ХрамЪТ Апология на зидарското Братство
© Валтер Ферети, автор, 2009 © Институтът © Климент Атанасов, художник на илюст...
391 downloads
887 Views
2MB Size
Report
This content was uploaded by our users and we assume good faith they have the permission to share this book. If you own the copyright to this book and it is wrongfully on our website, we offer a simple DMCA procedure to remove your content from our site. Start by pressing the button below!
Report copyright / DMCA form
ХрамЪТ Апология на зидарското Братство
© Валтер Ферети, автор, 2009 © Институтът © Климент Атанасов, художник на илюстрациите, 2009 © Кристиан де Лей, оформление, 2009 © Издателство Фабер, 2009 ISBN 978-954-400-046-8
Институт „Св. Йоан“ - София
Валтер Ферети
ХрамЪТ
Апология на зидарското Братство
Т
ази книга се опитва да влезе в Храма през полуздрача на вековете.
Тя оглежда знаците на Храма под шепота на преданията. Сред магическия шум, прииждащ от страниците на древните ръкописи. Сред вавилонското стълпотворение на хилядите книги. Тя иска да разбере, но и да прослави Храма като един от ключовите символи на човечеството. Следвайки кабалистичната традиция на магическите числови отношения, книгата се състои от седем части и “половина”. Броим като “половинка” думите за въвеждане и кратките думи за приключване. Както е добре известно, строежът на Соломоновия храм трае седем години и половина – той започва през втория месец – зиф, и приключва в осмия месец – бул.
5
Текстът на книгата съдържа приблизително осемдесет хиляди знака. Този брой е избран като жест на почит и памет към онези митични осемдесет хиляди каменоделци, които усърдно се трудели в планините, за да се вдигне към небесата Храмът на мъдрия цар Соломон. Само онзи, който притежава ум, обширен “като пясъка на морския бряг”, има силата да събере хиляди строители и да ги направи част от вечността. Вярваме го – зад всеки графичен знак във видимия свят стои по един митичен каменоделец в невидимия. Стои, за да ни помага в градежа. Стои, за да направи още по-светъл Храма.
6
“Ние градим Храма на хуманността!”
За съдбовния въпрос
И
ма един въпрос, който е задаван най-вече във времена на нравствен и екзистенциален кризис. Въпросът е максимално напрегнат и звучи така – „Този път води ли към Храма?“ Пътят трябва да ни заведе при Храма, защото Храмът е името на надеждата. Той е шансът да отидем на подходящото място. Той е упованието себе си да преобразим, за да спасим и света. Ако никакви пътища вече не водят към Храма, ако всички пътеки са потънали в бурени, значи сме изоставени. Затънали сме в дивите лесове на слепотата. Забравени сме от небесната сила и самите сме забравили, че я има. Когато хоризонтът на битието се сниши застра шително, трябва да се намери фигура, която да го повдигне. Трябва да се роди Спасител.
9
За усърдието на градежа Всеки достоен мъж, наричащ себе си свободен зидар, работи на Великия строеж. Труди се върху онова, което му е отредила неговата компетентност, придобитата масонска степен. Всеки устремен към Истината човек, наричащ себе си свободен зидар, отдава почит към Великия архитект на Вселената. Той вярва, че едно невидимо присъствие, някаква незнайна сила, направлява делата човешки. Тя е в нас и над нас. Бди над главите ни, независимо от посоката на нашите стремежи и от степента на неукротимото човешко възгордяване. Храмът, светлината, всевиждащото око, книгата на Закона... символизират вечната битка на Космоса срещу Хаоса. Линията, ъгълникът, отвесът, пергелът, чертожната дъска... цялата митология на геометрията, на мистичната буква G, са апотеоз на конструктивните способности на човека. Те са фрагменти от епопеята, възпяваща борбата срещу дивите стихии на природата и разрушителната страна на инстинктите. Да надникнем в ложата и да усетим ритъма на нейните дела: Чиракът оформя с ударите на чука необработения камък.
10
Калфата работи върху кубичния камък и търси точното му място в градежа. Майсторът проектира своите видения върху чертожната дъска. Линиите, които тегли той, са съдбовно неизличими. Утре по тях ще се вдига градежът – затова трябва да се внимава с линиите. В размереното пространство на ложата-работилница, всички братя-зидари са ревностно заети с отредените им от Великия архитект дела. Работата в ложата е велико време – време на общо усилие, на взаимна помощ и споделена радост. Такова е съкровеното и отговорно време на градежа. Градежът, който расте в тишината на съсредоточаването. Градежът, огласян от благословения шум на работните инструменти.
11
За централния символ При всяко откриване на работата в ложата свободните зидари повтарят отново и отново – „Ние градим Храма на хуманността“. Какво означава това изречение? Към какво призовава? Със сигурност, всеки, посветен в тайните на братството, се е замислял над неговото послание. Стремил се е да вникне в лаконичните и точни формулировки на ритуала. Да преброди с ума-скитник гората от зидарските символи. Защото Храмът е централен символ в масонската доктрина. Той е образ на света и образ на човека. Той е домът на хилядолетните тайни. Той е ковчегът, където лежат магически думи и забравени ключове. Той ни праща по следите на една дълга история. Той чертае дългосрочната задача на човечеството. Той насочва към смисъла на човешкото съществуване. Храмът е първообраз на всичко светло и същностно, към което сме устремени!
12
Пладне е! Всяка постройка с култов характер е опряна върху самите основи на битието. Всеки Храм оперира с екзистенциални същности и решава съдбовни проблеми. Храмът е символично организирано пространство. Храмът е мистична Книга, която ни говори. И ние трябва да знаем да я четем. Да разбираме какво ни казва. „Книгата“ има отношение към времето и пространството. Към историята и мита. Към знанието и невежеството. Към пожеланото и отреденото. Към властта и подчинението. Към божественото и човешкото. Към даровете на живота и поуките от смъртта. Да разберем Храма означава да напредваме в разбирането на света. Да разберем Храма означава да погледнем по-смело в себе си. Да разберем Храма означава да направим решителни крачки по пътя към Истината и да се доближим до земите на Мъдростта. Да тръгнем тогава по пътя към Истината! Да разтворим тежките корици на древната Книга.
13
Да идем при стените на Храма, които се простират от Запада до Изтока, от Севера до Юга и опират в найдълбоката дълбочина на звездното небе. Да минем през енигматичните колони Яхин и Воаз, които ни внушават респект, изпълват ни с решимост и ни даряват с радостта на творчеството! Да вървим, защото вече е пладне!
14
I. Храмът е
предизвикателство (Защо хората вдигат кули към небето?)
От утилитарна към ритуална функция
О
т древни времена хората са правели огромни – зашеметяващи ума и пленяващи сърцето – градежи. Кули, гробници, светилища, катедрали... Някои все още стоят пред очите ни. Други разпознаваме по останките. Трети знаем от преданията. Величествените пирамиди, Вавилонската кула, зикуратът в Ур, светилището в Стоунхендж, Соломоновият храм, храмът на Ирод, средновековните катедрали, храмовете на инките и ацтеките... – всички те са градежи с друг мащаб. С невероятен размах! Постройки отвъд нормалното и утилитарното. На отделния човек са били нужни землянката, шатрата, стаята, къщата, имението... – все убежища и пространства според човешката мяра. Но на хората като цяло те не били достатъчни – затова с общи усилия се захващали да строят своята представа за величественото и възвишеното. Да опредметят копнежите си по нещо, чието точно име никога няма да узнаем. Важният прицел на великите градежи е не земното, а небесното. Небето е устойчив образ на отвъдното, на другия свят, на другата мяра. Небето е вечната алтернатива на земното и тленното. Именно тук се откроява едно от същностните значения на градежа – той е средство за надмогване на даденото. 17
Фундаменталната отлика на великите градежи е, че те имат знакова, ритуална, а не утилитарна функция. Това не са сгради за всекидневието. Това са мечтания, обърнати към вечността. Това са стълпотворения, ако разберем „стълпотворението“ не като струпване на тълпа, а като творение на Стълп. Отношение към тях има не просто отделният човек, а народът, общността на вярващите, братството... Човечеството от хилядолетия борави със символичната сила на опозициите. Храмовете са поеми, написани с помощта на митове, шифри, пропорции, опозиции... Храмовете са принципно ориентирани спрямо оста „живот-смърт“. В случая оста „живот-смърт“ се припокрива с осите „изток-запад“, „изгрев-залез“... Спрямо всички тях е ориентиран Соломоновият храм, чиито останки продължават да лежат заровени някъде под Йерусалим. По тях са ориентирани руините от храмовите постройки, намерени в древните земи на Палестина, Финикия, Сирия… Спрямо тази символика е ориентиран и масонският храм, за да настоява непрестанно, че всичко, вършено в него, опира в пределите на живота и смъртта, на светлината и мрака. Когато изобретили знаците, хората докоснали небето. И записали на неговия хилядолетен лист копнежите си. 18
Да надхвърлиш мярата И така, величествените градежи са знаци на почит, форуми за събиране и формули на властта. Но те, безспорно, са и форми на предизвикателство – надхвърляне на човешката мяра. Какво означава да надхвърлиш мярата? Кой определя мярата и за каква мяра говорим? Говорим за това, че човекът е двойствено същество. Не защото е двулично и лицемерно, а защото е „разполовено“ между даденото и пожеланото. Между принудите на хляба (биологичното оцеляване) и полетите на духа (жаждата по смисъл). Именно стремежът да надскочим себе си, да прекрачим прага, да станем „...и нещо друго“ ни прави уникални. Този стремеж е в основата на великите градежи. Ако я нямаше жаждата по смисъла, никога нямаше да строим храмове. Чрез тях човекът гордо е предизвиквал света, пренебрегвал е смирението, посягал е към облаците и е градил зидове към небето. Странните копнежи и великите градежи са прославяни. Така е, защото те са давали израз на непримиримостта, заложена в онова неуловимо нещо, което се нарича „дух“. Самата духовна мощ е намирала приют във величествените построения на древните майстори-зидари. 19
Великите градежи обаче нерядко са укорявани. Съществото, тръгнало от пръстта, не бивало да си изобретява крила и да поглежда към небето. Класическият пример е Вавилонската кула. Тя е възприета като предизвикателство към Бога, опасно нарушаване на отреденото. Последвалото наказание – смесването на езиците и пропадането на градежа – идва да потвърди, че на човека е настоятелно препоръчано смирението. Той трябвало да си знае мястото, да спазва мярата. Но, ето – въпреки предупрежденията и наказанията, човекът е завладян от гордостта, въодушевен е от своите умения, възвисен е от силата си. Мястото му вече е друго и мярата му е различна. Той предизвиква не само небесните сили, които винаги са готови да го върнат в отреденото. Той предизвиква времето и пространството, природните стихии... Нека само припомним по този повод прочутото изречение за пирамидите – “Всички се страхуват от времето, времето се страхува от пирамидите.” Няма посилно признание за строителния гений на човека, за неговата предизвикателна мощ, от това твърдение. Чрез великите градежи човекът предизвиква и самия себе си. Той активира в съзнанието си неподозиран потенциал, отключва врати, за които дори не е знаел, че съществуват. 20
Неведнъж се е твърдяло, че човекът принципно е обречен на поражение. Определяли са човечеството като massa damnata – осъдената, прокълната, лишената от избавление маса. Храмът на хуманността е опонент на тези определения. Храмът е образ на оптимистичната версия за човечество. И ето го важният извод – наказван заради гордостта, преследван заради смелостта, човешкият дух никога не се смирява. Не се отказва да навлиза в „битката“. Продължава да надмогва отреденото и да мери сили със самата вечност.
21
Стълба, опряна в небето Храмът е терминал, от който хората отлитат някъде другаде. Масонският храм е стълба, опряна в подножието на невидим престол. Това не е самохвалство, това е принцип. Независимо дали са храмове или гробници (много често тези две функции са слети), величествените градежи си приличат по това, че са места за специфично общуване. Оттук полита към другите светове душата на владетеля и героя, тук се устремява към Бога душата на вярващия... В символичен план всяка култова постройка цели да опре в небето, да ни приближи максимално до другите редове на съществуването. Чрез тези символични стълби човекът престава да е самият себе си и може да общува с отвъдното, с всичко, което го надхвърля. Каквото и да е, както и да се нарича то – сенките на дедите, щастливо преобразения дух на героя-демон, Бог... От древността насам, въображението на човека е заселило всички пространства – построило е подземното царство и небесното царство, украсило е Рая, направило е чудовищен Ада. Всички тези „царства“, сътворени от страха, надеждата и трепета, можем също да наречем градеж. Можем да ги подведем спрямо принципа и замисъла на Храма. 22
Въображаемите „царства“ са изградени тъкмо по тази причина – че човекът е незавършено същество, създание, родено в люлката на любопитството... Създание, което отчаяно се нуждае от общуване със собствените си страхове, но и със собствените си надежди. Многобройни видения, здрачове, сенки... Полети насън и наяве, които идват да ни кажат, че човекът има тази удивителна способност – да общува с непознатото, да се свързва с невидимото. Ако бяхме обърнати само към заобикалящото ни, ако общувахме само със себеподобните си, никога нямаше да бъдем това, което сме. Нямаше да бъдем „...и нещо друго“. Ако тръгнем по Пътя, ще разберем колко дълъг и труден е той. Ако вървим по Пътя, ще разберем какви способности притежаваме. Свободните зидари са наследници на това самочувствие, на тази вяра и сила. Тяхната кауза е да бъдат хора на гордостта и достойнството, а не да превиват гръб под ярема на суетата. Да предизвикваш чрез строителните си способности света, означава да му придаваш смисъл. Да го правиш различен. Да го спасяваш от унилото. Да го извеждаш от тленното.
23
Един светъл Храм винаги е в състояние да спаси един западащ свят. Само Храмът може да спаси посърналия човешки цвят.
24
II. Храмът е прослава
на съзиданието (Защо Соломон, а не Давид, построява Храма?)
Бог копнее по дом
В
един изгубен из хилядолетията ден, Господ се обърнал към пророка Натан и му казал – „...иди, кажи на моя раб Давида: тъй говори Господ: ти ще ми съградиш дом, за да живея в него, когато аз не съм живял в дом, откак изведох синовете Израелеви от Египет и до днес, но преминавах в шатра и в скиния.“ (Втора книга Царства, 7:5,6). С тези записани за вечността думи, Бог си пожелава дом. Сякаш и Бог се уморява от безкрайното. Сякаш и Бог закопнява за дом и спокойствие. С което ни се подсказва, че Храмът е избраният дом на отвъдните сили, на непостижимите за скитащия се човешки ум същности. Храмът е пожеланото обиталище на Бога, на онова недостижимо „същество“, на небесната сила, която е припозната като Баща – източник на самия свят. Бог никога не е искал дом за почивка. Бог иска дом на вярата, дом за почит. Бог настоява за дом, който да свърже по-здраво общността с ценностите. Френският антрополог Рьоне Жирар с основание отбелязва, че свещените постройки се строят, за да преодолеят сакрифисиалната криза, което ще рече – упадъка на свещеното, смъртната опасност за ценностите. Има трагични моменти, когато светът полита да 27
падне – той „окуцява“, става асиметричен. Някой трябва да стори нещо, да завърже развързаното, да намести счупеното, да проправи пътя... Известно е, че не на Давид е дадено да стане строител на Храма, а на неговия син – Соломон. Защо Давид не започва строежа, след като вече е избран? След като е припомнено за него, че има „на сърце да построи храм на името на Господа, Бога Израелев.“ (Трета книга Царства, 8:17)? Бог си пожелава дом, но той внимателно подбира кой да бъде неговия строител. Истина е, Давид има сърце да построи Храма. Давид е любимецът на Бога. Но Давид няма биография на строител. Той, както сочат разказите за него, има биография на воин и разрушител. С други думи – великият цар на юдеите е част от кризата, а не е нейното решение. Давид е цар-воин, който често затъва в грехове и съвсем основателно божият гняв разлюлява града Йерусалим. Ангелът на отмъщението е винаги там, където трябва да бъде. На Давид не е дадена благословията Господна, защото градежът се нуждае от мир, от мъдрост и почитание. Затова строежът на Храма започва при Соломон – царят на мира и мъдростта.
28
Да припомним, че самият Соломон е роден от насилието – неговата майка Витсавее/Вирсавия е жена на хетееца Урия, онази, която е открадната и насилена от Давид. Соломон трябва да „изкупи“ насилието на собственото си раждане чрез примера на своя живот. И въпреки някои от провалите си, в голяма степен го прави. Една древна история за страст и за смърт, която идва ясно да ни покаже, че Храмът е образ на съзиданието, което противостои на разрушението. Самата идея на свободното зидарство, цялата негова символика е положена върху съзиданието. Величествените градежи са прослава и велик символ на човешката способност за труд. Те са израз на онова пределно усилие и постижение, което бива наричано opus magnum. Храмът е точно това – залогът и прицелът на всички усилия. Самият opus magnum на човечеството.
29
Какъв труд? Човекът е работещо същество – homo faber. Човекът е същество, което борави с инструменти. Трудът може да бъде различен. Има тежък труд, принудителен труд, досаден труд – всичко в него е една продължителна изнемога. Модерният homo faber е разделил живота си на работно време и на свободно време. Работното време е схващано като време на принудата, на задълженията, усилията, нетърпение да се свърши... Това е времето, подвластно на ритъма на часовниковите стрелки, затворено в кръга на циферблата. То трябва да изтече, за да ни освободи от прегръдката си. Работникът, служителят... работят, за да заслужат своето свободно време, да го прекарат по възможно най-добрия начин. Свободното време като добрата алтернатива – времето на радостта, забавленията, липсата на надзор, задължения и принуди. Само свободата от задължения ни праща в „заслужения отдих“. В някакъв смисъл свободното зидарство е коректив на механизирания и стандартизиран труд, драматично белязал модерните времена. На градежа човекът не се среща със своята отчуждена същност, превил рамене под принудата да оцелее и задължението да се нахрани. Зидарското братство е доказателство за това, че все 30
още има радостен труд – захлас, в който времето, умората и досадата престават да съществуват. Когато строим Храм, когато вдигаме “каменните” стени на света, сме в самата екстатика на труда. Ставаме значима частица от едно невероятно и много различно преживяване. Тук е мястото да се осмисли и ролята на зидарските инструменти. Всеки инструмент в ложата е част от нейната структурна стабилност и символична значимост. Те образуват ансамбъл, от чиято хармония зависи здравината на градежа. Чукът, мистрията, линията... не са просто „оръдия на труда“, а са символи на усърдието и израстването. Те са работни инструменти, но и йерархични знаци. Чуковете на майсторите, водещи работата на ложата, са своеобразен символен аналог на камбаните в църквите. Както камбаните отмерват божествения ритъм на деня и нощта, така и чуковете задават ритъма на времето в ложата и с мъдрост разпределят делата. От пладне до полунощ работи зидарското братство и това не са с нетърпение броените трудови часове – това е повтарящото се време на мита. Това е самото митично време, което няма нищо общо с безстрастните стрелки, обикалящи „затвора“ на циферблата. Нека добре да го знаем – Храмът трансформира времето, отхвърля рационалната му социална подредба, прицелена в ефективността и прагматиката. 31
Масонското братство е точно това – непрестанен опит за удържане на радостното преживяване по стените на градежа. Във вдъхновението на зидарския труд инструментите не тежат, камъните са готови да полетят, строящите се сгради с нетърпение чакат да прогледнат с очите на своите прозорци.
32
Хората-„камъни“ Храмът на хуманността е изграждане на крехкото човешко същество, надежда за неговото духовно възраждане. Храмът е името на вековната мечта за едно истински благородно и одухотворено човечество. Тук някъде трябва да търсим и символиката на камъните-хора. За да вдигнем храма на хуманността се нуждаем не от инертен материал, а от духовна пластика. Нуждаем се от откритост и готовност. Някъде далеч в небето е разгърнат планът на Храма, начертан от Великия архитект на Вселената. Някъде дълбоко в древността на мита Хирам Абиф продължава да ръководи работата на хилядите строители. Навсякъде по широкия Божи свят, където се събират братя-зидари, кипи работа според начертаното във Великия план. Кипи труд под ръководството на великия библейски Първомайстор. Не бива да се заблуждаваме, че тази работа носи само и единствено радост. Това е трудна работа, вековно и върховно усилие. Такива неща ни „съобщава“ притчата за хората-камъни. Три съществени аспекта си заслужава да бъдат осмислени в притчата за хората-„камъни“.
33
Първото – камъкът се отличава със здравина, той е символ на устойчивото, трайното. Средновековният преписвач често отбелязва по полето на ръкописите, че върши своя труд „за много дни“. Строителите на Храма също се трудят „за много дни“. Градежът винаги надхвърля рамките на собствения ни живот, на отреденото. Хората-„камъни“ трябва да изградят Храм, които да оцелее във времето, да надмогне неговите превратности. Каквото и да се случи, каквито и реки да потекат, каквито и градини да посърнат, посланието на Храма трябва да оцелее. То се „пише“ върху камък, защото няма по-надеждна основа за посланието от камъка. Вторият съществен аспект в образа на камъка ни отвежда към идеята за трудната обработка. Камъкът не се поддава лесно на въздействия. За обработката на камъка се изискват специални знания, специфични инструменти, дълги усилия. Необработеният камък е сходен с онази „неугледна prima materia“, която Карл Густав Юнг описва по повод алхимическата традиция. Първичната материя се явява по неочакван начин, тя става „послушна“ на инструментите едва когато се отворят очите на ученика. Тя тръгва „нагоре“, само когато в енигматичния алхимически разтвор се появят oculi piscium (рибите очи), символът на постоянното внимание.
34
Работата върху камъка ни подсказва, че на тази каменна „сцена“ се разиграва вечната битка между реда и безпорядъка, дивото и „опитоменото“, природата и културата... С човека по принцип е същото. Той е „труден“ материал, защото похожденията на хаоса и изкушенията на света край него са прекалено много. Задачата на Храма е да изведе човека-необработен камък, от всекидневната самоличност и да го „обработи“, да го поведе към Другото. Обработеният камък не е конформистичният човек, „зазидан“ в зида, това е духовният човек – израстващият човек от градежа. Третият символичен аспект свързва камъка с божествената мощ. Камъкът е образ на концептуалната сила, която е способна да понесе тежестта на целия свят. Оттук и митовете за основния камък, за камъка-ключ. За камъка, който е захвърлен край пътя, но, веднъж открит, държи градежа. Храмът този урок ни дава – надолу, по стълбата с изкушенията, се търкалят необработените камъни. Когато не си порасъл духовно, винаги оставаш в самото подножие на Храма. Оставаш си „детето“, което се забавлява с дрънкулки и не се съсредоточава върху същности.
35
Масонството е една разгърната в притчи, алегории и символи педагогика за очертаване и отстояване духовния профил на човека. Камъкът като нещо, на което можем да се основем – да стъпим, да се повдигнем, да се възвисим, да докоснем „горния свят“. Човекът като същество, което се ражда по силата на едно „каменоделско“ усърдие, приложено към него. Безсънната чертожна дъска на майсторите! Чукът, който отнема едно, но дава друго!
36
III. Храмът е друга
власт
(Как ни говори мистичната архитектура?)
Мощ и власт
В
еличествените градежи са рожби на властта и символи на властта. На пръв поглед пирамидата е гробница, но прост гроб тя не е. Пирамидата символизира династичната мощ, царственото величие, легитимната връзка с отвъдните светове. Тя обозначава безсмъртието на фараона, разпростира неговата власт отвъд чертата на земния му път. За дълги отрязъци от време, огромни човешки маси и неимоверни ресурси са били впрегнати в тяхното изграждане. Да си припомним отново строителството на Соломоновия храм – на строежа работят „...седемдесет хиляди преносвачи на товари, и осемдесет хиляди каменоделци в планините, вън от трите хиляди и триста началници...“ (Трета книга Царства, 5:15,16). Дори броят да е многократно преувеличен, принципът е верен и ясен – само силна власт, здрава ръка и сериозен мотив са в състояние да постигнат такова ниво на организация и постоянство. Една от конкретните задачи на мащабните градежи е да правят видима властта, да опредметяват непрестанно нейната мощ. Мащабите въздействат на сетивата и въображението. Мащабите респектират и обуздават.
39
Колко нищожен е човекът, застанал в сянката на пирамидата! Колко крехък е той пред дверите на възвисилата се катедрала! Всяка власт се крепи на респекта пред другата мяра, пред надхвърленото човешко. Властта намира своята истинска легитимност в далечното, в недостъпното, във възвишеното. Египетският фараон, източният сатрап, средновековният монарх... нямат просто физическо тяло, те имат „символично тяло“. Ернст Канторовиц ни е разказал поучителната история на „второто“, на символичното тяло. Онова, което прави краля различен от всички останали хора. Когато строяли гробници на царете и домове на боговете, хората укрепвали тъкмо тази власт, на нея отдавали почит и признание. Историята отново ни дава примери за многобройни противоречиви тълкувания на гигантските строителни събития. Виждали са ги като прищевки на своенравни владетели, като немилостиво съсипване на масите-мравки, като знак за жестоки кастови йерархии и социални разделения... Впрегнатите в работа маси охотно са описвани като жертви, заловени в мрежите на подчинението. Бидейки „инструменти“ на владетеля, те са схващани като доказателство на неговата самозабравила се мощ.
40
Властта обобщена чрез определението „произвол“. Властта като сложен социален и психически феномен. Градежите като възгордяване и разголване на мощта. Градежите като специална терапия – форма на бягство пред страха от смъртта.
41
Властта-очарование Но отвъд произвола, разхищението, агресията, потта на строителите и сълзите на онеправданите... стои още нещо. Навлизаме в едно по-различно измерение на понятието „власт“. Властта не е само произвол, максимална сила, хищна енергия и мъчителна йерархия. Не е просто понятие от модерните времена, свързано с въпросите около политическата легитимност. Величествените градежи са места, приютили зад стените си висшите принципи. Те са сюблимни домове на очарованието – образи на могъществото, които изпълват сетивата и сърцата. Властта, за която говорим, е вече друга. Това е харизматичната власт. Това е властта, която добре помни старата гръцка дума за чар, за божествен дар, за магнетично въз действие. Властта-очарование! Отвъд демонстрациите на силата и сълзите на слабостта, величествените градежи са замислени като места за акумулиране на енергия, „коридори“ между световете. Тълкуванията на символите ни припомнят, че храмовете са съзнателно и несъзнателно „изрязани“ територии от картата на земята, които пряко кореспондират с небето. Такива са свещените места на античността – гръцкият temenos и латинският templum. 42
Точно поради тези специфични дадености, храмовете са пространства на другата власт. В тях хората се стремят не само да прославят, но и максимално да подражават на боговете. Да снемат в реалността на градежа великите пропорции, вълнуващите симетрии, мистичните числови отношения... Частите и цялото се отнасят едни към други по един изумителен начин. Те застиват в божествени сечения и симетрии и спояват завинаги „арматурата“ на Храма. Масонският храм е такъв Храм. Той е здание на магическата и мистичната архитектура – дом на силата, която не принуждава, а възвисява. Разчертан е спрямо небето и е обърнат към свободното строително усърдие на братята-зидари. Храмът призовава събралите се за работа, вдъхновява ги за творчество. Зад неговите стени те откриват себе си не като впримчени в доктрината на властта, а като хора на честта, дълга и свободния труд. Масонският храм не претендира да извлича видими ползи, нито да упражнява пряка власт в светското. Храмът е мъдро и трайно обърнат към каузите на духовното. Масонският храм „властва“ чрез примера на достойнството и силата на благородството. Той дава своята мяра на зидарите и очаква от тях да я отстояват отново и отново – при всеки ритуал, с всеки градеж.
43
Схванат като висше проявление на духовното (събраните и обединени в усърдието на работата „камъни“-хора), Храмът открива истинското си предназначение. Тук е мястото да припомним един от най-важните евангелски примери. С бич от върви Христос прогонва търговците от храма. Удивените от смелостта му юдеи настояват – „...с каква личба ще ни покажеш, че имаш власт тъй да постъпваш?“ (Йоан, 2:18) Тогава Исус ги подканва да разрушат своя храм, а той ще им въздигне нов – само за три дни. От гледна точка на реалността, учудването е съвсем логично – „...тоя храм е граден четирийсет и шест години, та Ти ли в три дни ще го въздигнеш?“ (Йоан, 2:20). Йоан възкликва, сякаш, за да прекрати гласовете на невежеството и недоумението – „Той обаче говореше за храма на тялото Си.“ (Йоан, 2:21) А ние можем да добавим – Спасителят е говорел за Храма на пролятата кръв, на поруганата плът и полетелия дух. Сочил е към Храма на примера си. Препращал е събраните край него към Храма на пределната саможертва – към високото и ослепително здание на духовния си подвиг. Материалните сгради са се градили не само четиридесет и шест години, строителната глъч по тях понякога е звучала цели векове.
44
Но духовните храмове имат по-специално отношение към времето. Те се вдигат и за три дни, и за три секунди, а понякога за тях не стигат и три хилядолетия. Тяхна мяра не са конкретните човешки усилия, а небесните откровения.
45
Законът и свободата В този „храмов“ контекст можем да разберем по-добре и едно от основните зидарски послания – „Само Законът ни дава свобода!“ Законът е инструмент на властта – той разписва правила, въвежда критерии, подрежда социалното пространство. Схванат в конкретното си предназначение, Законът ограничава, притиска, вменява задължения. Трябва ли поради тази му природа да обявим Закона за преграда пред свободата ни? Отговорът на зидарското братство е – „Не трябва!“ Не трябва, защото Законът има различни значения и измерения. Да не забравяме очевидното – Бог е първият законодател. Той знае, че хората се нуждаят от правила, от регулация, която да им позволи да живеят по-добре заедно. Законът затова ни е нужен, защото ние, хората, живеем в общности, оплитаме се в зависимости, попадаме в зони на пресичащи се интереси. Принудени сме да разчитаме на регулативната мощ на Закона – той ни прави същества, подвластни не на импулсите и непосредните желания, а на императива за едно добро съвместно живеене. Свободата включва в себе си изключително съществен компонент – отговорността, нравствената мяра и самопринуда. Едно много древно етическо правило, наречено не без основание „Златно“, настоява – „Не 46
прави на другите това, което не искаш да ти се случва на теб!“. Така отиваме право към разбирането на Закона в плана на нравствеността. Правилото, границата, забраната... винаги ни изправят на кръстопътя на избора – „Какво да решим?“; „Как да постъпим?“; „Да вкусим ли забранения плод или да го оставим да виси на дървото на вечността?“ Посягането към забранения плод в Едемската градина е престъпване на границата, нарушаване на забраната. Векове наред то е преживявано и коментирано като падение на човека – грях, които ни е пратил в смъртта. Но същото това падение е наречено и „щастливо“ – felix culpa. Чрез посягането към забраненото, човекът влиза в избора. Готов е да понесе последиците му. Антропологът Джоузеф Камбъл настоява уверено – „Животът всъщност започва точно с този акт на неподчинение.“ Напускайки блаженството на градината, хората навлезли в непредвидимото на света. Вдигнали чука в ковачницата на собствената си съдба. Свободата не е възможността да правиш всичко. Свободата не е утешителна перифраза на невъз можното. Свободата не е другото име на нашата обреченост. Свободата е възможността и решимостта да избираме. 47
Да се ориентираме в ценностите и да заставаме зад избраното. Когато избираме, ние сме стъпили върху „килима“ на свободата. Всеки път когато кажем „Само Законът ни дава свобода!“, вече сме направили своя избор, разпознали сме ценността, за която си струва да водим битка. Ние знаем, че робът не може да построи Храма. В песимистичната версия робът е марионетка на своя господар – зад каквото и име да се крие господарят. В оптимистичната героична версия робът е прекалено зает да се бори за собствената си свобода и отново няма време за градежи. Храм могат да издигнат само свободни мъже. Мъже, събрали се по пладне на градежа – за да споделят своя избор, да проверят силата на нравствения Закон. Разбран по този начин, Законът вече не ни е враг. Нито е преграда пред съкровените пориви. Той е едно от условията на свободата. Той е част от каузата на съвършенството. Законът – фундаменталната опора на Храма.
48
IV. Храмът е тайна (С какво ни предизвикват съкровищата?)
Хората-светове
И
ма неща, които постигаме с делата си. Пожелаваме нещо, полагаме усилия и ако получим подкрепата на Господ, рано или късно успяваме. Има неща, които постигаме с ума и въобра жението. Чрез ума и въображението хората добавят свят в света. Именно силата на човешкия ум гради онова, което се нарича Универсум – целостта на видимото и невидимото, единството на материално и духовно. Зидарите наричат централната фигура на своята доктрина Велик архитект на Вселената и Велик строител на всички светове. „Всички светове“ е сложен и същностен образ в масонската символика. Защо „всички светове“? Не е ли един светът и една светлината? Колко са световете? Много отговори могат да се дадат на тези въпроси, но тук ще се съсредоточим върху два. Великият архитект е образ и име на онзи недостъпен за нас „замисъл“, който е създал и разпрострял Вселената. Вселенският строител е създал целия свят, но той е построил и хората-светове. Всеки от тях е уникален, всеки от тях има свои видими и невидими цветове. Всеки човек е по замисъл и по вселенски принцип
51
необятна дълбочина, която той често се опитва да превърне в обозрима плитчина. Вторият отговор е свързан с определянето на самия живот. Вярваме, че животът е добре разписан сценарий – даден на всеки човек биологичен формат и подръчен културен стандарт. Но не е съвсем така! Всеки фрагмент от живота е неповторима ситуация. А всяка неповторима ситуация, подсказва ни Паул Файерабенд, може да има своето неповторимо решение, да получи свой уникален отговор. Масонството не случайно носи в недрата си копнежите по изключителното. То знае най-важното: Митовете за необятната дълбочина (на човека) и неповторимата ситуация (на живота) ни правят живи. Величественият образ на Великия архитект ни казва и друго – колкото и да напредваме в разпознаването, да се въодушевяваме от разголването на света, в нас продължава да е жива идеята за непостижимото. Известно ни е, че имаме предел, ниво на достъп. Погледът стига дотам, докъдето има видимост. Далечината отслабва погледа, тъмнината го препречва. Умът, този неуморен бродник, пътува дотам, докъдето му стига концептуалната мощ. Само за слабия ум всичко е ясно – невежеството е самонадеяно и непрестанно претендира, че светът е прозрачен.
52
Но макар да е роден в светлината, прозрачен светът не е. Храмовете се градят, за да ни напомнят тази истина. Да утвърдят разбирането за човека, който е необятна дълбочина. Да подкрепят нашата наслада от неповторимите ситуации. Да бъдем отново наивни и пак да питаме – “Какво е тайната?” Лесният отговор гласи – тайна е онова, което е недостъпно, “скрито” от нас. Тайната е нещо, което се явява като провокация – познавателно предизвикателство. Тайната е онова, което може да бъде търсено и открито. Трудният отговор гласи – тайна са многото светове, построени от Великия архитект. Те започват някъде там – в периферията на познатия свят, в покрайнините на най-смелото въображение, в дълбините на колективното несъзнавано.
53
Недостъпният Храм Масонският храм е в режим на ограничен достъп. Масонският символизъм е пряк израз на идеята за тайната и за пътя към нея. Братята зидари са ревностни пазители на своята тайна и никога не оставят без защита пътя към нея. Трябва да притежаваш „ключ“, да знаеш парола, за да проникнеш в Храма. Този ключ е символичен и е свързан с акта на посвещението. Едва когато бъдеш посветен в част от тайните на братството, когато ти бъдат поверени първите пароли, можеш да получиш достъп до неговия Храм. По принцип, всяко храмово пространство се основава на символично разделение. Отвън остават профаните, „слепите“, лишените от вяра и пр. Вътре са вярващите, получилите светлината, посветените... Когато прекрачваме прага на Храма, знаем, че не просто влизаме в някакво помещение, а прекосяваме фундаментално важна символична граница. Това е границата между мрака и светлината, тукашното и отвъдното, вярата и неверието, невежеството и знанието. Като при всяка граница, при всяка символично значима врата, на входа на масонската ложа стои братстражник. Неговата задача е да пази спокойствието на работещите, да поддържа режима на тайната.
54
Много често именно тайнствеността е била повод за всевъзможни упреци към масонството. „Ако намеренията са добри, ако търсенията са чисти, то защо трябва да бъдат скривани? Не е ли по-добре да бъдат публично заявени?“ – такива са резонните на пръв поглед питания. Задаващите подобни въпроси и отправящите подобни упреци, не знаят нещо много важно. Те не са наясно, че пътят към познанието се нуждае от тишина и духовно съсредоточаване. Една от най-върховните масонски тайни е именно тайната на постигнатата вътре в себе си тишина. Тайна е самото взиране и прозиране отвъд врявата и суетата на света. Охранявайки тайната на Храма, братът-стражник пази тази благодатна тишина, спира на прага агресивните лица и гласове на външния свят. Тишината като изключване на незначителното, смиряване на страстите, съсредоточаване в духовното.
55
Тайната е свързване Другата много съществена роля на тайната произтича от способността й да свързва, да обединява. Всеки път, майсторите, водещи работата в ложата, се питат какво е общото между тях. И отговорят отново и отново – свързващото е „една тайна“. Масонството е типична посветителска общност – братство, съзаклятие в най-добрия смисъл на думата. Всички подобни общности са обединени от кауза и са защитени от тайна. Така е, защото посветителските общности вървят решително по някакъв труден път, път – изпитаниe. Те предприемат рисков поход към непознатите страни на света, към неизвестните ликове на битието. Риск е да се докосваш до истини, които изгарят. Риск е да пазиш ръкописи, които са способни да разлюлеят света. Риск е да рушиш вековни предразсъдъци и да будиш лениви мозъци. Риск е да се вдигнеш на поход, за да браниш Светите земи... Тъкмо този висок рисков коефициент на техните начинания прави необходима и дори задължителна тайната. Трябва много добре да се вникне в това – тайната не е резултат от високомерието на знаещите към незнаещите, тя е условие, което следва да обезпечи успеха на рисковото начинание.
56
Това, което наричаме масонски градеж, е форма на изпитание, типично рисково начинание – поход към свещения град на мъдростта и към укритата „чаша“ на спасението. Именно поради своята предизвикателност градежът трябва да бъде пазен, охраняван с меч. Тайната е и това – обет, съзаклятие, гаранция. Тя е внезапно братско рамо в самотата. Тя е мълчание пред ушите на любопитството. Тя е предупредителен пръст, поставен пред бъбривите устни на света...
57
Бог, който открива тайни Тайната има пряко отношение към спецификата на човешкото познание. По традиция знанието е представяно като път, стъпало, спирала, стрела... То е лично усилие, но и божествено откровение. Според една много древна представа истината може да бъде получена в мигове на озарение, в специални пространства, където се общува с върховната сила. В такава ситуация, в усамотението на планината, Мойсей получава скрижалите. Такова е нощното видение на пророк Даниил за съня на вавилонския цар. Такова е приключението на апостол Павел по пътя за Дамаск. Такива са апокалиптичните визиии на Йоан Богослов на острова Патмос... Някой отгоре ни говори! Някой от много далеч ни наставлява! Даниил това и разяснява на изтерзания от сънищата и загадките цар – „Но на небесата има Бог, който открива тайни.“ (Даниил, 2:28). Ето я, пряко изречена идеята за тайната, която ни се разкрива по волята на някакво върховно същество. Всеки храм е място открито за откровението, за непредвиденото и нечувано послание. От небесни гласове, от видения и от сънища, научаваме какви са повелите и колко са дълговете, кого преследваме и какво губим от преследването, какво ни чака в бъдещето... 58
Масонският храм е привилегировано място за такъв контакт. „Тайна“ наричаме непрестанната подготовка за срещата – подреждането на пространството, готовността на сърцата. Тайна е онази интимност на очакването, радостта от която познава всеки вярващ човек. Братството предполага доверието, откриването на сърцето, но то утвърждава и силата на интимността. Храмът създава уникална среда за знаците на съкровеното. Съкровеното, което ни прави духовно будни, зрящи хора в един свят, залят от потопа на светкавично прииждащата и ослепяваща информация.
59
За бисерите и свинете Масонското знание е езотерично, което преведено на широко достъпен език означава – закрито за непосветени очи, умове и уши. Един прочут израз ни съветва да не се дават бисери на свинете. Бисерът е важен образ в гностическата символика, в емблематиката на знанието, в поетическата традиция. Бисерът е богатството и тайната на затворената мида. Той е заключеното знание, плодът на посвещението. Бисерът е образ на скрития вътрешен свят, на дълбоките преживявания. Много често сълзите са наречени „бисерни“ – така е, защото потичат от тайнствената мида на душата ни. Сълзите са най-пречистеният израз на нашата емоционалност. Хората са предупредени, че неподготвеният не може да се справи със знанието, не може да го използва както трябва, нито добре да го направлява. Той обаче е способен да го осквернява, да се подиграва с него. И по тази немаловажна причина знанието е пазено. Защото „свинете“, тоест духовно слепите хора, го обезобразяват, профанират, обезсмислят. Не можеш да допуснеш в храма на душата си слепец, който никога няма да разпознае бисерите, заключени и зреещи в нея. Бисерът като благо, като скъпоценност. Бисерът като инструмент, с който трябва да работят подготвените, можещите, зрящите. 60
За изгарящата истина Тайната има пряко отношение към опасното могъщество на истината. Според най-древните разбирания истината, откровението свише, има поразяваща, „изгаряща“ сила. Скрижалите на Завета, съхранявани в недостъпното за погледите хранилище – Святая светих, не бива да бъдат откривани и докосвани – защото поразяват. Дълбоката символика на подобни разкази ни отвежда към схващането за пределната истина, до която човекът принципно няма достъп. Затова при различните религии и посветителски общности толкова често срещаме образа на завесата, на покривалото. Завесата спира погледите и предупреждава за опасната близост. Юдейската скиния е пазена от разноцветни ленени завеси, храмовите пространства също са разделени от врати и завеси. Там, в най-дълбокото, лежи ковчегът на тайната. Завесите пазят тайната, но те и предупреждават неразумните да внимават с изгарящата мощ на истината. Подобни, натоварени с непоносими енергии, пространства, се нуждаят от посредници. Такива са еврейските левити, християнските свещеници... Техният специален статут ги прави по някакъв начин защитени от силата на тайната. Те могат да общуват със сюблимните знаци на божествената власт, но само при опреде61
лени случаи, в силно ограничителен режим. В Светая светих на Соломоновия храм се влизало веднъж в годината, в деня на очищението и това право имал само първосвещеникът. Масонският храм е наследник на незабравимата библейска предпазливост. Той е място, където разкриващата се тайна не е повод за самохвалство, а е внимателно предупреждение и най-чист източник на вдъхновение.
62
Теория на съкровището Съкровище е онова, което притежава някаква уникална характеристика, нещо трайно различаващо го от всичко друго. Златото е метал, който се различава от другите метали – по трайност, ковкост, блясък... Съкровище е онова, което грижливо се натрупва във времето и ревниво се съхранява през годините и вековете. Във времена на смут и кризис самата земя услужливо се „отваря“, за да приюти застрашените от вражеско похищение съкровища. Скрити от погледа, но видими от страстта и въображението, съкровищата винаги са били обект на преследване, подтик към приключения. Съкровището се „натрупва“, защото хората се страхуват от времето, от превратностите на съдбата. По един символичен начин, то е призвано да спаси човека от собствената му крехкост и тленност. Има храмове, които залагат на пищността и богатст вото. Има храмове, които ценят скромността и аскетизма. Въпреки тези различни разбирания и разминаващи се традиции храмът винаги е схващан като съкровищница. Като място, където се приютяват, съхраняват и умножават ценности. В историята на великите градежи могат да се прочетат най-различни неща. Прибързаният поглед лесно 63
ще разчете подчертано внимание към материалното измерение на храма. Налице е интерес към скъпите материали,към усилията да се постигне максимално впечатление. Старозаветният Яхве пита не просто за някакъв дом, той иска от юдеите кедров дом. Ливанският кедър е скъп материал, труден за добиване и за пренасяне. Но той застава в центъра на желанието не просто като „материал“. Чрез образа на „царя на дърветата“, Бог гради символ на здравината, вечността и безсмъртието... Бог очаква да му бъде съграден дом за вечността. Дом, оцеляващ завинаги в сърцата на вярващата общност. Истинското съкровище на Храма е винаги от духовен порядък. Независимо от конкретните си превъплъщения – злато, скъпоценна утвар, богато орнаментирани икони, свети мощи... – съкровищата са знаци на почитанието. Те са символични стълби към небесата, които подобно на митичния ливански кедър никога не гният. Похитителите на храмовите богатства – подпалвачите на книги, грабителите на икони, поругателите на мощи... унищожавали тъкмо свещения модус на съкровището. За варварите-грабители златото е само злато, чашата е само чаша, скъпоценният камък е само нещо, от което може да се спечели. При грабежите и поругани64
ята съкровищата губят знаковия си характер, превръщат се в обикновени, макар и материално скъпи, предмети. Те са вещи, които се притежават. Съкровищата „угасват“ тогава, когато символният им потенциал бъде унищожен, разграден. Когато през шести век преди Христа пълчищата на Навуходоносор разграбили съкровищата на Соломоновия храм, те угасили тяхната светлина. Отвлекли угасналите съкровища в далечния град Вавилон и ги превърнали в обикновена военна плячка.
65
Съкровищата на масонския храм Масонският храм притежава характеристиките на съкровищница. Храмът е място, в което съкровищата „светят“. Той е духовно пространство, където се съхраняват и умножават ценности. Всеки път, когато се отваря работата в ложата, сенките на хиляди зидари оживяват и се раздвижват в полумрака на Храма. Ударите на чуковете възвестяват, че великата езотерична традиция е жива и че никога няма да умре. Братството е спасително място, символичен остров в морето на прагматичния, забързан неизвестно накъде и готов да забрави миналото си свят. Братството е остров, който се извисява, за да припомня, че всички сме подвластни на времето, а времето има специфична дълбочина. Там, в дълбоките кладенци и пещери на времето, са утаени истинските съкровища. Тези съкровища са опитът и посланията на всички онези, които не са преставали да търсят светлината, да се уповават на истината и да изповядват култа към красотата. Масонското съкровище не е родено от страстта по притежанието, а от предизвикателствата на разбирането. Каузата на братството е да разбере по-добре света, за да може да го построи по-добре. Да внесе своята скромна капчица светлина в него. 66
Съкровището на Храма е път, духовно подвижничество, нещо което изисква непрестанно усилие. По този път има много изпитания – тук са драконите на прагматизма, сирените на светските съблазни, триглавите цербери на алчността, чудовищата на суетата... Всяка работа в ложата е изминаване на този път, преодоляване на опасните съблазни. Язон пътува с кораба „Арго“ към златното руно, защото руното е предизвикателство, източник на духовна енергия, средство да се стабилизира животът, да се подреди застрашеният свят. Одисей пътува, за да се завърне в „съкровищницата“ на своя царски дом, да намери приют във вечността на простите истини. Многобройни са примерите, които ни казват, че съкровищата могат да бъдат укрити във всичко. Ние сме тези, които правим от нещата съкровища, превръщаме ги в спасителни ценности. В един широк смисъл, братята-зидари са пътници към всички вековни съкровищници на човечеството. Когато твърдим, че духът живее и след смъртта, ние се озоваваме в самото сърце на една велика правда. Защото за разлика от тялото, духът оцелява в духовни продукти, запазва се в послания. Платон е името на един отдавна мъртъв човек. Платон е името на едно вечно живо послание.
67
„Спящите“ съкровища Така достигаме до смисловото пространство на още един мит – мита за „спящите“ съкровища. Заровено в земята, укрито в пещерата, зазидано в стената... съкровището символично заспива. То напрегнато очаква своето време – времето, когато храбрецът ще го намери, воинът-спасител ще го освободи от магията на съня. Символичният сън на съкровищата е нашето предизвикателство. За да го разберем по-добре, отново ще питаме – „Какво ни прави спящи?“ И още – „Кой е този зъл демон, който ни „заравя“ в мрака на невежеството и ни принуждава да пропуснем векове от историята и години от собствения си живот?“ Нека го обобщим така – човекът „заспива“ под въздействието на много неща – динамиката на всекидневието, близките цели, които преследва, грижите, които не му позволяват да се озърне, натрупващата се умора от живота... Човекът „заспива“ под маската на актьора. Залинява под онова, което през Античността са наричали „персона“ и са го разигравали в театъра. „Заспиване“ в случая означава – липса на ангажимент към смисъла на съществуването, снижен хоризонт за възприемане и разбиране на света. Не човекът 68
живее своя живот, а самият живот го подмята според всевъзможни конюнктури, слепи страсти и прагматични цели. Този, загубил същностните си ангажименти човек, можем да наречем „заспало съкровище“. Зидарският храм е място, където това съкровище следва да бъде събудено. Да прогледне към нещата, за които си заслужава да се гледа. Да види светлината, която единствено си струва да бъде виждана. Припомняме си, че едно от значенията на латинската дума „potentia“ е сила. Да се събуди спящата „potentia“ означава тя да бъде разгърната като възможност, да стане активност – качество, което работи за нас и подпомага света. Събудената духовна „potentia“ на човека също наричаме съкровище. Ето го и поредното определение на тайната – тя е онова, което няма предел. Тя е онова, за което никой отговор не е достатъчен. Никой отговор не е изчерпателен. Тайната на човешкото битие е неизчерпаема.
69
70
V. Храмът е ритуал (Защо думите и делата в Храма са винаги различни?)
Водите на река Йордан
В
секи път при откриване и закриване на ложата се повтарят едни и същи слова, правят се едни и същи жестове, вършат се едни и същи действия. Какво се крие зад тази повторителност? Защо и кому е нужна тя? Не е ли напразно разпиляване на време? Защо братята зидари не бързат да се заемат веднага с конкретната работа? За да разберем това, трябва да вникнем в същността на ритуала, да проследим поне част от дълбоките му корени. Да тръгнем от един пример, взет от религиозните практики. Когато кръщава младенеца, християнският свещеник го потапя в купела. Той го къпе, но обикновено къпане това не е. Не физическата чистота е негова цел, а духовното посвещаване, знаковото преминаване от един статус в друг. При ритуалното действие прагматичната функция (в конкретния случай – чистотата) е потисната, за сметка на символичната – преобразяването. Това църковно къпане няма нищо общо с всички останали къпания на човека и никога няма да има, то няма да се повтори. Потапянето в купела е спомен, връщане към великите посветителски традиции на древността. Самите митични води на реката Йордан текат в този тържествен
73
миг в купела и отмиват езическото „тяло“, заличават предхристиянското състояние на детето. Всички тези жестове и театрализирани действа наричаме ритуал. Ритуалът е съвкупност от знаково натоварени действия, стереотипна поредица от процедури със символичен заряд. Той оперира с времето, работи в самата сърцевина на колективните отношения, грижи се за връзките между земното и небесното. Масонските ритуали споделят всички тези характеристики. Те се провеждат на специално място – масонския храм и по многостранен начин са свързани с конкретната работа, вършена в ложата. Местата на ритуала са „специални“, доколкото са избрани, „осветени“ от традицията или от избора и усилията на колектива. Те са пространства, откъдето могат да се отправят послания, да се установяват контакти и оказват въздействия.
74
Ритуалите на прага Зидарските ритуали могат да бъдат класифицирани спрямо структурната си роля в целостта на масонския градеж. Част от тях са своеобразна „рамка“ на работата в ложата. Такива са ритуалите при откриването и закриването на ложата. Въвеждането на братята в храма, идентифицирането на участниците, уточняването на времето, припомнянето на задълженията, правенето на опознавателните знаци, запалването на светлината, угасването на светлината... – всички тези действия оформят това, което условно можем да наречем „рамка“ на масонския труд. Значението на ритуалната „рамка“ е огромно. Нейната основна цел е да разпредели по нов начин времето и пространството и чрез това ново разпределение да преобрази самите участници в ритуала – да промени нагласите им. Ритуалът при откриването символично спира профанското време на делничните грижи и светските съблазни. Храмът е място за размисъл върху градежа на битието и ритуалът иска да внуши на събралите се точно това. Храмът е преобразеното от ритуала място, където и възприятията са други, и мисълта е друга, и речта е различна. 75
Във времевия отрязък на работата, затворен между символичното „пладне“ и символично прииждащата „полунощ“, зидарят води друг живот, говори на различен език. Той „умира“ за ролята си на светски човек и се ражда за ролята на духовен търсач. Едва след като удари „полунощ“ и ложата бъде закрита, умореният от работа зидар може да се върне към делата си. Той е ритуално „освободен“ да влезе отново в ритъма на светския живот, да обитава размереното по друг начин житейско пространство. Да направим обобщението – най-непосредната задача на ритуала е да ни направи „други“ във времето на работата. Да ни отдели от всичко онова, което приижда като шум край нас и ни пречи да се съсредоточим в търсенето на себе си, в преследването на истината.
76
Храмовата реч Храмът е спомен за райските архиви. Архивите, в които се пазят отломъци от първичната реч на човечеството. От погубения библейски праезик. Ритуалът съхранява спомените за погубеното, затова неминуемо включва „рамката“ на една различна реч. Всеки, който е престъпвал прага на някакъв храм го знае – в храмовете се говори „по друг начин“. Там приижда различна реч. Тази реч не ни е непозната, но тя винаги ни е странна. Това е въпросът, който можем да си зададем – какво е странното на тази реч? Каква роля играе странното в Храма? Най-съществената черта на храмовата реч е нейното отместено време. И лексиката, и стилът са подчертано консервативни, архаични – те са изнесени от днешното и са отпратени в миналото. Смисълът на това отместване може да се търси в много посоки. Старинно стилизираната реч е живата връзка с традицията. Произнасяйки архаизираните думи и навлизайки в архаизирания словоред, зидарите отдават почит на тази традиция, приобщават се към опита на предците, зидали Храма на хуманността.
77
Старинно стилизираната реч е своеобразна блокировка на всекидневните думи, съзнателно отместване от традиционната подредба на словото. Така е защото всекидневната реч най-често е прагматична, прибързано-задъхана, „плитка“. Храмовата реч е отвърната от житейската грижа, тя е прицелена в ценностите, тя преследва крайните истини, върховните доктрини, далечните послания. Храмовата реч е празнична реч – пътека, по която навлизаме в пространствата на възвишеното. На възвишен език човечеството е изговаряло своите тревоги. На странен език то е разговаряло с неизвестното и е мечтаело по далечното. Бог наричаме нашето непоколебимо желание да разговаряме с Някого на език, който ще слети от небето. Великият архитект на Вселената знае тази прастара истина – световете се правят от думи и се опазват от повелители на възвишеното слово. Великият архитект на Вселената деликатно ни е подсказал, че онзи, който не е способен да извърши мисловния преход, който седи затиснат от речта и грижите на делника, има само формално място в Храма. Той нищо не може да иззида. Неговите зидове непрестанно ще се сриват.
78
Ритуалите на прехода Другите основни ритуали, в които са въвлечени братята са ритуалите на прехода – великите ритуали на посвещението. В културната антропология, във фолклористиката и етнологията, в социологията... именно на тези ритуали е отделяно най-голямо внимание. Човекът е същество на преходите и преломите. Ключовите моменти в човешкия живот – раждането, получаването на име, навлизането в пълнолетие, бракът, смъртта... са най-стриктно обхванати от ритуалите. Те са най-пълно ритуално „разписани“. Защо и с какво преходът е така съдбовно важен? Преходът е точка на поврат, приключване на едно и начало на нещо друго. Юношата трябва да се превърне в мъж, девойката - в жена, „слепият“ трябва символично да прогледне, мъжът и жената се готвят да станат семейство, да съградят нова цялост... Посветителският ритуал е метаморфоза, изпитание – ситуация на идентификационен преход. Инициатор за преображението може да бъде самият човек – защото сърцето човешко неизменно търси истината. Но инициативата може да принадлежи и на някоя външна, „небесна“ сила. Савел преследва Христос, но по пътя за Дамаск чува пределния въпрос. От небесата приижда питане, което разбива сърцето и преобръща живота на преследвача – „Савле, Савле, що Ме гониш?“ (Деяния на светите апостоли, 26:14) 79
След този въпрос не можеш да останеш същия. След този въпрос Савел става Павел – ражда се бъдещият апостол. Масонският храм също е замислен като място на преобразяване. Той е символично изграден около идеята за една траеща във времето инициация (въвеждане, посвещаване), за непрестанно изкачване нагоре – по стъпалата на духовността и познанието. Ритуалът на посвещението ни „очаква“ на всяка следваща степен – щом сме направили необходимите крачки и сме натрупали необходимия опит, вече сме готови да преодолеем стъпалото и да се озовем на ново, по-високо. Превръзките на очите, въжетата, ковчезите... ни казват, че тъмнината е дълбокото мазе на заблудите и подобието. Отворените очи, пробуждането... ни дават да разберем, че светлината е царството на различието. Светлината е шанс за оформяне, за изплуване на нещата от неразчленимата магма на тъмнината. В светлината придобиваме очертания, ставаме индивидуално разпознаваеми. Когато проглеждаме в акта на посвещението, ние навлизаме в едно подновено измерение на самите себе си. Ставаме интригуващи – различни от това, което до вчера сме били. 80
За трите фази на прехода В ритуала на посвещението изследователската традиция разграничава три фази. Първата е разделението – процес на блокиране и постепенно елиминиране на стария статус. Досега сме били в тъмнината, но вече не тъмнината ще бъде наш спътник в живота. Старото място е опит, който е отминал. Времето за навлизане в новия опит е дошло и трябва да бъде подобаващо посрещнато. Раздялата не е елементарно и агресивно отрицание на старата личност, на старото място. Тя е резултат от ясно осъзнаване на необходимостта от промяна – поемане на предизвикателствата, подготовка за новото пътешествие на духа. Старите места са сантиментални, новите пътища са предизвикателни. Влизащият в посвещението сам избира пътя на промяната. Втората фаза е свързана с образите на границата, прага. Антрополозите я наричат лиминална фаза. Това е фазата на прехода в неговата буквалност, етапът на прекрачването. Вече не принадлежим на стария си статус, разделил сме се до голяма степен със старото си „аз“. Но още не сме получили новата си идентичност, не сме навлезли в другите пространства. С други думи, намираме се в тревожното състояние на раздвоеност – едно драматично същество, което 81
притежава чертите на старото и новото. Точно тази ситуация е определена като кризисна. Кризисът е някаква опасност – болка, застрашаване, разрушаване... Но кризисът е и възможност, опция за изход и навлизане в ново състояние, за преминаване на друго ниво. Раздвоеният човек е човек в ситуация на съдбовно разпъване. Да припомним, посвещаваният е „нито такъв, нито друг“. В него нещо вече умира, нещо се готви да се роди. В тази втора фаза се проверява готовността за промяна, годността за нея. Затова толкова важна роля в ритуалите на посвещението играе изпитанието. Изпитанието е процедура, в която светът на посвещавания и светът на посвещаващия трябва да постигнат определено ниво на съвместимост. Там кандидатът за промяната трябва да се докаже като подготвен – способен да влезе в новия си статус, да носи отговорно неговите изисквания. Ритуалът по посвещаването обикновено включва различни конкретни форми на проверка – можеш ли да опънеш лъка на воина, да победиш животното на изпитанието, да докажеш способностите на душата си, да изтърпиш болката... Не случайно братята зидари призовават стоящия на прага да надникне в себе си, да провери още веднъж желанията си, да прецени способностите си. Не случайно тук внимателно се изслушва мнението на гарантите. 82
Храмът няма нужда от прибързване, нито от хвърлени на вятъра думи, небрежни препоръки и непремислени клетви. Той се нуждае от трезва преценка, от зряло решение, от кураж и доверие. Когато всичко това стане видимо, когато доказателствата за способностите са налице, разпънатият човек може да направи крачката. Да прекрачи прага и с подкрепата на братската ръка да навлезе в пространството на откритите възможности. Третата фаза е приемането, възстановяването. Изпитанията са приключили, превръзките са паднали, стабилността се е върнала. Човекът е напуснал несигурността на двойственото си битие и е получил новия си статус. Той вече може да следва друго разписание на своя живот, да бъде част от споделените ценности и обвързващите практики. Той е член на общност, на която може да се уповава, да използва нейните ориентири. Сега вече сме способни да разберем и обобщим важното – ритуалът изглежда закотвен в повторението, но негова съкровена цел е движението, преображението. Ритуалът е трансмисия, стълба – инструмент за извеждане на човека все по-нагоре и нагоре. Ритуалът в зидарската му версия е самото изкачване – „възнасянето“ към все по-високите нива на познанието.
83
Ритуалът е съдбовна игра със символите Ритуалът пази, преобразява, осигурява достъп. Но той има още няколко важни функции, които не бива да бъдат подминати. Ритуалът е колективно и „протоколно“ разписано действие, своеобразна форма на игра. Има игри за забавление, за убиване на времето, но има и съдбовни игри. Масонският ритуал е такава съдбовна игра, изпитание на колективните възможности и индивидуалните способности. В процеса на ритуала се подлагат на изпитание не само качествата на посвещавания, но и самата символна кохерентност, структурната стабилност на общността. Когато символите залинеят, основите на културата се сриват. Ритуалът е пространство, където се „преговарят“ символите, изпробва се тяхната ефективност. Символите са застрашени от две основни опасности. Първата е свързана с тяхното разбиране – един знак може да се свие смислово, да се „съсухри“, да стане неразбираем, труден за разчитане. В масонската работилница нищо не е самото себе си, не е само със себе си. Виждаме чука, но знаем, че просто чук това не е. Виждаме образа на втренченото в нас око и знаем, че 84
окото е и нещо друго. Символният потенциал на вещите и образите помръква, когато знаем малко за тях. Ритуалът е грижа в тази посока. Той непрестанно въвежда в оборот символните значения на всичко стоящо в Храма и прииждащо от здрача на традицията. Предметите, образите, жестовете, думите... имат за цел отново и отново да съживяват богатствата на символите, да разтворят пред умовете техния възвишен потенциал. Казано е съвсем точно – за никой символ няма краен прочит, няма изчерпателен речник. Символът винаги е открит към безкрайността на нарастващото познание, на усложняващото се разбиране. Втората опасност идва по посока на съпричастието. Символите не могат да се познават само с ума, те не са прости рационални оператори, „кутии“, напълнени с набор от значения. Символите са емоционални превключватели. Тяхната задача е да отключват емоции, да произвеждат съпричастие, да пораждат съкровени душевни ангажименти. Ритуалът задвижва емоционалната страна в символично изграденото пространство, той отключва символите като лично и колективно преживяване на тяхната мощ. Символът живее чрез съпричастието, чрез хората, способни да го изпълнят със своето пристрастие. 85
Ритуалът е най-добрата „машина“ за производство на символи – за актуализиране на знания и активиране на емоции. Символите всеки път са различни, те „светят“ в ума и в сърцето на посветения с нови и нови значения. Ритуалът това прави – той извежда символите от латентното им състояние, от простото им описание и превеждане („Това нещо означава друго нещо.“) и ги прави живи, действени, преобразяващи. Ритуалните събития и символичните послания въздействат не само на съзнанието, те работят и на нивото на подсъзнанието. Те „лягат“ някъде дълбоко в нас и оттам ни изпращат – в неизвестни часове и в неочаквани посоки – своите кодирани послания.
86
Ритуалът проверява знанията и позициите Доколкото определихме ритуала като “игра”, своеобразно театрализирано действо, нека да отбележим и това, че всеки път братята съпричастно изиграват поверените им роли. По този начин се проверява и потвърждава структурната стабилност на масонската ложа. Ритуалът показва, че всеки е заел своето място, че знае своите права и задължения, че е готов да участва, съобразно компетентността и позицията си, в единството на работата. Ритуалът, схванат като средство за постоянно постигане на единството. Ритуалът като инструмент за хомогенизиране на целите, за изпълнение на задачите. Затова още веднъж настояваме – ритуалът всеки път е нов. Уникален е зидарският ритуал, защото всеки път, когато се събират в работилницата и вдигат инструментите, братята са различни. От раздялата в полунощ, до трудовото пладне на следващата ложа, те не са стояли на едно място. Те са живели, за да се развиват. Да разгръщат своя човешки потенциал.
87
88
VI. Храмът е дом на
знанието
(Защо умира Хирам Абиф?)
Как знаем?
Ч
овекът се стреми към знанието, но охотно живее с незнанието. Още по-охотно съжителства с полузнанието. Никой човек не знае и не може да знае всичко. Дори най-умният и посветен в определена област, е невеж или полуграмотен в хиляди други. Само Бог има видимост спрямо всичко в света. Всяка работа зад стените на Храма, всеки усърден градеж е по същество разговор върху спецификата на масонското знание. Всеки път, когато се отваря ложата, се отварят всички символни терминали на храмовото строителство. Какво искаме да узнаем, когато прекрачваме доверчиво в Храма? Към какво знание сме устремени, което не може да ни даде делникът? С какво знанието на храма е по-различно от знанието, „произвеждано“ в кабинета на учения, в лабораторията на изследователя...? За да отговорим на част от тези въпроси, ще се позовем на едно известно разделение на знанието, направено от социолога Алфред Шютц. Ориентацията на хората в света се основава на три условно разчленени вида знание. 91
Едното знание е експертно – някой е компетентен в определена област, неговото знание е ясно, кохерентно, добре обосновано. Към експерта обикновено се обръщат хора от други области, за да се ориентират подобре в собствената си ситуация. Вторият тип знание е присъщ на всеки човек – „човекът от улицата“ го нарича Шютц. Неговото знание е изпълнение на рецепти. То се основава на предписания (например – „Улицата не бива да се пресича при червена светлина на светофара!“), принципно смътно е, но изхожда от практиката и служи за успешна ориентация. Третият тип стои по средата между сигурността на експерта и знанието по рецепти. Това е знанието на „добре информирания гражданин“, който опира своето поведение на здравия разум, на търсените рационални основания и подходи. Всеки човек носи в себе си ядро от сравнително сигурни, проверени знания (например – „Смъртта слага край на биологичния живот.“) и огромна смътна “периферия”. Периферията се състои от предположения, предразсъдъци, слухове, интуиции, бегло дочути неща, късчета информация... (например – “Казват, че краят на света наближава.”) Върху цялата тази сложна амалгама хората изграждат разбирането си за света, формират ценностна система, ориентират поведението си. 92
Митовете за знанието Масонството заема особена позиция както спрямо конкретния опит на всеки човек, така и към онова митично и мистично познание, което се открива чрез вече обсъдените процедури на посвещение и актове на откровение. Като всяка посветителска общност, зидарското братство има вековен ангажимент към митовете за тайното, трудно достъпното знание. Според тези митове човечеството по различни начини е получило съдбовно значими знания, които по ред причини и обстоятелства е загубило, забравило, пренебрегнало. Защо се е случило това, кое го е направило възможно? Винаги сме склонни да се хвалим с наличното, но рядко се замисляме за пропуснатото. Човечество е „проспало“ много възможности. Изоставило е пътища, които са обещавали истински духовни предизвикателства. Съсипало е градини, в които са зреели магически плодове. Изоставило е презрително митовете и мистиката, за да се хвали със силата на Разума и с напредъка на модерната Наука. Нямаме нищо против разума. Нито ще подценим и отхвърлим науката. Тук говорим за нещо друго.
93
Просветеният ум на Питагор, академията на Платон, херметическият корпус, орфизмът, гностическите традиции, церемониалната магия, римските „колегии“, опожарените библиотеки на Александрия, тайнствата на Кабала, галските друиди, арабската мистика, тамплиерският орден, средновековната алхимия... съставляват гръбнака на една дълга история. Това е историята на Другото знание. Историята на погребаното познание. Трудната, но величава история на тайното и преследваното, на заритото и изтритото... Драмата на оцелелите късчета, на спасените ръкописи, на неясните записи, на секретните алфавити... Нескончаемата битка със самонадеяното неве жество. Безкрайният поход на Огъня срещу Книгата. Свободното зидарство е иззидано в тази традиция. Родено е в лоното на великите разкази. Израснало е сред болката от големите загуби. Масонството е наследник на оживялата вяра в смисловата пълнота на всичко онова, което днес ни изглежда неясно и подозрително празно. Вярата, че отвъд видимото стои невидимото. Надеждата, че отвъд достъпното ни чака недостъпното, че отвъд спящото ни гледа будното, че отвъд прочетеното сънува своите сънища непрочетеното.... 94
Нека част от тези пътища да са грешни! Нека част от улиците на мистичното знание да са слепи! Нека дори да са смешни! Но ние никога не знаем в кой сън ще се пробудим. Нито знаем в коя слепота ще прогледнем. Подобно очите на мистичната египетска котка, погубеното знание продължава да ни мами и предизвиква. Само „дарената“ ни от всеобщата посредственост слепота пречи да го следваме.
95
Знанието е застрашен „плод“ Подреденият свят е градина. Знанието е плод, който виси на енигматичен клон. Образите на градината и на плода са древни и много важни символи на познанието. Библейската история е съградила образа на градината като несигурно убежище, а на плода като повод за забрани и санкции. И без да се озъртаме, го знаем – ангелът с меча на прокудата е винаги наблизо край градината. Чуваме диханието му. Но диханието на ангела-отмъстител рядко е спирало желанието на човека-похитител. Митовете и приказките са запечатали за нас травматичната история на желанията, епопеята на фрустрациите. Знаем, че градините цъфтят, но и повяхват. Плодовете зреят, но и гният. В градината на света много плодове са узрели. Но и много плодове са погубени. Една неизвестна част от знанието-плод наистина е разхитена и похитена. По някаква причина неговите пазители са „заспали“ и са пропуснали идването на лакомата ламя. Познатата ни от приказките символика на заспиването и съня в случая е много важна. Потъващият в съня пазител скъсва връзките с пазения плод, с повереното му съкровище. Той „проспива“ ангажимента си към него и се събужда с празните ръце на измамения. 96
Подобно на приказната златна ябълка, плодът на знанието се нуждае от будни пазители, от хора, способни да не прекъсват по никакъв начин своя ангажимент към него. Митовете и приказките това са ни завещали – те ни казват, че плодът на познанието никога няма да „узрее“, нито ще бъде откъснат, ако липсва истинска грижа за него. Всеки пазител на „златни ябълки“ е символ на грижата за безценния плод на знанието. Близостта с мита за Хирам Абиф се натрапва от само себе си. Тримата калфи, познати в някои версии на мита с имената Джубела, Джубело и Джубелум, които погубват майстор Хирам, са аналог на приказната ламя. Подобно на нея и те са жадни за плода, и те копнеят да го отнемат насилствено. Те не са разбрали, че плодът на знанието не може да бъде получен по насилствен път. Не са разбрали, че в „долната земя“ – земята на инстинктите и първичните страсти – висшето познание не може да просъществува. В долната земя има само изсъхнали плодове, плачещи девици, похитени и символично убити богатства... Там е заключено всичко посърнало, което очаква своето спасение и възкресение. Чака героя, който е готов да къса от себе си, за да нахрани орела и да стигне спасителната Горна земя. В богатата изследователска традиция не случайно се подчертава, че майстор Хирам е свързан със симво97
ликата на слънцето, а неговите убийци изскачат откъм зимните зодиакални знаци. Те са рожби на залеза, студа, тъмнината, смаляващите се дни, погубващите се души... За разлика от калфите-погубители, братството, намерило гроба на Първомайстора, знае, че духът на знанието оцелява въпреки насилието. Въпреки преследванията и жестоките удари на слепците, Хирам оживява във всеки майстор, който върви решително по пътя на начертания завет. Винаги, когато става дума за велико духовно наследство – за знание, което ни е завещано от божества, мъдреци, велики предци, каста от посветени... нещата неминуемо се усложняват, жертвите неумолимо се налагат. Така е, защото духът на съзиданието е трудно и крехко наследство. Основното условие да оцелее това наследство е да има хора, способни да го пренесат през времето, да издържат изпитанията. Когато кръгът от тези хора се стесни критично, знанието започва да губи своята мощ. То не изчезва, но престава да работи за хората, вече не е техен инструмент. Напуснати от способността, хората прибягват до все по-прости инструменти. Използват все по-семпли схеми, за да се ориентират в света и да оцеляват в него. Когато питат какво място имат общности като зидарското братство в съвременния свят, отговорът 98
е този – братството е пазител на сложните духовни инструменти. Великият Парацелз ни е завещал простата истина – знанието се нуждае от силата на ума, но то е немислимо без подкрепата на сърцето. Във всички зидари е живо вълнението и страданието на деветимата майстори, които тръгват да търсят тялото на убития Хирам и го откриват в пресния гроб на хълма Мория. Братята знаят, че търсят не просто скрития гроб, те вървят по следите на погубения плод. Плодът, който ще възкръсне под запалената светлина на Универсалния дух. Братята майстори ще продължават непрестанно да търсят погубения плод. Ще подновяват търсенето при всеки ритуал, защото знанието се нуждае от непрестанна циркулация в умовете на хората, в тяхната практика. Тогава, когато всичко е вече разбулено, зидарското братство вярва, че още има “забулени” – съдбовно неизвестни, битийно значими неща. Има безкрайно дълбоки котешки очи, заради които си струва да се живее. Заслужаваме да живеем в дълбокото. Способни сме да мислим необятното.
99
Бог е забравил нещо Живеем в свят, чийто небеса са подозрително опразнени. Живеем в свят, където отдавна са млъкнали оракулите. Живеем в свят, където вече не пеят сирените. Въпреки това навсякъде край нас продължава да звучи езикът на загадъчното. Нека се вслушаме в цяла поредица от познати изрази – „загадките на мирозданието“, „тайната на света“, „енигматичната човешка душа“... Знаем все повече, но загадките продължават да ни предизвикват, булата продължават да се спускат... Вече не прославяме тайната, а настояваме за това, че познанието е процес, процедура... нещо, което трудно може да свърши. Каквито и пътища да изминем, винаги ни чакат и други пътища. Каквито и домове да посетим, винаги има и други домове, неизвестни убежища и обиталища на смисъла. Ние знаем за тях и не ги забравяме. Затова казваме – знанието е рожба на безкрайното. Безкрайното, което е зад нас като наследство. Безкрайното, което е пред нас като предизви кателство. Стените на масонския храм са пропити от памет. Работата в ложата е механизъм за припомняне. 100
Всяко откриване на ложата е грижа за опазване на оцелялото. Именно работата в Храма ни дава представа и за другото лице на знанието. Тя ни открива възможността да направим разликите между знанието на Храма, от една страна и кабинета, лабораторията, училището..., от друга. В лабораторията изследователят разчита на експеримента, на условията, които ще заложи, на резултатите, които ще постигне. Лабораторията притиска даденото, за да сътвори нещо друго, нещо трето – неизвестен елемент, алхимическо злато, чудодейно лекарство, неочакван плод... Кабинетът е място и образ на умственото експериментиране. Тук превес имат мисловните упражнения, рационалните процедури, които се осигуряват от силата на систематичното изследване. Има огромен набор от интелектуални инструменти, с които се работи в кабинета. Училището е място за разпределяне на вековно натрупаното, колективно одобрено и институционално разписано знание. Храмът е различен. Храмът е самият мит за интегралността на Знанието. Храмът е отглас от древната вяра на гръцките философи – на Парменид, Емпедокъл, Демокрит – че умът и душата са едно и също. 101
Храмът е цялост срещу парцелираните “имоти” на роящите се модерни науки. Той е дом на митовете за връзките с висшата сила, с другите светове, с далечните послания... В Храма можем да се докоснем до Великият архитект на Вселената, да усетим великата правда и хармония на неговите намерения. Тук разтварят криле интуициите, тук се припомнят-опознават неща, заложени през вековете и отдръпнали се в тъмнините. Бог е забравил нещо в нас. Затова сме останали същества тъгуващи и бленуващи по забравеното. Когато разберем какво е забравеното, вероятно най-сетне ще научим що за същества сме. В Храма това се опитваме да правим – да разберем какво е онова нещо, което Бог е забравил в нас. Всички приключения на митичната светлина, която изпълва масонския храм, са притча за тази забрава и за това усилие. Те са възхвала на тази надежда. Надеждата, че светлината на познанието ще продължи да разсъмва в душите ни. Окото ще проникне в пределната дълбочина на нещата и всяка тъмнина ще напусне нещата.
102
Да минеш през вратата на смъртта Храмът не е място, където нещо се получава наготово. И после предвидливо и свидливо се отнася навън. Храмът е място, където се проверява готовността на сърцето. Храмът е място, където се изпитват способностите на душата. Подчертахме неведнъж, че знанието е немислимо без изпитанието. Във великите посветителски традиции – в елевзинските и самотракийските мистерии, в тракийския орфизъм, в гностическите общности, в християнството... – новопосветеният символично умира, за да възкръсне с новата самоличност. Умира Дионис, умира Орфей, символично умира гетският Залмоксис, умира самият Иисус Христос... Умират, за да възкръснат ключовите символични фигури на всички времена и народи. Да го припомним отново и отново – умира и първомайсторът на Соломоновия храм – Хирам Абиф. Смъртта на тези фигури обикновено е насилствена – умъртвяване чрез разкъсване, разпъване, удари с работни инструменти... Насилническият аспект в 103
тяхната смърт трябва да покаже именно агресивната и разрушителна страна на света, погубващата сила на мрака, който все още властва в света. Смъртта трябва да покаже силата на злото, но и неговата нетрайност. Никакви изпитания не могат да победят духа на тържествуващия във възкресението Бог – Цар – Жрец – Майстор. Масонството е наследило и тази традиция. Не случайно е казано – пътят към майсторството минава през вратата на смъртта. Така трябва да бъде, защото смъртта е пределът, крайното изпитание, безнадеждният дял, който следва да се прозре, приеме и надмогне. Смъртта е приключване на едни неща, но е освобождаване за други. Тя е решително събличане на старите одеяния, изоставяне на отеснелите убежища. Вечно живият мит за акациевата клонка, която спасява соковете на живота.
104
Ред и йерархия в работилницата Посветителското знание е йерархично. Свободните зидари са братя, но работата предполага йерархия, заемане на точно определено място в посветителската общност. Йерархията идва да ни каже и това, че работата в ложата е преподаване на занаят, обмен на умения. Онзи, който е видял повече, натрупал е повече умения, следва безкористно да ги преподаде на своите братя. Онзи, който иска да напредва по стъпалата трябва да е готов да се учи, за да получи търсеното. Когато станеш готов за новото ниво, тогава можеш да преминеш на него. Митът за Хирам носи в самата си сърцевина това послание. Никое знание не може да се изтръгне с насилие, то се постига с усилие в работилницата на знаещите. Затъналите в жаждата калфи не разбират тази специфика на знанието, те го бъркат с някакво съкровище, което е видимо и преносимо. Искат да грабнат някакъв магически ключ, който ще им осигури статус, какъвто не заслужават. Майстор Хирам умира, за да ни каже, че стъпалата на Храма се изкачват трудно. Да ни убеди, че при всяко следващо, душевно изстрадано и духовно заслужено стъпало, вътрешното око в нас се отваря все повече и повече. 105
Масонската доктрина не случайно е обсебена от „геометрическите“ митове и числовия символизъм. Те са разписани навсякъде – в трите стъпала, в трите степени, в трите страни на триъгълника, в трите велики светлини... В плана на съзряването чиракът, калфата и майсторът символизират етапите на човешкия живот, процеса на „озъртането“ – трупането на опит, овладяването на инструментите, разгръщането на конструктивните умения... Масонското знание като митология на тайните домове. Масонското знание като апология на трудните стъпала.
106
Мъдростта Мнозина са информираните. Малцина са знаещите. Единици са мъдреците. Мъдростта не е просто количество натрупани знания, не е свод от получена и кодирана информация. Мъдростта е начин на присъствие в света. Мъдростта е специфично отношение към живота и смъртта. Мъдростта е способност да се разговаря с вечността. Цар Соломон е припознат като мъдрец, защото е знаел фундаментално значими неща за света и за хората. Той е познавал огъня на страстите, бързолетния ход на дните, крехкостта на надеждите... Соломон знаел, че любовта е силна като смърт. Гледал е на знанието като на инструмент, който ни служи не просто да се справяме с живота, а да го разбираме по един по-добър начин. В сърцевината на масонската философия стои копнежът по светлината на мъдростта. Мъдростта е целта и пределът на масонското познание. Да бъдеш мъдър означава да притежаваш поглед, който винаги е леко изтеглен „встрани“. Когато всички са се скупчили около конкретното, ти да виждаш общото. 107
Когато всички са завладени от емоцията, ти да претегляш с везните на разума. Когато всички искат да вземат, ти да си радостен да дадеш. Край нас е пълно с неутолимо жадни, суетни и травматични хора, които са готови да отмъщават, да влачат всякаква плячка, да плачат като деца, когато Егото им е наранено... Това отделяне от раните и честолюбието на Егото, това надмогване на суетното, травматичното и прагматичното също наричаме мъдрост. Соломон точно това е направил, за да стане мъдрец. Това е направил Христос. Това е направил Лао Дзъ. Това е направил Конфуций... Те са мислили отвъд конкретното и са говорили с притчи. А словата на притчата извират от най-чистия извор на мисълта. Притчата е възвишеният жанр на мъдростта. Всички велики мъже на този свят са изтеглили своя поглед към хоризонта на пределно човешкото. „Суетата“, за която говори Соломон, „слепотата“, за която подсказва Христос, са имената на човешкото встрастяване в дребните неща. Те са култивиране на лъжовната вяра, че си вечен, единствен, незаменим... Затова казваме – самият Храм е екзистенциален апостроф на града и нравствен апостроф на пазара. Срещу суетата на света и залязването на рода, мъдреците уверено противопоставят устойчивите неща, 108
съдбовните неща, неизбежните неща. От този порядък са смъртта, вярата, небесата, прахът, вечността... Колкото и „отдалечено“ да изглежда обаче, знанието на мъдреца не е безпристрастно. Напротив, дълбоко пристрастно е. То винаги е ангажирано към каузата на духовността. Готово е да я отстоява, да бди на несменна стража пред вратите на Храма. Мъдрецът знае, че човечеството трябва да се обучава. Знае, че сърцето трябва да се възпитава. Знае, че гордостта трябва да се смирява. Почти тридесет века след царстването на Соломон, един английски поет отново е изписал словата на незабравимото в творение със заглавие “Хорове към скалата”: Цялото ни знание доближава незнанието, цялото ни незнание доближава смъртта, но близостта до смъртта не е близост до Бога. Къде е животът, който изгубихме в живеене? Къде е мъдростта, която изгубихме във знания? Къде е знанието, което изгубихме във сведения? (превод Цветан Стоянов)
Поетът се казва Томас Елиът и самият вече е част от историята на мъдростта. Когато разберем, че не бива да губим живота си и да го заравяме в подробности, значи сме се приближили към колоната на мъдростта. 109
Станали сме и ние частица от една велика история. Станали сме и по-тъжни, защото вече е казано – “...който трупа познание, трупа тъга.” (Еклесиаст, 1:18). Но тъгата не е нещо, от което трябва да се срамуваме. Тъгата е извисяването на прогледналия. Тъгата е смирението и прозрението на мъдрия.
110
VII. Храмът е мост
между хората
(Каква е каузата на братската верига?)
За подозренията
О
ще в древността е имало професии, обгърнати от мрачна слава, от мистична тайнственост. Такава, например, е професията на ковачите. Те са свързвани с подземния свят, с мистиката на огъня, с демонични джуджета-ковачи, с опасни преображения... В режима на подозренията неотклонно са били и зидарите. Те заключвали своите умения, правели странни чертежи, строяли загадъчни лабиринти, зазиждали жертви в градежите... Символичното зидарство е наследило митичните подозрения към оперативното зидарство. Това не бива да ни учудва – вековните традиции имат за спътници вековни подозрения. Има огромен корпус от предразсъдъци, натрупан през вековете спрямо посветителските общности. Край домовете на тайната от хилядолетия обикалят глутници недоразумения, клевети, презрения, разкъсваща ревност, неудържима омраза... Всичко, което е тайно, затворено, ревниво пазено... е подозрително. Всяка врата, зад която стои страж с меч, е травма. И за това стана дума – за заплетения в мисловните стереотипи ум, презумпцията е проста – щом някакви хора се събират тайно, значи се сговарят за опасни неща, вършат срамни, недостойни дела. 113
Едно от най-разпространените подозрения спрямо братството е подозрението в користта и ползата – зидарите са задължени да си помагат и са готови да поставят това задължение над всичко. Подозрителните умове трудно могат да надскочат рамките на колективните страхове. Нито да разплетат мрежите на ловките манипулации. Те са отчаяно зазидани в кладенците на своята посредственост. Гласовете им продължават да звучат оттам и няма изглед скоро да млъкнат. Ако млъкнат поне за миг, ще разберат важното! А важното звучи така: Масонската тайна не е това, което искаме да скрием. Крие се срамното, позорното, травматичното. Масонската тайна е онова, което искаме да опазим. Опазва се застрашеното, крехкото, скъпоценното.
114
За тъмнината в душата В самата зора на човечеството е вграден един мит. Това е митът за братоубийството. Митът за престъплението на Каин. За покушението срещу топлината на близостта, срещу свързващата сила на кръвта. Колцина били човеците, а земята вече им станала тясна! Митът за Каин и Авел обаче не ни предупреждава за тясната земя. Той ни предупреждава за тъмната душа. За онези опасни сили на смъртта и разрушението, заложени дълбоко в нас самите, които трябва да бъдат обуздани. Да бъдат преобразени от нещо друго. Трябва да дойде „Другото“, за да превърне живота ни в ангажимент към нещо, в съдбовно пристрастие към някого. Нали и апостол Павел това ни казва – може всичко в света да имам, „щом любов нямам, нищо не съм“ (Първо послание до коринтяните, 13:2). Преди апостол Павел, самият Христос е дал разяснението за вечния живот чрез силата на любовта и съпричастието. Да прочетем нужните страници от Евангелието от Лука! Законникът пита Учителя как да наследи „живот вечен“. Христос отговаря – нужно е да се обича Господа, но и ближният трябва да се обича „като себе си“.
115
Тогава следва ключовият въпрос – „...и кой е моят ближен?“ (Лука, 10:29). Този е въпросът на въпросите пред човечеството. На него непрекъснато се опитваме да отговорим и толкова често не успяваме. А Спасителят ни е дал отговора – направил го е чрез притчата за добрия самарянин. Свещеникът отминава полумъртвия окаяник, легнал предизвикателно на пътя между Ерусалим и Иерихон. Отминава го и левитът. Само самарянинът се смилява, налива елей в раните му и го спасява. Тази е великата притча на съпричастието. В нея ближният не е разпознат през традиционните кръгове на близостта – семейство, род, вяра, град, земя, родина... Ближният е разпознат през максимално широкия кръг на човешкото. През кръга на всяко лично страдание. През кръга на универсалната милост. През величествения кръг на любовта. Всеки човек е твоят ближен – казва Спасителят – стига да съумееш да го приближиш в сърцето си. Да го припознаеш чрез силата на любовта си. Да полееш раните му с елея на добротата. Притчата на Спасителя е видимият знак на всичко онова, което зидарите наричат “братска любов”. Във видимите и в невидимите кодекси на масонския Храм е записана историята на духовната, а не на кръвната връзка. Там е записано, че спасителната сила 116
на любовта е опората, връзката, която държи изправен Храма на хуманността. Всичко далечно се приближава към нас. Всичко чуждо се преобразява. „...тъй постъпвай, и ще бъдеш жив.“ (Лука, 10:28).
117
За подадената ръка Човекът е не само тленен. Той е и много самотен. Масонското знание помни тази самота и никога не я забравя. То я напомня настоятелно при всеки ритуал. Хората край нас не ни спасяват от самотата, напротив, понякога я правят още по-видима, по-непоносима. „Адът – това са другите!“ – твърдеше Жан Пол Сартр, отчаян от немощта на ближния и от безнадеждността на самотата. Братството има пряко отношение и към този пределен екзистенциален въпрос. То ни казва, че спасение от умората и самотата може да бъде открито именно по посока на едно древно мистично свързване – в съпричастието на труда, в радостта от колективното преживяване. Поредица от символични жестове ни въвеждат във всичко това. Единият връх на пергела е забит в собственото ни сърце, а другият очертава завинаги кръга на братската общност. Значението на веригата се откроява и през образа на подадената ръка. В полунощната раздяла, десетки ръце се вдигат, за да се сплетат една в друга, да сключат веригата на братското единство.
118
Докосването един до друг, подаването и стискането на ръцете... са древни актове, обозначаващи разпознаването и признаването на другия. Подадената празна ръка е свидетелство, че в нея няма оръжие, че е изчистена от агресията. Подадената ръка е знак за добри намерения, а не за враждебни действия. Здрависването е начало на разговора. Стиснатите ръце са знак за постигнатото догова ряне. В масонството подадените ръце, сключената братска верига са знаци на силата и единството. По тази верига протича токът на съпричастието, енергията на свързването. Братската верига е енергиен мост. Който култивира способността да усеща тази енергия, ще може да разреди самотата си. Да усети със сърцето си, че не е лутаща се монада, а е част от нещо, което го надхвърля и зарежда. Веднъж и завинаги ни е завещано – човешката любов е хоросанът. Тя е свещената свързваща “смес”, която прави възможен градежа, където по пладне се събират братята-зидари.
119
За колективното дело Смъртният човек може принципно да е трагичен, но творящият човек е по принцип оптимистичен. Той надмогва силите на смъртта тъкмо чрез делата, чрез градежите си. Може би това е самият оптимистичен замисъл на Великия архитект – да ни направи щастливи в забравата на конструктивното усилие. Да не ни изоставя в плен на меланхолията и резигнацията. Братската верига се основава не просто на императива за взаимната помощ, а на идеята за свързване. Разлика има и тя заслужава да бъде добре разбрана. В масонските ритуали има много ключове, които при умело превъртане могат да отворят нужните врати и да ни отведат към едно по-дълбоко разбиране. Вече неколкократно го подчертавахме, великите градежи са колективно дело. Никой човек сам не може да се справи с предизвикателството на мащабите, да бъде равен на замисъла. Човекът минава през всякакви изпитания, включително през изпитанието на умората и отчаянието. При такива изпитания само братското рамо може да помогне да се продължи, да се довърши започнатото. На великите градежи човек се научава да работи с другите, да си сътрудничи с тях. Да вдигаш Храма на хуманността означава всеотдайно да градиш връзките с другите хора. 120
Индивидуалността укрепва сред даровете на общуването, а не пред нарцистичното огледало. Този момент идва да подчертае дълбоко хуманната същност на свободното зидарство – то не е просто затваряне на някакви хора зад вратата на тайнствата и заравяне в плетеницата на символите. То е отваряне на сърцата за конструктивния полет на духа, за радостта от общото дело. Виждаме как стените на Храма растат към небето и разбираме смисъла на съществуването. Братя сме не само защото сме близки и сме обвързани с клетва. Братя сме, защото пътуваме заедно към колективно пожеланото Съкровище на мъдростта. Братската верига това ни завещава – има колективни каузи, които са по-важни от личните интереси. Братската верига е акумулиране на творческа енергия и на човешка решимост – за да спори Градежът. Веригата на братското единство свързва всякакви предания, пренася вековни интуиции и усилия. Веригата пази спомени за умората, но държи жив въглена на надеждата.
121
122
Братството в битка за смисъла
123
К
азано е – животното обитава среда, човекът има свят. Във времена, когато всички са загрижени за „околната среда“, зидарското Братство е загрижено за Света. Пазител на светлината е. Човечеството отдавна е предупредено, че един ден ще влезе в последната битка. Всички земни племена и народи ще се съберат на мястото, наречено Армагедон. Ще се съберат, за да премерят сили. Да проверят – силна ли е все още каузата на доброто? И колко голяма е мощта на злото? Човечеството още не знае, че битката е започнала. Но ние чуваме гръмовния трясък на колесниците. Вече идат насам, теглени от огнените коне на гнева и решимостта. Виждаме вдигнатите мечове на огромните освирепели пълчища. Съзираме пределната земя Армагедон – застинала е в тревога пред нас. Това виждаме с очите и чуваме с ушите си. Виждаме суетата на едно човечество, което все повече оглушава и все по-застрашително ослепява. То ляга все по-дълбоко в леността на потреблението и се завива през глава с покривалото на лъжливите образи. Ако можеше Великият архитект на Вселената да види какви хора са се възвисили по кулите на света! 125
И какви пози на възгордяване са заели! Как са се вторачили в буквата на Закона! И как са забравили дълбокия му смисъл! Братството е вековно и дълбоко пристрастно към смисъла. То е призвано да бъде щит, изкован от уникалната и вечна „материя“ на мъдростта. Да препречи пътя на освирепелите пълчища. Да спре свличането надолу и да върне назад колесниците на злото. И ще го направи – защото масонството не е просто игра на символи. Масонството не е ретроградна космологична спекулация. Масонството не е сговаряне в тъмните ниши на ослепялата тайна. Масонството е името на най-силната вяра в древността на човешкия градеж. Градежът не е започнал вчера и няма да привърши утре. Градежът е работа без край и приказка без край. Няма да има край тази работа дотогава, докато все още се намират мъже с вяра в сърцата. Хора, носещи готовността за риск в душата. По силата на традицията и леснотата на инерцията предполагаме, че Великият архитект на Вселената е в бездънното на небесата, но той е навсякъде в нас. 126
С проплакването на всяко земно дете се ражда отново и отново частица от небесно красивия Божи син. Божествените сили са енергии, задвижващи всичко във Вселената. Божествените сили озаряват Храма и го превръщат в ориентир за лутащия се кораб на човечеството. Колоната на Красотата ни внушава, че всичко в този свят е творение, понесло в себе си зърното на хармонията. Колоната на Силата ни предупреждава, че трябва надеждно да изплетем духовната арматура на градежа. Колоната на Мъдростта ни призовава да стоим твърдо откъм страната на мярата срещу безмерните амбиции. Храмът ни води уверено в припадащата над света нощ. Храмът, който винаги е прицелен в хоризонта на Истината. Затова, да следваме завета на великия апостол Павел – „да наденем оръжието на светлината“ и да тръгнем срещу мрачните дела на мрака!
Съдържание „Ние градим Храма на хуманността!“ /7 I. Храмът е предизвикателство /15 (Защо хората вдигат кули към небето?) II. Храмът е прослава на съзиданието /25 (Защо Соломон, а не Давид, построява Храма?) III. Храмът е друга власт /37 (Как ни говори мистичната архитектура?) IV. Храмът е тайна /49 (С какво ни предизвикват съкровищата?) V. Храмът е ритуал /71 (Защо думите и делата в Храма са винаги различни?) VI. Храмът е дом на знанието /89 (Защо умира Хирам Абиф?) VII. Храмът е мост между хората /111 (Каква е каузата на братската верига?) Братството в битка за смисъла /123