Ти просто не разбираш: жените и мъжете в разговор

1

д-р Дебора Танен

ТИ ПРОСТО НЕ РАЗБИРАШ Жените и мъжете в разговор Превод от английски език Людмила Андреева

АГАТА-А 1997

2

3

Deborah Tannen, Ph.D. You Just Don't Understand: Women and Men in Conversation William Morrow and Company, Inc. New York, 1990 © Людмила Маринова Андреева, превод, 1997 г. © „Агата-А“ СД, Издателска група, 1997 ISBN 954-540-009-9

4

"Д-р Дебора Танен комбинира в себе си ухото на писателя за начина, по който хората говорят, с рядката сила на оригиналния анализ. Точно това я прави изключителен социолингвист и превръща книгата ѝ в такъв очарователен поглед върху онзи критичен социален "цимент" – разговора." Оливър Сакс "Дебора Танен притежава нещо от късния Ървинг Гофмън с неговото остро око за показателния епизод и симптоматичния детайл. Тази превъзходна книга е не само важен принос към лингвистиката ДД например изключително ясното обяснение на неизбежните симетрични недоразумения в начина, по който мъжете и жените разговарят помежду си, но и е пълна със забавни случки от всекидневния живот. Както във всички добри социално-научни трудове, и в тази книга човек разпознава себе си." Ром Харе, Оксфордски университет Защо толкова много жени чувстват, че мъжете не им казват нищо, че те просто им "четат лекции" и ги критикуват? Защо толкова много мъже чувстват, че жените само им "опяват" и никога не стигат до същността на въпроса? В "Ти просто не разбираш" социолингвистът д-р Дебора Танен предлага смели тълкувания на причините, които затрудняват женските и мъжките опити да комуникират едни с други. Използвайки изумителни доказателства от собствените си изследвания, тя показва, че, дори и под един покрив, мъжете и жените живеят в различни светове, така че разговорът между тях е като разговор между представители на две култури. Още от ранното детство момичетата играят с найдобрата си приятелка или с малка група от момичета, като използват езика, за да търсят потвърждение и да подкрепят интимността, докато момчетата го използват, за да предпазят независимостта си и да договарят статуса си в дейностно ориентираната голяма група. Пренасяйки тези стилове в зрялата възраст, жените и мъжете си тръгват с абсолютно различни впечатления от един и същ разговор. Написана като занимателна проза и обогатена с живи примери и истински случки, "Ти просто не разбираш" предлага напълно нов подход към постигане на мирен договор в битката между половете. На работа или вкъщи единствено като се разбираме един друг можем да приемем различията

5

си, без да обвиняваме себе си или партньорите си. "Ти просто не разбираш" може да ни помогне да открием общ език, чрез който да постигнем по-професионално сътрудничество и по-дълбоки връзки с обичаните от нас. *** Дебора Танен е професор по лингвистика в Джорджтаун Юнивърсити и е автор на широко акламираната книга "Не това имах предвид!". Международно признат учен, изнасял лекции по целия свят, тя е получавала стипендии от Националния фонд на САЩ по хуманитарни науки, Фондацията "Рокфелер" и Националната научна фондация на САЩ. Дебора Танен запознава широката публика с научните си изследвания чрез статии в The New York Times Magazine, New York Magazine и The Washington Post, както и чрез появите си по телевизията в ток-шоуто Today по CNN. Живее със съпруга си във Вашингтон, окръг Колумбия.

6

7

СЪДЪРЖАНИЕ

ПРИЗНАТЕЛНОСТ ..........................................................................................................9 ПРЕДГОВОР ................................................................................................................. 11 1. РАЗЛИЧНИ ДУМИ, РАЗЛИЧНИ СВЕТОВЕ ................................................................. 20 2. АСИМЕТРИИ: РАЗЛИЧНИТЕ ЦЕЛИ НА МЪЖЕТЕ И ЖЕНИТЕ .................................... 44 3. "ОСТАВИ ТОЗИ ВЕСТНИК И МИ ГОВОРИ!": РАЗГОВОР ЗА УСТАНОВЯВАНЕ НА ВРЪЗКА И РАЗГОВОР ЗА ДОКЛАДВАНЕ ...................................................................... 67 4. СЛАДКИ ПРИКАЗКИ................................................................................................. 88 5. "АЗ ЩЕ ТИ ГО ОБЯСНЯ": ИЗНАСЯНЕ НА ЛЕКЦИИ И СЛУШАНЕ ............................. 113 6. ОБЩНОСТ И СЪРЕВНОВАНИЕ: СТИЛОВЕ В КОНФЛИКТ ........................................ 137 7. КОЙ ПРЕКЪСВА? ВЪПРОСИ НА ДОМИНАЦИЯТА И КОНТРОЛА ........................... 174 8. ПРОКЛЕТА ДА СИ, АКО ГО НАПРАВИШ ................................................................ 199 9. "ГЛЕДАЙ МЕ В ОЧИТЕ, КОГАТО ТИ ГОВОРЯ!": ПРЕРЕКАНИЯТА В РАЗЛИЧНИТЕ ВЪЗРАСТИ .................................................................................................................. 227 10. ЖИВЕЕНЕ С АСИМЕТРИЯТА: БЛАГОПРИЯТНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ОБЩУВАНЕТО ........................................................................................................... 259 ЛИТЕРАТУРА .............................................................................................................. 276 СЛОВНИК ................................................................................................................... 286 БЕЛЕЖКИ ................................................................................................................... 301

8

На баща ми и майка ми извор и храна

9

ПРИЗНАТЕЛНОСТ Обикновените благодарности не са достатъчни, за да се издължа към щедрите си колеги, които четоха чернови на тази книга и я подобриха с коментарите си. За тези дарове от време и внимание съм благодарна на А.Л. Бекър, Пенелоп Екърт, Ралф Фасолд, Майкъл Гейс, Карл Голдстейн, Робин Лакоф, Нийл Норик, Сюзън Филипс, Наоми Танен, Бари Торн и Дейвид Уайз. Дългът ми към Робин Лакоф е много по-голям. Пионер в лингвистичните изследвания върху езика и пола, тя осигури начална точка за мен и за поколение учени, като освети път, разделил се впоследствие на множество пътеки на изследване. Нейният курс през 1973 г. в Института по лингвистика до голяма степен ме вдъхнови да стана лингвист и да избера като моя Алма матер Университета на Калифорния в Бъркли, където тя беше един от учителите ми. Лакоф си остана приятел, щедра подкрепа и модел на учен, който провежда теоретични изследвания, без да губи поглед върху практическите им приложения. Всеобхватна е благодарността ми и към Ралф Фасолд. Той беше и продължава да бъде ценен източник на интелектуална подкрепа и предизвикателство, ангажирайки ме в диалог върху изследванията ми и предлагайки осветляващи перспективи, примери и собствени източници, както и безценни компютърни консултации. Благодарна съм на университета Джорджтаун за това, че ми осигури този идеален колега и приятел. Благодаря на Джеймс Алатис – деканът на Училището по езици и лингвистика в Джорджтаун, на колегите ми в програмата по социолингвистика и на студентите, които изслушваха и обогатяваха моите идеи. Много други хора помогнаха по съществен начин, включително с четене и коментиране на части от черновите, даване на примери от своя опит или с дискутиране на идеите с мен. Макар че ги отбелязвам заедно, ценя приноса на всеки поотделно: Катрин Абрамович, Стив Бариш, Нико Бесниър, Том Бразайтис, Брус Бригъм, Марджъри Бригъм, Пенелоп Браун, Джоуселин Бъртън, Керълайн Селс-Мърша, Ендрю Коен, Бронуин Дейвис, Бамби ИвънсМъри, Пол Фридрих, Алън Фърбек, Джим Гарофалу, Джон Голдсмит, Пол Голдстейн, Марджъри Харнес Гуудуин, Джон Гарначели, Ани Хокинсън, Рей Хейс, Пол Хопър, Дебора Джеймс, Кристина Какава, Джудит Кац-Шварц, Каролин Кини, Марк Коухът, Хелън Коцонис, Ади Маковски, Джоузеф Махей, Алан Маркс, Рачел Майеровиц, Сузи Непър, Мириъм Настасе, Мандана Ней-

10

вид-Табрици, Ребека Пъркс, Моли Питърсън, Руа Руа Понафала, Денис Престън, Луси Рей, Дан Рийд, Чък Ричърдсън, Силия Робъртс, Джоана Робин, Елиф Розенфелд, Синтия Рой, Памела Сондърс, Дебора Шифрин, Гейл Шрикър, Том Шрикър, Ейми Шелдън, Уенди Смит, Кионг Суук Сонг, Карола Спренгъл, Жана Статън, Дороти Танен, Ели Танен, Гари Уийвър, Боб Уеб, Етсуко Ямада и Хару Ямада. Благодаря на Брус Дорвал за възможността да анализирам неговите видеозаписи и записи на приятели, които разговарят, както и за позволението му да използвам части от тях. Благодаря и на Сюзан Глък, която е всичко, което някой би си пожелал за литературен агент, че и нещо повече, и на целия персонал на William Morrow and Company, но особено на редакторката ми Мария Гарначели, която страстно вярваше в тази книга още от зараждането ѝ и с безкраен ентусиазъм и енергия полагаше всеотдайни грижи. На съпруга ми – благодаря ти за всичко.

11

ПРЕДГОВОР Животът на всеки човек минава в серия от разговори. Анализирането на всекидневните разговори и техните ефекти върху взаимоотношенията е фокусът на моята професионална кариера като социолингвист. В тази книга слушам гласовете на жените и мъжете. Осмислям видимо безсмислени недоразумения, които преследват взаимоотношенията ни, и показвам, че мъжът и жената могат да интерпретират един и същ разговор по различен начин дори когато няма видимо недоразумение. Обяснявам защо искрените опити да се общува толкова често се объркват и как можем да предотвратим или облекчим известна част от фрустрацията. Книгата ми That's Not What I Meant! (Не това имах предвид!) показа, че хората имат различен стил на водене на разговор, така че когато говорещи от различни части на страната или от различен етнически или класов произход говорят един с друг, е вероятно думите им да не бъдат разбрани така, както те са ги мислили. Ние обаче не сме обречени да прекараме целия си живот с хора от различни части от страната или с членове на различни етнически групи, макар че много от нас избират да го направят. От нас се очаква да се събираме с хора от другия пол и много го правят за дълги периоди, ако не и завинаги. И докато много от нас (макар че броят им става все по-малък) могат да прекарат голяма част от живота си, без да влязат в контакт с хора с напълно различен културен произход, малко хора – дори и тези, които нямат партньори в живота или чиито основни взаимоотношения са с партньори от същия пол – могат да избегнат близък контакт с представители на другия пол, като роднини и колеги в работата, ако не като приятели. That's Not What I Meant! (Не това имах предвид!) имаше 10 глави, една от които за половите различия в стила на водене на разговор. Когато получавах покани за интервюта, статии и лекции, 90% от участниците искаха да се фокусирам върху 10% от книгата, а именно главата за различията между мъжете и жените. Всеки искаше да знае повече за пола и разговорния стил. Аз също исках да науча повече. Всъщност реших да стана лингвист до голяма степен заради един курс, преподаван от Робин Лакоф и включващ нейните изследвания върху пола и езика. Първото ми голямо лингвистично изследване1 беше върху пола и културните различия в индиректността. Бях доста добре запозната с изследователската работа на други автори по този въпрос, макар че винаги съм се намирала в покрайнините на изследванията

12

на пола и не бях скочила в самия им център отчасти защото областта е толкова противоречива. Винаги когато говоря за различия в разговорния стил между мъжете и жените, хвърчат искри. Повечето хора възкликват, че това, което казвам, е вярно, че то обяснява собствения им опит. Те с облекчение научават, че онова, което им е причинявало неприятности, е общо, често срещано условие и че няма нищо фатално, което не е наред с тях, с техните партньори или с взаимоотношенията им. Начинът на говорене на техните партньори, който те са приписвали на някакви лични недостатъци, може да се постави в нова рамка като отразяващ различна система. А и собствените им начини на говорене, за които партньорите "са им трили сол на главата" от години, също могат да бъдат защитени като логични и разумни. Макар че повечето хора намират моето обяснение на половите различия в начините на говорене като обясняващо собствения им опит и преживявания (и с нетърпение искат да предложат собствени примери, за да го докажат), някои започват да се безпокоят от момента, в който чуят каквото и да било споменаване на пола. Други (макар и малко на брой) се разгневяват просто от предположението, че жените и мъжете са различни и тази реакция може да идва както от жени, така и от мъже. Някои мъже възприемат всяко твърдение за жените и мъжете, изказано от жена, като обвинение – моден начин тя да вдигне ръце, сякаш за да каже: "О, вие мъжете!". Те се чувстват така, сякаш ги обективират, ако не и оклеветяват само заради това, че някой говори за тях. Не само мъжете обаче са тези, които се наежват от твърдения за жените и мъжете. Някои жени се страхуват – с основание, – че всяко наблюдение върху половите различия ще се възприеме като означаващо, че жените са тези, които са различни – различни от стандарта, т.е. от това, което са мъжете. Мъжът се разглежда като нормата, жената – като отклоняваща се от нея. А стъпката от "различен" до "по-лош" е много малка, а вероятно и неизбежна2. Нещо повече: ако се покаже, че женските и мъжките стилове са различни, обикновено жените са тези, на които се казва да се променят. Виждала съм това да се случва в отговор на моята работа. В една статия3, която написах за в-к The Washington Post, представих разговор между двойка в тяхната кола. Жената попитала: "Искаш ли да спрем, за да пийнем нещо?". Съпругът ѝ искрено отговорил: "Не" и те не спрели. По-късно той беше фрустриран, когато научи, че жена му е била раздразнена, защото е искала да

13

спрат, за да пийнат нещо. Той се чудеше: "Ами защо тя просто не си каза какво иска? Защо си играеше игрички с мен?". Жената, обясних аз, е била раздразнена не защото не е получила това, което е искала, а защото предпочитанията ѝ не са били зачетени. От нейна гледна точка тя е демонстрирала загриженост за желанията на съпруга си, но той не е отвърнал със същото. Моят анализ подчертаваше, че съпругът и съпругата в този пример са имали различни, но еднакво валидни стилове. Този момент беше загубен в много сериозно редактирана версия на статията ми, която се появи във в-к The Toronto Star и ме представяше като даваща съвета: "Жената трябва да осъзнае, че когато той отговаря с "да" или "не", не отправя някакво искане, което не може да се договаря." Редакторът от Star беше изхвърлил предшестващия текст, гласящ: "Опитвайки се да разбере какво се е объркало, мъжът трябва да осъзнае, че когато тя пита какво той би искал, тя не задава информационен въпрос, а по-скоро започва "договаряне" за онова, което и двамата биха искали. Жената обаче, от своя страна, трябва да осъзнае, че ..." Ловкото владеене на редакторските ножици беше трансформирало моето твърдение, че жените и мъжете заедно трябва да се приспособяват, в твърдение, че жените трябва да направят едностранно усилие да разберат мъжете. Информирането на жените само какво те трябва "да осъзнаят" съдържа инсинуацията, че мъжкият начин е правилният, а женският – погрешен. Тази редактирана версия беше препечатана в един учебник и грешката процъфтяваше. Всички знаем, че сме уникални индивиди, но сме склонни да виждаме другите като представители на групи. Това е естествена тенденция, тъй като трябва да разглеждаме света в модели, за да го осмисляме; нямаше да сме способни да се справим с всекидневните яростни атаки на хора и предмети, ако не можем да предвидим доста неща за тях и да чувстваме, че знаем кои и какво са те. Тази естествена и полезна способност да се виждат модели на сходство обаче има злощастни последици. Обидно е да редуцираш човека до категория, а е и подвеждащо. Разделянето на мъжете и жените в категории рискува да подкрепя този редукционизъм. Обобщенията, макар че улавят сходствата, замъгляват различията. Всеки е оформен от неизброими фактори, като етнически произход, религия, класа, раса, възраст, професия, географския регион, в който той и роднините са живели, и много други групови идентичности – всички те примесени с личността и склонностите му. Хората имат тенденцията да обобщават

14

другите, като се позовават на една или няколко категории, като "южняшка хубавица", "еврейски интелектуалец от Ню Йорк", "бостънски брамин" или "пламенен италианец". Макар че тези категории може и да предвиждат някои от поведенията на така описаните хора, изпускат много повече информация за тях, отколкото улавят. По неизброими начини всеки човек е напълно различен от другия, включително и от хората от същите тези категории. Независимо от изразените опасения, се присъединявам към растящия диалог върху пола и езика, защото рискът от игнориране на различията е много по-голям от опасността те да се назоват. Прикриването на нещо голямо под килима4 не го кара да изчезне; когато тръгнеш да пресичаш стаята, то те препъва и те запраща на пода. Отричането на истинските различия може само да увеличи объркването, което вече е широкоразпространено в тази епоха на изместване и ре-формиране на взаимоотношенията между мъжете и жените. Преструването, че жените и мъжете са едни и същи, наранява жените, защото начинът, по който са третирани, се основава на нормите за мъжете. То наранява и мъжете, които с най-добри намерения говорят на жените така, както биха го направили с мъже, и са озадачени, когато думите им не работят по начина, по който са очаквали, а дори предизвикват възмущение и гняв. Този парадокс е изразен от една индианка – Аби Абинанти5, когато описва защо е смятала, че юридическото училище е трудно и отчуждаващо преживяване. "Хората не харесваха и не приемаха идеята индианци или жени да бъдат адвокати. Някои не можеха да решат коя идея ненавиждат повече. Други се преструваха, че за тях няма никакво значение, че всички ние сме еднакви. И аз можех да бъда "едно от момчетата", "едно от белите момчета". Малко вероятно. И двата подхода ми създаваха проблеми." Лесно е да се види как хората, които ненавиждат идеята жени или индианци да бъдат юристи, могат да създават проблеми на индианка в юридически факултет. По-трудно е да се види как онези, които са искали да я приемат като равна, също са ѝ създавали проблеми. Приемането, че тя е същата, е било деструктивно, защото тя не е била същата; допусканията, ценностите и стиловете, които са отразявали и валидизирали техните идентичности, са я подкопавали.

15

Желанието да се утвърждава равенството на жените е накарало някои учени да не желаят да покажат, че са различни, защото различията могат да се използват за оправдание на неравно отношение и възможности. Колкото и да разбирам и да съчувствам на онези, на които им се иска да няма различия между мъжете и жените, а само поправима социална несправедливост, моите изследвания, изследванията на другите, както и собствения ми и чуждия опит показват, че това просто не е така. Има полови различия в начините на говорене и ние трябва да ги идентифицираме и да ги разберем. Без такова разбиране, сме обречени да обвиняваме другите или себе си – или взаимоотношението, за иначе озадачаващите и разстройващите ефекти на контрастиращите ни стилове на водене на разговор. Осъзнаването и признаването на половите различия освобождава хората от теглото на индивидуалната психология. Много жени и мъже се чувстват неудовлетворени от близките си взаимоотношения и се фрустрират дори още повече, когато се опитат да решат проблемите, като говорят за тях. Приемането на социолингвистичен подход към взаимоотношенията прави възможно обясняването на тези неудовлетворения, без да се обвинява никой, че е луд или неправ, и без обвиняване – или напускане – на взаимоотношението. Ако осъзнаем и разберем различията между нас, можем да ги вземаме предвид, да се приспособяваме към тях и съвместно да учим от стила на другия. Социолингвистичният подход, който аз приемам в тази книга, показва, че много от търканията възникват, тъй като момчетата и момичетата растат в това, което по същество са различни култури, така че разговорите между жените и мъжете са кроскултурна комуникация. Кроскултурният подход към половите различия в стила на говорене се различава от изследванията върху пола и езика, според които разговорите между мъжете и жените се разпадат, защото мъжете искат да доминират над жените. Никой не може да отрече, че мъжете като класа са доминиращи в нашето общество и че много от тях искат да доминират над жените и в живота им. Въпреки това мъжката доминантност не представлява цялата история. Тя не е достатъчна, за да обясни всичко, което става с жените и мъжете в разговорите и особено в тези, при които и двете страни искрено се опитват внимателно и с уважение да се свържат една с друга. Ефектът от доминантността невинаги е резултат от намерението да се доминира. Това е новината, която тази книга носи.

16

В епохата на отваряне на възможностите жените започват да се придвижват към позиции на авторитета. Първоначално приемахме, че те просто могат да говорят така, както винаги са го правили, но това често не работи. Друга логична стъпка е, че те трябва да променят стила си и да започнат да говорят като мъже. Идеята, че жените са тези, които трябва да се променят, не само е отвращаваща, но и не работи, защото жените, които говорят като мъже, се преценяват различно – и по-сурово. Само когато разбираме стиловете на другия и собствените си способности, можем да започнем да осъзнаваме възможностите си и да избягаме от затвора на монолитния разговорен стил. Разговорният стил не обяснява всички проблеми, които възникват във взаимоотношенията между мъжете и жените. Връзките понякога са заплашени от психологически проблеми, истински неуспехи на любовта и полагането на грижи, от истински егоизъм – и истински ефекти на политическо и икономическо неравенство. Съществуват обаче и неизброими ситуации, в които се правят безпочвени твърдения за тези слабости просто защото партньорите изразяват по различен начин мислите и чувствата си, както и представите си за това, как да общуват. Ако можем да отделим различията, основани на разговорния стил, ще сме в по-добра позиция да се изправим пред реалните конфликти на интереса и да намерим общ език, с който да преговаряме по тях и да ги разрешим. В началото на предговора на That's Not What I Meant! писах за студентка, която каза, че посещаването на курса, който водех в Университета Джорджтаун, е спасило брака ѝ. Неотдавна същата жена – сега преподавател и все още женена, ми написа писмо. В него ми съобщаваше, че тя и съпругът ѝ си говорели и някак си разговорът се превърнал в спор. Изведнъж по средата му той раздразнено казал: "Д-р Танен по-добре да побърза и да напише онази нова книга, защото тая работа за разговорите на мъжете и жените май е най-големият проблем наоколо!". Завършвайки този предговор, предлагам книгата на него и на онези жени и мъже, които правят всичко във възможностите си да говорят един с друг. БЕЛЕЖКИ 1 Моето изследване на индиректността в разговорите е Ethnic Style in Male-Female Conversation (Етнически стил в мъжко-женските разговори).

17

2 Сходна резервираност придружава изследванията върху стиловите различия, включващи малцинствата. Например Андрю Хакър (Andrew Hacker, "Affirmative Action: The New Look," The New York Review of Books, October 12, 1989, p. 68) дискутира инцидент, в който организации на чернокожи изискват изтеглянето от Щатския департамент по образованието на Ню Йорк на учебник, обясняващ, че чернокожите и белите имат различни стилове на учене. Макар че изследването е било проведено от чернокож учен – Дженис Хейл-Бенсън, протестиращите наричат резултатите "расистки". Хакър обяснява: "Въпросът, разбира се, е дали тенденциите, които Хейл-Бенсън анализира, ще се изтълкуват не просто като различни, а и като по-малоценни". Ключовата дума тук е изтълкуват. Реакциите на читателите могат да са много различни от намеренията на изследователя. 3 Моята статия Did You Say What I Just Heard? (Това ли каза, което аз току-що чух?) се появи във в-к The Washington Post на 12 октомври 1986 г., с. D3. Версията във в-к Toronto Star се появи (без мое знание) под заглавието Why We Should Also Listen Between the Lines (Защо трябва да слушаме и между редовете?) на 16 ноември 1986 г., с. D1. Учебникът, който включва откъси от тази редактирана версия, е People in Perspective (Хората в перспектива), второ издание, под редакцията на Уейн Спрул (Scarborough, Ontario: Prentice-Hall Canada, 1988). Материалът се появи така, както беше редактиран от в-к Star, макар че дадох разрешение текстът да се препечата само при условие, че се възстановят изрязаните изречения. 4 Заела съм метафората за прикриването на нещо под килима от Робин Лакоф. За пръв път я чух да я използва в курса ѝ от 1973 г. в Лингвистичния институт в Университета на Мичигън. 5 Abby Abinanti, "Lawyer," Women and Work: Photographs and Personal Writings, text ed. by Maureen R. Michelson, photographs ed. by Michael R. Dressler and Maureen R. Richardson (Pasadena, CA: NewSage Press 1986), p. 52.

18

19

ТИ ПРОСТО НЕ РАЗБИРАШ

20

1. Различни думи, различни светове Преди много години бях омъжена за мъж, който ми крещеше: "Не ти разрешавам да ми повишаваш глас, защото ти си жена, а аз съм мъж". Това беше фрустриращо, защото знаех, че не е справедливо. Но знаех също и какво ставаше. Приписвах неговата несправедливост на това, че е отрасъл в страна, където малко хора смятат, че жените и мъжете имат равни права. Сега съм омъжена за мъж, който е партньор и приятел. Произходът ни е сходен и споделяме общи ценности и интереси. Да се говори с него е непрестанен източник на удоволствие. Чудесно е да имам някой, на който мога да кажа всичко, някой, който разбира. Той обаче невинаги вижда нещата по начина, по който ги виждам аз, невинаги реагира така, както аз очаквам. Често не разбирам защо той казва някои неща. По времето, когато започнах работата върху тази книга, работехме в различни градове. Хората често изразяваха съчувствие, правейки коментари, като: "Това трябва да е ужасно трудно" и "Как го понасяте?". Бях склонна да приемам тяхното съчувствие и да казвам неща от сорта на: "Много летим". Понякога подкрепях тяхната загриженост: "Най-лошото е, че багажът непрекъснато трябва да се опакова и разопакова." Съпругът ми обаче реагираше по различен начин, често с раздразнение. Омаловажаваше неудобствата: като университетски преподаватели имахме четиридневни уикенди заедно, както и дълги ваканции по време на учебната година и четири свободни месеца през лятото. Дори имахме полза от раздялата през делничните дни, в които можехме да работим необезпокоявани. Веднъж случайно го чух да казва на един съмняващ се мъж, че сме били късметлии, защото изследванията показват, че женените двойки, които живеят заедно, прекарват по-малко от половин час на седмица да си говорят един с друг – той намекваше, че нашата ситуация имаше предимства. Не възразявах на начина, по който съпругът ми отговаря – всичко, което казваше, беше вярно, но бях изненадана. Не разбирах защо реагира така. Той обясни, че усещал снизходителност в някои от изразите на загриженост, сякаш задаващият въпроса има предвид: "Това, вашето, не е истински брак; вашата зле избрана професия е довела до злощастно подреждане на обстоятелствата. Съжалявам ви и ви гледам от височината на самодоволството, защото жена ми и аз сме избегнали вашето нещастие." Изобщо не

21

ми е минавало през ума, че може да има елемент на превъзходство в тези изрази на загриженост, макар че можех да го разпозная, когато ми го посочиха. Дори и след като видях основанията обаче, бях склонна да разглеждам реакцията на съпруга ми като малко странна, като някаква негова чудатост. Той често, изглежда, разглеждаше другите като противници в случаите, в които аз не ги виждах като такива. След като направих изследванията, които породиха тази книга, сега виждам, че съпругът ми просто се е отнасял към света по начин, по който повечето мъже го правят: като индивид в йерархичен социален ред, в който той е или по-горният, или по-долният. В този свят разговорите са преговори, в които хората се опитват да постигнат и поддържат висшестояща позиция, ако могат, и предпазват себе си от опитите на другите да ги избутат надолу и да ги командват. Животът следователно е състезание, борба за запазване на независимост и избягване на неуспех. Аз, от друга страна, подхождах към света така, както много жени го правят: като индивид в мрежа от връзки1. В този свят разговорите са преговори за близост, в които хората се опитват да търсят и да получават потвърждение и подкрепа, както и да постигат консенсус. Те се опитват да се предпазят от опитите на другите да ги изблъскат от мрежата. Животът следователно е общност, борба за запазване на интимността и избягване на изолацията. Макар че и в този свят има йерархии, те са по-скоро на приятелството, отколкото на властта и постиженията. Жените също са загрижени за постигането на статус и избягването на неуспех, но това не са цели, върху които са фокусирани през цялото време, и те са склонни да ги преследват под маската на свързаността. И мъжете са загрижени за постигане на обвързаност и избягване на изолацията, но не са фокусирани върху тези цели и обикновено ги преследват под маската на противопоставянето. Дискутирайки нашите различия от тази гледна точка, съпругът ми посочи разграничение, което ми беше убегнало: той реагираше по току-що описания начин само ако изразите на загриженост идваха от мъже, в които той усещаше съзнание за йерархия. Имаше моменти, когато и аз не харесвах хората да изразяват съчувствие за брака ни на колела. Спомням си, че бях засегната от един мъж, който сякаш имаше цинични искри в погледа си, когато попита: "Е, как се справяте с този романс на дълги разстояния?" Друг път бях раздразнена, когато жена, която ме знаеше само по име, се приближи към нас по време на антракт в театъра, откри каква е нашата ситуация

22

като попита съпруга ми къде работи, и поддържаше разговора нататък, като ни разпитваше най-подробно. В тези случаи не се чувствах свалена на пониско стъпало, чувствах се така, както когато на човек му се натрапват. Ако съпругът ми беше засегнат от това, което той възприемаше като претенции за по-висш статус, аз чувствах, че тези съчувстващи хора претендираха за неуместна интимност. ИНТИМНОСТ И НЕЗАВИСИМОСТ Интимността е ключът в свят на свързаност, където хората договарят сложни мрежи от приятелства, минимализират различията, опитват се да достигнат до консенсус и избягват да изглеждат превъзхождащи, което би подчертало различията. В свят на статус независимостта е ключът, защото основното средство за установяване на статус е да казваш на другите какво да правят, а приемането на заповеди е белег за нисък статус. Макар че всички хора имат нужда както от интимност, така и от независимост, жените обикновено са фокусирани върху първото, а мъжете – върху второто. Сякаш жизнените им сокове текат в различни посоки. Тези различия могат да дават на жените и мъжете различни становища за една и съща ситуация така, както са направили в случая на двойка, която ще нарека Линда и Джош. Когато приятел на Джош още от гимназията му се обадил в службата и заявил, че ще пристигне в града по работа през следващия месец, Джош го поканил да им отиде на гости и да преспи при тях за уикенда. Вечерта информирал Линда, че ще имат гост с преспиване и че той и приятелят му ще излязат първата вечер, за да си побъбрят празни приказки като едно време. Линда била разстроена. Налагало ѝ се да отсъства от вкъщи по служебни причини предната седмица и в петък вечерта, когато Джош смятал да излиза с приятелчето си, щяла бъде първата ѝ вечер вкъщи. Най-силно я разстроило, че Джош планирал всичко това самостоятелно и само я информирал, а не го дискутирал с нея, преди да отправи поканата. Линда никога не би правила планове – за уикенд или за някоя вечер, без първо да попита Джош. Тя не може да разбере защо той не ѝ засвидетелства същата любезност и зачитане, които тя му демонстрира. Когато обаче тя протестира, Джош казва: "Не мога да кажа на приятеля си: "Трябва да искам разрешение от жена ми"!"

23

За Джош съгласуването с жена му означава искане на разрешение, което пък означава, че той не е независим, не е свободен да действа самостоятелно. Това би го накарало да се чувства като дете или като дребен и подчинен. За Линда съгласуването със съпруга ѝ няма нищо общо с разрешението. Тя приема, че съпрузите дискутират плановете си един с друг, защото животът им е взаимосвързан, така че действията на единия имат последствия за другия. Линда не само че няма нищо против да каже на някого: "Ще трябва да попитам Джош", а точно обратното – смята го за нормално. Това я кара да се чувства добре – да знае и да показва, че е обвързана с някого, че животът ѝ е свързан с живота на някой друг. Както Линда, така и Джош се почувстваха по-разстроени от този случай (и от други като него), отколкото би трябвало, тъй като той прорязва същността на основните им проблеми. Линда беше наранена, защото почувства провал в близостта на взаимоотношението им: той не се интересува от нея толкова, колкото тя се интересува от него. А той беше наранен, защото чувстваше, че тя се опитва да го контролира и да ограничава свободата му. Сходен конфликт съществува между Луиз и Хауи – друга двойка, заради харченето на парите. Луиз никога не би купила нещо, което струва повече от 100 долара, без да го дискутира с Хауи, но той излиза и купува всичко, което иска и смята, че могат да си позволят – например маса с механичен трион или нова мощна сенокосачка. Луиз е разстроена не защото не одобрява покупките, а защото чувства, че той действа така, сякаш тя изобщо не съществува. Много жени смятат, че е естествено да се консултират с партньорите си за всичко, докато много мъже автоматично вземат повечето решения, без да ги дискутират с партньорите си. Този факт може би отразява голямото различие в концепциите за вземането на решение. Жените очакват решенията първо да се дискутират и да се вземат с консенсус. Те оценяват самото решение като доказателство за обвързаност и комуникация. Много мъже обаче се чувстват потиснати от дългите дискусии за това, което според тях са дребни решения, и смятат, че са лишени от свобода на действие, ако не могат просто да действат, без първо да говорят. Когато жените се опитват да инициират безгрижна дискусия, като попитат: "Какво мислиш?", мъжете често мислят, че от тях искат да решават. Общуването е непрекъснат акт на балансиране, жонглиране с конфликтуващи потребности от интимност и независимост. За да оцелеем в света, трябва да действаме в хармония с другите, но за да оцелеем като себе

24

си, а не просто като брънка в общата верига, трябва да действаме самостоятелно. В известни отношения всички хора са еднакви: всички ние ядем, спим, пием, смеем се, кашляме и често вършим това еднакво. В някои отношения обаче всеки човек е различен и различните желания и предпочитания на хората могат да бъдат в конфликт едни с други. Когато им се предложи едно и също меню, те правят различни избори. И ако има торта за десерт, съществува вероятността някой да получи по-голямо парче от друг – и дори още по-голямата вероятност някой да помисли, че парчето на другия е по-голямо независимо дали това е така. АСИМЕТРИИ Ако интимността казва: "Ние сме близки и еднакви", а независимостта: "Ние сме отделни и различни", е лесно да се види, че интимността и независимостта съответстват на свързаността и статуса. Същностният елемент на свързаността е симетрията: хората са еднакви, чувстват се еднакво близо един до друг. Същностният елемент на статуса е асиметрията: хората не са еднакви; те са различно разположени в йерархия. Този дуализъм е особено ясен в изразяването на симпатия или загриженост, които са потенциално двусмислени. Те могат да се интерпретират или симетрично, като свидетелство за съчувствие между равни, или асиметрично, предлагани от някой по-горе на някой по-долу. Питането на безработен дали си е намерил работа, на брачна двойка – дали е успяла да зачене детето, за което бленува, или на нехабилитиран преподавател – дали очаква да се хабилитира, може да цели – и да се интерпретира независимо какво цели – като израз на човешка връзка от лице, което разбира и се интересува, или като напомняне за слабост от някой, който е по-добре и го знае, а следователно като снизхождение. Последното гледище за съчувствието изглежда очевидно за много мъже. Например инвалид алпинист на име Том Уитакър2, който води групи от инвалидизирани хора на експедиции на открито, отбелязва: "Не можеш да изпитваш съчувствие към някой, на когото се възхищаваш" – твърдение, което ми направи много силно впечатление като абсолютно невярно. Симетрията на връзката е това, което създава общността: ако двама души се борят за близост, и двамата се борят за едно и също нещо. А асиметрията на статуса е това, което създава състезанието: двама души не могат едновременно да бъдат отгоре, така че преговарянето за статус е по при-

25

рода съперническо. В по-ранната ми работа изследвах в детайли динамиката на интимността (която нарекох обвързаност) и независимостта, но бях склонна да игнорирам силата на статуса и съперническата му природа. След като идентифицирах тези динамики обаче, ги видях навсякъде около мен. Озадачаващото поведение на приятелите и колегите най-накрая стана разбираемо. Различията в начина, по който съпругът ми и аз подхождахме към една и съща ситуация, които преди биха били озадачаващи, внезапно придобиха смисъл. Например в един джаз-клуб сервитьорката ми препоръча блокчета от раци, а те се оказаха ужасни. Не бях сигурна дали да ги върна или не. Когато тя мина покрай масата и попита как е храната, казах, че всъщност не съм харесала раците. Тя попита: "Какво не им е наред?". Гледайки в масата, съпругът ми отговори: "Нямат вкус на пресни." Тя се сопна: "Ами че те са замразени! Какво очаквате?". Погледнах я директно в лицето и рекох: "Ние просто не ги харесваме". Тя каза: "Е, ако не ги харесвате, мога да ги върна и да ви донеса нещо друго". След като си тръгна с раците, съпругът ми и аз се смяхме, защото осъзнахме, че току-що автоматично сме разиграли сценариите, за които пишех. Той беше чул въпроса: "Какво не им е наред?" като предизвикателство, на което трябва да отговори. Той не обича да се кара, така че погледна встрани, за да омекоти това, което според него е задължително контрапредизвикателство: инстинктивно чувстваше, че трябва да измисли нещо, което да не е наред с раците, за да оправдае моето оплакване. (Той се бореше за мен.) Аз приех въпроса: "Какво не им е наред?", като молба за информация. Инстинктивно търсех начин да бъда права, без да направя сервитьорката "крива". Може би защото беше жена, тя реагира по-благоприятно на моя подход. Когато говоря на приятели и групи за тези различия, те казват, че сега вече могат да извлекат смисъл от по-рано озадачаващо поведение. Например една жена каза, че най-накрая е разбрала защо съпругът ѝ отказвал да говори с шефа си за това, дали има шанс да бъде повишен. Той искал да знае, защото ако отговорът бил "не", щял да започне да си търси друга работа. Но вместо просто да попита, той се вълнувал и терзаел, загубил съня си и се притеснявал. Поради липсата на други обяснения, тази съпруга се обърнала към психологическите: съпругът ѝ трябва да е несигурен, да се страхува от отхвърляне. Но всъщност всеки е несигурен – до известна степен. Съпругът ѝ в действителност е доста уверен човек. А тя, която смятала

26

за себе си, че е поне толкова несигурна, колкото съпруга си, не се беше поколебала да отиде при шефа си и да го попита дали възнамерява да трансформира временното ѝ работно място в постоянно. Разбирането на ключовата роля, която играе статусът в мъжките взаимоотношения, изясни всичко. Питането на шефа за шансовете за повишение подчертава йерархията във взаимоотношението, напомняйки и на двамата, че бъдещето на служителя е в ръцете на шефа. Приемането на нискостатусната позиция е накарало този мъж да се чувства изключително неудобно. Макар че съпругата му не изпитвала кой знае каква наслада да приеме ролята на молител по отношение на шефа ѝ, това не задействало алармата в главата ѝ така, както направило в неговата. В сходен момент на прозрение жена, която работи в продажбите, възкликна, че сега вече разбира загадъчната метаморфоза, която ръководителят на нейния екип преживял, когато бил повишен до областен мениджър. Тя била сигурна, че от него ще стане идеален шеф, защото имал здравословно неуважение към авторитета. Като ръководител на екип той рядко си давал труда да ходи на събранията, свиквани от управата, и насърчавал членовете на екипа да правят собствени преценки, използвайки с готовност властта си, за да отменя наредби в тяхна полза. На поста областен мениджър обаче, този мъж станал неузнаваем. Въвел повече наредби, отколкото някой въобще бил сънувал, и обявил, че изключения биха могли да се правят само на базата на писмени молби до него. Този мъж се държал различно, защото сега бил поставен по различен начин в йерархията. Когато бил обект на властта на управата, правел всичко възможно да я ограничи. Когато обаче властта на управата била дадена и в неговите ръце, правел всичко, за да я увеличи. Като избягвал събранията и като подкопавал наредбите, той демонстрирал не незачитане на йерархията, а по-скоро дискомфорт от това, че е в подчинена позиция в нея. Трета жена каза, че най-накрая разбрала защо годеникът ѝ, който много силно вярва в равенството, един път ѝ прошепнал, че не трябва да повишава глас. "Приятелите ми са долу – казал той. – Не искам да остават с впечатлението, че ти ме командваш." Това, че жените са наречени "опяващи", може да е резултат от взаимодействието на мъжките и женските стилове, при което много жени са склонни да правят това, което се иска от тях, а много мъже – да се съпротивляват дори на най-малкия намек, че някой – особено жена, им казва какво да правят. Жената е склонна да повтаря молба, която не получава реакция,

27

защото е убедена, че съпругът и би направил онова, за което го моли, само ако разбере, че тя наистина иска той да го направи. Мъжът, който иска да избегне чувството, че изпълнява заповеди обаче, може инстинктивно да чака, преди да направи онова, за което тя го моли, за да си представи, че го прави по собствена воля. Резултатът е опяване, защото всеки път, когато тя повтаря молбата, той отлага изпълнението ѝ. СМЕСЕНИТЕ МЕТАПОСЛАНИЯ ЗА ПОМОЩ Емили и Джейкъб планирали сватбата си сами, но родителите на Емили щели да поемат голяма част от сметките. Тревожейки се дали всичко ще бъде наред, родителите ѝ често се обаждали и задавали подробни въпроси и за обслужването: какви ордьоври ще се сервират; по колко парчета ще се осигурят за всеки гост; какво включва вечерята; ще има ли на всяка маса кервиз и маслини; какви цветя ще има на масите; дали всичко това е написано? Емили и Джейкъб възприемали детайлните въпроси като означаващи, че сватбата е на път да се превърне в тотална катастрофа, защото те не са компетентни, за да уредят всичко както трябва. В отговор на протестите на Емили майка ѝ възкликнала: "Ние искаме да сме част от планирането; ние искаме да помогнем". При изразяването на съчувствие, и при предлагането или оказването на помощ винаги съществува парадокс. Доколкото служи на потребностите на този, на когото се помага, то е щедра стъпка, която демонстрира грижа и изгражда връзка. Когато обаче е асиметрично, оказването на помощ поставя единия човек в по-висшестояща позиция по отношение на другия. Ако заемем терминологията на Грегъри Бейтсън, можем да разглеждаме помощта като посланието – очевидното значение на действието. Същевременно обаче актът на помагането изпраща метапослания, т.е. информация за отношенията между включените хора и техните нагласи към онова, което казват или правят, и хората, на които го казват или правят. С други думи, посланието на помагането гласи: "Това е добро за теб". Фактът на оказването на помощ обаче, изглежда, изпраща метапосланието: "Аз съм по-компетентен от теб" и в този смисъл е добър за помагащия. При интерпретирането на метапосланията на статуса и свързаността в конкретен случай на оказване на помощ или в някакъв комуникационен акт много неща зависят от това, как нещата са направени или казани. Например при изразяването на съчувствие – с какви думи са изразени коментарите, с какъв тон на гласа са казани, придружени от какви лицеви изражения и

28

жестове – всичко това определя впечатлението, което ще се създаде. Всички тези сигнали изпращат метапослания за намеренията на комуникацията. "Успокояващо" потупване по рамото може да подсили впечатлението за снизхождение; дълбоко загрижен поглед говори, че другият човек има големи неприятности; импровизирана усмивка, обратното, може да внушава, че намерението на въпроса е било показване на загриженост между равни. Конфликтуващите метапослания, вътрешноприсъщи на оказването на помощ, стават особено видими, когато хората се намират в йерархично отношение един с друг по силата на работните си места. Точно както родителите често са фрустрирани в опитите да бъдат "приятели" на децата си, шефовете, които се опитват да дават приятелски съвети на подчинените си, могат да открият, че думите им, изказани с намерението да бъдат симетрични, се интерпретират през асиметричен филтър. Например директор на дом за умствено изостанали хора съчувствал на оплакванията на персонала от ниските надници, така че говорил на едно събрание с искреност и загриженост. Той се опитал да се изравни с подчинените си, като признал, че работните им места никога няма да им донесат толкова пари, че да могат да издържат семейство. Казал им също, че няма да са в състояние да напреднат към по-високо платени работни места, ако нямат университетско образование. Като техен приятел ги посъветвал, че ако искат да получат работни места, които биха довели до по-доходна професионална кариера, ще трябва да си намерят друга работа. Персоналът не оценил прямотата на директора, защото хората не възприели комуникацията му като израз на загриженост за добруването им, идващ от равен на тях. Те по-скоро я приели като заплаха от шефа: "Ако не ви харесва тук, съвсем спокойно можете да напуснете". ПОСТАВЯНЕ В РАМКА Друг начин да се мисли за метапосланията е, че те поставят в рамка3 разговора до голяма степен по начина, по който рамката осигурява контекста за образите в картината. Метапосланията ви позволяват да знаете как да интерпретирате онова, което някой казва, като идентифицирате дейността, която тече: Това спор ли е или е просто раздумка? Дали това е помощ, съвет или укор? Същевременно те ви позволяват да знаете каква позиция заема говорещият в дейността и каква позиция ви се приписва на вас. Социологът Ървинг Гофман използва термина подреждане4, за да изрази този аспект на рамкиране. Ако ме поставяте по-долу, вие приемате висшестоящо подреждане по отношение на мен. Нещо повече: като показ-

29

вате подреждането, което приемате по отношение на другите, това, което казвате, ви поставя в рамка точно така, както поставяте в рамка всяко свое изказване. Например ако говорите на другите така, сякаш сте учител, а те – ваши ученици, те могат да смятат, че начинът ви на говорене ви поставя в рамката на снизхождението или педантизма. Ако говорите на другите така, сякаш сте ученик, търсещ помощ и обяснения, могат да ви възприемат като несигурен, некомпетентен или наивен. Нашите реакции на това, което другите казват или правят, често са задвижени от рамката, в която според нас те ни поставят. СЪВРЕМЕННОТО ЛИЦЕ НА КАВАЛЕРСТВОТО Поставянето в рамка е ключът към следната често срещана сцена. Кола се движи бавно надолу по улицата, докато друга се подава от място за паркиране, готова да излезе на платното. Шофьорът на паркираната кола се двоуми, но този от движещата се кола спира и сигнализира с махване с ръка, че се отказва от предимството си. Ако шофьорът на паркираната кола е жена, шансовете са, че тя ще се усмихне в знак на благодарност и ще тръгне, а галантният мъж ще я изчака. Ако обаче шофьорът на паркираната кола е мъж, може да върне жеста с помахване с ръка и да настоява, че ще изчака, дори и ако при други обстоятелства може да се опита бързо да се изнесе от мястото, преди приближаващата кола да се изпречи на пътя му. Кавалерът, който държи вратата или сигнализира на жената да мине пред него, когато шофира, договаря както статус, така и свързаност. Статусната разлика се съдържа в метапосланието за контрол: жената получава път да продължи не защото е нейно право, а защото ѝ е било дадено разрешение, така че е поставена в рамката на подчинена. Нещо повече: тези, които са в позицията да дават привилегии, са също и в позицията да си променят мнението и да ги отнемат. Това е измерение, на което някои жени реагират, когато протестират срещу галантните жестове като "шовинистични". Онези, които оценяват такива жестове като "любезни", виждат само връзката: "Той е мил". Това е и измерението, което мъжът, изпълняващ щедрия жест, е вероятно да види и причината защо съвсем разбираемо може да се разсърди, ако любезният му жест предизвика по-скоро протести, а не благодарности. Но ако да ти разрешат да продължиш в движението е просто любезен жест, който дава предимство на единия човек, защо толкова много мъже отказват да приемат даденото предимство с махване на ръка от друга кола или от пешеходец, за да минат преди тях? Защото махването от другия

30

човек в запазва и независимостта: шофьорът взема решение за собствения си курс на действие, вместо да му се казва от някой друг какво да прави. ЗАЩИТНАТА РАМКА Защитният жест от мъж подкрепя традиционното подреждане, по което мъжете предпазват жените. Защитен жест от жена обаче внушава различен сценарий: такъв, в който жените защитават децата. Затова много мъже се съпротивляват на усилията на жените да отвръщат на защитата със защита – тя може да ги накара да се чувстват, че са поставени в рамката на децата. Тази фундаментална динамика създава смисъл в онова, което иначе би изглеждало като безсмислени спорове между мъжете и жените. Ето пример на моментен жест, който води до огромна фрустрация. Сандра шофирала, а Морис седял на пътническото място до нея. Когато тя внезапно трябвало да удари спирачки, направила това, което баща ѝ винаги правел, когато Сандра седяла до него: в момента, когато натиснала педала на спирачките, тя протегнала дясната си ръка, за да предпази човека до нея да не се удари в стъклото пред него. Този жест бил предимно символичен. Дясната ръка на Сандра не е достатъчно силна, за да удържи Морис. Може би основната му функция била просто да го предупреди, че тя внезапно ще спира. Във всеки случай, жестът станал за нея (както и за баща й) автоматичен, и я карал да се чувства компетентна и внимателна. Той обаче вбесил Морис. Обяснението, което той даде, беше, че тя трябва да си държи и двете ръце на волана заради безопасността. Тя знаеше, че не е загубила контрол върху колата, когато протегнала ръката си, затова двамата така и не успяха да разрешат това различие в мненията. В крайна сметка тя се научи когато е с Морис да сдържа този импулс, за да избегне кавгите, така че се чувстваше злощастно ограничена от това, което според нея беше негова ирационална реакция. Макар че обясни реакцията си с безопасността, Морис фактически реагираше на рамката, внушавана от този жест. Той се е чувствал омаловажен, третиран като дете, защото, протягайки ръка, за да му попречи да се удари в стъклото, Сандра го е предпазвала. В действителност Морис и без това вече се е чувствал некомфортно просто да си седи, докато Сандра шофира, макар че е шофирала собствената си кола. Много мъже и жени, които чувстват, че са постигнали равенство във връзката си, откриват, че винаги, когато се озоват заедно в кола, тя автоматично се запътва към пътническото място, а той – към мястото на шофьора; тя кара само когато него го няма.

31

Актът на защитата поставя предпазващия в рамката на доминиращ, а предпазвания – на подчинен. Статусното различие, сигнализирано от това подреждане, обаче, може да е по-непосредствено видимо за мъжете. В резултат жените, мислещи в термините на свързаността, могат да говорят и да се държат по начини, които приемат защитата, несъзнавайки, че другите могат да ги виждат като приемащи подчинена позиция. РАЗЛИЧНИ СРЕДСТВА КЪМ ЕДНА И СЪЩА ЦЕЛ Както статусът, така и свързаността могат да се използват като средство по пътя на говоренето, за да се направят нещата. Да предположим, че искате да повикате водопроводчик, който е напълно ангажиран за месец напред. Можете да използвате стратегии, свързани с вашите връзки или различията ви в статуса. Ако изберете статуса, можете да действате или като по-долния, или като по-горния. Например, давате да се разбере, че сте важна персона, кметски човек, който има влияние върху въпроси като лицензирането и даването на разрешителни за работа, от които се нуждае водопроводчикът. Или жаловито информирате секретарката, че сте нов в града и нямате съседи или роднини, към които да се обърнете, за да си вземете душ или да използвате тоалетната. Надявате се, че тя ще ви съжали и ще бъде по-благосклонна. Независимо дали ще приемете едната или другата позиция, и двата подхода разчитат на различията в статуса, като признават, че двете страни са в асиметрично отношение една с друга. От друга страна, можете да опитате да подкрепите вашата еднаквост. Ако сте от същия град като секретарката на водопроводчика или ако сте от една и съща страна или културна група, можете да я ангажирате в разговор за родния ви град или да говорите на родния ви диалект или език, надявайки се, че това ще ѝ напомни, че вие произхождате от същата общност, така че да ви обърне специално внимание. Ако познавате някой неин познат, може да споменете този човек и да се надявате, че това ще създаде чувство на близост, което ще я накара да направи нещо специално за вас. Ето защо е полезно лично да ви запознаят с някой, който искате да срещнете, за да бъдете трансформиран от непознат в човек, с когото съществува лична връзка. Примерът с говоренето със секретарката на водопроводчика илюстрира възможностите, които са налице винаги, когато някой се опита да направи така, че нещо да бъде свършено. Начините на говорене рядко (ако въобще някога) са изградени изцяло от единия или от другия подход, а по-ско-

32

ро са съставени от двата подхода и могат да се интерпретират по двата начина. Например много хора разглеждат "изпускането" на имена като въпрос на статус: "Виж колко съм важен, защото познавам важни хора". Този метод обаче разчита и на интимността и близките връзки. Твърдението, че познаваш някой, който е известен, напомня малко на твърдението, че познаваш майката, братовчед или близък приятел от детинство на някого – опит да се печели одобрение, като покажеш, че си близък с човек, когото и другите познават. При "изпускането" на имена не е задължително да се познават споменатите хора, а само да сме чували за тях. Човек разчита на връзките в смисъл, че се доближава до хората, с които говори, като показва, че познава някой, когото и те познават. Доколкото обаче той прави себе си по-важен, като показва, че познава някого, за когото те просто са чували, човек играе играта на статуса. Голяма част – дори по-голямата част – от значението в разговора не лежи в изговорените думи, а е запълнено от човека, който слуша. Всеки от нас решава дали ще мисли за другите като говорещи в духа на различния статус или на симетричната връзка. Вероятността хората да интерпретират думите на някой друг като едното или като другото зависи повече от собствения фокус, грижи и навици на слушателя, отколкото от духа на намеренията, с които думите са изречени. КОЙ МАМИ? По отношение на тези различаващи се, но свързани подходи към човешките взаимоотношения хората обикновено чувстват, че едното или другото е истинската динамика. Когато чу моя анализ на начините на говорене с водопроводчика, един мъж коментира: "Няма ли използването на солидарност да е заблуждаващо?" Ако, като много мъже, човек вярва, че човешките отношения са фундаментално йерархични, тогава играта на свързаността, а не на статуса, е равнозначна на "преструване", че няма статус – с други думи, ще е измамна. Тези обаче, които са склонни да разглеждат свързаността като базисната динамика, действаща между хората, разглеждат опитите да се използват статусните различия като манипулативни и нечестни. Както статусът, така и свързаността са начини човек да е обвързан с другите и да показва тази обвързаност, макар че хората, които са фокусирани върху едното, може да не виждат другото като средство на обвързаността. Мъжете по-често са склонни да се фокусират върху маневрите за статус в разговора: дали другият човек се опитва да бъде по-горе или по-долу? Дали

33

иска да установи доминираща позиция, като ме остави аз да наддавам? Жените по-често са настроени на вълната на договарянето на свързаността: дали другият човек се опитва да се сближи или да се отдръпне? Тъй като и двата елемента присъстват винаги, за жените и мъжете е лесно да се фокусират върху различни елементи в един и същ разговор. СМЕСЕНИ И ПОГРЕШНИ ПРЕЦЕНКИ Тъй като мъжете и жените разглеждат пейзажа от контрастиращи гледни точки, една и съща сцена може да им изглежда много различно и затова често имат противоположни интерпретации на едно и също действие. Колега спомена, че е получил писмо от редакторката на новата му книга с молба я информира дали планира да отсъства от постоянния си адрес в някакъв момент през следващите шест месеца, когато книгата му ще е в производство. Той коментира, че не е осъзнавал до каква степен редакторът може да прилича на полицейски служител по пускането под гаранция. Отговорът му на това писмо ме изненада, защото съм получавала сходни писма от издатели и моята реакция е съвършено различна: на мен ми харесват, защото ме карат да се чувствам важна, тъй като има значение къде се намирам във всеки един момент. Когато споменах това различие на колегата ми, той беше озадачен и развеселен така, както и аз от неговата реакция. Макар че разбираше интелектуално моята гледна точка, емоционално не можеше да си представи как човек може да не се чувства поставен в рамката на едновременно контролиран и с по-нисък по ранг, след като му се казва да докладва на някой за движението си. И макар че аз можех да разбера интелектуално неговата перспектива, за мен тя просто нямаше никакъв емоционален резонанс. В сходен дух колегата ми отбеляза, че е чел статия в списание, написана от жена, която благодари на съпруга си за полезните дискусии на темата. Когато колегата ми за пръв път прочел тази признателност, помислил, че авторката трябва да е некомпетентна или поне несигурна: защо ще трябва да се консултира със съпруга си върху собствената си работа? Защо не може да стои сама на краката си? След като чу моето обяснение, че жените ценят свидетелствата за свързаност, той постави в нова рамка признателността и заключи, че авторката вероятно цени ангажираността на съпруга ѝ с нейната работа и го е отбелязала с гордостта, произтичаща от вярата, че човек има доказателство за балансирано взаимоотношение.

34

Ако реакцията на колегата ми е типична, представете си колко често жените, които мислят, че демонстрират положително качество – свързаността, са погрешно преценявани от мъжете, които ги възприемат като разкриващи липса на независимост – нещо, което за мъжете е синоним на некомпетентност и несигурност. В ПРЕСЛЕДВАНЕ НА СВОБОДАТА Една жена ми разказа защо е приключила дългосрочна нейна връзка. Тя преразказа непрестанно появяващ се и централен разговор. Тя и мъжът, с когото живеела, постигнали съгласие, че и двамата ще бъдат свободни, но няма да правят нищо, което да нарани другия. Когато мъжът започнал да спи с други жени, тя протестирала, а той бил ядосан от нейния протест. Разговорът им протекъл горе-долу така: ТЯ: Как можеш да правиш това, когато знаеш, че ме нараняваш? ТОЙ: Как можеш да се опитваш да ограничаваш моята свобода? ТЯ: Но това ме кара да се чувствам ужасно. ТОЙ: Ти се опитваш да ме манипулираш. На едно равнище това е просто пример на сблъсък на воли: това, което той искал, конфликтувало с онова, което тя желаела. По фундаментален начин обаче то отразява разликата във фокуса, която описвам. Спорейки от неговата гледна точка, въпросът за този мъж е независимостта му, свободата му на действие. Ключовият въпрос за жената е нейната взаимозависимост – как я кара да се чувства това, което той прави. Мъжът интерпретирал нейното настояване за тяхната взаимозависимост като "манипулация": тя използва своите чувства, за да контролира неговото поведение. Въпросът не е, че жените не ценят свободата или че мъжете не ценят свързаността си с другите. По-скоро думата е за това, че желанието за свобода и независимост става повече тема за много мъже във взаимоотношенията, докато взаимозависимостта и свързаността стават тема за много жени. Разликата е въпрос на фокус и на степен. В едно изследване на начина, по който жените и мъжете говорят за развода си, Катрин Кьолер Рийсман5 установява, че както мъжете, така и жените споменават увеличената свобода като придобивка от развода. Думата свобода обаче означава различни неща за тях. Когато жените ѝ казали, че са спечелили свобода от развода, имали предвид, че са спечелили "независимост и автономия". За тях било облекчение да не се тревожат как съп-

35

рузите им ще реагират на онова, което правят, както и да не се налага "да откликват на кисел съпруг". Когато мъжете споменавали свободата като придобивка от развода, имали предвид свобода от задължения – облекчението да се чувстваш "по-малко ограничен", по-малко "клаустрофобичен" и да имаш "по-малко отговорности". Резултатите на Рийсман осветляват различното тегло, с което се натоварват жените и мъжете от характерните си подходи към взаимоотношенията. Теглото, от което разводът освобождава жените, се възприема като вътрешно мотивирано: непрестанната свръхангажираност с това, как техните съпрузи ще реагират и как те трябва да реагират на съпрузите си. Теглото, от което той освобождава мъжете, се възприема като външно наложено: задълженията на ролята на осигурител на семейството и чувството за ограничение, за възпиране на собственото поведение от другите. Независимостта не е била дар от развода за мъжете, интервюирани от Рийсман, защото, както се изразил един от тях, "Винаги съм се чувствал независим и предполагам, че сега ще е още повече така". Списание The Chronicle of Higher Education (Хроника на висшето образование) провежда малко проучване6, задавайки на шест университетски професора въпроса защо са избрали тази професия. От шестимата четирима са мъже и две са жени. Отговаряйки на въпроса, двете жени споменали преподаването. Едната казала: "Винаги съм искала да преподавам". Другата отговорила: "Като студентка в колежа знаех, че искам да се присъединя към преподавателския състав... Разбрах, че преподаването е нещото, което искам да правя." Отговорите на четиримата мъже били сходни помежду си и нямали почти нищо общо с тези на жените. И четиримата споменали независимостта като основен мотив. Ето откъси от всеки от техните отговори: "Реших, че ще бъде академията пред индустрията, защото ще имам правото на избор какви изследвания да правя. Има повече независимост." "Исках да преподавам и ми харесва свободата да си поставяш свои изследователски цели." "Избрах академичната работа, защото тук свободата на натежава пред паричните минуси, и за да преследвам изследователския си интерес, вместо някой да ми го диктува." "Има един проблем, който ме интересува... По-скоро бих се съгласил да печеля по 30 хиляди долара годишно до края на живота си и да имам възможност да правя базисни изследвания, отколкото да печеля по 100 хиляди долара на година и да работя в компютърната графика."

36

Макар че един от мъжете също споменава преподаването, нито една от жените не казва и дума за свободата да преследваш собствените си изследователски интереси като основно съображение. Не вярвам това да означава, че жените не се интересуват от изследванията, а по-скоро, че независимостта, свободата от това, да ти казват какво да правиш, за тях не са неща за тях, с които да се занимават през цялото време. Когато описват какво ги е привлякло в преподаването, тези две жени се фокусират върху възможността да влияят върху студентите по положителен начин. Разбира се, оказването на влияние върху студентите отразява един вид власт над тях, а преподаването включва асиметрично взаимоотношение, при което преподавателят е на по-високостатусната позиция. Говорейки за своята професия обаче, жените имат предвид връзката със студентите, докато мъжете се фокусират върху свободата от контрола на другите. МЪЖКО-ЖЕНСКИЯТ РАЗГОВОР Е МЕЖДУКУЛТУРНА КОМУНИКАЦИЯ Ако жените говорят и чуват езика на свързаността и интимността, докато мъжете говорят и чуват езика на статуса и независимостта, то тогава общуването между тях може да е като кроскултурна комуникация, да е жертва на сблъсък на разговорни стилове. Вместо различни диа-лекти се казва, че те говорят на различни пол-лекти. Твърдението, че мъжете и жените израстват в различни светове, може първоначално да изглежда доста абсурдно. Братята и сестрите израстват в едно и също семейство, деца са на родители от двата пола. Тогава откъде жените и мъжете научават различни начини на говорене и чуване? всичко започва от началото Дори и да израстват в един и същ квартал, на една и съща улица или в една и съща къща, момичетата и момчетата живеят в различни светове от думи. Другите им говорят по различен начин и очакват и приемат от тях различни начини за разговаряне. Най-важното: децата се учат как да говорят, как да водят разговори не само от своите родители, но и от връстниците си. В крайна сметка, ако родителите им имат чужд или някакъв регионален акцент, децата не го подражават, а се научават да говорят с произношението на региона, в който са отраснали. Антрополозите Дениъл Малц и Рут Боркър обобщават изследванията, показващи, че момчетата и момичетата имат много различни начини на разговаряне с приятелите си. Макар че често иг-

37

раят заедно, те прекарват повечето от времето си в игра в групи от своя пол. И макар някои от игрите им да са сходни, любимите им занимания са различни и начините им за използване на езика в игрите са разделени от свят на различие7. Момчетата обикновено играят навън, в големи групи, които са йерархично структурирани. Техните групи имат лидер, който казва на останалите какво да правят и как да го правят и се съпротивлява срещу онова, което другите момчета предлагат. Високият статус се договаря именно чрез раздаване на заповеди и принуждаване на участниците в групата да ги спазват. Друг начин, по който момчетата постигат статус, е като заемат центъра на сцената с разказване на истории и смешки и чрез омаловажаване или предизвикване на историите и смешките на другите. В момчешките игри има печеливши и губещи, както и сложни системи от правила, които често са обект на спорове. И накрая момчетата често са чувани да се пъчат и хвалят с уменията си и да спорят кой е най-добър и в какво. Момичетата, от друга страна, играят в малки групи или по двойки; центърът на социалния им живот е най-добрата приятелка. В рамките на групата интимността е ключът: диференциацията се измерва чрез относителната близост. В най-честите игри, като скачането на въже и дамата, на всеки му идва редът. Много от техните дейности (като играта на къща) нямат печеливши и губещи. Макар че някои момичета със сигурност са поумели от други, от момичетата се очаква да не се хвалят или да показват, че смятат себе си за по-добри от другите. Те не раздават заповеди; изразяват предпочитанията си като предложения и те е вероятно да бъдат приети. Докато момчетата казват: "Дай ми това!" и "Разкарай се оттук!", момичетата казват: "Хайде да направим това" и "Какво ще кажеш да направим онова?". Всичко друго се отхвърля като "командорене". Не сграбчват центъра на сцената – те не го искат, така че не се предизвикват директно едно друго. А през по-голямата част от времето просто си седят заедно и говорят. Момичетата не са свикнали на маневриране за статус по очевиден начин: те са позагрижени да бъдат харесвани. Полови различия в начините на говорене са били описани от изследователи, наблюдаващи толкова малки деца, като тригодишните. Ейми Шелдън записва на видеолента 3 до 4-годишни момчета и момичета, играещи по тройки в дневна детска градина. Тя сравнява две групи от по три деца – на момчета и на момичета, които започват спорове за една и съща играчка – пластмасова краставичка. Макар че и двете групи се карали за едно и съ-

38

що нещо, динамиката на договаряне на техните конфликти е различна. Освен илюстриране на някои от моделите, които току-що описах, изследването на Шелдън демонстрира сложността на тези динамики. Докато играли в "кухнята" на детската градина, малко момиченце на име Сю искало краставичката, която имала Мери, и затова твърдяло, че Мери трябва да я даде, защото Лиза – третото момиче, я иска. Това води до конфликт за начина, по който да се удовлетвори (измислената) потребност на Лиза. Мери предлага компромис, но Сю протестира: МЕРИ: Ще я разрежа на две. Една за Лиза, една за мен, една за мен. СЮ: Но Лиза иска цяла краставичка! Мери предлага друг творчески компромис, който Сю отново отхвърля: МЕРИ: Е, това е цяла половин краставичка! СЮ: Не, не е. МЕРИ: Да, това е цяла половин краставичка. СЮ: Аз ще ѝ дам цяла половина. Аз ще ѝ дам цяла цяла краставичка. Ще ѝ дам цяла. На този етап Лиза се оттегля от съюза със Сю, която удовлетворява себе си, като казва: "Ще се преструвам, че съм ти дала краставичка". В друг случай Шелдън записва на видео три момчета, играещи в същата "кухня", които също започват да се карат за пластмасова краставица. Когато вижда, че Кевин държи краставичката, Ник я иска за себе си. НИК: [крещи] Кевин, но, о-о, аз трябва да я нарежа! Аз искам да я нарежа! Тя е моя! Подобно на Сю и Ник включва третото дете в усилията си да получи краставичката. НИК: [хленчейки пред Джо] Кевин не ми позволява да нарежа краставичката. ДЖО: Да, знам! Мога да я издърпам от него и да ти я върна. Това е идея! Конфликтът на момчетата, който продължил два пъти и половина по-дълго от този на момичетата, след това прераснал в борба между Ник и Джо от една страна, и Кевин, от друга.

39

Сравнявайки споровете на момчетата и момичетата за краставичката, Шелдън посочва, че в по-голямата част момичетата смекчават конфликта и запазват хармонията чрез компромис и избягване. Конфликтът бил поудължен при момчетата, които били по-настоятелни, използвали позовавания на правила и заплахи за физическо насилие. Същевременно да се каже, че тези малки момиченца и момченца използвали повече едната или другата стратегия, не означава, че изобщо не са използвали другите стратегии. Например момчетата се опитали да постигнат компромис, а момичетата все пак опитали физическа сила. Момичетата, както и момчетата се борили за контрол в играта си. Когато Сю погрешка казва: "Аз ще ѝ дам цяла половина" и след това бързо се поправя: "Аз ще ѝ дам цяла цяла краставичка", разкрива, че всъщност не размерът на частта е това, което е важно за нея, а кой ще получи правото да я сервира. Докато четях изследването на Шелдън, забелязах, че макар и Ник, и Сю да се опитват да получат това, което искат, като включват трето дете, създаваните с него подреждания и задействаната динамика са фундаментално различни. Сю апелира към Мери да изпълни желанието на някой друг, а не казва, че тя иска краставичката; тя твърди, че Лиза я иска. Ник утвърждава собственото си желание да има краставичката и когато не може сам да я получи, апелира към Джо да я вземе заради него. Джо след това се опитва да вземе насила краставичката. И в двата сценария децата разиграват сложни линии на принадлежност. Тактиката на силната ръка на Джо е предприета не в негова полза, а доста кавалерски в полза на Ник. Като апелира с хленчещ глас, Ник се поставя (позиционира8) в по-нискостоящата позиция в йерархична структура, в рамката на някой, който се нуждае от защита. Когато Сю апелира към Мери да отстъпи своята краставичка, иска да приеме по-горната позиция на сервирането на храната. Тя се бори не за правото да има краставичката, а за правото да я сервира. (Това ми напомня на жените, които казаха, че са станали университетски преподаватели, за да преподават.) За да постигне своята цел обаче, Сю зависи от желанието на Мери да удовлетвори потребностите на другите. Това изследване показва, че както момчетата, така и момичетата искат да стане тяхното, но са склонни да го правят по различен начин. Макар че социалните норми насърчават момчетата да са открито съревнователни, а момичетата – да са открито сътрудничещи си, различните ситуации и дейности могат да водят до различни начини на поведение. Марджъри Харнес

40

Гуудуин сравнява момчета и момичета, ангажирани в две ориентирани към задача дейности: момчетата правят прашки, подготвяйки се за бой, а момичетата плетат пръстени. Тя открива, че групата на момчетата е йерархична: лидерът казва на другите какво да правят и как да го правят. Групата на момичетата е егалитарна: всяко момиче прави предложения и обикновено приема предложенията на другите. Наблюдавайки обаче момичетата в друга дейност – игра на къща, Гуудуин установява, че те също възприемат йерархични структури: момичетата, които играят майки, дават заповеди на момичетата, които играят деца, които пък на свой ред търсят разрешение от връстничките си "майки". Нещо повече: момичето, което е майката в играта, е и един вид ръководител на играта. Това изследване показва, че момичетата знаят как да дават заповеди и да действат в йерархична структура, но не намират този модел на поведение за подходящ, когато се ангажират в задачи със своите връстници. Те го намират обаче за подходящ в отношенията родители-деца, който им харесва да практикуват под формата на игра. Светът на играта хвърля светлина върху светогледа на жените и мъжете във взаимоотношенията. Играта на момчетата изяснява защо мъжете вечно търсят знаци, че са поставяни по-долу или че им казват какво да правят. Основната стока, с която се търгува в йерархичния свят на момчетата, е статусът, а начинът за постигане и поддържане на статус е да се дават заповеди и да се карат другите да ги изпълняват. Момчето на по-нискостатусна позиция открива, че го разиграват, така че момчетата следят отношенията си за фини измествания в статуса, като наблюдават кой дава заповедите и кой ги изпълнява. Тези динамики не са онези, ръководещи играта на момичетата. Основната стока, с която се търгува в момичешката общност, е интимността. Момичетата наблюдават приятелствата си за фини измествания в близостта и искат да са приятелки с популярните момичета. Популярността е един вид статус, но е основана на свързаността. Тя освен това поставя популярните момичета в затруднено положение. Вършейки полево изследване в прогимназията, Дона Едър открива, че популярните момичета са парадоксално – и неизбежно – нехаресвани. Много момичета искат да се сприятелят с популярните момичета, но момичешките приятелства задължително трябва да са ограничени, защото включват по-скоро интимност, отколкото дейности в голяма група. Следователно популярното момиче трябва да отхвърля инициативите на повечето от момичетата, които искат да дружат с него, а резултатът е, че е жигосана като "надменна".

41

РАЗБИРАНЕТО Е КЛЮЧЪТ Ако възрастните научават начина си на говорене като деца, отрастващи в отделни социални светове от връстници, тогава разговорите между жените и мъжете са кроскултурна комуникация. Макар че всеки стил е валиден сам по себе си, недоразуменията възникват, защото стиловете са различни. Приемането на кроскултурен подход към мъжко-женските разговори прави възможно обясняването на причините, поради които неудовлетворението е оправдано, без да се обвинява някой, че е неправ или луд. Научаването за тези различия в стила няма да ги накара да си отидат, но може да пропъди взаимното озадачаване и обвиненията. Да сме способни да разберем защо нашите партньори, приятели и дори непознати се държат по начина, по който го правят, е успокоение, дори и ако продължаваме да не разглеждаме нещата по един и същ начин. То превръща света в по-позната територия. А когато другите разбират защо говорим и действаме по даден начин, това ни предпазва от болката на тяхното озадачение и критика. Когато дискутира романа си The Temple of My Familiar (Храмът на познатото ми), Алис Уокър9 обяснява, че героиня в книгата ѝ се влюбва в мъж, защото вижда в него "гигантско ухо". Уокър продължава, за да отбележи, че хората може да мислят, че се влюбват заради сексуално привличане или някаква друга сила, но "всъщност това, което търсим, е някой, който да е способен да ни чуе". Всичко, което най-вече искаме, е да бъдем чути, но не само това. Искаме да бъдем разбрани – да бъдем чути, заради това, което си мислим, че казваме, заради това, което знаем, че сме имали предвид. Със засиленото разбиране на начините, по които жените и мъжете използват езика, трябва да дойде и намаляването на честотата на оплакването: "Ти просто не разбираш". БЕЛЕЖКИ 1 Терминът връзка като цел, мотивираща жените, ще напомни на читателя влиятелната книга на Каръл Гилигън върху моралното развитие на момичетата. Не съм я цитирала в моята дискусия, защото, макар че е възможно несъзнателно да съм била повлияна в избора си на термин,

42

моята рамка на статуса-свързаността (връзката) следва пряко от дименсията на властта-солидарността – фундаментално понятие в социолингвистиката. Тази концепция е въведена в науката от Роджър Браун и Албърт Гилмън в тяхната статия от 1960 г. "Местоименията на властта и солидарността" (Roger Brown & Albert Gilman, "The Pronouns of Power and Solidarity"), изследвана е от Пол Фридрих в статията от 1972 г. "Социален контекст и семантичен признак: употреба на местоименията в руския език" (Paul Friedrich, "Social Context and Semantic Feature: The Russian Pronominal Usage") и може да се срещне навсякъде в социолингвистичната литература (Вж. Първа глава, "Address Forms" in Ralph Fasold's The Sociolinguistics of Language). Динамиката на тази дименсия като мотивация за разговор е тема, присъстваща в цялата ми книга от 1986 г. That's Not What I Meant! (Не това имах предвид), която включва глава, озаглавена Power and Solidarity (Власт и солидарност). В тази книга използвам статус и свързаност вместо власт и солидарност, защото осъзнах, че конотациите на двата последни термини се разбират различно от лаиците в сравнение със социолингвистите: власт във всекидневния говор има значението на преднамерено владеене на властта, а думата солидарност е започнала да навява асоциации с полската политика. 2 Цитатът от Том Уитакър се появи в "A Salute to Everyday Heroes," Newsweek, July 10, 1989, p. 46. 3 Терминът поставяне в рамка идва още от Грегъри Бейтсън (Gregory Bateson, "A Theory of Play and Fantasy," Steps to an Acology of Mind). Ървинг Гофман разработва концепцията в книгата си Frame Analysis (Анализ на рамката) и в главата Footing (Отношения) в книгата Forms of Talk (Форми на говорене). 4 Гофман дискутира подреждането във Frame Analysis и във Footing. 5 Не са цитирани страници в книгата на Рийсман, защото тя още не беше издадена, когато моята книга започна да се печата. 6 "The Pros and Cons of an Academic Career: Six Views from Binghamton," The Chronicle of Higher Education, January 25, 1989, p. A15.

43

7 Бари Торн подробно е изследвал степента, до която момчетата и момичетата прекарват времето си заедно и разделени. Вж. например нейната статия (Barrie Thorne, "Girls and Boys Together ... But Mostly Apart: Gender Arrangements in Elementary Schools"). 8 Терминът позициониране ми беше предложен от Бронуин Дейвис. Вж. Davies and Harre, "Positioning: Conversation and the Production of Selves." 9 Коментарът на Алис Уокър беше направен в едно интервю за The Diane Rehm Show, WAMU, Washington, DC, August 31, 1989.

44

2. Асиметрии: различните цели на мъжете и жените Отстранили бучка от гърдата на Ив. Скоро след операцията в разговор със сестра си, тя казала, че било много разстройващо да те режат и че гледката на шевовете била дистресираща, защото оставали белези, които променили контура на гърдата ѝ. Сестра ѝ отговорила: "Знам. Когато мен ме оперираха, се чувствах по същия начин". Ив казала същото пред приятелката си Карен, която отговорила: "Знам. То е сякаш са насилили тялото ти". Когато обаче казала на съпруга си Марк как се чувства, той отвърнал: "Можеш да се подложиш на пластична операция, за да се прикрият белезите и да възстановят формата на гърдата ти". Ив била успокоена от сестра си и приятелката си, но не и от коментара на Марк. Точно обратното, той я разстроил още повече. Тя не само че не чула онова, което искала – че той разбира чувствата ѝ, но нещо още по-лошо – чувствала, че съпругът ѝ иска от нея да се подложи на нова операция точно когато тя му казвала колко силно я е разстроила първата. "Няма да се подлагам на никакви операции повече! – протестирала тя. – Съжалявам, че не харесваш начина, по който гърдата ми изглежда." Марк бил засегнат и озадачен: "Не ме интересува – възпротивил се той. – Това изобщо не ме притеснява." Тя попитала: "Тогава защо ми казваш, че трябва да се подлагам на пластична операция?", а той отговорил: "Защото казваше, че ти си разстроена от начина, по който изглежда гърдата ти". Ив се почувствала като мръсница: Марк така чудесно я подкрепял и бил загрижен по време на цялата медицинска процедура. Как може да му се сопва така заради това, което е казал – "само думи", когато онова, което направил, било неопровержимо? И въпреки всичко тя възприела в думите му метапослания, които прорязвали ядрото на тяхната връзка. За него било очевидно, че коментарът му е реакция на нейното оплакване, но тя го възприела като негово независимо оплакване. Той мислел, че я подкрепя, че тя не трябва да се чувства зле по отношение на себе си, защото има нещо, което би могла да направи в това отношение. Тя чула неговото предложение да направи нещо за белезите като свидетелство, че той е притеснен от тях. Нещо повече: докато тя искала уверение, че е нормално човек да се чувства зле в нейната ситуация, неговото изказване, че проблемът лесно може да се оправи, внушавало, че тя няма право да се чувства зле.

45

Ив искала дара на разбирането, но Марк ѝ дал дара на съвета. Той приел ролята на решаващ проблеми, докато тя просто искала утвърждаване на чувствата ѝ. Сходно недоразумение възникнало между съпруг и съпруга след автомобилна катастрофа, в която тя била сериозно наранена. Тъй като ненавиждала престоя в болница, съпругата помолила да се върне вкъщи по-рано. След като се прибрала обаче, изпитвала болки при повечето движения, които трябвало да извършва. Съпругът ѝ казал: "Защо не остана в болницата, където щеше да ти е по-удобно?". От това я заболяло, защото, изглежда, внушавало, че той не я иска вкъщи. Тя не мислела за предположението му, че е трябвало да остане в болницата, като реакция на оплакванията ѝ от болките, които изпитва, а го възприела като независим израз на предпочитанието му тя да не е у дома. "ТЕ СА МОЙ ПРОБЛЕМ, НЕ ТВОЙ" Ако жените често са фрустрирани, защото мъжете не реагират на техните проблеми чрез предлагане на съответстващи проблеми, мъжете често са фрустрирани, защото жените го правят. Някои мъже не само че не намират успокоение в такава реакция, ами се засягат. Например една жена ми каза, че когато партньорът ѝ говори за някаква лична грижа – например чувствата му по отношение на остаряването, – тя отговаря: "Знам как се чувстваш; аз се чувствам по същия начин". За нейна изненада и огорчение той се раздразва – чувства, че тя се опитва да му отнеме нещо, като отрича уникалността на неговото преживяване. Сходна погрешна комуникация е отговорна за следния диалог, който започнал като разговор и приключил като спор: ТОЙ: Наистина съм уморен. Не спах добре миналата нощ. ТЯ: И аз не спах добре. Никога не мога да се наспя. ТОЙ: Защо се опитваш да омаловажаваш? ТЯ: Не се опитвам! Просто се опитвам да ти покажа, че разбирам! Тази жена била не само засегната от реакцията на съпруга си; тя била озадачена. Как може той да си помисли, че тя го омаловажава? Под "да ме омаловажаваш" той имал предвид "да омаловажаваш моето преживяване". Той филтрирал нейните опити да установи връзка през загрижеността

46

си да запази независимостта си и да избегне поставянето на по-долна позиция. "АЗ ЩЕ ГО ПОПРАВЯ ВМЕСТО ТЕБ" Както жените, така и мъжете често са фрустрирани от начина на реагиране на другите на споделянето от тяхна страна на проблемите им. И са още по-засегнати от фрустрацията на другия. Ако жените негодуват срещу тенденцията на мъжете да предлагат решения на проблемите, мъжете се оплакват от отказа на жените да предприемат някакви действия, за да разрешат проблемите, от които се оплакват. Тъй като много мъже разглеждат себе си като решаващи проблеми, оплакването или проблемът е предизвикателство към тяхната способност да измислят решение точно така, както жена, която се появява със счупен велосипед или неискаща да запали кола, е предизвикателство към тяхната изобретателност в поправката им. Докато много жени оценяват помощта при поправянето на механични уреди обаче, малко са склонни да оценят помощта при "поправянето" на емоционални проблеми. Идеята, че мъжете решават проблемите, беше подкрепена от контрастиращите реакции на съпруг и съпруга на един и същ въпрос в едно радиопредаване. Двойката – Барбара и Уилям Кристофър1, дискутираха живота си с аутистично* дете. Домакинът попита дали не е имало моменти, в които са се съжалявали и са се чудили: "Защо аз?". И двамата казаха "не", но го казаха по различен начин. Жената отклони вниманието от себе си, като каза, че истинският страдалец е нейното дете. Съпругът отговори: "Животът е решаване на проблеми. Това е просто още един проблем, който трябва да се реши". Това обяснява защо мъжете са фрустрирани, когато искрените им опити да помогнат на жена да реши проблемите си са посрещнати не с благодарност, а с неодобрение. Един мъж каза, че бил готов да си скубе косата заради негова приятелка, която непрестанно му разказвала за проблемите си в работата, но отказвала да приеме всякакъв съвет, предложен от него. Друг мъж се защити от възражението на приятелката си, че е сменил темата в момента, когато тя разказвала нещо, което я тревожи: "Какъв е смисълът да се говори повече за това? – попита той. – Нищо не можеш да промениш." Трети мъж коментира, че жените, изглежда, се отдават всецяло на проблемите си, искайки да говорят вечно за тях, докато той и другите мъже искат

47

да ги изкарат наяве и да приключат с тях като или ги решат, или го обърнат на шега. Опитите да се реши проблем или някаква неприятност се фокусират върху равнището на посланието на разговора. За повечето жени обаче, които по навик споделят за проблеми в работата или в общуването с приятели, посланието не е основната цел на оплакването. Метапосланието е това, което е важно: посвещаването в проблем е покана за изразяване на разбиране ("Знам как се чувстваш") или сходно оплакване ("Аз се чувствах по същия начин, когато нещо подобно ми се случи"). С други думи, приказването за неприятностите2 цели да подсили връзката, като изпраща метапосланието: "Ние сме еднакви; ти не си сам/а". Жените са фрустрирани, когато не само че не получават това подкрепление, а – точно обратното – се чувстват раздалечени от съвета, който сякаш изпраща метапосланието: "Ние не сме еднакви. Ти имаш проблемите; аз имам решенията". Нещо повече: взаимното разбиране е симетрично и това допринася за чувството на общност. Даването на съвети обаче е асиметрично. То поставя даващия ги в рамката на по-знаещ, по-разумен, по-силно владеещ контрола – с една дума, по-горният, а това допринася за ефекта на отдалечаването. Допускането, че даването на съвет може да е поставящо в по-горна позиция, лежи в основата на наблюдение, което се появи в една рецензия на книга. Коментирайки книгата на Алис Адамс After You're Gone (След като ти си отиде), рецензентът Рон Карлсън3 обяснява, че заглавието идва от едно писмо на жена до мъж, който я е напуснал заради по-млада жена. Според Карлсън жената информира бившия си любим за живота си "и след това се възправя и го разпердушинва с мъдър съвет. Това очевидно е по-висшестояща жена..." Макар че не знаем намеренията на жената, написала историята, недвусмислено виждаме, че мъжът, който я е рецензирал, разглежда даването на съвет като форма на атака, а този, който дава съвета, като заемащ по-висшестояща позиция. ПАРАЛЕЛНИ СЛЕДИ Тези различия, изглежда, датират много отдавна, още от ранното ни детство. Шестнадесетгодишно момиче ми каза, че обикновено прекарва времето си с момчета, а не с момичета. За да проверя идеите си, я попитах дали и момичетата, и момчетата говорят за проблеми. Да, тя ме увери, и двете групи го правят. "По един и същ начин ли го правят?" – попитах. "О, не

48

– каза тя. Момичетата продължават да говорят с часове. Момчетата повдигат въпроса, едно от тях излиза с решение и след това приключват дискусията." Фрустрациите на жените и на мъжете от начина, по който другият се справя с проблемите, се свеждат до интерпретациите на базата на една система за говорене, която се създава според различна система. Момчетата и мъжете не реагират едни на други по начина, по който жените реагират една на друга в разговорите за проблеми. Корените на изключително различния начин, по който мъжете реагират на приказките за неприятности, ми се изясниха, когато сравних записа на двойка разговарящи юноши със записите на момичешки разговори от видеозаписи на най-добри приятелки, заснети като част от изследователски проект с психолога Брус Дорвал4. Изследвайки видеозаписите на разговорите, установих, че момчетата и момичетата, които споделят дълбока загриженост едни с други, го правят по различен начин – начин, който обяснява различията, изникващи във всекидневните разговори между жените и мъжете. Двойките от момичета от 6-ти и 10-ти клас говорят нашироко за проблемите на едното момиче. Другото го кара да разработва темата, като казва: "Знам", и дава подкрепящи доказателства. Следните кратки откъси от записите5 показват драматичното различие между момичетата и момчетата. Десетокласнички говорят за проблемите на Нанси с нейния приятел и с майка ѝ. Става ясно, че Нанси и Сали са участвали в групова екскурзия до друг щат. Нанси внезапно е напуснала групата и се е върнала вкъщи по-рано по настояване на майка си. Тя е била разстроена, защото трябвало да се върне преждевременно. Сали подкрепя чувствата на Нанси, като ѝ дава да разбере, че внезапното ѝ отпътуване е било разстройващо за приятелките й: НАНСИ: О, Боже, беше толкова лошо. Не можех да повярвам, че тя ме накара да се върна вкъщи. САЛИ: Мислех, че е малко странно обаче. Имам предвид: в единия момент излизахме навън, а в следващия Нанси казва: "Извинете, трябва да си вървя". [и двете се смеят] Не знаех какво става, а Джуди идва при мене и шепне (така че всички да чуят): "Знаеш ли, че Нанси се връща вкъщи?" А аз: "Какво?" [и двете се смеят] "Нанси се връща вкъщи." А аз: "Защо?" Тя продължава: "Майка ѝ я кара." Аз [прави физиономия] "А-а." Тя се връща и продължава: "Нанси си тръгна." Е – казах аз, – АМИ, това е СТРАХОТНО – тя дори не дойде да каже довиждане." А тя цялата започва да прелива от гняв. Аз про-

49

дължавам [имитира крещене]: "Добре!!" Джуди беше разстроена, да. А аз се чувствах като "Господи!" – Начинът, по който Сали реагира на неприятностите на приятелката ѝ, е да потвърди чувствата на дистрес на Нанси от това, че майка ѝ я е накарала да се върне по-рано, като ѝ дава да разбере, че тръгването ѝ е разстроило приятелките ѝ. Обратното, изследването на запис на разговор между момчета на същата възраст показва колко различно реагират те на споделянето на неприятности от другия. Десетокласниците също изразяват дълбоки чувства. Техният разговор е също за проблеми, но това е различен разговор. Те не се концентрират върху неприятностите на единия, за да изясняват, изследват и разработват. Вместо това всеки говори за собствените си неприятности и възприема тези на другия като незначителни. В следващия откъс от разговора на тези момчета Ричард казва, че се чувства зле, защото приятелката му Мери няма кавалер за предстоящия бал, а Тод омаловажава неговата грижа: РИЧАРД: Господи, ще се чувствам толкова зле, ако тя си остане вкъщи. ТОД: Няма да си остане вкъщи, та това е смешно. Защо просто не помоли някого? Въпреки това самият Тод е разстроен, защото няма момиче за същия бал. Той обяснява, че не иска да кани Анита, а Ричард на свой ред се надсмива над неговото притеснение: ТОД: Почувствах се толкова зле, когато тя дойде и започна да ми говори снощи. РИЧАРД: Защо? ТОД: Не знам. Предполагам, че се почувствах неудобно. РИЧАРД: Никога няма да разбера това. [смее се] Далече от опитите да покаже, че разбира, Ричард директно казва, че не го разбира, както се вижда от текста с получерен шрифт. След това Ричард казва на Тод, че го е страх да не би да има проблеми с пиенето. Тод реагира, като променя темата върху нещо, което притеснява него – неговите чувства на отчуждение:

50

РИЧАРД: Когато я изпращах до дома ѝ снощи, Ан ме нахока. ТОД: Сериозно? ... РИЧАРД: Виждаш ли, когато тя открила какво се е случило миналия четвъртък вечерта между Сам и мен? ТОД: Ъ-хъ. РИЧАРД: Знаеше за това. И просто го каза – и после започна да говори за пиенето. Разбираш ли? ... И после, виж, тя каза: "Ей, ти, толкова силно нараняваш всеки, когато го правиш. Ти винаги ни се водиш, ни се караш." И каза само: "Не ми харесва. Нараняваш Сам. Нараняваш Тод. Нараняваш Мери. Нараняваш Лоис." ... Ами когато ми каза, разбираш ли, предполагам бях един вид като ударен от гръм. [пауза] Аз всъщност не бях пил толкова много. ТОД: Ти все още говориш с Мери – много, имам предвид? РИЧАРД: Дали все още говоря с Мери? ТОД: Ъ-хъ, 'щото затова – затова бях бесен в петък. РИЧАРД: Защо? ТОД: Защото. РИЧАРД: 'Щото защо? ТОД: 'Щото не знаех защо всички вие просто тръг-, имам предвид аз само се върнах горе за някои неща, а после вие всички така и не се върнахте. Аз си рекох: "Добре, не ми пука." Казах си: "Той ще започне всичко това отново." Както показва репликата, напечатана с получерен шрифт, когато Ричард споделя, че е разстроен, защото Ан му е казала, че се е държал лошо, когато е бил пиян, Тод реагира като говори за своя грижа: чувства се изоставен и е наранен, когато Ричард изчезва от партито заедно с приятелката им Мери. В целия разговор Тод изразява дистрес от това, че се чувства изолиран и изоставен. Ричард реагира, като се опитва да спори с него и да го убеди, че не трябва да се чувства така. Когато Тод казва, че се е почувствал не на място на партито предишната вечер, Ричард спори: РИЧАРД: Как е възможно да си се чувствал не на място? Познаваш Лоис, познаваш и Сам.

51

ТОД: Не знам. Просто наистина се почувствах не на място и после снощи отново на партито – имам предвид Сам просто търчеше нагоре-надолу – познаваше всяко момиче от женския клуб в колежа. Бяха около пет. РИЧАРД: О, не, не ги е познавал. ТОД: Той познаваше много хора. Беше – не знам. РИЧАРД: Само Лоис. Той не е познавал всеки. ... ТОД: Просто наистина се чувствах не на място онзи ден – на онова място. Чувствах се, разбираш лиРИЧАРД: Защо? ТОД: Не знам. Вече не се чувствам както трябва дори в училище. РИЧАРД: Не знам, снощи, имам предвидТОД: Мисля, че знам как Рон Камерън се чувства сега. [смее се] РИЧАРД: [смее се] Не-е, не мисля, че се чувстваш толкова зле, колкото Рон Камерън. ТОД: Майтапя се. РИЧАРД: М-м-м. И защо трябва да се чувстваш зле? Познаваш повече хораТОД: Вече не мога да говоря с никого. РИЧАРД: Познаваш повече хора от мен. Като казва на Тод, че чувствата му са неоправдани и неразбираеми, Ричард няма предвид, че не го е грижа. Той очевидно иска да успокои приятеля си, да го накара да се чувства по-добре. Той му внушава: "Не трябва да се чувстваш зле, защото проблемите ти не са толкова лоши." съответстващи неприятности Напълно различният начин, по който жените реагират при споделянето на неприятностите, е драматизиран в един разказ – New Haven6 (Ню Хейвън), от Алис Матисън. Елинор казва на Патси, че се е влюбила в женен мъж. Патси реагира, като първо показва разбиране и след това предлага съответстващо разкритие за сходно преживяване: "Е, – казва Патси. – Знам как се чувстваш." "Знаеш?" "В известен смисъл знам. Ами трябва да ти кажа. Спя с женен мъж от две години."

52

След това Патси ѝ разказва за своята любовна връзка и за това, как се чувства. След като са дискутирали любовната ѝ връзка, Патси казва: "Но аз те прекъснах, когато ми разказваше за този мъж. Извинявай. Виждаш ли? Ставам егоцентрична." "Всичко е наред." Но тя отново е доволна."7 Разговорът след това се връща към зараждащата се връзка на Елинор. Така Патси реагира първоначално като потвърждава чувствата на Елинор и представя съответстващо преживяване, подкрепяйки тяхното сходство, и после – като я насърчава да разкаже повече. В рамката на сходното затруднено положение на Патси потенциалната асиметрия, вътрешно присъща на разкриването на лични проблеми, се избягва и приятелството е вкарано в равновесие. Това, което прави разговора на Елинор с Патси толкова приятен за Елинор, е че двете имат сходно виждане как да говорят за неприятностите и това подкрепя приятелството им. Макар че Елинор повдига въпроса за своята връзка, не го развива, докато Патси не я кара да го направи. В друга история от същата авторка The Knitting8 (Плетивото) жена на име Бет е отседнала при сестра си, за да посети племенницата си Стефани в психиатрична клиника. Докато е там, Бет получава разстройващо обаждане от приятеля ѝ Алек. След като са ѝ били напомнени неприятностите, иска да говори за тях, но се въздържа, защото сестра ѝ не я пита. Вместо това тя се чувства длъжна да се фокусира върху проблема на сестра си – причината за нейното посещение: "Тя иска да говори за безмълвните полускандали с Алек от последните седмици, но сестра ѝ не я пита за телефонното обаждане. Тогава Бет си мисли, че трябва да говорят за Стефани." Жените в тези истории балансират деликатна система, чрез която приказването за неприятностите се използва за потвърждаване на техните чувства и създава чувство за общност. Когато жените се изправят пред мъжкия маниер на говорене, го преценяват по стандартите за женския разговорен стил. Те демонстрират загриженост чрез задаване на въпроси, след като някой сподели своя проблем. Когато мъжете сменят темата, жените си мислят, че им демонстрират липса на съчувствие – неуспех на интимността. Незадаването на пробващи въпроси обаче съвсем спокойно може да бъде и начин за уважаване на потреб-

53

ността на другия от независимост. Когато Елинор казва на Патси, че е влюбена в Питър, тя пита: "Спиш ли с него?". Това проучване на темата от страна на Патси може да шокира много мъже – и някои жени – като нахално, макар че тя го приема като демонстрация на интерес, която подхранва тяхното приятелство. Жените са склонни да показват разбиране на чувствата на другата жена. Когато мъжете се опитват да успокояват жените, като им казват, че ситуацията им не е толкова безперспективна, жените смятат, че чувствата им се омаловажават или отхвърлят. Те отново срещат неуспех на интимността точно когато търсят нейното подсилване. Опитвайки се да започнат симетрична комуникация, те се оказват в асиметрично общуване. РАЗЛИЧНА СИМЕТРИЯ Разговорът между Ричард и Тод показва, че макар реакциите на момчетата да са асиметрични, ако се погледнат поотделно – всяка омаловажава грижите на другия, – те са симетрични, ако се погледнат заедно: Тод реагира на загрижеността на Ричард за пиенето му абсолютно по същия начин, по който Ричард реагира на чувството на Тод, че е отчужден, като отрича проблема му9: РИЧАРД: Хей, човече, на мен просто не ми се прави – имам предвид след онова, което Ан каза миналата вечер, просто не ми се прави това. ТОД: Не мисля, че беше така. Ти самият знаеш, че не беше голяма работа. РИЧАРД: Ох, Ан – Сам казал на Ан, че съм паднал от насипа. ТОД: Това е лъжа. РИЧАРД: Не съм падал. Подхлъзнах се. Удържах се на крака. ТОД: Не се притеснявай за това. РИЧАРД: Обаче се притеснявам, така де. Чувствам се странно пред Сам. Не искам да го правя пред вас. ТОД: Няма значение, 'щото понякога си смешен, когато се строполиш на земята. Тод отрича, че Ричард е бил толкова пиян, че е паднал ("Това е лъжа"), а после казва, че дори когато е загубил контрол, това не е нещо лошо, а е смешно. Интерпретирайки този разговор, първоначално видях взаимните им уверения и отхвърляния, както и взаимните им разкрития на неприятности-

54

те в термините на връзката и еднаквостта. Възможна е обаче и друга перспектива. Техният разговор може да е трогателен точно защото е основан на асиметриите на статуса, или, казано по-точно, на отклоняването на такива асиметрии. Когато Тод разказва за неприятностите си, се поставя в потенциално по-долна позиция и кани Ричард да заеме по-горната позиция, като отхвърля проблемите и асиметрично предлага съвет или съчувствие. Като споделя собствените си неприятности, Ричард отказва да заеме по-висшестояща позиция и възстановява симетричната основа, изпращайки метапосланието: "Ние сме просто две момчета, опитващи се да оцелеят в свят, който е суров и към двама ни, и двамата сме горе-долу еднакво компетентни да се справим с него." От тази перспектива реагирането като жена – например: "Мога да видя как се чувстваш; трябва да е ужасно; така бих се чувствал и аз, ако се беше случило на мен" – може да има напълно различно значение за момчетата, тъй като те биха били склонни да го интерпретират през лещата на статуса. Такъв отговор би изпращал метапосланието: "Да, знам, ти, некомпетентен идиот такъв, знам колко ужасно трябва да се чувстваш. Ако бях толкова некомпетентен като теб, щях да се чувствам по същия начин. Но за твое щастие не съм и мога да ти помогна да се измъкнеш, защото съм далеч поталантлив, за да се тревожа от такъв проблем." С други думи, въздържането от изразяване на съчувствие е щедро дотолкова, доколкото съчувствието е потенциално снизхождение. Жените често са нещастни от реакциите, които получават от мъжете, когато се опитват да започнат за говорят за неприятностите си, а мъжете често са нещастни, защото са обвинявани, че реагират по погрешен начин, когато се опитват да са от помощ. Ричард и Тод обаче изглеждат удовлетворени от начина, по който другият реагира на техните проблеми. Този маниер има смисъл. Когато мъжете и жените говорят едни с други, проблемът е, че всеки очаква различен тип реакция. Мъжкият подход цели да смекчи индиректно чувствата, като атакува тяхната причина. Тъй като жените очакват чувствата им да бъдат подкрепени, подходът на мъжете ги кара да се чувстват така, сякаш самите те са атакувани. "НЕ ПИТАЙ" Говоренето за неприятностите е само една от многото задачи на разговора, които жените и мъжете разглеждат по различен начин, и това на свой ред причинява неприятности в разговорите между тях. Друга задача е

55

искането на информация. И това различие може да се проследи до асиметриите на статуса и свързаността. Мъж и жена седяха близо до информационна будка на Вашингтонския фолклорен фестивал – разпилян комплекс от щандове и изложби. "Ти питай" – казваше мъжът на жената. "Аз не питам." Сибил седи на предната седалка до Харолд в колата и почти фучи от раздразнение. От половин час обикалят наоколо, опитвайки се да намерят улица, която според нея е много близо. Сибил е гневна не защото Харолд не знае пътя, а защото настоява да го открие сам, вместо да спре и да попита някого. Гневът ѝ произтича от това, че разглежда поведението му през лещата на собственото си поведение: ако тя караше, щеше да попита за посоката, така че сега щяха да си седят удобно в дневната на приятелите им, вместо да обикалят в кръг и да закъсняват. Тъй като питането не кара Сибил да се чувства неудобно, то обратното за нея няма никакъв смисъл. В света на Харолд обаче шофирането насам-натам, докато сам не открие пътя, е разумно нещо, защото питането за посоката го кара да се чувства неудобно. Той избягва това неудобство и се опитва да мисли за себе си като самостоятелен и независим човек. Защо много мъже отказват да питат за посоката и да получават други типове информация? И също толкова разумен въпрос: защо много жени не отказват? По силата на парадокса на независимостта и интимността има две едновременни и различни метапослания, съдържащи се в питането за и даването на информация. Много мъже са склонни да се фокусират върху едното, много жени – върху другото. Когато предлагаш информация, самата информация е посланието. Фактът обаче, че ти имаш информацията, а човекът, с когото говориш, я няма, също изпраща послание за превъзходство. Ако отношенията са имплицитно йерархични, тогава този, който има повече информация, се поставя в рамката на по-горния по стълбицата по силата на това, че има повече познания и е по-компетентен. От тази перспектива самостоятелното откриване на пътя е съществена част от независимостта, която според мъжете е предпоставка за себеуважение. Ако себеуважението се купува за сметка на няколко допълнителни минути, прекарани в шофиране, то си струва цената. Тъй като са имплицитни, за метапосланията трудно се говори. Когато Сибил настоява да знае защо Харолд просто не попита някого за пътя, той отговаря в термините на посланието – информацията. Казва, че няма смисъл да се пита, защото човекът може да не знае и може да му даде погреш-

56

ни обяснения. Теоретично, това има смисъл. Има много страни, като например Мексико, където е стандартна процедура хората да си измислят посоките, вместо да откажат да дадат информацията, за която са ги помолили. Това обяснение обаче фрустрира Сибил, защото за нея то е безсмислено. Макар че разбира доводите на Харолд, тя вярва, че това е относително невероятно и положително не може да става всеки път. Дори и ако се случи, няма да бъдат в по-лошо положение, отколкото са сега. Част от причината за различните им подходи е, че Сибил вярва, че човек, който не знае отговора, ще го каже, защото е лесно да кажеш: "Не знам". Харолд обаче вярва, че да кажеш: "Не знам" е унизително, така че вместо това хората може да започнат просто да гадаят. Поради различните им допускания и невидимостта на поставянето в рамка Харолд и Сибил никога не могат да стигнат до дъното на това различие – могат само да се фрустрират един друг все повече и повече. Поддържането на разговора на равнището на посланието е често срещано, защото това е нивото, което найясно съзнаваме. Малко вероятно е обаче да разрешим объркването, защото истинските ни мотивации лежат на друго място. До степента, до която даването на информация, насока или помощ е от полза за друг човек, то подкрепя връзката между хората. Доколкото обаче е асиметрично, създава йерархия – щом даването на информация поставя единия в рамката на експерта, превъзхождащия по познания, а другия – като неинформиран, по-нискостоящ по познания, – то е повече договаряне на статус. Лесно е да се види, че съществуват много ситуации, в които онези, които дават информация, са висшестоящи по статус. Например родителите обясняват нещата на децата и отговарят на техните въпроси точно така, както учителите дават информация на учащите се. Осъзнаването на тази динамика подчертава едно от изискванията за правилното поведение на японска официална вечеря според антрополога Харуми Бефу. За да се помогне на най-високостатусния член на партито да доминира разговора, другите на масата трябва да му задават въпроси, за които са сигурни, че той е в състоятие да предложи авторитетни отговори. Поради тази потенциална асиметрия някои мъже отказват да получават информация от другите, особено от жени, а някои жени са предпазливи да дават информацията, която имат, особено на мъже. Например един мъж, с когото дискутирах тази динамика, по-късно ми каза, че моята перспектива му е изяснила една забележка, направена от жена му. Били в кола-

57

та и се канели да тръгнат за място, до което жена му знаела пътя много добре, но той изобщо не го познавал. Съзнателно съпротивлявайки се на импулса просто да запали колата и сам да си търси пътя, той попитал жена си дали ще му даде съвет за това, кой е най-добрият начин да се стигне дотам. Тя му казала, но после добавила: "Не знам. Аз бих минала оттам, но може да има и по-добър начин." Нейният коментар бил стъпка към поправяне на неравновесието във властта, създадено от това, че тя знае нещо, което той не знае. Освен това тя си запазвала достойнството предварително, ако той реши да не последва съвета ѝ. Нещо повече: тя поставяла информацията си в рамката на "просто едно предложение", а не на "даването на инструкции". "ЩЕ ГО ПОПРАВЯ, ДОРИ И ДА МЕ УБИЕ" Асиметрията, откривана в притежаването и даването на информация, може да се открие и в демонстрирането на умението да се поправят нещата – ориентация, която видяхме в мъжкия подход към разговорите за неприятности. За да изследвам по-нататък рамката, включена в поправянето на нещата, ще представя една лична среща. След като не можах да отвъртя малкото капаче, което покрива отделението за батериите в светломера на фотоапарата ми, го занесох във фотографски магазин и помолих за помощ. Продавачът на фотоапарати се опита да отвие капачето – първо с монета, а после с някакъв специален инструмент. Когато не успя, заяви, че капачето е безнадеждно заклещено. Обясни причината (било е завинтено накриво на резбата) и след това в детайли обясни как мога да снимам без светломер, като съпоставям светлинните условия с положението на затвора в съответствие с таблицата, включена в кутийките на филмите. Макар да знаех, че няма абсолютно никакъв шанс да приема тази система, слушах любезно, преструвайки се, че ме интересува, и прилежно записах примерите му с ASA 100, защото той се обърка, когато се опита да ми даде пример с ASA 64. По-нататък ми обясни, че този метод в действителност е по-добър от използването на светломер. По този начин той минимализира значението на неспособността си да ми помогне, като освободи капачето на батериите; постави се в рамката на притежаващ полезна информация и разрешил проблема ми, макар че не успя да поправи фотоапарата. Мъжът искаше да ми помогне – което искрено оцених, – но искаше и да демонстрира, че има информацията и уменията, необходими за оказването на помощ, макар че не го направи.

58

В този случай съществува един вид социален договор, който действа. Много жени не само се чувстват удобно да търсят помощ, но се чувстват морално задължени да я търсят, да я получават и в замяна да демонстрират благодарност. От своя страна, много мъже се чувстват морално задължени да изпълняват молбата за помощ независимо дали им е удобно да помогнат или не. Един мъж ми разказа за случай, в който съседка го попитала дали може да ѝ поправи колата, защото моторът периодично блокирал. Той прекарал повече време, отколкото можел да отдели, за да гледа колата ѝ, и заключил, че няма необходимите инструменти, за да я поправи. Чувствал се зле, че не е успял да реши проблема ѝ. Сякаш усещайки това, на следващия и на последващия ден тя му казвала, че колата ѝ е много по-добре сега, макар че той знаел, че не е направил абсолютно нищо, за да подобри състоянието ѝ. Съществува баланс между търсенето на помощ и демонстрирането на благодарност. Жените и мъжете изглеждат еднакво обвързани от изискванията на тази договореност: тя била длъжна да показва благодарност, макар че той не е помогнал, а той бил задължен да инвестира време и усилия, които в действителност не можел да отдели, опитвайки се да помогне. Друг пример на социален договор на моленето за помощ и показването на благодарност се случи на уличен ъгъл в Ню Йорк. Една жена изскочи от изхода на метрото на 23-та улица и Парк авеню* и за момент беше объркана в коя посока трябва да върви, за да стигне до Медисън авеню. Тя знаеше, че Медисън е на запад от Парк авеню, така че с малко усилия можеше да прецени в коя посока да тръгне. Без да планира или да мисли обаче, попита първия човек, който се изпречи пред нея. Той отговори, че Медисън не стига толкова на юг. Е, тя знаеше, че това не е вярно. Нещо повече: в този момент вече се беше ориентирала, но вместо да каже: "Напротив, стига" или "Няма значение, не се нуждая от вашата помощ", тя намери начин да изиграе сцената така, сякаш той ѝ беше помогнал. Попита: "Накъде е запад?" и след като той и отговори, каза: "Благодаря ви. Просто ще вървя на запад.". От гледна точка на получаване на информация за посоката тази среща беше абсурдна от началото до края. Жената в действителност не се нуждаеше от помощ, а мъжът не беше в състояние да я даде. Получаването на информация за посоката обаче не беше основното. Тя беше използвала обикновения ритуал на питането на непознат за посоката не само – и не предимно – за да открие накъде да върви, излизайки от метрото, а за да

59

подкрепи връзката си с масата от хора в големия град като осъществи мимолетен контакт с един от тях. Моленето за помощ беше просто автоматичен начин да направи това. "ЩЕ ТИ ПОМОГНА, ДОРИ И ТОВА ДА ТЕ УБИЕ" Марта си купила компютър и трябвало да се научи как да го използва. След като проучила наръчника и осъществила известен прогрес, все още имала много въпроси, така че отишла в магазина, където го купила, и помолила за помощ. Мъжът, който пратили да ѝ помогне, я накарал да се чувства като най-глупавия човек на света. Използвал технически език, когато обяснявал нещата, и всеки път, когато тя питала какво означава дадена дума, се чувствала още по-некомпетентна – впечатление, подсилено от тона на гласа, който той използвал в отговорите си – тон, изпращащ метапосланието: "Това е очевидно; всеки знае това". Обяснявал нещата толкова бързо, че тя в никакъв случай не можела да ги запомни. Когато си отишла у дома, открила, че не може да си спомни това, което той показвал, дори в случаите, когато следвала обясненията му. Все още объркана и изпитваща ужас от взаимодействието, Марта се върнала в магазина една седмица по-късно, решена да стои там, докато не получи информацията, която ѝ била нужна. Този път ѝ пратили жена. Преживяването на получаването на помощ било абсолютно трансформирано. Жената през по-голямата част от времето избягвала използването на технически термини, а ако използвала някой, питала Марта дали знае какво означава и обяснявала просто и ясно в случай, че не знае. Когато отговаряла на въпросите, тонът ѝ никога не внушавал, че всеки трябва да знае това. А когато показвала как да се направи нещо, карала Марта да го повтори, а не само демонстрирала, докато тя я гледала. Различният стил на този "учител" накарал Марта да се почувства като "учаща се" – компетентна, а не глупава ученичка, без да изпитва унижение от незнанието си. Положително не всички мъже дават информация по начин, който обърква и унизява учениците им. Има много надарени учители, които са мъже. И не всички жени информират по начин, който улеснява разбирането от страна на учениците. Много жени обаче разказват преживявания, сходни на това на Марта, особено когато имат работа с компютри, автомобили и други механични уреди. Те твърдят, че се чувстват по-удобно, когато жени им обясняват нещата. Различните значения, които включва даването на помощ, могат да обяснят причината за това. Ако жените са фокусирани върху връз-

60

ките, ще са мотивирани да минимализират различията в познанията и ще се стремят да бъдат колкото се може по-разбираеми. Тъй като тяхната цел е да поддържат впечатление за сходство и равен статус, споделянето на познания помага за изравняването на резултата. Тонът на гласа им изпраща метапослания за подкрепа, а не за пренебрежение, макар че самата "подкрепа" може да се преживява като снизхождение. Ако мъжът се фокусира върху договарянето на статуса и смята, че някой трябва да е по-горе, може да се чувства по-удобно, когато този някой е той. Неговата настройка към факта, че притежаването на повече информация, познания или умения го поставя в по-горна позиция, идва по начина, по който говори. И ако понякога мъжете сякаш нарочно обясняват по начин, който прави обясняваното трудноразбираемо, това може да се дължи на факта, че приятното им чувство да знаят повече се подкрепя, когато ученикът не разбира. Удобното поле на превъзходството намалява с всеки бит познание, който ученикът придобива. Или може просто те да са по-загрижени да демонстрират превъзхождащите си познания и умения, отколкото да се уверят, че знанията са споделени. Един колега, който е запознат с моите идеи, отбеляза, че е виждал свидетелства за това различие на академична конференция. Жена, изнасяща доклад, непрекъснато спирала и питала аудиторията: "Следите ли мисълта ми дотук?". Колегата ми предполагаше, че основната ѝ грижа вероятно е била, дали аудиторията разбира това, което тя казва. Когато той изнасял доклада си, основната му грижа била да не бъде омаловажен от публиката – и, доколкото можел да каже, – сходна свърангажираност мотивирала и другите мъже докладчици. От тази гледна точка, ако прикриването на собствените следи за избягване на атака включва замъгляването на собствената теза, това е цена, която си струва да се плати. Това не означава да се каже, че жените нямат желание да се чувстват начетени или властни. В действителност актът на питането на другите дали са способни да следват твоите аргументи може да се разглежда като поставящ те в рамката на превъзходството. Изглежда обаче, че притежаването на информация, експертни познания или умения в манипулирането на предметите не е основната мярка за власт за повечето жени. Те по-скоро чувстват, че властта им се повишава, ако могат да бъдат от помощ. Нещо повече: ако се фокусират върху връзката, а не върху независимостта и разчитането на себе си, се чувстват по-силни, когато общността е силна.

61

"ИМАЙ МИ ДОВЕРИЕ" Една жена ми каза, че не повярвала на ушите си, когато съпругът ѝ извадил наяве обида отпреди години. Тя не можела да накара техния видеокасетофон да записва филми, излъчени по HBO*. Съпругът ѝ погледнал видеото и заявил, че то няма тази функция. Вместо да приеме преценката му, тя помолила съседа им – Хари, да го прегледа, защото веднъж той ѝ го поправил. Заключението на Хари било същото като това на съпруга ѝ, който обаче бил засегнат, че жена му не се доверила на познанията му. Когато повдигнал въпроса след години, жената, невярвайки, възкликнала: "Ти все още помниш това? Та Хари е мъртъв!". Тази случка, макар и незначителна за съпругата, стига до същността на себеуважението на съпруга, защото повдига въпроса за неговите познания и умения да се оправя в света на механичните уреди. Доверието в уменията на мъжа е въпрос и при друга двойка – Фелиша и Стан. Стан се разгневява, когато Фелиша се задъхва, докато той шофира. "Никога не съм имал никакви злополуки! – протестира той. – Защо не можеш да се довериш на моето шофиране?" Фелиша не може да го накара да види нейната гледна точка – не, че тя не се доверява не на неговото шофиране, а се плаши от шофирането по принцип. Преди всичко Фелиша не може да разбере защо такова дребно нещо – непреднамереното задържане на въздуха, може да доведе до такава силна реакция. "БЪДИ МИЛА" Притежаването на експертни познания и умения може да подсилва самооценката както на мъжете, така и на жените. Позицията на експерт обаче е по-фундаментална в идеята ни за мъжествеността, отколкото в концепцията ни за женствеността. Според конвенцията жените са по-склонни да дават похвали, отколкото информация. Това, че от тях се очаква да хвалят, е отразено в плакат, разлепен във всеки пощенски клон в САЩ, подканящ клиентите да им изпращат своите критики, предложения, въпроси и похвали. Три от тези четири езикови действия бяха представени от скици на мъже, а само похвалите – от жена с голяма усмивка на лицето, жест на одобрение, изразен с пръсти, и ореол около главата. Ореолът беше особено интересен. Той показва, че актът на похвалата поставя говорещия в рамката на "мил".

62

Хваленето, както и даването на информация е също имплицитно асиметрично. Освен това то поставя говорещия в рамката на по-горния, в позицията да преценява дейността на някой друг. Жените също могат да бъдат поставени в тази рамка чрез класическите си помагащи дейности като майки, социални работници, медицински сестри, консултанти и психолози. В много от тези роли обаче и особено на майки и медицински сестри могат да бъдат разглеждани и като вършещи чуждата работа. ПРИПОКРИВАЩИ СЕ МОТИВАЦИИ Когато действат като помагащи, жените и мъжете обикновено изпълняват различни типове задачи. Но дори и към една и съща задача може да се подхожда с очи, отправени към различни цели, и това различие може да доведе до погрешни преценки на намеренията на другите. Краят на историята с моя фотоапарат подчертава това. На едно семейно събиране дадох фотоапарата си на зет ми, който в семейството има репутация на човек, умеещ да поправя механични уреди. Той го занесе с работилницата си и след час и половина го върна поправен. Доволна и благодарна, отбелязах пред дъщеря му: "Знаех си, че ще му хареса предизвикателството". А тя отговори: "Особено когато включва помагането на някой". Тогава почувствах, че съм сбъркала интереса му към механиката на неподатливото капаче на батериите с истинската му загриженост. Поправянето на фотоапарата обаче беше начин да покаже загриженост към мен, да ми помогне с усилията си. Ако жените предлагат помощ директно, зет ми я предлагаше индиректно чрез посредничеството на фотоапарата. Мой колега, който чу анализа на това преживяване, мислеше, че съм изпуснала един аспект от епизода с повредения фотоапарат. Той посочи, че много мъже изпитват удоволствие от поправянето на различни неща, защото това подкрепя чувството им, че имат контрола, че са самостоятелни и способни да доминират света на предметите. (Това е ядрото на тезата на Евелин Фокс Келър, че концепцията за науката като доминиране и контролиране на природата е същностно мъжествена по дух.) Той ми разказа една случка, в която пластмасова механична играчка, поръчана за малкия му син, пристигнала на парчета, счупена по време на транспортирането. Жена му дала играчката на чичо си, известен в семейството като майстор и помагащ. Той работил няколко часа и я поправил, макар че може би не струвала повече от няколко долара. Чичото повдигнал въпроса следващия път, когато ги видял, и казал, че по-скоро би седял цяла нощ, отколкото да признае, че не

63

може да поправи играчката. Колегата ми беше убеден, че мотивацията да спечели контрол върху пластмасовия предмет е била по-силна от мотивацията да помогне на племенницата си и сина ѝ, макар че присъствали и двете. Освен това този мъж посочи, че той и много други мъже изпитват особено удоволствие да показват силата си над света на предметите в полза на привлекателни жени, защото благодарностите и възхищението, което получават, е допълнителен източник на удоволствие и удовлетворение. Неговата интерпретация на ревизирания ми анализ беше, че племенницата ми и аз – и двете жени, сме склонни да виждаме помагащия аспект на даден акт като "истинския" или основния мотив, докато той все пак е склонен да вижда удоволствието от демонстрирането на умение, от успеха там, където експертът по фотоапарати се е провалил, и наместването на непокорното капаче в резбата като основните мотиви. Елементът на договаряне на статус, който характеризира желанието на много мъже да демонстрират, че са начетени и умели, не отрича имплицитно съдържащата се в помагането връзка. Тези елементи съществуват едновременно и се подхранват един друг. Женските и мъжките тенденции да поставят различно относително тегло на статуса срещу свързаността обаче водят до асиметрични роли. Настроени към метапосланията на свързаността, много жени се чувстват удобно както да получават помощ, така и да я дават, макар че положително много от тях биха се чувствали удобно само в ролята на даващи помощ и подкрепа. Много мъже, които са чувствителни към динамиката на статуса, потребността да помагат на жените и нуждата да разчитат на себе си, се чувстват удобно в ролята на даващи информация и помощ, но не и на получаващи. ГЛЕДКАТА ОТ РАЗЛИЧНА КАМБАНАРИЯ В един разказ от Алис Матисън – The Colorful Alphabet10 (Цветната азбука) – мъж на име Джоузеф кани друг мъж – Гордън, да посети семейството му в провинцията, защото жената на Гордън току-що го е напуснала. По време на гостито всички се изкачват по една планина. По пътя обратно спират, за да починат, и Гордън разбира, че е забравил любимата си стара раница на върха на планината. Джоузеф доброволно предлага да се изкачи обратно до върха, защото Гордън не е свикнал да се катери и го болят краката. Жената на Джоузеф отива с него, но е прекалено уморена, за да изкачи отново връха, и той я оставя на пътя, за да завърши мисията сам. Когато я открива отново, е с празни ръце. Раницата не била там. Казва, че бил сигу-

64

рен, че няма да бъде там, защото видял един мъж да я носи, когато минал покрай тях, докато те си почивали. Той обяснява защо просто не е казал, че е видял някой да минава с раницата: "Не можех да му кажа, че съм я видял и не съм бил достатъчно умен, за да я взема и да му я върна". Вместо това, допълва той, "трябваше да направя нещо". Изтощена и фрустрирана, жена му не е толкова гневна, колкото изумена. Тя не може да разбере как той може да предпочете да се изкачи отново до върха (и да я накара и нея да направи същото), вместо да каже, че е видял някой да носи раницата на Гордън. "Аз никога нямаше да направя това" – казва тя, но говори "повече с учудване, отколкото с гняв". Тя обяснява: "Аз щях просто да издрънкам всичко. Щях да съм разстроена за това, че съм сгрешила – но не за това, че хората ще знаят. Това за мен не означава нищо". Съпругът ѝ казва: "О, а за мен означава всичко". Тази история подкрепя становището за мъжки стил, който предлагам тук. Джоузеф иска да помогне на Гордън и не е съгласен другите да знаят, че е направил нещо, което мисли за глупаво. Импулсът му да направи нещо, за да реши проблема, е по-силен от този да не се катери два пъти до върха. Това, което ме шокира най-много по отношение на историята обаче, са разсъжденията на съпругата за преживяването. Тя мисли: "Това беше един от редките моменти, когато съм сигурна, че не съм си го въобразила: аз никога нямаше да направя това, което той направи, нямаше и да си помисля или да мога да го измисля – Джоузеф просто не беше аз." Този откъс отразява това, което може би е най-неуловимият и същевременно най-дълбокият източник на фрустрация и озадачение, възникващи от различните начини, по които жените и мъжете подхождат към света. Смятаме, че знаем какъв е светът, и гледаме към другите за подсилване на това убеждение. Когато виждаме другите да действат така, сякаш светът е абсолютно различно място от това, което ние населяваме, сме шокирани. Гледаме на най-близките си взаимоотношения като източник на потвърждение и подкрепа. Когато тези най-близки реагират на събитията по различен от нас начин, когато те сякаш виждат същата сцена като част от различна пиеса, когато казват неща, които не можем да си представим да казваме при същите обстоятелства, земята, на която стоим, изглежда, започва да се клати и внезапно почвата под краката ни става несигурна. Да сме способни да разберем защо се случва това – защо и как нашите партньори и приятели, макар и по много начини сходни на нашите, не са ние и са различ-

65

ни в други отношения – е критична стъпка към чувството, че краката ни са стъпили на здрава земя. БЕЛЕЖКИ 1 Семейство Кристофър дискутираха своята книга Mixed Blessings по The Diane Rehm Show, WAMU, Washington, DC, June 6, 1989. 2 Заела съм термина "приказване за неприятности" (troubles talk) от Гейл Джеферсън. Вж. например нейната статия (Gail Jefferson, "On the Sequential Organization of Troubles-Talk in Ordinary Conversation"). 3 Цитатът е от "Clobbering Her Ex," a review of Alice Adam's After You've Gone in The New York Times Book Review, October 8, 1989, p. 27. 4 Брус Дорвал заснема на видеолента разговарящи приятели на найразлични възрасти. Той описва записите и начина, по който ги е събрал, в книга под негова редакция – Conversational Coherence and Its Development. Тази книга включва глави, в които учени от различни дисциплини анализират подбрани видеозаписи. Моят анализ върху половите различия във видеозаписите е включен в този сборник и освен това стои в основата на Девета глава от настоящата книга. 5 Откъсите са от записите, първоначално подготвени от Брус Дорвал и неговите асистенти. Проверявала съм и от време на време съм подобрявала записите, както и съм нанесла някои промени в пунктуацията, за да ги направя по-лесни за четене от читателя неспециалист. В записите на разговори в цялата книга важат следните конвенционално приети правила: кръглите скоби посочват вмъкната интонация (височината и гръмкостта са намалени; интонацията е монотонна). /?/ посочва, че нещо е било казано, но не е могло да бъде дешифрирано. Тире, следващо дума, посочва, че говорещият е прекъснал думата или фразата на това място. Обикновено това представлява лекото заекване при погрешното начало на изразяване на мисълта, а не толкова внезапно себепрекъсване. Курсивът посочва емфатично ударение; ГЛАВНИТЕ БУКВИ посочват по-емфатично ударение. Три точки (...) са елипса, показвайки, че няколко реда са били изпуснати. Три

66

точки без интервал между тях (...) посочват пауза. Получерният шрифт подчертава редовете, които са от критично значение за изводите, които правя от примера. 6 "New Haven", както и други разкази на Алис Матисън, които цитирам, са от Great Wits (New York: William Morrow, 1988). Този цитат е от с. 63. 7 Mattison, "New Haven," p. 64. 8 Mattison, "The Knitting,", p. 36. 9 Алтернативната интерпретация на взаимното омаловажаване на момчетата на грижите на другия ми беше посочена от Ралф Фасолд. 10 Mattison, "The Colorful Alphabet," p. 125.

67

3. "Остави този вестник и ми говори!": разговор за установяване на връзка и разговор за докладване Седях в дневната на къща в предградията и говорех на женска група, която беше поканила да присъстват и мъже по повод лекцията ми върху общуването между жените и мъжете. По време на дискусията един мъж беше особено приказлив – пълен с дълги коментари и обяснения. Когато отбелязах, че жените често се оплакват, че съпрузите им не им говорят достатъчно, този мъж изрази искрено съгласие. Той посочи жена си, която беше седяла мълчаливо до него на дивана през цялата вечер, и каза: "Тя приказва в нашето семейство". Всички в стаята избухнаха в смях. Мъжът изглеждаше озадачен и засегнат. "Вярно е – обясни той. – Когато се върна вкъщи от работа, обикновено нямам какво да кажа, но тя никога не се изчерпва. Ако не беше тя, ще си прекарваме цялата вечер в мълчание." Друга жена изрази подобен парадокс със съпруга си: "Когато излезем, той е душата на компанията. Ако случайно съм в друга стая, винаги мога да чуя гласа му да се извисява над другите. Когато сме обаче вкъщи, той няма какво толкова да каже. Аз приказвам през по-голямата част от времето." Кой говори повече: жените или мъжете? Според стереотипа жените говорят прекалено много. Лингвистката Дженифър Коутс отбелязва някои поговорки: "Женският език се върти като опашката на кучето." "Лисиците са една опашка, жените – един език." "По-скоро Северно море ще остане без вода, отколкото жената – без думи." През цялата история жените са били наказвани за това, че говорят прекалено много или не както трябва. Лингвистката Кони Ебъл1 отбелязва различни физически наказания, които са били използвани в колониална Америка: жените били завързвани за столчета, прикрепени към дълги пръти, и ги потопявали във вода, докато почти не се удавят, стягали краката им в дървени стегалки със закачени надписи по тях, натъпквали кърпи в устата им или захващали езика им с дървени щипци. Макар такива институционализирани телесни наказания да са отстъпили път на неформалните и често психологически наказания, съвременни-

68

те стереотипи не са много по-различни от онези, изразени в старите поговорки. Убеждението е, че жените говорят прекалено много. Същевременно изследване след изследване установяват, че мъжете са тези, които говорят повече – на събрания, в дискусии в смесени групи и в класните стаи, където момичета или млади жени седят до момчета или млади мъже. Например изследователите на комуникацията Барбара и Джийн Икинс записват на касетофон и изучават седем събрания на университетски преподаватели. Те установяват, че с едно-единствено изключение мъжете говорели по-често и без изключение за по-дълго време. Мъжките изказвания били в обхвата от 10,66 до 17,07 секунди, докато женските – от 3 до 10 секунди. С други думи, най-дългите изказвания на жените все пак били по-кратни от най-кратките изказвания на мъжете. Когато публична лекция се следва от въпроси на аудиторията или водещ на ток-шоу по радиото или телевизията обяви откритите телефони, първият глас, който се чува да задава въпрос, е почти винаги мъжки, а когато задават въпроси или предлагат коментари от публиката, мъжете обикновено говорят по-дълго. Лингвистката Марджъри Суокър записва сесии за въпроси и отговори на академични конференции. Жените са силно видими като докладчици на изучаваните конференции: те представили 40,7% от докладите на проучваните конференции и съставлявали 42% от аудиторията. Когато обаче става дума за задаване на въпроси, жените допринесли само с 27,4%. Нещо повече: женските въпроси средно отнемали по-малко от половината от времето, заемано от мъжките въпроси. (Средната стойност била 23,1 секунди за жените и 62,7 секунди за мъжете.) Суокър показва, че това ставало, защото мъжете (но не и жените) обикновено в началото на въпроса си правели изявления, задавали повече от един въпрос и следвали отговора на докладчика с друг въпрос или коментар. Наблюдавала съм този модел на лекциите ми, когато се засягат въпроси с директно отношение към жените. Независимо от съотношението жени/мъже сред публиката, мъжете почти неизменно задават първия въпрос, както и повече и по-дълги въпроси. В тези ситуации жените често чувстват, че мъжете говорят прекалено много. Спомням си една дискусия след лекция, която изнесох пред група, събрана в книжарница. Групата се състоеше предимно от жени, но по-голямата част от дискусията беше проведена от мъжете от публиката. В един момент мъж, седящ в средата, вече говореше от толкова дълго време, че няколко жени от първите редици започнаха да се въртят на местата си и да правят знаци с очи към мен. Иронията в ситуа-

69

цията беше, че това, за което той така надълго говореше, бе колко фрустриран се чувства, когато трябва да слуша жените да говорят "с часове" по теми, които според него са скучни и незначителни. РАЗГОВОР ЗА СЪЗДАВАНЕ НА ВРЪЗКА И РАЗГОВОР ЗА ДОКЛАДВАНЕ Тогава кой говори повече – жените или мъжете? Привидно противоречивите свидетелства могат да се помирят чрез различието между това, което аз наричам публично и частно говорене. Повече мъже се чувстват удобно да говорят "публично", докато много жени се чувстват удобно, когато говорят "частно". Друг начин за улавяне на тези различия е като се използват термините разговор за докладване (report-talk) и разговор за създаване на връзка (rapport-talk). За повечето жени езикът на разговорите е предимно езикът на връзката: начин за установяване на свързаност и договаряне на взаимоотношения. Ударението се поставя върху демонстрирането на сходства и съответстващи преживявания. Още от детството момичетата критикуват връстниците си, които се опитват да изпъкват или да изглеждат по-добри от другите. Хората смятат, че най-тесните им връзки са вкъщи или в среда, в която се чувстват като у дома си – с един или няколко души, с които са близки или пък се чувстват непринудено, с други думи, по време на частните разговори. Дори и към най-публичните ситуации обаче може да се подходи като към частно говорене. За повечето мъже говоренето е средство предимно за запазване на независимостта и за договаряне и поддържане на статус в йерархичен социален ред. Това се прави, като се демонстрират познания и умения и като се заема центъра на сцената чрез езикова дейност, например разказване на истории, смешки или съобщаване на информация. Още от детството мъжете се научават да използват говоренето като начин за получаване и поддържане на вниманието. Следователно те се чувстват по-удобно да говорят пред големи групи, съставени от хора, които не познават особено добре, или в по-широкия смисъл – "публично говорене". Дори и към най-частните ситуации обаче може да се подходи като към публично говорене, повече като докладване, а не толкова като установяване на връзка.

70

ЧАСТНОТО ГОВОРЕНЕ: ПРИКАЗЛИВАТА ЖЕНА И НЕМИЯ МЪЖ Какъв е източникът на стереотипа, че жените говорят много? Дейл Спендър смята, че повечето хора чувстват инстинктивно (ако не съзнателно), че жените, както и децата трябва да бъдат виждани, но не и чувани и затова всяко количество говорене от тях изглежда прекалено много. Изследванията са показали, че ако жените и мъжете говорят еднакво в група, хората мислят, че жените са говорили повече2. Следователно има истина в гледището на Спендър. Друго обяснение обаче е, че мъжете мислят, че жените много говорят, защото ги чуват да говорят в ситуации, в които те не биха го направили: по телефона или в социални ситуации с приятели, когато не дискутират теми, които мъжете смятат за интересни, или (както двойката в женската група) когато са сами вкъщи – с други думи, в частното говорене. Домът е мястото на американския портрет, който представя мълчалив мъж и приказлива жена. Изникващ от различните цели и навици, които описвам, той обяснява защо оплакването, най-често изразявано от жените по отношение на мъжете, с които са интимни, е: "Той не ми говори", а второто по честота е: "Той не ме слуша"3. Жена, която писала на Ан Лендърс*, е типичен случай: "Моят съпруг никога не ми говори, когато се върне вкъщи от работа. Когато попитам: "Как мина днес?", той казва: "Зле..." или "Навънка е истинска джунгла." (Ние живеем в Джърси*, а той работи в Ню Йорк.) Съвсем различно е, когато имаме гости или сме на гости. Пол е найголемият дърдорко от всички – истински магьосник на словото. Разказва най-интересните истории. Хора попиват всяка дума. Мисля си: "Защо той абсолютно никога не разказва на мен тези неща?" Това продължава от 38 години. Пол започна да ми мълчи след 10 години брачен живот. Така и не успях да разбера защо. Можете ли да разрешите моята загадка?" Невидимата жена Ан Лендърс предполага, че съпругът може да не иска да говори, защото е уморен, когато се връща от работа. Но и жените, които работят, се връщат уморени вкъщи, а въпреки това с нетърпение искат да кажат на партньорите или приятелите си всичко, което им се е случило през деня, и какво тези мимолетни, всекидневни драми са ги накарали да мислят или чувстват.

71

Източници толкова приповдигнати, колкото изследванията на психолозите, толкова земни, колкото писмата, писани до журналистите, водещи рубрики за съвети, и толкова софистицирани, колкото филмите и пиесите, извличат едно и също прозрение: мъжкото мълчание вкъщи е разочарование за жените. Отново и отново жените се оплакват: "Той, изглежда, има адски много, което да каже на всеки друг, и абсолютно нищо, което да каже на мен." Филмът Divorce Americal Style (Развод по американски) започва с разговор, в който Деби Рейнолдс твърди, че тя и Дик Ван Дайк не общуват, а той протестира, че ѝ казва всичко, което му дойде наум. Звънецът прекъсва кавгата им и съпруг и съпруга се стягат, за да отворят вратата и да поздравят с весели усмивки гостите си. Зад затворената врата много двойки имат такива разговори. Подобно на героинята, изиграна от Деби Рейнолдс, жените чувстват, че мъжете не общуват. Подобно на съпруга, изигран от Дик Ван Дайк, мъжете се чувстват несправедливо обвинени. Как може тя да е убедена, че той не ѝ казва нищо, когато той е еднакво убеден, че ѝ казва всичко, което му е на ума? Как може жените и мъжете да имат такива различни идеи за едни и същи разговори? Когато нещо се обърка, хората се оглеждат около себе си за източник, който да обвинят: или човека, с който се опитват да общуват ("Ти си претенциозен/на, инат, егоцентричен/на"), или групата, на която принадлежи другия човек ("Всички жени са претенциозни"; "Всички мъже са егоцентрични"). Някои щедро настроени хора обвиняват взаимоотношението ("Ние просто не можем да общуваме"). Под или над тези типове вина, хвърлена навън, повечето хора вярват, че нещо не е наред с тях. Ако трябва да се обвиняват отделни индивиди или конкретни взаимоотношения, нямаше да има толкова много и различни хора, които имат едни и същи проблеми. Истинският проблем е разговорният стил. Жените и мъжете имат различен начин на говорене. Дори изпълнени с най-добри намерения, опитите да се реши проблемът с говорене могат само да влошат нещата, ако именно начинът на говорене създава неприятностите. НАЙ-ДОБРИ ПРИЯТЕЛИ Нека подчертая още веднъж: семената на женските и мъжките стилове са посяти в начините, по които те се научават да използват езика, докато растат4. В нашата култура повечето хора, но особено жените гледат на най-близките си взаимоотношения като на рай във враждебен свят. Центъ-

72

рът на социалния живот на малкото момиче е нейната най-добра приятелка. Момичешките приятелства се създават и поддържат чрез споделяне на тайни. И за порасналите жени същността на приятелството е разговорът, разказването една на друга какво мислят и чувстват и какво се е случило през деня: кой е бил на автобусната спирка, кой се е обадил, какво е казал, как я е накарал да се почувства. Когато са запитани кои са най-добрите им приятели, повечето жени посочват имената на други жени, с които говорят редовно. Когато са запитани същото, повечето мъже ще кажат, че това е съпругата им5. След това много от тях посочват други мъже, с които вършат нещо заедно, например играят тенис или бейзбол (но никога не сядат просто да си говорят), или старо приятелче от гимназията, с което не са отронили и дума през последната година. Когато Деби Рейнолдс се оплаква, че Дик Ван Дайк не ѝ казва нищо, а той протестира, че го прави, и двамата са прави. Тя смята, че той не ѝ казва нищо, защото не ѝ разказва за мимолетните мисли и чувства, които е преживял през деня – типът разговор, който тя би имала с най-добрата си приятелка. Той не ѝ казва тези неща, защото за него те не представляват нещо, за което човек говори. Той ѝ казва всичко, което му изглежда важно – всичко, което би казал на приятелите си. Мъжете и жените често имат много различни идеи за това, което е важно – и в какъв момент трябва да се повдигат "важните" въпроси. Една жена ми разказа – с доста голяма скептичност – разговор с нейния приятел. Знаейки, че той се е видял с приятеля си Оливър, тя попитала: "Какво ново при Оливър?" Той отговорил: "Нищо." По-късно в разговора обаче станало ясно, че Оливър и приятелката му са решили да се оженят. "И това е нищо?" – ахнала жената невярващо и фрустрирано. За мъжете "Нищо" може да е ритуален отговор в началото на разговора. Моя колежка много тъгуваше по брат си, но рядко му се обаждаше, защото ѝ беше трудно да поддържа разговор. Един от типичните разговори започнал с нейния въпрос: "Какво ново при тебе?", а той отговорил: "Нищо". Чувайки това "Нищо" като "Няма нищо лично, за което ми се ще да говоря", тя поддържала разговора, като го заливала с нейните новини и в крайна сметка затворила телефона фрустрирана. Когато обаче по-късно премислила отново казаното, си спомнила, че към края той промърморил: "Кристи и аз пак се скарахме". Това дошло прекалено късно и толкова приглушено, че тя не могла да подеме темата. А и той вероятно е бил също толкова фрустриран, че тя не го е направила.

73

Много мъже съвсем искрено не знаят какво искат жените, а жените съвсем искрено не знаят защо мъжете смятат онова, което те искат, за толкова трудно за разбиране и даване. "ГОВОРИ МИ!" Неудовлетворението на жените от мълчанието на мъжете е уловено от един комикс, представящ маса за закуска, на която седят съпруг и съпруга: той чете вестник, а тя се е втренчила в гърба на вестника. Блонди се оплаква: "Всяка сутрин всичко, което той вижда е вестникът! Обзалагам се, че дори не знаеш, че съм тук!" Дагууд я уверява: "Разбира се, че знам, че си тук. Ти си моята чудесна съпруга и аз много те обичам". Докато казва това, без да гледа, той потупва лапата на семейното куче, което съпругата е поставила на мястото си, преди да напусне стаята. Комиксът показва, че Блонди с основание се чувства като жената, която написала на Ан Лендърс: "невидима". Друг комикс изобразява съпруг, който отваря вестник и пита жена си: "Има ли нещо, което би искала да ми кажеш, преди да започна да чета вестника?" Читателят знае, че няма, но в момента, в който той започне да чете вестника, тя ще се сети за нещо. Този комикс подчертава различието в целите на разговора според жените и мъжете: за него разговорът е за информация, така че когато съпругата му го прекъсне, докато чете, то трябва да е за нещо, което е необходимо той да знае. При това положение тя може да му каже онова, което мисли, че той трябва да знае, преди той да започне да чете. За нея обаче разговорът е за взаимодействие. Казването на разни неща е начин да покажеш обвързаност, а слушането – интерес и грижа. Не е странно съвпадение, че тя винаги си спомня неща, които да му каже, когато той чете. Тя изпитва потребността от вербално взаимодействие най-силно, когато той (необяснимо според нея) се е заровил във вестника, вместо да говори с нея. Трети комикс показва сватбена торта, на чийто връх на мястото на пластмасовите фигурки на жениха и булката във фрак и сватбена рокля има сцена на закуска, в която небръснат съпруг чете вестник на единия край на масата, а на другия край седи киселата му жена. Комиксът отразява огромната пропаст между романтичните очаквания за брака, представени от пластмасовата двойка с традиционни сватбени костюми, и често разочароващата реалност, представена от двете страни на вестника на масата за закуска – лицето, което той чете, и гърба, в който тя е втренчила кръвнишки поглед.

74

Тези комикси, а и много други на същата тема, са смешни, защото в тях хората разпознават собствения си опит. Това, което не е смешно, е, че много жени са дълбоко наранени, когато мъжете не им говорят вкъщи, и много мъже са дълбоко фрустрирани от чувството, че са разочаровали партньорите си, без да разбират в какво са се провалили или как биха могли да се държат по друг начин. Някои мъже са още по-силно фрустрирани, защото, както се изрази един от тях: "И кога, по дяволите, трябва да си чета сутрешния вестник?" Ако много жени не могат да повярват, че много мъже споделят лична информация с приятелите си, този мъж не може да повярва, че много жени не си дават труда да прочетат сутрешния вестник. За него четенето на вестника е съществена част от сутрешния ритуал и целият му ден ще е накриво, ако не може да го прочете. По неговите думи четенето на вестника е също толкова важно, колкото е гримирането сутрин за много от жените, които познава. Същевременно много жени – отбелязва той – или не се абонират за вестник, или не го четат, докато не се приберат вечер вкъщи. "За мен това е много озадачаващо – казва той. – Не мога да ви кажа колко често съм прибирал сутрешния вестник от предната врата на една жена и вечер съм ѝ го подавал, когато тя ми отваря вратата." За този мъж (а аз съм сигурна и за много други) жена, която възразява срещу сутрешното четене на вестник, се опитва да му попречи да свърши нещо съществено и безобидно. Това е нарушение на неговата независимост – свободата му на действие. Когато обаче жена, която очаква партньорът ѝ да ѝ говори, е разочарована, че той не го прави и възприема поведението му като провал на интимността: той крие неща от нея; загубил е интерес към нея и се е отдръпнал. Една жена, която ще нарека Ребека и която е по принцип щастливо омъжена, ми каза, че това е един от източниците на сериозно неудовлетворение от съпруга ѝ – Стюарт. Нейният термин за мълчаливостта му е духовна скръндзавост. Тя му казва какво мисли, а той мълчаливо слуша. Тя го пита какво той мисли, а на него му трябва много дълго време, за да отговори: "Не знам". Силно фрустрирана, тя го предизвиква: "Абсолютно нищо ли не ти минава през ума?" За Ребека, която е свикнала да изразява мимолетни мисли и мнения така, както ѝ минат през ум, да не казваш нищо означава да не мислиш нищо. Стюарт обаче не смята, че мимолетните мисли си заслужават да бъдат изразени гласно. Той няма навика да ги изразява на глас, така че точно както Ребека "естествено" изприказва всичко, което ѝ дойде наум, той "естестве-

75

но" отхвърля своите в момента, в който се появят. Изговарянето им би им придало повече тежест и значение, отколкото заслужават според него. През целия си живот тя е практикувала вербализирането на мислите и чувствата си в частни разговори с хора, с които е близка, докато той е практикувал отпъждането на своите и пазенето им за себе си. КАКВО ДА ПРАВИМ СЪС СЪМНЕНИЯТА В горния пример Ребека не говори за някакъв конкретен вид мисли или чувства, а просто за онова, за което Стюарт може да си мисли. Въпросът за вербализирането на мислите и чувствата обаче става особено значим в случая на отрицателните чувства или съмнения по отношение на някаква връзка. Това различие ми се изясни, когато 50-годишен разведен мъж ми разказа за преживяванията си при започването на нова връзка с жена. По този въпрос той беше ясен: "Аз не ценя мимолетните си мисли и мимолетните мисли на другите". Той чувстваше, че настоящата му връзка е била застрашена, дори завинаги отслабена от навика на жената да "си изпява" всичко, което ѝ минава през ума, защото в началото на ухажването им много от мислите ѝ били страхове за тяхното взаимоотношение. Не е изненада, че тъй като те не се познавали добре, тя се притеснявала дали може да му има доверие, дали тяхната връзка няма да разруши нейната независимост, дали взаимоотношението им наистина е добро за нея. Той смяташе, че тя е трябвало да пази тези страхове и съмнения за себе си и да изчака, за да види как ще се развият нещата. Както се оказва, нещата се развили добре. Жената решила, че връзката им е добра, че може да му се довери и че не е необходимо да се отказва от своята независимост. По времето, когато ми разказа това обаче, той чувстваше, че все още не се е възстановил от "износването", което справянето с по-ранните ѝ съмнения му е струвало. Както той се изрази, още му се виело свят от размятането му насам-натам като марионетка, завързана за канапа на потока на съзнанието ѝ. Обратното, този мъж призна, че самият той отива в другата крайност: никога не изразява страховете и опасенията си за връзката им. Ако е нещастен, но не казва нищо за това, нещастието му се изразява във вид на раздалечаваща студенина. Тази реакция е именно нещото, от което жените най-много се страхуват, и е причината, заради която предпочитат да изразяват неудовлетворенията и съмненията – като противоотрова на изолацията и дистанцията, които биха възникнали, ако ги таяха в себе си.

76

Различните перспективи върху изразяването или прикриването на неудовлетворенията и съмненията може да отразяват различие в осъзнаването от страна на мъжете и жените на силата на думите им да влияят върху другите. Непрестанно казвайки му от какво се страхува по отношение на връзката им, тази жена е говорела така, сякаш е приела, че той е неуязвим и не може да бъде засегнат от това, което тя казва; може би тя е подценявала силата на своите думи да го наранят. От негова страна, когато се въздържа от изразяване на негативните мисли и чувства, той, изглежда, надценява силата на своите думи да я наранят, когато по ироничен начин тя е по-вероятно да бъде наранена от мълчанието му, а не от думите му. Тези жени и мъже говорят по начин, който са научили като деца и който са подсилвали в младостта и зрелостта в приятелствата си с представители на същия пол. За момичетата говоренето е спойката, която държи взаимоотношението. Момчешките взаимоотношения се крепят предимно от дейностите: вършенето на нещата заедно или говоренето за различни дейности като спорт, а по-късно политика. Форумите, на които мъжете са най-склонни да говорят, са тези, в които изпитват нуждата да впечатляват, в ситуациите, в които статусът им е поставен под въпрос. ПРИСПОСОБЯВАНЕ Такива "задънени улици" вероятно никога няма да се разрешат по начин, който напълно удовлетворява и двете страни, но разбирането на различните становища може да помогне да се облекчи ситуацията и двамата партньори да могат да се приспособят. Осъзнавайки, че мъжете и жените имат различни допускания за мястото на приказките във взаимоотношенията, жената може да наблюдава желанието на мъжа да чете сутрешния вестник на масата за закуска, без да го интерпретира като отхвърляне или неуспех на връзката. А мъжът може да разбере желанието на жената да говори, без да го интерпретира като неразумна претенция или манипулативен опит той да бъде възпрепятстван от правенето на онова, което иска. Една жена, която беше чула моите интерпретации на различията между жените и мъжете, ми каза как тези прозрения са ѝ помогнали. В началото на обещаваща връзка мъжът прекарал нощта в нейния апартамент. Било през седмицата и двамата трябвало да ходят на работа на следващия ден, така че на нея ѝ било приятно, когато той направил безразсъдното и романтично предложение да закусят заедно и да закъснеят за работа. Тя щастливо приготвила закуската, очаквайки сцената, която се оформила в

77

представите й: ще седят един срещу друг на малката ѝ маса, ще се гледат в очите и ще си кажат колко много се харесват и колко щастливи се чувстват заради растящото им приятелство. На този фон от шеметни очаквания тя се изправила пред съвършено различна сцена: когато поставила на масата приготвените с любов яйца, препечени филийки и кафе, мъжът седнал срещу нея и ... разгърнал вестника пред лицето си. Ако предложението да закусват заедно изглеждало като покана да се сближат, според нейното виждане (или препречвайки погледа й) вестникът сега бил издигнат като тънка като хартия, но независимо от това непробиваема бариера между тях. Ако не знаеше нищо за половите различия, които дискутирам, тази жена просто щеше да се почувства засегната и би отписала този мъж като поредния "идиот". Би заключила, че след като се е насладил на една нощ с нея, сега се ползва от допълнителните ѝ услуги като бърза готвачка. Вместо това тя осъзнава, че за разлика от нея той не чувства потребността да говори, за да подсили тяхната интимност. Компаньонството на нейното присъствие било всичко, от което се нуждаел, и това не означавало, че той не цени факта, че тя е там. По същия начин, ако той беше разбрал ролята, която разговорите играят в женското определение на интимността, можеше да отложи четенето на вестника – и да избегне отблъскването ѝ. ОБЛЕКЧЕНИЕТО НА ДОМА За всеки домът е мястото, където се чувства зад кулисите. Облекчението, което той дава обаче, може да има противоположни и несъвместими значения за жените и мъжете. За много мъже то означава свобода от необходимостта да доказват себе си и да впечатляват чрез вербално поведение. Най-малкото те са в ситуация, където не се изискват разговори. Те са свободни да останат мълчаливи. За жените обаче домът е мястото, където са свободни да говорят и където изпитват най-голямата потребност да го правят с тези, които са им най-близки. За тях облекчението, което домът създава, означава свобода да говорят, без да се притесняват как приказките им ще се преценяват. Това становище възникна от изследване на лингвистката Алис Грийнууд на разговорите, осъществени между трите ѝ деца на предпубертетна възраст и техните приятели. Нейните дъщери и син изтъкнали различни причини за предпочитанията си към гостите, канени на вечеря. Дъщеря ѝ Стейси казала, че не би искала да кани хора, които не познава добре, защото тогава ще трябва да е "любезна и тиха" и да демонстрира добри маниери.

78

Другата дъщеря на Грийнууд – Дънийз, казала, че ѝ харесва да покани приятелката си Мерил, защото може да щурее с нея и не е необходимо да се притеснява за маниерите си, както би трябвало да направи с определени приятели, които "ще обикалят и вероятно ще говорят с хората". Братът-близнак на Дънийз – Денис, обаче не казал нищо за спазване на добрите маниери или за притеснения как другите ще преценяват поведението му. Денис просто споделил, че би искал да покани приятели, с които може да се шегува и много да се смее. Коментарите на момичетата показват, че за тях да си близък означава да можеш свободно да говориш. А събирането с относително непознати означава да внимават какво казват и правят. Това прозрение съдържа ключа към гатанката кой говори повече: жените или мъжете. ПУБЛИЧНО ГОВОРЕНЕ: ПРИКАЗЛИВИЯ МЪЖ И МЪЛЧАЛИВАТА ЖЕНА Дотук дискутирах частните сцени, в които много мъже мълчат, а много жени приказват. Има обаче и други сцени, в които ролите са обърнати. Връщайки се към Ребека и Стюарт, виждаме, че когато са сами, нейните мисли без усилие се оформят в думи, докато той открива, че не може да измисли нищо, което да каже. Когато са в други ситуации, се случва обратното. Например на среща на кварталния съвет или на родителската асоциация в училището на децата им, Стюарт е този, който се изправя и говори. В тази ситуация Ребека е мълчаливата, езикът ѝ е вързан, ясно осъзнавайки всички отрицателни реакции, които хората могат да имат на това, което тя би могла да каже, всичките грешки, които може да направи, опитвайки се за изрази идеите си. Ако събере смелост и се подготви да каже нещо, ѝ трябва време, за да го формулира, и после чака, за да бъде посочена от председателя. Тя не може просто да скочи от стола и да започне да говори така, както Стюарт и някои други мъже могат. Елинор Смийл6 – президент на Фонда за феминистко мнозинство, беше гост на радиопредаване с открити телефонни линии, дискутиращо абортите. Няма тема, която да е по-силно засягаща жените, и въпреки това по време на едночасовото предаване всички освен двама, които се обадиха, бяха мъже. Дайен Рем7 – водещата на радиопредаването, е озадачена, че макар аудиторията на предаването ѝ да е еднакво разпределена между мъжете и жените, 90% от обаждащите се по телефона са мъже. Убедена съм, че причината не е в това, че жените не се интересуват от дискутираните в предаването теми. Бих се обзаложила, че слушателките говорят за темите, които чуват по The Diane Rehm Show (Шоуто на Дайен Рем), с приятелките си

79

и в семейството си на обяд, чай или вечеря. По-малко от тях се обаждат обаче, защото да направят това ще означава да се изложат на "погледа" на другите, да претендират за обществено внимание към казаното от тях, катапултирайки върху центъра на сцената. Аз самата съм била гост на безброй радио и телевизионни ток-шоута. Може би съм необикновена в това, че се чувствам съвсем спокойно при такива появи. Но е възможно и съвсем да не съм необикновена, защото, макар че се чувствам удобно в ролята на поканен експерт, никога не съм се обаждала до предаване, което слушам, въпреки че често имам идеи, с които да допринеса за дискусията. Когато съм гостът, позицията ми на авторитет ми е гарантирана още преди да започна да говоря. Ако трябва аз да се обадя, сама ще претендирам за това право. Ще трябва да удостоверя надеждността си, като обяснявам коя съм, което може да изглежда като себевъзвеличаване, или да не обяснявам коя съм и да рискувам коментарите ми да бъдат игнорирани или неоценени. Поради сходни причини, макар че се чувствам удобно да изнасям лекции дори пред хилядни аудитории, рядко задавам въпроси след лекцията на друг, освен ако не познавам много добре както темата, така и аудиторията. Моят опит и този на водещите на радио и телевизионни ток-шоута, изглежда, държи ключа към различията в женските и мъжките нагласи към говоренето: мъжете се чувстват по-удобно от повечето жени при използването на говоренето за изискване на внимание. А това различие лежи в ядрото на разграничението между разговорите за докладване и разговорите за създаване на връзка. РАЗГОВОРИ ЗА ДОКЛАДВАНЕ НАСАМЕ Разговорите за докладване или това, което наричам публично говорене, не възникват само в чисто публичната ситуация на официалните речи, изнасяни пред аудитория. Колкото повече хора участват в разговора, толкова по-малко ги познавате, толкова повече статусни различия има между вас и толкова повече разговорът прилича на публично говорене, или разговор за докладване. Колкото по-малко са хората, толкова по-отблизо ги познавате, по-равен е статусът ви и толкова повече прилича на частно говорене, или разговор за създаване на връзка. Нещо повече: жените чувстват, че ситуацията е по-"публична" в смисъл, че трябва да се държат добре, ако присъстват мъже, може би с изключение на членовете на семейството. Но дори и в семейството майката и децата могат да чувстват, че домът им е "зад кулиси-

80

те"8, когато Татко го няма, и "на сцената", когато си е вкъщи: много деца са инструктирани да се държат добре, когато Татко е у дома. Това може би се дължи на факта, че той често не си е вкъщи или защото Мама – или Татко – не иска те да го притесняват, когато си е у дома. Различието между публичното и частното говорене обяснява и стереотипа, че жените не разказват вицове. Макар че някои жени са големи разказвачи и могат да завладеят напълно вниманието на групата, като разказват вицове и смешни истории, сред жените има по-малко такива личности, отколкото сред мъжете. Много жени, които разказват смешки на големи групи от хора, произхождат от етническа група, в която езиковата дейност е високо ценена. Например много от великите жени комици, например Фани Брайс и Джоан Ривърс, са от еврейско потекло. Макар да не е вярно, че жените не разказват смешки, вярно е, че много жени не биха го правили пред големи групи и особено пред групи, включващи мъже. Следователно не е учудващо, че мъжете остават с впечатлението, че жените никога не разказват вицове. Фолклористката Карол Мичъл изучава разказването на вицове в колежа. Тя установява, че мъжете най-често разказват вицове на други мъже, но правят същото и в смесени групи или само на жени. Жените обаче разказват повечето от вицовете си на други жени, по-малко на мъже и много рядко на смесени групи. Мъжете предпочитат и е по-вероятно да разказват вицове, когато имат аудитория: поне двама, а често четирима и повече слушатели. Жените предпочитат малка аудитория от един или двама и рядко повече от трима души. За разлика от мъжете те не са склонни да разказват вицове пред хора, които не познават добре. Много жени направо отказват да разказват смешките, които знаят, ако групата е от четирима или повече човека, обещавайки да ги кажат по-късно насаме. Мъжете никога не отказват покани да разкажат някоя смешка. Всички резултати на Мичъл съответстват на картината, която чертая върху публичното и частното говорене. Когато публиката е по-многобройна, когато има повече мъже или повече непознати, разказването на смешки като всяка друга форма на езикова дейност изисква от говорещите да претендират за трибуната и да показват способностите си. Това са ситуации, в които много жени не желаят да говорят. Те биха говорили тогава, когато публиката е малка, позната и хората са възприемани като членове на общност (например други жени).

81

Идеята, че разказването на смешки е вид себепоказване, не означава, че то е егоистично или егоцентрично. Ситуацията на разказването на вицове илюстрира, че статусът и свързаността са взаимовключени. Забавляването на другите е начин за установяване на връзки с тях, а разказването на вицове може да е вид даряване, при което смешката е подарък, носещ удоволствие на получателите. Ключовият въпрос е асиметрията: един човек е разказвачът, а другите са публика. Ако тези роли по-късно се сменят – например ако разказването на смешки става последователно, при което на всеки идва редът да стане разказвач, – тогава съществува симетрия от по-широк мащаб, ако не и в отделния акт. Ако жените обаче обикновено приемат ролята на наслаждаваща се публика и никога не приемат тази на разказвачи на смешки, асиметрията на отделното разказване на вицове е разсеяна и в по-голямото взаимодействие. За жените това е опасност. Опасността за мъжете е, че непрекъснатото разказване на вицове може да е раздалечаващо. Това е ефектът, чувстван от мъж, който се оплака, че когато говори с баща си по телефона, той единствено му разказва вицове. Крайният пример на сходен феномен е клоунът на класа, който според учителите почти винаги е момче. РАЗГОВОР ЗА СЪЗДАВАНЕ НА ВРЪЗКА ПРЕД ПУБЛИКА Разговорите, които се осъществяват у дома сред приятели, могат да приличат на публично говорене и по същия начин дори публично обръщение може да бъде като частно говорене: например лекция, пълна с лични примери и истории. На едно събиране на изпълнителния комитет на новосформирана професионална организация дружелюбната президентка – Фран, предложи организацията да приеме политиката на президентските обръщения. За да обясни и обоснове предложението си, тя разказа лична случка. Братовчедка ѝ била президент на наложила се професионална организация по времето, когато Фран заемала същия пост в тази организация. Майката на Фран говорела с майката на братовчедката по телефона. Последната казала, че дъщеря ѝ си подготвя президентското обръщение и попитала за кога е планирано обръщението на Фран. Фран изпаднала в неудобно положение, когато трябвало да признае, че няма да има такова нещо. Това я накарало да се чуди дали професионалната идентичност на организацията няма да се подсили, ако имитира по-добре установени организации.

82

Няколко мъже от комитета се притесниха от разказаната лична история и не бяха убедени от нейния аргумент. На тях им изглеждаше не само нерелевантно, но и неприлично Фран да говори за телефонните разговори на майка си на събрание на изпълнителен комитет. Фран беше подходила към срещата – относително публичен контекст – като продължение на личния тип срещи. Тенденцията на много жени да използват личен опит и примери, а не абстрактни аргументации може да бъде разбрана от перспективата на ориентацията им към езика такъв, какъвто се използва в частното говорене. Едно изследване на Силия Робъртс и Том Джъп9 на учителско събрание в прогимназия в Англия установява, че аргументите на жените не тежат пред мъжете колеги, защото са склонни да използват собствения си опит като доказателство или да спорят за ефекта на политиката на училището върху отделните ученици. Мъжете на събранието се аргументирали от съвсем различна перспектива, правейки категорични твърдения за правилно и погрешно. Същото разграничение се открива и в дискусиите вкъщи. Един мъж ми каза, че бил критично настроен към това, което възприемал като липса на логика у жена си. Например той си спомни разговор, в който споменал статия, която чел във в-к The New York Times и в която пишело, че днешните колежани не са такива идеалисти, каквито били студентите през 60-те години. Той бил склонен да приеме това твърдение. Жена му го оспорила, подкрепяйки мнението си с наблюдението, че племенницата ѝ и нейните приятели са всъщност големи идеалисти. Той не можел да повярва и се отнесъл с голямо пренебрежение към погрешното ѝ мислене: за него било очевидно, че пример с един-единствен човек нито е доказателство, нито е аргументация – то е просто лична случка. Не му минало през ума, че има работа с различна логическа система, а не с липса на логика. Логиката, която тази жена използвала, има смисъл в свят, който е полично начинание: наблюдаването и интегрирането на личния ѝ опит и извличането на заключения от преживяванията на другите. Логиката, която съпругът приемал за дадена, е по-публично начинание – прилича повече на събиране на информация, провеждане на проучване или развитие на аргументи по правилата на формалната логика така, както ученият постъпва в изследванията си. Друг мъж се оплака от това, което той и приятелите му наричат женски подход към дискусията от вида на "плаващи пясъци". Тези мъже чувст-

83

ват, че винаги, когато се опитат да водят логически даден спор – стъпка по стъпка, докато не се разреши, – жените непрекъснато променят посоката в движение. Той посочи краткия откъс от "Развод по американски", цитиран по-горе, като релевантен. На него му се струваше, че когато Деби Рейнолдс казва: "Не мога да споря сега. Трябва да извадя франзелите от фурната", тя бяга от спора, защото е отправила обвинение: "Всичко, което ти правиш, е да критикуваш", което не може да подкрепи с аргументи. Този мъж предложи и пример от собствения си опит. Неговата приятелка му разказала за свой проблем – шефът ѝ искал тя да прави едно, а тя искала друго. Приемайки гледната точка на шефа просто заради аргументацията, той посочил отрицателните последствия, които биха възникнали, ако тя си правеше каквото поиска. Тя го контрирала, че същите отрицателни последствия биха възникнали и ако прави това, което шефът иска. Той се оплака, че приятелката му премества спора от една плоскост на друга – какво би се случило, ако тя следва волята на шефа си, – преди да са приключили с първата – както би се случило, ако следва собствената си воля. ГОВОРЕНЕ ОТ ИМЕТО НА ОТБОРА Последната загадка по въпроса за публичното и частното говорене се демонстрира от преживяването, разказано в началото на тази глава, в което женската група, пред която говорих, беше поканила да участват мъже и приказливият мъж беше посочил мълчаливата си жена като "приказващия в семейството". След като се посмяха, другите жени в групата коментираха, че тази жена обикновено не е мълчалива. Когато на срещите им присъствали само жени, тя също говорела на равна нога с тях. Тогава защо в този случай мълчеше? Една от възможностите е, че моето присъствие е трансформирало частно говорещата група в ситуация на публично говорене. Друга трансформация беше, че в групата присъстваха и мъже. В известен смисъл повечето жени се чувстват "зад кулисите", когато наоколо няма мъже. Когато такива присъстват, жените са "на сцената" дотолкова, доколкото смятат, че трябва да внимават повече за поведението си. Трета възможност е, че не самото присъствие на мъжете е повлияло върху поведението на тази жена, а това на нейния съпруг. Една от интерпретациите е, че този факт по някакъв начин я е накарал да замълчи. Възможно е обаче тя да е чувствала, че те са един отбор. Тъй като той говореше много, отборът би отнел прекалено много време, ако и тя започнеше да говори. Може и да е смятала, че тъй като

84

съпругът ѝ представя техния отбор, не е необходимо тя да го прави – подобно на ситуацията, в която жените оставят съпрузите си да шофират, ако пътуват заедно, но шофират сами, ако съпругът им не е с тях. Очевидно не всяка жена мълчи, когато съпругът ѝ се присъедини към групата; в крайна сметка имаше много жени в групата, които говореха доста, и много от тях бяха довели съпрузите си. Няколко други двойки обаче ми разказаха сходни преживявания. Например когато една двойка заедно посещавала вечерни курсове, той бил винаги активен участник в дискусиите в час, докато тя говорела много малко. Един семестър обаче решили да се запишат на различни курсове и тогава тя открила, че е приказлив член на курса, който посещавала самостоятелно. Такова развитие може да се разглежда по два различни начина. Ако говоренето пред група е нещо добро – привилегия и удоволствие – тогава мълчаливата жена ще бъде разглеждана като лишена от правото си да говори, лишена от гласа си. Удоволствията от говоренето за създаване на връзка обаче не са универсално ценени. Има много хора, които не желаят да говорят в група. Според това становище жена, която не изпитва потребност да говори, защото съпругът ѝ го прави вместо нея, може да се чувства привилегирована точно както жена, която не обича да шофира, може да се чувства щастлива, че не трябва да го прави, когато съпругът ѝ е там – а мъж, който не обича да кара, може да се чувства нещастен, че трябва да го прави независимо дали му харесва или не. ИЗБЯГВАНЕ НА ВЗАИМНИ ОБВИНЕНИЯ Разликата между публичното и частното говорене, или разговорите за докладване и разговорите за създаване на връзка, може да се разбере в термините на статуса и свързаността. Не е учудващо, че жените се чувстват най-удобно да говорят, когато са в безопасност и сред близки – приятели и равни, докато мъжете се чувстват удобно да говорят, когато има нужда да установят и поддържат статуса си в групата. Ситуацията обаче е сложна, защото статусът и свързаността се появяват с една и съща честота. Това, което изглежда като опит за установяване на статус, може да се интерпретира като проява на близост, а онова, което изглежда като раздалечаване, може да е целяло избягване на впечатлението, че човекът злоупотребява с високото си положение. Чрез разбирането на разговорния стил на другия пол могат да се избегнат множество болезнени и неоправдани погрешни интерпретации.

85

Когато мъжете говорят на събрания, много жени – включително изследователи – ги разглеждат като "доминиращи" срещите, преднамерено пречещи на жените да участват, публично помпащи по-високостатусните си мускули. Но резултатът, че мъжете са тези, които говорят повече, не означава задължително, че мъжете възнамеряват да пречат на жените да говорят. Тези, които с леснота вземат думата, приемат, че другите са свободни като тях да я искат. В този смисъл свободното говорене на мъжете може да се разглежда като свидетелство, че жените са на същото равнище по статус – метапосланието на поведението им може да бъде: "Всички ние сме равни, когато се съревноваваме кой да вземе думата". Ако наистина това е намерението (а аз вярвам, че често, макар и не винаги, това е така), всяка жена може да разпознае липсата на участие на жените на събранията и да вземе мерки да балансира ситуацията, без да обвинява мъжете, че нарочно ги изключват. Виновникът следователно не е отделният мъж или дори мъжките стилове сами по себе си, а различието между женските и мъжките стилове. Ако това е така, тогава и двете страни могат да се приспособят. Жената може да се накара да взема думата, без да е специално канена, или да започва да говори, без да изчаква една учтива пауза. Приспособяването обаче не трябва да е едностранно. Мъжът може да научи, че жена, която не е привикнала да взема думата в групи, не е също толкова свободна, колкото е той. Жена, която чака хубава, дълга пауза, преди да си зададе въпроса, не открива готова сцена за своята поява както онези, които не правят паузи, а използват момента, когато някой спре (или даже преди това) да говори. Този, който очаква да бъде поканен да говори ("Мили, ти не каза почти нищо. Какво мислиш?"), не е свикнал да скача напред и да иска цялата трибуна за себе си. Както в много други области, да те признаят за равен само по себе си не е уверение в равни възможности, ако човек не е привикнал да играе играта по начина, по който тя се играе. Допускането до танцова забава не гарантира участието на този, който се е научил да танцува под различен ритъм. БЕЛЕЖКИ 1 Кони Ебъл (Connie Eble, p. 469) цитира Джералд Карсън (Gerald Carson, р. 55) по отношение на дървените щипци. По думите на Карсън: "В

86

Ийст Хемптън, Ню Йорк дървените щипци били защипвани върху прекалено заети езици..." Автори, които дискутират историческата нагласа, че жените говорят прекалено много, включват Dennis Baron, Connie Eble, Anette Hill и Cheris Kramarae. Deborah James и Janice Drakich са написали статия, в която правят преглед на изследванията, целящи да определят кой говори повече – жените или мъжете. 2 Наблюдението, че за жените се мисли, че говорят повече, ако говорят равно количество време, е направено от много изследователи, включително Dale Spender, Man Made Language, и Carole Edelsky, Who's Got the Floor?. Myra & David Sadker, Sexism in the Schoolroom of the 80s, докладват, че огромното мнозинство от учители, на които се показва видеозапис на дискусия в класната стая, мислят, че момичетата са говорили повече, когато в действителност момчетата са говорели три пъти повече. 3 Политологът Андрю Хакър, рецензирайки Husbands and Wives: A Nationwide Survey of Marriage by Anthony Pietropinto and Jacqueline Simenauer (New York: Times Books, 1979), също отбелязва, че жените често посочват липсата на комуникация като причина за развод, докато мъжете, които са партньори в същите бракове, рядко го правят. (Hacker, "Divorce a la Mode," The New York Review of Books, May 3, 1979, p. 24.) 4 Тук отново стъпвам на заключенията на Малц и Бокър, които обобщават и интегрират изследванията на други автори, включително Марджъри Харнес Гуудуин, Бари Торн, Дона Идър и Морийн Хилинън, Памела Фишман и Джанет Левър. 5 Наблюдението, че мъжете посочват съпругата си като свой найдобър приятел, докато жените по-скоро назовават приятелки, а не съпрузите си, е често срещано. Вж. например Robert Sternberg & Susan Grajek, "The Nature of Love." 6 Смийл беше гост на The Mike Cuthbert Show, WAMU, Washington DC, January 17, 1989.

87

7 Изказването на Рем е цитирано в Patricia Brennan, "Diane Rehm: Making a Foray from Radio to TV," The Washington Post TV Week, Auguat 28September 3, 1988, p. 8. 8 Понятието за "задкулисието" идва от Ървинг Гофман, Erving Goffman, The Presentation of Self in Everyday Life. 9 Робъртс и Джъп представиха резултатите от своето изследване пред Лингвистичния институт, Университет Джорджтаун, 1985 г.

88

4. Сладки приказки Впечатлението, че жените говорят прекалено много и прекалено свободно в частни ситуации се обобщава с една-единствена дума: раздумка*. Макар че клюките/приказките могат да са деструктивни, те невинаги са такива – могат да имат огромно значение за установяването на интимност, особено ако не е "говорене против", а просто "говорене за". Етикетът "клюка" хвърля критична светлина върху интереса на жените към говоренето за детайли от живота на хората. Доказателство, че негативната конотация на термина отразява мъжката интерпретация на женския начин на говорене, може да се види в следния откъс от романа на Мардж Пиърси Fly Away Home1 (Да избягаш от къщи). Дария се влюбва в Том отчасти защото той е различен от бившия ѝ съпруг Рос в следното отношение: "Изненадваше я онова, което той знае за хората около себе си. Рос никога нямаше да знае, че Грета не харесва учителя на сина си или че Фей току-що беше посочила вратата на приятеля си, защото пие прекалено пред нейните момчета. За мъж Том имаше рядък интерес към детайлите от живота на хората. Клюки, би го нарекъл Рос, но тя мислеше, че е просто интерес към хората." Не само мъжете говорят с пренебрежение за интереса към детайлите от хорския живот като "клюкарстване". Великата южняшка писателка Юдора Уелти2, спомняйки си за детството, прекарано по Мисисипи, пише, че майка ѝ се опитвала да попречи на приказлива шивачка да не разказва истории за местните хора пред малкото ѝ момиченце: "Не искам да я излагам на клюки". Уелти си спомня: "Сякаш клюките бяха дребна шарка и аз можех да се заразя". Далеч от оказването на лошо влияние върху детето обаче, клюкарските истории, които Уелти обичала да слуша, я вдъхновили да стане писателка. Когато хората говорят за детайлите на всекидневния живот, е клюка; когато пишат за тях, е литература – новели и романи. Мери Кетрин Бейтсън3 очертава друг паралел – между клюките и антропологията – академичната дисциплина, която гради научната си кариера чрез документиране на детайлите от живота на хората. Тя си спомня, че майка ѝ – Маргарет Мийд*, ѝ казала, че никога няма да стане антрополог, защото не се интересува достатъчно от клюките.

89

В КЛЮКАТА ЗАПОЧВА ПРИЯТЕЛСТВОТО Разказването на детайли от живота на другите е отчасти резултат от разказването от страна на жените пред приятелките им на детайли от личния живот. Тези подробности стават клюка, когато приятелката, на която са казани, ги повтори на някой друг – предполагаемо друга приятелка. Разказването какво се е случило в живота ти и в живота на онези, с които си говориш, е версията на порасналите на споделянето на тайни – същността на момичешките и женските приятелства. В разказа на Алис Матисън "Ню Хейвън"4, който цитирах във Втора глава, Елинор казва на Патси, че се влюбва в женен мъж. В момента, в който тези думи са произнесени, Елинор се чувства "малко засрамена от тази внезапна липса на тайната й", но "е и доволна; за пръв път вече не е необходимо да я пази. А освен това е стимулиращо да говори за Питър." Бях впечатлена от избора на думи на Матисън – "липса на тайната й", улавящ начина, по който имането на тайна кара човека да се чувства подпомогнат, а споделянето ѝ е отказване от нещо – в смисъл на притежание, а също и в идиоматичния смисъл на разбулване, откровение. Матисън улавя и удоволствието от това, да не се налага да криеш нещо, а да можеш да говориш за онова, което наистина ти е на ума. Споделянето на тайни е не само свидетелство за приятелство; то създава приятелство, когато слушателят реагира по очаквания начин. Елинор не познава добре Патси, но би искала да я опознае. Между тях съществува афинитет и зараждащо се приятелство – те са започнали да излизат заедно на кафе и сладолед след репетициите на музикалната група, в която и двете свирят. Като казва на Патси какво става в живота ѝ, като ѝ споделя тайната си, Елинор я издига от позната в приятелка. Информирането на приятелите за събитията в личния живот не е само привилегия: за много жени е задължение. Една жена възкликна, че не ѝ доставяло удоволствие да разказва историята на скъсването си с приятеля си отново и отново, но трябвало да го направи, защото ако не беше информирала някоя от най-близките си приятелки за такова важно развитие, те щяха да са дълбоко засегнати, когато го открият. Биха приели нейната потайност като знак, че тя орязва приятелството им, подрязвайки крилата му. Нещо повече: жената не можела да повярва, когато научила, че приятелят ѝ не е казал на никого за тяхното скъсване. Ходел на работа, в гимнастическия

90

салон, играел скуош с приятелите си – всичко течало така, сякаш в живота му не е настъпила никаква промяна. Тъй като споделянето на тайни е съществена част от приятелството за повечето жени, те могат да установят, че са в беда, когато нямат тайни за споделяне. Например една жена, която ще нарека Каръл, имаше няколко приятелки, с които говореше през няколко дни, разменяйки истории за срещи с мъже. Те споделяха възбудата си преди нова среща, а след това споделяха подробности за казаното и направеното. Когато се влюби и имаше дълготрайна връзка с един мъж, Каръл се оказа без материал за разговорите с приятелките си. Освен това имаше и по-малко време да говори по телефона, защото сега прекарваше повечето от свободното си време с този мъж. Това внесе напрежение в приятелствата й: сякаш беше станала безчувствена, изоставяйки ролята си в партньорството на приказките, което съставлява приятелството. Ситуации, в които единият човек се чувства изоставен, защото другият формира някакво дълготрайно взаимоотношение, не са ограничени до приятелките. В разказа на Ан Пакър Mendocino5 (Мендочино) героинята Блис смята, че е тъжно да посещава брат си, който сега живее с жена, защото новата интимност е намалила тази с нея. Блис си спомня предишната им близост, когато: "можеха да си споделят истории от работата, а вече при втората бутилка вино да си доверяват един на друг за най-новите си провали в любовта. Блис с изумление открива, че до този момент изобщо не е осъзнавала, че именно защото и двамата са непрокопсаници, са говорили за тях. Сега Джералд имаше своя успех и сякаш двамата никога не са били нещо друго, а само това, което са сега: внимателни, сърдечни." Тъй като сега те не си споделят тайни за взаимоотношенията в разговор очи в очи, Блис възприема разговорите си с Джералд – сега осъществяващи се в група от трима – като внимателни и сърдечни – в известен смисъл повече като публично говорене. Много неща действат съвместно, за да отделят хората от неженените им приятели, ако те си намерят стабилна връзка. Имах приятел – мъж, който живееше сам дълги години и беше развил широка и здрава мрежа от приятелки, с които говореше често. Когато започна стабилна връзка с жена и двамата заживяха заедно, приятелките му се оплакваха, че вече нищо не им казва. "Не че крия нещо от тях – ми каза той. – Просто Наоми и аз се спогаж-

91

даме много добре и няма нищо за казване." Като ми разказа това обаче, той всъщност ми разкри проблем във взаимоотношенията си, макар че той не включваше приятелката му, а приятелите му. ГОВОРЕНЕТО ЗА СЪЗДАВАНЕ НА ВРЪЗКА КАТО ЕЛЕГИЯ Фолклористката Ана Каравели изследва женското жалеене в селата на Гърция. Елегиите са спонтанни, ритуализирани, устни поеми, които някои гъркини пеят, за да изразят скръб по загубата на любим поради репатриране или смърт. Според Каравели жените обикновено рецитират елегии в компанията на други жени. Нещо още по-важно: жените чувстват, че се нуждаят от участието на други жени, за да е успешна елегията. Една жена, която изпълнявала тъжна песен, за да я запише Каравели, отбелязала, че можело да я изпее по-добре, ако присъствали и други жени, за да ѝ помогнат. Когато гъркините се събират, за да пеят тъжни песни, изразяването на скръб от една от тях напомня на другите личното им страдание и така те взаимно интензифицират чувствата си. Всъщност както Каравели, така и антроположката Джоел Кипърс, която изучавала сходна традиция на оплакване на о-в Бали, отбелязват, че жените преценяват уменията си в тази фолклорна традиция чрез способността си да затрогнат другите, да ги накарат да съпреживеят скръбта. Изразяването на болката, която изпитват от загубата на любимите хора, свързва жените една с друга и тази връзка е мехлем за раната на загубата. Според антроположката Джоел Шерзър "мелодичното ридаене" над починалите е област, запазена изключително за жените в найразлични общества по целия свят. Фолклорните ритуали на оплакването са паралелни на по-малко формалния, но еднакво разпространен ритуал, чрез който съвременните американки и европейки се събират, за да говорят за неприятностите си. Те също се свързват чрез болката. Това може да обясни защо неприятностите са толкова добра тема за разговори. Свързването чрез неприятностите е широкоразпространено сред жените и е често срещано между жените и мъжете, но, изглежда, е далеч по-рядко при мъжете. Някои от мъжете, които съм интервюирала, казваха, че не дискутират проблемите си с никого. Повечето от тези, които заявиха, че го правят, споделиха, че са склонни да ги дискутират с жени приятели. Някои казваха, че имат приятел, с когото дискутират проблемите си. Това обаче са различия, които посочват, че мъжете са някъде по-далеч по континуума от полюса на интимността, отколкото повечето жени. Преди всичко те имат един

92

приятел, най-много двама, с който дискутират проблемите, а не няколко или дори много, както е при жените, с които съм говорила. Второ, те често казваха, че не са говорили с този приятел от известно време – дни, седмици, месеци или дори по-дълго време, но знаят, че ако се нуждаят от него, той ще бъде там. Повечето жени са в постоянна връзка с най-близките си приятелки и често дискутират дори дребни решения и случки в живота си. Един мъж ми каза, че има приятел, на когото разказва неприятностите си, но ако няма сериозен проблем, не му се обажда – затова между два техни разговора може да измине много дълго време. Жена, която ще нарека Шърли, ми разказа за изненадата си, когато ѝ се обадил мъж, който навремето разбил сърцето ѝ, и казал, че иска да отиде при нея да си поговорят. Оказало се, че това, за което иска да говорят, е, че друга жена разбила сърцето му. Шърли попитала защо е отишъл при нея, а той отвърнал, че няма друг, с когото може да си поприказва за начина, по който се чувства. Ами неговите приятели? Той просто не се чувствал удобно да говори с тях за нещо такова. Когато говорят с приятелите си по телефона, мъжете дискутират какво става в бизнеса, на борсата, на футболния мач или в политиката. И те "клюкарят" (макар че не го наричат така) в смисъл, че говорят за себе си и за други хора. Склонни са обаче да говорят за политически, а не за лични взаимоотношения: институционалната власт, напредъка и спада, предложението, което могат или не могат да прокарат в комитета, плана за печелене на пари. Ако все пак споменат съпругите и семействата си, то вероятно ще бъде фрагментарно. Ако споменат трудна лична ситуация, вероятно ще бъде мимолетно и мъгляво ("Трудни времена"). Един мъж ми описа своя Ден на благодарността*. Били се събрали три поколения от семейството на жена му: братя и сестри, децата и родителите им. Мъжете излезли навън да играят футбол, а жените си останали вкъщи и говорели. Накрая се оказало, че по-възрастните жени обяснявали на най-малката внучка, че е прекалено млада, за да се жени. По-рано видяхме, че женската склонност да се ангажират в разговори за неприятности, е объркваща за мъжете, които приемат ритуала "оплакване" като молба за съвет. Сега можем да видим, че разговорите за неприятности са само един аспект от течащия интимен разговор, който може да се нарече "раздумка". Не само че осигуряването на решения на дребни проблеми е встрани от темата, но и скъсява разговора, който всъщност е те-

93

мата. Ако един проблем се реши, тогава трябва да се намери друг, за да се поддържа интимната раздумка. ПРАЗНИТЕ ПРИКАЗКИ СЛУЖАТ НА ГОЛЯМА ЦЕЛ "Празните" приказки са от критично значение за поддържане на чувство за другарство, когато няма нещо специално за казване. Приятелките и роднините поддържат разговорните механизми в работещ ред, като си приказват както за дребни, така и за големи неща. Идеята, че ще имат такива разговори по-късно, кара жените да чувстват, че не са сами в живота. Ако няма на кого да разкажат мислите и впечатленията си, те наистина се чувстват сами. Това е драматизирано в разказ на Урсула Ле Гуин6, озаглавен In and Out (Вътре и вън). Жена, която започва да се интересува от керамика, получава известна помощ и съвет от местен грънчар. Той ѝ обръща повече внимание, отколкото е търсила, и тя установява, че ѝ е трудно да се отърве. Когато най-накрая успява да запали колата си и да се отдалечи, той вика след нея, че: "ако иска да опита да върти глинени съдове на неговото колело, може да дойде някоя вечер, което събужда у нея искрения копнеж да си е в офиса, където може да сподели с някого думите на грънчаря: "Ела и върти гърнета на моето грънчарско колело!". Подобно на писателката, която вижда малките събития в живота си като материал за разказ, героинята на Ле Гуин вижда живота си като материал за разговори. Студентите в моя курс по полови различия записаха обичайни разговори между приятелки и приятели. Беше лесно да се запишат приятелки да си говорят отчасти защото повечето студенти бяха жени, но и защото на молбата "да запишете разговор с вашия/ата приятел/ка" лесно откликнаха приятелките и членовете на семействата на студентките. Същото искане, отправено към мъжете, обаче, имаше смесени резултати. Майката на една жена бързо се съгласила, но баща ѝ твърдял, че не разговаря с приятелите си. "Никога ли не се обаждаш на Фред по телефона?" – попита тя, назовавайки мъж, за когото знаеше, че му е добър приятел. "Рядко – отговорил той. – Когато обаче го направя, то е защото имам нещо да попитам и когато получа отговора, затварям." Съпругът на друга жена ѝ дал аудиолента с голямо задоволство и гордост. "Това е добър разговор – казал, – защото не са просто празни при-

94

казки, като "Здрасти, как си? Оня ден гледах хубав филм" и разни такива работи. Това е задача за решаване на проблеми. Всяка реплика е от голямо значение." Когато жената прослушала записа, чула, че съпругът ѝ и приятелят му се опитват да решат компютърен проблем. Всичко, което си казали, било техническо и безлично. Тя не само че не го сметнала за "добър разговор", ами изобщо не го приела за разговор. Неговата идея за добър разговор била за безлично, фактологическо, фокусирано върху задача съдържание, а нейната – за размяна на лично съдържание. Тези различия се демонстрират в отношенията между родителите и децата. Студентите ми казват, че когато говорят с "родителите си" по телефона, през повечето време говорят с майките си. Бащите им обикновено се присъединяват към разговора само когато има някакъв бизнес въпрос, който трябва да се дискутира или съобщи. Това се случва и при писането, а не само при разговарянето и очевидно не е ограничено само до американските семейства. Една немска студентка ми показа картичка от майка си, покрита цялата с написан на ръка "разговор", в който тя разпитва за живота и здравето на дъщеря си и споделя семейните новини. В картичката била сгъната и бележка, написана на машина от баща ѝ, в която ѝ съобщава, че трябва да отиде в "Студентски отдел" в университета и да вземе формуляр, който му трябва за данъчни цели. В отговор на моя статия един журналист отбеляза, че твърдението ми, че много мъже почти не "говорят празни приказки", тъй като вярват, че разговорите са създадени, за да предават информация, го спечелило. Той не одобрявал "светските разговори" и вярвал, че разговарянето трябва да има съществено съдържание, да е интересно и смислено. Всичко това е наред дотолкова, доколкото става дума за служебна среща, на която трябва да се дискутират много неща. Когато срещата завърши обаче, той установи, че е "вербално сакат", а трябва да предприеме дългото пътешествие по целия коридор с непознат. По принцип противопоставящ се на "светските разговори" и фактически нямащ никаква практика с тях, той не знаел какво да прави, когато нямал на разположение "съдържателни разговори". За повечето жени събирането и споделянето на чувства, както и на случки от живота им се намират в ядрото на приятелствата им. Да имаш на кого да споделиш тайните си означава, че не си сама в света. То обаче не е начинание, напълно лишено от рискове. Този, който знае тайните ти, има власт над теб: той може да разкаже тайните ти на други хора и да ти създа-

95

де неприятности. Това е източникът на отрицателния образ на сладките приказки. КОГА ПРИКАЗКИТЕ СА СЛУХОВЕ Най-отрицателният образ на "раздумката" отразява ситуация, в която фактически се разпространяват абсолютно безпочвени деструктивни слухове. Крайният пример на такава ситуация е описан в разказа на Една О'Брайън7 The Widow (Вдовицата). В тази история жена на име Биди, чийто любим съпруг се е удавил, най-накрая намира щастието си в нова връзка. Хората от града наблюдават всяка нейна стъпка и критикуват интересите на новия ѝ приятел, предвиждайки нещастие, но тя си мисли, че се смее последна, когато се сгодява за него. Една седмица преди сватбата щастливата двойка отива в местната кръчма и целия бар. "Тогава Биди, вече малко пийнала, почука по чашата с годежния си пръстен и каза, че ще изнесе малък рецитал. Без повече церемонии, тя се изправи, усмихна се с онази нейна палава усмивка, навлажни устните си с език – още един неин навик, и изрецитира едно стихотворение, наречено "Хората ще говорят". То беше нападка срещу всички онези злонамерени, скверни хора, които завиждаха на малкото ѝ щастие. Може би – всъщност много хора казаха, че е било точно така – тази дръзка провокация отприщи хаоса на следващите седмици. Ако се беше доверила на няколко от жените в града, можеше да бъде спасена, но тя не го направи; тя стоеше настрана със своя мъж, очите ѝ – блестящи, щастието ѝ – гарантирано." Далеч от това да е гарантирано, щастието на Биди е обречено. Тя е довършена от злонамерени и безпочвени клюки. Разпространява се слухът, че първият ѝ съпруг се е самоубил, защото тя е направила живота му нетърпим. Биди отчаяно се опитва да попречи на годеника си да чуе тези неверни слухове и един от опитите ѝ в тази насока води до смъртта ѝ. О'Брайън внушава, че разпространяването на злостни клюки е начинът на местните хора от града да накажат Биди за това, че си е вирила носа пред силата на техните езици и че е стояла настрана от тях, като не се е доверила на други жени – с други думи, те я довършват с клюки, защото тя не е демонстрирала необходимото уважение към "раздумката". В много отношения нашето общество по ориентация става по-частно, отколкото публично и по-клюкоподобно в публичните области. Повечето форми на обществена комуникация, като телевизионните новини и прес-

96

конференциите на заемащите обществени постове, стават неформални по стил със забележките, които се правят импровизирано (или нарочно изглеждат така), а не по предварителен план. Един от резултатите е нуждата от чести публични извинения и дори подаване на оставки от хора, говорили импровизирано, правейки типа коментари, характерни за частните разговори, но неприемливи пред публика. Друг аспект на това развитие е засиленият интерес към личния живот на публичните хора. Може би не е учудващо, че един аспект на този интерес – може би страничен продукт от него – е ролята на слуховете в обществения живот. Една статия във в-к Washington Post под заглавието "Публичната политика на слуховете"8 отбелязва, че макар слуховете дълго да са били "суровината на политиката", едва напоследък с лекота се публикуват от медиите независимо дали репортерът е успял да потвърди истинността им или не. Инцидентът, който предизвикал тази статия, беше свързан с оставката на директора по комуникациите на Националния комитет на Републиканската партия, след като написал и разпратил паметна бележка, внушаваща – а не гласяща черно на бяло, – че новоназначеният говорител на Белия дом от Демократическата партия е хомосексуалист. Журналистът от Post коментира, че слуховете са ефективни, дори и ако по-късно тяхната неверност бъде доказана и те бъдат оттеглени – вредата е нанесена просто от тяхното съществуване, защото повечето хора приемат, че "няма дим без огън". Американската обществена арена е започнала да прилича малко повече на ирландската общност в разказа на Една О'Брайън. РАЗЛИЧНИТЕ УПОТРЕБИ НА СЛУХОВЕТЕ Съществуват драматични примери за деструктивния потенциал на слуховете. Нора Ефрон9 описва най-точно опасността от споделянето на собствените тайни с приятелите в романа си Heartburn (Злобна ревност). Героинята ѝ – Рачел, се натъква на приятелката си Мег Робъртс в самолета от Ню Йорк за Вашингтон. Мег споменава партито по случай рождения ден на приятелката им Бети и Рачел е ужасена, че изобщо е забравила за него. Тя има неопровержимо извинение: напуснала е съпруга си и отлетяла за Ню Йорк, защото е разбрала, че той е бил страстно влюбен и е имал връзка с друга жена. Сега обаче е на път обратно за вкъщи с него, защото двамата възнамеряват да опитат отново и да спасят брака си. Рачел обаче не иска да споменава отличното си извинение, защото ще е прекалено добро за основа на слухове:

97

"Единственият начин, по който Бети въобще можеше да ми прости, беше да ѝ кажа защо, а ако го направех, тя щеше да разкаже на всички във Вашингтон и тогава те щяха да знаят по нещо за брака ни, а аз не исках това. Аз знам всичко за брака на Мег Робъртс например, защото тя се доверява на приятелката си Ан, която се доверява на Бети, която пък се доверява на мен." Всеки смята, че истинските приятели не разказват тайните на приятелите си пред другите. Разкриването на тайна може да е основата за края на приятелството. И въпреки това хората често разказват на другите онова, което им е било казано доверително от приятелите им. Защо е така? Антроположката Пенелоп Екърт10 прекарва известно време с ученички в гимназията и опознава социалния им свят. Социоложката Дона Едър прави това в прогимназията. И двете забелязват, че момичетата получават статус чрез сприятеляването с високостатусни момичета: най-веселите, красивите, тези, които са популярни сред момчетата. Ако да си приятел с тези, които имат висок статус, е начин за получаване на статус за себе си, как трябва да докажеш на другите, че някое популярно момиче ти е приятелка? Един от начините е да покажеш, че знаеш тайните ѝ, защото те се разкриват именно в контекста на приятелството. Няколко гимназистки споделили с Екърт, че предпочитат да имат момчета за приятели, защото те не се опитват да изстискат пикантни подробности и е по-малко вероятно да ги разпространяват. Момичетата може да мислят, че това демонстрира моралното превъзходство на момчетата. Екърт посочва обаче, че причината, поради която едно момче е по-малко вероятно да събира слухове и да ги разпространява, е, че може да спечели много по-малко от това. Основният достъп на момчетата до статуса е помалко въпрос на това, с кого са близки, а какви са техните постижения и умения най-вече в областта на спорта и способността им да надделеят в боевете (макар че колкото повече растат момчетата, толкова по-вероятно е боевете им да стават вербални, а не физически). Има още един начин, по който при създаването на слухове може да действа желанието да се изковават връзки. Говоренето за човек, който не присъства, е начин за установяване на връзка с някой, който присъства. Като постигат съгласие в оценката си за някой друг, хората подкрепят общите си ценности и светоглед.

98

СЛУХОВЕТЕ КАТО СОЦИАЛЕН КОНТРОЛ Подкрепянето на ценностите чрез разговори за други хора работи и по друг начин. Измерваме поведението си съобразно потенциалната възможност за слухове, чувайки наум как другите е вероятно да говорят за нас. Когато се опитваме да решим какво да правим, автоматично прожектираме замисляните действия върху екрана на този въображаем диалог и решенията ни как да действаме са повлияни от това, което според нас другите ще кажат за действията. След като сме решили, крием, приспособяваме или излагаме на показ поведението си, за да избегнем критиките и да си осигурим похвала. Тези, които са бунтари по природа или по възраст, могат да не зачитат очакванията, демонстрирани в слуховете. Независимо от позицията, която се приема по отношение на тях обаче, допусканията, в чиято основа лежи въпросът: "Какво ще кажат хората?", ни осигуряват образа на добрия човек или на неговите действия. Когато чуваме, че хората са хвалени за тяхната щедрост или скромност, в главата ни се оформя идеята, че това са добри неща. Когато чуваме, че хората са критикувани за тяхната стиснатост, нелоялност или грозота, си формираме идеята, че това не са добри неща. Момичетата и жените чувстват, че е от критично значение да бъдат харесвани от връстниците си – форма на обвързване, която се фокусира върху симетричните връзки. Момчетата и мъжете чувстват, че е от особено значение да бъдат уважавани от връстниците си – форма на ангажиране, която се фокусира върху асиметричния статус. Да не те харесват е по-неблагоприятно наказание за момичетата, отколкото за момчетата поради тяхната потребност от принадлежност. Марджъри Харнес Гуудуин в изследването си върху играта на юноши и деца от предпубертетна възраст открива, че когато поведението на момичето среща силно неодобрение, другите момичета я "заточават" за месец и половина – крайното средство на социалния контрол. Обратното, макар че момчетата понякога напускат групата, когато чувстват, че са прекалено много обиждани, Гуудуин не открива такива, които да са изключени от нея за дълъг период от време. ПОЗВОЛЯВАНЕТО ДА СЕ ВИДИ Потребността да бъдеш харесван и одобряван може да противоречи на потребността да споделяш тайни, защото тайните разкриват собствените ти слабости. В примера, който дадох по-горе, бившият приятел на една жена бил съкрушен от края на връзката си и искал да говори за това – толкова

99

силно искал да говори, че отишъл при нея, макар че я бил напуснал много преди това. Защо не се е чувствал удобно да говори с приятелите си за проблемите си? Може би поради същата причина, заради която много мъже, интервюирани от Катрин Кьолер Рийсман, не говорели с никого за развода си. Един от мъжете ѝ казал: "Мисля, че никой не обича някой да знае, че има проблеми... Винаги се опитваш да пазиш в тайна проблемите си." Тези мъже, както и много други, добре съзнават дисбаланса във властта, който може да възникне от споделянето на тайните. Първо, тези, които показват слабост, може да чувстват, че са се поставили в по-долната позиция и, второ, споделят информация, която може да се използва срещу тях. Жените също съзнават тази опасност. Робинет Кенеди – психоложка, която е изучавала женските приятелства в селце на о-в Крит, установява, че жените съзнават опасността от злонамерени клюки вследствие споделянето на тайните. Тя помолила 12 ученички да напишат какви качества ценят в един приятел и всяка от тях написала: да не издава тайните. Кенеди открива, че някои жени фактически избягвали да имат приятелства поради тази причина, но приятелите им липсвали. В общество, в което жените и мъжете са живеели в отделни сфери и е трябвало да поемат ясно определени роли едни към други, да имаш приятелка означавало, че има поне едно взаимоотношение, в което жената е можела да бъде самата себе си, да бъде разбирана и приемана. Ако не е имала никой, на когото може да довери истинските си чувства, се чувствала болезнено изолирана. Жените и момичетата в гръцкото село и американските ученички, които Едър и Екърт изучавали, имат една и съща дилема: те се нуждаят от приятели, с които да говорят, но знаят, че тези разговори са рисковани. Момичетата и жените са готови да поемат риска по-често, отколкото момчетата и мъжете, защото погледът им е насочен към отплатата от обвързаността. Възможностите да изглеждат уязвими и да загубят независимостта си са някъде в периферията на окото. Мъжете е по-малко вероятно да поемат риска, защото за тях предотвратяването на уязвимостта и защитата на независимостта им са на преден план, а въпросите на интимността – на заден. Много мъже негодуват, когато съпругите и приятелките им говорят за връзката им със свои приятели. За тези мъже говоренето за личните взаимоотношения с другите е акт на нелоялност. Един мъж, когото интервюирах, дълго бесня по този въпрос. Каза, че според него разказването на интимни детайли за взаимоотношението – особено на тези, които разкриват слабостта на партньора, – е чисто и просто предателство спрямо оказаното дове-

100

рие. Той изрази презрение към всеки, който има нужда да деградира до такова равнище, за да се разбира с приятелите си. Такива силни реакции подкрепят твърдението на антроположката Джил Дъбиш (която пише за гръцката култура), че споделянето на семейни въпроси с хора извън семейството е табу, защото разрушава свещената граница между "вътре" и "вън", изнасяйки извън дома онова, което по правило му принадлежи. Дъбиш посочва и символната връзка между вербалната и сексуалната полюция: позволяването на непознати да влязат в дома чрез споделянето с тях на семейните тайни, е като "неуловимо сексуално проникване". Това, изглежда, улавя дилемата на вдовиците в Гърция, която е видна в една строфа на оплакваческа песен, записана от Каравели: "Вдовица в къщата, клюки на вратата". Вдовицата е затворена вкъщи, защото ако стъпи навън, всичко, което прави, ще я изложи на сексуалните обвинения на клюките. Да се каже, че много мъже не си разменят тайни за личния живот и този на другите с цел установяване на интимност, със сигурност не означава да се каже, че те не изпитват потребност от интимност и нямат начини, по които да се свързват с другите чрез разговорите. Ако женският източник на обвързване – говоренето за личния живот – дразни мъжете, тогава за да открием източника на мъжкото обвързване, можем да разгледаме един аспект от тяхното поведение, който дразни жените – всекидневника. НОВИНИТЕ КАТО РАЗДУМКА Пенсиониран професор се срещаше всяка вечер с няколко пенсионирани приятели. Те наричаха събиранията си "разрешаване на световните проблеми" и това много добре посочва за какво са си говорили. Интересът на мъжете към детайлите на политиката, новините и спорта е паралелен на интереса на жените към детайлите на личния им живот. Ако жените се страхуват да не бъдат изоставени, като не знаят какво става с този или онзи човек, мъжете се страхуват да не бъдат изоставени, като не знаят какво става в света. Размяната на детайли за обществените, а не за личните новини има предимството, че не прави мъжете лично уязвими: информацията, която разменят, няма нищо общо с тях. В една книга върху историята на новините Мичъл Стивънс11 посочва, че мъжете отдавна са били напълно обзети от размяната на детайли за актуалните събития. Той в действителност не казва, че говори за "мъжете", а за "англичаните", но въпреки това от описанието му е ясно, че тези, за които се отнасят коментарите му, са английските мъже.

101

"Може да е учудващо да научите, че преди повече от 275 години англичаните (макар че нямали радио, телевизия, сателити или компютри, те получавали голяма част от новините в кафенето) мислели, че тяхната ера се характеризира от фиксация върху новините. "Заболяването" е описано във вестник от 1712яг. като "жестокия сърбеж на новината" и се казва, че то се е "оказало фатално за много семейства; и най-бедните магазинери и занаятчии прекарвали по цял ден в кафенетата, за да чуят новините и да говорят за политика, докато техните жени и деца искали хляб вкъщи..." Подобно поведение е било отбелязано и в средата на 17 век в Кеймбридж. "Учените са толкова алчни за новини..., че пренебрегват всичко заради тях" – оплакал се загрижен наблюдател." Ако "англичаните"* се събират в кафенетата, за "да говорят за политика", докато техните жени и деца са вкъщи, тогава "англичаните" в действителност са "английските мъже". Колко сходна е обаче тази картина на мъжете, които се събират, за да разменят новини, на стереотипа за жените, които пренебрегват домакинските си задължения, за да "клюкарстват" по телефона или да се срещат на кафе в кухнята! СИЛАТА НА ДЕТАЙЛИТЕ Дискутирането на подробностите от новините и размяната на детайлите от личния живот започват да се сливат, след като вестниците публикуват повече неща за личния живот на хората в новините. Феноменалният успех на списанието People (Хора) е само най-крайният пример. Да разгледаме началото на една статия12: "Чарлс и Джиан Атчисън живеят близо до танцовия бар "Каубой сити" на застлана с чакъл улица в олющена каравана в бяло и златно. Плевелите отпред се полюшват с вятъра. Това е улица, излъчваща меланхолията на лошия късмет. Градът е Ейзъл, Тексас – малка точица в периферията на Форт Уърт*. Преди няколко години картината била много по-бляскава. Чарлс (Чък) Атчисън бил много добре. Правел добри пари – повече от хиляда долара на седмица – достатъчно, за да плаща за уютна къща, нови коли, претенциозни екскурзии. Всичко това обаче вече го няма. От шест месеца не си е платил рентата за земята, да не говорим за съдебните сметки.

102

"Все едно пердашех напред и внезапно минах на задна – каза г-н Атчисън и мрачно се усмихна. – Е, добре дошли в страната на надуващия свирката." Чък Атчисън е на 44 години, с каменно лице и редки мустаци." Тези редове не са от някой разказ или статия в списание. Откъсът е от първата страница на "Бизнес"-секцията на в-к The New York Times – тази най-сериозна секция на най-сериозния от американските вестници. Съобщавайки какво се е случило с Атчисън – инспектор по качествения контрол, който нарушил правилата за безопасност в ядрена централа, журналистът представя и личното си гледище за "надуващия свирката": как изглежда той, как изглежда домът му – детайли, които ангажират читателя. Според Боб Грийн – журналист със своя рубрика, журналистите започват да обръщат вниманието си към такива прозаични детайли през 1963 г, когато Джими Бреслин води рубрика, озаглавена "Смърт в първи спешен кабинет", описвайки последните моменти от живота на Джон Кенеди. Грийн казва, че рубриката на Бреслин "буквално водеше читателите си в коридорите и операционните на болницата "Паркланд" в онзи ден". Наблюденията на Грийн са: "Журналистите днес са обучени бързо да се ориентират в тези показателни детайли..." Твърди се, че същият вид журналистика е дал началото на кариерата на Ръсъл Бейкър13, чието отразяване на коронацията на кралица Елизабет се фокусира не върху публичното бляскаво зрелище, а върху детайлите на задкулисието – например, както отбелязва един рецензент, "дългите опашки от колониални властелини в животински кожи и злато, образували се от чакащи да използват тоалетните на Уестминстърското абатство". Защо читателите ще искат да се чувстват така, сякаш са били в коридорите и операционните на болницата, в която е лежал Кенеди? Защо ще се интересуват от опашките пред тоалетните по време на коронацията? Защото такива детайли им осигуряват приятното чувство за включеност, за това, че са част от нещо точно както сладките приказки карат да се чувстват жените, които говорят за подробностите от личния си живот и този на другите. РАДОСТТА ОТ ВКЛЮЧЕНОСТТА Независимо от растящото приемане на подробностите в новините, полезността от разказването на детайлите във всекидневните разговори не е универсално призната. Една жена ми каза, че членове на нейното семейс-

103

тво говорят за баба ѝ с фраза, която е типична за разговорите на възрастната жена: "Хапнах малко шунка, хапнах малко сирене". Това изпълнено с любов, но въпреки това пренебрежително обръщение разкрива, че за тях е досадно баба да им разказва какво е обядвала. На тях им се иска тя да даваше помалко подробности или изобщо да не докладва за всичко, което е яла. Моята пралеля, от много години вдовица, имаше любовна връзка, когато беше прехвърлила 70-те години. Твърде пълна, оплешивяваща, с ръце и крака, деформирани от артрит, тя съвсем не съответстваше на стереотипа за жена, в която са влюбени. Но беше такава – в нея беше влюбен мъж също прехвърлил 70-те, който живееше в старчески дом, но от време на време прекарваше уикендите в нейния апартамент. Опитвайки се да ми каже какво означава за нея тази връзка, пралеля ми разказа един разговор. Една вечер вечеряла навън с приятели. Когато се върнала вкъщи, приятелят ѝ се обадил и тя му казала за вечерята. Той слушал с интерес и накрая я попитал: "Как беше облечена?". Когато ми разказа това, пралеля ми започна да плаче: "Знаеш ли колко много години минаха, откакто за последен път някой ме е питал с какво съм била облечена?". Когато пралеля ми каза това, тя имаше предвид, че са минали много години, откакто някой дълбоко се е интересувал – интимно – от нея. Размяната на относително незначителни подробности за всекидневния ѝ живот изпраща метасъобщения за свързаност, внимание и грижи. Вниманието към свързаните с човека подробности често е знак за романтичен интерес. В един роман на Силия Фремлин, озаглавен The Jealous One14 (Ревнивата), жена изпраща съпруга си – Джофри, до съседната врата, за да покани на вечеря новата им съседка, която се е нанесла същия ден. Джофри се връща в приповдигнато настроение, изпълнен с възхищение и всякакви подробности за новата им съседка. Заявява с блеснали очи, че тя ги кани на вечеря в не съвсем обзаведения си дом и пита жена си дали има червена панделка за Шанг Лоу – пекинеза на съседката, обяснявайки, че Шанг Лоу е обратното на Шанг Хай*. Жената отговаря иронично, но Джофри не успява да схване навреме тона ѝ, който иронично омаловажава маниерите на съседката да завръзва панделки на кучето си: "Тя хихикаше в ужасна тишина за част от секундата, а след това се присъедини и Джофри – съвсем малко прекалено късно и съвсем малко прекалено високо. Шегата не доведе до друга шега. Мърморейки нещо за "вече обещах...", Джофри набързо излезе от кухнята и от къщата без никаква червена панделка. И тази панделка, която не търсиха, не намериха и вероятно няма-

104

ха, стана първият предмет, за който никога вече никой от тях нямаше да може да споменава пред другия." Романтичният интерес на Джофри към новата съседка се просмуква от ентусиазираното му, безкритично разказване на подробности за нея, например породата и името на кучето ѝ. Ако възпроизвеждането на детайл или име е признак на заинтересованост, неуспехът да си спомниш името може да се разглежда като знак за липса на интерес и загриженост. Чести са оплакванията от хора, чиито родители не одобряват техните партньори или приятели и, изглежда, демонстрират неодобрението си по много фин начин, като непрекъснато ги наричат с погрешни имена или не могат да си спомнят името им. Същата тактика може да се използва и с положителна цел. Това е случаят с жена, която остава приятелка с жената на познат на бившия си съпруг. Приятелката ѝ непрекъснато наричала новата съпруга на бившия съпруг с "как ѝ беше името". Разведената жена сметнала, че метапосланието на нейното поведение е: "Макар че я виждам от време на време, всъщност изобщо не се интересувам от нея. Пак ти си тази, която има значение за мен". Неуспехът да си спомни името на новата съпруга бил предложен като свидетелство за липсата на интерес към нея, а следователно лоялност към първата съпруга. Обръщането на внимание към детайлите на външния вид на човека може да е средство за флиртуване. Една жена имаше среща с мъж, когото беше виждала за кратко само веднъж преди това. И двамата бяха женени, а целта на срещата била служебна. Мъжът обаче започнал разговора с наблюдението, че изглеждала по-млада, отколкото си спомнял, и че косата ѝ била различна. "Ти носеше шапка тогава, нали? – казал той. – И освен това тогава беше облечена в бяло." Споменаването, че е забелязал външния ѝ вид първия път, когато се срещнали, било вид флиртуване. За нея не било неприятно, макар че съпругът ѝ го приел за такова, когато по-късно му разказала. Забелязването на детайлите показва внимание и грижи и създава ангажираност. Мъжете обаче често смятат женската ангажираност в детайлите за досадна. Тъй като се интересуват най-вече от установяване на интимност, жените ценят разказването на подробностите. Обратното, много жени се оплакват, че мъжете не разказват достатъчно подробности. Една жена, която е фрустрирана по този начин, е Лаура в разказа на Алис Матисън Sleeping Giant15 (Спящият гигант). Лаура и Дан са притеснени от плановете на зет си да купи стара и разнебитена къща. В ми-

105

налото, когато Лаура се опитвала да говори с дъщеря си за това, тя защитавала съпруга си. Сега обаче Дан уверява Лаура, че дъщеря им вижда нейните основания. "Повярвай ми – казва той – тя не е особено доволна от това." Лаура иска повече подробности за разговора им, но Дан не ѝ ги осигурява. Лаура пита: "Ами защо не му го каже?" Той не отговаря. "Какво точно каза тя?" – Лаура търси в платнената си чанта ключовете за колата. Студено ѝ е, а в багажника има фланела. Чака, държейки в ръка ключовете и чантата, но Дан все още не отговаря и тя изпуска чантата на пейката. "Какво каза тя?" "О, не си спомням. Общи работи." "Какво каза ти?" "Ох, не знам, Лаура." Лаура внезапно се обръща, отваря багажника на колата и гледа празно в него за момент, ядосана, че Дан няма да ѝ каже нищо повече." Лаура звучи като неизброимите жени от плът и кръв, с които съм говорила. Както се изрази една от тях: "Мъжете не разказват цялата история – кой какво е казал." Друга се оплака от съпруга си: "То е като вадене на думите с ченгел от устата, за да го накарам да ми каже: Какво каза тя? Какво каза той?". Друга жена си спомни случай, в който съпругът на най-добрата ѝ приятелка безуспешно се опитал да вземе участие в един от техните разговори. Нарушавайки традицията, той се опитал да разкаже за преживяване, което според него било сходно на тези, които те обсъждали. Двете жени го засипали с въпроси, на които той не могъл да отговори точно какво, как и защо е било казано. Съпругът се оттеглил от историята и не се опитвал да разказва нищо повече. Може би наум се е чудил защо жените се интересуват от всички тези незначителни подробности. "ПРЕСКОЧИ ПОДРОБНОСТИТЕ" Макар че много жени ценят разказването на фини нюанси в разговорите с близките си приятелки, има ситуации, в които всеки се чувства потиснат, когато му разказват или искат от него да разказва нещо, което, изглежда, има прекалено много детайли. Ако интересът към детайлите е знак за

106

интимност, жената ще се съпротивлява на такъв интерес, когато идва от някой, с когото тя не иска да е интимна. Всеки е имал преживяването да му разказват нежелани подробности – толкова много, че изглеждат безсмислени, или изискващи по-дълго или по-интимно внимание, отколкото човек иска да даде. Много от примерите, които съм събрала за хора, трупащи едни върху друг детайли в разговорите, се отнасят до възрастните. Това може да се дължи на факта, че хората от третата възраст често искат повече обвързване с младите, отколкото те с тях, или защото възрастните често не могат да чуват добре, така че разказват детайлни истории, за да поддържат взаимодействието. Възрастните хора са по-склонни да разсъждават върху миналото, а вследствие на това да разказват истории, които включват множество подробности. Основен принцип на съвременната американска психология е, че психичното здраве изисква психологическо отделяне от родителите. Един от начините да се съпротивляват на свръхобвързването – поне за някои хора – е съпротивляването на разказването на подробности. Например една жена ми каза, че майка ѝ търсела свръхобвързване с нея и е успяла да го постигне със сестра ѝ Джейн. За да подкрепи твърдението си, тя каза: "Изумително е колко от детайлите от живота на Джейн знае майка ми". По-късно тя обясняваше как се съпротивлява на опитите на майка си да се ангажира прекалено много с живота ѝ. Като пример за пъхането на нос тя каза: "Тя е гладна за подробности. Ако ѝ кажа, че съм ходила някъде, пита: С какво беше облечена?." Въпросът, който обидил тази жена, е същият, който донесъл на пралеля ми такова щастие. Разликата може да е, че пралеля ми е търсила обвързване с мъжа, който я попитал с какво е била облечена. Тази жена се съпротивлявала на онова, което възприемала като търсене от майка ѝ на прекомерна ангажираност с нея. Може да се предполага обаче, че когато сестра ѝ Джейн говорела с майка им, не чувствала, че въпросът "С какво беше облечена?" е неуместен. Може би като пралеля ми, и Джейн цени демонстрирането на внимание и грижи и възникващото в резултат обвързване. СМЕСВАНЕ НА РАБОТАТА СЪС СЛАДКИТЕ ПРИКАЗКИ Много жени смесват говоренето за относително важни неща като бизнеса с говоренето за относително маловажни неща като дрехите. Един понеделник сутрин Марджъри влиза в кабинета на Беатрис, за да я попита

107

за мнението ѝ по някакъв договор. След като свършат работата или може би преди това всяка от тях информира другата за личния си живот: Марджъри непрекъснато трябва да се занимава с болнавата си свекърва; Беатрис е оптимистична по отношение на новата си връзка с мъж. Жена, която ръководи консултативен център, отбеляза, че когато се среща с жени от своя персонал не е необичайно да прекарват 75% от времето си в лични разговори и след това ефективно да се погрижат за работата в оставащите 25%. На мъжете от персонала това изглежда като губене на време. Директорката обаче цени създаването на топла, интимна работна среда. Тя смята, че такива лични разговори допринасят за чувството на свързаност, каращо жените от персонала да са доволни от работата си, и поставя основите на работно взаимоотношение, което им помага да си вършат работата толкова ефективно. Взаимното познание и доверие, които израстват от личните разговори, могат да предхождат служебното взаимоотношение, както и да израстват от него. Една статия в списание описваше партньорство между две жени, които притежават строителна компания16. Семето на работното им взаимоотношение било посято години преди да основат своя бизнес, когато двете жени редовно се срещали на кафе и приказки. Когато едната от тях решила да създаде свой бизнес, работното ѝ взаимоотношение с партньорката ѝ вече си било на мястото. За жените, които се ангажират в чести, редовни социални разговори с приятели, машината вече е смазана и действа, когато трябва да се вземе някакво важно решение. Елизабет Лофтъс17 – психоложка, специализираща в свидетелските показания, била изправена пред морална дилема, когато била помолена да свидетелства като представител на мъж, обвинен, че е "Иван ужасния" – небезизвестен садистичен нацист военнопрестъпник. За да бъде последователна, Лофтъс чувствала, че трябва да свидетелства по това дело така, както го е правила по много други. Нейните роднини и приятели обаче я разубеждавали и били против, а тя се ужасявала от перспективата да подкопае показанията на няколко свидетели, които били живи, за да разкажат какво е правил Иван – просто петдесет оцелели от изчислените един милион негови жертви. Дилемата била разрешена, когато приятелка се отбила у тях на чай. Лофтъс си спомня: "Приятелката ми, цитирайки Емерсън*, ми напомни, че глупавата последователност е дяволчето на ограничените умове." Успокоена по този начин, Лофтъс решила да не свидетелства.

108

Ако жените и мъжете имат различни навици за социални разговори, те ги и използват по различен начин. Различията в употребата на социалния разговор също започват рано в живота. Двама съпрузи, с които говорих, гледаха по различен начин на взаимоотношенията на сина им с най-добрия му приятел. Майката мислела, че независимо от значителното време, което момчетата прекарвали заедно – например играейки американски футбол, е странно синът им да открие в кой колеж отива приятелят му като чете в годишника на колежа. Един ден му се обадило някакво момиче, за да го попита дали приятелят му има партньорка за абитуриентския бал. Тя се обаждала от името на своята приятелка, която искала да покани приятеля му, ако той си няма момиче. Не само че синът им не знаел дали най-добрият му приятел има момиче за бала, но и бил раздразнен, че момичето мислело, че той би трябвало да знае. Дал телефонния номер на приятеля си и ѝ предложил директно да му се обади. По-късно коментирал, че ако е знаел, че приятелят му ще ходи на бала, можел да планира и той самият да отиде – неосведомеността за такава лична информация го лишила от шанса да отиде на бала. Всичко това изглежда много странно на майката на момчето, която не може да си представи какво означава да си най-добър приятел, ако не знаеш основните събития в живота на другия. За бащата на момчето обаче всичко това изглеждало съвсем нормално. ГОВОРЕНЕ ЗА СРЕЩУ ГОВОРЕНЕ ПРОТИВ Относително положителната или отрицателната стойност, която се поставя на говоренето за личните подробности – в личния живот или в този на другите, – е отразена в положителното и отрицателното гледище за "сладките приказки". Един мъж коментира, че той и аз, изглежда, имаме различни дефиниции на "раздумката". Той каза: "За вас, изглежда, това е дискутиране на личните детайли за хората, известни на разговарящите. За мен това е дискутиране на слабостите, недостатъците на характера и неуспехите на трети лица, така че участниците в разговора могат да се чувстват превъзхождащи ги. Това ми изглежда недостойно, затова клюкарстването е нещо лошо". Становището на този мъж е паралелно на гледището на жена, която ми каза, че била разстроена от една от жените в забавачницата на детето ѝ, която приказвала прекалено много. Оказало се обаче, че приказките на онази жена са изцяло отрицателни: омаловажаването и критикуването на дру-

109

гите хора, ползващи детската градина. Не приказването за било притесняващо, а приказването против. То дистанцира говорещия от онези, за които говори, а не ги сближава. Нещо повече: съвсем естествено е да се приеме, че някой, който има само негативни мисли за другите хора, ще каже отрицателни неща и за вас, когато не сте там. Клюкарстването като "говорене против" е свързано с вербална игра, която Кристин Чийпън нарича "жертвен овен". В разговорите, които анализира, тя установява, че говорещите го правят срещу някого, който не е там, за да възстановят възникналия дизбаланс на властта. "Жертвеният овен" е начин говорещите да постигнат паритет един с друг, като се обединяват в коалиция срещу някой друг. В примерите на Чийпън обаче третата страна, срещу която се обединявали говорещите, не била просто който и да е, а техният шеф. А това ни връща към становището на мъжа, който ми каза защо смята "раздумките" за нещо лошо. Дотолкова, доколкото говоренето за някого, който не е там, "извиква" отсъстващия човек в стаята, ефектът е да се установи свързаност. Ако обаче тази страна е "извикана" в стаята, за да бъде омаловажена, тогава ефектът е договаряне на статус. Както винаги, свързаността и статусът действат едновременно, така че и двете становища са валидни. Те са различни кадри на една и съща сцена. ЖЕНИТЕ И МЪЖЕТЕ НА СВОЕ ОСНОВАНИЕ Ако жените и мъжете говорят с различни цели, какво е решението тогава по отношение на сладките приказки, както и по други въпроси? Как можем да открием линии за комуникация? Отговорът и за мъжете, и за жените е да се опитат да се приемат на свое основание, а не да прилагат стандартите на едната група към поведението на другата. Това не е нещо, което "естествено" се прави, защото сме склонни да търсим един-единствен "правилен" начин да се вършат нещата. Разбираемо е, че експертите са също толкова податливи на това, колкото и всеки друг. Национално шоу18 с участието на аудиторията беше поканило психоложка, която да отговаря на въпроси за взаимоотношенията на двойките. Една жена от публиката изрази на глас оплакването: "Съпругът ми говори с майка си, но не говори с мен. Ако искам да разбера как е минал денят му, слушам разговора с майка му." Психоложката каза на тази жена: "Той вероятно се доверява на майка си повече, отколкото на вас".

110

Този коментар подсили подозренията и най-лошите страхове на жената. А това, което психоложката каза, беше абсолютно легитимно и смислено – в рамката на разговорите в женските приятелства: приятелката, с която говориш всеки ден, разказвайки ѝ всички малки преживявания, които си имала, е най-добрата ти приятелка. Колко смислена е обаче тази интерпретация от мъжка гледна точка? Бих се обзаложила, че съпругът на тази жена не е мислел, че трябва да прави нещо специално, за да създаде интимност със съпругата си, защото с нея е всеки ден. Тъй като обаче майка му е сама, я развеселявал, като ѝ разказвал маловажни дребни нещица, които тя, изглежда, искала да чуе. Потребността на майката да чува такива подробности била основателна за сина ѝ, защото живеела сама и се нуждаела от тях като заместители на истинското нещо – като наблюдаване на живота от нейния прозорец. Той не е могъл да разбере защо съпругата му би искала и би имала нужда да чува такива разкази. Макар че е възможно този мъж да се доверява на майка си повече, отколкото на съпругата си, дадените свидетелства не обосновават такова заключение. Тази терапевтка преценяваше мъжкия начин на говорене по женските стандарти. В известен смисъл ползата от терапията е такава, която в повечето случаи се асоциира с женския начин на говорене, а не с мъжкия. Това може да обясни защо при по-неопитните терапевти жените се справят подобре от мъжете19. С течение на времето и с натрупването на опит това полово различие изчезва. Вероятно в крайна сметка мъжете терапевти – и мъжете в терапията – се научават да говорят като жени. И това е за добро. Тренингът за себеутвърждаване, от друга страна, учи жените да говорят повече като мъже и това също е за добро. За жените и мъжете е важно да научат стратегиите, които по-типично се използват от представителите на другата група – не за да превключат напълно, а за да имат повече стратегии в своя репертоар. Обичайните начини на говорене трудно могат да се променят. Да се научиш да уважаваш начина на говорене на другите може да е малко полесно. Мъжете трябва да приемат, че много жени разглеждат размяната на детайли за личния живот като основна съставка на интимността, а жените трябва да приемат, че много мъже не споделят това становище. Взаимното приемане поне ще предотврати болката от това да ти казват, че правиш нещо погрешно, когато просто го правиш по свой начин. БЕЛЕЖКИ

111

1 Marge Piercy, Fly Away Home. New York: Summitt, 1984, p. 235. 2 Eudora Welty, One Writer's Beginnings. Cambridge, MA: Harvard University Press, 1984, p. 14. 3 Mary Catherine Bateson, p. 193. 4 Mattison, "New Haven,", p. 63. 5 Ann Packer, "Mendocino," The New Yorker, June 6, 1988, p. 38. 6 Ursula Le Guin, "In and Out," The New Yorker, January 23, 1989, p. 31. 7 Edna O'Brian, "The Widow," The New Yorker, January 23, 1989, p. 31. 8 Dan Balz, "The Public Politics of Rumor," The Washington Post, June 8, 1989, pp. A1, A10. 9 Nora Ephron, Heartburn. New York: Pocket Books, 1983, p. 123. 10 По отношение на готовността на момчетата да говорят за проблемите си Пенелоп Екърт открива различия между гимназистите, които изучава, в зависимост от това, дали са "атлети" или "износени": първите не говорят, докато вторите го правят. 11 Stephens, p. 13. 12 N.R. Kleinfield, "The Whistle Blower's Morning After," The New York Times, November 9, 1986, Section 3, p. 1. Обсъждането на детайлите в тази глава е извлечено от книгата ми Talking Voices: Repetition, Dialogue, and Imagery in Conversational Discourse. 13 Подробностите от книгата на Ръсъл Бейкър Thje Good Times са взети от "Restless on His Laurels," – рецензия на книгата на Бейкър от R.Z. Shepard, Time, June 5, 1989, pp. 83-84.

112

14 Celia Fremlin, The Jealous One. Chicago: Academy, 1985, pp. 16-17. Стив Бариш ми обърна внимание на този откъс. 15 Mattison, "Sleeping Giant," p. 124. 16 Статията за партньорките Шери Търнър и Линда Рабит, написана от Ранди Рейланд, се появи в The Washingtonian, June 1988, p. 34. 17 Elizabeth Loftus, "Trials of an Expert Witness." "My Turn" column, Newsweek, June 29, 1987, p. 10. 18 Ток-шоуто, за което става дума, е Donahue (Донахю). Парафразирала съм изказванията на жената от публиката и на гостенката на предаването на базата на моя прочит на шоуто. Записът на шоуто е Donahue Transcript # 031188 и може да се намери в Multimedia Entertainment, Inc. 19 Изследването на мъжете и жените психотерапевти е публикувано в Psychiatry '86, August 1986, pp. 1, 6.

113

5. "Аз ще ти го обясня": изнасяне на лекции и слушане На прием след публикуването на моя книга забелязах една публицистка внимателно да слуша продуцент на популярно радио предаване. Той ѝ разказваше как студиото е било построено там, където е, и защо той би предпочел друго място. Това, което привлече вниманието ми, беше продължителността на времето, в което той говореше, а тя слушаше. Той изнасяше монолог, който може да се нарече единствено лекция, давайки ѝ детайлна информация за получаването на радио сигнала на двете места, архитектурата на станцията и т.н. По-късно я попитах дали се е интересувала от информацията, която продуцентът ѝ беше дал. "О, да" – каза тя, но после помисли за момент и каза: "Е, може би беше малко твърде подробен." На следващия ден тя ми каза: "Мислех за това, което ме попита. Изобщо не ме интересуваше онова, което той ми говореше, но аз така съм свикнала да слушам мъжете да ми разказва с часове за неща, които въобще не ме интересуват, че дори не си дадох сметка колко скучно ми е било, докато ти не ме накара да се замисля." Приказвах си с мъж, който току-що бях срещнала на едно парти. В разговора стана ясно, че е бил назначен на военна служба в Кралските военновъздушни сили в Гърция през 1944-1945 година. Тъй като бях живяла в Гърция в продължение на няколко години, го попитах за неговите впечатления: каква е била тогава Гърция? Как са се отнасяли гръцките селяни към британските войници? Как се е чувствал един британски войник във военновременна Гърция? Предложих информация как Гърция се е променила и как изглежда днес. Той не поде моите забележки за съвременна Гърция и отговорите му на въпросите ми скоро се промениха от разказ за собствените му преживявания (който за мен беше занимателен) в цитиране на факти за гръцката история, която по принцип ме интересува, но в този разговор напълно ме отегчи. Колкото по-безличен ставаше разговорът, толкова по-потисната се чувствах от него – закована насила в позицията на слушател. На изложба на създадените съвместно художествени творби на Джуди Чикаго The Dinner Party (Официалната вечеря) бях впечатлена от мъж и жена, които стояха пред един от експонатите: мъжът настойчиво обясняваше на жената смисъла на символите в гоблена пред тях, като

114

жестикулираше. Може би нямаше да забележа тази с обикновена сцена при други обстоятелства, но изложбата The Dinner Party беше радикално феминистка по идея – целта ѝ беше да отрази преживяванията и чувствителността на жените. Докато се разхождах една вечер по здрач в квартала в началото на лятото, спрях да си побъбря със съсед, който разхождаше кучетата си. Забелязах, че в пространството над големият двор, пред който се намирахме, непрекъснато просвяткваха светулки. Обърнах му внимание на гледката, отбелязвайки колко магически изглеждаше всичко. "Прилича на Четвърти юли*" – рекох. Той се съгласи и после ми каза, че е чел някъде, че светлинките на светулките са сигнали за чифтосване. След това ми обясни в подробности как работят тези сигнали – например групи от светулки летят на различна височина и могат да бъдат видени на клъстъри в различните части на двора. Във всички тези примери мъжете имаха информация и я съобщаваха. На повърхността в това няма нищо учудващо или странно. Странното е, че има толкова много ситуации, в които мъжете имат изискваща дълги обяснения фактологическа информация, която да съобщят на жените, и толкова малко случаи, в които жените имат сравнима информация, която да съобщят на мъжете. Динамичното време е променило и много от аспектите на взаимоотношенията между жените и мъжете. Сега е невероятно, поне в много кръгове, мъжът да каже: "Аз съм по-добър от теб, защото съм мъж, а ти си жена". Независимо от това обаче жените, които не познават мъже, правещи такива изявления, често са фрустрирани във взаимодействията си с тях. Ситуация, фрустрираща много жени, е разговор, който мистериозно се е превърнал в лекция, като мъжът изнася лекцията пред жената, станала негова внимателна аудитория. Още веднъж подреждането, в което се оказват жените и мъжете, е асиметрично. Лекторът е поставен в рамката на висшестоящ по статус и познания, заел е ролята на учителя, а слушателят е в ролята на ученика. Ако жените и мъжете последователно изнасяха и слушаха лекции, в това нямаше да има нищо тревожно. Това, което е тревожно, е дисбалансът. Жените и мъжете попадат в този неравен модел толкова често поради различията в навиците си на взаимодействие. Тъй като искат да изграждат свързаност, жените са склонни по-скоро да подценяват своите познания, отколкото да ги демонстрират. Тъй като мъжете ценят позицията в центъра на сцената и

115

чувството, че знаят повече, търсят възможности да събират и разпространяват фактологическа информация. Ако мъжете сякаш ораторстват, защото имат познания, жените често са фрустрирани и изненадани да открият, че дори когато имат познанията, не е задължително да получават думата. ПЪРВО АЗ, ПОСЛЕ ПАК АЗ Бях на вечеря с преподавателите от други катедри в моя университет. От дясната ми страна седеше жена. Когато започна вечерята, се запознахме. След като си казахме от кои катедри сме и какви курсове водим, тя попита на каква тема са изследванията ми. За известно време говорихме за моите изследвания. Тогава я попитах за нейните изследвания и тя ми разказа. Най-накрая обсъдихме начините, по които изследванията ни се припокриват. По-късно, както обикновено се случва на официалните вечери, се насочихме към другите на масата. Попитах мъжа срещу себе си от коя катедра е и с какво се занимава. В следващия половин час научих много неща за неговата работа, изследвания и образование. Малко преди вечерята да приключи, когато беше настъпило временно затишие, той ме попита какво правя аз. Когато казах, че съм лингвист, се въодушеви и ми разказа за изследователски проект, който е завършил и който е бил свързан с невролингвистиката. Все още ми разказваше за своите изследвания, когато всички станахме от масата, за да си ходим. Мъжът и жената са мои колеги в университета. Какво става, когато говоря с хора на различни социални събирания и партита, които не са мои колеги изследователи? Опитът ми показва, че ако спомена пред жени типа работа, която върша, те обикновено ме питат за нея. Когато им кажа за разговорния стил или половите различия, често предлагат свои преживявания, за да подкрепят моделите, които описвам. Това ми доставя голямо удоволствие. То ме поставя в центъра на сцената, без да е необходимо аз да грабвам "микрофона", а и често събирам истински случки, които мога да използвам в бъдеще. Когато обаче съобщя какво работя на мъже, много от тях ми изнасят лекция върху езика – например за това, как хората днес и особено тийнейджърите използват неправилно езика. Други ме предизвикват, например разпитвайки ме за изследователските ми методи. Много други променят темата върху неща, за което самите те знаят повече. Разбира се, не всички мъже реагират по този начин, но с течение на годините съм срещнала много мъже и много малко жени, които го правят.

116

Не, че говоренето по този начин е мъжкият начин да се вършат нещата; това е мъжки начин. Има жени, които приемат такива стилове, но те са възприемани като говорещи като мъже. АКО ГО ИМАШ, РАЗВЯВАЙ ГО – ИЛИ ГО КРИЙ Наблюдавала съм тази констелация на взаимодействието в продължение на повече от 12 години. Аз обаче съвсем доскоро не разбирах защо това се случва – докато не разработих рамката на статуса и свързаността. Едно експериментално изследване, което беше от ключово значение за моето мислене, показва, че при разговори с мъже познанията не гарантират на жените място в центъра на сцената. Психоложката Х.М. Лийт-Пелегрини се заема да открие дали полът или познанията определят кой ще се държи т.нар. от нея "доминантен" начин – например като говори повече, прекъсва и контролира темата. Тя сформира двойки от жени, от мъже и смесени и ги моли да обсъждат ефектите на насилието по телевизията върху децата. В някои случаи правела единия от партньорите експерт, като му/й осигурявала релевантна фактологическа информация и време, за да я прочете и асимилира, преди да започне с видеозаписите на дискусиите. Може да се очаква, че разговарящият, който е "експертът", ще говори повече, ще прекъсва и ще прекарва по-малко време в подкрепа на другия разговарящ, който знае по-малко по темата. Нещата обаче не били толкова прости. Обикновено тези, които имали познанията, говорели повече, но мъжете-експерти го правили повече от жените-експерти. Експертните познания имали различен ефект при жените и при мъжете и по отношение на подкрепящото поведение. Лийт-Пелегрини очаквала, че човекът, който няма познанията, ще прекарва повече време в проява на съгласие и подкрепа на този, който ги има. Това се оказва вярно – с изключение на случаите, когато жената е експертът, а нямащият познания партньор е мъж. В тази ситуация жените-експерти показвали подкрепа, казвайки неща като "да" и "точно така" много повече, отколкото нямащите познания мъже, с които говорели. Наблюдателите често оценявали нямащите познания мъже като по-доминантни, отколкото жената-експерт. С други думи, жените в този експеримент не само не разглеждали познанията си като власт, но се опитвали да ги омаловажат и да ги компенсират с допълнително одобряващо поведение. Те действали така, сякаш познанията им са нещо, което трябва да се крие.

117

И може би е било така. Когато думата експерт била произнасяна в тези експериментални разговори, във всички случаи с изключение на един мъжът в разговора е този, който я използва, казвайки нещо като: "Значи вие сте експертът". Свидетелствата за по-големите познания на жената предизвиквали негодувание, а не уважение. Нещо повече: когато мъж-експерт говорел с неинформирана жена, приемал контролираща роля в структурирането на разговора в началото и в края. Когато обаче мъж-експерт говорел с неинформиран мъж, доминирал в началото, но невинаги в края на разговора. С други думи, притежаването на познания е достатъчно да държи мъжа в контролиращата позиция, ако говори с жена, но не и ако говори с мъж. Очевидно, когато жената подозира, че мъжът, с когото говори, има повече информация от нея по темата, тя просто приема реактивната роля. Друг мъж обаче, независимо от липсата на информация, може да даде на експерта да опита в началото, а в края да заеме по-горната позиция. Четейки тези резултати, внезапно разбрах какво се случва с мен, когато говоря за езика с жени и с мъже. Приемам, че признатите ми експертни познания означават, че автоматично ми се приписва авторитет в разговора и с жените обикновено това е точно така. Когато говоря с мъже обаче разкритието, че имам признати експертни показания в тази област често дава път на предизвикателствата. Бих могла да поддържам позицията си, ако се защитя успешно срещу тях, но ако не успея, може да загубя позиция. Една от интерпретациите на изследването на Лийт-Пелегрини е, че жените са в неблагоприятно положение. Те не получават похвали тогава, когато ги заслужават. В известен смисъл е точно така. Причината обаче не е (както изглежда на много жени), че мъжете са нехранимайковци, които искат да отрекат авторитета на жените. Изследването на Лийт-Пелегрини показва, че много мъже са склонни да маневрират за статус и предизвикват авторитета на другите и когато говорят с мъже. Ако това е така, тогава предизвикването на авторитета на жената така, както биха предизвикали авторитета на друг мъж, би било знак за уважение и равноправно отношение, а не липса на уважение и дискриминация. В случаите, когато това е така, неравенството на отношението е резултат не просто от мъжкото поведение само по себе си, а от различията между мъжките и женските стилове: на повечето жени липсва опит в защитаването на себе си срещу тези предизвикателства, които те интерпретират като лични атаки срещу получаването на доверие.

118

Дори когато говорят с мъже, които се радват да ги видят на статусни позиции, на жените може да им е много трудно да получат дължимото поради различията в мъжките и женските цели във взаимодействието. Точно както момчетата в гимназията не са склонни да дават на другите информация за популярните момичета, защото това не им помага за получаването на желаното, жените в разговорите не са склонни да демонстрират познанията си, защото те не им доставят онова, което искат. Лийт-Пелегрини смята, че мъжете в това изследване играят играта "Спечелих ли?", докато жените играят "Бях ли достатъчно помагаща?". Аз съм склонна да го кажа по друг начин: играта, която жените играят, е: "Харесваш ли ме?", докато мъжете играят "Уважаваш ли ме?". Ако, търсейки уважение, мъжете са по-малко харесвани от жените, това е непреднамерен страничен ефект точно какъвто е резултатът, ако жените, искащи да бъдат харесвани, загубят уважение. Когато жена разговаря с мъж, усилията ѝ да подчертава сходствата им и да избягва "фукането" лесно могат да бъдат интерпретирани през лещата на статуса като понижаващи я в по-долната позиция, каращи я да изглежда или некомпетентна, или несигурна. НЕУЛОВИМО РАЗЛИЧИЕ Елизабет Еърис1 – професор по психология в Амхърст Колидж, се заема да покаже, че високоинтелигентните, високообразованите млади жени вече не заемат подчинената позиция в разговорите с връстници-мъже. И наистина тя установява, че студентките говорят повече от студентите в малките групи, които тя организира. Това, което те казват обаче, е различно. Мъжете са склонни да определят дневния ред като дават мнения, предложения и информация. Жените обикновено реагират, предлагайки съгласие или несъгласие. Нещо повече: тя открива, че езикът на тялото е както винаги различен: мъжете седят с протегнати напред крака, докато жените заемат посвити пози. Отбелязвайки, че изследванията са установили, че говорещите, които използват по-открита позиция на тялото, е по-вероятно да убедят слушателите си, Еърис посочва, че подългото говорене не гарантира на жените, че ще бъдат чути. В друго изследване Еърис2 установява, че мъжете в мъжка дискусионна група прекарват повече време в началото в откриване "кой е най-добре информираният за филми, книги, актуални събития, политика и пътувания" като средство за "преценяване размера на конкуренцията" и договаряне "къде стои всеки по отношение на другите". Този поглед на начина, по

119

който мъжете говорят, когато не присъстват жени, дава известна представа защо демонстрирането на познания е нещо, което мъжете за разлика от жените възприемат като струващо си усилията. Това, в което жените в изследването на Еърис прекарват времето си, е "постигане на близост чрез поинтимно себеразкриване". От значение е да се има предвид, че в тези изследвания както жените, така и мъжете установяват другарство, както и че се интересуват от взаимоотношенията си. Най-важното обаче са различни аспекти на взаимоотношенията: за мъжете – мястото им в йерархичния ред, а за жените – в мрежата от интимни връзки. Следствието от тези отчетливо различни интереси е много различният начин на говорене. Томас Фокс е професор по английска филология. Изследвал е различията между жените и мъжете, наблюдавани в колежанските му курсове по писане за начинаещи. Това, което той установил, почти напълно съответства на експерименталните резултати на Еърис и Лийт-Пелегрини. Методът на Фокс за обучаване на колежаните на писане включвал всички студенти да четат есетата си пред курса и да говорят едни с други в малки групи. Той ги карал и да пишат доклади, разсъждавайки върху есетата и дискусионните групи. Аналитичните доклади четял само той като преподавател. За да даде пример на откритите от него два типични за мъжете и жените стила, Фокс избрал жена – гДжа М, и мъж – гДн Х. В говоренето пред групите и в писмените си работи гДжа М запазвала за себе си това, което знаела, давайки вид на неинформирана и незаинтересована, защото се страхувала да не засегне състудентите си. Г-н Х говорел и пишел с авторитет и видима увереност, защото силно желаел да убеди състудентите си. Тя не се интересувала от убеждаването, той не се интересувал от засягането. В аналитичния си доклад младият мъж описвал поведението си в дискусиите в смесените групи така, както го правели младите мъже в изследванията на Лийт-Пелегрини и Еърис: "В моята подгрупа аз съм лидерът. Започвам всяка дискусия, като изразявам мненията си като факти. Другите двама члена на подгрупата обикновено бездействат и се съгласяват с мен. . . . Имам нужда хората да се съгласяват с мен." Фокс3 установява, че гДн Х разкрива "чувство за себе си, такова Аз, което действа, за да промени него и другите хора и това изглежда напълно

120

различно от чувството за своето Аз на гДжа М – зависимо от и свързано с другите". Наричането на чувството за Аза на гДжа М "зависимо" внушава отрицателно гледище за нейния начин да бъде в света – и според мен това е гледище, което е по-типично за мъжете. То отразява допускането, че алтернативата на независимостта е зависимостта. Ако това е наистина мъжкото гледище, то може да обясни защо толкова много мъже са особено предпазливи по отношение на интимното сближаване с другите: избягването на унизителната зависимост чрез настояването за независимост е разумно. Има обаче и друга алтернатива – взаимозависимостта. Основното различие между тези алтернативи е симетрията. Зависимостта е асиметрично обвързване: единият човек се нуждае от другия, но не и обратното, така че първият е в по-долната позиция. Взаимозависимостта е симетрична: и двете страни разчитат на другия, така че нито единият, нито другият е в по-долна или по-горна позиция. Нещо повече: чувството към себе си на гДн Х също зависи от другите. Той има нужда другите да го слушат, да се съгласяват и да му позволяват да заема водещата позиция, като пръв изразява мненията си. Погледнати по този начин, жената и мъжът в тази група са зависими един от друг. Различните им цели са взаимодопълващи се, макар че никой от тях не разбира причините за поведението на другия. Това би било много добро устройване на нещата, ако различните им цели не водят до подреждания, които подсилват неговия авторитет и подкопават нейния. РАЗЛИЧНИ ИНТЕРПРЕТАЦИИ – И ПОГРЕШНИ ИНТЕРПРЕТАЦИИ Фокс описва и различията в начина, по който студентките и студентите в неговите курсове интерпретират прочетена история. Тези различия също отразяват допусканията за взаимозависимостта или независимостта на хората. Студентите на Фокс написали реакциите си на The Birthmark (Белегът по рождение) от Натаниъл Хоторн. В разказа съпругът на една жена е напълно завладян от идеята за белега по рождение на лицето ѝ. Страдайки от отвращението на съпруга си при гледката на лицето ѝ, жената също е завладяна от него и противно на първоначалния си импулс се съгласява да се подложи на "лечението", което той измисля, за да отстрани белега – лечение, което успява да отстрани белега, но междувременно я убива. ГДжа М интерпретира подчинението на съпругата като естествена реакция на изискването на любимия. Жената се съгласява да изпълнява

121

смъртоносните схеми на съпруга си, за да отстрани белега, защото иска да му достави удоволствие и да бъде привлекателна. ГДн Х смята, че несигурността и суетата на жената са виновни за съдбата ѝ, като я обвинява, че доброволно се е подчинила на авторитета на мъжа си. Фокс посочва, че той я разглежда като индивидуално отговорна за своите действия, така както той разглежда себе си като индивидуално отговорен за собствените си действия. За него въпросът е независимостта: слабата жена доброволно приела подчинената роля. За гДжа М въпросът е във взаимозависимостта: жената била неразривно обвързана със съпруга си, така че нейното поведение не може да бъде отделено от неговото. Фокс констатира, че гДн Х разглежда писането на жените в курса като спонтанно – те пишели каквото им дойде наум4. Нищо не може да бъде по-далеч от преживяванията на гДжа М такива, каквито тя ги описва: когато знаела, че състудентите ѝ ще видят онова, което е написала, тя цензурирала всичко, което ѝ минавало през ума. Обратното, когато пишела нещо, което само нейният професор ще чете, изразявала твърди и добре формулирани мнения. Съществува впечатляващо, но парадоксално взаимодопълване между стиловете на гДжа М и гДн Х, взети заедно. Той има нужда от някого, който да го слуша и да се съгласява. Тя слуша и се съгласява. В друг смисъл обаче техните точно съответстващи цели си противоречат една на друга. Той погрешно интерпретира съгласието ѝ, целящо постигане на атмосфера на свързаност, като отражение на статус и власт: той смята, че тя е "нерешителна" и "несигурна". Причините да се въздържа от поведение като неговото – категорично изразяване на мненията като факти – няма нищо общо с нагласите ѝ към своето познание – така, както мисли той, – а по-скоро е резултат от нагласите ѝ към взаимоотношенията ѝ със състудентите ѝ. Тези експериментални изследвания на Лийт-Пелегрини и Еърис, както и наблюденията на Фокс неизменно посочват, че обикновено мъжете се чувстват по-удобно от жените при даването на информация и мнения и говоренето по авторитетен начин пред група, докато жените се чувстват поудобно от мъжете, когато подкрепят другите. СЛУША ЛИ НЯКОЙ? В пиесата на Джулс Фейфър5 Grown Ups (Пораснали) Мерилин се опитва да каже на родителите си – Джек и Хелън, за нещо, което ѝ се е слу-

122

чило, но така и не успява да ги накара да я изслушат. Експлицитните ѝ опити да разкаже историята си са представени с получерен шрифт. МЕРИЛИН: Това трябва да го чуете! Връщах се у дома в сряда с рейса от ФиладелфияДД ДЖЕК: Никой не ми е казал и дума за Филаделфия. ХЕЛЪН: Мерилин, искаш ли да проверя пилето вместо теб? МЕРИЛИН: Зарежи това, мамо. ХЕЛЪН: Старата дама само се опитва да помогне. МЕРИЛИН: С теб си приличаме: ако някой започне да помага, забравям какво правя. Седни, това ще ти хареса: връщах се от ФиладелфияДД ДЖЕК: [към Хелън] Ти знаеше ли, че тя е била извън града? МЕРИЛИН: Два дни! ДЖЕК: Кой се грижеше за моите внуци? МЕРИЛИН: Откъде да знам? Далече от очите, далече от сърцето. Не, Руди беше там. Той ги будеше сутрин и ги слагаше да си легнат вечер. Междувременно дори не знам какво е ставало. Ще успея ли въобще да ви разкажа това или не? ХЕЛЪН [връщайки се на масата] Извън града ли отиваш, Мерилин? Мерилин не може да накара родителите си да обърнат внимание на историята ѝ. Те непрекъснато накъсват разказа ѝ с коментари за готвенето, поддържането на домакинството, безопасността ѝ и брат ѝ – Джейк: ХЕЛЪН: Къде е Джейк? МЕРИЛИН: На път. Така че успях да хвана последния рейс за градаДД ДЖЕК: Не ми харесва да вземаш последния рейс – опасно е. МЕРИЛИН: Не е дори наполовина толкова опасно, колкото ако човек се опитва да ви разкаже някоя история. Подобно на жената, която написала на Ан Лендърс, че съпругът ѝ не ѝ говори, Мерилин се чувства невидима. Тя разглежда липсата на интерес от страна на родителите ѝ като символ за неспособността им да я видят и да я ценят като човек, както тя обяснява на Джейк. МЕРИЛИН: Ти поне – те знаят, че ти си жив. Без значение какво правя, знаеш ли как се чувствам? Ще го кажа така: ако ти ги заведеш някъде с твоята кола, ти си този с огромния успех, който може да си позволи да има собствена кола; ако аз ги заведа някъде с моята кола, аз съм просто шофьорът. И повече

123

от всичко друго знаеш ли какво ме убива? Това, което най-много обичах, бяхте вие двамата с мама в кухнята и твоите истории. Тя ще разкаже една, ти ще разкажеш една, после пак отново. Мислех си, че някой ден ще бъда достатъчно голяма, за да имам истински лични преживявания и тогава аз ще имам истории! До ден днешен те не ми позволяват да разкажа и една история. Не е ли щуро, че все още се притеснявам за това? ДЖЕЙК: Аз разправях моите истории, за да се отърва от нейните. Обяснението на Джейк защо е разказвал истории като дете показва желанието му да не бъде в положението на слушащ. Докато Мерилин обича да слуша историите на майка им, Джейк казва, че се е научил да взема думата с лични истории, за да избегне да слуша нейните. Точно както Мерилин вярва, че ще има истории, които да разказва, когато порасте, и аз си спомням, че когато бях дете имаше две умения, за които тогава вярвах, че всички възрастни имат, а аз – не: свиренето с уста и щракането с пръсти. Приемах, че ще придобия тези способности с възрастта и с нетърпение чаках да порасна. Е, пораснах, но все още не мога да свиря с уста и да накарам пръстите си да произведат щракане, което си струва да се чуе. Когато бях дете, никога не ми е минавало през ум, че тези умения не се появяват магически като физическите промени в пубертета. Прекалено късно разбрах, че ако искам да знам как да свиря с уста и да щракам с пръсти, трябва да практикувам. Порасналата дъщеря в Grown Ups не може да разказва истории по начин, който изисква внимание, отчасти защото не е имала практиката като дете. Това, което тогава е правила, е било да слуша внимателно и одобрително, когато майка ѝ и брат ѝ са разказвали истории. Докато Джейк е трупал опит в изискването на внимание чрез езиковата дейност, Мерилин е трупала опит в слушането. Уменията, които Мерилин и Джейк са овладели като деца, осигуряват основата за техните професии като възрастни. Джейк става журналист във в-к The New York Times: той прави кариера с писане на новинарски истории, които милиони ще прочетат – друга форма на езикова дейност пред аудитория. Мерилин става социален работник: тя гради кариера със слушане на приказките на другите хора. В пиесата на Фейфър Мерилин наистина не е толкова добър разказвач като Джейк – тя се заравя в маловажни подробности и сама се прекъсва с притеснения за точността дори тогава, когато даден детайл няма никакво значение за историята. Сцената свършва с Джейк, триумфално ораторстващ,

124

преразказвайки на прехласната аудитория историята, която Мерилин токущо е оплескала. Това внушава, че собствените ѝ дефицити в разказвачеството са причината за неуспеха ѝ да изисква внимание. Той обаче може да се дължи и на факта, че дори Мерилин да можеше да разказва добре, семейството ѝ нямаше да слуша, защото много отдавна са приели, че Джейк е разказвачът на истории, а не Мерилин. Тъй като повече мъже, отколкото жени се чувстват удобно да ораторстват пред публика, по силата на същия процес за жените може да е трудно да изискват трибуната независимо колко умели са в изразяването на идеите си, защото съществува установена норма, според която повечето хора очакват мъжете, а не жените да изискват внимание. ДА ПОРАСНЕШ НЕВИДИМА Антрополозите Фредерик Ериксън и Сюзън Флорио записват разговор от реалния живот, който би могъл да бъде прототипът на семейството, създадено от Джулс Фейфър в Grown Ups. Ериксън изследва видеозаписа на разговор на италианско семейство в Бостън, което вечеря. Най-малкото момче в това семейство е паднало от колело и има рана. За да го успокоят, баща му и братята му разказват за времената, когато те са падали от своите колела. В техните истории те не просто падали, а се "сгромолясвали", придавайки блясък и смелост на инцидентите. Най-дългата и най-впечатляващата история е разказана от бащата, който имал и най-голямото колело – мотопед. По този начин по-големите момчета и мъжете в семейството дават на най-малкото момче урок по безстрашие, както и по разказване на истории. Не само вършенето на опасни неща, но и сгромолясването са част от това да си мъж, както и разказването за тях пред аудитория от други мъже и оценяваща публика от жени. В тази част от разговора момчетата и мъжете разказват истории, докато жените – майката, сестрата и Сюзън Флорио – гостенката-изследовател, приемат ролята на аудитория. Флорио е особено важен член на публиката, защото поне отчасти заради нея – привлекателна млада жена – младите мъже демонстрирали своето мъжество в карането на колела, обръгването в падания с трясък и разказването на истории. Когато дъщерята – сестрата на малкото момче, се опитва да разкаже за свое падане от колело, никой не ѝ обръща внимание и тя така и не успява да продължи с разказа си след първата реплика, която е подчертана с получерен шрифт.

125

БАЩАТА: [по повод на драскотината на най-малкия брат Джими] Е, тази е наистина добра, нали? МАЙКАТА: Да. ДЖИМИ: Да, и ожуленото място доДД БАЩАТА: Трябва да му сложиш лепенка. ВТОРИЯТ БРАТ: Върви да донесеш лепенкатаДД ТРЕТИЯТ БРАТ: Комплект лепенки. ОстържетеДД [шегувайки се с Джими по аналогия с лепенките за вулканизиране на автомобилни гуми] СЕСТРАТА: Аз се сгромолясах от колелото на хълма. ПЪРВИЯТ БРАТ: Последният път, когато го направих – това беше страхотно падане. ВТОРИЯТ БРАТ: /??/ беше последният път, когато го направих. БАЩАТА: Ще трябва да ти купя и каска. ПЪРВИЯТ БРАТ: [към втория брат] Мисля, че едно от най-, ама най-добрите ми падания беше, когато те ударих – тогава карах с повече от 20. Падането на малкия брат е обект на голямо внимание. Опитът на малкото момиче обаче да разкаже за своето падане е напълно игнориран точно както Мерилин установява, че опитите ѝ да разкаже своето преживяване са игнорирани от семейството в пиесата на Фейфър. Има много причини това да се случи. Може би начинът, по който малкото момиче подхожда към вземането на думата, е различен. След като е обявила, че е паднала от колелото на хълма, може би е чакала да бъде насърчена да продължи, докато момчетата просто са оказвали натиск, докато не разкажат докрай историите си. Може да е говорила с прекалено тих и опипващ ситуацията глас. Възможно е и семейството просто по принцип да не се интересува от момичешките истории или от момичешките падания в частност. В статията си Ериксън показва, че историите за паданията са уроци по мъжко поведение. Чрез вниманието към техните истории момчетата се учат и демонстрират на най-малкия брат, че рискът от опасностите при карането на колело е нещо добро, нараняването е неизбежно, храброто изтърпяване на нараняването е похвално, техническите познания и умения могат да са полезни (има много неща, за които може да се разговаря в областта на механиката на спирачките и строежа на пътищата), а разказването за поемането на риск от опасности, претърпяването на наранявания и прилагането и демонстрирането на технически познания е добър начин да получиш

126

внимание и да впечатлиш хората. Може би нито един от тези уроци не се смятат релевантни за дъщерята. Във всеки случай общият ефект е, че момчетата в семейството се научават да заемат центъра на сцената чрез говорене, а момичето се научава да слуша. СЛУШАТЕЛЯТ КАТО ПОДЧИНЕН Положително мъжете не говорят винаги, а жените не винаги слушат. Питала съм мъже дали се оказват в позицията на слушатели, когато друг мъж им изнася лекция, и как се чувстват. Отговарят ми, че и това се случва. Може да се окаже, че говорят с някой, който толкова настоятелно ги залива с информация, че се предават и започват да слушат. Казват, че не са против, ако информацията е интересна. Могат да я съхранят за бъдеща употреба като запомнянето на някой виц, за да го разказваш по-късно на другите. Фактологическата информация е по-малко интересна за жените, защото им е от по-малка полза. Малко вероятно е те да се опитват да налагат дара на информацията; по-вероятно е да дадат дара на добрата публика. Както мъжете, така и жените понякога се оказват на лекция, която не биха искали да изслушат. Мъжете обаче ми казват, че това е най-вероятно да се случи, ако другия мъж е на по-високостатусна позиция. Те знаят, че трябва да изслушват лекциите на бащите и шефовете. Това, че мъжете могат да се окажат в позицията на нежелаещият да слуша, се засвидетелства от един откъс от изказване, в което А.Р. Гърни6 се оплаква, че често е "затиснат в ъгъла от някой самозван експерт, който ми изнася тиради с добре обмислените си мнения по безкраен ред от теми". Той твърди, че тази тенденция издава чисто американска неспособност да се "разговаря", т.е. човек да се ангажира в балансирано даване и вземане, и цитира в своя подкрепа френския наблюдател на американските нрави Алексис дьо Токъвил, който пише: "Американецът. . . ви говори така, сякаш се обръща към аудитория." Гърни отдава собственото си ценене на разговарянето на баща си, който "беше майстор в изтръгването и възторженото реагиране на гледищата на другите, макар че гъвкавостта му невинаги се простираше до децата му. Всъщност, сега, когато помисля за това, той много често ни говореше така, сякаш се обръща към аудитория." Не е учудващо, че бащата на Гърни изнасял лекции на децата си. Актът на даването на информация по дефиниция поставя човек в рамката на по-висок статус, докато актът на слушането – в по-долен статус. Децата инстинктивно усещат това – както и повечето мъже. Когато обаче жените слу-

127

шат мъже, те не мислят в термините на статуса. За съжаление, когато са интерпретирани през фокуса на статуса, техните опити да подкрепят свързаността и да установяват близки отношения могат да бъдат погрешно интерпретирани като поставящи ги в подчинена позиция – и е вероятно да бъдат приети по този начин от много мъже. КАКВО Е ТОЛКОВА СМЕШНО? Икономиката на размяна на вицове и смешки срещу смях е паралелна. В своето изследване на дискусионните групи от колежани Еърис7 установява, че студентите в мъжки групи прекарват много време и много се забавляват с разкази за времената, когато са си правели шеги с другите. Тя се позовава на изследване, в което Барбара Милър Нюман открива, че обект на шегите стават гимназисти, които не са "схватливи и интелигентни". Практическото шегуване – правенето на шега с някого – очевидно е въпрос на по-високопоставена позиция – и в замисъла, и в контрола. По-малко очевидно, но не по-малко вярно е обаче, че разказването на шеги и вицове също може да е начин за договаряне на статус. Много жени (положително не всички) се смеят на вицовете, но покъсно не си ги спомнят. Тъй като не са ръководени от желанието да получават и да запазват трибуната в групата, не е необходимо да помнят шегите, за да ги използват за тази цел. Жена, която ще нарека Бърнис, се гордееше с чувството си за хумор. На един коктейл срещнала мъж, който ѝ харесал, защото първоначално изглеждало, че и той има тази черта. Правел много духовити забележки, на които тя спонтанно се смяла. Когато обаче тя правела смешни забележки, той сякаш не чувал. Какво станало с неговото чувство за хумор? Макар че и разказването на смешки, и смехът по повод на тях са отражение на чувството за хумор, те са много различни социални дейности. Да накараш другите да се смеят ти дава мимолетна власт над тях: както посочва лингвистът Уолъс Чаф, в момента на смеха човекът временно е обезоръжен. Мъжът, който Бърнис срещнала, се чувствал удобно само когато той я разсмивал, но не и обратното. Когато Бърнис се смеела на неговите духовити забележки, мислела, че се ангажира в симетрична дейност, но в действителност се ангажирала в асиметрична ситуация. Един мъж ми каза, че по времето, когато бил в десети клас, разбрал, че предпочита компанията на жени пред тази на мъже. Той открил, че приятелките му са по-подкрепящи и по-малко съревнователно настроени, докато приятелите му сякаш прекарвали цялото си време в майтапи. Разглеждане-

128

то на шегуването като асиметрична дейност изяснява защо то попада в стила, който според него бил съревнователен. "С КОГО СИ МИСЛИШ, ЧЕ ГОВОРИШ?" Фините асиметрии в слушането и говоренето могат да хвърлят светлина и върху честото оплакване, че мъжете не говорят с жените си вкъщи. Джери Филипсен е антрополог, който прекарва две години и половина в работа сред тийнейджъри в градски италиански работнически квартал. Тези момчета били шумни и словоохотливи, когато прекарвали времето си едни с други по ъглите на улицата или в местния бар. Те обаче не говорели с повисшестоящи или по-нискостоящи от тях. Ако искали да получат нещо от човек на авторитетна позиция, разчитали на посредници точно така, както се молели на светец за застъпничество, а не директно на Бога. С тези на подчинена позиция – деца, жени или момчета с по-нисък статус, получавали онова, което искат, чрез демонстрирането на физическа сила и, ако е необходимо, чрез насилие. Да се говори с някой с по-висок статус би било безочливо, нахално, ненормално. Да се говори с някой с по-нисък статус би било слабост, неефективно поведение и покана за субординация. Има два начина, по които културата на тези "мачо*"-юноши е сходна на културата на момичетата и жените. Подобно на момичетата тези момчета получават статус чрез принадлежността: колкото по-влиятелни са хората, които познават, толкова повече статус имат. Смисълът на принадлежността за тях обаче е властта – те използват връзките си, за да направят така, че нещата да се свършат. За момичетата принадлежността е цел сама по себе си: техният статус се качва нагоре, ако са приятелки с високостатусни момичета. Тези момчета са като момичетата и по това, че говорят само когато се чувстват удобно – сред равните им. Защо обаче не искат да говорят с момичетата? Може би приемат, че момичетата са с по-нисък статус, докато момичетата смятат – или искат да смятат, – че партньорът – дори и от мъжки пол, е равен по статус. Класовите различия могат да играят по-голяма роля в разговорните стилове, отколкото си мислим. Социоложката Мира Комаровски в класическото си изследване Blue Collar Marriage (Бракът при физическите работници) установява, че колкото по-силно двойката принадлежи към средната класа, толкова повече съпругът и съпругата се разглеждат един друг като приятели. Сред завършилите гимназия съществува очакването, че съпругът трябва да говори с жена си. Сред нямащите гимназиално образование съпругите, кои-

129

то искали мъжете им да говорят с тях, се смятали за неуместно претенциозни. Очакването е, че жените трябва да говорят с жените-роднини и да оставят на мира съпрузите си. ВЗАИМНИ ОБВИНЕНИЯ Разглеждайки тези динамики, не е учудващо, че много жени се оплакват, че партньорите им не ги слушат. Мъжете обаче отправят същото оплакване по отношение на жените, макар и по-рядко. Обвинението: "Ти не ме слушаш" често в действителност означава: "Ти не разбираш какво казах по начина, по който аз исках да го разбереш" или "Не получавам реакцията, която исках". Да те слушат може да стане метафора за това да те разбират и да те ценят. В по-ранните си трудове подчертавам, че жените могат да останат с впечатлението, че мъжете не ги слушат дори когато всъщност го правят. Това става, защото мъжете имат различни обичайни начини за демонстриране на това, че слушат. Както обясняват антрополозите Малц и Боркър8, жените са по-склонни да задават въпроси. Дават и повече реакции, че слушат – подхвърляния като м-хъ, ъ-хъ и да, осигуряват непрекъсната обратна връзка. Освен това те реагират по-положително и въодушевено – например като се съгласяват и се смеят. Цялото това поведение е вършенето на работата "слушане". То създава и разговор за връзка, като подчертава свързаността и насърчава повече говорене. Съответстващите стратегии на мъжете – излъчването на помалко слушателски реакции, правене на изказвания, а не толкова задаване на въпроси и предизвикване, а не съгласяване – могат да се разбират като състезателни стъпки на очакващите да говорят, а не като поведение на членове на аудиторията. Не само че жените излъчват повече сигнали за слушане според Малц и Боркър, но сигналите, които дават, имат различно значение за мъжете и жените в съответствие с подреждането говорещ/аудитория. Жените използват "да", за да посочат: "Аз съм с теб, следвам мисълта ти", докато мъжете са склонни да казват "да" само когато са съгласни. Възможността за несъгласие е ясна. Когато е изправен пред жена, която казва "да", "да", "да" и след това се окаже, че тя не е съгласна, мъжът може да заключи, че тя е била неискрена или че се е съгласявала, без наистина да слуша. Когато е изправена пред мъж, който не казва "да" – а всъщност нищо не казва, – жената може да заключи, че той не слуша. Стилът на мъжете е по-фокусиран вър-

130

ху буквалното ниво – равнището на съобщенията на разговора, докато този на жените е фокусиран върху взаимоотношението или нивото на метапосланията. За мъж, който очаква слушателят мълчаливо да внимава, жена, която непрекъснато дава обратна връзка и подкрепа, изглежда, че говори прекалено много за слушател. За жена, която очаква слушателят да е активен и въодушевено да показва интерес, внимание и подкрепа, мъж, който мълчаливо слуша, ще изглежда, че изобщо не слуша, а по-скоро се е изключил от разговора и умствено изобщо не е там. Заради тези модели жените могат да остават с впечатлението, че мъжете не слушат, когато в действителност го правят. Напоследък обаче започнах да разбирам, че и друго нещо е вярно – мъжете слушат жените порядко, отколкото жените, защото актът на слушането има различно значение за двете групи. Някои мъже наистина не искат да слушат дълго, защото се чувстват поставени в рамката на подчинения. Много жени искат да слушат, но очакват дейността да е реципрочна – аз ще те слушам сега, ти ще ме слушаш по-късно. Те се фрустрират, когато слушат "сега" и "сега", и "сега", а това "по-късно" никога не идва. ВЗАИМНО НЕУДОВЛЕТВОРЕНИЕ Ако жените са неудовлетворени от това, че винаги трябва да бъдат в позицията на слушащия, неудовлетворението може да е взаимно. Ако жената смята, че ѝ е била приписана ролята на мълчаливата слушаща аудитория, това не означава, че мъжът вярва, че той ѝ е приписал тази роля – или че задължително му харесва такова ригидно подреждане. По времето, когато работех върху тази книга, се озовах на букинистко парти с хора, които едва познавах. Завързах разговор с очарователен млад мъж, който се оказа художник. Поинтересувах се за работата му и като реакция на неговия отговор попитах дали съвременното изкуство се връща към фигуративното рисуване. Отговаряйки на въпроса ми, той ми разказа много неща от историята на изкуството – толкова много, че когато свърши, рече: "Това беше дълъг отговор на вашия въпрос". Отдавна бях забравила, че съм задала въпрос, а камо ли какъв е бил той. Този монолог не ми пречеше – интересно ми беше, но разбрах (което малко ме разтърси), че току-що съм изпитала динамиката, за която от години пиша. Рискувах да засегна дружелюбния си нов познат, за да науча нещо за неговата гледна точка. В крайна сметка това беше букинистко парти, така

131

че можех да разчитам на неговата благосклонност, ако нарушех правилата на декора в интерес на написването на една книга. Попитах дали често се оказва в ситуации, в които говори дълго, а някой друг слуша. За момент се замисли и каза: да, така било, защото му харесвало да изследва идеите в детайли. Поинтересувах се дали се случва по равно с мъже и с жени. Той отново помисли и каза: "Не, имам повече проблеми с мъжете". Попитах го какво има предвид под "проблеми", а той отговори: "Мъжете прекъсват. Те искат да обясняват на мен". Най-накрая, след като установих, че този млад мъж е обезоръжаващо готов да говори за разговора, който току-що бяхме имали, и за собствения си стил, попитах какво предпочита: жена да слуша мълчаливо и подкрепящо или да предлага свои мнения и идеи. Той каза, че според него е подобре, ако тя изяви желание да дава информация, като по този начин направи размяната по-интересна. Когато мъжете започнат да изнасят лекции на други мъже, слушателите имат опит в отклоняването на лекцията, изнасянето на собствена лекция или в торпилирането ѝ. В тази система правенето на авторитетни изявления може да е начин за започване на размяна на информация. Жените обаче не са свикнали да реагират по този начин. Те не виждат голям избор, освен да слушат внимателно и да чакат кога ще им се даде думата, а не да си я вземат сами. Ако това е така, мъжът може да е също толкова фрустриран и отегчен, колкото и жената, когато опитът му да започне размяна на информация свърши като изнасяне на лекция. От негова гледна точка тя пасивно попива информацията, така че явно няма какво да каже. Една от причините, поради които разговорите на мъжете с жените често се превръщат в изнасяне на лекции, е в това, че жените слушат внимателно и не прекъсват с предизвикателства, изместване на въпроса или поднасяне на съответстваща информация. В разговорите с колегите, за които разказах в началото на главата, това различие може би е било от критично значение. Когато говорех с жената, и двете споделихме за изследванията си в отговор на насърчението на другата. Когато говорих с мъжа, го насърчавах да говори за работата си и той се съгласи, но не ме насърчаваше аз да говоря за своята. Това може да означава, че той не е искал да чуе за моите изследвания, но може да значи и друго. В изследването си върху дискусионните групи от колежани Еърис9 установява, че жени, които много говорят, започват да се чувстват неудобно – те се оттеглят и често изтикват напред някои по-мълчаливи членове на гру-

132

пата. Това идеално съответства на желанието на жените да поддържат нещата балансирани, така че всеки да е поставен на равноправна основа. Жените очакват техните партньори в разговорите да ги насърчават да говорят. Мъжете обикновено не насърчават по-мълчаливите членове да говорят, приемайки, че всеки, които има какво да каже, сам ще изяви желание. Мъжете могат да са еднакво разочаровани от партньор в разговора, който се оказва, че няма нищо за казване. По сходен начин мъжете може да са отегчени от женските теми, както жените – от мъжките. Докато молех бившият офицер от Кралските военновъздушни сили да ми разкаже нещо за личните си преживявания от Гърция, той вероятно се чудеше защо го отегчавам с моите истории и се дивеше на невежеството ми по отношение на историята на страната, в която съм живяла. Може би той щеше да разглежда разговора ни като успешен, ако аз предизвиквах неговата интерпретация на гръцката история или познанията ми за нея надвишаваха неговите, а не мълчаливо да го слушам. Когато, след като чуят с какво се занимавам, някои мъже започнат да ме предизвикват по отношение на изследователските ми методи, те ме канят да им дам информация и да им покажа, че имам експертни познания – нещо, което не обичам да правя извън семинарите или лекционните зали, но което те биха били доволни да направят, ако са предизвикани. Публицистката, която внимателно слушаше информацията за радиостанцията, ми обясни, че е искала да е мила с мениджъра и да изглади пътя към появата на клиентите ѝ по неговата станция. Мъжете, които искат да спечелят благоразположението на жени обаче, е по-вероятно да се опитат да ги очароват чрез предлагане на интересна информация, отколкото чрез внимателно изслушване на информацията, която жените имат да споделят. Спомням си една закуска преди лекция, която изнесох пред асоциацията на абсолвенти на един колеж. Любезният домакин ме забавляваше преди речта ми, като ме "угощаваше" с информация за компютрите, към която възпитано показвах интерес, докато вътрешно крещях от скука и от чувството, че съм товарена с нерелевантна информация, за която бях сигурна, че никога няма да запомня. Въпреки това съм сигурна, че той мислеше, че е интересен и е вероятно поне някои от мъжете-гости да са смятали, че е такъв. Не искам да внушавам, че всички жени-домакини са ме забавлявали по идеален начин. Спомням си един ангажимент за лекция, преди която ме заведоха на обяд с група от жени. Те с такова внимание слушаха приказките ми, че ме затрупаха с въпроси, подканвайки ме да си изнеса лекцията по време на

133

обяда, преди да започне официалното събитие. В сравнение с това може би мъжът, който ми четеше лекция за компютрите, се опитваше да ме остави да си почина. Дисбалансът, по силата на който мъжете често се оказват в ролята на лектора, а жените – в ролята на аудиторията, не е създание само на единия участник във взаимодействието. Той не е нещо, което мъжете правят на жените. Нито пък е нещо, което жените виновно "позволяват" или "си просят". Дисбалансът се създава от различията между мъжките и женските обичайни стилове. ОГРАНИЧЕНИ ОТ СТИЛА Разказът на Фредерик Бартелм10 War with Japan (Война с Япония) представя мъж, който прибягва до изнасяне на лекции на сина си не защото иска, а защото е познато и е безопасно. В началото на историята разказвачът обявява, че ще се изнесе от къщата в апартамента над гаража, защото двамата с жена му "имат малко неприятности". Той мисли да помоли 12-годишния им син да му помогне да си пренесе багажа: "Мисля, че ще се възползвам от възможността да му обясня защо се местя в гаража, но пък после реших, че няма да го направя, защото няма да се получи ясно. Не знам защо искам да му обяснявам разни работи – предполагам, че искам да го спечеля. . . ." После мъжът се приближава към сина си и му казва, че иска да си поговорят: "Това, което искам да ти кажа, е, че някои неща сега не са наред, а някога не беше така. Предполагам ще забележиш, че не са наред и ще започнеш да се чудиш защо, така че си помислих, че трябва да се намеся. Нали разбираш, да си изпълня задължението." Той изглежда несигурен, така че аз казвам: "Нека ти дам един пример. Седях си тука вътре и мислех за война с японците. Е, Чарлс, ние няма да имаме никаква война с японците, разбираш това, нали?" Бащата в крайна сметка изнася лекция на сина си за японците, руснаците, американското правителство и обществото. Шегува се. Не казва нищо за себе си, за чувствата си, за изнасянето си от дома или за взаимоотношения с майката на момчето и със самото момче. Историята е иронична и

134

тъжна, защото е ясно, че този баща няма да "спечели" сина си по този начин. Лекцията, която изнася за войната с Япония, не интересува момчето, нито пък тя е това, което бащата наистина е искал да каже. Той се подхлъзва към обяснения на онова, което става в света, защото му е по-познато, а следователно и по-лесно за разказване, отколкото онова, което става в семейството. Този баща, изглежда, се е поддал на страха си, че ако се опита да обясни защо се мести в гаража, няма "да се получи ясно". Той чувства, че трябва да има точни отговори и обяснения така, както ги има за политиката. Вероятно би се почувствал по-свободен да каже онова, за което мисли, ако се откаже от убеждението, че не може да говори докато не е обмислил и не си е изяснил абсолютно всичко. Синът му би имал повече полза да чуе мислите и чувствата на баща си, дори и ако не са идеално ясни. Мъжът в този разказ е бил осакатен от обичайния си стил. От друга страна, поемането винаги на ролята на реагиращ, а не на инициатор ограничава жените. Тази тенденция има съществени последствия в сексуалните отношения. Филип Блумстейн и Пепър Шварц в изследването си American Couples (Американски двойки) откриват, че лезбийките правят секс по-рядко от хомосексуалистите и хетеросексуалните двойки. Социолозите смятат, че това е така, защото – както установяват – в хетеросексуалните двойки мъжът почти винаги инициира секса, а жената или се съгласява, или упражнява правото си на вето. Сред хомосексуалистите поне единият партньор приема ролята на инициатор. Сред лезбийките обаче често никой от партньорите не се чувства удобно да приеме ролята на инициатор, тъй като не иска да бъде възприет като отправящ изисквания. НАДЕЖДА ЗА БЪДЕЩЕТО Каква е надеждата за бъдещето? Трябва ли да играем приписаните ни роли до последното действие? Макар че сме склонни да прибягваме до обичайните си начини на говорене, повтаряйки старите рефрени и познатите реплики, навиците могат да се разчупват. Както мъжете, така и жените могат да спечелят от разбирането на стила на другия пол и от научаването как да го използват в определени случаи. Жените, които се оказват насила напъхани в ролята на слушател, трябва да практикуват начини за измъкване от тази позиция, а не търпеливо да чакат лекцията да свърши. Може би трябва да се откажат от убеждението, че е необходимо да чакат, докато не им дадат думата. Ако имат какво да

135

кажат по дадена тема, биха могли да се накарат сами да изявят желание да го споделят. Ако са отегчени от някоя тема, могат да упражнят известно влияние върху разговора и да променят темата към нещо, което биха искали да обсъждат. Ако жените с облекчение научават, че невинаги трябва да слушат, може би също е известно облекчение за мъжете да научат, че невинаги трябва да имат интересна информация на върха на езика си, ако искат да впечатлят или забавляват една жена. Една журналистка веднъж ме интервюира за статия върху начините за завързване на разговор. Тя ми каза, че друг експерт, който е интервюирала – мъж, смятал, че единият трябва да предложи някаква интересна информация. За мен това беше много забавно, защото, изглежда, олицетворяваше мъжката, но не и женската идея за умел разговарящ. Колко по-лесна за мъжете би била задачата на разговора, ако осъзнаят, че всичко, което трябва да правят, е да слушат. Както се изразява една жена, която написа писмо11 до редактора на сп. Psychology Today, "Когато открия мъж, който ме пита: 'Как мина денят ти днес?' и наистина иска да знае отговора, съм на седмото небе." БЕЛЕЖКИ 1 Препратката е към Aries, 1982. 2 Препратката е към Aries, 1976. 3 Fox, p. 61. 4 Становището на г-н Х за писането на жените ми напомня коментарите, които съм срещала при мъже критици за романите на съвременна гръцка писателка – Лилика Накос. Тъй като романите ѝ улавят ритъма на разговорния идиом, някои критици погрешно оценяват постиженията на Накос. Например един нарече майсторската ѝ проза "спонтанно изливане". Друг я нарече "не литература, а разговор". Цитирам тези и други атрибуции в книгата си Lilika Nakos. 5 Jules Feiffer, Grown Ups. New York: Samuel French, 1982, pp. 7-8, 8-9 and 2627. 6 A.R. Gurney, "Conversation Piece," "My Turn" column, Newsweek, June 26, 1989, pp. 10-11. 7 Препратката е към Aries, 1976. 8 Малц и Боркър не правят собствени изследвания, а по-скоро интегрират резултатите на няколко други изследователи. Това, че жените задават

136

повече въпроси и излъчват повече реакции, показващи, че слушат, се приписва на изследванията на Памела Фишман и на Линет Хършман. Откритието, че жените реагират по-положително също се приписва на тях, както и на Фред Стротбек и Ричард Ман. 9 Позоваването е на Aries, 1976. 10 Frederick Barthelme, "War with Japan," The New Yorker, December 12, 1988, pp. 44, 45. 11 Писмото, подписано Евелин Арън, Мексико сити, Мексико, беше публикувано в Psychology Today, May 1988, p. 5.

137

6. Общност и съревнование: стилове в конфликт Когато пътищата на двама души се пресекат, непременно ще има конфликт на интереса: не можем и двамата да стоим на едно и също място, без единия от нас да настъпи крака на другия. Ако никой не отстъпи, единият ще бъде прегазен. Вие и аз не сме един и същ човек, така че някои от нашите желания ще са различни и конфликтът е неизбежен. Тъй като не може и двамата да направим нещата така, както ние ги искаме, може да се окажем в борба за власт. На пръв поглед може да изглежда, че конфликтът е противоположен на разбирателството и принадлежността. В голяма част от написаното за женските и мъжките стилове се твърди, че мъжете са съревнователно настроени и предразположени към конфликт, докато жените са сътрудничещи си и отдадени на принадлежността. Да сте в конфликт обаче означава и да сте обвързани един с друг. Макар да е вярно, че много жени се чувстват поудобно да използват езика, за да изразяват разбирателство, докато много мъже се чувстват по-удобно да го използват за себепоказване, ситуацията в действителност е по-сложна, защото, когато е част от взаимна борба, себепоказването е също един вид свързване. Освен това конфликтът може да се цени като начин за създаване на връзка с другите. За повечето жени конфликтът е заплаха за свързаността и трябва да се избягва на всяка цена. За предпочитане е споровете да се разрешават без директна конфронтация. За много мъже обаче конфликтът е необходимо средство, чрез което се договаря статус, така че той трябва да се приема и дори да се търси, приветства и да му се наслаждаваме1. Уолтър Онг – учен, изучаващ културната лингвистика, показва в книгата си Fighting for Life (Борба за живот), че "противопоставянето" – поставянето на личните потребности, желания или умения срещу тези на другите – е съществена част от човешкото качество, но "очебиещото или изразеното противопоставяне е повече елемент в живота на мъжете, отколкото на жените"2. Той демонстрира, че мъжкото поведение обикновено включва някакво съревнование, т.е. битка, борба, конфликт, конкуренция и съперничество. Ритуалното съревнование, олицетворявано от грубата игра в спорта, е всепроникващо в мъжкото поведение. Жените, от друга страна, е по-веро-

138

ятно да използват посредници или да се "бият" с реални, а не с ритуализирани цели. Приятелството сред мъжете често съдържа голям елемент дружелюбна агресия, която жените е много вероятно да объркат с истинската агресия. Онг демонстрира заплетеното взаимоотношение между вербалната дейност и "агонистичните*" отношения. Словесните спорове – от формалните дебати до изучаването на формалната логика – по природа са противопоставяне. Имайки това предвид, можем да видим, че склонността на много мъже да очакват дискусиите и споровете във всекидневните разговори да се придържат към правилата на логиката е остатък от тази традиция. Нещо повече: езиковата дейност в себепоказването – това, което наричам разговор за докладване – е част от по-голямата рамка, в която много мъже подхождат към живота като към състезание. Тъй като тяхното въображение не е пленник на ритуализираната битка, жените са склонни да интерпретират погрешно и да бъдат озадачени от противоборството в начините на говорене на много мъже и не забелязват ритуалната природа на дружелюбната агресия. В същото време осъществяването на общността може да бъде ритуализирано също толкова лесно, колкото и осъществяването на битката. Привидната общност сред жените може да маскира борби за власт, а привидната еднаквост – фундаментални различия в гледните точки. Мъжете могат да бъдат също толкова объркани от женските вербални ритуали, колкото жените – от мъжките. Вербалният живот на двойките е пълен с такива обърквания. "НЕ МИ КАЗВАЙ КАКВО ДА ПРАВЯ" Една жена, която ще нарека Дайана, често започва изказванията си с "хайде"*. Може да каже: "Хайде да излезем и да хапнем навън" или "Хайде да почистим сега, преди да седнем на обяд". Това вбесява Нейтън. Той чувства, че тя го командва, казвайки му какво да прави. Дайана не може да разбере защо той го приема така. За нея е очевидно, че тя прави предложения, а не отправя изисквания. Ако на него не му се прави онова, което тя предлага, просто трябва да каже. Тя няма да настоява на своето, ако знае, че той не иска да прави точно това. Лорейн често хвали Сидни и му благодари за това, че е почистил кухнята или е изпрал прането. Вместо да оцени похвалата, Сидни негодува: "Това ме кара да се чувствам така, сякаш ти изискваш от мен да го правя през цялото време". Друг мъж направи подобен коментар по отношение на

139

майка си. Тя го хвалела за това, че ѝ се обаждал, казвайки: "Ти си много добър човек". Той чувствал, че тя иска да си гарантира редовните му обаждания, като инсинуира, че ако не ѝ се обади, ще бъде лош човек. В изследването си на личния живот на американските двойки Филип Блумстейн и Пепър Шварц3 цитират млад мъж, който, обсъждайки сексуалната си връзка с приятелката си, им казал: "Бяхме в леглото и тя ми казваше: 'Направи това по-леко' или 'Направи това по-нежно', а аз просто ѝ рекох, че аз я любя и че тя трябва да ме остави да го направя по моя си начин... Никой не иска да го командорят..." Във всички тези примери мъжете се оплакват, че е било посегнато на независимостта и свободата им. Тяхната система за ранно предупреждаване е настроена да улавя сигнали за това, че им се казва какво да правят – дори в такава съвместна дейност като секса. Такива оплаквания изненадват и озадачават жените, чиято система за ранно предупреждаване е настроена да улавя различна заплаха. Непрестанно да търсиш заплахи към независимостта е смислено в рамката на агонистичния свят, където животът е серия от състезания, проверяващи уменията на мъжа и каращи го да се бори срещу другите, които се опитват да пречупят волята му и да я подчинят на своята. Ако мъжът преживява живота като борба за свобода, той естествено е склонен да се съпротивлява на опитите да го контролират или да определят неговото поведение. Този светоглед е породил понятието за мъжа под чехъл: много мъже се засягат и от най-малкия намек, че жена им иска да ги накара да свършат нещо. Животът на жените от край време е бил затиснат отвсякъде от изискванията на другите – семействата им, съпрузите им – и въпреки това, макар че отделни жени могат да се оплакват от заповеднически настроени съпрузи, няма паралелен стереотип за "жена под чехъл". Защо? Разглеждайки хората като взаимозависими, жените очакват действията им да бъдат повлияни от другите, както и че хората трябва да действат в хармония. Тяхната борба е да поддържат връзките силни, да държат всеки в общността и да удовлетворяват потребностите на другите, като същевременно полагат всички усилия, на които са способни, в ущърб на контрола върху личните си потребности и предпочитания. Ако мъжът се бори, за да бъде силен, жената се бори, за да поддържа общността силна.

140

ХАЙДЕ ДА СЕ ВЪРНЕМ НАЗАД ПРИ ДЕЦАТА Недоразумението между Дайана и Нейтън може да се проследи до ритуалните разговорни стилове, които са типични за жените и мъжете – стилове, оформящи се още с първите думи на децата, които те се учат да използват в играта. Склонността на Дайана да прави предложения, започвайки с "Хайде", не е просто някаква идиосинкразия. Изследователите на детската игра са установили, че момичетата от всички възрасти обикновено говорят по този начин. Психоложката Джеклин Сейч4 и нейните колеги изследват деца от предучилищна възраст (2 до 5-годишни) и установяват, че момичетата са склонни да правят предложения за действане чрез думата "хайде", докато момчетата често си заповядват. Например при играта на доктор малките момченца казват неща, като: "Лягай." "Вземи онова нещо за сърцето." "Дай си ръката." "Опитай се да ми дадеш лекарство." Когато момичетата играят на доктор, казват неща като: "Хайде да седнем и да го използваме". Марджъри Харнес Гуудуин5 открива абсолютно същия модел в съвършено различна група – играещи по улиците на квартал във Филаделфия чернокожи деца на възраст от 6 до 14 години. Момчетата, които (агонистично) правели прашки, подготвяйки се за бой, си заповядвали: "Дай ми клещите!" "Човече, не идвай тук, където съм аз!" "Дай ми това, бе. После, след като ги отрежеш, дай ми ги на мен." "Махни се от пътя ми." Момичетата, които изработвали стъклени пръстени от гърла на бутилки, не издавали заповеди, а правели предложения, започвайки с "хайде": "Хайде да минем покрай "Събс и Съдс". [бар/ресторант на ъгъла] "Хайде да я питаме: 'Имате ли някакви бутилки?'." "Хайде де, нека идем и да намерим няколко."

141

"Давайте. Хайде да се върнем – всички ние, – така че да можем да си ги запазим." "Хайде първо да преместим тези." Друг начин, по който момичетата предлагали дейности, било с "ще" ("Ще направим цяла изложба от пръстени"), "бихме могли" ("Бихме могли да използваме канала" [за сваляне на гланца от стъклото на пръстените]), "може би" ("Може би е възможно да ги нарежем ей така") и "ще трябва" ("Ще трябва да намерим повече бутилки"). Всичко това са опити да се повлияе върху дейността на другите, без да им се казва какво да правят. В същото време те подкрепят идентичността на момичетата като членове на една общност. Децата може да са повлияни от стиловете на родителите си точно така, както възрастните от онова, което са научили като деца. Психолингвистката Джийн Берко Глийсън изучава начините, по които родителите говорят на малките си деца, и установява, че бащите заповядват повече на децата си, отколкото майките, както и че нареждат повече на синовете си, отколкото на дъщерите си. Социолингвистката Френсис Смит наблюдава сходен модел в ситуация на публично говорене. Изследвайки практически проповеди на мъже и жени студенти в баптистка семинария, тя установява, че когато се позовават на глави и строфи в своите тълкувания, мъжете често дават заповеди на аудиторията, например "Слушайте внимателно, докато чета Евангелието от Лука: 17". Жените, от друга страна, рядко използват заповедната форма, а по-скоро са склонни да канят аудиторията да участва, например "Нека се върнем към строфи 15 и 16". Ако имаме предвид тези модели, виждаме, че Нейтън не е далеч от истината, когато чува "хайде" като равнозначно на заповед. То наистина е начин да накараш другите да направят това, което искаш. Но и Дайана е права, когато казва, че той не трябва да се чувства принуден. Различието лежи във фундаментално различните социални структури на момчетата и момичетата, както и на мъжете и жените. В йерархичния ред, в който момчетата и мъжете се оказват или смятат, че са, статусът наистина се печели чрез нареждане на другите какво да правят и съпротива срещу приемането някой друг да ти казва какво да правиш. Следователно след като Нейтън е дешифрирал "хайде"-то на Дайана като нейния начин да му казва какво иска той да направи, следващата му стъпка е да ѝ се съпротивлява. Момичетата и жените обаче се оказват или смятат, че са в общност, която е заплашена от

142

конфликтите, така че формулират исканията си като предложения, а не като заповеди, за да улеснят околните да изразяват различни предпочитания, без да провокират конфронтация. След като не са свикнали другите да се опитват да пречупват тяхната воля просто за да заздравят доминиращата си позиция, момичетата като цяло не се научават да се съпротивляват на изискванията на другите и по принцип не очакват околните да се съпротивляват на техните. Въпросът не е, че жените не искат да е на тяхното, а просто че те не искат да го получат с цената на конфликта. Иронията на взаимодействия като тези между Дайана и Нейтън е, че различията между мъжките и женските стилове обричат усилията им. Именно стъпките, които жената прави, за да избегне конфронтацията, имат ефект на подклаждането ѝ в разговора с някои мъже. Когато преценят, че някой се опитва да ги накара да свършат нещо, без директно и ясно да го каже, мъжете се чувстват манипулирани и заплашени от враг, който е още по-страшен, защото отказва да излезе на открито. "АЗ ЩЕ СЪМ ДОКТОРА, А ТИ ЩЕ СИ БЕБЕТО" Тези различия в подходите към конфликта имат и редица други отражения върху начините на говорене. В изследването си на играещи деца от предучилищна възраст Сейч6 открива, че когато малки момченца играят на доктор, типичната позиция е "Аз ще съм докторът". Момчетата искат да играят ролята на лекаря в 79% от времето и често се ангажират в дълги спорове за това, кое момче ще получи по-високостатусната роля. Други изследователи са установили сходни модели. Лингвистката Илейн Андерсън наблюдава деца от предучилищна възраст да играят на доктор-пациент с театрални кукли. Тя също открива, че момчетата искат да заемат високостатусната роля на лекаря и обикновено отказват да бъдат пациент или бебе. Момичетата приемат да са доктора само в 1/3 от времето и често искат да са пациента, бебето или майката. В изследването на Сейч в огромното мнозинство от случаите момчетата казват едно на друго коя роля да играят ("Хайде де, бъди доктора"). Момичетата, от друга страна, обикновено се питат едно друго коя роля искат ("Ще бъдеш ли пациентът за няколко пъти?") или правят съвместно предложение ("Аз ще съм сестрата, а ти ще си лекарят"; "Сега и двете можем да бъдем лекарки"; "И двете можем да бъдем болни" или "Добре, аз ще съм лекарят за моето бебе, а ти ще си лекарят за твоето"). Освен че из-

143

бягват конфронтацията или казването на другите какво да правят, много от тези предложения са творчески начини за поставянето на момичетата на позиции с равен статус. Дали тези експериментални изследвания, в които децата играят в лабораторна среда, отразяват точно начина, по който децата играят в естествена среда? Свидетелствата, че това е така, могат да се намерят в статия, написана от един баща7 която започва по следния начин: "Моята дъщеря – Аня, и седемгодишната ѝ приятелка Розмари играеха заедно в детската стая. Вратата беше открехната и когато чух гукане от там, надзърнах и видях, че всяко дете държеше парцалена кукла и я люлееше в ръцете си. "Сега можеш да смениш бебето си – каза Розмари на Аня, – а аз ще сменя моето." Когато прочетох това, бях изумена от симетрията в играта на момичетата. Розмари предлага и двете да се ангажират в една и съща дейност в едно и също време. Вместо да се опитва да постави Аня в по-нискостатусната роля на бебето, тя запазва тази роля за непротестиращите парцалени кукли. РАЗЛИЧНИ СОЦИАЛНИ СТРУКТУРИ Различните начини, по които момичетата и момчетата се опитват да влияят върху поведението на другите, отразяват – и създават – различни социални структури. Подготвяйки се за боя с прашки, момчетата в изследването на Гуудуин демонстрират йерархична организация: лидерите нареждат на останалите какво да правят. Даването на заповеди и карането на другите да ги изпълняват е начинът, по който момчетата стават и остават лидери. Заповедта по дефиниция разграничава говорещия от реципиента и го поставя в рамката на имащ повече власт. Обратното, групите на момичетата са организирани по егалитален начин; според Гуудуин: "При постигането на дейността по задачата дори четири, петгодишните момичета участват съвместно във вземането на решения с минимално договаряне на статус". Чрез оформянето на предложенията с "хайде" и "ние" момичетата имат предвид, че групата им е една общност и в резултат подчинението би увеличило властта на общността, а не индивидуалната власт на човека, който го прави. Нещо повече: момчетата обикновено не посочват други причини за изискванията си, освен желанията си. Например момче, което поело лидерската роля, отправяло такива искания:

144

"КЛЕЩИТЕ. ИСКАМ КЛЕЩИТЕ!" "Виж, човече. Искам клещите веднага." Момичетата обаче посочвали причини за предложенията си: ШАРЪН: Трябва първо да ги изчистим, нали знаеш. ПАМ: Знам. ШАРЪН: | 'Щото имат микроби. ПАМ: | Да ги измием и такива работи, 'щото може да имат микроби по тях8. След като не посочват причини за изискванията си, момчетата подсилват заповедите като стъпки в състезание. Подчинението означава поддаване на авторитета на лидера, макар че то е акт на сътрудничество дотолкова, доколкото подкрепя гладката работа на групата. Желанието на момичетата да бъде на тяхното обаче работи по различен начин. Те не само че посочват причини, но причините по принцип са добри: бутилките трябва да се измият, така че никой да не пострада от микробите. Когато Пам сътрудничи, като повтаря като ехо предложението на Шарън, а също и своята причина, тя, изглежда, по-скоро участва във вземането на решението, отколкото следва заповеди. Това обаче не значи, че не може да има модел по отношение на това, чии предложения обикновено се приемат, или че техният автор не изпитва лично удовлетворение и не печели престиж в групата. Различните социални структури, които поддържат момчетата и момичетата, се наблюдават при всякакъв вид предпочитани от тях дейности. Момчетата харесвали особено да играят открито съревнователни игри, като американски футбол и баскетбол9. Дори при дейности, които по природа не са съревнователни, те често се разделяли на отбори, за да подпомогнат съревнованието. Момичетата не се интересували особено от организирани спортове или игри, а предпочитали дейности на цялата група, като скачане на въже или дама. Гуудуин открива, че момчетата се ранжирали според уменията си в различните дейности и често се хвалели и перчели със способностите и притежанията си. Подобно на малките момчета в изследването на Сейч, които спорели кой ще играе доктора, децата в предпубертетна и пубертетна въз-

145

раст в изследването на Гуудуин спорели за статуса – за относителните умения и за това, кой има властта да им казва какво да правят. Момичетата спорели за външния си вид в съпоставка с този на останалите, за взаимоотношенията с околните и какво другите са казали за тях. Докато момчетата се перчели, че са по-добри, момиче, което действало така, сякаш е по-добро от другите, било критикувано заради "перченето" или "фукането". Момчетата не само заповядвали, но и се обиждали и заплашвали едно друго. Ако имали оплакване от друго момче, обикновено го изразявали на глас в негово присъствие. Оплакванията на момичетата в типичния случай обаче били изразявани в отсъствието на "обвиняемата"10. Предпочитанието на момичетата към избягването на директната конфронтация води до поведение, за което традиционно се е мислело по отрицателен начин – говоренето за някой зад гърба му. Изразявайки това негативно становище, един мъж отбеляза, че момичетата жертват искреността в името на хармонията. Обвинението в "неискреност" е често срещано в кроскултурната комуникация, защото културно различните хора не говорят по начини, които очевидно изглеждат подходящи. Подклаждането на пряка конфронтация чрез изразяването на критики може да изглежда "искрено" на онези, които вярват, че тя подкрепя другарството. В система, в която причинява спорове и отчуждаване обаче, конфронтацията изобщо не може да бъде "искрена", защото директното изразяване на критиката и започването на спор биха изпращали метапосланието, че човекът се опитва да отслаби връзките на приятелството. "ТИ НЕ КАЗА ЗАЩО" Тези различия в натрупания опит на децата водят до различаващи се очаквания, допускания и нагласи, които объркват разговорите на възрастните. Например следният спор е възникнал, защото жената е очаквала да чуе причините от мъжа, който пък няма навика да ги посочва. Морийн и Филип се опитвали да уточнят датата на едно парти: МОРИЙН: Единственият уикенд, в който, изглежда, и двамата сме свободни, е 10 октомври. ФИЛИП: Тогава се открива ловният сезон. МОРИЙН: Ами да го направим в събота или в неделя вечерта. ФИЛИП: Добре, нека е в събота.

146

МОРИЙН: Няма ли да искаш да ловуваш до по-късно в първия ден от сезона? ФИЛИП: [раздразнен] Казах събота, така че очевидно предпочитам този ден. МОРИЙН: [също раздразнена] Просто се опитвах да отчитам желанията ти. Не ми каза защо избираш събота. ФИЛИП: В четвъртък и петък ще съм на лов, така че до събота вечерта ще съм се наловувал. МОРИЙН: Добре, защо не го каза? ФИЛИП: Не виждам защо е трябвало да го казвам. И освен това смятам, че въпросите ти са много досадни. МОРИЙН: А аз пък смятам, че твоят отговор е много обиден! Тъй като Филип не посочва причина за избирането на събота, Морийн допуска, че той може да се е съгласил с онова, което според него било нейното предпочитание – нещо, което тя би направила, а и всъщност прави. Тя иска да му каже, че това не е необходимо, и е засегната от възраженията му, когато се опитва да се съобрази с него. За Филип молбата да обясни причините си изглежда като изискване да дава отчети за времето си. Той приема, че хората се грижат за личните си интереси, така че разпитването от нейна страна за неговите интереси е нахално и досадно. Опитите ѝ да облекчи потенциалния конфликт на интересите фактически подклаждат конфликт. ДОБРА БОРБА С НОКДАУН И ИЗНАСЯНЕ ОТ РИНГА Различията в нагласите към самия конфликт се проявяват във всекидневните разговори. Гейл мрази да спори. Ако Нормън се ядоса и повиши глас, тя е напълно разстроена. "Не мога да говоря с теб, ако крещиш – казва тя. – Защо не можем да обсъдим това като зрели хора?" Нормън никога не може да си го обясни. За него да се караш с някого е свидетелство за интимност. Обратното, безкрайните монотонни обсъждания, които тя цени като признаци на интимност, за него са анатема. Те просто го изтощават, докато след една добра борба, завършила с нокдаун и изнасяне на единия от ринга, той се чувства добре, – което пък нея я изтощава и разгромява. За него такива спорове са форма на ритуална битка и той ги цени като признак на обвързване, тъй като само онези, които са интимно обвързани един с друг, се карат.

147

Много култури по света разглеждат кавгите като доставящ удоволствие признак на интимност или игра. Американците в Гърция често имат чувството, че са свидетели на спорове, когато чуват просто приятелски разговор, който е по-разгорещен, отколкото ако го водеха американци. Лингвистката Дебора Шифрин показва, че в разговорите на източноевропейски евреи от работническата класа във Филаделфия – както мъже, така и жени – приятелските спорове са средство човек да бъде социабилен. Лингвистката Джейн Франк анализира разговорите на двама съпрузи евреи, които обикновено се поляризирали и ставали заядливи пред други хора. Те обаче не се карали, а един вид водели публична препирня, в която и двамата са на една и съща страна. Гърците често демонстрират грижи и интерес като казват на другите какво да правят. Гъркиня, която учеше в САЩ, изненадваше и дразнеше състудентите си в общежитието, защото им задаваше следните въпроси: "Защо държиш отворена вратата на хладилника толкова дълго време?" и "Защо ядеш толкова малко? Трябва да ядеш повече". Тези въпроси са често срещани сред приятелите в Гърция и биха били ценени като демонстриране на загриженост и обвързаност. За американците обаче те са нахални и критични. Американските състуденти в общежитието реагираха, като нарекоха гъркинята "Мамче". Това, което тя възприемаше като признак на интимни грижи и внимание, се приемаше като демонстрация на статус, характерен за майките, когато говорят на децата си. Социолозите Уилям Корсаро и Томас Рицо11 изучават деца на възраст от 2 до 4 години в американски и италиански забавачници. Те установяват, че любимата дейност на едно от италианчетата е ангажирането в разгорещен спор, който италианците наричат discussione, а американците биха разглеждали като кавга. Изследователите описват типичен пример на рутина, която се разигравала няколко пъти седмично, когато децата трябвало тихо да рисуват с флумастри: едно момченце – Роберто, се правело, че търси червен флумастер. Когато бил сигурен, че всички го гледат, Роберто опитвал и отхвърлял всички червени флумастри на своята маса и тогава ставал и взиемал един от съседна маса. Децата от другата маса или не го забелязвали, или – по-вероятният случай – се престрували, че не го забелязват. Не след дълго едно момиче от тази маса – Антония, питало на висок глас: "Къде е червеният?" и се преструвало, че търси червения флумастер и е разочаровано от всички флумастри, които тя и другарчетата ѝ по маса откривали. Тогава започвала драмата. Ето как я описват Корсаро и Рицо:

148

"Антония се удря по челото с длан и изкрещява: "Обрали са ни!" Това възклицание поставя началото на няколко неща едновременно. Роберто вдига поглед от рисунката си и се усмихва на другите деца на масата. Всички те срещат погледа му и му се усмихват, сигнализирайки, че знаят какво ще се случи. Същевременно няколко от децата на третата маса поглеждат към масата на Антония и после бързо изместват погледа си към масата на Роберто. Накрая от масата на Антония скача Мария, посочва към Роберто и извиква: "Роберто беше!". Антония, Мария и няколко други деца незабавно се отправят към масата на Роберто и когато стигат до нея, едно момиче – Луиза, сграбчва 7-8 маркера (включително този, който Роберто е взел) и ги скрива в скута си под масата. Вече до масата, Антония обвинява Роберто, че е откраднал червения флумастер. Той отрича, предизвиквайки Антония и другите да намерят откраднатия маркер. Когато Антония и Мария започват да го търсят, Бруна, подкрепена от няколко други деца от третата маса, също се включва в спора, твърдейки, че Роберто наистина е откраднал маркера и че Луиза го крие. Луиза крещи: "Не, не е вярно!", но Антония посяга под масата и хваща маркерите, които тя крие. На този етап децата вече силно крещят, блъскат се и се бутат с лакти, така че учителите трябва да се намесят за пореден път, за да разрешат спора." Тези деца не се боричкат за червения маркер – наоколо има повече от достатъчно флумастри. Както се изразяват Корсаро и Рицо, те просто предпочитат да се карат, отколкото да рисуват и това, изглежда, важи както за момчетата, така и за момичетата в италианската детска градина. БОРБА ЗА ПРИЯТЕЛСТВО Макар че discussione – шумният спор просто заради спора – доставя удоволствие както на момчетата, така и на момичетата в италианската забавачница, американските момчета и момичета си съответстват по-малко в нагласите към конфликта. Момчетата е много по-вероятно да изразяват и да създават принадлежност чрез противопоставяне. Дразненето е начин, по който момчетата демонстрират привързаност към момичетата чрез приемане позицията на противоборството. Често срещан пример е класическата сцена, в която момче дърпа плитките на момиче, което харесва. Не познавам момичета, които да обичат да им дърпат плитките, но ако харесва момчето, момичето може да предпочете да игнорира агресията. Това е случаят с

149

едно полско момиче – Ева Хофман12, което си спомня приятеля си от детството – Марек, в книгата си Lost in Translation (Загубена в превода): "Обичах го. Не можех да стоя надалеч от него, макар че понякога той ми правеше по момчешки гадни номера: пусна ми един огромен том на главата, когато минавах под прозореца му, а веднъж се опита да ме напъха в дупка в гората, която се оказа, че е останала още от немците и все още беше възможно да има мини в нея." Игривостта на Марек е била потенциално смъртоносна. Независимо от това Хофман си спомня: "Безкрайно си говорехме един с друг, а в игрите с другите деца бяхме един отбор". Фактически "независимо от тези рисковани игри, които играехме един с друг, дълбоко вярвам, че по-голямата му физическа сила съществуваше, за да ме защитава". За момчетата и мъжете агресията не изключва приятелството. Точно обратното – това е добър начин за започване на взаимодействие и за създаване на връзка. Една жена ми разказа за изненадата си, когато заедно с цяла смесена студентска група гледали баскетболен мач в Мичигънския университет. Макар че билетите им имали места, обичайната практика сред студентите в този университет била зрителите да сядат където намерят – който дошъл пръв, пръв ще седне. Следвайки тези неформални правила, студентите заели местата на първия ред на балкона. Скоро след това пристигнали няколко мъже от Щатския университет на Мичигън, които смятали, че трябва да седнат на местата, обозначени на билетите им. Когато открили, че те вече са заети, им наредили да ги освободят. Когато студентите от Мичигънския университет отказали да освободят местата, последвал шумен спор, в който мъжете от двете групи се осъждали и заплашвали едни други, а жените потънали на местата си. След малко гостите обаче заели съседните места. Тогава мъжете, които току-що били ангажирани в кавгата, започнали дружелюбно да си приказват за отборите, за университетите и за мача, който трябвало всеки момент да започне. Жените били смаяни. Те никога нямало да се включат в такъв спор, но предполагали, че ако все пак го направят, той щял да ги превърне във врагове доживот, а не в приятели секунда след това. Възможността всеки спор да е начин за иницииране, а не за изключване на всякакво приятелство ми направи силно впечатление едва ли не като откровение, когато четях записите от изследването на Корсаро и Рицо. За мен наблюдаването на момчешката култура на връстниците в забавачница-

150

та беше като поглед в чужд свят. Ето например епизод между американски момчета от предучилищна възраст, който двамата автори описват13: "Две момчета (Ричард и Дени) си играят с кукла "Слинки" на стълбите към втория етаж на къщата-играчка в забавачницата. По време на играта две други момчета (Джоузеф и Мартин) влизат и застават близо до началото на стълбите. ДЕНИ: Разкарай се! [Мартин избягва, но Джоузеф остава и Дени се изкачва до средата на стълбите] ДЖОУЗЕФ: Това са големи обувки. РИЧАРД: Ще го фрасна право по окото. ДЖОУЗЕФ: Аз ще те фрасна право по носа. ДЕНИ: Ще го фрасна с огромния си юмрук. ДЖОУЗЕФ: Аз щеДДазДДазДД РИЧАРД: И той туп, туп, туп, ще падне чак до края на стълбите. ДЖОУЗЕФ: Аз щеДДазДДаз мога да ти извадя очите с моя пистолет. Аз имам пистолет. ДЕНИ: И аз имам пистолет. ДЕНИ: И аз имам пистолет и е по-голям от вашите и пук-пук и сте на земята. Ето: пук-пук. [и трите момчета се смеят на "пук-пук" на Дени.] РИЧАРД: Сега се махайте. ДЖОУЗЕФ: Ъ-хъ. Аз ще ти кажа ти да си го сложишДДпистолета да си го сложиш на косата и после изстрелът ще излезе направо през лицето му. ДЕНИ: АмиДД РИЧАРД: Слинки също ще те фрасне по лицето. ДЕНИ: А моят пистолет ще фраснеДД До този момент Ричард и Дени сякаш са ангажирани в люта битка с Джоузеф, който се е опитал да попречи на играта им със "Слинки". Дени въвежда хумористичен тон, споменавайки "пук-пук", което кара всички момчета да се засмеят. Те обаче все още се заплашват едно друго. Корсаро и Рицо описват какво се случва по-нататък: "На този етап влиза едно момиче (Деби), казва, че е Батмомиче*, и пита дали не са видели Робин. Джоузеф казва, че той е Робин**, но момичето отго-

151

варя, че търси различна Робин, и се отдалечава тичайки. След като Деби си тръгва, Дени и Ричард влизат в къщата-играчка, а Джоузеф ги следва. От този момент до края на епизода трите момчета играят заедно." След гневен спор, в който са се заплашвали да се "фрасват" и да се стрелят едно друго, както и да се замерят със "Слинки" в лицата, трите момчета дружелюбно си играят заедно. Караницата не само че не им пречи в играта, но ги подпомага. Подозирам, че започването на кавгата е начинът на Джоузеф да осъществява контакт с другите момчета, а ангажирането на Джоузеф в нея е методът на Дени и Ричард да го улеснят при навлизането в тяхната игра. ОПИТВАЙКИ СЕ ДА БЪДЕШ МИЛА В този предучилищен епизод е интригуваща и ролята, играна от момиченцето – Деби. Нейната поява под маската на Батмомиче поставя края на кавгата на момчетата и превключването им към мирна съвместна игра. Деби, изглежда, връхлита като Батмомиче с мисия на мира. Ако момчетата са създали кавгата, момичето успява да не каже, че не е съгласна, макар да е точно така. Когато Деби им казва, че търси Робин, а Джоузеф отговаря, че той е Робин, тя не отвръща: "Не, не си!", а приема думите му и казва, че търси различна Робин. Ролята на жената като омиротворителка се появява непрекъснато. В следната сцена от разказа Volpone (Волпоун) на Джейн Шапиро14 дъщерята приема ролята на омиротворителка в кавга между майка си и брат си. Караницата възниква поради различния фокус на майката и сина върху интимността и независимостта в акта на демонстриране на загриженост. В този разказ героинята е на гости на сина си – Зак, в колежа. Той участва в демонстрация срещу инвестициите на университета в Южна Африка, като спи в една от палатките, които студентите са издигнали в университетския комплекс. На вечерята със семейството, което е дошло да го види (майка му, сестра му Нора, баща му Уилям и дядо му Пеп), Зак обяснява, че е разстроен, защото за разлика от администраторите на другите университети, в които на студентите "рутинно им смазват главите", президентът на неговия колеж толерира и дори подкрепя студентските протести, но не упражнява натиск върху членовете на управителния съвет да спрат инвестициите. Ето гласът на майката на Зак, която разказва историята:

152

"След една пауза казах: 'Е, съжалявам, че нямаш по-добро мнение за управителния съвет, но, говорейки като майка, има моменти, в които съм наистина доволна, че не си в Бъркли или някъде там, където главата ти рутинно ще бъде смазвана.' Зак ми отправи странен поглед, а Нора се отпусна назад на стола си и ме погледна развеселена. "Като майка" – каза тя. – Ти обикновено се опитваш да не казваш това." Като се обляга назад и напомня на майка си, че обикновено се опитва да не говори "като майка", Нора, изглежда, се опитва да отклони майка си от пътя на разговора, по който е поела. Разказвачката обаче продължава и това води до катастрофални резултати: "Казах: 'Е, имам предвид, че се разкъсвам. Очевидно те подкрепям и съм горда с теб, и смятам, че е важно да защитаваш убежденията си, и очевидно не вярвам в опитите да предпазвам децата си да не действат независимо и да не правят онова, което според тях е правилно. В същото време има част от мен, която казва, че всъщност не искам да ти смазват главата.' Макар че беше театрално, това ми звучеше толкова смислено, колкото и неопровержимо. Уилям кимаше подкрепящо, но разсеяно. 'Това е конфликт, който не съм разрешила – казах, – иДД' 'Това е доста нерелевантно, мамо – дали ти искаш да се опитваш да ни пречиш "да действаме" по определен начин – рече Зак. – Ние сме хора. Ние вече "действаме". Доста мило е от твоя страна да се опитваш да го поставяш по "либерален" начин. Твоята идея обаче, мамо, за това, дали ти трябва да ни позволиш да го направим е един вид – ох, не знам – не точно уместна.' Уилям след това се заема да дисциплинира сина си в защита на съпругата си и баща и син взаимно се разгневяват. Нора се намесва, за да разсее гнева и да сприятели всички отново: "Нора се наклони напред, хвана Пеп за ръката и каза: 'Хайде де, момчета'. На масата се възцари мълчание. Нора посегна към чинията на Зак, взе си последната сгърчена скарида и топло го попита: 'Искаш ли я?'. Той поклати глава. Нора подържа скаридата с пръсти преди да я пусне в устата

153

си и каза: 'Несъмнено това е скарида от Вермонт'. След това се усмихна широко на Пеп и му рече: 'Тази скарида съжалява за всичко'." Когато шегата не успява да свърши работата, Нора опитва директния апел, смекчен от използването на галено име, което показва връзката ѝ със Зак: "Хайде, Z". Гневната реакция на Зак е изненада за майка му. Тя си мисли, че демонстрира загриженост за него в духа на връзката и вниманието, но той интерпретира нейните коментари в духа на статуса и контрола: ако тя му позволява да действа самостоятелно, тогава неговата автономия не е реална, а му е дадена от нея. Захващайки се за превъзходството, внушавано от предпазването, Зак реагира на това, че майка му го поставя в рамката на детето. Баща му се опитва да разреши конфликта чрез демонстрирането на власт, подкрепяйки по-ниския статус на Зак: той казва на момчето да не говори на майка си по този начин. Дъщерята обаче приема ролята на омиротворител, опитвайки се да извади Зак от гнева му чрез демонстрирането на свързаност. "НЕ СИ ЛИ СЪГЛАСЕН?" Ролята на омиротворител отразява общата тенденция сред жените да търсят съгласие. Когато Мардж разказва на Джон нещо, за което си е мислила, или някакъв коментар, направен от друг, Джон често реагира, като посочва дадена слабост в позицията или някаква алтернативна перспектива. Това кара Мардж да изпитва неясно притеснение. Един ден тя повторила чужд коментар, съответстващ на гледна точка, която самият Джон няколко дни преди това защитавал. Била сигурна, че той ще каже: "О, да. Точно така е". В действителност основната причина за повтарянето на забележката била да му достави удоволствие, като предложи подкрепа за неговата позиция. За нейна изненада и разочарование обаче Джон посочил другата страна. Дори когато била сигурна, че е посяла съгласие, пожънала несъгласие. За Джон повдигането на различна гледна точка е по-интересен принос, отколкото съгласяването. За Мардж обаче несъгласието е неприятно, защото въвежда нота на заядливост в разговора. За Мардж несъгласието носи метапосланието на заплаха към интимността. Джон не разглежда несъгласието като заплаха. Точно обратното: за него да е способен да изразява несъгласие е признак на интимност. Един мъж ми обясни, че когато някой изразява дадена гледна точка, той чувства

154

като свое задължение да посочи другата страна – ако някой се оплаква от поведението на някой друг, той смята, че трябва да обясни какви може да са били мотивите му. Когато някой защитава дадена позиция, той приема, че е задължен да помогне позицията цялостно да се изследва, като се опита да намери слаби места в нея и като играе ролята на адвокат на дявола, защитавайки противоположното становище. Той е убеден, че с всичко това е подкрепящ и в известен смисъл наистина е такъв, но това е подкрепа, моделирана по модела на противниците – позиция, която е по-очаквана и по-ценена от мъжете, отколкото от жените. ВЛЕЗ В ЧАЛЪНДЖЪР* Това различие в подхода към съгласието срещу предизвикателството се проявява и в академична среда. Един колега дал на студентите си в курса по лингвистика да прочетат книгата ми That's Not What I Meant! (Не това имах предвид!) като задължителен текст за курса. Поставил им задачата да формулират въпроси към мен и после ми изпрати една дузина, за да им отговоря. От 12-те студенти, чиито въпроси получих, десет бяха жени, а двама – мъже. Въпросите на всичките десет жени бяха подкрепящи или изследващи, искащи изяснение, обяснение или лична информация, например: "Можете ли да обясните по-подробно...?", "Можете ли да дадете друг пример?", "Биологични или социални са различията?", "Откъде вземате примерите, които използвате?", "Как ще се промени обществото, ако всеки приеме вашите идеи?", "Защо се омъжихте за вашия съпруг?". Двата въпроса от мъже бяха предизвикателни. Единият по същество попита: "Вашата книга се занимава в значителна степен с психология; защо отхвърляте начина, по който психологът ви е разпитвал на вашия семинар?". Другият зададе въпроса: "Голяма част от материала във вашата книга не попада ли по-скоро в областта на реториката и комуникацията, отколкото на лингвистиката?". Въпросите на жените ми изглеждаха очарователни, а мъжките – дръзки и безочливи. Отбелязах този модел пред съпруга си. "Е, това е нарочно подготвено" – беше неговият коментар. "Как така?" – попитах. "Ами, – отговори той – техният професор им е казал: 'Това е вашият шанс – тя е експертът'. Това е предварително скроен план да те предизвикат." Така че ето го отново: и той мислеше, че е естествено експертът да се предизвиква. Аз – като жените в този курс – смятам, че достъпът до някой експерт е шанс да получиш "вътрешна информация" и да осъществиш личен контакт.

155

Тогава какво е "значението" на предизвикателството? Възприех мъжките въпроси като опит да се подкопае моят авторитет. И двамата, изглежда, казваха: "Ти всъщност не си лингвист", а единият допълнително поставяше под съмнение моята интерпретация на собствения ми пример. Това не ми харесваше. Женските въпроси ми харесваха повече: чувствах, че те подкрепят моя авторитет. Нямах нищо против дори по отношение на доста интимния въпрос за брака ми, който ми позволи да бъда иронично шеговита и забавна в отговора си. Предизвикателството обаче може да е и форма на уважение. Един колега коментира, че "софтболните*" въпроси са безполезни, когато става дума за някаква сериозна тема. Имайки нещо сходно предвид, друг колега коментира по отношение на доста критична рецензия на книга, която беше написал: "В известен смисъл почиташ някого, като се счепкваш с него (да, и с нея)". Бях заинтригувана, че и двамата избраха метафори на противоборството – от спорта и от боя, – за да обяснят защо предизвикването (за тях) е очевидно конструктивно в академичния диалог. Съмнявам се, че съм необичайна сред жените заради това, че разглеждам предизвикателствата като малко по-реални, отколкото ритуални, и че ги приемам лично като опити да се подкопае авторитетът ми, а не той да бъде укрепван чрез "счепкване" с мен. Сега ми изглежда вероятно младите мъже, които ми зададоха предизвикателните въпроси, да са се опитвали да ме ангажират в диалог на интелектуално ниво. Те обаче попадат в "кроскултурната" пропаст: не ми харесва "счепкването", когато се чувствам лично предизвикана, макар че със сигурност се наслаждавам на интелектуалната дискусия, ако авторитетът ми се уважава. Бих оценила високо техните въпроси, ако бяха формулирани по различен начин: "Можете ли да обясните по-подробно защо възразявате срещу поведението на психолога от вашия пример?" и "Можете ли да се разпрострете малко по-подробно върху взаимоотношението между вашата работа и областите на реториката и комуникацията?". Един начин, по който са ми били поставяни сходни въпроси, е: "Съгласен/на съм с вас, но ми е трудно да отговоря на хората, които ме питат защо това, което правя, е лингвистика. Как отговаряте на хора, които ви питат това?". Всеки, който формулира въпросите си по този начин, успява да получи същата информация, но приема позицията на съюзник, а не на противник.

156

БОРБА ДА БЪДЕШ МИЛ Откакто осъзнах тези модели, съм изумена колко често мъжете използват темата за агресията, за да постигат целите на принадлежността. Например гост-лектор в един от моите курсове искаше да подчертае, че привидно странното поведение може да има различни обяснения. За да илюстрира, той каза: "Да вземем тази млада дама на първия ред. Да предположим, че тя изведнъж стане и започне да души другата млада дама, която седи до нея". Търсейки пример за неочаквано поведение, той незабавно помисли за атака. Друг мъж се канеше да започне семинар с около 30 души в зала, която беше достатъчно голяма, за да побере 50. Публиката беше заела задните места, оставяйки празни редиците пред лектора. Когато молбата му да се преместят напред не предизвика никаква реакция, лекторът прибегна до заплашваща закачка: "Ако не се преместите напред, когато си тръгнете, ще ви последвам и ще ви убия". Хипнотизатор се опитваше да помогне на една жена да възстанови познанията си по японски език, който някога е знаела, но е забравила, когато усвоила китайски. След като предизвика лек транс, той предложи: "Представете си някой, който ви говори на японски, опитвайки се да ви командва. Изкрещете му на японски: 'Махай се оттук!'." Опитвайки се да сугестира емоционално ангажираща ситуация, той предложи такава, която е централна за повечето мъже. Аз обаче се чудех – и се съмнявах – дали тя ще работи безотказно при жената. По-късно, обяснявайки подхода си, той каза: "Нека да видим дали можем да накараме японския език да се бори на канадска борба с китайския и да победи". ВЪЛЧИ ДУМИ В АГНЕШКА КОЖА Ако момчетата и мъжете често използват противопоставянето, за да установяват връзка, момичетата и жените могат да използват сътрудничеството и принадлежността, за да се съревновават и да бъдат критични. Гуудуин установява например, че момичетата особено харесвали песничка за скачане на въже, която им позволявала да броят колко скока са направили. Сладките приказки също могат да бъдат съревнователни, ако човек се състезава да е първият, който знае новината. Психоложката на развитието Линда Хюс показва финото балансиране на сътрудничеството и съревнованието сред момичета от 4-ти и 5-ти

157

клас, които играят игра, наречена "форскуеър"*. В нея всяко от четири деца стои в квадрат, очертан на земята, и тупа топката между тях. Всеки, който изпусне топката, докосне я извън квадрата или я удари два пъти в един и същ квадрат, е аут: момичето излиза от играта и идва ред на следващото. Макар че по принцип играта се играе индивидуално, на практика тези момичета я играели така, сякаш са в отбори: опитвали се да вкарат в играта приятелките си и да изкарат в аут останалите. Хюс обяснява, че момичетата играели в рамките на сложна система, която изисквала от тях да бъдат – по собствените им думи – "мили", а не "подли". Изкарването на другите момичета в аут било подло, но не било наистина подло, ако е направено с цел да си мил с някой друг – да вкараш приятелката си в играта. Момичетата трябвало да се съревновават: винаги да си мил и никога да не изкарваш някой друг извън играта би било подло към всички деца, чакащи реда си, които никога няма да влязат. Те обаче трябвало да осъществяват съревнованието в рамката на сътрудничеството. Така например момиче, което се кани силно да удари топката и да отстрани някой, можело да извика на приятелката си: "Сали, ще те вкарам в играта!". Това съобщение на висок глас осведомявало всички останали, че тя не се опитва да бъде подла с момичето, което изкарва в аут, а просто е мила с приятелката си. Момичетата наричали това необходимо поведение "да бъдеш подъл-мил" и казали на Хюс, че не харесвали да играят с момчетата, защото те просто се опитвали да отстранят всички. Антроположката Пенелоп Браун представя драматични примери за това, как жените от племето тенехапа използват привидно съгласие, за да не се съгласяват. Жените в тази общност на маите в Мексико не изразяват открито гняв и не спорят. Ако се чувстват разгневени, го показват, като отказват да говорят, да се усмихват или да докосват. Как тогава изразяват конфликта, когато ситуацията го изисква – например в съда? Браун заснема съдебно дело, което се провеждало след необичаен и скандален инцидент, в който млада булка изоставила съпруга си и се оженила за друг мъж. Семейството на жениха съдело семейството на избягалата булка да върне даровете, които е получило и които в съответствие с обичая се даряват на булката. Двете семейства били представяни в съда от майките на жениха и младоженката. Представяйки аргументите си, двете жени гневно спорели – като се съгласявали една с друга с ироничен и саркастичен тон. Например когато майката на жениха твърдяла, че е дала на булката колан на стойност 200 песос, майката на булката отговорила: "Може би не беше около 100?".

158

Иронията означавала: "Струваше само 100 песос". Тя омаловажила и пола, която дъщеря ѝ получила, като казала: "Може би това е истинска вълна, може би!" – иронично твърдейки, че полата не е била от естествена вълна. Майката на жениха контрирала: "Може би не, че е била скъпа тогава", имайки предвид: "Беше скъпа!". Другата подела: "Може би наистина е скъпа, значи, а?", саркастично имайки предвид: "Беше евтина!". След като им е забранено да изразяват гнева и несъгласието директно, тези селски жени изразявали себе си по начина, с който разполагали – чрез речника на любезността и съгласието. Този пример от екзотична култура може да изглежда краен, но моделът не е толкова различен от начините, по които съвременните жени понякога постигат отрицателни цели с видимо положителни средства. Всички вербални способи да си "мил", които жената притежава, могат да се използват както за да изцеляват, така и за да нараняват. Често срещан начин да нараниш някого, без привидно да възнамеряваш, е да повториш критична забележка, направена от друг, с въведение от типа на "правя го за твое добро" – "Мисля, че трябва да знаеш". Например Хилда казала на Анмари, че зълва ѝ забавлявала цяла стая жени с истории за проблемите на Анмари със сина ѝ – тийнейджър. Тя била покрусена да научи, че семейните ѝ проблеми са тема на публично обсъждане. Тъй като не би могла да каже на съпруга си да не споделя със сестра си и защото не искала да се кара с нея, сметнала, че не ѝ остава нищо друго, освен да се тревожи. Анмари нямаше да е наранена, ако не ѝ бяха казали, така че "приятелката" ѝ Хилда е тази, която я е наранила, а не зълва ѝ. За да се влошат още повече нещата, всеки път, когато Анмари срещала Хилда след това, Хилда я гледала втренчено, цялата изпълнена със загриженост, и питала: "Как си? Как вървят нещата?". Това карало Анмари да се чувства като кошче за душевни отпадъци, а не като нормален родител, чиито деца имат нормални проблеми. Всички форми на подкрепа могат да се използват, за да се подкопава. Демонстрирането на преувеличена загриженост за чувствата на другите може да ви постави в рамката на социалния работник, на който всичко му е наред, а тях – в рамката на ваши пациенти. Даването на полезни предложения също може да внушава критика. Например една жена на име Сара предложила на приятелката си Филис да облекчи следващото посещение на родителите си, като им резервира хотел, вместо да спят в едностайния ѝ апартамент. Вместо да оцени съвета, Филис

159

с право сметнала, че Сара е убедена в нейното прекалено обвързване с родителите ѝ. Похвалата може да нанася истинско кроше, ако в джобовете си крие критика. Например "Новият ти обожател е страхотен – не е скучен като предишния", изглежда, хвали новия ви кавалер и въпреки това си тръгвате наранени от шамара върху предишния. По сходен начин комплиментът: "Представянето ви беше отлично. Много по-лесно беше да се следи мисълта ви, отколкото предишния път" ви оставя с представата как аудиторията ви си е скубала косата на предишната ви лекция. Друг начин, по който критиката може да се процеди, без авторът ѝ да поема отговорност за нея, е спекулирането с мотивите на другите. Например Патриша се чудела на глас защо мъж, който срещнала, не ѝ се е обадил. Надин имала идея: "Може би той си е помислил, че си задръстена, защото си му казала, че искаш да ти викат Патриша, а не Пат". Макар че Патриша продължавала да няма ни най-малка идея по отношение мислите на този мъж, сега вече научила какво мисли Надин за настояването ѝ да използват пълното ѝ име. СЪОБЩЕНИЯ И МЕТАПОСЛАНИЯ В КАВГИТЕ Макар че жените може да не желаят да се карат открито, а мъжете може да са склонни игриво да се карат, съществуват много случаи, когато мъжете и жените все пак се ангажират в конфликт – открито, сериозно и един с друг. Такива спорове често водят до фрустрация не само по отношение на темата на разногласието, но и на начина, по който другият спори. Още веднъж ключът е различието между съобщенията и метапосланията. Един мъж ми разказа следния разговор, който според него олицетворява защо е фрустриращо да се спори с жена. Размяната започнала с това, че съпругата му го събудила посред нощ. ТОЙ: Какво не е наред? ТЯ: Беше заел прекалено голяма част от леглото. ТОЙ: Съжалявам. ТЯ: Винаги правиш това. ТОЙ: Какво? ТЯ: Възползваш се от мен. ТОЙ: Чакай малко. Та аз спях. Как можеш да ме държиш отговорен за това, което правя, когато спя?

160

ТЯ: Добре, ами какво ще кажеш за времето... След това тя започнала да му "дърпа ушите" за минали провинения. За тази двойка е било трудно да открие обща основа в спора, защото двамата се движат на различни равнища. Той е на нивото на съобщението: заел е по-голямата част от леглото. Тя обаче е била фокусирана върху нивото на метапосланието: начинът, по който той спи, показва, че по принцип се възползва от нея и заема "прекалено голямо пространство" във взаимоотношението им. Тя се възползва от възможността, осигурена от това конкретно провинение, за да обсъжда модела на поведение, който то представлява. Той смятал, че е несправедливо тя да вади цяла поредица от минали събития от шапката на това неумишлено прегрешение подобно на множеството цветни кърпички в номера на фокусника. Абсолютно същите гледни точки, разпределени по същия начин, характеризират разговор в романа на Ан Тайлър15 The Accidental Tourist (Турист по неволя). Мейкън и Мюриъл живеят заедно, но Мейкън все още е женен за друга жена. Той прави съвсем обикновена забележка за Алекзандър – сина на Мюриъл: "Не мисля, че Алекзандър получава добро образование" – каза той една вечер. "О, той си е наред." "Помолих го да сметне какво ресто ще ни върнат, когато донесоха млякото днес, а той нямаше ни най-малка представа. Дори не знаеше, че трябва да изважда." "Е, та той е само във втори клас" – каза Мюриъл. "Мисля, че трябва да бъде прехвърлен в частно училище." "Частните училища струват пари." "Е, и? Аз ще платя." Тя спря да подбутва бекона и го погледна. "Какво каза?" – попита тя. "Моля?" "Какво каза, Мейкън? Да не би да казваш, че се обвързваш?" По-нататък Мюриъл казва на Мейкън, че трябва да реши дали иска да се разведе с жена си и да се ожени за нея: не може да мести сина си в ново училище и след това да се наложи да го отписва, ако Мейкън се върне

161

при жена си. Разговорът приключва с репликата на Мейкън, който невярващо отбелязва: "Но аз искам само той да се научи да изважда!". Подобно на мъжа и жената, които спорели през нощта, Мейкън се интересува от съобщението – простият въпрос на това, Алекзандър да се научи да смята. Мюриъл обаче се интересува от метапосланието: ако той започне за плаща за образованието на сина ѝ, какво ще говори това за връзката им? Спор, който възникнал между съпруг и съпруга от реалния живот, показва същия модел. В него (той е записан и анализирал от друга гледна точка от Джейн Франк16) съпруг се връща у дома и протяга ръце да прегърне жена си: "Как ти харесва да хапнеш кокоши крак?". Тя казала, че ще е невъзможно да се намери картина с определен размер и вид, който той искал, но той бил намерил и искал тя да признае, че е сгрешила. Вместо това жената твърди, че е казала, че ще бъде трудно, но не и невъзможно да се намери. Тя предлага компромис: нямала предвид забележката ѝ да бъде интерпретирана така, както той направил. Съпругът обаче не приема нищо такова. Тя го е казала; сега той е доказал, че тя е сгрешила; тя трябва да се признае за победена. Спорът им, който силно се разгорещява, не може да се разреши, защото той не помръдва от равнището на съобщението – буквалната точност на онова, което тя е казала, а тя много скоро се придвижва към онова, което за нея изглежда по-важно – метапосланието за тяхната връзка, изпращано от неговата позиция: "Защо винаги искаш да доказваш, че аз греша, и да ме дисквалифицираш?" "ТОВА МИ НАПОМНЯ ЗА ЕДНА ИСТОРИЯ" Тези различни светогледи оформят всеки аспект на начините ни на говорене. Един аспект, който е бил изучаван от лингвисти и антрополози, е разказването на истории – лични преживявания, които хората си разменят. Историите, които научаваме от другите и които самите ние разказваме, оформят гледищата ни. Като слушаме онова, което хората споделят за случилото се на други, си формираме представи за правилното поведение. Освен това начините, по които жените и мъжете говорят за събитията в техния живот, отразява и създава различните им светове. Всяка година студентите в моите курсове записват обикновени разговори, в които участват, и писмено представят сегмент, в който хората споделят лични преживявания. Една година двама студенти17 анализираха

162

всички истории, записани от курса, за да сравнят разказаните от мъже и тези от жени. Те откриха различия, съответстващи на моделите, които описвам. Всичките 14 истории, разказани от мъже, се отнасяха до тях самите. От 12-те истории, разказани от жени, само 6 бяха за тях; останалите разказваха за инциденти, случили се на други хора. Мъжете, но не и жените разказваха истории, в които има протагонисти и антагонисти. В по-голямата си част историите, споделени от мъжете, ги карат да изглеждат добри. Например двама мъже разказваха за времето, когато са спечелили мач за отбора си чрез необикновено доброто си изпълнение. Много от жените представиха истории, които са ги накарали да изглеждат глупаво. Например една жена разказа, че не е осъзнала, че си е счупила носа, докато лекарят не я информирал години след това. Друга каза, че била толкова ядосана от това, че си загубила таса на колелото на колата в ров по пътя, че спряла, търсила напразно сред купчината тасове, сполетени от същата съдба, и тъй като не искала да си тръгва с празни ръце, взела един тас от мерцедес, който изобщо не можела да използва. Неформалните сравнения на мъжките и женските истории, извършени от студентите, дадоха сходни резултати на тези от изследването на Барбара Джонстън18 на 58 разговора, записани от нейните студенти. Джонстън открива, че: "женските истории обикновено са за свързаността, докато мъжките – за съревнованието. Мъжете разказват за човешки съревнования – физически състезания, като спорове и борби, както и социални състезания, в които използват вербално и/или интелектуално умение, за да защитят честта си. Те разказват за съревнование с природата – лов и риболов. Историите за състезания с хора или животни могат да приемат формата на разказване на небивалици, които сами по себе си са съревнование между разказвача и аудиторията. Когато мъж разказвач не е протагонист в историята си, протагонистът е мъж; мъжете рядко разказват истории, включващи жени. Женските истории, от друга страна, се въртят около нормите на общността и съвместните действия на групи от хора. Жените разказват за инциденти, в които те нарушават социалните норми и в резултат на това са уплашени или са изпаднали в неудобно положение; за хора, които помагат на други хора да се отърват от неприятности; за привиждане на духове, което по-късно се обяснява на другите; за срещи с партньорите си и за начина, по който са се сдобили с котката си. Жените разказват за особени хора, драма-

163

тизирайки абнормалното им поведение и имплицитно сравнявайки го със социалните норми. Те разказват истории за себе си, за други жени и за мъже." В изследването на Джонстън мъжете не само че по-често разказват за преживявания, в които са действали сами, но посочва и че когато мъжете и жените разказват за самостоятелни действия, резултатите обикновено са различни. Огромното мнозинство от мъже, които споделят за самостоятелни действия, разказват и за щастлив резултат. Мнозинството от жените, които споделят за самостоятелно действие, представят себе си като страдащи в резултат на това. Само в много малък брой разказани от мъже истории (4 от 21) протагонистът получава помощ или съвет от някой. В много по-голяма пропорция от женските истории (11 от 26) протагонистът получава помощ или съвет от другите. Джонстън прави заключението, че мъжете живеят в свят, в който разглеждат властта като идваща от индивида, действащ срещу другите и срещу природните сили. За тях животът е състезание, в което са непрекъснато тестирани и трябва да действат, за да избегнат риска от неуспех. За жените, твърди Джонстън, общността е източникът на власт. Ако мъжете разглеждат живота в термините на състезание, битка срещу природата и другите мъже, за жените той е борба срещу опасността да бъдат откъснати от общността им. ВЗАИМНИ ПОГРЕШНИ ПРЕЦЕНКИ Тези модели осигуряват нов контекст, в който могат да се поставят наблюденията на Томас Фокс върху мъжете и жените в неговите курсове по писане. Г-н Х се опитвал да упражнява влияние върху групата. Г-жа М се опитвала да не изпъква и засяга другите. Голяма част от самоопределението на г-н Х разкрива гледището му за света като арена за конкуренция и конфликт. Според Фокс това, което г-н Х пишел, било за "конкуренция и конфликт с другите кадети в "Уест Пойнт"*, където учил една година, с баскетболните отбори и официалните служители, със съучениците и – най-важното според г-н Х – с брат му."19 Макар че г-н Х изглеждал уверен, неговите есета разкривали терзанията му в резултат на агонистичния свят, в който живее. Тъй като винаги съществува в йерархии, той е страдал жестоко в ситуации, в които се чувствал на по-ниската позиция: в краткия си опит в армията, където всички се обе-

164

динявали в конспирация, за да накарат новопостъпилите кадети да се "чувстват като лайна", и в семейството му, където вярвал, че брат му и сестра му са фаворизирани. Фокс обяснява: "Есетата на г-н Х са литания** от йерархии – от градирането на състудентите в "Уест Пойнт" през описанието му на баскетболен мач, в който съдията несправедливо наказва играча, до начина, по който представя семейството си като йерархия от привилегии, в която родителите са на върха, следвани от брат му сестра му и най-накрая г-н Х на дъното. Всички тези йерархии работят в ущърб на г-н Х и, както той се изразява с изключително подходящ неправилен правопис, го "малоценностяват"." С други думи, това, което се появява като мъжка увереност, може да е резултат от минала болка в същата степен, както онова, което изглежда като женска несигурност. Жените и мъжете са склонни да се разбират помежду си в термините на личния си стил, защото всички приемаме, че живеем в един и същ свят. Друг млад мъж в курса на Фокс по писане забелязва, че състудентките му отказват да говорят с авторитет. Според него причината за това е, че се страхуват да не сгрешат. За него въпросът са познанията, индивидуалните способности. И през ум не му е минавало, че това, от което са се страхували, не е да не сгрешат, а да не засегнат другите. За тях въпросът е връзката: тяхното отношение с групата. Както г-н Х, така и г-жа М изразили неудовлетворение от ролите, които се научили да играят. Г-жа М проследява своите назад до баща си, който я предупреждавал да не се издава колко знае. Г-н Х обвинявал агонистичния свят, че го е натикал в неговата роля: "Аз лично едно време бях открит, много мил и чувствителен човек: дълбоко в себе си все още съм такъв. В съревнованието с моето семейство и във взаимоотношенията в училище обаче промених личността си – "закоравях" и не допускам другите до себе си." Макар че противопоставянето може да е средство за постигане на целите на принадлежността, йерархичният, конкурентен свят на момчетата може да причинява и емоционална болка и да пречи на установяването на връзките.

165

РАЗЛИЧНА СЛОЖНОСТ Реагирайки на различията между жените и мъжете, описани в тази глава, хората често ме питат или ми казват кой стил е по-добър. Дори изследователите понякога правят ценностни преценки. Сравнявайки момчета и момичета от 5-ти клас (10 и 11-годишни) по време на игра, Джанет Левър20 прави заключението, че игрите на момчетата ги подготвят по-добре за живота в света на работата, защото включват по-сложни правила и роли. Игрите на момичетата обаче също имат известна сложност – във вербалното управление на междуличностните отношения. Пенелоп Екърт21, която наблюдава момчета и момичета от гимназията, посочва, че момчетата определят социалния си статус по прост и директен начин – индивидуалните им умения и постижения особено в областта на спорта, – но момичетата "трябва да определят техния по много по-сложен начин – в термините на цялостния си характер". Левър описва игра на момичета от 5-ти клас, която ѝ изглеждала "монотонна". Голям брой момичета стояли в кръг и заедно изпълнявали предварително определени движения, докато рецитирали стихотворение, наречено "Доктор Никърбокър номер девет". Едно от момичетата се въртяло в центъра със затворени очи и протегната ръка. Когато спирало, момичето, към което сочела ръката му, също влизало в центъра и започвало да се върти и да посочва друго момиче по същия начин. Когато в центъра се съберяли девет момичета, деветото ставало новият номер едно, а останалите осем се връщали в кръга. Защо това им било забавно? Левър22 обяснява: "Радостни викове се чуваха от центъра на кръга, когато беше избирана приятелка, за да се присъедини към тях. Всъщност момичетата можеха да правят изводи за популярността си по височината на тези викове". С други думи, играта е забавна, защото манипулира и демонстрира общността, която е важна за момичетата – силата на тяхната принадлежност, точно както игрите на момчетата демонстрират тяхната ценна стока – уменията. Играта на момичетата е експеримент по изместване на съюзите; тя всъщност е състезание, но не по умения, а по популярност. Марджъри Харнес Гуудуин и Чарлс Гуудуин описват сложна вербална рутина, която била една от основните грижи на момичетата от предпубертетна и пубертетна възраст в негърския работнически квартал, в който живеели и учели. Наречена от самите момичета "Той каза, тя каза", тази

166

вербална рутина се "провокира", когато едно момиче каже на друго, че трето момиче е говорило зад гърба му. Семейство Гуудуин отбелязва, че "изучаваните момчета нямат структура за широки спорове със сравнима сложност". Следователно въпросът не е, че поведението на момчетата е посложно по принцип, а по-скоро, че момчетата и момичетата се научават да се справят със сложността в различни области – момчетата в термините на сложни правила и дейности, а момичетата – на сложни мрежи от взаимоотношения и на сложни начини за използване на езика за опосредстването на тези връзки. ЧИЙ НАЧИН Е ПО-ДОБЪР? Вярно ли е, че игрите на момчетата подготвят по-добре мъжете за успех в света на работата? Положително убеждението, че не могат и не трябва да действат самостоятелно, може да бъде пречка за жените, които трябва да вземат бързи решения. Убеждението обаче, че трябва да действат самостоятелно и винаги да се оправят без чужда помощ, е пречка за мъжете, защото има и моменти, в която нямат цялата необходима информация, за да вземат решение. Нещо повече: изследванията показват, че жените и мъжете, които са имали успех в традиционно мъжките области на бизнеса и науката, не са особено съревнователно настроени. Те по-скоро имат високи постижения в областта на "трудовата компетентност" или "овладяването на работата" – просто си вършат работата изключително добре23. Склонността на жените да търсят съгласие може дори да е предимство в мениджмънта. Много хора смятат, че жените стават по-добри мениджъри, защото са по-склонни да се консултират с другите и да включват служителите във вземането на решенията, а всеки е съгласен, че служителите е по-вероятно да прилагат ефективно политиката, ако чувстват, че са имали роля в създаването ѝ. Един мъж описа малкия бизнес на жена си като отворена сцена, на която хората я наричали с малкото ѝ име, чувствали се свободни да влизат в офиса ѝ, без да чукат на вратата, и смятали, че са част от групово начинание, а не подчинени. В собствения му бизнес, каза той, неговите служители се обръщали към него с "господин" и никога не влизали в офиса му, без да чукат – и, чувствал той, – били по-малко удовлетворени от трудовата ситуация. Макар че поддържането на атмосфера на общност, а не на йерархия може да има предимства в някои среди, хората, които не се страхуват от

167

конфликта, имат предимство в безкраен брой неизбежни ситуации, в които околните се опитват да бъде на тяхното. Да си готов да правиш сцени може да е ефективна форма на власт. Ето тривиален, но показателен пример. На концерт в голяма концертна зала публиката беше малобройна. Много хора седяха в най-отдалечения балкон, а цели редици много по-близо до сцената бяха празни, така че тези, които седяха на последния балкон, станаха и се преместиха на по-близките празни места. Точно когато тълпата се настаняваше на новите си места в началото на концерта, влезе разпоредителката. Тя си избра една двойка, която току-що се преместваше, светна с фенерчето в лицата им и каза да се върнат на местата си. Жената беше готова да я послуша, но мъжът започна гневно да вика и служителката моментално изчезна – единственият начин, по който можеше незабавно да сложи край на силния шум. В друг пример продавач се хвалел пред колегите си, че е един от най-властните членове на персонала. Когато говорел на събрания, рядко му противоречали и той бил горд с това, приписвайки го на високия си статус. В действителност никой не му противоречал, защото той бил добре известен с лесната си избухливост и острия си език, така че хората не искали да се окажат срещу гневните му изблици. Ефектът на страха понякога е неразграничим от ефекта на уважението. Жените, които са неспособни на гневни избухвания, не могат да използват властта по този начин. Нещо още по-лошо: избягването на конфронтации от тяхна страна ги прави лесни мишени на експлоатация. С една дума: те не отстояват правата си. Знаменитите жени не са имунизирани срещу този модел. Опра Уинфри* например казва: "Най-големият ми недостатък е неспособността ми да се конфронтирам с хората. След всички предавания, които съм направила, книгите, които съм прочела, психолозите, с които съм говорила, все още позволявам да бъда ограбвана до n-та степен. Трябват ми дни и дни отлагане и агонизиране, преди да мога да натрупам куража да кажа нещо. Понякога си мисля, че по-скоро ще избягам навън, за да ме блъсне някой камион, отколкото да се конфронтирам с някой, който ме ограбва."24 Това не е някакъв идиосинкратичен недостатък на Опра Уинфри, това е проблем, който безброй жени изпитват. В действителност той не е толкова недостатък, колкото сила, която не работи в контекста на противопоставянето. Имащите успех жени могат да са особено уязвими към тази слабост, защото е вероятно да са постигнали успеха си чрез спогаждане с хората, а не чрез борба и кавги с тях. За да се спогаждат с хората и да бъдат ха-

168

ресвани, много жени се научават да избягват конфронтацията. По-лесно е обаче да ограбваш човек, който се опитва да избягва конфронтацията, отколкото някой, който разглежда света от противоположната позиция. Една неделя вкъщи ми се обади моя студентка и ми зададе цяла камара въпроси за дисертацията, която пишеше. След като прекарах дълго време в отговори на въпросите ѝ, посочих, че всъщност трябва да ги постави на научния си ръководител – мой колега, който носеше основната отговорност (и получаваше похвалите и заплащането) да ръководи нейните изследвания. Студентката отвърна, че трябвало да има отговорите точно този ден и че не искала да го безпокои вкъщи. Защо е в реда на нещата да безпокои мен в неделя, а не него, макар че тя ме молеше да свърша именно неговата работа? Хората смятат, че с жените е по-лесно да се осъществи контакт, отколкото с мъжете. Има много възможни причини за това. Може би времето на жените не изглежда толкова ценно като това на мъжете. Много от нас може би си спомнят, че времето на майка ни е било на наше разположение, но това на баща ни е било запазено за по-важни начинания извън дома; трябвало е да го чакаме да се върне, за да има време за нас, така че неговото време ни е изглеждало по-ценно, когато сме го получавали. Друга причина за по-голямата достъпност на жените обаче е тяхното избягване на конфликтите, което означава, че е помалко вероятно те да реагират рязко и грубо, ако са раздразнени. Приемането винаги на позицията на противоборството може да доведе до избягването на ситуации, които в действителност могат да доставят удоволствие на човека. А приспособяването към изискванията на другите може да води до приемане на ситуации, които в действителност човек би искал да избегне. Един мъж ми описа това, което той и бившата му съпруга нарекли феномена на "аз обичам пилешки крилца". Когато семейството му имало пиле за вечеря, някой трябвало да яде крилцата и това винаги била съпругата, която уверявала другите: "Аз обичам пилешки крилца". Но, както този мъж отбеляза, никой в действителност не обича пилешки крилца. Тя се е самоубедила, че обича крилца – и изтекли жълтъци, и прегорели пържоли, – за да е услужлива и пригаждаща се към останалите. Годините на услужливост обаче се натрупали, за да съградят нарастваща фрустрация, която според двамата в крайна сметка допринесла за развода им. Дори сред двойките, които не се развеждат, пригаждането към другите може да вземе своята дан. Отново пример ни осигурява една знаменитост. Актрисата Джейн Медоус25 каза в едно интервю, че в началото на бра-

169

ка им съпругът ѝ – комикът Стив Алън, я "манипулирал" да откаже много съществени предложения. Тя например каза: "Стив ми попречи да изпълня главната роля в Will Success Spoil Rock Hunter? (Ще разглези ли успехът Рок Хънтър?)". Когато го попитаха за това на едно ток-шоу, Алън отговори, че просто е отбелязал: "Малко е пикантна тази начална сцена" и Медоус сама е решила да откаже ролята. Джейн Медоус очевидно е заключила – вероятно правилно, – че съпругът ѝ предпочитал тя да не приема ролята. Но дали е трябвало да уважи неговите предпочитания? По онова време смятала, че трябва, но поглеждайки назад, ѝ се ще да не го е правила. А СЕГА ЗА НЕЩО СЪВЪРШЕНО РАЗЛИЧНО За много жени откритото противопоставяне на волята на другите – или онова, което според тях са чуждите желания – е немислимо. Ироничното е, че за някои от тях може да е по-лесно да мислят за напускане. Това беше случаят с жена, която ще нарека Дора и която не осъзнаваше – докато не стана прекалено късно, – че противопоставянето на волята на съпруга ѝ няма да събори къщата. Натрупваната фрустрация от това, че никога не са били удовлетворявани нейните желания, обаче го направи. Един от източниците на фрустрация за Дора беше серия от коли на старо. Тя караше до работата и вземаше колата от гаража, но съпругът ѝ – Ханк, беше този, който избираше колите, които да купят. Ханк винаги се спирал на коли, които са евтини, интересни и непрестанно нуждаещи се от ремонти. След като Дора беше почти убита от една таратайка "Рено" с непоправими спирачки, двамата бяха отново на пазара в търсене на поредната кола на старо. Ханк спрял погледа си на 15-годишна "Алфа Ромео", която негов познат механик се готвел да продава. Дора искала да се възползват от шанса да купят нов модел VW от приятелка, която заминавала за чужбина. Решена да достигнат до консенсус, тя опитала всеки възможен довод, който могла да измисли, за да убеди Ханк, че има смисъл да купят скучния, но надежден "Фолксваген", а не елегантната стара "Алфа", но било невъзможно той да бъде убеден. Ако това се беше случило в някой предишен момент, Дора щеше да се подчини на исканията на съпруга си и да го проклина наум всеки път, когато шофира "Алфата" до работа – или до гаража за поправка. Тази случка обаче се случи в момент, когато бракът им и без това вече се клатеше. С толкова малко, което можеше да загуби, тя купи "Фолксвагена" от приятелката

170

си и се подготви за гневния ураган, който беше сигурна, че ще предизвика. За нейно изумление Ханк не казал и дума. Когато тя му споделила какво е очаквала, той ѝ отговорил, че е била глупава: трябвало е просто още от самото начало да направи онова, което иска, ако толкова силно не е одобрявала неговите решения. Той не можел да разбере защо според нея тя трябвало да има неговата благословия, за да направи нещо, за което била сигурна, че е правилно. Най-крайният известен ми пример за убеждението, че нагаждането към другите е най-добрият начин за постигане на хармония в дома, е с жена, която ми разказа за много ранния си брак с мъж, който бил толкова агресивен, че тя се страхувала за живота на децата си и за себе си. Когато ми обясняваше защо е търпяла той да я пребива, каза, че съпругът ѝ имал трудно детство, бил лишен от любов и тя смятала, че може да излекува раните му – както и тези на връзката им – като му осигурява безусловна любов. Един път я пребил така, че изпаднала в безсъзнание. Когато се свестила, той казал: "Предполагам, това беше краят", а тя отговорила: "Аз все още те обичам". Това, което той разглеждал като толкова жесток удар, който положително ще я накара да го напусне, тя възприела като възможност още веднъж да му докаже, че любовта ѝ към него е наистина безусловна. Дори при такава провокация тя не смятала, че незачитането или предизвикателството са възможни реакции. Без значение колко неудовлетворени са от резултатите, които получават, хората рядко поставят под съмнение начина, по който ги достигат. Когато онова, което правим, не работи, не се опитваме да направим нещо съвършено различно, а опитваме отново и отново още по-усилено и това ни изглежда единствено правилният начин за действие. Когато обаче стиловете се различават, усилията ни не само че са далеч от разрешаване на проблемите, но и влошават нещата. Това излезе на повърхността в разказа на една двойка – Моли и Джордж. Моли не може да понася, когато Джордж крещи. За него обаче крещенето изглежда съвсем естествено, защото е отрасъл в дом, в който той, двамата му братя и баща му непрекъснато се противопоставяли, борели и карали един с друг. От време на време Моли изненадва Джордж, като в отговор и тя започва да крещи. Моли ненавижда това, но на него му харесва. Джордж обясни: "Когато се ядосам за нещо и атакувам, очаквам съпротива. Ако не я получа, се фрустрирам и тогава наистина се вбесявам".

171

Както показва този пример, опитите да се избегне конфликтът фактически могат да го предизвикват с някой, за който той е ценно средство за обвързване. Сериозен американски студент на разменни начала открил това в разговор с испанската си домакиня в Севиля. Домакинята обичала да говори срещу каталонците – членове на етническа група, живееща в североизточна Испания, и знаела, че американският ѝ гост не споделя нейните гледища. Един път се опитала да го провокира, като казала: "Каталонците са копелета". Младият американец се опитал да действа помирително: "Е, ти си имаш твоето мнение, аз – моето, така че хайде да не се притесняваме за това". Неговият отказ да се ангажира в спор не само не избегнал конфликта, но я вбесил и предизвикал гневната ѝ атака. Трябвало да говорят в продължение на час, преди да достигнат до някакво частично разбиране – не по отношение на нагласите към каталонците, а за нагласите към вербалните конфликти. В ТЪРСЕНЕ НА ГЪВКАВОСТ Когато обичайният стил на човека не работи, по-усилените опити, като се повтаря същото нещо, няма да решат проблемите. Вместо това както мъжете, така и жените могат да се възползват от гъвкавостта. Жените, които избягват конфликтите на всяка цена, могат да са в по-добра позиция, ако научат, че малко конфликт няма да ги убие. А мъжете, които обикновено заемат позицията на противоборството, ще са в по-добра позиция, ако разчупят пристрастеността си към конфликта. Тъй като хората са различни не само по пол, но и по културно наследство, различията в нагласите към вербалното противопоставяне ще присъстват и по отношение на приятелите, любовниците и непознатите. Особено вероятно – и особено тревожно – обаче е да присъстват в дългосрочните взаимоотношения, които по природа са повлияни от въпросите на контрола и конфликтуващите желания. Съвместното играене на играта на взаимоотношенията е по-трудно, ако играете по различни правила, или ако играете различни игри. Тъй като значението на конфликта и средствата, които изглеждат естествени за справянето с него, са фундаментално различни при жените и при мъжете, това е арена, на която мъжките и женските стилове е особено вероятно да влязат в конфликт. Просто осъзнаването, че това, което изглежда като несправедливо или ирационално поведение, може да е резултат от различен стил, способства за редуциране на фрустрацията. Въпре-

172

ки това конфликтите пак ще възникват, но поне ще спорите за истински конфликти на интересите, а не за стилове на спорене. БЕЛЕЖКИ 1 Статиите на Ейми Шелдън (Amy Sheldon) и на Кембъл Лийпър (Campbell Leaper) представят преглед на изследванията върху пола и конфликта. 2 Цитатът е от Ong, p. 51. 3 Blumstein & Schwartz, p. 212. 4 Sachs, p. 212. 5 При цитирането на Goodwin не са посочени страници, защото книгата ѝ още не беше публикувана, когато тази книга влезе в печатницата. 6 Sachs, pp. 180-181. 7 Roger Kamenetz, "Confessions of a Meddling Dad," Working Mother, May 1989, p. 224. 8 Вертикалната линия показва припокриване: двете момичета говорят едновременно. 9 Наблюдението, че момчетата предпочитат съревнователни игри, е направено от Janet Lever, 1978, както и от Goodwin, 1987 и книгата ѝ под печат. 10 Тези оплаквания често излизали на бял свят и се наблюдавала и директна конфронтация, инициирана от трето момиче, което повтаряло критиката. Спорът след това се центрирал не върху първоначалното оплакване, а върху обидата да се говори зад гърба на някой. Същият модел е установен от Ейми Шуман, която наблюдава чернокожи момичета от прогимназията във Филаделфия. 11 Corsaro & Rizzo, p. 63. 12 Eva Hoffman, Lost in Translation: A Life in a New Language. New York: E.P. Dutton, 1989, pp, 18-19. 13 Corsaro & Rizzo, p. 63. 14 Jane Shapiro, "Volpone," The New Yorker, November 30, 1987, p. 39. 15 Anne Tyler, The Accidental Tourist. New York: Alfred A. Knopf, 1985, p. 280. 16 Препратката е към Frank, 1988. 17 Студентите, които откриха полови различия в записите на курса, са Елизабет Ноуел и Лалзарлиани Малсаума. 18 Взела съм заглавието на тази глава "Общност и съревнование" от заглавието на статията на Джонстън.

173

19 Цитатите от Фокс са съответно от с. 62, 65 и 61. 20 Препратката е към Lever, 1978. 21 Препратката е към Eckert, 1990. 22 Препратката е към Lever, 1978, р. 478. 23 Уолтър Онг отдава резултата, че имащите успех жени се представят изключително добре по "трудова компетентност", на Бевърли и Отис Дънкан. 24 Изказването на Опра Уинфри е от Mary-Ann Bendel, "TV's Super-Women," Ladies' Home Journal, March 1988, p. 170. 25 Коментарите на Джейн Медоус са от Richard Meryman, "The Jayne Meadows Story," Lear's, June 1989, p. 84. Стив Алънс изразява мнението си в интервю по The Diane Rehm Show, WAMU, Washington, DC, October 11, 1989.

174

7. Кой прекъсва? въпроси на доминацията и контрола Ето вицът, който баща ми обича да разказва: "Жена се развежда със съпруга си. Когато съдията я пита защо иска да се разведе, тя обяснява, че съпругът ѝ не и говори от две години. Съдията пита съпруга: "Защо не сте говорили на жена си от две години?", а той отговаря: "Не исках да я прекъсвам". Този виц отразява широкоразпространения стереотип, че жените говорят прекалено много и прекъсват мъжете. В пряк противовес на този стереотип един от най-широко цитираните резултати от емпиричните изследвания върху пола и езика е, че мъжете прекъсват жените2. Никога не съм виждала популярна статия по темата, която да не цитира този резултат. Това е дълбоко удовлетворяващо, защото опровергава женомразкия стереотип, който обвинява жените, че говорят прекалено много, и обяснява преживяванията, споделяни от повечето жени, които смятат, че често са прекъсвани от мъжете. И двете твърдения – че мъжете прекъсват жените и че жените прекъсват мъжете – отразяват и подсилват допускането, че прекъсването е враждебен акт, един вид разговорно малтретиране. Прекъсващият се разглежда като злонамерен агресор, а прекъснатият – като невинна жертва. Тези допускания се основават на предпоставката, че прекъсването е нахлуване, потъпкване на правото на някой друг да има думата, опит да се доминира. Обвинението в прекъсване е особено болезнено в близките взаимоотношения, където носи товара на метапосланията – че партньорът не се интересува достатъчно, не слуша, не е загрижен. Тези оплаквания прорязват същността на такава връзка, защото именно там повечето от нас искат преди всичко да бъдат ценени и чути. Това, че се чувствате прекъсвани обаче, не означава, че някой се е заел тенденциозно да ви прекъсва. А да те обвиняват, че прекъсваш, когато знаеш, че не си го целял, е също толкова фрустриращо, колкото и да те срязват, преди да си довършил изказването си. Тъй като оплакването "Прекъсваш ме" е толкова често в интимните взаимоотношения и тъй като то повдига въпросите за доминацията и конт-

175

рола, които са фундаментални за политиката на пола, отношението между прекъсването и доминацията заслужава по-внимателно изследване. За тази цел е необходимо да погледнем по-отблизо онова, което създава и представлява прекъсването в разговора. МЪЖЕТЕ ПРЕКЪСВАТ ЛИ ЖЕНИТЕ? Изследователите, които докладват, че мъжете прекъсват жените, достигат до това заключение чрез записване на разговори и броене на примерите на прекъсване. При идентифицирането на прекъсванията те не вземат предвид същността на разговорите, които изучават: за какво се говори, намеренията на говорещите, реакциите им и какъв "ефект" има прекъсването върху разговора. Вместо това за идентифициране на прекъсванията се използват механични критерии. Експериментаторите, които броят нещата, трябва да имат операционални критерии за идентифицирането им. Етнографите обаче – тези, които отиват на място и наблюдават как хората вършат нещата, са тези, които искат да разберат. Те са толкова внимателни към операционните критерии, колкото и експериментаторите. Идентифицирането на прекъсванията чрез механични критерии е парадигматичен случай на тези различия в гледните точки. Лингвистът Адриан Бенет обяснява, че "припокриването" е механично: всеки може да слуша или да записва разговор и да определи дали два гласа се чуват едновременно или не. Прекъсването обаче неизбежно е въпрос на интерпретация по отношение правата и задълженията на човека. За да се определи дали говорещият нарушава правата на друг говорещ, трябва да се знаят доста неща за двамата и за ситуацията. Например какво казват говорещите? Колко дълго говори всеки от тях? Какво е било миналото им взаимоотношение? Как се чувстват от това, че ги срязват? И – най-важното – какво е съдържанието на коментара на втория говорещ по отношение на първия: дали е подкрепяне, противоречене или промяна на темата? С други думи, какво се опитва да направи вторият говорещ? Явната подкрепа може много фино да срязва, а очевидната промяна на темата да е индиректно средство за подкрепа, например когато юношата пропуска възможността да съчувства на приятеля си, за да не подкрепя по-долната му позиция. Всички тези, а и други фактори биха могли да влияят върху нарушаването правата на някой и, ако това се случи, се анализира колко съществено е това нарушение3. Понякога човек се чувства прекъснат, но не възразява. В други моменти е силно против. И накрая говорещите имат раз-

176

лични разговорни стилове, така че говорещият може да се чувства прекъснат дори и ако другият не е възнамерявал да го стори. Ето един пример4, който ми беше даден от Канданс Уест и Дон Зимерман и в който мъж прекъсва жена. В този случай мисля, че прекъсването е оправдано в термините на правата за взаимодействието. (Вертикалните линии показват припокриване.) ЖЕНАТА: Значи ъ-ъ ти не можеш да се оплакваш, когато получи всичко онова в един ден (4,2), но аз ъ-ъ попитах моя професор по физика дали не бих могла да про|меня това| МЪЖЪТ: |Не я пи |пай (1,2) ЖЕНАТА: Кое? (пауза) МЪЖЪТ: В тази тетрадка всичко е така, както го искам, и ще го прецакаш, ако разлистваш така. Уест и Зимерман смятат, че това е прекъсване, защото вторият говорещ започва изказването си, докато първият е по средата на думата (променя). Отчитайки обаче какво е било казано, правата на първия говорещ не са били нарушени. Макар че има други аспекти на изказването на този мъж, които го правят да изглежда като тиранин в разговора, прекъсването, за да помоли жената да спре да прелиства тетрадката му, само по себе си не нарушава правата ѝ да говори. Виждайки, че някой се занимава с тяхна собственост по начин, който разрушава внимателната ѝ организация, много хора ще се чувстват в правото си да го помолят да спре незабавно, за да попречат на нанасянето на допълнителни щети, докато чакат подходящия синтактичен и реторичен момент, за да вземат думата. Социологът Стивън Мъри дава пример на това, което според него е прототипен случай на прекъсване: когато някой се намесва в разговора с друга тема преди първият говорещ да е казал и едно изречение. Ето неговият пример: Х: Мисля, | че У: | Искаш ли още малко салата? Тази проста размяна показва колко сложен може да бъде един разговор. Много хора смятат, че домакинът има правото, ако не и задължение-

177

то, да предлага храна на гостите независимо дали някой говори. Предлагането на храна, например моленето да ти подадат солта или други подправки, става приоритетно, защото ако домакинът изчаква, докато никой не говори, за да предложи храна, а гостите изчакват, докато никой не говори, за да помолят за нещата извън досега им, тогава колкото по-добър е разговорът, толкова по-голяма е вероятността много от гостите да си отидат гладни. Това не означава, че във всеки момент може да се прекъсне, за да се предложи храна. Ако домакинът има обичай да прекъсва, за да предлага храна винаги, когато партньорът се кани да каже нещо, или прекъсва, за да предлага храна, когато говорещият стига до кулминацията на историята си или до поантата в някой виц, това може да изглежда като нарушение на правата или като израз на злонамерени мотиви. Обвинението в прекъсване обаче не може да се отправи на базата на един-единствен пример като този. Различията в разговорния стил размътват водите. Възможно е единият човек да е израснал в дом, където разговорът е бил постоянен и всяко предлагане на храна го е припокривало, докато другият – в дом, където разговорите са били малобройни и храната е предлагана само по време на паузи в разговора. Ако двамата живеят заедно, е много вероятно единият да припокрива, за да предлага храна, очаквайки другият да продължи да говори, а другият (който не харесва припокриването) да се чувства прекъснат и дори да откаже да продължи да говори. И двамата ще бъдат прави, защото прекъсването не е механична категория. То е въпрос на индивидуални възприятия на правата и задълженията такива, каквито израстват от индивидуалните навици и очаквания. ПРЕКЪСВАНЕ БЕЗ ПРИПОКРИВАНЕ В тези примери припокриването – два гласа, които говорят едновременно – не е непремнно прекъсване, т.е. нарушение на нечии права на говорене. Съществуват и примери, в които говорещите наистина чувстват, че правата им са били нарушени и могат дори да се чувстват прекъснати, когато няма припокриване. Един пример, публикуван в анализа на Алис Грийнууд, илюстрира разговор на масата за вечеря между трите ѝ деца (близнаците Денис и Дънийз на 12 години и Стейси – на 11 години) и техни приятели. В него Дънийз и Стейси изпълняват вербална рутина в името на госта на брат им – Марк (14-годишен). Този диалог, който Грийнууд нарича "рутината Бети", е изпълняван често от двете сестри. Преди да започнат, те привли-

178

чат вниманието на Марк, като Дънийз казва: "Слушай, Марк, слушай това". Тогава Денис и Дънийз съобщават: "Толкова е смешно", но Марк не е съгласен5: ДЪНИЙЗ: [с гласа на Бети] Извинете, вие ли сте Бети? ... СТЕЙСИ: Да, да. ДЪНИЙЗ: [с гласа на Бети] Бети коя? СТЕЙСИ: [с гласа на Бети] БетибитабитабитабутабътД [Дънийз, Денис и Стейси се смеят.] МАРК: Какво-о-о-о? [Дънийз, Денис и Стейси се смеят истерично.] Макар че тази рутина предизвиква доволен смях у двете сестри и брата, и при някои случаи е предизвиквала смях и сред приятели, Марк не се засмива и твърди, че не е схванал шегата. Дънийз и Стейси се опитват да му я обяснят: ДЪНИЙЗ: Казах: "Бети коя?", както се казва: "Бети Джоунс". Тогава тя казва: "Бетибитабитабитабутабът-" -->ДЕНИС: Някой вече ял ли е от това? МАРК: Не. Всъщност това, което се канех да кажа, беше, дали мога да опитам супата? Изглежда много добре. ДЪНИЙЗ: Слушай, слушай, слушай, слушай. МАРК: Кажи го бавно, о'кей? СТЕЙСИ: Бети купила малко горчиво масло и казала: "Това масло е горчиво. Ако го сложа в моето тесто за палачинки, ще направи тестото горчиво." Така че Бети купила малко по-добро масло да-* -->ДЪНИЙЗ: Никога ли не си го чувал това преди? МАРК: Не. Никога. ДЪНИЙЗ: Сериозно ли, Марк? МАРК: Сериозно. ДЪНИЙЗ: То е като известната ско-| -->СТЕЙСИ: |скоропоговорка. МАРК: Не. Известната скоропоговорка е Пепърпайпър пикт-| -->ДЪНИЙЗ: |Същото нещо. Като него е. Като онова нещо е.

179

МАРК: Ти непрекъснато ме прекъсваш. В този откъс Дънийз и Стейси непрекъснато се срязват, както се вижда от стрелките и вертикалните линии, но няма признаци на някоя от тях това да е неприятно. Те, изглежда, имат против припокриването на брат им Денис, който пита за храната ("Някой вече ял ли е от това?"), защото той прекъсва тяхното обяснение (Дънийз протестира: "Слушай, слушай, слушай, слушай"). Момичетата се подкрепят едно друго, говорейки като един отбор. Най-удивително е оплакването на Марк: "Ти непрекъснато ме прекъсваш". То е интригуващо, защото онова, което Марк казва, когато е прекъснат ("Не. Известната скоропоговорка е Пепърпайпърпикт-") е в действителност прекъсване на обяснението на момичетата, макар че гласът му не се припокрива с техните гласове. Същото важи и за предишния път, когато те са го "прекъснали": точно когато Дънийз казва: "Добре. Гледай сега това", Марк започва да пита: "Толкова ли е смешно като а-", но не успява да довърши, защото Денис се засмива, а Дънийз започва рутината така, както е обявила. Следователно протестите на Марк сякаш са пример от реалния живот на шегата: "Не говори докато те прекъсвам". Освен това Марк заема противоположна позиция, макар че е наистина подкрепящ, а не несъгласен. Момичетата току-що са казали, че тяхната скоропоговорка е "като известната скоропоговорка". Ако Марк просто беше предложил "известната скоропоговорка" (Peter Piper picked a peck of pickled peppers*), тогава прекъсването му щеше да е подкрепящо, осигурявайки края на обяснението на Дънийз. Вместо това той започва с "Не", сякаш те са твърдели, че тяхната скоропоговорка е известната скоропоговорка. В този разговор момичетата се опитват да включат Марк в дружеските си закачки. Изучавайки разговорите на децата си с техните приятели, Грийнууд установява, че колкото повече прекъсвания съдържа разговорът, толкова по-удобно се чувстват децата ѝ в него и толкова повече той им доставя удоволствие. Марк обаче отказва да е част от техните забавления, настоявайки за правото си да има думата, без да бъде прекъсван. Може би има значение това, че е няколко години по-голям; може би не харесва да бъде поставян в ролята на публика; може би чувства, че е поставен на по-долна позиция, когато Дънийз пита: "Никога ли не си чувал това преди?" . . . Сериозно ли, Марк?". Каквато и да е причината, Дънийз, Стейси и Денис водят разговор за създаване на връзка, а Марк иска по-скоро разговор за докладване. Не е чудно, че Дънийз по-късно казва на майка си, че не харесва Марк.

180

Макар че Дънийз наистина "прекъсва" Марк, за да му каже, че той вече има идея ("Същото нещо. Като него е. Като онова нещо е."), няма доказателство, че тя се е опитвала да го доминира. Нещо повече: макар че Дънийз и Стейси се прекъсват една друга, няма доказателства, че те се опитват да доминират. Има обаче известни свидетелства, че Марк може би се опитва да ги доминира, например като отказва да се засмее на шегата и като отхвърля тяхното обяснение на вербалната им рутина, макар че не припокрива речта им. Следователно не прекъсването е това, което съставлява доминацията, а какво говорещите се опитват да направят, когато говорят помежду си. ПРИПОКРИВАНЕ БЕЗ ПРЕКЪСВАНЕ Твърдението, че прекъсването е признак за доминация, се основава на допускането, че разговорът е дейност, в която в даден момент говори един човек, но това отразява повече идеология, отколкото практика. Повечето американци вярват, че в даден момент трябва да говори един човек независимо от това, какво правят останалите. Записвала съм разговори, в които едновременно се чуват много гласове, но е пределно ясно, че всички добре се забавляват. Когато питах хората след това за впечатленията им от разговора, те ми казваха, че са се забавлявали. Когато обаче им пусках записа и те чуваха, че всички говорят едновременно, бяха притеснени и правеха коментари, като: "О, Господи, наистина ли правим това?", сякаш са били хванати със смъкнати "вербални панталони". В книгата Conversational Style (Разговорен стил) анализирах разговор от 2 часа и половина между шестима приятели на маса за вечеря. Припомняйки си разговора след това, някои от тях ми казаха, че са чувствали, че други са "доминирали" разговора и когато за пръв път слушах записа, и аз мислех, че нещата изглеждат така. Обвинените обаче твърдяха, че са невинни: те казаха, че не са възнамерявали да доминират, а фактически са се чудели защо другите са толкова необщителни. Успях да разреша загадката единствено чрез сравнение на различните части от разговора една с друга. Неумишлените прекъсвания – и впечатлението за доминация – се дължаха на това, че приятелите имаха различни стилове на разговаряне. Наричам ги "голяма деликатност" и "силна ангажираност", защото първият дава приоритет на това, да зачиташ другите и да си внимателен с тях като не се налагаш, а вторият – приоритет на демонстрирането на ентусиазирана ангажираност. Някои видими прекъсвания се дължаха на това, че много де-

181

ликатните говорещи очакваха по-дълги паузи между двама изказващи се. Докато те чакаха подходящата пауза, силно ангажираните говорещи оставаха с впечатлението, че събеседниците им няма какво да кажат, и запълваха паузата, за да избегнат неудобното мълчание. Други непреднамерени прекъсвания се появяваха в резултат на обажданията на силно ангажираните говорещи, за да покажат подкрепа и участие: много деликатните говорещи интерпретираха погрешно хоровата подкрепа като опит да им се отнеме думата и спираха, за да избегнат онова, което за тях би било какофония от два гласа, които говорят едновременно. Иронията е, че тези прекъсвания не бяха само интерпретация на видимите жертви, а техни съзнания. Когато силно ангажираните говорещи използваха абсолютно същите техники един с друг, ефектът не беше отрицателен, а положителен: намесването никого не спираше да говори, а смазваше колелата на разговора и оживяваше духовете. Ето два примера от изследването ми, които илюстрират тези две контрастиращи ситуации и различните ефекти на припокриването върху разговора. Първият пример показва припокриване, което има положителен ефект в сегмент от разговор между трима силно ангажирани говорещи. Вторият показва припокриване между силно ангажирани и много деликатни говорещи, което разстройва разговора. Макар че полът не е фактор в моделите на припокриване в тези разговори, разбирането как припокриването може да работи – или да не работи – е фундаментално за осмислянето на взаимоотношението между пола и прекъсването. УСПЕШНО СЪТРУДНИЧЕЩО ПРИПОКРИВАНЕ Първият пример се осъществява в контекста на обсъждане на влиянието на телевизията върху децата. Само трима от шестте приятели говорят, като и тримата са силно ангажирани говорещи: Стив (домакинът), Питър (братът на Стив, който е гост) и Дебора (авторката, която също е гост)6. Стив изказва твърдението, че телевизията е лоша за децата, а аз реагирам, като питам дали Стив и Питър са отраснали с телевизията. Може би не е случайно, че аз – жената – измествам фокуса от абстрактното, безлично твърдение към по-личния поглед. СТИВ: Мисля, че по принцип тя нанася вреди на децата. Че онова добро, което е направила, е по-малко от вредата.|

182

-->ДЕБОРА:|Вие двамата с телевизията ли отраснахте? ПИТЪР: Много малко. Имахме телевизор в Куонсет-| -->ДЕБОРА: |На колко години бяхте, когато родителите ви го купиха?| -->СТИВ: |Имахме телевизор, обаче не гледахме телевизия през цялото време. Бяхме много малки. Бях на 4 години, когато родителите ми купиха телевизора.| -->ДЕБОРА: |Бил си на 4? ПИТЪР: Аз дори си го спомням. |Не си спомням /??/ -->СТИВ: |Спомням си, че те купиха телевизор преди да се изнесем от Куонсет хътс*. През 1954 г. | -->ПИТЪР: |Спомням си, че го имахме в Куонсет хътс. ДЕБОРА: [хихикане] Вие сте живели в Куонсет хътс? Когато сте били на колко години? СТИВ: Знаеш ли, зъболекарят на баща ми му казал: "Какво е Куонсет хът?", а баща ми му отговорил: "Господи, ти трябва да си по-малък от децата ми". Така беше – той е по-малък и от двамата. Както се вижда от вертикалните линии и стрелките, този разговор включва много припокривания и "присъединявания" – случаи, в които втори говорещ се включва в разговора, без да прави осезаема пауза. Въпреки това говорещите не демонстрират някакви признаци на неудобство или раздразнение. И тримата говорещи се изказват, като се присъединяват към или се намесват в изказванията на другите. В този разговор Питър и Стив, които са братя, действат като дует до голяма степен подобно на Дънийз и Стейси в по-горния пример. Примерът съдържа насока за това, защо силно ангажираните говорещи нямат нищо против да бъдат припокривани. Ако желаят, тези разговарящи се подчиняват на намесата, но ако не искат, отлагат отговарянето или пък напълно я игнорират. Например когато Питър казва: "Имахме телевизор в Куонсет [хътс]", аз го прекъсвам, за да попитам: "На колко години бяхте, когато родителите ви го купиха?". Стив не отговаря веднага на въпроса ми, а вместо това първо довършва твърдението на Питър: "Имахме телевизор, обаче не гледахме телевизия през цялото време". Едва тогава той отговаря на въпроса ми: "Бяхме много малки. Бях на 4 години, когато родителите ми купиха телевизора". В друг момент Стив игнорира въпроса ми. Аз питам: "Вие сте живели в Куонсет хътс? Когато сте били на колко години?". Без до-

183

ри да обърне внимание на въпроса ми, Стив просто предлага една случка с баща си, за която му напомня темата за Куонсет хътс. Отчасти причината, поради която Стив не приема въпросите ми за натрапващи се, е, че не се чувства принуден да им отговаря – именно допускането, което ме освобождава енергично да ги нахвърлям. Друга причина, поради която припокриванията са белег на сътрудничество, е, че те не променят темата, а я разработват. БЕЗУСПЕШНО СЪТРУДНИЧЕЩО ПРИПОКРИВАНЕ Успехът на този кратък разговор няма нищо общо с това, дали говорещите се припокриват и прекъсват или не; той е успешен, защото разговарящите имат сходни навици и нагласи към припокриващата се реч. Следващият пример показва сегмент от същия разговор на масата за вечеря, който не е успешен. Питър и аз отново се появяваме, но вместо със Стив говорим с Дейвид, който има много деликатен стил. Дейвид – преводач на американски знаков език, ни разказва за него. Като слушатели Питър и аз използваме припокриване и присъединяване7, за да задаваме подкрепящи въпроси точно така, както аз задавам подкрепящи припокриващи въпроси на Питър и Стив в предишния пример. И тук нашите въпроси демонстрират интерес към онова, което говорещият казва, а не изместват фокуса. Ефектът обаче е много различен. ДЕЙВИД: Така че това е този, който е Бъркли. Това е знака Бъркли за |Коледа. -->ДЕБОРА: |Разбираш ли го това, това, ъ-ъ-ъ съответствие? Или тиДД ДЕЙВИД: |/?/| когато учиш знаците, някой показва ли ти? ДЕЙВИД: О, имаш предвид |да го гледам? НапримерДД -->ДЕБОРА: |Защото мога да си представя да знам този знак и да не си помисля, че има нещо общо с украсата. ДЕЙВИД: Не. Я-ясно е, че има нещо общо с украсата.| -->ДЕБОРА: |Защото някой ти казва? Или ти |го откриваш?| -->ДЕЙВИД: |Не. | О, ти говориш за мен? ДЕБОРА: Да. ДЕЙВИД: Или за глух човек?| -->ДЕБОРА: |Ти, ти.

184

ДЕЙВИД: За мен? Ъ-ъ, обикновено някой ми казва. Но за много от тях сам мога да видя. Имам предвид, че са очевидни. Колкото по-добър ставам, толкова повече неща мога да кажа. Колкото по-дълго го правя, толкова по-добре мога да кажа за какво си говорят те.| Без |да знам какъв -->ДЕБОРА: |А |Това е интересно. ДЕЙВИД: е знакът.| -->ПИТЪР: |Как обаче научаваш нов знак? ДЕЙВИД: Как научавам нов знак?| ПИТЪР: |Да, имам предвид да предположим, че Виктор говори и изведнъж използва знак за Деня на благодарността, а ти никога не си го виждал преди това. Всички мои коментари и тези на Питър, както показват стрелките, са присъединени или припокрити с това, което казва Дейвид. Само два от седемте коментара на Дейвид се припокриват с нашите. Нещо повече: тези две изказвания – едното, което не може да се чуе (това, отбелязано с въпросителния знак в скобите), и второто, в което Дейвид казва: "Не", вероятно са опити той да отговори на първите части на двойните ми въпроси ("Разбираш ли го това, това, ъ-ъ-ъ съответствие?" и "Защото някой ти показва?"). Дейвид показва признаци на неудобство в паузите, двоуменията, повторенията и увъртанията, които прави. Когато му пуснах записа, той ми каза, че първото темпо на разговора по принцип и на въпросите в частност го е заварило неподготвен и го е накарало да се почувства потиснат. За мен е трудно да гледам този разговор така безмилостно напечатан, защото ме представя като арогантна. Въпреки това си спомням добронамереността си към Дейвид (който си остава един от най-близките ми приятели) и озадачението ми от мъглявостта на отговорите му. Сравнявайки този ефект върху Дейвид с ефекта на "картечните ми въпроси" върху Стив и Питър, с облекчение видях, че този тип въпроси имаха ефекта, който целях, когато бяха използвани с други силно ангажирани говорещи: те бяха приети като демонстрация на интерес и връзка, насърчаваха и подкрепяха говорещия. Когато обаче такива въпроси бяха използвани с много деликатни говорещи, разстройваха и прекъсваха разговора. Не припокриването или бързото темпо създаваха прекъсването и неудобството, а различието в стила. Именно то е основата за такива термини като препускащ и колебаещ се. Характеристики като "препускащ" не са вродени, а са резултат от стиловете на говорещите по отношение един на друг. Мога да добавя, че в резултат на

185

провеждането на тези изследвания, се научих да не използвам картечни въпроси или сътрудничещо припокриване с хора, които не реагират добре – видимата облага от разбирането на разговорния стил. КУЛТУРНИ РАЗЛИЧИЯ В изследването на разговора на маса по време на вечеря тримата силно ангажирани говорещи са евреи, родени в Ню Йорк. От тримата много деликатни говорещи двама бяха католици от южна Калифорния, а един – от Лондон, Англия. Макар че извадка от трима души не доказва нищо, почти всеки е съгласен, че много (очевидно не всички) нюйоркчани от еврейски произход, много нюйоркчани, които не са евреи, и много евреи, които не са от Ню Йорк, имат силно ангажиран стил и често се възприемат като прекъсващи в разговорите със събеседници с различен произход, като например калифорнийците в моето проучване. Много калифорнийци обаче очакват по-кратки паузи, отколкото много жители на Средния Запад или на Нова Англия*, така че в разговори с тях калифорнийците в крайна сметка ги прекъсват. Точно както аз бях смятана за изключително любезна, когато живеех в Ню Йорк, но в Калифорния понякога бях възприемана като груба, учтива моя позната от Калифорния беше шокирана и наранена, когато беше обвинена в грубост, след като се премести във Вермонт. Цикълът е безкраен. Лингвистите Рон и Сюзан Сколън показват, че американците от Средния Запад, които може да открият, че са прекъсвани в разговорите с хора от Източното крайбрежие, стават агресивни прекъсващи, когато говорят с индианци от племето атабаска, които очакват много подълги паузи. Много американци откриват, че прекъсват, когато говорят със скандинавци, но шведите и норвежците се възприемат като прекъсващи от правещите по-дълги паузи финландци, които пък на свой ред са разделени от регионални различия по отношение на дължината на паузите и темпа на говорене. Според финландските лингвисти Яако Летонен и Кари Саяваара в резултат финландците от определени части на страната са стереотипизирани като бързо говорещи и нахални, а тези от други части – като бавно говорещи и глупави. Антрополозите са писали за много култури по света, където едновременното говорене се цени в обикновените разговори. Нормата в повечето части на света, изглежда, е точно тази, а не северноевпорейската – в даден момент да говори един човек. Карл Райсман създава термина контрапунтни разговори, за да опише стила на припокриване, който наблюдава

186

в Антигуа*. Карен Уотсън заема неговия термин, за да опише вербалните рутини на малките хавайчета, в които те съвместно се шегуват и се ангажират в "разказване на истории". Уотсън обяснява, че за тези деца вземането на думата не е въпрос на индивидуална дейност, а "партньорство в дейността". Майкъл Мьорман прави сходно наблюдение на разговорите в Тайланд. Рейко Хайаши открива много повече едновременно говорене сред японците в обикновен разговор, отколкото сред американците. Джерфи Шулц, Сюзън Флорио и Фредерик Ериксън установяват, че италиано-американско момче, което било разглеждано като сериозен поведенчески проблем в училището, просто се намесвало в разговорите така, както било прието и нормално у дома му. Всички тези изследователи документират припокриване на речта, което не е деструктивно и не цели упражняване на доминация и нарушаване на правата на другите. Точно обратното: то е сътрудничещо, средство за демонстриране на ангажираност, участие, връзка. Накратко, едновременното говорене може да е разговор за създаване на връзка. ЖЕНИТЕ КАТО СЪТРУДНИЧЕЩИ ПРИПОКРИВАЩИ Парадоксално (в светлината на изследванията "мъжете прекъсват жените") и особено съществено за нашето обсъждане тук е това, че друга група, за която е установено, че одобрява разговорите, в които говорят едновременно няколко души, са жените. Фолклористката Сюзън Калчик е една от първите, които наблюдават женската употреба на припокриващ се разговор, като записва женска група. Правейки преглед на изследванията, които сравняват само мъжки и само женски взаимодействия, лингвистите Дебора Джеймс и Дженис Дракич установяват, че от тези, в които се съобщава за различия, огромното мнозинство регистрират разговори с повече прекъсвания сред жените. Лингвистката Карол Еделски случайно разкрива женското предпочитание към припокриващия се разговор, когато се заема да определи кой говори повече на серия от катедрени заседания в университета. Тя установява, че мъжете говорят повече от жените, ако говори един човек, докато другите мълчаливо слушат, но жените говорят също толкова много, колкото и мъжете в моментите, когато се чува повече от един глас едновременно. С други думи, жените е по-малко вероятно да участват, когато ситуацията изглежда повече като разговор за докладване, и по-вероятно е да го правят, когато я чувстват като разговор за създаване на връзка. Сътрудничещото

187

припокриване оформя част от заседанието като разговор за създаване на връзка. Това, което следва, е пример на припокриващи се жени по много сътрудничещ и съвместен начин в обикновен разговор. Този откъс е от разговор, записан на кухненската маса от лингвистката Джанис Хорняк8, която участва в него. Джан и майка ѝ, които са от южен щат, са на гости на роднини на Север, където Джан за пръв път вижда сняг. Зълвите Пег и Мардж си спомнят заради Джан опитите да се отглеждат малки деца в част от страната, където вали сняг. (Майката на Джан отгледала по-големите си деца на Север, но се преместила на Юг преди Джан да се роди.) ПЕГ: Това, което не ми харесваше, беше, че трябваше да обличам грейките и да обувам апреските на всеки |и -->МАРДЖ: |О, да, това беше най-лошата част, ПЕГ: |и шаловете -->МАРДЖ: |и да ги увиеш целите в ботушите и всичко това, а те излизат навън за половин час и после се връщат и са целите покрити със сняг и разнасят тази кишавица навсякъде | -->ПЕГ: |Цялата тази мокротия и -->ДЖАН: Затова ли възрастните не обичат сняг, а? МАРДЖ: Точно така. ПЕГ: Да хвърлиш всички тези неща в сушилната машина и после те идват, сядат за половин |час МАРДЖ: |И след малко искат да отново да излизат навън. ПЕГ: Тогава искат да излязат пак навън. Както при представения по-горе разговор между Стив, Питър и мен, и трите говорещи в този пример започват да говорят, като или се присъединяват, или прекъсват другата жена. Подобно на Дънийз и Стейси и на Стив и Питър в по-горните примери, Пег и Мардж говорят в дует: те играят една разговорна роля, припокривайки се една друга, без да проявяват (или да споделят) негодувание, че са прекъсвани. Хорняк посочва още по-интригуващия факт, че тези говорещи често завършват коментара със съюза и, създавайки впечатлението за прекъсване там, където всъщност го няма, например когато Пег казва: "Цялата тази мокротия и". Хорняк твърди, че тази стратегия е характерна за много от говорещите в нейното семейство и е удовлетворяваща и ефективна, когато се из-

188

ползва между членовете му. Тя обаче е критикувана за това, че я прилага с други хора, които протестират, че ги обърква. Те могат дори да останат с впечатлението, че някой, който завършва изречение с и, не знае дали е завършил изказването си. Защо някой ще иска да създава впечатление за прекъсване, когато няма такова нещо? Една от причините, поради които говорещи от някои културни групи правят малка пауза или изобщо не оставят пауза между изказванията на различните участници в разговора, е, че разглеждат мълчанието в приятелските разговори като признак за липса на връзка. Припокриването е начин да се поддържа разговорът, без да се рискува да се възцари мълчание. Трябва да отбележа, че Хорняк и членовете на семейството, които тя е записала, не говорят високо, бързо или едновременно. Техните припокривания, макар и чести, са кратки; завършването на изреченията с и е начин да се постигне привидност на прекъсване, когато всъщност има минимално припокриване. Независимо че Хорняк смята, че стратегията за създаване на привидност на припокриване чрез завършване на изреченията с и е характерна за нейното семейство, други хора са коментирали, че познават лица, които правят същото. Най-малкото един мъж, с който съм говорила, каза, че майка му (за огорчение на баща му) редовно завършва коментарите си с и ъ-ъ и че нейната майка и сестрите ѝ го правят, но не и баща му и брат му. Този мъж също смяташе, че това е семеен стил. Макар че това със сигурност се предава в семействата, стилът, изглежда, е резултат от комбинация на пол и култура. Полът и културата се обединяват и в друг пример на фалшиво впечатление за прекъсване. Уилям Лабов и Дейвид Фаншел в изследване на психотерапевтична сесия между 19-годишна пациентка на име Рода и социален работник, показват, че Рода никога не завършва изказванията си с мълчание. Вместо това когато е казала всичко, което е искала, започва да се повтаря. Нейните повторения са покана терапевтът да започне да говори, като я прекъсне. И клиентката, и терапевтът са жени, нюйоркчанки и еврейки. КУЛТУРНИ ОБЯСНЕНИЯ: ПРОТИВОРЕЧИВА БЛАГОСЛОВИЯ Осъзнаването, че лица със сходен културен произход имат подобен начин на говорене, често е като откровение и облекчение за хора, които са мислели, че имат някакви лични ексцентричности и дори психологически

189

проблеми. Например на американец от гръцки произход, който интервюирах за изследването ми върху индиректността на разговора9, му било казвано от приятели и любовници през целия му живот, че има нещо не наред с него, защото винаги усуква нещата вместо директно да каже онова, за което мисли. Той ми сподели, че родителите му говорели по този начин, а аз му отговорих, че съм установила, че гърците често са склонни да са по-индиректни, отколкото американците, а живеещите в САЩ гърци са някъде по средата. Този мъж изпита неимоверно облекчение, казвайки: "Аз го виждам като нещо, което е героично различно или истинска пречка... През повечето време смятам, че това е проблем. И наистина не мога да разбера семейството ми и произхода ми... Не знам дали е гръцко. Знам само, че това съм аз. И се чувствам малко по-добре да знам, че е гръцко." Разглеждането на "семейния" стил като етнически стил свали от този мъж товара на индивидуалната патология, внушавана от това, че е различен от повечето хора, с които общува. Тенденцията хората със сходен културен произход да имат обичаен начин на говорене, който е еднакъв между тях и различен от този на хората от различен културен произход, обаче е имала негативни и дори трагични последствия. Когато лицата, идентифицирани като културно различни, имат различен разговорен стил, начинът им на говорене става основа за негативно стереотипизиране. Както споменах по-рано, антисемитизмът открай време приема, че евреите са шумни, агресивни и "напористи", скачайки от начина, по който те говорят, към характера им. Например в писмо до Хенри Милър Лоурънс Дюрел10 описва свой сънародник писател: "Той е ненадежден, хаотичен, неразумен, шумен, напорист, вулгарен – абсолютен евреин...". Възприятието, че евреите (или нюйоркчаните – в съзнанието на много хора категориите много често са слети) са шумни и напористи, просто обвинява малцинствената група за ефекта на техния стил във взаимодействие с другите, които използват различен стил. Антропологът Томас Кохман показва, че паралелно различие в стила лежи в основата на стереотипизирането на "общностните" чернокожи като невнимателни, нахални и шумни. Когато членовете на една група имат властта да преследват членовете на друга, резултатите от такива погрешни преценки са наистина трагични.

190

Ако е вероятно културните различия да са причина за погрешни преценки в частна среда, със сигурност са такива и в международните отношения. Бих се обзаложила, че широко разгласяваната антипатия между Нанси Рейгън и Раиса Горбачова е резултат от културни различия в разговорния стил. Според Нанси Рейгън11: "От момента, в който се срещнахме, тя говореше и говореше, и говореше – толкова много, че аз почти не можех да се вредя да кажа и една дума". Подозирам, че ако някой беше попитал Раиса Горбачова, тя би казала, че се чуди защо американската първа дама никога не е казвала нищо и я е оставяла сама да поддържа разговора. Разбира се, не всички руснаци, евреи, нюйоркчани или чернокожи са силно ангажирани говорещи. Много използват стила в някои ситуации, но не и в други. Някои са елиминирали, модифицирали или никога не са използвали такива стилове. Нито една група не е хомогенна; например силно ангажираният стил, който описвам, е по-чест сред евреите от Източна Европа, отколкото сред немските евреи. Много евреи обаче наистина използват някакъв вариант на стила на силна ангажираност в някои ситуации, както това правят много италианци, гърци, испанци, южноамериканци, славяни, арменци, араби, африканци и жители на Кабо Верде [Острови Зелени нос], както и членове на много други групи, които не съм споменала. ЕДНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ Противопоставянето и сравняването на тези две линии на изследване – пола и прекъсването, от една страна, и етническия произход като разговорен стил, от друга, поставят обезпокоителна дилема от критично значение. Ако е теоретично неправилно, емпирично незащитимо и морално коварно да се твърди, че говорещите от определени етнически групи са напористи, доминиращи или невнимателни, защото, изглежда, прекъсват разговорите със събеседници от различен, по-"преобладаващ" етнически произход, можем ли с основание да приемем изследвания, които "доказват", че мъжете доминират жените, защото те сякаш ги прекъсват в разговора? Ако изследователите, които са установили това за мъжете, трябваше да "анализират" моите аудиозаписи на разговори между евреи нюйоркчани и калифорнийци християни, без съмнение щяха да заключат, че нюйоркчаните "прекъсват" и "доминират" – впечатлението на присъстващите калифорнийци. Това обаче не бяха намеренията на нюйоркчаните и – това е от критично значение – фактът не е резултат само от тяхното поведение. По-скоро моделът на видимото прекъсване е резултат от различието в стила. Накратко: та-

191

кива изследвания не биха направили нещо повече от прилагане на етноцентричните стандарти на групата на мнозинството към културно различното поведение на малцинствената група. По сходен начин твърденията, че мъжете доминират жените, защото ги прекъсват в разговора, приема допускането, че разговорът е начинание, в което в определен момент трябва да се чува само един глас. Това погрешно допускане има значителни отрицателни последствия за жените. Когато говорят помежду си в ситуации, които са обикновени, приятелски и фокусирани върху връзката, много жени използват сътрудничещото припокриване. Когато е случайно наблюдавана от мъжете, именно тази практика ги кара да стереотипизират жените като силно кудкудякащи кокошки. А жените, които се наслаждават на такива разговори, докато ги водят, по-късно могат да се чувстват засрамени и виновни, защото приемат етиката на "един човек говори в даден момент". Тази етика обаче е по-подходяща за мъжкия разговорен стил на "публичното говорене", или говоренето за докладване, отколкото за женския стил на "частно говорене", подчертаващ говоренето за създаване на връзка. Противопоставянето и сравняването на изследвания, твърдящи, че мъжете прекъсват жените, с моето изследване на разговора на масата на вечеря осигурява лингвистичен паралел, но политически контраст. Евреите са малцинство в САЩ, както и чернокожите и членовете на другите групи, които споменах като притежаващи стил на силна ангажираност. Малцинствата са в неблагоприятна позиция. В мъжко-женската констелация обаче жените са в социално и културно неблагоприятно положение. Това трансформира политическите последствия от обвиняването на едната група, че доминира другата. Повечето хора биха се съгласили, че жените като класа са доминирани от мъжете като класа в нашата култура, както и в повечето, ако не и във всички култури по света. Следователно много хора биха твърдели, че разглеждането на половите различия като кроскултурна комуникация е "измъкване", прикриване на реалната доминация с одеалото на културното различие12. Макар че симпатизирам на това становище, съвестта ми казва, че нещата не могат да стоят и по двата начина. Ако приемем изследванията в едната парадигма – тези на "мъжете прекъсват жените", тогава сме принудени да твърдим, че силно ангажираните говорещи (като чернокожите и евреите и при множество обстоятелства жените) са много напористи, агресивни, груби или глупаво шумни.

192

Последствията от такава позиция са особено опасни за американките с етнически или регионален произход, който цени силно ангажирания разговорен стил. САЩ станаха свидетели на драматичен пример на точно такива последствия, когато Джералдин Фераро – нюйоркчанка от италиански произход, се кандидатира за вицепрезидент и беше наречена "кучка" от Барбара Буш – жена с по-"преобладаващ" произход. Извадено от парадигмата на "мъжете прекъсват жените", становището за силно ангажирания стил като доминация дава отвратителното заключение, че много жени (включително много от нас с африкански, карибски, средиземноморски, южноамерикански, левантински, арабски и източноевропейски произход) са доминиращи, агресивни и напористи – качества, които се възприемат като много по-отрицателни у жените, отколкото у мъжете. Като жена, която лично е преживяла трудностите, споделяни от много жени, опитващи се да накарат мъжете да ги чуят в някои взаимодействия (особено в "публични" ситуации), съм изкушена да прегърна изследванията, показващи, че мъжете прекъсват жените: те ще ми позволят да обясня преживяванията си по начин, който обвинява другите. Като говорещ със силно ангажиран разговорен стил обаче съм засегната от етикетирането на характеристиките на стила ми на говорене като "гнусни" на базата на стандартите на онези, които не ги споделят или не ги разбират. Като еврейка, отгледана в Ню Йорк, която е не само засегната, но и уплашена от негативното стереотипизиране на нюйоркчаните, жените и евреите, се ужасявам, когато научни изследвания служат за подкрепа на стереотипизирането на група говорещи като притежаващи негативни намерения и характер. Като лингвист и изследовател знам, че структурата и функционирането на разговорите са много по-сложни. Като човешко същество искам да разбера какво става. КОЙ ПРЕКЪСВА? Ключът към разбирането на това, какво става – поне отчасти – е разграничението между говоренето за създаване на връзка и говоренето за докладване – характерните начини, по които жените използват езика, за да създават свързаност, а много мъже – за да се съревновават. В резултат макар и жените, и мъжете да се оплакват, че се прекъсват едни други, поведенията, от които се оплакват, са различни. В много от коментарите, които съм чувала от интервюираните от мен хора, мъжете се чувстват прекъсвани от жените, които ги припокриват с думи на съгласие, подкрепа и предвиждане на това, как мислите и изрече-

193

нията им биха завършили. Ако жената подкрепя историята на мъжа чрез разсъждаване върху извод, който е различен от онзи, който той е възнамерявал да направи, мъжът смята, че правото му да разкаже своята история е нарушено. Той интерпретира намесата като борба за контрол върху разговора. Например един мъж разказваше за работата си като касиер доброволец на благотворителен битпазар. В края на деня липсвали пари в касата му и той трябвало да ги възстанови от собствения си джоб. Една от слушателките непрекъснато припокриваше историята му с коментари и изрази на съчувствие, фокусирани върху това, колко несправедливо било той да плаща, когато е дарил времето си. В интерес на истината мъжът не разказваше преживяването си, за да подчертае несправедливостта и се чувстваше прекъсван и "манипулиран" от жената, която според него се опитваше да завземе историята му. Нейното престъпление беше прекомерно (според него) говорене за създаване на връзка. Това ме връща към баща ми и защо той с такава охота разказва вица за мъжа, който не говорел на жена си, защото не искал да я прекъсва. Баща ми вярва, че хората трябва да говорят един по един. В резултат на него често му е трудно да вземе думата в разговори с майка ми, двете ми сестри и мен, защото ние се припокриваме и не оставяме паузи между коментарите. Той смята също, че след като започне да говори, трябва да му се позволи да продължи, докато не е удовлетворен, че е изяснил напълно идеите си. Майка ми, сестрите ми и аз мислим, че в обикновените разговори между приятели или в семейството е приемливо да се обаждаш, когато мислиш, че знаеш накъде бият другите; ако грешиш, те са свободни да те поправят, но ако си прав, всеки предпочита да демонстрира свързаността и връзката, идващи от това да те разбират и от една дума. Становището на баща ми за тази ситуация излезе на бял свят преди няколко години, когато той говореше, а майка ми се намеси. Баща ми въздъхна дълбоко и ѝ каза: "Ти имаш предимство, скъпа. Ако аз искам да кажа нещо, трябва да чакам, докато всички млъкнат. Ти обаче можеш да кажеш онова, което искаш, винаги, когато поискаш." От своя страна майка ми не може да разбере защо баща ми се нуждае от специални привилегии, за да каже нещо – защо просто не се намеси така, както правим всички останали? А аз мога да си спомня чувството като тийнейджър, че изслушването на баща ми (който е адвокат), когато ми обяснява нещо, беше като изслушването на заключителна реч пред съдебното жури.

194

Следователно както мъжът, така и жените в моето семейство се чувстват потискани от време на време от начините на говорене на другите: той – защото е прекъсван и не открива паузите, които са му необходими, за да се включи в разговора, а ние – защото той забранява и избягва припокривания и просто няма да участва така, както всички останали. Жените в семейството ценят припокриването и прекъсванията като демонстрации на ангажираност в говорене за създаване на връзка, а мъжът в семейството цени това да не му се намесват в говоренето за докладване. Той подхожда към обикновените разговори вкъщи повече като говорене за докладване за разлика от жените. Тогава какъв е източникът на женските оплаквания, че са прекъсвани от мъжете? Точно както сестрите ми, майка ми и аз очакваме баща ми да подхвърля кратки коментари като нас, останалите, мъжете, които подхождат към разговора като към състезание, в което всеки се съревновава за думата, може би се отнасят към жените като към равни, очаквайки от тях да се съревновават за думата така, както всеки друг. Жените обаче е много по-малко вероятно да го направят, защото не разглеждат разговорите като състезания и имат ограничен опит в борбата за правото да бъдеш чут. Точно обратното: Елизабет Еърис открива, че жените, които говорят много в дискусионни групи, често канят по-мълчаливите групови членове да се изкажат. НЕСЪТРУДНИЧЕЩО ПРИПОКРИВАНЕ Докато женските сътрудничещи припокривания често дразнят мъжете с това, че сякаш поглъщат тяхната тема, мъжете често дразнят жените с узурпирането или промяната на темата. Пример от този вид е прекъсване, изобразено в You're Ugly Too13 (И освен това сте грозен) – къс разказ от Лори Муур. Героинята в тази история – преподавателка на име Зое, се подлага на ултразвуков тест, за да се идентифицира тумор в коремната ѝ област. Шофирайки към дома си след прегледа, тя се поглежда в огледалото за обратно виждане и си спомня един виц: "Тя си спомни виц за мъж, който отива на преглед при лекаря си, който казва: "Е, много съжалявам, че трябва да ви кажа, но ви остават шест седмици живот." "Искам второ експертно мнение" – казва мъжът.

195

"Искате второ експертно мнение? Добре – казва лекарят. – И освен това сте грозен." На нея този виц ѝ харесваше. Смяташе, че е ужасно, ужасно смешен." По-нататък в разказа на едно парти по повод Халоуин* Зое говори с наскоро развел се мъж на име Ърл, с когото сестра ѝ иска да я запознае. Ърл я пита: "Кой е любимият ти виц?" и ето какво се случва след това: "Ъ-ъ, любимият ми виц вероятно е – о'кей, добре. Та този мъж влиза в кабинета на лекаря и-" "Мисля, че го знам този – нетърпеливо я прекъсва Ърл. Той искаше сам да го разкаже. – Един мъж отива в кабинета на лекаря и докторът му казва, че има добра новина и лоша новина – този виц, нали?" "Не съм сигурна – казва Зое. – Това може да е друг вариант." "Е, – отговаря мъжът. – Давайте първо с лошата новина" и докторът казва: "О'кей. Имате три седмици живот." А човекът изревава: "Три седмици живот! Докторе, каква е добрата новина?", а докторът казва: "Видяхте ли онази секретарка отпред? Най-накрая я начуках." Зое потръпна. "Не е ли този, за който ти си мислеше?" "Не. – В гласа ѝ имаше обвинение. – Моят беше различен." "О-о – каза Ърл. Погледна настрани, а после обратно към нея. – Какъв вид история преподаваш?" Когато Ърл прекъсва Зое, то не е за да подкрепи нейния виц, а за да разкаже нейния виц на самата нея. За да се влошат още повече нещата, вицът, който той разказва, не само е различен, той е обиден. Когато открива, че неговият виц не е същият като нейния, той не пита кой е бил нейният, а вместо това повдига съвършено нова тема ("Какъв вид история преподаваш?"). Повечето хора биха се съгласили, че прекъсването на Ърл нарушава правата на Зое да говори, защото го прави, когато тя се кани да разкаже вица, и узурпира ролята на разказвач на вицове. Зое обаче бързо отстъпва пред желанието на Ърл да ѝ разкаже нейния виц. В момента, когато той казва: "една добра новина и една лоша новина", става очевидно, че той има предвид друг виц. Вместо обаче да отговори с "Не" на неговия въпрос "... този виц, нали?", Зое казва: "Не съм сигурна. Това може да е друг вариант",

196

подкрепяйки усилията му и оставяйки място за съгласие там, където всъщност има несъгласие. Някой, който разглежда разговора като съревнование, може отново да вземе думата в този момент, ако не и по-рано. Зое обаче сякаш разглежда разговора като игра, изискваща всеки събеседник да подкрепя думите на другия. Ако се познаваха достатъчно добре, за да се карат за това по-късно, Ърл можеше да я предизвика: "Защо не ме спря, когато видя, че ще разказвам различен виц, вместо да ме оставиш да продължа и тогава да се вбесиш?" Друга част от същата история показва, че не припокриването създава прекъсването, а стъпките в разговора, които изместват темата от това, за което говори другият човек. Зое има пристъп на болка в стомаха, извинява се и изчезва в банята. Когато се връща, Ърл я пита дали всичко е наред, а тя му казва, че се подлага на медицински тестове. Вместо да я попита за здравето ѝ, Ърл ѝ подава подноса с храна, който е бил донесен, докато тя е била в банята. Дъвчейки, тя казва: "С моя късмет ще е операция на жлъчния мехур." Ърл променя темата: "Значи сестра ти се жени? Кажи ми какво наистина мислиш за любовта." Зое започва да отговаря: "Добре. Ще ти кажа какво мисля за любовта. Ето една любовна история. Тази моя приятелка-" "Имаш нещо на брадичката" – каза Ърл и посегна към нея да го изчисти. Подобно на предлагането на подноса с храна, махането на нещо от лицето на другия може да получи приоритет пред говоренето, но правенето на това точно когато Зое се кани да разкаже някаква история изглежда като признак за липса на интерес към историята ѝ, както и липса на уважение към правото ѝ да я продължи. Нещо повече: това не е изолиран инцидент, а само една от цяла серия случки. Ърл не следва разкритието на Зое за здравето ѝ с въпроси или с подкрепа, не предлага съвет. Вместо това той измества разговора към друга тема – любовта, която според него може да е поподходяща от операцията на жлъчния мехур за започване на романтична връзка. Поради същата причина махането на нещо от брадичката ѝ може да е твърде добра възможност да докосне лицето ѝ. И наистина много от стъпките му, изглежда, са опити разговорът да се насочи по посока на флиртуването.

197

КОЙ УПРАВЛЯВА? Прекъсването следователно няма много общо с издаването на вербални звуци докато някой друг говори, макар че има общо с въпросите за доминацията, контрола и демонстрирането на интерес и внимание. Жените и мъжете се чувстват прекъсвани едни от други поради различията в това, което се опитват да постигнат с говоренето. Мъжете, които подхождат към разговора като към съревнование, е вероятно да засилват усилията си не за да подкрепят говоренето на другия, а за да водят разговора в друга посока – вероятно такава, в която могат да заемат центъра на сцената, като разкажат някоя история или смешка, или като демонстрират познания. Правейки това обаче, те очакват партньорите им в разговора да засилят съпротивата. Жените, които отстъпват пред тези усилия, не правят това, защото са слаби, несигурни или почтителни, а защото имат малък опит в отклоняването на усилията да се сграбчи кормилото на разговора. Те разглеждат насочването на разговора в различна посока не като стъпка в игра, а като нарушение правилата на играта. Да те обвиняват, че прекъсваш, когато знаеш, че не си го целял, е също толкова фрустриращо, колкото и да се чувстваш прекъсван. Нищо не е по-разочароващо в близките взаимоотношения от това да те обвиняват в лоши намерения, когато знаеш, че намеренията ти са били добри, и то особено от някой, когото обичаш и който трябва да те разбира, ако въобще това се прави. Женското ентусиазирано предлагане на подкрепа може да е дразнещо за мъжете, които по-скоро биха искали да се срещнат с вербален спаринг-партньор. Същевременно внезапен ляв удар, замислен в духа на спаринга, може да се превърне в нокаут, ако юмруците на опонента ви не са вдигнати за бой. БЕЛЕЖКИ 1 Тази глава е адаптирана от статията ми Interpreting Interruption in Conversation (Интерпретиране на прекъсването в разговора). 2 Изследователите, които най-често са цитирани за установяването, че мъжете прекъсват жените, са Candace West & Don Zimmerman (например West & Zimmerman, 1983, 1985; Zimmerman & West, 1975). Много други автори обаче са достигнали до подобни заключения (например Eakins &

198

Eakins, Greif). Deborah James & Janice Drarich напоследък правят преглед на литературата върху прекъсването. 3 Гледището за нарушаването на правата за говорене като въпрос на степен е на Стивън Мъри. 4 Примерите са от West & Zimmerman, 1983, p. 105. Цифрите в скобите показват секундите пауза. Вертикалните линии показват припокриване: два гласа говорят едновременно. 5 Записът се основава на публикуваното от Грийнууд, но с малки промени за повишаване на четивността, както и с променени имена. Вертикалните линии посочват присъединяване: вторият говорещ започва без припокриване, но и без осезаема пауза. 6 Анализирането на разговори, в които е участвал и авторът, е честа практика сред социолингвистите. Убеждението е, че това, което се загубва по отношение на обективността, се балансира от два плюса от критично значение: възможностите да се записват и анализират естествено появяващи се разговори и да се разбере по-задълбочено онова, което става. 7 Приела съм термина присъединяване (latching) от работата на Sacks, Schegloff, & Jefferson. Джейн Фолк създава термина разговорен дует и описва феномена, в който двама говорещи споделят една-единствена разговорна роля. 8 Дженис Хорняк записа, транскрибира и анализира този откъс във връзка с моя курс по анализ на дискурса в университета Джорджтаун през пролетта на 1989. 9 Изследването ми върху индиректността в гръцкия и американския разговорен стил е публикувано в Tannen, 1982. 10 Откъсът от писмото на Дюрел до Милър е взет от Vivian Gronik, "Masters of Self-congratulation," a review of The Durrell-Miller Letters, ed. by Ian MacNiven, in The New York Times Book Review, Novemner 20, 1988, p. 47. 11 Цитатът от Нанси Рейгън е от книгата ѝ My Turn и е представен така, както е публикуван в Newsweek, October 23, 1989, p. 66. 12 Аргументът, че Малц и Боркър, и аз прикриваме истинската доминация на мъжете с кроскултурна хипотеза е убедително представен в статия на Nancy Henley & Cheris Kramrae. 13 Lorrie Moore, "You're Ugly, Too," The New Yorker, July 3, 1989, pp. 34, 38, 40.

199

8. Проклета да си, ако го направиш Мортън – психолог на щат в частна клиника, има проблеми с директорката на клиниката Роберта. На съвещанията на персонала тя обикновено открива обсъжданията, като пита всички служители за тяхното мнение. Кани ги да коментират всички "за" и "против" предложенията, но когато съвещанието приключва, те някак си винаги решават – с консенсус – да направят това, което Роберта мисли, че е най-доброто. Жените от персонала са доволни от Роберта като директор. Те смятат, че тя изслушва техните гледни точки, и им харесва управлението чрез консенсус, а не чрез декрети. Мортън обаче мисли, че Роберта ги манипулира. Ако те ще правят това, което тя така или иначе иска, защо ги кара да си губят времето да изразяват мнения? Той би предпочел тя просто да издаде декрета, защото е шефът. Впечатлението на Мортън, че Роберта не действа като шеф, е резултат от различия в стила. Тя наистина действа като шеф – жена шеф. Предпочита да управлява чрез консенсус, а жените от нейния персонал харесват това. Той обаче е фрустриран от нейната индиректност и смята, че тя трябва да управлява чрез укази и декрети. Различията в стила могат да са отчасти отговорни и за наблюдението, че някои жени, които са постигнали висок статус или авторитетни постове, не се държат по начин, подходящ за поста им. И друг фактор обаче също може да оказва влияние. След пионерските изследвания на Матина Хорнър1 много психолози са правили наблюдението, че жените сякаш се страхуват от успеха. И тук изследванията върху детската игра хвърлят светлина. Да вземем изследванията на Марждъри Харнес Гуудуин на вербалните рутини, чрез които момичетата от предпубертетна и пубертетна възраст се критикуват едно друго зад гърба си. Съществено и тъжно е това, че примерите, които Гуудуин споменава, са основани на успеха: момичетата са критикувани, че изглеждат по-добри от останалите в групата. В двата спора, описани от нея, провинението на едното момиче е, че е пропуснало една единица в училище и е получило пълна шестица в дневника, а другото момиче е предизвикало възмущението на връстниците си, като е носело понови и по-скъпи дрехи от тях.

200

В собственото ми изследване на видеозаписи на разговори сред приятели сходно оплакване е отправено от момичета в шести клас срещу друго момиче: ШАНЪН: Тя носи поло всеки ден. ДЖУЛИЯ: Знам, е, аз харесвам поло, но, Господи! ШАНЪН: Всеки ден!? ДЖУЛИЯ: Наистина! ШАНЪН: Просто помисли колко – и тя, тя се поставя по-горе. Да изглеждаш по-добра от другите е нарушение на егалитарната етика на момичетата: хората трябва да подчертават своята свързаност и сходство. В светлината на тези и на много други изследвания2 на истински разговори на момичета не е чудно, че те се страхуват от отхвърляне от връстниците си, ако изглеждат имащи прекален успех, а момчетата – не. Момчетата от най-ранна възраст научават, че могат да получат онова, което искат – по-висок статус, чрез демонстриране на превъзходство. Момичетата научават, че демонстрирането на превъзходство няма да им даде желаното – принадлежност към групата на връстниците. Затова те трябва да изглеждат същите като, а не по-добри от приятелите си. Външното сходство не означава действителна еднаквост. Пенелоп Екърт, която прекарва няколко години с ученици в гимназията в град от Средния Запад, обяснява колко сложна може да бъде системата на маскирания статус на момичетата. Например популярните момичета са тези, които трябва да определят дали да се премине от дрехи за един сезон към такива за друг – например от зимни към пролетни дрехи. Ако по-малко популярни момичета се появят с памучни дрехи, докато популярните все още носят вълнени, те са направили "гаф", показали са се като аутсайдери. Ако сменят дрехите си след като популярните момичета са преминали на памучни дрехи, се определят като последователи, ограничени само до публичната информация. Целта е да се обличаш в унисон: ако направят смяната в един и същ ден с популярните момичета, те са възхитително еднакви – и по фин начин са доказали, че са посветени.

201

НИКОГА НЕ СЕ ФУКАЙ И НЕ СЕ ПЕРЧИ Друг аспект на натиска върху момичетата да не изглеждат по-добри от връстниците си е предписанието да не се фукаш. Половите различия в нагласите към перченето са причината за голяма част от взаимните правилни и погрешни преценки на жените и мъжете, както и за известно странно вербално поведение от страна на жените. Например студентка в колеж на име Кони разказвала на приятелите си, че педагогическият съветник в гимназията се е опитал да я разубеди от кандидатстване в колежа, който сега посещават. Той смятал, че кандидатстването на Кони би намалило шансовете на друго момиче от същата гимназия – Силвия. Обяснявайки начина на мислене на съветника, Кони казала: "Оценките на Силвия не бяха – имам предвид – това ми звучи толкова помпозно, но оценките на Силвия не бяха толкова добри като моите". Кони едва-едва може да се накара да направи такова просто фактологическо твърдение за оценките си, защото намирисва на фукане. Маргарет и Чарлс са имащи успех адвокати. Макар че идеално се спогаждат, когато са сами, от време на време откриват, че спорят след ангажименти за вечеря с нови познати, особено хора, които имат статус и връзки в областта на данъчното право – специалността на Чарлс. Маргарет смята, че Чарлс се перчи: той дава да се разбере колко е важен, като споменава признанието, което е получавал, делата, които е спечелил, и важните хора, които познава (според мнението на Маргарет – "изпускане" на имена). В нетърпението си да впечатлява той понякога украсява постъпките си и намеква, че познава хора, които всъщност е срещал един или два пъти. От своя страна Маргарет се опитва да крие успехите си. Тя тенденциозно избягва да става известно, че познава важните хора, чиито имена изникват в разговора, и никога не споменава многобройните си постижения. Чарлс е фрустриран от поведението на Маргарет така, както тя е фрустрирана от неговото. Ако тя не покаже колко е важна, той го прави вместо нея. Това я разстройва дори още повече. Тя смята, че неговото фукане от нейно име е също толкова невъзпитано, колкото и ако сама го правеше, а всички алтернативи, които може да си представи, са непривлекателни: може да игнорира или да прекъсне опитите на Чарлс да говори от нейно име, което изглежда грубо към него и нарушава задължението ѝ (според нея) да го подкрепя; може да го остави да говори от нейно име, което пък я

202

поставя в рамката на детето, което не може да говори от свое име, или може да участва и да говори по начин, по който не желае – да се хвали. Маргарет чувства, че хората няма да я харесват, ако се перчи; тя поскоро би искала те да научат от трети лица какви успехи има и смята, че другите ще одобрят нейната скромност, когато в крайна сметка го научат. Страхува се и че хората няма да харесат Чарлс, ако той се перчи, и това я разстройва, защото е свързана с Чарлс, така че онова, което хората мислят за него, има отражение върху нея самата. Чарлс, от друга страна, смята, че хората няма да го уважават, ако той не им даде да разберат, че заслужава уважение. Той смята също, че те ще уважават Маргарет повече, ако знаят, че е имащ успех адвокат, а не просто негова съпруга. Както Маргарет, така и Чарлс преценяват начина на говорене на другия от гледна точка на личностните характеристики, а освен това всеки от тях приписва някаква морална стойност на стила на другия. Маргарет приема, че добрият човек е скромен и несамоизтъкващ се. Чарлс разглежда демонстрирането на постиженията като изискване, а не като възможност, а (фалшивата според него) скромност на Маргарет – като глупаво себеомаловажаване, като доказателство за несигурност. Всеки от тях мисли, че той/тя просто очаква от другия да бъде добър човек, но определенията им за "добър човек" са много различни поради различните очаквания към доброто момиче или доброто момче. Нежеланието на момичетата и жените да се перчат в определени ситуации се проявява в два поразително сходни примера, с които съм се срещнала в изключително различен контекст. Филмът Scenes from a Marriage (Сцени от един брак) на Ингмар Бергман3 започва със сцена, в която брачна двойка е интервюирана за списание от жена на име г-жа Палм. Мариане и Йохан отговарят по много различен начин на въпроса на г-жа Палм: "Как бихте описали себе си с няколко думи?". Ето отговорът на Йохан: "Може да изглежда самонадеяно, ако се опиша като изключително интелигентен, имащ успех, млад, уравновесен и секси. Мъж със светско съзнание, култивиран, начетен, популярен и много общителен. Да видим какво друго мога да измисля... дружелюбен. Дружелюбен по приятен начин дори с хора, които не са особено добри. Харесвам спорта. Аз съм добър съпруг. Добър син. Нямам дългове и си плащам данъците. Уважавам правителството си каквото и да направи, обичам кралското ни семейство. Напуснал съм дър-

203

жавната църква. Това достатъчно ли е или искате повече подробности? Чудесен любовник съм. Нали така, Мариане?" А ето отговорът на Мариане: "Хм-м-м, какво мога да кажа... Омъжена съм за Йохан и имам две дъщери." Дори подтикването на Мариане не осигурява кой знае колко допълнителна информация: МАРИАНЕ: Това е всичко, което мога да се сетя за момента. Г-ЖА ПАЛМ: Трябва да има нещо... МАРИАНЕ: Мисля, че Йохан е доста мил. ЙОХАН: Със сигурност много мило от твоя страна. МАРИАНЕ: Женени сме от десет години. ЙОХАН: Току-що поднових договора. МАРИАНЕ: Съмнявам се дали имам същата естествена висока оценка за собственото си съвършенство като Йохан. Ако трябва да бъда искрена обаче, радвам се, че мога да водя живота, който водя. Това е добър живот, ако знаете какво имам предвид. Ами, какво друго мога да кажа... О, скъпа, това е трудно! ЙОХАН: Тя има хубава фигура. МАРИАНЕ: Шегуваш се. Опитвам се да погледна на това нещо сериозно. Имам две дъщери – Карин и Ева. ЙОХАН: Ти вече каза това. Спомних си този измислен разговор, когато четях следния диалог от реалния живот от книгата на Каръл Гилигън In a Different Voice (С различен глас). Като част от своето изследване на моралното развитие на децата, Гилигън интервюира две 11-годишни деца на име Ейми и Джейк. Сред въпросите, които им задава, е следният: "Как би описал/а себе си пред себе си?". В отговорите на Джейк и Ейми долових шумно ехо от Йохан и Мариане. Първо, нека погледнем отговора на Джейк: "Идеален. Това е прикритата ми страна. Какво искате – какъвто и да е начин, по който реша да опиша себе си? (Интервюиращата: Ако трябваше да опишеш какъв човек си по начин, за който само ти ще знаеш, че това си ти, как-

204

во би казал?) Ще започна с това, че съм на 11 години. Джейк [фамилия]. Трябва да прибавя, че живея в [град], защото това е голяма част от мен, и че баща ми е лекар, защото мисля, че това ме променя малко, но че не вярвам в престъпленията, освен когато името ти е Хайнц [позоваване на предишен въпрос, който му е бил зададен]; че смятам, че училището е скучно, защото мисля, че това малко променя характера ми. Аз малко не не знам как да опиша себе си, защото не знам как да тълкувам личността си. (Ако трябваше да се опишеш по начин, по който действително се описваш, какво би казал?) Обичам изтъркани шеги. Не обичам да се захващам с някаква работа, но мога да правя всичко, което искат в училище. Мога да решавам абсолютно всеки проблем, който съм виждал в училище, с изключение на онези, които изискват познания, а след като си прочета материала, мога да ги решавам, но понякога не искам да си губя времето с лесни задачи за домашна работа. Освен това съм луд по спорта. За разлика от много хора мисля, че светът все още има надежда... Харесвам повечето от хората, които познавам, и имам добър живот – също толкова добър, колкото и всеки, който съм виждал, и съм висок за възрастта си." Ето как момичето – Ейми, отговаря на въпроса: "Имате предвид моя характер? (Какво мислиш?) Ами не знам. Бих се описала като... добре, какво имате предвид? (Ако трябваше да опишеш какъв човек си по начин, за който само ти ще знаеш, че това си ти, какво би казала?) Ами бих казала, че съм човек, който харесва училището и ученето и това е, което искам да направя с живота си. Искам да бъда някакъв учен или нещо такова и искам да правя разни неща, искам да помагам на хората. И мисля, че аз съм такъв тип човек или се опитвам да бъда такъв тип човек. Ето така вероятно бих се описала. И искам да направя нещо, за да помогна на другите хора. (Защо?) Ами защото мисля, че този свят има много проблеми и смятам, че всеки трябва да се опита да помогне на другите по някакъв начин, а начинът, който аз избирам, е чрез науката." Това, което ми направи силно впечатление по отношение на отговорите на един и същ въпрос на тези две деца, беше, първо, колко по-дълго говори Джейк (а многоточието след "надежда" посочва, че дори още повече думи са били изпуснати) и колко е перчещ се – за разлика от твърдението на Ейми, което изобщо не е самоизтъкване. Джейк казва, че е идеален, че ба-

205

ща му е лекар, че може да решава "абсолютно всеки проблем" в училище, макар че намира училището за скучно, че има най-добрия живот, който е виждал, и че е висок. Възможно е коментарът му "понякога не искам да си губя времето с лесни задачи за домашна работа" да е защитен механизъм заради не съвсем идеални постижения в училище. Обратното: Ейми казва, че харесва училището и ученето, но не посочва дали се справя добре с него, и че иска да помогне на хората чрез науката. Както Йохан от пиесата на Бергман, така и Джейк от интервюто на Гилигън съзнават, че звучат "самонадеяно" и се шегуват с това. Всъщност целият отговор на Йохан изглежда малко ироничен подобно на коментарите му, разпръснати в отговора на Мариане. Независимо от това обаче Йохан и Джейк казват какво правят. Макар че Ейми има малко повече неща за казване от Мариане, не е кой знае колко повече. Както Ейми, така и Мариане се повтарят, вместо да удовлетворят молбата по начин, който може да звучи като самохвалковщина. Мариане не споменава, че е адвокат. Ейми казва, че планира да стане учен, но подчертава, че целта ѝ е да помага на другите, а не да печели пари, слава или статус. Разбиранията на жените, че не трябва да се хвалят, идват от експлицитното възпитание, както и от натиска на връстниците в детството. Такова възпитание е описано в писмо на випускничка на една от най-академично предизвикателните девически гимназии в страната. В него жена пише епитафия4 за сестра си, която е била първенец в класа си и която наскоро е починала. Макар и възхитителна жена, сестра ѝ имала умерено успешна професионална кариера, която не отразявала забележителните ѝ способности. Авторката коментира, че сестра ѝ "вземала прекалено присърце майчините съвети: стой в сянка, никога не се хвали, винаги прави най-доброто, на което си способна". Тези примери показват, че от жените се очаква да не се хвалят в относително публични ситуации, но би било подвеждащо да се внушава, че те никога не го правят. Връщам се към двойката, която нарекох Маргарет и Чарлс, за пример на контекст, в който тя се хвали, но той мисли, че не би го направил. В описаната по-горе ситуация Маргарет смята, че Чарлс не трябва да "се фука" пред нови познати. При друг случай той смята, че Маргарет се хвали по неуместен начин. Оплаквайки се пред близки приятели, че не е била повишена до поста на партньор във фирмата толкова бързо, колкото мъжете, които са допринесли много по-малко за бизнеса и са имали по-малко платими часове труд, тя изброява ранните си успехи. По-късно Чарлс ѝ каз-

206

ва, че според него това е било неделикатно, защото един от слушащите приятели е млад адвокат, който изобщо не напредва в работата си. За Чарлс себевъзвеличаващата информация трябва да се използва пред публика за постигане на статус, да се демонстрира по подходящ начин, когато се запознаваш с някой, или с хора, които имат или твърдят, че имат по-висок статус. За Маргарет обаче себевъзвеличаващата информация трябва да се използва само в частен кръг, подходящо да се разкрива в разговор за създаване на връзка – разговорите с хора, които тя познава, на които има доверие и които няма да я осъждат за нейната гордост. Когато общува с близки приятели, тя забравя за относителния им статус – аспект на взаимоотношението, който Чарлс никога не забравя. Различните фокуси на статуса и свързаността могат още веднъж да работят срещу жените. Те не желаят да разкриват постиженията си пред публика, за да бъдат харесвани, но, разглеждани през фокуса на статуса, системно се подценяват и се възприемат като себеомаловажаващи се и несигурни. Изкушаващо е да се препоръча жените да се научат да демонстрират постиженията си пред публика, за да се гарантира, че ще получат уважението, което са си заслужили. За съжаление обаче те са преценявани по стандартите на женското поведение. Например това беше видно на едно катедрено заседание, посветено на повишенията, на което беше описан успехът на жена професор: тя е изключително добре публикувана и много известна в областта си. Един мъж одобрително коментира: "Тя го носи добре". С други думи, тя беше хвалена, че не действа като имаща такъв голям успех. По импликация, ако беше действала по начин, който съответства на постиженията ѝ, нямаше да бъде похвалена – и може би нямаше да бъде харесвана. НЕГОВАТА УЧТИВОСТ Е НЕЙНОТО БЕЗСИЛИЕ Има най-различни видове свидетелства, че жените и мъжете са преценявани различно дори и ако говорят по един и същ начин. Тази тенденция пакости на дискусиите на жените, мъжете и властта. Ако дадена езикова стратегия се използва от жена, се разглежда като безсилна; ако това се прави от мъж, се разглежда като силна. Етикетирането на "женския език" като "безсилен език" често отразява становището за женското поведение през фокуса на мъжкото. Тъй като не се борят, за да бъдат на по-горната позиция, жените често установяват, че са поставени в рамката на по-долния. Всяка ситуация е уз-

207

ряла за погрешни интерпретация, защото статусът и свързаността се демонстрират чрез едни и същи стъпки. Тази двойнственост обяснява голяма част от погрешните интерпретации – от експерти и от лаици, – чрез които женският начин на говорене, ръководен от духа на връзката, се определя като безсилен. Никъде тази вътрешноприсъща двойнственост не е по-ясна, отколкото в кратък коментар във вестникарска статия5, в която семейство психолози са интервюирани съвместно. Журналистката ги пита за значението на "да бъдеш много любезен". Двамата експерти отговарят едновременно, давайки различни отговори. Мъжът казва: "Раболепие"; жената – "Чувствителност". И двамата експерти са прави, но всеки описва становището на различен пол. Както експертите, така и лаиците са склонни да разглеждат всичко, което правят жените, като свидетелство за безсилие. Същата вестникарска статия цитира друг психолог да казва: "Един мъж може да помоли една жена: 'Ако обичаш, би ли отишла до магазина?', докато жената може да каже: 'Господи, наистина имам нужда от някои неща от магазина, но съм толкова уморена'." Стилът на жената се нарича "прикрит" – термин, който внушава негативни качества, като "подъл" и "подмолен". Причината, която се предлага за това, е властта: жената не смята, че има правото да моли директно. Със сигурност жените имат по-нисък статус от мъжете в нашето общество. Това обаче не е задължителна причина те да предпочитат да не отправят директни изисквания. Обяснението за женската индиректност със същия успех може да е това, че те търсят свързаност. Ако става така, както ти искаш, в резултат на изискването му, отплатата е удовлетворяваща от гледна точка на статуса: ти си по-горе, защото другите правят това, което ти им казваш. Ако обаче става така, както ти искаш, защото другите искат същото нещо или защото са го предложили доброволно, отплатата е във връзката. Ти не си нито по-горе, нито по-долу, а щастливо свързан с другите, чиито желания са същите като твоите. Нещо повече: ако индиректността се разбира от двете страни, тогава в нея няма нищо прикрито: това, че е отправена молба, е ясно. Наричането на индиректната комуникация "прикрита" отразява становището на някой, за който директният стил изглежда "естествен" и "логичен" – становище, по-често срещано сред мъжете. Индиректността сама по себе си не отразява безсилие. Лесно е да си представим ситуации, в които индиректността е прерогатив на онези, които имат власт. Например на богати съпрузи, които знаят, че слугите им ще изпълняват техните нареждания, не се налага да издават директни заповеди, а

208

просто могат да изразяват желания: господарката на къщата казва: "Тук е хладно" и слугата се заема да повиши температурата. Господарят казва: "Време е за вечеря" и слугата се грижи вечерята да е сервирана. Може би крайната форма на индиректност е да накараш някого да свърши нещо, без въобще да кажеш и дума: домакинята удря звънчето и прислужницата носи следващото ястие или родителят влиза в стаята, където децата палуват, и застава с ръце на хълбоците си, а те незабавно спират онова, което вършат. Цели култури функционират на базата на сложни системи на индиректност. Например в малък изследователски проект6 открих, че според гърците съпругата, която пита: "Би ли искал да отидеш на партито?", намеква, че тя иска да отиде. Те мислят, че съпругата не би повдигнала въпроса, ако не искаше да отиде. Нещо повече: според тях тя не би изразила директно предпочитанията си, защото тогава ще звучат като изискване. Индиректността е уместното средство за предаване на нейните предпочитания. Японската култура е развила индиректността в изящно изкуство. Например японската антроположка Харуми Бефу обяснява деликатната размяна на индиректност, изисквана от проста покана за обяд. Когато приятелят ѝ отправил поканата, Бефу първо трябвало да определи дали е била отправена наистина или само pro forma, до голяма степен както американецът може да каже: "Ще трябва да ни гостуваш на вечеря някой път", но изобщо няма да очаква да се озовете на вратата му. След като е решила, че поканата е била отправена наистина и е била приета, Бефу била попитана какво би искала да обядва. Следвайки обичая, тя казала, че няма значение, но приятелят ѝ, който също следвал обичая, упорствал, че тя трябва конкретно да определи храната. Домакин и гост повтаряли тази размяна подходящия брой пъти, докато Бефу сметнала, че е учтиво да отговори на въпроса, казвайки, че чай с ориз би било добре. Когато пристигнала на обяда, наистина ѝ било сервирано чай с ориз – като последно блюдо от пищно меню. Бефу не била изненадана от истинския пир, защото знаела, че това се изисква от протокола. Ако ѝ бяха дали това, което е поискала, щяла да бъде обидена. Протоколът обаче изисквал и тя да се престори на силно изненадана. Това описание на взаимна индиректност в покана за обяд може да се стори на американците прекалено крайно. Много повече култури по света обаче използват сложни системи на индиректност и не ценят толкова високо директността. Единствено модерните западни общества дават приоритет на директната комуникация, но дори и за нас тя е повече ценност, отколкото реална практика.

209

Свидетелства от други култури също дават да се разбере, че индиректността сама по себе си не отразява нисък статус. По-скоро нашите допускания за статуса на жените ни принуждават да интерпретираме всичко, което те правят, като отразяващо нисък статус. Антроположката Елинор Кийнан например установява, че в говорещо езика малагаси село на о-в Мадагаскар жените са тези, които говорят директно, а мъжете са индиректни. Селяните разглеждат мъжкия индиректен начин на говорене с използване на метафори и поговорки като по-добрия начин. За тях индиректността такава, каквато я използват мъжете, има висок статус. Те разглеждат женския директен стил като тромав и недодялан, унижаващ финеса на езика на мъжете. Дали жените или мъжете са директни или индиректни е нещо, което се различава в отделните култури; това, което остава постоянно, е, че женският стил е отрицателно оценяван – разглеждан като по-нисък по статус, отколкото мъжкия. РАЗЛИЧНО Е, КОГАТО ИДВА ОТ МЪЖ Изследванията върху собствената ни култура осигуряват много примери на едно и също поведение, което се интерпретира различно в зависимост от това, дали е извършвано от мъже или от жени. Да вземем например случая с "прикачените въпроси" – твърдения с малки въпроси отзад, като например: "Хубав ден, нали?". Лингвистката Робин Лакоф първа посочва, че много жени използват повече прикачени въпроси, отколкото мъжете. Макар че изследванията7, целящи проверката на наблюдението на Лакоф, са дали смесени резултати, повечето го подкрепят. Джаклийн Сакс наблюдава езика на 2 до 5-годишни деца и установява, че момичетата използват над два пъти повече прикачени въпроси, отколкото момчетата. Изследванията са показали, че хората очакват жените да използват такива допълнения. Психолозите Дейвид и Робърт Сийглър провеждат експеримент, в който искат от възрастни изследвани лица да отгатнат пола на говорещите. И тук стереотипът издържа на проверката: хората смятали, че говори жена, когато се използват прикачени въпроси, и че говори мъж, когато такива липсват. Стереотипът фактически може да е по-убедителен, отколкото реалността: в друг експеримент психолозите Нора Нюкоум и Даян Арнкоф представят на възрастни изследвани лица изказвания, в които мъжете и жените използват еднакъв брой прикачени въпроси, и установяват, че изследваните лица смятат, че жените са използвали повече такива въпроси.

210

Това, което е най-тревожно, е, че жените и мъжете са преценявани различно дори и ако говорят по един и същ начин8. Изследователката на комуникацията Патриша Хейнс Брадли открива, че когато жените използват прикачени въпроси и опровержения, изследваните лица ги преценяват като по-малко интелигентни и по-малко начетени, отколкото мъжете, които също ги използват. Когато жените не дават подкрепа за своите аргументи, са преценявани като по-малко интелигентни и начетени, но мъжете, които издигат аргументи без подкрепа не се разглеждат по този начин. С други думи, говоренето по начин, който се асоциира с жените, е причината те да бъдат преценявани негативно, но говоренето по същия начин няма този ефект по отношение на мъжете. Следователно не начинът на говорене е този, който има такъв ефект, а по-скоро това са нагласите на хората към жените и мъжете. Много други изследвания дават сходни резултати. Психолозите Джон и Сандра Кондри искат от изследваните лица да интерпретират защо плаче едно бебе. Ако им е казано, че бебето е момче, изследваните лица смятат, че е ядосано, но ако то е момиче, смятат, че се страхува. Ан Маки и Лорел Ричардсън заедно с Джудит Куук установяват, че когато студентите преценяват преподавателите си, предизвикването на повече дискусии в клас се разглежда като признак за некомпетентност – само ако преподавателят е жена. МЪЛЧАНИЕТО Е ЗЛАТО – ИЛИ ОЛОВО Самите изследвания стават жертва на този двоен стандарт. В проучвания, които установяват, че мъжете упражняват повече власт, като говорят повече от жените, мълчанието на жените се цитира като свидетелство, че те нямат власт. В същото време други изследвания твърдят, че използването на мълчанието от мъжете и отказът да се говори е признак за тяхната власт. Тема, с която е пропито цялото класическо изследване Blue Collar Marriage (Работническите бракове) на Мира Комаровски9, е, че много от интервюираните съпруги казват, че говорят повече от съпрузите си ("Той е със завързан език" – казва една жена за съпруга си; "Съпругът ми има страхотния навик изобщо да не говори" – допълва друга.). Повечето от съпругите искат да говорят за проблемите и карат съпрузите си да го правят. Обратното: повечето съпрузи се оттеглят пред лицето на неприятностите ("Когато не се чувствам добре, се разтоварвам сам и не им прехвърлям моя товар"), емоционалния стрес или "изискванията" на съпругата. Въпреки това единственото

211

нещо, по което няма никакви съмнения, е, че тези съпрузи са "доминиращите" в брака. Самата мълчаливост може да е инструмент на властта. Комаровски цитира жена, която казва за съпруга си: "Той не говори много, но има предвид точно това, което казва, и децата се съобразяват с него". Джак Сател вярва, че мъжете използват мълчанието, за да упражняват власт над жените, и илюстрира това със следната сцена от романа на Ерика Джонг Fear of Flying10 (Страх от летене). Първата реплика от диалога е на Изадора, а втората – на съпруга ѝ Бенет. "Защо винаги трябва да ми причиняваш това? Ти ме караш да се чувствам толкова самотна." "Ти си причината." "Как така аз съм причината? Тази вечер исках да съм щастлива. Коледа е. Защо се нахвърляш върху мен? Какво съм направила?" Мълчание. "Какво съм направила?" Той я поглежда така, сякаш фактът, че тя не знае, е още една несправедливост. "Виж, хайде просто да си легнем. Нека просто го забравим." "Да забравим кое?" Той не казва нищо. "Да забравим факта, че ти се нахвърли върху мен? Да забравим факта, че ти ме наказваш за нищо? Да забравим факта, че аз съм самотна и ми е студено на душата, че е Коледа и че ти отново ми я провали? Това ли искаш да забравим?" "Няма да го обсъждам." "Да обсъждаш какво? Какво няма да обсъждаш?" "Млъкни! Няма да търпя да крещиш в хотела." "Не давам и пукната пара за това, какво ти няма да търпиш. Искам с мен да се отнасят вежливо. Бих искала поне да бъдеш така любезен, че да ми кажеш защо си толкова паникьосан. И не ме гледай така..." "Как?" "Сякаш това, че не мога да чета мислите ти, е най-големият ми грях. Не мога да чета мислите ти. Не знам защо ти си толкова бесен. Не мога по интуиция да отгатвам всяко твое желание. Ако това е, което искаш от една съпруга, аз не съм тази съпруга." "Естествено, че не искам."

212

"Тогава какво има? Моля те, кажи ми." "Не трябва да се налага да го правя." "Господи! Искаш да ми кажеш, че аз трябва да бъда телепат? Това ли са майчинските грижи, които искаш?" "Ако изпитваше някакво съчувствие към мен..." "Но аз изпитвам. Боже мой, ти не ми даваш никакъв шанс." "Ти изключваш. Ти не слушаш." "Беше нещо от филма, нали?" "Какво, какво във филма?" "Хайде пак разпитите. Трябва ли да ме разпитваш така, сякаш съм някакъв престъпник? Трябва ли да ме подлагаш на кръстосани разпити? ... Беше сцената с погребението... Малкото момче, което гледаше мъртвата си майка. Нещо ти стана тогава. В този момент ти се депресира." Мълчание. "Е, не беше ли така?" Мълчание. "О, хайде, Бенет, вбесяваш ме. Моля те, кажи ми. Моля те." (Той произнася думите една по една, като малки подаръци. Като малки, твърди дърдонки.) "Е, какво в тази сцена ме е впечатлило?" "Не ме питай мен! Ти ми кажи! (Тя го обгръща с ръце. Той се дърпа назад. Тя пада на пода, хванала се за крачола на пижамата му. Изглежда по-малко като прегръдка и повече като сцена на спасяване – тя потъва, а той с нежелание ѝ позволява да се хване за крака му за опора.) "Ставай!" (плачейки) "Само ако ми кажеш." (той дърпа крака си.) "Лягам си." Тази болезнена сцена сякаш наистина подкрепя твърдението на Сател, че Бенет използва мълчанието като оръжие срещу жена си. Всеки следващ отказ да ѝ каже какво го безпокои е като удар, след който тя пада все по-надолу и по-надолу, докато в крайна сметка се озовава буквално на пода. Ще се промени ли обаче интерпретацията ни, ако в тази сцена ролите са обърнати? Когато се обърнат половете, сцената изглежда невъзможна. Трудно е да си представим мъж да моли жена си да му каже какво погрешно е направил. Това, което ми дойде наум, когато се опитах да сменя половете, беше сцена, в която мъжът се отдръпва, изваждайки от строя нейното мълча-

213

ние като оръжие. Това, което прави мълчанието на Бенет толкова наказващо, е настояването на Изадора да го накара да проговори. Именно взаимодействието между двата стила – неговото оттегляне и нейното настояване да ѝ каже какво лошо е направила – е опустошителното и за двете страни. Ако Бенет споделяше убеждението на Изадора, че за проблемите трябва да се говори, или ако тя споделяше неговата практика на отдръпване, когато възникне някакъв проблем, нямаше да се озоват в тази опустошителна сцена. "СЪЖАЛЯВАМ, НЕ СЕ ИЗВИНЯВАМ" Съществуват много начини, по които жените говорят и които имат смисъл и са ефективни в разговорите с жени, но изглеждат безсилни и себеомаловажаващи в разговорите с мъже. Един от тези модели е това, че жените сякаш се извиняват през цялото време. Извинението е стъпка, която поставя извиняващия се в рамката на по-долния. Това може да изглежда очевидно, но следващият пример показва, че привидното извинение може въобще да не е било възнамерявано в този дух. Учителка имала проблеми с ученик, широко известен в училището като непоправим. Най-накрая го изпратила при директора. По-късно директорът се приближил към нея в учителската стая и ѝ казал, че ученикът е бил временно отстранен от училище. Жената отговорила: "Съжалявам", а директорът я уверил: "Не е ваша вината". Тя била изненадана от уверенията на директора, защото и през ум не ѝ минало, че отстраняването на ученика може да е по нейна вина, докато директорът не ѝ го казал. За нея "Съжалявам" не означавало "Моля за извинение", а "Съжалявам да чуя, че..." "Съжалявам" било казано с намерението да се установи връзка с директора чрез внушението: "Знам, че сигурно се чувствате ужасно заради това; и аз се чувствам така". Тя се е поставяла в рамката на свързана с него чрез сходните чувства. Интерпретирайки думите ѝ на споделени чувства като извинение, директорът въвел идеята, че може тя да е виновна и поставил себе си като по-горния, в позицията да я освобождава от вината. Продължението на тази история посочва, че тези различни гледни точки могат да са свързани с пола. Когато учителката разказва инцидента на дъщеря си, тя се съгласява, че реакцията на директора е странна. Когато обаче го разказва на сина си и на мъжа си, те я упрекнали, че се е извинявала, когато не е била виновна. Те също интерпретирали "Съжалявам" като извинение.

214

Съществуват няколко динамики, които карат жените да изглеждат като прекалено много извиняващи се. Първо, може да е по-вероятно жените да се извиняват, защото не се плашат интуитивно от поемането на риска на по-долната позиция. Това не означава да се каже, че копнеят за нея, а че е по-малко вероятно този риск автоматично да задейства алармата в главата им. Друг фактор е, че жените са чувани като извиняващи се дори и когато не са възнамерявали да го правят. Те често казват: "Съжалявам", за да изразят съчувствие и загриженост, а не за да се извиняват. Това объркване е в основата на двойното значение на думата съжалявам [sorry]. Това двойно значение е подчертано в следната истинска случка. Дванадесетгодишно японско момиче, живеещо в САЩ, пишело писмо до баба си в Япония, за да изрази съболезнования за смъртта на дядо си. Момичето пишело на японски, но било свикнало повече с английския език. Започнало по правилния начин: "Толкова съжалявам, че дядо почина." Тогава обаче спряло и погледнало това, което е написало. "Това не звучи добре – казало на майка си. – Аз не съм го убила." Тъй като пишело на език, който не ѝ е втора природа, това момиче осъзнало, че изразът, който повечето хора използват автоматично, има различно значение, когато се преведе буквално. "Съжалявам", използвано фигуративно, за да изрази скръб, може да се преведе буквално като означаващо "Моля за извинение". Различието между ритуалната и буквалната употреба на езика е показано и в следващия пример. Бизнесдама на име Бевърли се връща от почивка извън града и намира съобщение на телефонния си секретар от шефа на отдела. То гласяло, че той е открил огромен брой грешки в доклад, написан от неин асистент. Казвал ѝ, че е посочил грешките, върнал е доклада на асистента и уредил крайният срок да се удължи, докато тя не ги коригира. Бевърли била изненадана, защото прочела и одобрила доклада преди да излезе във ваканция, но казала: "Съжалявам" и била засегната, когато шефът отговорил: "Не обвинявам никого". Това, изглежда, означавало, че обвинява нея, тъй като той въвел идеята в разговора. "МОЛЯ, НЕ ПРИЕМАЙТЕ МОЕТО ИЗВИНЕНИЕ" Бевърли помолила асистента си да ѝ покаже дългия коригиран доклад и се ядосала, когато видяла, че половината от страниците имали отбелязани "грешки", но фактически малко от тях били наистина такива. Почти всички "грешки" включвали пунктуация, а повечето били въпрос на стилистични предпочитания, като например прибавянето на запетайки след кратки

215

въвеждащи фрази или пред съюза "и". В голям брой от случаите тя смятала, че шефът ѝ е нанесъл грешки в пунктуацията в изречения, които били граматически правилни така, както били написани. По-късно през същия ден тя срещнала шефа си на някакво офис-парти и в момента, в който го видяла, му съобщила, че му е разгневена и обяснила защо. По реакцията му разбрала, че е засегнала чувствата му, като е повдигнала въпроса пред трети лица. Незабавно се извинила за това, че се е поддала на гнева си, вместо да го изрази по-дипломатично и по-късно отново отишла в кабинета му, за да му се извини още веднъж. Била сигурна, че ако тя се е извинила за това, че го е конфронтирала по неуместен начин и в неподходящо време, той на свой ред ще се извини за това, че неправилно е "коригирал" доклада и че е отишъл директно при асистента, вместо да се обърне към нея. Вместо това той щедро казал: "Приемам извинението ти", непринудено сменил темата и насочил разговора към политиката на организацията. Е, може да се твърди, че приемането на извинение е доста груба постъпка. От гледна точка на становището на свързаността, на извинението трябва да се отговори с извинение. А от перспективата на статуса, извинението трябва да бъде отклонено. Според това становище човекът, който се извинява, заема по-долната позиция, а приемането на извинението запазва тази асиметрия, докато отклоняването му възстановява баланса. Макар че моментално се почувствала неудобно, докато не излязла от офиса – и двете страни в усмивки и преизпълнени с добра воля – Бевърли не осъзнала, че шефът ѝ не само грубо приел нейното извинение, но и не предложил балансиращо извинение от своя страна. Различното осъзнаване на статуса от жените и от мъжете може също да е било причината за проблема на Бевърли на една по-фундаментална плоскост. Тя била доста приятелски настроена към шефа си – харесвала го, започнала да мисли за него като за приятел. За нея, както и за много жени да бъдеш приятел с някого означава омаловажаване, ако не и изличаване на статусните различия помежду ви. Когато гневно избухва, тя не се възприема в ролята на укоряваща висшестоящ пред очите на другите. Доколкото обаче той продължава да съзнава различието в техния статус независимо от дружелюбните си взаимоотношения, да приеме критиката ѝ би означавало да се подложи на публично унижение. Ако тя се беше фокусирала върху статусните им различия, а не върху приятелството им, нямаше да подходи към

216

него по начина, по който го е направила. Например тя нямаше да предприеме тази тактика с президента на компанията. ЖЕНИТЕ СЕ АДАПТИРАТ КЪМ МЪЖКИТЕ НОРМИ Във всички тези примери стиловете, които са по-типични за мъжете, обикновено се оценяват по-положително и се приемат като норма. В свързана и вероятно дори още по-дистресираща асиметрия, когато жените и мъжете са заедно в групи, самите игри, които играят, е по-вероятно да бъдат мъжки игри, а не женски. В разказа In and Out (Вътре и вън) на Урсула Ле Гуин11 бивша секретарка си спомня на женско събиране: "Например когато групата от секретарки се събра, за да планира среща, на която да се говори за жените в градското управление, и срещата беше направо страхотна, хората казваха неща, които дори не знаеха, че мислят, и идеите извираха, и никой не командореше никого." По импликация взаимодействие, в което хората казват каквото мислят и никой не се разпорежда с никого, не е нормата за срещите, в които тя е участвала или наблюдавала, а качество, разграничаващо тази среща, чиито участници са само жени. Жена професор коментира колко ѝ е приятно да работи в комитети, съставени само от жени, в сравнение с комитети със смесен състав, с които тя е по-свикнала. Когато обаче тя направи това наблюдение на смесено вечерно парти, един мъж енергично започна да протестира. Той каза, че не е забелязал различие между мъжките комитети и тези, които включват и жени. Този мъж със сигурност казваше истината такава, каквато той я е преживял, защото когато жените и мъжете се съберат заедно, взаимодействат според мъжките, а не според женските норми. Така че присъствието на смесени и на еднополови срещи се възприема като по-еднотипно от мъжете, отколкото от жените. Изследванията в цял обхват от дисциплини показват, че жените правят повече приспособявания от мъжете в смесени групи. Сравнявайки телесните пози на млади мъже и жени в изцяло мъжки, изцяло женски и смесени дискусионни групи, Елизабет Еърис установява, че мъжете седят повече или по-малко по един и същ начин независимо дали присъстват жени или не: те се протягат в "релаксирани" пози, заемайки голямо пространство около се-

217

бе си. Жените в нейното изследване обаче физически се затварят в себе си, заемайки "дамски" пози, когато в групата има мъже, но се отпускат и протягат, когато няма. С други думи, мъжете заемат едни и същи пози в пространството независимо дали присъстват жени или не, но жените, изглежда, се чувстват "на сцената", когато присъстват мъже, и "зад кулисите", когато са сред други жени. Сходен момент изниква от изследване на Алис Дийкинс12 върху темите, за които говорят мъжете и жените. Дийкинс провежда т.нар. "подслушващо" изследване: докато седи сама в столова, където обядват банкови служители, тя си отбелязва за какво си говорят хората на съседните маси. Това не е ситуация, в която мъжете са изпълнителни директори, а жените – техни съпруги или секретарки. Мъжете и жените в изследването на Дийкинс са банкови служители, срещащи се като равни по служба. Изследователката установява, че когато не присъстват жени, мъжете говорят предимно за бизнес и никога за хора, дори не и за служителите. Следващата най-често обсъждана тема е храната. Друга често срещана тема са спортът и отдихът. Когато жените говорят помежду си, най-често това е за другите хора – не толкова колегите, колкото приятелите, децата и партньорите в личните взаимоотношения. Следващата тема от обсъжданията е работата, третата – здравето, което включва контрола на теглото. Когато жените и мъжете са заедно, обикновено избягват темите, които всяка група харесва най-много, и се спират на тези, представляващи интерес и за двете групи. Обсъждайки ги обаче, те следват чисто мъжкия стил. Говорят за храната по начина, по който мъжете го правят, фокусирайки се върху това, което ядат, и върху ресторантите, а не върху начина на хранене и здравето. Говорят за отдиха по начина, по който мъжете го правят, фокусирайки се върху спорта и ваканциите, а не върху физическите упражнения, начина на хранене или здравето така, както е при жените, когато са сами. Говорят и за жилищните условия, фокусирайки се върху местоположението, цената на недвижимата собственост и времето за придвижване, а не върху това, от което се интересуват жените – интериора на дома (например обзавеждането и изолацията) и онова, което става между хората вътре в дома (например намирането на помощничка при почистването на къщата). При анализиране на аудиозаписите на частни разговори между тийнейджъри Дебора Ланг открива сходен модел. Когато момичетата са сами, говорят за проблеми във взаимоотношенията си с приятелите; когато момчетата са сами, обсъждат дейности и планове, и правят коментари за прия-

218

телите. Когато момчетата и момичетата са заедно, говорят за дейности и планове и коментират приятелите си. С други думи, когато момчетата и момичетата разговарят, го правят повече или по-малко по начина, по който момчетата говорят в отсъствието на момичета. Когато обаче момичетата са сами, без да присъстват момчета, говорят по много различен начин. Всички тези (и много други) изследвания показват, че мъжко-женските разговори са повече като мъжките, отколкото като женските. Следователно когато жените и мъжете разговарят помежду си, и двете страни се приспособяват, но жените го правят в по-голяма степен. Те са в неблагоприятна позиция в смесени групи, защото имат по-малка практика в провеждането на разговора по начина, по който той протича в тези групи. Това може да помогне да се обясни защо момичетата се чувстват по-добре в девически училища, докато момчетата се справят по приблизително един и същ начин и в мъжки, и в смесени училища13. То може да помогне и да се обясни защо жените, но не и мъжете в изследването на Еърис14 върху дискусионни групи в колежа казват, че предпочитат групи от своя пол. Всички тези изследвания помагат да се отговори на въпроса, защо жените са неудовлетворени от комуникацията във взаимоотношенията си с мъже, докато мъжете, които са част от същите разговори, изразяват по-малка неудовлетвореност от тях. Разговорите, които се осъществяват на събрания и в дискусионни групи, са относително по-публични, по-сходни на говорене за докладване. Отчитайки тяхното предпочитание към говоренето за създаване на връзка, не е чудно, че за много жени е трудно да вземат думата на събрания, макар че много мъже също срещат големи трудности в това отношение при разговори с жени, които ги припокриват, за да изградят свързаност. Една от причините защо за много жени е трудно да вземат думата и да продължат да говорят на срещи, на които участват мъже, е, че те не се съревновават за нея. Тази глава обаче представи само няколко от многобройните изследвания, показващи, че дори когато жените все пак се държат по начина, по който го правят мъжете, получават различна реакция. Това повдига въпроса за това, доколко трудностите на жените да накарат другите да ги чуят на срещите са резултат от начина им на говорене и доколко – от това, че са жени. Освен това този въпрос подчертава асиметрията на възможностите, с които разполагат жените и мъжете.

219

РАВНОПРАВНА ДИСКРИМИНАЦИЯ Много жени разказват за случаи, в които са правили коментари на среща или конференция и са били игнорирани. По-късно мъж коментира по същия начин и на него му обръщат внимание, дискутират го и го приписват на мъжа, а не на жената. Повечето жени смятат, че това става, защото хората е по-малко вероятно да обръщат внимание на идея, лансирана от жена, и споменатите по-горе изследвания посочват, че в това има истина. Същевременно начинът, по който се издигат идеите, също може да бъде фактор. Следното преживяване е свидетелство, но сочи и че жените и мъжете нямат на разположение едни и същи възможности. Професор А – биохимик, който преподава в престижен университет и е добре известен в областта си, ми разказа следното преживяване. Тъй като се притеснява да говори пред аудитория, той събрал цялата си смелост, за да се обади след публична лекция в катедрата по биология. Формулирал наблюдението си като въпрос: "Отчели ли сте това химично влияние върху биологичния процес, който току-що описахте?" По същество лекторът отговорил: "Не, не съм" и въпросът бил забравен. Скоро след това обаче друг мъж – професор Б, взел думата. Той започнал: "Бих искал да се върна към наблюдението на моя колега, професор А, защото смятам, че е много важно". Тогава го повторил по много дълъг и завъртян начин. Идеята след това станала фокусът на продължителна дискусия и всеки, който се изказвал, започвал с: "Бих искал да коментирам още веднъж съществения въпрос, повдигнат от професор Б". Ако професор А беше жена, би било естествено да се приеме, че първия път идеята е била игнорирана, защото е издигната от жена, а после е подета, защото е изразена от мъж. В този случай обаче и двамата говорещи са мъже, така че полът им не може да е причината за различните реакции, които са получили. Различното е в начина, по който двамата мъже изразяват "същата" идея. Може би професор А не е обяснил идеята си достатъчно детайлно, за да позволи на останалите да видят нейната значимост. По-вероятно е начинът, по който той е говорел – срамежливо, кратко и формулирайки идеята си като въпрос, – да я е поставил в рамката на нещо маловажно, докато начинът, по който говорел професор Б – пространно и с висок, ораторски глас, – да е поставил същата идея в рамка с различно метапослание: "Това е важно. Обърнете внимание!"

220

Този пример е важен, защото хвърля светлина върху ролята, която играе начинът, по който хората говорят независимо от техния пол. Той обаче показва и че жените са в неблагоприятна позиция, тъй като е по-вероятно от мъжете да формулират идеите си като въпроси, да заемат по-кратко време с тях и да говорят по-тихо и с по-писклив глас. Примерът показва, че мъжете, които не използват убедителните стратегии, свързани с мъжествеността, са също в неблагоприятна позиция. В този смисъл професор А е в същата позиция, в която е жена, говореща по този начин. НЕРАВНОПРАВНИ ЛЕКОВЕ В друг смисъл обаче позицията на професор А е много различна от тази на жената, която има сходен разговорен стил. Ако професор А реши да пригоди стила си, за да наподобява повече на този на професор Б, ще открие, че изисква и получава повече внимание от публиката, ако това е, което иска. Заедно с това той по-добре ще подхожда на модела за мъжественост в нашата култура. Жените, които се опитват да пригодят стила си, като говорят по-високо, по-дълго и с повече себеутвърждаване, също ще съответстват подобре на модела за мъжественост. Те могат да изискват и да получават повече внимание и да бъдат уважавани, но и да бъдат по-малко харесвани и омаловажавани като агресивни и неженствени. В действителност не е необходимо жената да бъде особено агресивна, за да бъде критикувана. Професор, който поканил много известна жена изследовател да говори пред студентите му, бил шокиран да чуе някои от тях – както жени, така и мъже – по-късно да коментират, че според тях тя била арогантна. Той не видял абсолютно нищо арогантно в нейното държание. Тя просто не се ангажирала в никакво "женствено" поведение, което студентите очаквали: например непрекъснато усмихване, правене на уговорки по отношение на изказваните твърдения и чаровно килване на главата. Начините на говорене, асоциирани с мъжествеността, са асоциирани и с лидерството и авторитета. Начините на говорене обаче, които се смятат за женствени, не са. Каквото и да прави мъжът за да засили авторитета си, той засилва и своята мъжественост. Ако обаче жената адаптира стила си към властен пост, който е постигнала или към който се стреми, рискува да компрометира женствеността си в очите на околните. Като жена, която е постигнала високо ниво на статус в професията си, всекидневно се мъча да се справя с това противоречие. Когато ходя на академични конференции, често се срещам с колеги от други университети,

221

които ме познават само по научните ми публикации и репутация. Нерядко нови познати казват, че са изненадани от това, че съм толкова мила и женствена: "Не сте това, което очаквах" – ми е казвано многократно. "Вие въобще не сте агресивна." Други са отбелязвали: "Мислех, че сте студена" или "твърда" или "съревнователно настроена". Когато ги притисна с въпроса, защо са очаквали това от мен, ми се казва: "Просто си мислех, че всяка жена, която има такива успехи като вас, трябва да бъде такава". Точно такива допускания излизат на повърхността в изследване на Хариет Уол и Анита Бари върху очакванията на колежани за мъжете и жените преподаватели. Изследователките дават на студентите идентични материали за евентуалните преподаватели – информация за академичната им подготовка и биография, публикации и препоръчителни писма – и искат от тях да предвидят колко добре биха се представили, ако бъдат назначени, включително шансовете им да спечелят реномирана награда за преподавателска работа. Някои, които четяли материалите под женско име, предричали, че тя няма да спечели наградата, защото, както се изразява един писател: "Прекалено много бизнес, недостатъчно личност". Нито един от студентите не направил такива изводи, когато четял същото "досие", но под мъжко име. Друга причина, поради която жените преподаватели могат да бъдат преценявани по-сурово от мъжете според Уол и Бари, е, че студентите очакват повече от жените. Онези от тях, които смятали, че оценяват жена, очаквали от нея да е по-грижовна и да посвещава повече време на студентите извън часовете, отколкото онези, които мислели, че оценяват мъж. Изследователките посочват, че при оценяването на действителни преподаватели студентите могат да хвалят повече мъж преподавател, отколкото жена, която в действителност им отделя повече време, защото жената върши точно това, което се очаква от нея, докато мъжът прави повече от очакваното. Четейки това изследване, си спомних, разбира се, за студентката, която ми се обади вкъщи в неделя, защото не искала да безпокои научния си ръководител у дома. ЕЗИКЪТ ДЪРЖИ ЖЕНИТЕ НА МЯСТОТО ИМ15 Никъде конфликтът между женствеността и авторитета не е по-критичен, отколкото при жените в политиката. Характеристиките на добрия мъж и на добрия политически кандидат са едни и същи, но жената трябва да избира между изпъкването като силен лидер или като добра жена. Ако

222

мъжът изглежда властен, логичен, директен, умел и енергичен, подсилва стойността си като мъж. Ако жената е енергична, логична, директна, умела или властна, рискува да подкопае стойността си като жена. Както показва Робин Лакоф в Language and Woman's Place (Езикът и мястото на жената), езикът се нахвърля върху жените от две посоки: думите, които те изричат, и думите, изречени по техен адрес. Ако напиша: "След като изнесе речта по повод одобряването на кандидатурата, кандидатът** припадна", ще знаете, че говоря за жена. Мъжете не припадат – те губят съзнание. Освен това тези термини имат изключително различни конотации, които едновременно отразяват и влияят върху представите ни за жените и мъжете. Припадането извиква в съзнанието представата за крехка фигура, която се свлича в спасително протегнатите ръце на мъжа, като опакото на ръката ѝ е притиснато към челото – вероятно не поради някаква друга причина, а само за драматичен ефект. Губенето на съзнание внушава директно падане на пода. Статия в Newsweek16 по време на президентската кампания през 1984 г. цитира помощник на Рейгън, който нарича Фераро "противна жена", която би "издрала очите на Роналд Рейгън". Игнорирайте противността на забележката и на това, че новинарско списание я използва, за да започне с нея своя статия. Приложена към мъж, думата противен ще е толкова банална и безинтересна, че ще е направо безобидна. Нещо повече: мъжете не "дерат", те удрят и цапардосват съответно с много по-силни и убедителни резултати. Глаголът дера едновременно отразява и подсилва стереотипната метафора за жените като котки. Всеки път, когато някой използва израз, асоцииран с тази метафора, той я подкрепя, внушавайки някаква обща "котковщина" в женския характер. Дори когато привидно хвали Фераро, статията използва термини, които са напълно потопени в полови конотации. Хвалят я за "изумителния дар на язвителната политическа реторика, нервирайки Роналд Рейгън по въпроса за справедливостта и подигравайки кампанията на Рейгън-Буш заради нежеланието им да оставят Буш да участва в дебат с нея". Ако обърнем подлога и допълнението, нервирам и подигравам изобщо няма да звучат като похвала за вербалните способности на Рейгън – или на който и да било мъж. (Ще се въздържа от коментари на конотациите на язвителен, приемайки, че двойното значение на думата* поне на съзнателно ниво не е било целено.)

223

В книгата си The Language of Politics (Езикът на политиката) Майкъл Гейс дава няколко примера на думи, използвани за описване на Фераро, които я омаловажават. Едно заглавие я нарича "смела", друго – "жива"**. Както отбелязва Гейс, spunky (смел) и feisty (жив) се използват само за създания, които са малки и нямат истинска сила – могат да се използват за пекинез, но не и за дог, може би за Мики Рууни, но не и за Джон Уейн*** – с други думи, за всяка жена със среден ръст, но не и за мъж с такъв ръст. Сигурна съм, че журналистите, които са дали тези описания на Фераро, са искали да я възхвалят, а не да я погребат. Може би са смятали, че избират атрактивни, привличащи окото фрази. Техните думи обаче поставят в неизгодно положение и тривиализират кандидатката за вицепрезидент, подчертавайки, дори и непреднамерено, несъответствието между нейния имидж като жена и като политически лидер. Когато си мислим, че използваме езика, езикът ни използва. Въпросът не е, че журналистите, другите пишещи или обикновените говорещи са тенденциозно или дори непреднамерено "сексистски" в употребата си на езика. Важният момент е, че половите разграничения се вграждат в езика. Думите, с които разполагаме за описание на жените и мъжете, не са едни и същи. И което е най-разрушителното от всичко, чрез езика се заздравяват и оформят представите и нагласите ни. Просто като разбираме и използваме думите в нашия език, всички ние абсорбираме и предаваме на поколенията различни, асиметрични допускания за мъжете и жените. СКОВАНИ ОТ ЕЗИКА НА ТЯЛОТО Езикът на тялото също е красноречив. Политическите кандидати задължително пускат в обръщение снимки на семействата си. На типичната семейна фотография кандидатът гледа право в обектива, докато жена му е вперила поглед в него. Това води окото на зрителя към кандидата като център на интереса. На широко публикувана семейна фотография Фераро17 гледа нагоре към съпруга си, а той – право в обектива. Това е привлекателна снимка, която я показва като добра жена, но прави съпруга ѝ неподходящ център на интереса точно така, както неговите финанси станаха център на интереса във финансовите разкрития на кандидатката Фераро. Ако семейната снимка показваше Фераро, гледаща напред към фотоапарата, а съпругът ѝ – вперил в нея пълен с обожание поглед, нямаше да е ефективна кампанийна снимка, защото тя щеше да изглежда доминираща съпруга с безхарактерен мъж за съпруг.

224

Иронията е, че вероятно е по-трудно за жената да заема авторитетен пост в относително егалитарно общество като това на САЩ, отколкото в пойерархично общество. Американка, която притежава и редактира англоезично списание в Атина, ми каза, че когато гърците идват в редакцията по работа, в момента, в който разберат, че тя е шефът, фокусират вниманието си върху нея. Ако обаче в стаята е помощник-редакторът ѝ – мъж, американците са непреодолимо привлечени да се обръщат към него. Изглежда, че гръцката чувствителност към статуса на издателя надделява над съзнанието им за нейния пол, но американците, които са по-малко смутени от статуса, отколкото гърците, не могат да се издигнат над съзнанието за пола. Голяма част от тази книга показва, че женските и мъжките стилови различия са симетрично подвеждащи. Мъжете и жените се научават да използват езика в различните светове на момчетата и момичетата и всяка група интерпретира начина на говорене на другата в собствените си термини. В много отношения обаче различията между женските и мъжките стилове не са симетрични. Когато мъжете и жените се събират в групи, е по-вероятно да говорят по начин, който е по-познат и по-удобен за мъжете. Освен това както женските, така и мъжките начини на говорене обикновено се преценяват по стандартите на мъжкия стил, който се разглежда като нормата. Най-дистресиращото в общество, където равенството е общоприета цел и все повече жени заемат високостатусни позиции, е това, че жените на авторитетни постове установяват, че са изправени пред дилема. Ако говорят по начин, който се очаква от жените, те са разглеждани като неадекватни лидери. Ако говорят по начин, който се очаква от лидерите, те се възприемат като неадекватни жени. Пътят на авторитета е труден за жените, а когато се доберат дотам, се оказват в легло от тръни. БЕЛЕЖКИ 1 Цитирането на изследванията на Матина Хорнър е по Carol Gilligan. 2 Други изследвания на истински разговори на момичета са тези на Пенелоп Екърт и Дона Идър. 3 Bergman, pp. 2-4; Gilligan, pp. 33-34. 4 Епитафията, написана от Джейн Хайнс Рейс за сестра ѝ – Джойс Хайнс, е публикувана в AlumNotes: Hunter College High School Alumnae/i Association, Fall 1988, pp. 3-4.

225

5 Carol Krucoff, "Sexes: Who's Talking?," The Wahington Post, November 9, 1981, p. D5. 6 Изследователският проект е описан в Tannen, 1982. 7 Еърис прави преглед на изследванията, които проверяват наблюденията на Лакоф по отношение на "прикачените въпроси" (Aries, 1978). 8 Thorne, Kramarae, & Henley в глава, правеща преглед на статиите, които сравняват мъжката и женската реч, цитират много изследвания, които показват, че жените и мъжете са преценявани по различен начин дори и ако говорят по един и същ начин. 9 Цитатите от Komarovsky са взети от страници 13, 162, 158, 159, 162 и 353. 10 Erica Jong, Fear of Flying. New York: Holt, Rinehart and Winston, 1973, pp. 118-119. 11 Ursula Le Guin, "In and Out," The New Yorker, January 16, 1989, p. 31. 12 Препратката е към Aries, 1982. 13 "The Case for Girls' Schools" (Доказателствата в полза на девическите училища) е обобщена от Elisabeth Griffith, The Washington Post Educational Review, August 6, 1989. M. Elizabeth Tidball прави преглед на собствени и чужди изследвания, свидетелстващи за по-добрите постижения на завършили женски колежи. Изследванията на Myra & David Sadker показват, че момичетата стават "зрители" на процеса на обучението в смесените класни стаи: тях ги вдигат много по-рядко, когато все пак участват в дискусията в класната стая, техният принос е по-малко вероятно да бъде оценен или да се вземе отношение по него, а учителите са по-склонни да правят нещата вместо тях, вместо да им покажат как самостоятелно да ги направят. 14 Aires, 1976. 15 "Language Keeps Women in Their Place" (Езикът държи жените на мястото им) е заглавието, дадено от St. Louis Post-Dispatch на импровизиран материал, който написах и който беше публикуван на 12 октомври 1984. Същият материал беше публикуван и под заглавието "How the Instilled Gender Sense of Words Handicapped Feraro" (Как насаденият полов смисъл на думите осакати Фераро), Baltimore Evening Sun, November 9, 1984, p. A15. Последните два параграфа от тази глава са основани на материала от тези статии. 16 Статията в Newsweek беше публикувана на 6 август 1989, с.17. 17 Фотографията на Фераро и семейството ѝ беше публикувана в Newsweek, August 27, 1984, p. 21.

226

227

9. "Гледай ме в очите, когато ти говоря!": пререканията в различните възрасти Един от източниците на вдъхновение за тази книга беше изследователски проект, в който участвах, върху това, как приятелите си говорят във възрастовия обхват от втори клас до университета1. Макар че не възнамерявах да изследвам половите различия, когато гледах набора от видеозаписи, правени от Брус Дорвал, бях завладяна от различията между момичетата и момчетата, и жените и мъжете на всяка възраст, както и от изумителните сходства, свързващи момичетата и жените, от една страна, и момчетата и мъжете, от друга, в такъв широк възрастов диапазон. В много аспекти момичетата от втори клас приличаха повече на 25-годишните жени, отколкото на момчетата от втори клас. Най-изумителните за мен две категории различия между говорещите от женски и от мъжки пол от видеозаписите бяха съдържанието на разговорите между приятелите и техният език на тялото – как те ориентираха тялото и очите си един към друг. Различията във физическото подреждане, или езика на тялото, правят впечатление на всеки, който гледа сегменти от видеозаписите един след друг. На всяка възраст момичетата и жените седят по-близо една до друга и се гледат директно. На всяка възраст момчетата и мъжете седят под ъгъл – в един случай почти успоредно – и никога не се гледат директно в очите. Измислих термина закотвяне на погледа, за да опиша тази зрителна домашна база*. Момичетата и жените закотвят погледа върху лицата си, като от време на време го отклоняват, докато момчетата и мъжете гледат някъде другаде в стаята и от време на време се поглеждат един друг. Избягването да се гледа директно в лицето на другия при момчетата и мъжете е особено важно, защото изследователите и конвенционалната мъдрост са подчертавали, че момичетата и жените са по-индиректни в речта си от момчетата и мъжете. Всъщност жените и мъжете са склонни да са индиректни по отношение на различни неща. Във физическото подреждане и при вербалното изразяване на лични проблеми мъжете обикновено са поиндиректни.

228

ЗАКАЧАНЕ И РАЗКАЗВАНЕ НА ИСТОРИИ ВЪВ ВТОРИ КЛАС Две двойки второкласници осигуряват най-очевидния контраст във физическото подреждане и в съдържанието на разговорите. Момчетата Кевин и Джими се въртят през цялото време толкова енергично, че сякаш столовете, на които седят, не могат да ги удържат. Те никога не се гледат директно. Погледът им се рее из стаята, по тавана и върху видеокамерата, намираща се там. Въртят се, скачат от столовете, ритмично клатят краката си, правят физиономии помежду си и пред камерата и сочат предмети из стаята. Едното момче непрекъснато бие с юмруци облегалките за ръцете на стола. Пеят, имитират звуците от мотор като произнасят звука r с вибрации и изговарят безсмислени срички. И за какво говорят двете момчета в разгара на тази гюрултия? Правят шоу от лошо поведение, като гримасничат пред камерата, говорят мръсни думи, смеят се и после сами си ръкопляскат на кикотенето, шъткайки едно на друго. Закачат се: Джими непрекъснато повтаря на Кевин: "Косата ти е щръкнала! Косата ти винаги щръква!", а Кевин се опитва да я приглади, защото няма огледало, за да види, че всичко ѝ е наред. Скачат от тема на тема, докато се опитват да открият "нещо, което да правят". "С какви игри разполага той?" За второкласниците "нещо, което да се прави", означава "игрите, които да се играят". Например те се оглеждат из стаята, в която са оставени (университетския кабинет на проф. Дорвал), търсейки игри: ДЖИМИ: Гледай. Знаеш ли каква игра – каква игра лежи ей там? Ние играем – имахме го това в първи клас. ДЖИМИ: Какви игри имаме – има той? КЕВИН: Не знам. ДЖИМИ: Вероятно само онази. Тя е тъпа, нали? КЕВИН: Изглежда доста добре обаче. ДЖИМИ: С нетърпение чакам да си играем на игри. Тъй като не могат да намерят никакви игри, на които да си играят (или не чувстват, че могат сами да се обслужат с тези, които виждат в стаята), те се опитват да измислят някакви други неща за правене.

229

ДЖИМИ: Добре, ако имаш какво да правиш, прави го. КЕВИН: Ето, той се връща отново. Какво би искал да правиш? ДЖИМИ: Да играя футбол. Макар да не може да направи това веднага, Джими няма никакви проблеми да измисли какво би искал да прави – да играе футбол. Той би искал да е навън, да тича с цяла група от момчета, а не да седи на стол и да си говори с приятел. Тъй като не могат да бъдат физически активни в момента, говорят как ще бъдат такива в бъдеще. Кевин казва: "Искаш ли да ми дойдеш на гости вкъщи някой ден? Да караш моето колело?" Момчетата все пак намират "какво да правят", макар да не е това, което най-много искат. С тон, който имитира нетърпение, Джими изисква от Кевин да открие какво да правят и Кевин се подчинява, излизайки с предложение, което момчетата подемат: ДЖИМИ: Ще откриеш ли нещо, което да правим? КЕВИН: Кекс на баклавички. ДЖИМИ: [смее се] Гледай. Кекс на баклавички. Хайде, дай да направим кекс на баклавички. Хайде! Тези откъси оставят впечатление за малки деца с много енергия – бих си помислила до голяма степен като всички малки деца, докато не изгледах втория видеозапис на две момичета на същата възраст. Картината, която второкласничките представят, наистина изглежда от друг свят. Джейн и Елън седят много мирно, практически опрели носовете си през цялото време. Едната, другата или и двете седят на ръба на стола си и се гледат директно в очите. Спокойно преместват поглед към нещо друго в стаята само когато мислят какво да кажат. Те не се мятат насам-натам в търсене какво да правят, а изглеждат удовлетворени, че вече правят нещо – говорят си една с друга. Ако гледате двете транскрипции на видеозаписите поставени една до друга, ще видите колко различни са тези разговори: докато записът на второкласниците е някакъв сбор от кратки, нахвърляни думи, като изказванията им рядко надхвърлят един ред, този на второкласнничките показва големи блокове говорене, така че цяла страница може да съдържа изказването само на едното момиче. Това е така, защото момичетата си разказват истории за неща, които са се случили на тях или на други хора. Това обаче

230

не са просто какви да е истории. Те са за инциденти и нещастия, болести и посещения в болница. "ТОВА Е СЕРИОЗНО!" Разказването на истории за нещастия ми изглеждаше доста странно нещо, докато не осъзнах, че момичетата стриктно следваха заповедите, които им бяха дадени. Дорвал ги беше инструктирал (както и момчетата и всички други двойки приятели в изследването му) да се консултират една с друга и да намерят нещо сериозно, за което да говорят. Когато той напусна стаята, те се сгушиха едно в друго, пошепнаха малко, после се отделиха, застанаха лице в лице и започнаха да си разменят истории, които според тях са сериозни. В следния откъс те са доста кратки, но иначе са типични за разговора на момичетата от втори клас. ЕЛЪН: Помниш ли? Какво – когато ти казах за моя чичо? Той се качи по подвижната стълба след дядо ми. И падна и – ъм-м – си счупи главата? Той е – знаеш ли какво? Той още не е оздравял. ДЖЕЙН: Един път моя чичо, той беше – ъм-м – той има нещо като ранчо за бикове? В Милуърт? И рогата на бика му минали право през главата. ЕЛЪН: Това е сериозно. Начинът, по който Елън демонстрира одобрение на историята на Джейн – "това е сериозно", показва, че разказването на истории за нещастия е в съответствие с инструкциите, които са получили. Когато сравнявах момчета и момичета на една и съща възраст, имах чувството, че гледам два различни биологични вида. Молбата да говорят един с друг/една с друга за нещо сериозно, изглежда, беше смислено за момичетата – от тях се искаше да направят нещо, което често правят по свой избор: да седят заедно и да си говорят. Същата молба обаче беше различна за момчетата, които е много по-малко вероятно да седят и да си говорят едно с друго в курса на играта. Те са по-свикнали да правят неща заедно – да тичат навън или да играят някакви игри вътре. Като гледах видеозаписите от перспективата на статуса и на свързаността, или от гледната точка на противопоставянето и на подкрепянето, можех ясно да видя различните модели. Момчетата, които се бяха определили едно друго като най-добри приятели, показват привързаността си едно към друго в рамката на противопоставянето. Непрекъснатото закачане на Джи-

231

ми, карането на Кевин да повярва, че косата му стърчи, когато не е така, са само един пример. Освен това Джими се преструва, че застрелва Кевин, казвайки: "Арестуван си", и изрича нещо преднамерено подло: "Знам, че Уилям изобщо не те харесва". И двете момчета си играят на борба, безобидно замахвайки едно към друго. ПРЕНЕБРЕГВАНЕ НА АВТОРИТЕТА Момчетата непрекъснато демонстрират, че си дават сметка за авторитетната фигура, която ги е поставила в тази ситуация – например в краткия откъс по-горе, когато Кевин казва: "Ето, той се връща отново". Те търсят начини да подкопаят авторитета на изследователя, като отказват да правят онова, което им е казано (да говорят за нещо сериозно) и чрез игриви предизвикателства. Например скачат и правят физиономии пред камерата, след това се кикотят и шъткат един на друг, преструвайки се за момент, че са добри малки момченца. Търсят експериментатора, за да пренебрегват авторитета му, когато той не е пред очите им, като например когато Джими казва: "... и после той пръдна – ето го, иде!". Тук, както и в други моменти тяхното "лошо държание" изглежда насочено към възрастния, който им е казал какво да правят. Тъй като са били инструктирани да говорят за нещо сериозно, какъв по-добър начин да избегнеш подчинението от разказването на смешки? Ето какво правят момчетата: КЕВИН: Чук-чук. ДЖИМИ: Кой е там? КЕВИН: Плод. ДЖИМИ: Плод чий? КЕВИН: Плодово блокче. ДЖИМИ: Какво е спящ бик? КЕВИН: Преследване на бикове. Какво? ДЖИМИ: А? А? КЕВИН: Не знам. ДЖИМИ: Булдозер*. Схващаш ли? Булдозер. Понякога шегите са капрологични** и е ясно, че момчетата нарушават правилата на обкръжението, имайки предвид възрастния авторитет:

232

КЕВИН: Чук-чук. ДЖИМИ: Кой е там? КЕВИН: [скачайки от мястото си] Чук. Чук. Чук. Чук. ДЖИМИ: Кой е там? [пауза] Дрис-дрис. Дрис-дрис чий? Имаш дрис-дрис в гащите. КЕВИН: Нямам. ДЖИМИ: Чудя се дали той ни чува – може да ни чува – просто си движи устата. [И двете момчета започват да правят така.] Този кратък откъс съдържа всичко: Джими разказва смешка; дразни Кевин и го поставя в по-долна позиция; засяга тема-табу; демонстрира свръхангажираността си с авторитетната фигура, която може да възрази срещу нарушаването на тези правила, и въстава срещу и се присмива на ситуацията, като се преструва (и кара Кевин да се преструва), че говори, без да произнася думите на глас. Ако разказването на шеги е вид дейност, която поставя разказвача в центъра на сцената, Джими е толкова въодушевен при разказването на смешката си за дрис-дрис, че използва егоистично сцената само за себе си: той си присвоява и репликите на публиката, като казва всичките четири реда от чук-чук диалога. От друга страна, той може просто да попълва репликите от името на Кевин, който започва рутината с "чук-чук", но сякаш няма някаква смешка предвид, в която да участва докрай. ИГРА НА "ИНТЕРВЮ" След като откриват, че седят заедно и си говорят, за тези момчета това сякаш напомня йерархичната ситуация да бъдеш разпитван от някой възрастен. Превръщайки я в игра и подигравайки се на тази рамка, Джими приема ролята на интервюиращия: ДЖИМИ: Имам да кажа четири неща. КЕВИН: Да? ДЖИМИ: Имам да кажа четири неща. КЕВИН: Кажи ми. ДЖИМИ: Ти се справяш добре с училищната работа, а? КЕВИН: Ъ-хъ. ДЖИМИ: Ъм-м, добре играеш футбол? КЕВИН: Ъ-хъ. ДЖИМИ: Ти си приятен. Какво беше последното нещо? Как си? КЕВИН: Добре.

233

ДЖИМИ: Твой ред е. Редуването във вземането на думата от страна на Кевин и на Джими става много бързо – и двамата произнасят по няколко думи само с две изключения: в едното Джими обяснява видеоигра, а в другото – как да играят на кекс на баклавички (макар че Кевин е този, който е предложил да я играят). И в двата случая той приема ролята на учителя. ЦЯЛ СВЯТ НА РАЗЛИЧИЕ Това са само няколко примера на всепроникващата характеристика в двадесетминутния видеозапис: момчетата са физически неуморни. Тяхната идея за това, какво да правят, включва физически дейности. Те непрекъснато съзнават йерархичната рамка, в която се намират, и правят всичко възможно да ѝ се подиграват и да ѝ се съпротивляват, както и показват привързаността си едно към друго под формата на противопоставянето. Те открито не се съгласяват едно с друго, но тогава несъгласието е естествена реакция на омаловажаването и привидните атаки, които се инициират. Кевин например протестира: "Не, нямам", когато Джими му казва, че има "дрис-дрис" в гащите, и "Не, не съм", когато му съобщава, че е арестуван. Разговорът на второкласничките в същата ситуация не включва нищо, което да наподобява току-що описания начин на говорене на момчетата. И момичетата съзнават авторитарната рамка, в която се намират, но поскоро ѝ се подчиняват, отколкото да въстават срещу нея или да я подиграват. Далеч от това, игриво да се атакуват, те се подкрепят една друга, като се съгласяват и добавят свои истории към онова, което другото момиче разказва. Вместо да заговорничат, за да отхвърлят авторитета, те се уверяват една друга, че успешно се подчиняват, например когато Елън казва на Джейн: "Това е сериозно". За разлика от дразненето, чрез което всяко момче намеква, че другото прави нещата погрешно, момичетата предлагат взаимни уверения, че ги правят както трябва. Кратките истории, разказвани от момичетата в откъса по-горе, са също типични за начина, по който историите се свързват една с друга и с общия опит на момичетата. Като започва със: "Спомняш ли си?", Елън напомня на Джейн, че е била там или че е чула историята преди. Още във втори клас тези малки момиченца си разказват истории с характерната повишаваща се интонация, която кара всяка фраза да звучи като въпрос. Подобно на толкова много начини на говорене, характерни за момичетата и жените,

234

когато са погледнати от перспективата на статуса, тази повишаваща се интонация може да бъде интерпретирана като молба за одобрение, а следователно като свидетелство за несигурност. Може обаче да се разглежда – според мен е по-точно да се разглежда – и като начин за покана на слушателя за участва, като казва нещо от сорта на "ъ-хъ" или кимане с глава. Джейн също започва много от историите си като споменава името на приятелката си – още един белег на ангажираност. По-горният кратък пример е типичен и за по-дългия разговор, в който Джейн следва историята на Елън със сходна история. Историята на Джейн съответства на тази на Елън не само по това, че е за инцидент, но и че е за чичо и рана на главата. Второкласничките, както и момчетата на тази възраст говорят за бъдещи дейности, но това, което предлагат, е различно от предложеното от момчетата. Докато Кевин кани Джими да му отиде на гости и да кара неговия велосипед, Джейн казва на Елън, че наскоро е чела една библейска история, която много ѝ е харесала. Казва, че Елън може да ѝ отиде на гости, така че Джейн може да ѝ я прочете – или тя сама може да си я прочете. Елън не само че предлага разговорна дейност за разлика от предложението на Кевин за физическа дейност, но и Джейн избягва да поставя Елън в рамката на по-ниския статус, като я уверява, че ако иска, и сама може да прочете историята, вместо да ѝ я четат. Преди изследователят да влезе в стаята и да им напомни да говорят за нещо сериозно, момичетата си разменят различни типове истории. Подобно на жените, които си говорят за неприятности като начин за създаване на връзка, тези второкласнички си разменят съответстващи си оплаквания. Джейн например споделя, че малкото ѝ братче непрекъснато я моли да му чете приказки, но не я оставя да довърши нито една от тях – непрекъснато ѝ носи нови книжки, за да му чете. Елън реагира със съответстваща история за четене на нейния брат, само че проблемът е, че брат ѝ е избрал дебела книга и всеки път, когато тя свърши да чете някоя глава и реши, че е приключила с четенето, той настоява за още. Ето ги двете – във втори клас – установяващи връзка чрез оплаквания от другите, които са им близки, и чрез съответствие и подкрепяне на историите на другата. Мъжете и жените, на които показах тези видеозаписи, показаха много различни реакции към тези второкласници. Моята реакция беше типичната за жените: мислех, че Джейн и Елън са сладки малки момиченца и се усмихвах, докато ги гледах. Бях трогната от нетърпението им да изпълнят

235

молбата на експериментатора. Сърцето ми се отвори за тях. Малките момчета обаче ме изнервиха. Искаше ми се да седнат мирно и тихо! Мислех, че шегите им са глупави и не ми харесваха дразненето и преструването, че се атакуват едно друго. Съжалявах бедния Кевин, който се опитваше непрестанно да приглади косата си и който чу, че друго малко момче не го харесва. Мъжете, на които показах записите обаче, реагираха много различно. Те смятаха, че момчетата са сладки и приемаха енергията и веселието им за затрогващи. Изпитваха съчувствие към импулса им да търсят забавлението в ситуацията и да пренебрегват авторитета на експериментатора. Момичетата им изглеждаха твърде големи ангелчета. Някои мъже коментираха, че не вярват на поведението на момичетата: според тях малките деца в действителност не изпитват никакво удоволствие да седят мирно – те може би се преструват, за да се харесат на експериментатора. Ето го отново: момчетата и момичетата израстват в различни светове, но си мислим, че живеем в един и същ свят и преценяваме поведението на другия по стандартите на собственото си поведение. ЖИВОТЪТ ИМИТИРА ЕКСПЕРИМЕНТА Никъде последствията от тези различия не са по-изумителни от основното училище, където учителите искат от децата да седят тихо и да правят каквото им се каже – подобно на момичетата от видеозаписите, които изследвах, – а не да се въртят, да скачат от местата си, да се закачат едно друго и да се съпротивляват на заповедите като момчетата. Докато четях изследване на стила на преподаване в детската градина, се натъкнах на подкрепа от реалния живот за модела, който забелязах и описах, както и драматична илюстрация на последствията от него. Етнографката Джейн Уайт изучава това, което нарича "непреклонна любезност" на учителите в основното училище. Тя започва статията си с откъс от урок, в който учител от детската градина – г-жа Бедфорд, въвежда тема от социалните науки. Тя казва: "Боже мили, каква приятна група от деца в детската градина. О, г-жа Бедфорд е толкова щастлива да види такива усмихващи се лица. А сега, всички ли седим удобно? [пауза] Нека видим кой е тук. Изглежда, всички са тук. Нашият отговорник на редицата за днес е Марк У. [учениците говорят помежду си] О, харесва ми начинът, по който Тами и Барбара седят. Те са толкова готови за първи клас. О, и Кори и Хедър, колко хубаво... и Колийн и Шери – изглеждате страхотно. Джоуи, би ли се обърнал, за да виждам лицето ти? Сти-

236

вън Т., би ли дошъл да седнеш тук, до мен? Боби, намери си място там. Стивън С., ето там има добро място за теб. Всеки ли е седнал удобно? Готови ли сме?" В изследването си Уайт не се интересува от половите различия. Нейната цел при представянето на този откъс е да покаже, че учителката използва "любезен" начин на говорене, например хваленето на доброто поведение, вместо цензурирането на лошото, както и формулирането на нарежданията като въпроси. Когато четях този изключително нагледен и познат пример, забелязах, че всички деца, хвалени за мирно седене по местата си, са момичета, а всички, критикувани (индиректно) за това, че не седят мирно, са момчета. Същото впечатление ми се наби в очите и от друга статия. За да покаже, че основните учители разглеждат момчетата и момичетата като отделни социални групи, социологът Бари Торн2 цитира учител, който казва: "Момичетата са готови, а момчетата не са". И двата примера от истински класни стаи в драматичен вид показват, че училището изисква поведение, което е по-"естествено" за момичетата, отколкото за момчетата. В по-горе споменатото изследване на Алис Грийнууд на сина и дъщерите ѝ в предпубертетна възраст, когато говорят с приятелите си на вечеря, срещнах друг пример от реалния живот, подкрепящ моделите, които наблюдавах на видеозаписите на говорещи си приятели. Точно както второкласничките се насърчават една друга: "това е сериозно", когато момичетата в изследването на Грийнууд говорят с приятелите си, смешната история често е подкрепяна от уверението: "Това наистина е смешно". Нещо повече: момичетата започват да се смеят дори преди края на историята – в момента, когато друго момиче съобщи намерението си да разкаже някаква история, като казват: "Това е толкова смешно". Обратното, момчето казва, че добър разговор е този, "в който си правим шеги и се пощуряваме един друг" – точно това, което второкласниците избират да правят. Тези примери от реалния живот ме увериха, че двата видеозаписа, които изучавах, са типичен случай, а не изключение3. Моите резултати обаче се подкрепят и от батерия изследвания на малки момиченца и момченца по време на игра, които докуменират повече физическа активност и агресивност при момченцата, тяхната по-силна тенденция да завършват в паралелна, а не в координирана игра и по-силната им тенденция да заемат позиции на противопоставяне. Психологът на развитието Кембъл Лийпър напри-

237

мер установява, че петгодишни момичета разработват идеите си съвместно по "взаимно положителен" начин, докато малките момченца на същата възраст проявяват "отрицателна реципрочност", чрез която едното момче се опитва да контролира, а другото се отдръпва. В изследването си на тричетиригодишни деца в дневна детска градина Ейми Шелдън установява, че дори когато момичетата и момчетата се ангажират в индивидуални дейности в тройки от същия пол, момичетата (за разлика от момчетата) поддържат свързаността си едно с друго чрез извикването на глас какво правят и реагирането на коментарите на другите. Ако е очарователно да видиш източника на моделите на възрастните във второкласниците, да ги виждаш в тригодишните е направо слисващо. Не е чудно, че е трудно мъжете и жените да разбират гледните точки на другия: гледаме ги от различни позиции, откакто въобще сме започнали да гледаме. НЕПРИЯТНОСТИ С ХОРА И НЕЩА В ШЕСТИ КЛАС Момчетата и момичетата в шести клас представляват също толкова остър контраст, както и второкласниците. Уолт, седящ на дървен стол с висока облегалка и с поставки за ръцете, е също физически неспокоен, но го показва, като се върти на стола, вместо да скача нагоре-надолу и да става и сяда на стола си. Уолт се върти във всички посоки. В един момент се накланя на една страна и посяга с едната ръка към пода, сякаш е Гумения човек. Другото момче – Том, физически е доста спокойно, но и на него сякаш не му е удобно. Протяга краката си напред и през по-голямата част от времето едната му ръка е отпусната назад до тапицираната облегалка. Той по-скоро е схванат, а не мирен. И тези момчета не се гледат едно друго. Уолт непрекъснато търка очите си, създавайки физическа бариера, през която не може да види Том. Играе си с пръстите си, като през повечето време гледа тях, а не другото момче. Том седи напред на стола си под ъгъл с Уолт. Често се оглеждат, очевидно търсейки неща, за които да си говорят, и често ги намират. Те например коментират украсата ("Тази картина изглежда смешно", а по-късно: "Баа-м, това е баш картина"); забелязват пръскачката на вода на тавана против пожар и едното момче възкликва към другото: "Това е в случай, че нещо се запали". Мервайки чантата си, Уолт изважда от нея чифт обувки, които и двамата гледат, държат и обсъждат.

238

Обръщайки се към шестокласничките, виждаме съвършено различна сцена. Вместо да се подреждат в съответствие със столовете си, момичетата седят на една страна, за да се гледат директно. Шанън седи съвсем неподвижно на ръба на дървения стол, а ръцете ѝ си почиват на облегалките. Джулия седи на дървен тапициран стол без облегалки за ръцете, но вместо да се протяга напред като Том, си е прибрала краката и ръцете до стола. Поставя левия си глезен върху дясното си коляно, държи си стъпалото и си играе с връзките на обувките си. Често гледа крака си, но погледът ѝ е закотвен върху лицето на приятелката ѝ за разлика от Уолт, който е фокусирал своя върху пръстите си. Джулия и Шанън сменят позите си няколко пъти по време на разговора, но промените не са нито внезапни, нито чести и двете са винаги здраво и директно подравнени една към друга по поглед и поза. Момчетата на тази възраст излъчват чувство за възпирана енергия. Както въртенето на Уолт, така и неподвижността на Том изглеждат причинени от дискомфорт. Момичетата, изглежда, се чувстват удобно по отношение на свободата на движение, която им е позволена, но момчетата създават впечатление, че ограничават себе си, сякаш са научили, че енергията, която кипи в тях, не трябва да се изразява. Може би този контраст съдържа насока за впечатлението за безучастност и студенина, създавано от неподвижността на много мъже. Съдържанието на разговорите на момчетата и момичетата също е много различно. В двадесетминутния разговор Том и Уолт засягат 55 теми. Говорят за училището, домашната работа, кабелната телевизия, спорта, секса и насилието по телевизията (не ги одобряват), нещата в стаята, тези, които искат (мотопед, компютър, пушка), другите момчета в училище, обувките на Уолт, рок-групата, в която свирят, инфлацията, това, че Нанси Рейгън си купила рокля за 3000 долара (не го одобряват), момичетата, пистолетите, видеокасетите и тяхното приятелство. За никоя от тези теми не се говори с повече от една-две реплики, а изказванията на всеки са кратки. Подобно на разговора на второкласниците този на шестокласниците включва само две по-дълги изказвания, като и двете са говорене за докладване, поставящо момчетата в различна позиция в йерархията: Том изпява песен, която наскоро е композирал за тяхната рок-група, поставяйки се в рамката на изпълнител, а Уолт – негова публика, и разказва за претърпян от него инцидент с колело.

239

БОЛИ, КОГАТО ЗАГУБИШ НАЙ-ДОБРИЯ СИ ПРИЯТЕЛ Придвижването от момчетата към момичетата в шести клас отново е като придвижване към друга планета. Момичетата прекарват почти цялото време в приказки за скарването на Джулия с трета приятелка – Мери. Джулия разказва колко зле се чувства, че е загубила приятелка ("Боли, когато загубиш наистина близък приятел"). Момичетата се съгласяват, че скъсването е по вина на Мери. Разговорът им разрива колко централни са приятелствата в техния свят. Джулия казва: "Харесва ми да спечеля приятелка и да я задържа завинаги" и "Не бих могла да живея без приятелка". Шанън е съгласна: "И аз не мисля, че някой би могъл да живее без приятел." Джулия декларира на Шанън, че те ще "бъдат приятелки практически завинаги". Отново и отново шестокласничките изразяват страха си, че гневът разстройва приятелствата. Джулия обяснява, че приятелството ѝ с Мери е свършило, защото тя се е вбесила, а следователно е била "подла". Обратното, според нея тя самата не се вбесява на хората дори когато не харесва онова, което те правят: ШАНЪН: Прекалено лошо е, че вие двете с Мери вече не сте добри приятелки. ДЖУЛИЯ: Знам. Господи, то е – тя е толкова подла понякога... И после – това, което беше толкова тъжно, тя просто ти се вбесява абсолютно изневиделица. Сякаш ако направи нещо, което аз не харесвам, знаеш, аз просто – не ми харесва, имам предвид, че не ѝ се вбесявам! ДЖУЛИЯ: Майка ми прави неща, които силно не харесвам – и аз просто – имам предвид, че не ѝ се вбесявам. Джулия смята – и се страхува, – че когато хората се ядосат, се бият и се карат, а караниците могат да доведат до раздяла. В един момент тя въвежда това, което изглежда нова и несвързана тема – притеснението ѝ, че родителите ѝ могат да се разведат. В действителност то е същата тема: тя се страхува, че родителите ѝ ще се разведат, защото понякога ги чува да се карат, и вярва, че една от причините, поради които Мери е толкова труден човек, е фактът, че родителите ѝ са разведени. Тук отново се натъкнах на независимо потвърждение на тези модели в диалог от реалния живот сред децата на приблизително една и съща

240

възраст. Темата за "вбесяването" се появява в разговор между две момичета в юношеска възраст, записан от Дебора Ланг. В него едното момиче разказва проблем: би искала да събере всичките си приятелки, но не може, защото те не се харесват една друга. Когато непрекъснато повтаря, че не е бясна, доста силно прилича на Джулия: "Не съм бясна на Дийна или нещо такова. Не съм бясна на Милисънт или Рита. Но аз... аз винаги... Толкова е трудно да правиш планове с всички тях едновременно." Вместо да е разгневена на приятелките си, тя прави усилия да ги сдобри: "... защото Рита се кара с Милисънт и Дийна мисли, че Милисънт е противна и това е толкова подло, защото не е честно, защото – ъ-ъм – аз се опитвам – ъ-ъм – аз се опитвам – ъ-ъм – аз се опитвам да направя така, че да мога да правя планове с всички тях, но по-скоро ми – ми се иска просто всички те да се погаждат, вместо да се опитват, ъ-м, отколкото да се опитват, ъ-м, как да кажа – имам предвид, че самата аз трябва да се променя." Този откъс не само показва как шестокласнички си говорят една с друга за неприятностите си във взаимоотношенията си с приятелите, но и че искат да избегнат конфликта и да запазят хармонията. "ЗНАМ" На видеозаписа на шестокласничките Шанън и Джулия подобно на второкласничките взаимно подкрепят чувствата си. Например Шанън непрекъснато се съгласява с Джулия за Мери. Ето какво казват точно след откъса, в който Джулия обяснява, че Мери се вбесява, а тя – не: ШАНЪН: Тя се опитва да разстройва хората. ДЖУЛИЯ: Точно така. И тя просто ме гледа да плача и такива работи. Тя просто ме оставя да страдам. ШАНЪН: И това ѝ харесва. ДЖУЛИЯ: Знам. На нея цялата работа ѝ доставя удоволствие.

241

Шанън подкрепя оплакването на Джулия от Мери, като предлага сходни наблюдения, а Джулия включва допълненията на Шанън в своите оплаквания. Същата тема – с една разлика Дори когато момчетата и момичетата от шести клас говорят за едно и също нещо, това, което казват, е различно. Например и двете двойки приятели започват със споделяне на това, какво се е случило предната вечер, но Джулия разказва за проблем с баща ѝ, докато Том – за проблем с телевизията. Първо, момчетата: ТОМ: Човече, вчера! Седяхме и гледахме кабелната телевизия? Някакъв голям стар джет прелетя отгоре, звучеше така, сякаш ще се приземява. УОЛТ: [смях] ТОМ: И тогава нашият кабел изключи вчера. УОЛТ: И нашият. И това е всичко. Сега момичетата: ДЖУЛИЯ: Ъм-м, познай какво стана снощи. ШАНЪН: Какво? ДЖУЛИЯ: Ъм-м, отидох, ъ-м, о'кей. Снощи, ъм-м, брат ми, ъм-м, саДД о'кей, баща ми каза: "Джулия, трябва да прибереш, сама." И /?/ аз казах: "Е, ако брат ми не трябва да го прави", и така аз и татко започнахме голям скандал и всичко – знаеш? И ъм-м, о, Господи. И аз го ухапах. Но не можех да го повярвам. О, Боже. ШАНЪН: О, Господи! Той разгневи ли се? ДЖУЛИЯ: Да, но не – не веднага, просто – аз си отидох в стаята и заключих вратата. Джулия разказва за взаимодействие с човек – баща ѝ, а Том – за взаимодействие с предмет – телевизора. Нейната история освен това е по-дълга, отколкото всяко изказване на момчетата на тази възраст. Освен това разказът е за скандал – основна женска грижа, – защото скандалите заплашват интимността. Друг аспект на историята на Джулия, който е типичен за момичетата и жените, е, че пресъздава драмата на случилото се между хората, като ра-

242

зиграва в диалог техните реплики. Имитира гласа на баща си: "Джулия, трябва да прибереш, сама" и разиграва своя протест: "Е, ако брат ми не трябва да го прави". Тъй като се интересуват от предаването на емоционалното въздействие на онова, което се е случило между хората, момичетата и жените в по-голяма степен от момчетата и мъжете използват диалога, за да драматизират събитията. "Когато е време да се говори, не можеш да говориш" Подобно на второкласничките момичетата в шести клас, изглежда, се чувстват абсолютно удобно да си седят и да говорят. Шестокласниците обаче сякаш се мъчат – мъчат се да останат на стола си и да открият нещо, за което да говорят. Ето какво казват: ТОМ: Опитвах се да измисля какво да кажа, 'щото сме на филм. Различно е. УОЛТ: Знам. ТОМ: Когато си навън, можешДД УОЛТ: Знам, мога да крещя, ама не мога да го правя в апартамента. ТОМ: Или можеш да говориш силно по време на буря. УОЛТ: Ъ-хъ. ТОМ: Когато е време да се говори, не можеш да говориш. Уолт сякаш приема споменаването на Том за "навън" като посочващо играта навън, а не вътре, и подкрепя идеята с примера, че навън може да се вика. Том обаче има предвид света извън изкуствената ситуация, коментирайки трудността, която имат при откриването на неща, за които да говорят, когато им е казано да го направят. Тези бележки показват, че Том добре съзнава, че са в ситуация, в която им е казано какво да правят, и предполага, че това е част от причината, заради която имат трудности да открият теми за разговор. Макар и не така очевидно и всепроникващо като при второкласниците, Том също се подиграва на ситуацията с шега: "Усмихни се, ти си по Candid Camera*". Нещо дори още по-драматично: когато Дорвал оставя момчетата сами след краткото си напомняне, Том козирува – първо нехайно и очевидно автоматично, а после по преувеличен начин, видимо иронизирайки автоматичния си знак за подчинение. В отговор на дискомфорта от присъствието в експериментална ситуация второкласниците говорят за игрите, които биха искали да играят. Шес-

243

токласниците си представят как ще бъдат извън тази ситуация, когато пораснат. Следващият пример показва начина, по който те използват стаята, за да сменят темите изневиделица – нещо, което момичетата никога не правят. ТОМ: Човече, нямам търпение да дочакам да порасна. УОЛТ: Да-а, знам какво имаш предвид. ТОМ: Да завърша колежа, да отида в морската пехота. Да се махна оттам и да отида във въздушните сили. Да се махна оттам и да се оженя. УОЛТ: Да-а, аз пък нямам търпение да стана на 16 и да си имам моя кола. ТОМ: Нямам търпение да стана на 17 и да се оженя. УОЛТ: Да, и аз. Погледни онова нещо ей там! Трогателно е да се види как момчетата копнеят да пораснат, макар че са малко объркани по отношение на това, какво точно поведение на възрастните ще предприемат и на каква възраст. Нищо подобно не се казва от никое от момичетата на видеозаписите. Интерпретирам това като израз на неудобството на момчетата да са деца, на които им се казва какво да правят, и подозирам, че тук то излиза на бял свят като фантазия за начина, по който може да се избяга от такива ситуации. Макар и по-кратко, подобен импулс е изразен от единия от второкласниците в разговор за тяхната възраст. Въпреки че не е сигурен точно на колко години е и какво означава това ("Аз съм почти на десет, но още не съм станал на осем"), Кевин сам се уверява: "Догонвам големите хора". Момчетата демонстрират по-голямо нетърпение да пораснат, така че да могат да се измъкнат от по-долната позиция в йерархията. КОНТРАСТИРАЩИ КОНЦЕПЦИИ ЗА ПРИЯТЕЛСТВОТО Независимо от изумителните различия между момчешките и момичешките разговори, би било подвеждащо да се внушава, че няма сходства в техните стилове и грижи. Различията не са абсолютни, а са въпрос на степен. Например всички деца от записите са загрижени за запазването на приятелството си. Ето какво казват шестокласниците в това отношение: ТОМ: Изглежда, сякаш аз и ти правим всичко заедно. УОЛТ: Да, отиваме на лов тази неделя, нали? ТОМ: Изглежда, сякаш ако имаме какво да правим, ако има някакъв бой, един от нас ще е на същата страна, или ако имаме идея, аз и ти сме автома-

244

тично заедно. А всеки, изглежда, върви срещу теб и такива работи. Трудно е да се съгласиш, без някой да ти казва нещо. УОЛТ: Знам. ТОМ: 'Щото има една група и после има друга група. Добрата група е тази, с която се заяждат. Макар че момчетата подобно на момичетата коментират какви добри приятели са, има различия в начина, по който го изразяват. Първо, обсъжданията на момчетата на приятелството им са кратки и темата не изниква отново, докато разговорите на момичетата продължават дълго и темата изниква отново и отново. Забележката на Том, че той и Уолт са добри приятели, се фокусира върху това, че съвместно правят различни неща ("Изглежда сякаш аз и ти правим всичко заедно"). Освен това боевете са централни в тяхната идея за приятелство. Съгласието между Уолт и него, казва Том, автоматично причинява противопоставянето на другите. Той живее в агонистичен свят, в който приятелството е въпрос на обединяване срещу другите. Обратното, твърдението на Джулия, че тя и Шанън са добри приятелки, се основава на взаимно разбиране и продължителност: ДЖУЛИЯ: Поне аз и ти се познаваме от детската градина и знаем какви наистина сме. не на боевете и споровете една с друга: ДЖУЛИЯ: Аз и ти никога не се караме сериозно. а на общуването: ДЖУЛИЯ: Имам предвид, че ако се опитам да говоря с теб, ти ще кажеш: "Говори с мен!". А ако ти се опиташ да говориш с мене, аз ще говоря с теб. Сравнявайки разговорите между тези момчета и момичета в шести клас, човек може да види корена на оплакванията на жените и мъжете от общуването във взаимоотношенията им едни с други. Момчетата наистина казват нещичко за своето приятелство и за другите хора, но по-голямата част от разговорите им са за неща, дейности и мнения по социални въпроси. Единственият предмет, който момичетата държат и обсъждат, също симво-

245

лизира тяхното приятелство. Джулия пита Шанън дали ѝ е дала "карфицата на приятелството", а Шанън казва: "Да". Джулия след това споделя, че е прочела някъде, че ако двама души са наистина добри приятели, си дават по две и посяга към чантата си и дава на Шанън втора карфица на приятелството. Целият разговор на момичетата е за приятелите, приятелството и чувствата; те го провеждат на равнище на изкусност и сложност, което не се наблюдава в разговорите на момчетата от шести клас. СЛЕТИ И ПАРАЛЕЛНИ РАЗГОВОРИ В ДЕСЕТИ КЛАС Придвижвайки се към десети клас, стигаме до видеозапис, който беше от съществено значение за да разбера комуникацията на мъжете. Момичетата на тази възраст много приличат на шестокласничките. Те седят на столовете си, гледат се директно една друга и говорят за проблемите, което едното от тях има с майка си и нейния приятел. Десетокласниците обаче са различни не само от момичетата, но и от по-малките момчета. Позите им са най-крайни от всички видеозаписи: те са се протегнали, а всъщност почти са се излегнали на столовете, на които би трябвало да седят. Подобно на Том от шести клас Ричард е почти неподвижен и гледа непрекъснато напред, сякаш му е забранено да поглежда приятеля си Тод така, както на Орфей е било забранено да поглежда назад към Евридика. Тод използва краката си, за да влачи и да върти стола на единия му крак, както и да го бута с крака, когато се оглежда в стаята, като само от време на време хвърля кратки погледи на Ричард. Един човек, който изгледа този запис, направи коментара, че момчетата изглеждат така, сякаш се возят в кола: телата им са успоредни, а не лице в лице и двамата гледат неотклонно напред, като едното момче само от време на време крадешком поглежда приятеля си, а другото изобщо не го прави. Ако включим обаче звука, сцената се променя. Момчетата не говорят за безлични неща. Разговорите им са много далече от това. Това са момчетата, чийто разговор беше представен и дискутиран във Втора глава. Те провеждат най-интимния разговор, който чух от видеозаписите на Дорвал. Докато момичетата говорят за проблеми, които имат с другите хора – отсъстващи страни – тези момчета обсъждат взаимоотношението си едно с друго, а едното разкрива дълбоки чувства на загуба, болка и копнеж.

246

"ЗНАМ КАКВО МЕ ЯДЕ" Както видяхме по-рано, Тод се чувства отчужден: чувства се изоставен на партитата, няма момиче, с което да отиде на наближаващия бал, и не иска да кани някой, когото познава; не се чувства добре с момичета, които го харесват, а не се чувства добре и с приятелите си. Тъгува за миналото, когато той и Ричард са прекарвали времето си заедно и са говорили повече. Оплакването на Тод може да се види в следния откъс. За да се предаде впечатление за накъсания характер на разговора, цифрите в скобите показват секундите паузи. ТОД: За какво, по дяволите, трябва да си говорим? Имам предвид, знам какво ме яде. РИЧАРД: Какво те яде? ТОД: [подхилкване] Че не говорим. РИЧАРД: Кой не говори? ... ТОД: Пак го правим. РИЧАРД: Какво? ТОД: Не говорим. РИЧАРД: Знам. Е, започвай. ТОД: Ние вече дори не дрънкаме глупости. [смях] РИЧАРД: Добре, о'кей. (3,4) Ами знаеш. Какво мога да кажа? (3,6) Имам предвид, ако ти си искал да кажеш точно това, което каза миналия уикенд, и ако аз съм имал предвид всичко, което казах. (1,0) ТОД: Е, разбира се, че точно това имах предвид. Обаче... ами не знам. Предполагам, че порастваме. Е, не знам. Предполагам, че живея в миналото или нещо такова. Наистина се радвах на онези времена, когато седяхме по цяла нощ и просто, знаеш, прекарвахме нощите в дома на някой друг просто да си говорим по цяла нощ. РИЧАРД: М-м-м. ТОД: Беше един вид забавно. РИЧАРД: Да-а, беше забавно. (2,2) ТОД: Сега обаче сме късметлии, ако си кажем нещо в салона. РИЧАРД: [с привидна интонация на предизвикване] О, добре!

247

ТОД: Сериозно говоря. Спомням си, че влизам в салона и ти казвам "Здрасти", а ти казваш: "Ей ти, здрасти" или понякога ме буташ в шкафчето, ако имам късмет. [смях] (1,4) РИЧАРД: [протестирайки] Ние говорим. ТОД: Вече не така, както някога. (4,8) РИЧАРД: Никога не съм знаел, че ти искаш да говорим. Макар че повечето мъже, на които съм пускала този разговор, коментират, че е необичаен, въпреки това той се е случил. Това, което е найизумителното, е яркият контраст и противоречие между световете на тези момчета и техния език на тялото. Макар че думите им говорят за интензивна ангажираност, телата им са в безгрижни, лениви пози. ДЕЗАНГАЖИРАНИ ЛИ СА МЪЖЕТЕ? Споделих със семейната си терапевтка наблюдението, че момичетата се гледат директно едно друго и "подреждат" тялото си с лице едно към друго, докато момчетата гледат всякъде другаде, но не и в лицето на събеседника си и се позиционират под ъгъл едно с друго. Коментарът ѝ беше: "Това винаги се случва със семействата, с които работя. Мъжете не ме гледат и не поглеждат жена си. Те са винаги дезангажирани". Тази двойка десетокласници, които не се гледат един друг, са всичко друго, но не и дезангажирани. Те са свърхангажирани, макар че невербално демонстрират точно обратното. Например Ричард се протяга и търка лицето си в дълга прозявка, когато казва: "Никога не съм знаел, че ти искаш да говорим". Анализирайки тези видеозаписи на момчета и момичета на различна възраст и ситуацията, описана от семейната ми терапевтка, бях поразена от огромния дисбаланс: когато жената гледа терапевта и партньора си, тя просто прави онова, което винаги е правила, онова, което изглежда естествено, нормално и правилно. Когато обаче мъжът е помолен да погледне в очите терапевта и жена си, от него се иска да направи нещо различно – нещо, в което той няма особена практика, нещо, което може да му изглежда неправилно. Обявяването на мъжете за "дезангажирани" на базата на техния език на тялото изглежда преждевременно и несправедливо. Те са преценявани по стандартите на различна култура. Това не означава да се каже, че мъжете не могат да бъдат дезангажирани, нито пък че няма да им е от

248

полза да се опитат да погледнат жена си и терапевта право в очите, когато им говорят, а просто че интерпретацията за дезангажираност не е обоснована само на базата на индиректното физическо и зрително подреждане. В рамките на собствената им култура съществуват множество свидетелства за ангажираност в езика на тялото на десетокласниците – предостатъчно свидетелства, че внимават и се настройват един към друг. Движенията им са фино координирани: те правят сходни движения, в еднаква посока и едновременно. Действат съгласувано, създавайки ансамбъл (заемам термина от Рон Сколън) или (заемайки понятие от А.Л. Бекър) подобно на две гъски, които чистят перата си с клюн, привидно игнориращи се една друга, но като огледало отразяващи движенията на другата в координиран ритъм. Защо мъжете и момчетата гледат "навън", около себе си, из стаята, а не се гледат директно в очите? Вероятното обяснение е, че директното гледане към друг мъж би изглеждало като враждебно действие, демонстрация на заплаха. Гледането директно към жена пък може да изглежда сексуално, демонстрация на флиртуване. Един колега, който коментира този ефект, се присъедини към мястото, където седях. Откривайки стоящ с лице към мен стол, той го избута на по-голямо разстояние и го обърна под ъгъл, така че да не сяда директно лице в лице с мен. И двамата се засмяхме, защото този инстинктивен жест му помогна да седне под ъгъл с мен – точно като момчетата и мъжете на видеозаписите, които му бях показала. Преценено по стандартите на жените, които се гледат една друга, когато говорят, гледането настрани на мъжете е бариера пред интимността, средство за избягване на свързаността. Ако обаче момчетата и мъжете не се гледат директно, за да избегнат борбеността, тогава за тях това е начин за постигане на дружелюбна връзка, а не за елиминирането ѝ. Различното физическо подреждане на момчетата и момичетата от десети клас може да бъде интерпретирано като различен начин за постигане на една и съща цел – ангажираността, а не като свидетелство, че момичетата са ангажирани, а момчетата – не. Тази симетрия е успоредна на различните им начини за постигане на разговор за неприятности. Както видяхме във Втора глава, Нанси и Сали прекарват по-голямата част от времето си в обсъждане на проблемите на Нанси с майка ѝ и приятеля ѝ, а Сали реагира на оплакванията на Нанси, като ги подкрепя. Обратното: както Ричард, така и Тод говорят за неприятности, но реагират на проблемите на другия с тяхното омаловажаване и пренебрегване.

249

Макар че е различен от начина, по който момичетата реагират на проблемите на другите, стилът на момчетата на взаимно подкрепяне има своя логика. Подобно на позите им, разговорът на момчетата ги поставя на успоредни релси. Всяко момче говори за личните си грижи, а другото ги омаловажава или дори променя темата. По стандартите на жените това демонстрира липса на загриженост за другия и неговите проблеми. То обаче може да бъде начин да накараш другия да се почувства по-добре. Непрекъснатото говорене за даден проблем може да е начин за изразяване на загриженост, но може и да накара проблема да изглежда по-сериозен. Например ако Нанси се е почувствала зле заради това, че трябва да напусне партито, фактът, че Сали ѝ казва, че всеки е бил изумен, когато тя си тръгнала, може да я накара да се почувства още по-зле. От друга гледна точка обаче Сали дава на Нанси доказателства, че момичетата в групата се интересуват от нея и тя им е липсвала, когато си е тръгнала. Момичетата и момчетата от десети клас представят картина на сходни, но постигани по различен начин цели. И двете групи демонстрират признаци на дискомфорт от ситуацията и се присмиват на инструкциите. (Сали казва: "Говори за Джери. Това е сериозно и/или интимно", а Тод отбелязва: "Сега трябва да станем интимни".) И двете двойки скоро се успокояват и правят точно това, което им е казано, макар че съпротивата на момичетата, изразена като кикотене и шегуване, продължава по-дълго от тази на момчетата. В действителност тя продължава през първите пет минути от записа и тогава Дорвал им напомня задачата. През този период те се закачат една друга, но дразнещото поставяне на по-долна позиция се анулира в момента на изговарянето: Сали казва, смеейки се: "Ти си лекомислена! Не, не си". Ако момчетата и момичетата са толкова различни във втори, шести и десети клас, какво да кажем за мъжете и жените във възрастовия диапазон от 24 до 27 години? РАЗГОВОРИТЕ НА ПРИЯТЕЛИ В ЗРЯЛА ВЪЗРАСТ Видеозаписите на приятели в зряла възраст показват естествено развитие на стиловете на младите хора. Изчезнал е огромният натиск на емоциите по отношение на себе и на различните съюзи. Изчезнала е свръхангажираността с родителите и техния авторитет. Видимо присъстват обаче различията в начините на подреждане на себе си по отношения на другия в позите на тялото и в говора.

250

Нека хвърлим поглед към 25-годишните жени. Макар че сякаш се чувстват удобно в експерименталната ситуация, те, изглежда, са фрустрирани от разговора си. Напрегнатостта им се дължи на това, че едната от приятелките смята, че другата е прекалила. "Знам, че сме сме имали спорове преди" Натискът за договаряне на съгласие и сходство се чувства в целия диалог на жените. Интригуващото е, че следи от подобен натиск се откриват и в разговора на момичетата от шести клас. В нетърпението си да прегърне хармонията и да избегне конфликта, Джулия подчертава пред Шанън, че те никога не се карат. Шанън с кратки реплики не се съгласява, посочвайки, че го правят. ДЖУЛИЯ: Аз и ти никога не се караме сериозно. ШАНЪН: |/?/ дълго ДЖУЛИЯ:|Докато влизаме в споДД Имаме спорове, но не кавги. Понякога имаме. ШАНЪН: Например когато играем на дама, спорим и се караме иДД ДЖУЛИЯ: Точно така. |Но нямаме кавги! ШАНЪН: |Ама това еДД [свива рамене] Не всички думи на Шанън се чуват добре, но е ясно, че когато Джулия казва, че тя и Шанън не се карат, Шанън по фин начин не се съгласява. Тя казва: "Например когато играем на дама, спорим и се караме". Джулия обаче настоява, че макар да имат спорове, които са тривиални, те нямат кавги, които са сериозни, а Шанън бързо се отказва от несъгласието. Този зачатък на разногласието израства в непрекъснато появяваща се и контролираща тема в разговора между Пат и Марша – зрелите жени от видеозаписите на Дорвал. Пат започва разговора, като казва, че това, което ѝ харесва у Марша, е, че тя винаги се съгласява с нея. Пам, изглежда, е възнамерявала това да прозвучи като комплимент, като твърдение защо те са приятелки. Може би тя се опитва да оправдае защо е избрала Марша да участва заедно с нея в експеримента. Марша обаче сякаш приема забележката като омаловажаване, внушение, че тя няма собствен ум и мнение. С напредването на разговора Марша многократно твърди, че не е съгласна с Пам, а Пам се опитва да пренебрегне несъгласието и резултатът е, че разговорът се превръща в продължителен спор.

251

МАРША: Ъм-м, Господи, Пам, знам, че сме имали спорове преди. МАРША: Да, обаче имаме разногласия по много въпроси. ЪДмм, училището например. И тъй като ти имаш такова, имаш такова положителноДД ПАМ: |Положително? Ти ме видя преди няколко минути. МАРША:|Ъм-м да, е, не, ти имаш таковаДД ти имаш такова положително отношение4. ПАМ: Не, нямам. МАРША: Виж, ето това е едно нещо, по което имаме разногласия. Може би аз не съм много уверен човек, предполагам, и ти вземаш моя дял. ПАМ: Ами азДД добре, какво мислиш за отношението ми към компютърната наука точно сега? ПО-НИСКОСТОЯЩОТО ПОЛОЖЕНИЕ Един от начините, по които Марша се опитва да докаже, че тя и Пам имат разногласия или са различни, е да посочи, че приятелката ѝ е по-добра студентка и е по-самоуверена. Това запалва искрата на интригуваща демонстрация на по-нискостоящото положение. Пам настоява, че не е самоуверена и не е толкова добра студентка, колкото твърди Марша. От друга страна, тя я обвинява, че е по-добра студентка, отколкото признава: МАРША: Виж, ето още едно нещо. Ти винаги, имам предвид аз съм толкова слаба в това отношение. Влизам в клас и най-високото, на което наистина мога да се надявам, е вероя-... е някоя петица, ако мога да получа петица на някой курс. Предполагам, толкова отдавна не съм получавала шестица. ПАМ: Че не мислиш за това? МАРША: Е, ами добре, не мисля, че това е постижимо. ПАМ: И аз не мисля. МАРША: Но Пам, всеки, знаеш, всеки семестър, когато започваме училище, ти говориш, че трябва да получиш шестица на този курс. ПАМ: Шестици? Получавам петици. Опитвам се, но никога не получавам шестици. Винаги получавам петици. Е, може би с изключение на моите психологически курсове, може би. Но не на всички. В този откъс Пам подкрепя връзката, като предлага на Марша завършека на нейното изречение:

252

МАРША: Предполагам, че толкова отдавна не съм получавала шестица. ПАМ: Че не мислиш за това? И се опитва да играе играта "Аз съм същата": МАРША: Е, ами добре, не мисля, че това е постижимо. ПАМ: И аз не мисля. Марша обаче не иска да разреши на Пам това сходство: МАРША: Но Пам, всеки, знаеш, всеки семестър, когато започваме училище, ти говориш, че трябва да получиш шестица на този курс. Пам обаче се придържа към твърдението си, казвайки, че всъщност не получава шестици, а ако ги получи, не е често: ПАМ: Шестици? Получавам петици. Опитвам се, но никога не получавам шестици. Винаги получавам петици. Е, може би с изключение на моите психологически курсове, може би. Но не на всички. Липсата на постижения подобно на сходството и съгласието, изглежда, е стока, която Пам се опитва да размени за симетрична връзка с Марша. Що се отнася до предположението на Марша, че Пам е самоуверена, тя сякаш приема твърдението, че получава добри оценки като обвинение, на което трябва да се съпротивлява, а не като комплимент, който трябва да се приеме. Сякаш в контраатака Пам посочва, че Марша се е справила добре на курс по религия: "Ти се справи добре на тестовете – 15 от 15 верни", докато "Аз дори не бях чела онези глави". По симетричен начин Марша отрича заслугите си: "Та то до голяма степен е здрав разум". И в това отношение разговорът на шестокласничките съдържа зърната на същата вербална игра. В началото на разговора си те разменят наблюдения за това, колко зле и двете се пързалят на зимни кънки. За жените и момичетата съгласяването и това, да си същият, са начини за създаване на връзка. Да превъзхождаш, да си различен, да се караш – това са заплахи за свързаността. И момчетата купуват връзка, но я купуват с различна валута: те не се страхуват от несъгласията и, изглежда, нямат нужда да се обявяват за еднакви с другите. С всяка стратегия обаче може да се

253

прекали, и Марша сякаш негодува от твърдението на Пам, че винаги се съгласява. Играта на по-нискостоящото положение, която тези две жени играят, напомня за модел на взаимодействие между иранци, който Уилям Бийман нарича вземане на по-ниската ръка. Тази игра обаче – обяснява Бийман – е силно йерархична по природа. Като представя себе си като по-нисък по статус, иранецът се оставя на милостта на някой по-властен, който по силата на това е задължен да прави различни неща за него: тя вкарва в действие схемата на предпазващия. Макар че жените в определени моменти могат да заемат по-долната позиция, така че мъжете да могат да се грижат за тях, играта, играна от жените на този видеозапис, изглежда, има много различна цел: по-скоро да се подкрепя симетрията, а не асиметрията, да се поддържат везните в равновесие, като се понижава собствената страна. БРАКЪТ – "ДОСТАТЪЧНО СЕРИОЗНА ТЕМА" Двадесет и пет годишните мъже представляват съвсем различна картина. Те седят под ъгъл, изглеждат официални и вдървени. Тимъти почти никога не гледа Уинстън. Макар че Уинстън гледа Тимъти, докато слуша, често гледа встрани, и когато говори, никога не поглежда събеседника си. Мъжете демонстрират доста голяма доза дискомфорт и напрежение при избора на тема, за която да говорят. Те са много добросъвестни по отношение на предписанието да говорят за нещо сериозно и за тях сериозно означава нещо важно в света, за което могат да направят съдържателен принос. Ето върху какво се спират: УИНСТЪН: Какво ще кажеш за брака? ТИМЪТИ: Това е достатъчно сериозна тема. УИНСТЪН: Сериозна тема и не получава голямо внимание. При дискутирането на брака – потенциално лична тема – те говорят предимно с абстрактни, общи твърдения, без да разкриват нищо лично: ТИМЪТИ: Защо според теб, ъ-ъ, толкова много бракове не успяват? Това, ъъ, знаеш, е широк въпрос. УИНСТЪН: Мисля, първо, че повечето хора се втурват към брака. (6,0) Просто са нетърпеливи да се оженят.

254

ТИМЪТИ: Аз мисля, ъ-ъ, аз мисля, че много хора – и не казвам, че аз съм такъв, – но много хора нямат адекватна или зряла, как да кажа, дефиниция в живота си на това, какво е любовта. Знаеш, ъ-ъ, не знам, 'щото голяма част от кавгите и несъгласията в браковете и взаимоотношенията-, как да кажа, по мое мнение са, защото човекът има, ъ-ъ, как да кажа, егоистично отношение. В някои отношения разговорът на тези двама мъже е в съгласие с предвижданията за мъжете, но в други отношения – не. Според стереотипа и резултатите от някои изследвания разговорите на жените са по-неуверени. Тимъти обаче се двоуми и използва филтри като знаеш, ъ-ъ, как да кажа и по мое мнение, оставяйки впечатление за несигурност или за неувереност какво точно казва. Изглежда, че ситуацията го кара да се чувства неудобно. Въпреки това, като говори абстрактно, а не лично, той се подчинява на очакванията за мъжката реч, противопоставена на женската. По-късно в разговора Тимъти говори за връзката си с жената, с която излиза. Казва, че обмисля брак, но не е стигнал по-далеч от това: той е предпазлив, защото бракът е завинаги, и е много внимателен, защото жените често се опитват да вадят душата на мъжете, за да се оженят. Тимъти тогава казва: "Знаеш, аз просто не искам да говоря за моята ситуация". След пауза Уинстън отговаря: "Е, моята е с училището, а училището е просто идеален образ на това да си неустановил се човек". Уинстън, изглежда, намеква, че няма приятелка, защото е студент и следователно животът му е неустановен. Той обаче изразява това индиректно, като общо твърдение за ситуацията, в който се намира: "моята е с училището". Тимъти му задава въпроса индиректно, като изказва твърдение ("Аз просто не искам да говоря за моята ситуация"), вместо да попита директно: "А ти?". В друг контекст, например когато се опитват да договарят взаимни предпочитания и решения, жените често са по-индиректни от мъжете. Когато обаче се стигне до разговаряне за личните си взаимоотношения и чувства, много мъже са по-индиректни. "ДОСТА БОЯЗЛИВА НАГЛАСА" Горчив пример на индиректност се появява тогава, когато Уинстън казва, че понякога мъжете стават много предпазливи по отношение на интимните връзки, защото са били наранени, или по неговите думи "опарени":

255

"Мисля, че много хора започват, когато може би са много млади – могат да имат нагласа за това, за което си мислят, че е 100% даване, а после са опарени. Или това, което си мислят, е попарено. И това може, знаеш, да им създаде, как да кажа, доста боязлива нагласа към това за дълго време." Изглежда, Уинстън намеква, че е бил наранен и затова в момента няма никаква връзка. Ако това е, което има предвид обаче, той не го казва директно. Не казва нищо за личните си взаимоотношения. СЛЕДВАЙ ЛИДЕРА Сравняването на видеозаписите на момичетата и момчетата и на жените и мъжете в разговори с приятелите им в тази експериментална среда осигурява свидетелства за модел на половите различия. Тези разговори показват, че момичетата и жените усилено работят за създаване на общност от свързаност чрез споделянето на неприятности в личните им взаимоотношения и борба за поддържане на индивидуалността в условията на натиск да се съгласяваш. Момчетата и мъжете работят усилено да запазят независимостта си в един йерархичен свят, да постигнат интимност в рамката на противопоставянето. Би било подвеждащо обаче да се внушава, че приятелствата на момичетата са напълно егалитарни. Важен аспект на тези видеозаписи е асиметрията в подрежданията, осъществявани от двамата/двете приятели/приятелки в разговора. От двамата второкласници Джими без съмнение е лидерът: неговите изказвания са единствените, които са по-дълги, той дава заповеди и инструкции, дразни и инициира повечето от разговорните крачки. От двамата шестокласници Том е лидерът, който повдига повечето от въпросите, основният говорещ е и приема ролята на изпълнителя в двата случая на говорене за докладване. От 55-те теми, засегнати в тяхното взаимодействие, Том повдига 40. Уолт, който по принцип приема допринасяща и подкрепяща роля, поставя 15 теми, от които 6 включват привличане на вниманието към предмети в стаята. Ситуацията, представена от момичетата, е по-сложна. Второкласничките са единствените, при които няма видими асиметрии в техните позиции. Подрежданията, приети от шестокласничките и десетокласничките, са изумително асиметрични, макар че голяма част от това, което казват, изглежда, цели постигането на видимост на съгласие, подкрепа и връзка. От двете

256

шестокласнички сякаш Джулия е лидерът. От 14-те обсъждани теми тя повдига 12. По-голямата част от обсъжданията се центрират около взаимоотношението ѝ с Мери, загрижеността ѝ да запази приятелките си и тревожността ѝ от раздялата и загубата. Когато експериментаторът влиза за кратко в стаята на петата минута, Джулия е тази, която говори с него. Шанън обаче "избира" темата за взаимоотношението на Джулия с Мери, като казва: "Много лошо е, че ти и Мери вече не сте добри приятелки". По сходен начин по-голямата част от разговора между десетокласничките е за Нанси, но Сали предлага да си говорят за нейните проблеми. В отговор на въпроса на Нанси: "Е, за какво искаш да си говорим?" Сали казва: "Майка ти. Говори ли с майка ти?" От гледна точка на броя повдигнати теми, момичетата изглеждат доста добре балансирани: Сали повдига девет теми, а Нанси – седем. Същевременно обаче всички теми на Сали с изключение на една са въпроси, фокусирани върху Нанси. Много предишни изследвания върху "контрола на темата" приемат, че повдигането на тема е признак за доминиране в разговора. От тази гледна точка Сали "контролира" разговора, когато поставя различни въпроси, въпреки че това е обект на сътрудничеството на Нанси, защото тя трябва да подеме казаното и наистина да го превърне в тема. Може ли наистина да се каже, че тя "доминира", ако темите, които поставя, засягат Сали? В някои отношения разговорът на десетокласниците е по-симетричен, отколкото този на момичетата: Нанси и Сали говорят изцяло за проблемите на Нанси, но както Ричард, така и Тод разказват за личните си неприятности и освен това и двамата реагират чрез омаловажаване и отхвърляне на неприятностите на другия. При възрастните мъже и жени Пам е един вид лидер: обикновено тя поставя темите, на които Марша реагира. Същевременно многократно появяващият се въпрос за това, дали те имат или нямат разногласия, става тема поради отговора на Марша на началното наблюдение на Пам, че Марша винаги се съгласява с нея. Възрастните мъже също представят подобен парадокс: темата за брака е предложена от Уинстън и той е мъжът, който говори с Дорвал, когато изследователят влиза. Същевременно шест от седемте подтеми, чрез които те в действителност обсъждат брака, са избрани от Тимъти. Дали повечето говорене за личните проблеми поставя момичето на по-високостатусна позиция, защото заема повече разговорно пространство, или на по-ниска позиция, тъй като се представя като човека с проблемите? Никой не би предположил, че пациентът има повече статус или власт в пси-

257

хотерапевтичната сесия, макар че той/тя говори през повечето време и повдига всички теми. Дали поставянето на тема означава "доминация" в смисъла на "контролиране" на разговора, ако повдигнатата тема е от основен интерес за другото момиче? Не знам отговорите на тези въпроси, но щях да знам повече неща, ако имах представа дали тези момичета обикновено разпределят ролите на разказващия проблемите и подкрепящия по този начин или в различните разговори си разменят ролите. Във всеки случай е ясно, че въпросите на доминацията и контрола са много по-сложни, отколкото може да се представи в повърхностни описания, като например кой повдига темите. И макар че момичетата и жените са фокусирани върху връзката, а момчетата и мъжете – върху статуса, сред жените и момичетата съществуват асиметрии, а сред мъжете и момчетата – симетрии. С цялата си сложност тези видеозаписи показват, че от най-ранна възраст през юношеството момчетата и момичетата създават различни светове, в които след това живеят мъжете и жените. Не е чудно, че жените и мъжете, които се опитват да правят нещата във взаимоотношенията едни с други правилно, толкова често откриват, че нещо не достига на партньорите им, а те самите са критикувани. Опитваме се честно да говорим един с друг, но от време на време изглежда, че говорим на различни езици – или поне на различни полДлекти. БЕЛЕЖКИ 1 С подкрепата на Обществото за изследване на детското развитие Брус Дорвал ме покани заедно с учени от няколко дисциплини да анализираме неговите видеозаписи. Както отбелязах в една бележка към Втора глава, Дорвал осигурява описание на плана на изследването си, писмени транскрипции на извадки от видеозаписите и анализи на същите данни от други учени в редактирания от него том Conversational Coherence and Its Development (Разговорна кохерентност и нейното развитие). Тази глава включва материал, адаптиран от моя принос към този том: "Gender Differences in Conversational Coherence: Physical Alignment and Topical Cohesion" (Полови различия в разговорната кохерентност: физическо подреждане и съгласуваност на темата), както и сходен материал, представен в "Gender Differences in Topical Coherence: Creating Involvement in Best Friends' Talk" (Полови различия в съгласуваността на темата: създаване на обвързаност в разговорите на най-добрите приятели).

258

2 Thorne, p. 170. 3 По-късно наблюдавах и други записи от изследването на Дорвал и установих, че и те съответстват на описания тук модел. 4 Това, което изглежда като фалстарт (Марша: "Ти имаш таковаДД ти имаш такова положително отношение"), е резултат от прекъсване. Между двете фрази от този вид изследователят влиза в стаята в съответствие с експерименталния план и накратко напомня на говорещите задачата, която стои пред тях.

259

10. Живеене с асиметрията: благоприятните възможности за общуването Една американка, тръгнала на ваканционно пътуване с кораб, свършва в турски затвор. Когато четох книгата ѝ Never Pass This Way Again1 (Никога повече не преминавай по този път), имах възможност да видя, че премеждието на Джийн Лъпер е екстремален пример на катастрофалните последствия, възникващи от кроскултурните различия в това, което аз наричам разговорен стил – начините на формулиране на онова, което искаш да кажеш, и какво си мислиш, че правиш, когато го казваш. Преживяването на героинята по необикновено драматичен начин илюстрира и опасностите от опитите да се избягва конфликта и възпитано да се каже "не". Лъпер слиза от кораба за кратка обиколка по древните руини в Турция. На едно място на археологически разкопки тя изостава от групата си, защото била погълната от възхищение към старините. Изведнъж пътят ѝ бил препречен от мъж, продаващ сувенири, които тя не желаела да купи. Въпреки това се оказала с каменна глава в ръцете и когато любезно му казала, че не я иска, той не пожелал да си я вземе обратно. Вместо това ѝ подхвърлил друга глава, която тя автоматично отново взела в ръце. Тъй като мъжът не искал да си прибере нито един от сувенирите, според нея единственият начин да избяга бил да му предложи да ги купи. Намалила наполовина неговата цена и се надявала, че той ще се откаже, а тя ще може да си продължи пътя. Вместо това той се съгласил с цената и тя пуснала двете глави в голямата си торба. Когато обаче му подала парите, той и връчил трета глава. Още веднъж тя настоявала, че не я иска, но той просто отстъпил назад, за да не я вземе обратно. Невиждайки никаква алтернатива, тя платила и третия сувенир и се отдалечила с наперена походка – гневна и разстроена. Когато Лъпер се опитала отново да се качи на кораба, показала чантата си на митничарите, които я арестували и хвърлили в затвора за опит да изнесе незаконно национално богатство. Третата глава била истинска антика. След като съм живяла в Гърция и съм наблюдавала вербалното изкуство на пазаренето, бях в състояние да видя, че говоренето с продавача и казването, че тя не желае да купува сувенирите, за него може да е означавало, че е възможно жената да ги поиска, ако цената е по-ниска. Ако наистина няма намерение да купува, тя изобщо нямаше да му говори. Щеше да го из-

260

бута от пътя си и да продължи, без изобщо да установява контакт с очи – а със сигурност и без да взема сувенирите в ръка независимо колко настоятелно той ѝ ги предлага. Всеки път, когато тя приемала един сувенир, той получавал доказателство за нейния интерес и насърчение да предложи друг. Всяка стъпка в неговата все по-агресивна тактика на продажбата е отговор на онова, което по всяка вероятност му изглеждало като маневри при пазаренето от нейна страна. Да откаже да го погледне или да му проговори, или като последно убежище да постави главите на земята – това били немислими алтернативи за добре възпитаната американка. Лъпер платила скъпо за този мимолетен срив в общуването между културите. Макар че кроскултурната комуникация между жените и мъжете по принцип има по-малко драматични последствия, процесът на нарастващи недоразумения, чрез който тя се проявява, е подобен. В определен смисъл погрешната комуникация между жените и мъжете е даже още по-опасна, защото е по-всепроникваща в живота ни и сме по-малко подготвени за нея. Когато говорим с хора, идващи от различни страни, очакваме различия и имаме начин да мислим за тях: например като "нрави" и "културни допускания". Не очакваме обаче семейството, приятелите, колегите и интимните партньори, които са израснали в "същата култура" и говорят "същия език", да разбират думите различно и да имат различни гледища за света. Много често обаче е така. ЗАЩО НЕЩАТА СЕ ВЛОШАВАТ Преживяването на Джийн Лъпер илюстрира процеса, който Грегъри Бейтсън идентифицира и наименова "взаимодопълваща се шизмогенеза"* – взаимно утежняваща се спирала, чрез която реакцията на всеки човек на поведението на другия провокира по-засилени форми на отклоняващо се поведение. Нарастващата фрустрация на Лъпер по отношение на агресивната тактика на продавача води до поведение, което го насърчава да я засилва още повече. Например тя предлага ниска цена за двете глави, защото не желае да ги купува, но от негова гледна точка това е демонстрация на интерес и готовност да се участва в процеса на пазаренето. Следователно това, което тя е направила, за да избегне ситуацията, единствено още повече я въвлича в нея. Взаимодопълващата се шизмогенеза2 обикновено настъпва тогава, когато жените и мъжете имат различаваща се чувствителност и свръхчувствителност. Например мъж, който се страхува да не загуби свободата си, се

261

отдръпва при първия знак, който интерпретира като опит да бъде "контролиран", но отдръпването е именно сигналът, който задейства алармата за много жени, страхуващи се да не загубят интимността. Нейните опити да се доближи утежняват неговия страх, а неговата реакция – отдръпването още повече – ще утежнят нейните страхове и т.н. в непрекъснато разширяваща се спирала. Разбирането на стила на другия и мотивите зад него е първата крачка към разчупването на тази разрушителна спирала. НЕРАВЕНСТВОТО ЗАПОЧВА У ДОМА Друга причина, поради която половите различия са много по-притесняващи от другите кроскултурни различия, е, че те се появяват там, където са домът и сърцето. Всички ние чувстваме, че навлизането в изключително чужда култура включва риск и именно затова пътуванията в чужбина съдържат тръпката от приключението. Очакваме обаче да сме в безопасност в собствения си дом. Там очакваме да сме равни. Социологът Ървинг Гофман3 посочва, че неравенството, дължащо се на различия в расата и етническия произход, изчезва, когато хората от една и съща раса или етнически произход затворят вратата на собствения си дом. В личните, частните територии, които ценим като рай извън външния свят, основаното на пола неравенство се възцарява на собствени основания. Ние не само че не избягваме такава дискриминация в най-интимните си взаимоотношения, но и трудно можем да ги схванем отделно от половобазираните подреждания, които са вътрешно асиметрични, т.е. внушаващи различия в статуса. Не можем да направим и стъпка, без да приемаме позиции, които са предписвани от обществото и са полово специфични. Разиграваме и създаваме пола си и неравенството си с всяка стъпка, която правим. ФИЗИЧЕСКИ КОНСТЕЛАЦИИ Жена и мъж, които демонстрират взаимно привличане, не могат да го направят по един и същ начин. Когато мъжът и жената вървят по улицата прегърнати, неговата ръка е около раменете ѝ, а нейната лежи на кръста му. Ако позата им е по-обикновена, неговата ръка може да е в джоба, а тя да се обляга на нея. Тези пози не са симетрични. Ако жената върви с ръка около раменете на мъжа, а неговата е около кръста ѝ, минувачите се обръщат в закъсняла реакция. Ако жената държи ръцете си в джобовете, докато момчето се е обесило на ръката ѝ или тя е поставила ръката си на раменете му, а

262

неговите ръце са в джобовете, шансовете са, че жената е майката, а момчето е нейно дете. Някои хора посочват, че мъжете поставят ръце на раменете на жените, а не обратното, защото мъжът обикновено е по-висок, така че би било неудобно, ако не и невъзможно за жената и мъжа да си сменят позите. Тези ритуали обаче се наблюдават дори когато мъжът не е по-висок и трябва да се протяга, за да поддържа защитаващата позиция. Ако е прекалено нисък, за да обгърне раменете на жената, двойката няма да смени позите си, а ще се спре на държането за ръце. Нещо повече: нашето общество очаква мъжът да е по-висок (и по-възрастен, и по-богат, и по-умен) точно защото това го поставя в рамката на защитаващия... и по-висшестоящия по статус. Асиметрията на подреждането на жените и мъжете е въплътено от позите, които заемат. Човек не може да си представи дори най-интимните моменти, без да се позовава на пола. Когато жена и мъж лежат на земята или на леглото, обикновено той лежи по гръб – изпънат и прав, докато тя е на една страна, а тялото ѝ е извито и сгушено в неговото. Нейната глава лежи на рамото му, а ръката му я прегръща. Всеки ден мъжете и жените заемат тези пози автоматично и тяхната ритуализирана природа е източник на спокойствие и удобство: изглеждат правилни и добри, защото са лично познати и отчасти защото отразяват като огледало конфигурацията, която сме виждали безброй пъти по снимките, във филмите и в живота. Разиграването на ритуала обаче също подкрепя асиметрията на взаимоотношението, тъй като той е здрав, стабилен, непоклатим, защитаващ, а тя е извън равновесието, извън центъра и е защитавана. Поетесата Черил Ромни-Браун е написала стихотворение, центрирано около всепроникващия образ на жената, която заравя лице в извивката на тила на мъжа4. Тя показва, че този жест се появява непрекъснато през целия живот на жената: В ИЗВИВКАТА НА НЕГОВИЯ ТИЛ Меките косъмчета на раменете му светят като еполети и ми напомнят за копринените черничени нишки, които Пенелоп използваше, за да преде гоблени, докато чака нейният герой да си дойде у дома. Ние, жените, винаги копнеем мъжете да излязат от мита или от рекламата на Марлборо.

263

Започва изцяло отначало, когато той милва тила ми. Вдъхвам мириса, започвам да се отпускам. Още веднъж ставам беззащитното момиче, което иска само да затвори очи и да зарови глава в извивката на неговия тил. На колко години бях първия път, вероятно на три? Случи се, когато Татко се върна у дома. "Моля те, прегърни ме, защити ме тук, където вълците са навън, а очите им горещи парят. Ако не го направиш, знам, че ще умра." Затворих очи и зарових глава в извивката на неговия тил. Когато бях на шестнадесет, узряла, но чиста, долу на пристанището една гореща лятна нощ, устните на първата ми любов докоснаха моите. "Принце мой, твоята Жулиета е тук." Розов тюл обви сърцето ми. Затворих очи и зарових глава в извивката на неговия тил. Аз съм пораснала жена, майка на мъже. Преживяванията вехнат, паметта се усмирява. Дори и само за момент съм спасена. Моят принц е тук може би за час, готов да се бие, да убие всичките ми врагове. Илюзии, митове, без значение какво, е вярно. Затварям очи и заравям глава в извивката на неговия тил. Стихотворението на Ромни-Браун улавя детската природа на асиметричната прегръдка, в която жената поставя глава на рамото на мъжа, гушвайки се в него, и значението ѝ на акт на защита. Поетесата проследява сладкото чувство да бъдеш защитен до взаимоотношението ѝ с баща ѝ, ко-

264

гато е била дете. Предполагаемо, малкото момче също може да се е гушвало в майка си или баща си, търсейки утеха и защита. Като възрастна обаче жената все още заема детската поза в констелацията, докато мъжът се е придвижил до позата, заемана от родителя. Това стихотворение улавя и автоматичния начин, по който жената се придвижва към позата на защитавана с мъже, които не я закрилят в буквалния смисъл. Стандартната жива картина си е неизменно на мястото, готова за младото момиче да заеме мястото си в нея при първата си среща с момче, и все още е там – половин живот по-късно, за да влезе в нея след развода. Ролята на жената в тази ритуална конфигурация е подемана отново дори когато тя отдавна е доказала способността си да защитава другите като "майка на мъже". Ригидността на тези ритуални констелации е представена в централна сцена от филма The Accidental Tourist (Турист по неволя). Героят Мейкън, раздърпан и объркан се появява в дома на Мюриъл – жена, която е проявила романтичен интерес към него. Мейкън разказва на Мюриъл ужасната история за смъртта на сина си и признава, че не е могъл да се възстанови след нея. Затрогната от признанието му, Мюриъл го води до леглото, за да го утеши от опустошителната му загуба. В леглото той лежи по гръб и повдига ръка, за да прегърне Мюриъл, която се сгушва в него. При ръководенето на тази сцена очевидно режисьорът е почувствал, че изискванията на конвенцията, които нареждат на мъжа да заеме физически позата на защитник и успокояващ, са по-силни от изискванията на непосредствената сцена, в която Мюриъл успокоява Мейкън. Физическото подреждане, предприемано от жените и мъжете един към друг, когато лежат заедно, е само една от цяла мрежа асиметрии, които разиграват нашия пол и едновременно с това подкрепят статусните различия между мъжете и жените. Гофман5 е убедителен, когато описва тези асиметрии: "В нашето общество във всички класи и най-нежното изразяване на привързаност включва демонстрации, които са политически съмнителни. Мястото, заемано от жената в тях, е диференцирано и реципрочно на това, заемано от мъжа. Междуполовите жестове на привързаност и любов имитират и разиграват защитника и защитавания, прегръщащия и прегръщания, успокояващия и успокоявания, подкрепящия и подкрепяния, даващия привързаност и приемащия я, а като единствено естествено се приема мъжът да е обгръ-

265

щащият, а жената – обгръщаната. Това не може да не ни напомни, че мъжката доминация е от много специален вид, доминация, която може да се пренесе директно и в най-нежния, най-любещия момент, без видимо да причинява напрежение – всъщност тези моменти едва ли биха могли да се схващат отделно от тези асиметрии." Полът е категория, която никога няма да си отиде. Както се изразява Гофман, той е "една от най-дълбоко вкоренените черти на човека". Създаваме мъжествеността и женствеността в начина си на поведение, вярвайки през цялото време, че просто действаме "естествено". Чувството ни за това, което е естествено обаче, е различно за жените и за мъжете. Това, което разглеждаме като естествено мъжко и женско, се основава на асиметрични подреждания. По думите на Гофман половите отношения са построени по модела на комплекса родител-дете. Казано иначе, начините, по които разиграваме пола си, когато се опитваме са бъдем добри жени и мъже, приемат значението си по аналогията на родителите и децата. Гофман посочва, че мъжете за жените са като възрастните за децата: любещи защитници, които ще държат вратите отворени, ще предлагат първата порция сладки, ще посягат към високите рафтове и ще вдигат тежкия багаж. Но заедно с привилегиите на детството идват и спънките: дейностите на децата могат да бъдат прекъсвани, а тяхното време и територия могат да бъдат отнемани. Заедно с привилегията да те предпазват идва и загубата на правата, и това, че могат да не те уважават и да не те третират като пълноправен човек. Да защитаваш значи да се поставиш в рамката на някой, който е компетентен, способен и заслужаващ уважение. Да си защитаван значи да се поставиш в рамката на некомпетентен, неспособен и заслужаващ глезене. АСИМЕТРИИ В РАЗГОВОРА: "НАПРАВИХ ГО ЕДИНСТВЕНО ЗАРАДИ ТЕБ" Когато говорех с двойки за общуването в техните взаимоотношения, бях изненадана колко често мъжете споменават ролята си на защитник на жените при обясняването защо са говорили по определен начин. Например една двойка ми разказа скорошен техен спор. Жената забелязала, че съпругът ѝ си щади едната ръка и го попитала защо. Той отговорил, че ръката го боли. Тя го попитала откога е така, а той отговорил: "О, от няколко седмици". За негова изненада тя реагирала с обида и гняв: "Продължавай, продължавай да ме третираш като чужденка!".

266

За нея интимността означава да казваш какво мислиш, включително и какво те боли. Като не ѝ казал за болящата го ръка, съпругът ѝ я отблъсквал, поставял я на разстояние с мълчанието си. Инстинктивно разбирах гледната точка на тази жена, обаче не разбрах моментално неговата гледна точка. Обяснявайки своята част от историята, той каза: "Предполагам, че от самото начало мъжете се научават да защитават жените". Това ме озадачи. Попитах каква общо има защитата с това, че не е казал на съпругата си за болящата го ръка. "Аз я щадях – обясни той. – Защо трябва да я тревожа, като ѝ казвам за моята болка, след като може да не е нищо съществено и така или иначе да си отшуми?" Вземането на решение какво да каже на жена си отразява възприеманата от този мъж роля на защитник. То обаче израства и подкрепя подреждането, чрез което той заема по-висшестояща позиция. Той е по-силен от нея и има властта да я тревожи чрез информацията, която споделя. Този мъж не смята (така, както жена му възприема), че се опитва да ореже тяхната интимност. Интимността просто не е въпрос за него. В нейния свят споделянето на лична информация е фундаментален материал за интимността, така че задържането ѝ я лишава от близостта, която е кръвта на живота ѝ. Тези различни интерпретации на една и съща информация отразяват просто различните им грижи и интереси. Те са настроени на различни честоти. Може би този мъж е защитавал и своята автономия, спестявайки си прекомерната демонстрация на загриженост от страна на жена си. Не това обаче посочи той, когато обясняваше причината и мотивите за действията си. В неговата обяснителна система ролята му на защитник е основна. Същото е вярно за друг съпруг, чиято жена се оплакваше от много различен тип поведение. Съпругата, която ще нарека Мишел, възразяваше срещу навика на съпруга ѝ – Гари, да отговаря на въпросите ѝ, като осигурява различна информация от тази, за която тя е молила. Ето две типични размени, които тя си спомни: МИШЕЛ: В колко часа започва концертът? ГАРИ: Трябва да си готова до 19:30. МИШЕЛ: Колко души ще дойдат на вечеря? ГАРИ: Не се притеснявай. Ще има достатъчно храна.

267

Мишел се фрустрира, защото чувства, че като задържа информация, Гари здраво държи властта във взаимоотношението им. Той обаче твърди, че "се грижи вместо нея", като стига до същността на въпросите ѝ. И двете гледни точки са правдоподобни. Причината за различните им интерпретации на едни и същи разговори лежи в двусмислието, което е вътрешно присъщо на предпазването. Той разглежда вниманието си към нейните грижи като предпазващо; тя вижда, че предпазващата поза го поставя по-горе по компетентност и контрол. Друг мъж сподели сходни разговори с жена си. В неговия случай обаче ролите са обърнати: жената – Валери, е тази, която дава това, което според нея е релевантна информация, вместо да отговори на зададения въпрос, а съпругът – Нед, възразява срещу този неин навик. Ето два примера от техните диалози: НЕД: Тръгваш ли? ВАЛЕРИ: Можеш да подремнеш, ако искаш. НЕД: Ще свършваш ли скоро? ВАЛЕРИ: Искаш ли веднага да вечеряме? Защитавайки се срещу оплакванията на Нед, Валери дава обяснение, което е много различно от предложеното от съпруга в предишния пример. Тя казва, че предвижда желанията и грижите на Нед. Тези мъж и жена дават различни обяснения за същото поведение; изглежда, те наистина вярват, че правят същото нещо поради различни причини. Да бъдеш защитникът е централно за него; да бъдеш откликващ е централно за нея. Ако жените и мъжете понякога имат (или посочват) различни мотивации, когато се държат по един и същ начин, съществуват и ситуации, в които различните им мотивации ги карат да се държат различно. Всеки човек си изработва уникален начин за балансиране на статусните различия и свързаността с другите. Ако обаче помислим за тези мотивации като двата края на един континуум, жените и мъжете като групи обикновено се струпват в противоположните краища. Поради тези различия в гледните точки мъжът и жената могат да възприемат една и съща сцена по различен начин и да интерпретират погрешно мотивите на другия. Разбирането на различията мо-

268

же да намали погрешните интерпретации и да внесе смисъл там, където видимо няма такъв. РЕШАВАНЕ НА РЕБУСИ Един мъж озадачено ми разказа за най-бунтарски настроения си приятел от детството – Хенри. Хенри се бунтувал срещу авторитета на всяка крачка: в начина, по който носел косата си (стърчаща във всички посоки), по който се обличал (крещящо и абсурдно), нещата, които правел (провеждал ексцентрични разговори по телефона, публично се присмивал на учителите), начина, по който планирал бъдещето си (отказал да отиде в колеж и вместо това напуснал страната). Няколко години по-късно обаче Хенри се върнал в САЩ... трансформиран като традиционалист. Например той настоявал, че приятелите, които му ходят на гости, трябва да водят и жените си, защото съпругите трябва да придружават съпрузите си навсякъде. Политическите му виждания ставали все по-консервативни. Бунтарски настроеният младеж, който се превърнал в авторитарен възрастен, е често наблюдаван парадокс. Спомням си, че бях изненадана, когато за пръв път чух наблюдението на Шарлот Линд, че полицаите, чиито разговори тя изучавала, често говорят за това, какви "лоши момчета" са били, разменяйки си истории за младежки лудории и колко умно са нарушавали закона в дивите си дни. Тази привидна загадка сега отново се върна, а парчетата ѝ си паснаха идеално, когато започнах да разбирам становището за света като йерархичен социален ред. "Родените бунтари", които не зачитат авторитета, не са слепи, а точно обратното: свръхчувствителни към него. Незачитането на авторитета е начин за себеутвърждаване и отказ да приемат подчинена позиция. Когато пораснат достатъчно или се установят в достатъчна степен, за да заемат доминираща позиция, подкрепянето на авторитета става начинът, по който те утвърждават себе си, тъй като йерархията сега действа в тяхна полза. Друга загадка, която се разреши, бяха сходствата и различията по отношение на баща ми. Той например ми предаде любовта си към четенето и думите. "Коя книга четеш?" – редовно ме питаше той, докато бях дете. Бях обаче разочарована, когато като възрастна му препоръчах някои от романите, които обичах, а той не можеше да ги прочете до края. "Толкова е скучно – казваше той. – Изобщо нищо не се случва." Той така и не успя да ме накара да прочета някои от книгите, които е обичал като дете (например "Тримата мускетари") и като възрастен (например "Малтийският сокол"). Подоб-

269

но на повечето мъже баща ми се интересува от действието. И затова разочарова майка ми, когато тя му казва, че не се чувства добре, а той ѝ предлага да я заведе на лекар. Той е фокусиран върху това, какво може да направи, докато тя търси съчувствие. ДВА ПЪТЯ КЪМ ОБВЪРЗАНОСТТА Предлагането на съчувствие и желанието да се направи нещо могат да са различни начини за постигане на една и съща цел – обвързване и ангажираност с другите. Всички разговори служат на универсалната човешка потребност от обвързване, както и на едновременната, но противоположна потребност от независимост. Точно както жените и мъжете често имат контрастиращо чувство за интимност, така често имат и контрастиращо чувство за независимост. Тези, които разглеждат взаимоотношенията като фундаментално йерархични, ще смятат, че да си независим означава, че трябва да си доминиращият, а не подчинения. Възможно е обаче и друго гледище – да избегнеш да бъдеш зависим от или подчинен на другите, но и да не ги доминираш. С други думи, съществува и симетрична, а не само асиметрична независимост. Фактът, че тези две становища обикновено отразяват мъжките и женските гледища за независимостта, се подкрепя от изследването на Филип Блумстейн и Пепър Шуарц American Couples (Американските двойки)6. Съпруг, който те цитират като типичен, казва, че има нужда да бъде независим и другите да зависят от него. То е следствие от позицията на защитник, но е вградено в значението на това, какво означава да си мъжествен в нашето общество. Различието между мъжките и женските допускания за независимостта се появява и в нагласите към парите. Блумстейн и Шуарц установяват, че за мъжете да имаш пари осигурява чувство за власт, а за жените – за сигурност и автономия – просто възможността да не си зависим. Интригуващ резултат от тяхното сравнение на хетеросексуални и хомосексуални двойки е, че само сред лезбийските двойки печеленето на повече пари не поставя партньора в ролята на по-властния във взаимоотношението. Те установяват, че лезбийките използват парите, за да избегнат зависимостта, но не и за да доминират. Само сред двойките от хомосексуалисти единият партньор се чувства като имащ по-голям успех, ако доходът на другия е по-нисък.

270

КОГАТО СИЛНИТЕ СТРАНИ СТАНАТ ОТГОВОРНОСТИ Тези различаващи се разбирания за независимостта израстват от отчетливите типове отношения, които жените и мъжете научават и практикуват като момчета и момичета, докато растат. Тези отделни светове упражняват отчетлив натиск върху всеки пол. Натискът да се поддържат връзки с другите, като същевременно изглеждаш умел и начетен, и докато договаряш относителен ранг, може да се превърне в бреме за момчетата и мъжете. Натискът да се постига статус, докато избягваш конфликта и не изглеждаш по-добър от всеки друг, може да се превърне в бреме за момичетата и жените. Жените понякога страдат от свръхналичие на свързаност. Например техните очаквания, че изразяването на неприятностите трябва да се посреща със съответни неприятности, може да се почувства като строго изискване да имаш съответни неприятности, за които да разказваш. Една жена сподели с нейна приятелка: "Мариан се опитва да ме омотае в нейните неврози, внушавайки, че и аз имам същите проблеми като нейните. Не ми харесва, защото аз нямам такива проблеми." Подобна фрустрация беше изразена от друга жена – Джил, която ми разказа за приятелката си Елизабет, която винаги я включва в изказванията си: "Имаме проблем с това" или "Това е проблем за нас". Когато Елизабет направи такова включващо изказване, очаква Джил да излезе със съответно преживяване. Ако Джил каже: "Това не е проблем за мен", Елизабет се чувства отхвърлена и обвинява Джил, че я омаловажава. "Някои жени не ти дават да бъдеш различна – казва Джил. – Не ти дават да имаш никаква индивидуалност." Ако жените не са винаги идеално удовлетворени от приятелствата си с други жени, и мъжете не са идеално щастливи с приятелствата си с мъже. Много мъже са ми казвали, че предпочитат да имат жени за приятели, защото им е по-трудно да говорят с мъже. Един мъж ми каза, че са му трябвали две години в нов град, за да намери двама мъже, които били готови да говорят за чувствата си, да признаят проблемите си и да изслушат неговите, мъже, които той не чувствал като съревнователно настроени по отношение на него. Потребността на мъжете да са силни и независими през цялото време може да се почувства като строго изискване да нямаш никакви проблеми. Това е становището, изразено пред Катрин Кьолер Рийсман от разведен мъж, който казал: "Мисля, че всеки мрази някой да знае, че има

271

проблеми... Винаги се опитваш да запазиш личните си проблеми за себе си...". Няколко мъже коментираха пред мен, че американците поконкретно са тези, които превръщат приятелските разговори в съревнование. Един британец ми разказа, че у дома в Англия най-добрите му приятели са мъже, но откакто е емигрирал в САЩ, повечето от приятелите му са жени. При едно връщане обратно в родината прекарал известно време със стар приятел мъж. "Ние отстъпвахме един пред друг – ми каза той, обяснявайки каква е разликата. – Не се опитвахме да сме отгоре или да говорим през цялото време." Американец изрази подобно мнение. Той каза, че според него с европейските мъже се говори по-лесно. "Да говориш с американци – коментира той – е все едно да си във военна зона." И въпреки това мъжът, който ми каза, че са му трябвали две години, за да открие мъже, с които да се сприятели, все пак е намерил двама. А всеки познава жени и мъже, които в някои отношения "приличат" повече на другия пол, отколкото на собствения. Това е естествено, тъй като хората развиват модели на поведение, основани на безброй влияния, например къде са израснали, какъв е етническият им произход, религиозната или културната им принадлежност, класата и огромният резервоар от личен опит и генетичното наследство, които превръщат живота и личността на всеки в нещо уникално. Същевременно виждането на модел, съобразно който да се оценяват индивидуалните различи, осигурява начална точка за развитие не само на себеразбиране, но и на гъвкавост – свободата да се опиташ да правиш нещата различно, ако автоматичните начини те да се правят не дават напълно успешни резултати. Както жените, така и мъжете могат да имат полза от научаването на стиловете на другия. Много жени биха могли да се научат от мъжете да приемат известна доза конфликт и различие, без да ги разглеждат като заплаха за интимността, а много мъже биха могли да се научат от жените да приемат взаимозависимостта, без да я разглеждат като заплаха за своята свобода. Склонността на жените да запазват интимността като избягват конфликта обяснява и първоначално изненадващия резултат на Блумстейн и Шуарц, че в сравнение с мъжете жените искат да прекарват повече време отделно от партньорите си. Според мен за това има две причини. Първо, много жени имат тип общуване с приятелките си, който нямат с партньорите си, и той не е възможен, ако партньорите им присъстват. Второ, когато же-

272

ните са с партньорите си, правят повече приспособявания и съгласуване, купувайки хармония на цената на личните си предпочитания. Следователно да си партньора си внася по-голямо напрежение за тях, отколкото за мъжете, които са по-малко склонни да се нагаждат към другия. Ако съгласуването и нагаждането автоматично означават напрежение, то автоматичната съпротива на волята на другите означава същото. Понякога е по-ефективно да приемеш позицията на съюзник. "Най-добрият" стил е гъвкавият стил. Най-свободният човек е онзи, които може да избира кои стратегии да използва, а не този, който робски трябва да изпълнява един и същ сценарий отново и отново – както всички ние сме склонни да правим. Няма нищо вътрешно погрешно в автоматичното поведение. Ако не правехме повечето неща автоматично, щеше да е необходима огромна концентрация и енергия, за да направим каквото и да било. Като осъзнаем обаче начините си на говорене и каква е тяхната ефективност, можем да надделеем над автоматичните си импулси и да адаптираме обичайните си стилове, когато не ни служат добре. ВСИЧКО ЗАВИСИ Когато се опитват да развият такова съзнание за начините на говорене, хората често ме питат какво "наистина означава" определен израз или разговорен навик. Винаги отговарям, че никоя фраза или средство няма само едно значение. Подобно на практиката на припокриването – започването да се говори, когато някой друг вече го прави – онова, което на повърхността изглежда като същия начин на говорене, може да има разнообразни значения и ефекти. Слушащият може да говори заедно с говорещия, за да осигури подкрепа или за да промени темата. Дори смяната на темата може да има цял диапазон от значения. Може да демонстрира липса на интерес, може да е опит да се доминира разговора, или да е един вид "средство за взаимни разкрития" – съчетаване на преживяванията на говорещия с тези на слушащия. Дори взаимните разкрития могат да се правят с различни мотиви: или в духа на свързаността, за да се установи връзка и да се подчертае еднаквостта, или в духа на съревнованието, за да се "затапи" някоя история и човек да се постави в рамката на по-важния. Свидетелство, че едно и също поведение може да има много различни значения, се появява в една статия на Лий Кронк, сравняваща даването на подаръци в различните култури. Цитирайки американски пример, Кронк описва обичая, наречен ксаро с думите на мъж от племето кунг на

273

име Ксома: "Ксаро е когато аз взема нещо ценно и ти го дам. По-късно, много по-късно, когато ти намериш нещо добро, ми го даваш на мен. Когато аз намеря нещо добро, ще го дам на теб и така ще прекараме годините заедно."7 Попитан какво би се приело за справедлива размяна (например колко наниза мъниста ще трябва да дадеш, ако приятелят ти е дал копие?) Ксома не отговаря. Той обяснява, че всяко връщане в замяна ще е приемливо, защото "ние не търгуваме с неща, ние търгуваме с хора". Обратното, новогвинейското общество има обичай, наречен мока, според който даровете се дават за спечелване на престиж и за засрамване на съперниците. Един легендарен мока подарък, даден през 70-те години, включвал неколкостотин свине, няколко крави и диви птици, камион, мотопед и хиляди долари в брой. Твърди се, че човекът, който дал всичко това, казал на този, на когото го дал: "Спечелих. Нокаутирах те, като дадох толкова много". В тези два културни ритуала един и същ акт – даването на подарък – има много различно значение. Ксаро, осъществяван между приятели, е сътрудничещ, докато мока, осъществяван между съперници, е съревнователен. Ключовото различие между тези две практики е симетрията срещу асиметрията. При ксаро размяната на дарове е симетрична – всеки приятел отвръща със съответния подарък. При мока обаче е асиметрична, като всеки съперник се опитва да "затапи" подаръците на другия, така че да може да бъде отгоре. Тъй като всяко твърдение или действие може да израсне от изключително разминаващи се мотиви и намерения, не е безопасно да се доверяваме на инстинктите си за това, какво "означава" даден коментар или действие. Човек от племето кунг може да има много различна инстинктивна реакция на подарък, отколкото член на новогвинейското племе, което практикува мока. Това съзнание може да бъде ключ към подобряването на разговорите и взаимоотношенията между мъжете и жените. Всички ние ще направим добре, ако не се доверяваме на автоматичните си реакции на онова, което другите казват, и особено ако са отрицателни. Необходимо е да се опитаме да видим нещата от перспективата на другия човек. След като знаят, че мъжете и жените често имат различни допускания за света и за начините на говорене, хората са много креативни по отношение на откриването как това недоразумение влияе върху взаимоотношенията им.

274

БЛАГОПРИЯТНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ОБЩУВАНЕТО Много експерти ни казват, че правим нещата погрешно и че трябва да променим поведението си – нещо, което обикновено звучи по-лесно, отколкото се оказва в действителност. Тренингът по сензитивност преценява мъжете по женските стандарти, опитвайки се да ги накара за говорят повече като жени. Тренингът по себеутвърждаване преценява жените по мъжките стандарти и се опитва да ги накара да говорят повече като мъже. Несъмнено на много хора може да се помогне, като бъдат научени да са по-чувствителни или по-себеутвърждаващи се. На малко хора обаче се помага, като им се каже, че правят всичко погрешно. А в това, което хората правят, е възможно малко неща да са погрешни, дори и ако завършват със спорове и кавги. Проблемът може да е в това, че всеки партньор действа в рамките на различна система и говори на различен полДлект. Очевидният въпрос е: "Може ли полДлектът да се преподава? Могат ли хората да променят разговорния си стил? Ако искат – да, могат – до известна степен. Хората, които задават този въпрос обаче, рядко искат да променят собствения си стил. Обикновено това, което имат наум, е да изпратят партньора си "на поправка": искат да го/я накарат да се промени. Променянето на собствения стил е много по-малко привлекателно, защото той не е само как вие действате, но и кой смятате, че сте. Следователно по-реалистичният подход е да се научим да интерпретираме посланията на другия и да обясняваме собствените си послания по начин, по който партньорът ни може да ги разбере и да ги приеме. Разбирането на полДлектите прави възможна промяната – да се опитате да говорите по различен начин, когато искате. Но дори и ако никой не се промени, разбирането на полДлектите подобрява взаимоотношението. След като осъзнаят, че партньорите им имат различни разговорни стилове, хората са склонни да приемат различията, без да обвиняват себе си, партньорите си или взаимоотношението си. Най-голямата грешка е да се вярва, че има само един правилен начин да се слуша, говори, да се води разговор – или взаимоотношение. От нищо не боли повече, отколкото да ти се казва, че намеренията ти са лоши, когато знаеш, че са добри, или че правиш нещо погрешно, когато знаеш, че просто го правиш по своя начин. Невиждайки стиловите различия такива, каквито са, хората правят заключения за личността ("ти си нелогична", "ти си несигурна", "ти си егоист") или намеренията ("ти не слушаш", "ти ме омаловажаваш"). Разби-

275

рането на стиловите различия такива, каквито са, сваля напрежението от тях. Вярата, че "ти не се интересуваш от мен", "на теб не ти пука за мен така, както аз се интересувам от теб" или "ти искаш да ми отнемеш свободата", кара човека да се чувства ужасно. Вярата, че "ти имаш различен начин на показване, че слушаш" или "да показваш загрижеността си" прави възможно договарянето без вина: можеш да молиш или да правиш приспособявания, без да хвърляш вината върху другия и без да я поемаш. Ако разбирате половите различия в това, което наричам разговорен стил, може да не сте в състояние да предотвратите всякакви несъгласия, но имате по-добър шанс да избегнете тяхното натрупване като спирала и излизането им от контрол. Когато искрените усилия да се общува завършат в задънена улица и любимият/любимата изглеждат ирационални и инати, различните езици, на които говорят мъжете и жените, могат да разклатят основите на живота ни. Разбирането на начина на говорене на другия е гигантски скок над комуникационната пропаст между мъжете и жените, гигантска стъпка към началото на комуникацията. БЕЛЕЖКИ 1 Gene LePere, Never Pass This Way Again. Bethesda, MD: Adler and Adler, 1987. 2 За многобройни примери на взаимодопълваща се шизмогенеза във взаимоотношенията вж. Watzlawick, Beavin, & Jackson. 3 Тук и в цялата глава позоваването е на есето на Гофман "Gender Display" в книгата му Gender Advertisements. 4 "In the Crook of His Neck" е публикувано в Circling Home. Washington, DC: Scripta Humanistica, 1989, pp. 27-28. 5 "Gender Display," pp. 8-9, 7. 6 American Couples, pp. 73-76, 163. 7 Кронк цитира антрополога от Университета на Торонто Ричард Лий за информация за племето кунг от пустинята Калахари. Той приписва ритуала мока на племената от планината Хейгън в Нова Гвинея и дава подобни примери от квакиуките от Британска Колумбия, отбелязвайки, че антрополозите по принцип използват термина на индианското племе чинуки potlach (индианско тържество с размяна на подаръци – б.пр.), за да обозначават церемониите на раздаване на собственост. Благодарна съм на Ралф Фасолд за това, че ми обърна внимание за тази статия.

276

Литература

Anderson, E.S. (1977). Learning to Speak with Style. Ph.D. dissertation. Stanford University. Aries, E. (1976). Interaction Patterns and Themes of Male, Female, and Mixed Groups. Small Group Behavior, 7(1), 7-18. Aries, E. (1982). Verbal and Nonverbal Behavior in Single-Sex and Mixed-Sex Groups: Are Traditional Sex Roles Changing? Psychological Reports, 51, 127134. Aries, E. (1987). Gender and Communication. In P. Shaver & C. Hendrick (Eds.). Sex and Gender. Newbury Park, CA: Sage, 149-176. Baron, D. (1986). Grammar and Gender. New Haven, CT: Yale University Press. Bateson, G. (1972). Steps to an Ecology of Mind. New York: Ballantine. Bateson, M.C. (1984). With a Daughter's Eye: A Memoir of Margaret Mead and Gregory Bateson. New York: William Morrow. Becker, A.L. (1988). Attunement: An Essay in Philology and Logophilia. In P.V. Kroskrity (Ed.). On the Ethnography of Communication: The Legacy of Sapir. Essays in honor of Harry Hoijer (1984). Los Angeles: UCLA Department of Anthropology, 109-146. Beeman, W.O. (1986). Language, Status, and Power in Iran. Bloomington: Indiana University Press. Befu, H. (1986) [1974]. An Ethnography of Dinner Entertainment in Japan. In T. Sugiyama Lebra & W.P. Lebra (Eds.). Japanese Culture and Behavior. Honolulu: University of Hawaii Press, 108-120. Bennett, A. (1981). Interruptions and the Interpretation of Conversation. Discourse Processes, 4(2), 171-188. Blumstein, P., & Schwartz, P. (1984). American Couples: Money, Work, Sex. New York: William Morrow. Bohn, E., & Stutman, R. (1983). Sex-Role Differences in the Relational Control Dimension of Dyadic Interaction. Women's Studies in Communication, 6, 96104. Bradley, P.H. (1981). The Folk-Linguistics of Women's Speech: An Empirical Examination. Communication Monographs, 48, 73-90. Brooks-Gunn, J., & Matthews, W.S. (1979). He & She: How Children Develop Their Sex Role Identity. Englewood Cliffs, NJ: Prentice-Hall.

277

Brown, P. (1990). Gender, Politeness, and Confrontation in Tenejapa. Discourse Processes, 13(1). Brown, R., & Gilman, A. (1960). The Pronouns of Power and Solidarity. In T. Sebeok (Ed.). Style in Language. Cambridge, MA: M.I.T. Press, 253-276. Caraveli, A. (1986). The Bitter Wounding: The Lament as Social Protest in Rural Greece. In J. Dubisch (Ed.). Gender and Power in Rural Greece. Princeton, NJ: Princeton University Press, 169-194. Garson, G. (1966). The Polite Americans: A Wide-Angle View of Our More or Less Good Manners over 300 Years. New York: William Morrow. Chafe, W. (1987). Humor as a Disabling Mechanism. American Behavioral Scientist, 30(3), 16-25. Cheepen, C. (1988). The Predictability of Informal Conversation. London: Pinter. New York: Columbia University Press. Coates, J. (1986). Women, Men, and Language. London: Longman. Condry, J., & Condry, S. (1976). Sex Differences: A Study of the Eye of the Beholder. Child Development, 47, 812-819. Conley, J.M., O'Barr, W.M., & Lind, E.A. (1979). The Power of Language: Presentational Style in the Courtroom. Duke Law Journal, Vol. 1987, no. 6. Corsaro, W., Rizzo, T. (1990). Disputes in the Peer Culture of American and Italian Nursery School Children. In A. Grimshaw (Ed.). Conflict Talk. Cambridge: Cambridge University Press, 21-66. Cronk, L. (1989). Strings Attached. The Sciences, May/June, 2-4. Davies, B., & Harre, R. (1990). Positioning: Conversation and the Production of Selves. Journal for the Theory of Social Behavior, 20(1). Deakins, A.H. (1989). Talk at the Top: Topics at Lunch. Ms., English Department, William Paterson College. Dorval, B. (1990). (Ed.). Conversational Coherence and Its Development. Norwood, NJ: Ablex. Dubisch, J. (1986). Culture Enters Through the Kitchen: Women, Food, and Social Boundaries in Rural Greece. In J. Dubisch (Ed.). Gender and Power in Rural Greece. Princeton, NJ: Princeton University Press, 195-214. Duncan, B., & Duncan, O.D. (1978). Sex Typing and Social Roles. With the collaboration of James A. McRae, Jr. New York: Academic Press. Eakins, B.W., & Eakins, R.G. (1987). Sex Differences in Communication. Boston: Houghton Mifflin. Eble, C.C. (1976). Etiquette Books as Linguistic Authority. In P.A. Reich (Ed.). The Second LACUS Forum 1975. Columbia, SC: Hornbeam.

278

Eckert, P. (1989). Jocks and Burnouts. New York: teachers College Press. Eckert, P. (190). Cooperative Competition in Adolescent 'Girl Talk.' Discourse Processes, 13(1). Edelsky, C. (1981). Who's Got the Floor? Language in Society, 10, 383-421. Eder, D. (1990). Serious and Playful Disputes: Variation in Conflict Talk Among Female Adolescents. In A. Grimshaw (Ed.). Conflict Talk. Cambridge: Cambridge University Press, 67-84. Eder, D., & Hallinan, M. (1978). Sex Differences in Children's Friendships. American Sociological Review, 43, 237-250. Eder, D., & Sanford, S. (1986). The Development and Maintenance of Interactional Norms Among Early Adolescents. In P.A. Adler, & P.Adler (Eds.). Sociological Studies of Child Development, Vol. 1. Greenwich, CT: JAI Press, 283-300. Erickson, F. (1990). Social Conversation. In Dorval, B. (1990). (Ed.). Conversational Coherence and Its Development. Norwood, NJ: Ablex, 207238. Esposito, A. (1979). Sex Differences in Children's Conversations. Language and Speech, 22, Pt. 3, 213-220. Falk, J. (1980). The Conversational Duet. In Proceedings of the Sixth Annual Meeting of the Berkeley Linguistics Society. Berkeley, CA: Department of Linguistics, University of California, 507-514. Fasold, R.W. (1990). The Sociolonguistics of Language. Oxford: Basil Blackwell. Fishman, P.M. (1978). Interaction: The Work Women Do. Sociological Problems, 25,, 397-406. Revised version in B. Thorne, C. Kramarae, & N. Henley (Eds.).(1983). Language, Gender, and Society. Rowley, MA: Newbury House, 89-101. Fox, T. (1990). Gender Interests in Reading and Writing. The Social Use of Writing: Politics and Pedagogy. Norwood, NJ: Ablex, 51-70. Frank, J. (1988). A Comparison of Intimate Conversations: Pragmatic Theory to Examples of Invented and Actual Dialog. The SECOL Review, 12(3), 186-208. Frank, J. (1989). Communicating 'by Pairs': Agreeing and Disagreeing Among Married Couples. Ms., Georgetown University. Fridrich, P. (1972). Social Context and Semantic Feature: The Russian Pronominal Usage. In J.J. Gumperz, & D. Hymes (Eds.). Directions in Sociolinguistics. New York: Holt, Rinehart and Winston. Reprint: Oxford: Basil Blackwell, 270-300. Geis, M.L. (1987). The Language of Politics. New York: Springer-Verlag. Gilligan, C. (1982). In a Different Voice: Psychological Theory and Women's

279

Development. Cambridge, MA: Harvard University Press. Gleason, J.B. (1987). Sex Differences in Parent-Child Interaction. In S.U. Philips, S. Steele, & C. Tanz (Eds.). Language, Gender, and Sex in Comparative Perspective. Cambridge: Cambridge University Press, 189-199. Gleason, J.B., & Greif, E.B. (1983). Men's Speech to Young Children. In B. Thorne, C. Kramarae, & N. Henley (Eds.).(1983). Language, Gender, and Society. Rowley, MA: Newbury House, 140-150. Goffman, E. (1959). The Presentation of Self in Everyday Life. Garden City, NY: Doubleday. Goffman, E. (1967). Interaction Ritual. Garden City, NY: Doubleday. Goffman, E. (1974). Frame Analysis. New York: Harper and Row. Goffman, E. (1979). Gender Display. Gender Advertisements. New York: Harper and Row, 1-9. Goffman, E. (1981). Footing. In Forms of Talk. Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 124-159. Goodwin, M.H. In press. He-Said-She-Said: Talk as Social Organization Among Black Children. Bloomington: Indiana University Press. Goodwin, M.H., & Goodwin, C. (1987). Children's Arguing. In S.U. Philips, S. Steele, & C. Tanz (Eds.). Language, Gender, and Sex in Comparative Perspective. Cambridge: Cambridge University Press, 200-248. Greenwood, A. (1989). Discourse Variation and Social Comfort: A Study of Topic Initiation and Interruption Patterns in the Dinner Conversation of Preadolescent Children. Ph.D. dissertation, City University of New York. Greif, E.B. (1980). Sex Differences in Parent-Child Conversations. Women's Studies International Quarterly, 3(2), 253-258. Hayashi, R. (1988). Simultaneous TalkДДfrom the Perspective of Floor Management of English and Japanese Speakers. World Englishes, 7(3), 269288. Henley, N., & Kramarae, C. Forthcoming. Miscommunication, Gender and Power. In N. Coupland, J. Wiemann, & H. Giles (Eds.). Handbook of Miscommunication and Problematic Talk. Bristol: Multilingual Matters. Hill, A.O. (1986). Mother Tongue, Father Tongue: A Decade of Linguistic Revolt. Bloomington: Indiana University Press. Hirschman, L. (1973). Female-Male Differences in Conversational Interaction. Paper presented at the annual meeting of the Linguistic Society of America, San Diego, CA. Hoffman, E. (1989). Lost in Translation: A Life in a New Language. New York: E.P.

280

Dutton. Horner, M.S. (1972). Toward an Understanding of Achievement-Related Conflicts in Women. Journal of Social Issues, 28, 157-175. Hughes, L.A. (1988). 'But That's Not Really Mean': Competing in a Cooperative Mode. Sex Roles, 19, 669-687. James, D., & Drakich, J. (1989). Understanding Gender Differences in Amount of Talk. Ms., Linguistics Department, University of Toronto, Scarborough Campus. Jefferson, G. (1988). On the Sequential Organization of Troubles-Talk in Ordinary Conversation. Social Problems, 35(4), 418-441. Johnstone, B. (1989). Community and Contest: How Women and Men Construct Their Worlds in Conversational Narrative. Paper presented at Women in America: Legacies of Race and Ethnicity, Georgetown University, Washington, DC. Kalcik, S. (1975). '...Like Ann's Gynecologist or the Time I Was Almost Raped': Personal Narratives in Women's Rap Groups. Journal of American Folklore, 88, 3-11. Reprinted in C.R. Farrer (Ed.). Women and Folklore. Austin, TX: University of Texas Press. Keenan, E. (1974). Norm-makers, Norm-breakers: Uses of Speech by Men and Women in a Malagasy Community. In R. Bauman, & J. Sherzer (Eds.). Explorations in the Ethnography of Speaking. Cambridge: Cambridge University Press, 125-143. Keller, E.F. (1985). Reflections on Gender and Science. New Haven, CT: Yale University Press. Kennedy, R. (1986). Women's Friendships on Crete: A Psychological Perspective. In J. Dubisch (Ed.). Gender and Power in Rural Greece. Princeton, NJ: Princeton University Press, 121-138. Komarovsky, M. (1962). Blue-Collar Marriage. New York: Vintage. Kramarae, C. (1981). Women and Men Speaking. Rowley, MA: Newbury House. Kuipers, J.C. (1986). Talking About Troubles: Gender Differences in Weyewa Speech Use. American Ethnologist, 13(3), 448-462. Labov, W. (1972). The Linguistic Consequences of Being a Lame. Language in the Inner City. Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 255-292. Labov, W., & Fanshel, D. (1977). Therapeutic Discourse. New York: Academic Press. Lakoff, R. (1975). Language and Woman's Place. New York: Harper and Row. Lange, D. (1988). Using Like to Introduce Constructed Dialogue: How Like

281

Contributes to Discourse Coherence. Master's thesis, Georgetown University. Leaper, C. (1988). The Sequencing of Power and Involvement in Girls' and Boys' Talk. Ms. submitted for publication, Psychology Department, University of California Santa Cruz. Leet-Pellegrini, H.M. (1980). Conversational Dominance as a Function of Gender and Expertise. In H. Giles, W.P. Robinson, & P.M. Smith (Eds.). Language: Social Psychological Perspectives. Oxford: Pergamon, 97-104. Leffler, A., Gillespie, D.L., & Conaty, J.C. (1982). The Effects of Status Differentiation on Nonverbal Behavior. Social Psychology Quarterly, 45(3), 153-161. Lehtonen, J., & Sajavaara, K. (1984). The Silent Finn. In D. Tannen, & M. SavilleTroike (Eds.). Perspectives on Silence. Norwood, NJ: Ablex, 193-201. Lever, J. (1976). Sex Differences in the Games Children Play. Social Problems, 23, 478-483. Lever, J. (1978). Sex Differences in the Complexity of Children's Play and Games. American Sociological Review, 43, 471-483. Linde, C. (1988). The Use of Narrative in the Negotiation of Values: Group Identity in the Airborne Police Agency. Paper presented at the annual meeting of the Linguistic Society of America, New Orleans. Macke, A.S., & Richardson, L.W. with J. Cook (1980). Sex-Typed Teaching Styles of University Professors and Student Reactions. Columbus: Ohio State University Research Foundation. Maltz, D., & Borker, R.A. (1982). A Cultural Approach to Male-Female Miscommunication. In J.J. Gumperz (Ed.). Language and Social Identity. Cambridge: Cambridge University Press, 196-216. Mitchell, C. (1985). Some Differences in Male and Female Joke-Telling. In R.A. Jordan, & S.J. Kalcik (Eds.). Women's Folklore, Women's Culture. Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 163-186. Moerman, M. (1987). Finding Life in Dry Dust. Talking Culture: Ethnography and Conversation Analysis. Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 19-30. Murray, S.O. (1985). Toward a Model of Members' Methods for Recognizing Interruptions. Language in Society, 13, 31-41. Newcombe, N., & Arnkoff, D. (1979). Effects of Speech Style and Sex of Speaker on Person Perception. Journal of Personality and Social Psychology, 37, 1293-1303. Newman, B.M. (1971). Interpersonal Behavior and Preferences for Exploration in

282

Adolescent Boys: A Small Group Study. Ph.D. dissertation, University of Michigan. Ong, W.J.S.J. (1981). Fighting for Life: Contest, Sexuality, and Consciousness. Ithaca, NY: Cornell University Press. Paperback: Amherst, MA: University of Massachusetts Press,, 1989. Philipsen, G. (1975). Speaking 'Like a Man' in Teamsterville: Culture Patterns of Role Enactment in an Urban Neighborhood. Quarterly Journal of Speech, 61, 13-22. Reisman, K. (1974). Contrapuntal Conversations in an Antiguan Village. In R. Bauman, & J. Sherzer (Eds.). Explorations in the Ethnography of Speaking. Cambridge: Cambridge University Press, 110-124. Riessman, C.K. In press. Divorce Talk: Women and Men Make Sense of Personal Relationships. New Brunswick, NJ: Rutgers University Press. Sachs, J. (1987). Young Children's Language Use in Pretend Play. In S.U. Philips, S. Steele, & C. Tanz (Eds.). Language, Gender, and Sex in Comparative Perspective. Cambridge: Cambridge University Press, 178-188. Sacks, H., Schegloff, E.A., & Jefferson, G. (1974). A Simplest Systematics for the Organization of Turntaking for Conversation. Language, 50(4), 696-735. Sadker, M., & Sadker, D. (1985). Sexism in the Schoolroom of the '80s. Psychology Today, March, 1985, 54-57. Sadker, M., & Sadker, D. (1986). Sexism in the Classroom: From Grade School to Graduate School. Phi Delta Kappan, 67(7). Sattel, J.W. (1983). Men, Inexpressiveness, and Power. In B. Thorne, C. Kramarae, & N. Henley (Eds.). Language, Gender, and Society. Rowley, MA: Newbury House, 119-124. Schifrin, D. (1984). Jewish Argument as Sociability. Language in Society, 13(3), 311-335. Scollon, R. (1982). The Rhythmic Integration of Ordinary Talk. In D. Tannen (Ed.). Analyzing Discourse: Text and Talk. Georgetown University Round Table on Language and Linguistics 1981. Washington, DC: Georgetown University Press. Scollon, R., & Scollon, S.B.K. (1981). Narrative, Literacy and Face in Interethnic Communication. Norwood, NJ: Ablex. Sheldon, A. (1990). Pickle Fights: Gendered Talk in Preschool Disputes. Discourse Processes, 13(1). Sherzer, J. (1987). A Diversity of Voices: Men's and Women's Speech in Ethnographic Perspective. In S.U. Philips, S. Steele, & C. Tanz (Eds.).

283

Language, Gender, and Sex in Comparative Perspective. Cambridge: Cambridge University Press, 95-120. Shultz, J., Florio, S., & Erickson, F. (1982). Where's the Floor? Aspects of the Cultural Organization of Social Relationships in Communication at Home and at School. In P. Gilmore, & A. Glatthorn (Eds.). Ethnography and Education: Children in and out of School. Washington, DC: Center for Applied Linguistics (distributed by Ablex, Norwood, NJ), 88-123. Shuman, A. (1986). Storytelling Rights: The Uses of Oral and Written Texts by Urban Adolescents. Cambridge: Cambridge University Press. Siegler, D.M., & Siegler, R.S. (1976). Stereotypes of Males' and Females'' Speech. Psychological Reports, 39, 167-170. Smith, F. (1990). Gender and the Framing of Exegetical Authority in Sermon Performances. Ph.D. dissertation, Georgetown University. Spender, D. (1980). Man Made Language. London: Routledge and Kegan Paul. Stephens, M. (1988). A History of News: From the Drum to the Satellite. New York: Viking. Sternberg, R.J., & Grajek, S. (1984). The Nature of Love. Journal of Personality and Social Psychology, 47, 312-329. Strodtbeck, F.L., & Mann, R.D. (1956). Sex Role Differentiation in Jury Deliberations. Sociometry, 19, 3-11. Swacker, M. (1976). Women's Verbal Behavior at Learned and Professional Conferences. In B.L. Dubois, & I. Crouch (Eds.). The Sociology of the Languages of American Women. San Antonio: Trinity University. Tannen, D. (1981). Ethnic Style in Male-Female Conversation. In J.J. Gumperz (Ed.). Language and Social Identity. Cambridge: Cambridge University Press, 217-231. Tannen, D. (1983). Lilika Nakos. Boston: G.K. Hall. Tannen, D. (1984). Conversational Style: Analyzing Talk Among Friends. Norwood, NJ: Ablex. Tannen, D. (1986). That's Not What I Meant! How Conversational Style Makes or Breaks Your Relations with Others. New York: William Morrow. Tannen, D. (1989). Interpreting Interruption in Conversation. In B. Music, R. Graczyk, & C. Wiltshire (Eds.). Papers from the 25th Annual Regional Meeting of the Chicago Linguistic Society. Part Two: Parasession on Language in Context. Chicago: Chicago University Press, 266-287. Tannen, D. (1989). Talking Voices: Repetition, Dialogue, and Imagery in Conversational Discourse. Cambridge: Cambridge University Press.

284

Tannen, D. (1990). Gender Differences in Conversational Coherence: Physical Alignment and Topical Cohesion. In Dorval, B. (1990). (Ed.). Conversational Coherence and Its Development. Norwood, NJ: Ablex, 167-206. Tannen, D. (1990). Gender Differences in Topical Coherence: Creating Involvement in Best Friends' Talk. Discourse Processes, 13(1). Thorne, B. (1986). Girls and Boys Together... but Mostly Apart: Gender Arrangements in Elementary Schools. In W.W. Hartup, & Z. Rubin (Eds.). Relationships and Development. Hillsdale, NJ: Erlbaum, 167-184. Thorne, B., Kramarae, C., & Henley, N. (1983). Language, Gender and Society: Opening a Second Decade of Research. In B. Thorne, C. Kramarae, & N. Henley (Eds.).(1983). Language, Gender, and Society. Rowley, MA: Newbury House, 7-24. Tidball, M.E. (1989). Women's Colleges: Exceptional Conditions, Not Exceptional Talent, Produce High Achievers. In C.S. Pearson, D.L. Shavlik, & J.G. Touchton (Eds.). Educating the Majority: Women Challenge the Tradition. New York: Macmillan. Wall, H.M., & Barry, A. (1985). Student Expectations for Male and Female Instructor Behavior. In R.E. Cheatham (Ed.). Women in Higher Education: Traditions, Transitions and Revolutions. Proceedings for Women in Higher Education Conferences. St. Louis: Saint Louis University, Metropolitan College, and SAASS, Inc., 283-291. Watson, K.A. (1975). Transferable Communicative Routines. Language in Society, , 53-72. Watzlawick, P., Beavin, J.H., & Jackson, D.D. (1967). The Pragmatics of Human Communication. New York: Norton. West, C., & Zimmerman, D.H. (1983). Small Insults: A Study of Interruptions n Cross-Sex Conversations Between Unacquainted Persons. In B. Thorne, C. Kramarae, & N. Henley (Eds.).(1983). Language, Gender, and Society. Rowley, MA: Newbury House, 103-117. West, C., & Zimmerman, D.H. (1985). Gender, Language, and Discourse. In T.A. van Dijk (Ed.). Handbook of Discourse Analysis, Vol. 4: Discourse Analysis in Society. London: Academic Press, 103-124. White, J.J. (1989). The Power of Politeness in the Classroom: Cultural Codes That Create and Constrain Knowledge Construction. Journal of Curriculum and Supervision, 4(4), 298-321. Yamada, H. (1989). American and Japanese Topic Management Strategies in Business Conversations. Ph.D. dissertation, Georgetown University.

285

Zimmerman, D.H., & West, C. (1975). Sex Roles, Interruptions and Silences in Conversation. In B.Thorne, & N. Henley. (Eds.). Language, Gender, and Society. Rowley, MA: Newbury House, 105-129.

286

Словник Абинанти, Аби Авторитет конфликт между женственността и предизвикване на приемане Адамс, Алис Академични конференции Алън, Стив Американски разговорен стил Андерсън, Илейн Арабски жени Арабски разговорен стил Арнкоф, Дайан Арън, Евелин Атчисън, Чарлс и Джеан Африка жените в кунг, даване на подаръци сред разговорен стил в Афроамериканци, вж. чернокожи Бали Бари, Анита Бариш, Стив Барон, Денис Бартелм, Фредерик Безсилен език, женски езикът като Бейкър, Ръсъл Бейтсън, Грегъри Бейтсън, Мери Катрин Бекър, А.Л. Бендел, Мери-Ан Бенет, Адриян

287

Бергман, Ингмар Бефу, Харуми Бизнес говорене мениджмънт секция във вестниците Бийвин, Джанет Хелмик Бийман, Уилям Блумстейн, Филип Болц, Дан Бон, Емил Борба/кавги вж. също Конфликт игра Боркър, Рут Брадли, Партиша Хейнс Брайс, Фани Браун, Пенелоп Браун, Роджър Бренман, Партиша Бреслин, Джими Британска Колумбия Бруукс-Гън, Джеан Буш, Барбара Бъбривост/приказливост при жените при мъжете Ван Дайк, Дик Вацлавик, Пол Вестници мъжкото четене на вж. също Журналистика Взаимодопълваща шизмогенеза Взаимозависимост Вина, избягване на

288

Власт и солидарност Връзка Гейс, Майкъл Гилигън, Карол Гилман, Албърт Глийсън, Джийн Берко Гняв Говорене за докладване Говорене за създаване на връзка Горбачова, Раиса Горник, Вивиан Гофман, Ървинг Гражек, Сюзан Грейф, Естър Бланк Грийн, Боб Грийнууд, Алис Грифит, Елизабет Гръцки разговорен стил Гръцко-американски разговорен стил Гуудуин, Марджъри Харнес Гуудуин, Чарлс Гърни, А.Р. Гърция женски елегии в женски приятелства в пазарене в сладки приказки/клюки в Даване на дарове/подаръци Дагууд Двоумение Дебат Дейвис, Бронуин Детайли/подробности, разказване на

289

Детско взаимодействие Джеймс, Дебора Джексън, Дон Д. Джеферсън, Гейл Джонг, Ерика Джонстън, Барбара Джъп, Том Диалог Дийкинс, Алис Докладвана реч, вж. Диалог Дом, спокойствието на Доминация Дорвал, Брус, видеозаписи на разговори между приятели Дракич, Джанис Дребни приказки Дреслър, Майкъл Р. Дубиш, Джил Дует, разговорен Дънкан, Бевърли и Отис Дърел, Лоурънс Евреи

стереотипи за Еврейски разговорен стил източноевропейски немски Еделски, Карол Език на тялото Ейбъл, Кони Експертни познания Екърт, Пенелоп Елегии, ритуал Емерсън, Ралф Уолдо Ериксън, Фредерик Еспозито, Анита

290

Ефрон, Нора Еърис, Елизабет Журналистика Задкулисие Закачане/дразнене Заповеди, даване на Заповеди, даване на Защитаващи, мъжете като Зимерман, Дон И като завършване на изречение Иван Страшния Идър, Дона Извиняване Изнасяне на лекции Изпускане на имена Източноевропейски жени Ийкинс, Барбара и Джийн Индианци атабаски Индиректност Интервю, игра на Информация даване на търсене на Испански разговорен стил Италиано-американски разговорен стил Италиански разговорен стил Калифорнийски разговорен стил Калчик, Сюзън

291

Каменец, Роджър Каравели, Ана Карибски жени Карлсън, Джералд Карлсън, Рон Каталанци Квакиуки, даване на подаръци сред Келър, Евелин Фокс Кенеди, Джон Кенеди, Робинет Кийнан, Елинор Кипърс, Джоел Клайнфийлд, Н.Р. Класови различия Колониална Америка Комаровски, Мира Комплекс родител-дете Кондри, Джон и Сандра Конли, Джон Конфликт Корсаро, Уилям Коутс, Дженифър Кохман, Томас Крамарае, Черис Кристофър, Барбара и Уилям Крит Критика, индиректна Кронк, Лий Кроскултурна комуникация мъжко-женските разговори като Кръкоф, Карол Културни различия Кунг, даване на подаръци сред Курс по писане за начинаещи Куук, Джудит

292

Лабов, Уилям Лакоф, Робин Ланг, Дебора Ландърс, Ан Ле Гуин, Урсула Левантинки Лезбийки Летонен, Йаако Лефлър, Ан Ливър Джанет Лидерство в разговора Лий, Ричард Лийпър, Кембъл Лийт-Пелегрини, Х.М. Линд, Е. Алън Линд, Шарлът Логика Лофтъс, Елизабет Лъпер, Джйин Мадагаскар Маи, индианци Майкълсън, Морийн Мак, Ан Макнивън, Йан С. Малсаума, Лалзарлиани Ман, Ричард Манипулация, обвинение в Матисън, Алис Матюс, Уенди Шемп Медоус, Джейн Мексико Мениджъри, жените като Мериман, Ричард Метапослания Мийд, Маргарет

293

Милър, Хенри Митчъл, Карол Молц, Даниъл Мор, Лори Мъж под чехъл, стереотип за Мълчание на жените на мъжете Мъри, Стивън Мьорман, Майкъл Накос, Лилика Натякване, стереотип за жените Немски родители, писма от Неприятности Несъгласие Нова Гвинея, даване на дарове/подаръци в Норвежки разговорен стил Ноуел, Елизабет Нюйоркчани, стереотипи за Нюйорскски еврейски разговорен стил Нюкоум, Нора Нюман, Барбара Милър О'Бар, Уилям М. О'Брайън, Една Обвързаност/ангажираност Общност, създаване на Онг, Уолтър Пазарене Пакър, Ан Пауза, разговорна Пиетропинто, Антъни

294

Пиърси, Мардж По-долна позиция Поглед, закотвяне на Поговорки Подреждане физическо Позициониране Политика, език на Помагане Поправяне на неща Посока, питане за Поставяне в рамка Потлач (индианско тържество с даване на подаръци) Правен факултет Предизвикване Прекъсване без припокриване идентифициране на на жените от мъжете на мъжете от жените Преподаване Преподаватели жените като мъжете като Припокриване несътрудничещо сътрудничещо Приспособяване/нагаждане Присъединени въпроси Присъединяване Причини, даване на Приятелство най-добри приятели Проповядване Психотерапия вж. също Терапия, семейна Публично говорене

295

Рабит, Линда Развод Разговорен стил на Антигуа Разговорен стил на атабаските Разговорен стил на Кабо Верде Разговорен стил на Мадагаскар Разговорен стил на Нова Англия Разговорен стил на Средния Запад Разговорен стил на тенехапа Разказване на истории Райсман, Карл Рейгън, Нанси Рейгън, Роналд Рейланд, Ранди Рейнолдс, Деби Рейс, Джейн Хайнс Рем, Дайан вж. също Diane Rehm Show, The Решаващи проблеми, мъжете като Ривърс, Джоан Рийсман, Катрин Кьолер Рицо, Томас Ричардсън, Лорел Робъртс, Силия Родители и деца Ромни-Браун, Черил Руски разговорен стил Рууни, Мики Садкър, Дейвид и Майра Сайаваара, Кари Сакс, Харви Сател, Джек У. Свобода желание на мъжете за Сейч, Джаклин

296

Сименоър, Джаклин Сиъглър, Дейвид и Робърт Скандинавски разговорен стил Сколън, Рон Сколън, Съзан Скорост Славянски разговорен стил Сладки приказки/клюки Слухове Слушане реагиране Смесено обучение, недостатък на Смийл, Елинор Смит, Франсис Социолингвистичен подход към взаимоотношенията Спендър, Дейл Спорове/кавги Вж. също Конфликт Спрул, Уейн Средиземноморски жени Стереотипизиране Стивънс, Митчъл Стил на британците Стил на учене на белите Стродбек, Фред Стърнбърг, Робърт Стътман, Рандал Суокър, Марджъри Съгласяване Съжалявам, двойно значение на Съмнения, изразяване на Сътрудничещо припокриване Съчувствие Тайландски разговорен стил Тайлър, Ан

297

Тайни, споделяне на Тема промяна на Терапия, семейна вж. също Психотерапия Тидбол, М. Елизабет Той-каза-тя-каза Ток-шоута Токъвил, Алексис де Торн, Бари Тренинг за себеутвърждаване Тренинг по сензитивност Турция, пазарене в Търнър, Шери Уайт, Джейн Уейн, Джон Уелти, Юдора Уест, Кандас Уинфри, Опра Уитакър, Том Уокър, Алис Уол, Хариет Уотсън, Карен Фаншел, Дейвид Фасолд, Ралф Фейфър, Джулс Фераро, Джералдин Филипсън, Джери Фински разговорен стил Фишман, Памела Флиртуване Флорио, Сюзън Фокс, Томас

298

Фолк, Джейн Франк, Джейн Фремлин, Силия Фридрих, Пол Фукане/перчене/хвалене Хавайски разговорен стил Хайаши, Рейко Хайде Хайнс, Джойс Хакър, Андрю Харе, Ром Хвалене/похвали Хейл-Бенсън, Джанис Хенли, Нанси Хил, Алет Олин Хипнотизъм Холинан, Морийн Хомосексуалисти Хорнър, Матина Хорняк, Джанис Хоторн, Натаниъл Хофман, Ива Хършман, Линет Хюс, Линда А. Частно говорене Чаф, Уолъс Чернокожи взаимодействия между децата разговорен стил на стереотипи за стил на учене на Чийпън, Кристин Чикаго, Джуди

299

Шапиро, Джейн Шведски разговорен стил Шеги/вицове правене на шеги разказване на Шеглоф, Емануел Шелдън, Ейми Шепърд, Р.З. Шерзър, Джоел Шифрин, Дебора Шофиране на кола Шуарц, Пепър Шулц, Джефри Шуман, Ейми Южна Америка жените в разговорен стил Ямада, Хару Японска официална вечеря Японски разговорен стил Accidental Tourist, The AlumNotes: Hunter College High School Alumnae/i Association Baltimore Evening Sun Chronicle of Higher Education, The

300

Diane Rehm Show, The Dinner Party Discussione Divorce American Style Donahue Ladies' Home Journal Lear's Mike Cuthbert Show, The New York Review of Books, The New York Times Book Review, The New York Times, The New Yorker, The Newsweek People Psychiatry '86 Psychology Today St.Louis Post-Dispatch Time Toronto Star, The Washington Post, The Washingtonian, The

301

Бележки

302

* Аутизмът се приема за най-тежкото психично заболяване сред децата. Характеризира се с ранно начало и е изчислено, че засяга 6 деца на 10 хиляди раждания, като съотношението момчетата/момичетата е 5:1. Прогнозата е лоша, макар че поведенческата (основана на ученето) терапия предлага известна помощ. Обичайната практика е аутизмът да се диагностицира на базата на набор от поведенчески дефицити, излишъци и присъствието на определено количество нормално поведение. – Б.пр. * Уличният план на Манхатън е изключително прост: улиците (изток-запад, растат по номера от юг на север) и авенютата (север-юг, растат по номера от изток на запад) са перпендикулярни, като единствено Бродуей пресича по диагонал полуострова от запад на изток от най-долната южна до найгорната северна точка. – Б.пр. * Филмов канал в САЩ. – Б.пр. * Известна водеща на вестникарска рубрика за съвети. – Б.пр * Джърси сити се намира на западния бряг на река Хъдзън. От другата страна е Манхатън. Свързани са с два тунела – Холанд и Линкълн. – Бл.пр. * Думата на английски език е gossip и означава както сладки приказки, раздумка, така и клюка, клюкарство. – Б.пр. * Маргарет Мийд (1901-1978) е един от най-изтъкнатите антрополози на своето време. Тя е пионер в изследователските методи, които спомагат за превръщането на културната антропология в основна научна дисциплина. Антропологичните ѝ експедиции включват пътувания до Самоа, Нова Гвинея, о-в Бали и други части на южния Пасифик. – Б. пр. * Последният четвъртък от ноември е определен за ден за изразяване на благодарност към Бога; семеен празник в САЩ, когато цялото семейство се събира и обикновено се приготвя пуйка за вечеря. – Б. пр. * В английския език няма родови окончания. – Б. пр. * Форт Уърт се намира на 30 минути път с кола от Далас, Тексас. Смята се, че Далас е последният "източен" град, а Форт Уърт е първият "западен" град. Там се провежда седмично родео и търгове за рогат добитък; има запазена историческа част, до която води влак с въглища, прототип на използваните в стария Запад. Целият град е осеян с книжарници, ресторанти и салони, възстановяващи епохата на каубоите и покоряването на Запада. – Б.пр. * Алюзия с Шанхай. – Б.пр.

303

* Ралф Уолдо Емерсън и Хенри Дейвид Торо са най-видните представители на трансценденталното движение в САЩ, носещо името си от ударението върху царството на мисълта, която надскача (или се издига над) органиченията на разума. – Б. пр. * Денят на независимостта – националният празник на САЩ, честван с паради и фойерверки. – Б.пр. * Думата идва от испански език и означава "мъжкарско" поведение. – Б.пр. * От английската дума agonist – борец, състезател. – Б.пр. * Изразът на английски език е let's и буквално преведено означава "нека ние ...". – Б.пр. * Игра на думи от името на популярния герой от комиксите и филмите "Батман", което буквално преведено означава мъж-прилеп. – Б.пр. ** "Робин" на английски език е както женско, така и мъжко име. – Б. пр. * Игра на думи: името на американската космическа совалка, което означава "човек, който предизвиква, оспорва". – Б.пр. * Софтболът ("мека топка") е игра, подобна на бейзбола, но играна на помалко игрище с по-голяма и по-мека топка. – Б.пр. * "Четири квадрата". – Б.пр. * Военната академия на САЩ. – Б.пр. ** Църковно молебствие. – Б.пр. * Много популярна водеща телевизионно предаване в САЩ. – Б.пр. * Шегата се основава на скоропоговорка на английски език: Betty bought a bit of bitter butter and she said, "This butter's biter. If I put it in my batter, it will make my batter bitter." So Betty bought a bit of better butter to-. – Б.пр. * Произнася се: "Питър Пайпър пикт ъ пек оф пикълд пепърс" и означава: "Питър Пайпър взе много кисели чушки". – Б.пр. * "Куонсет хът" е голяма постройка с циментов под и кръгъл покрив, направен от ламаринени листа. – Б.пр. * Най-северната част на Източното крайбрежие на САЩ – щатите Мейн, Вермонт, Масачусетс и Ню Хемпшир. – Б.пр. * Антигуа и Барбуда – островна държава в Средна Америка, в Малките Антилски острови. Обхваща островите Антигуа, Барбуда и Редонда. – Б.пр. * 31 октомври – навечерието на деня на Вси светии. – Б.пр. ** В английския език няма родови окончания. – Б. пр. * Tart – (жаргонно) проститутка; язвителен, саркастичен; натруфен, безвкусно накичен. – Б.пр.

304

** На английски език: spunky – смел, енергичен, издръжлив; feisty – одухотворен, жив. – Б.пр. *** Много популярни холивудски актьори. – Б.пр. * Алюзия с бейзбола – националната игра на САЩ. Играе се с бухалка и топка между 2 отбора от по 9 играча на голямо игрище, разделено на 4 бази, които играчът трябва да докосне, за да спечели точка, получена за пробег. – Б.пр. * Бик на английски език е bull. – Б.пр. ** Изразяващи голям интерес към човешките черва, фекалии и т.н. – Б.пр. * Candid camera (англ.) – направени без предварителна подготовка, импровизирани снимки – телевизионно предаване в САЩ. – Б.пр. * Генериране на разкол. – Б.пр.