Основи на Правото

ЕВРОПЕЙСКИ КОЛЕЖ ПО ИКОНОМИКА И УПРАВЛЕНИЕ

Георги Петров, Златомира Драганска, Иван Сотиров, Христо Паунов

ОСНОВИ НА ПРАВОТО (Учебно помагало за самоподготовка)

Издателство: ИМН - Пловдив 2005 г.

Тема 5 и 7 - Георги Петров Тема 9 и 10 - Златомира Драганска Тема 4 и 8 - Иван Сотиров Тема 1, 2, 3, 6 - Христо Паунов

© Георги Петров, Златомира Драганска, Иван Сотиров, Христо Паунов, автори Пловдив, 2005 г. -2-

”◊≈¡Õ¿ œ–Œ√–¿Ã¿ Дисциплината „Основи на правото“ е базата на обучението по отделните правни дисциплини. От тази гледна точка нейната цел е да даде преди всичко теоретични и практически знания (примери) за най-важните аспекти в дейността на държавните органи по отношение правата и свободите на гражданите. Въведението в правото дава необходимия минимум от знания и юридически понятиен апарат в работата на всеки начинаещ юрист, икономист или мениджър. Тази учебна програма е изградена по класическа структура и логическа свързаност и последователност на отделните теми, характерна за повечето учебници по „Основи на Правото“. Тема 1. Общо учение за правото Тема 2. Конституционно право Тема 3. Административно право Тема 4. Финансово и данъчно право. Тема 5. Гражданско право - обща част. Тема 6. Вещно право. Тема 7. Облигационно право. Тема 8. Трудово право. Тема 9. Семейно право. Тема 10. Наследствено право.

-3-

“≈ÿ 1. Œ¡ŸŒ ”◊≈Õ»≈ «¿ œ–¿¬Œ“Œ Тема 1 включва следните основни въпроси: 1.1. Характеристика и източници на правото. 1.2. Същност и структура на правната норма; видове правни норми. 1.3. Система на правото. 1.4. Субекти на правото – същност и видове. 1.5. Юридически факти – обща характеристика и видове. 1.6. Правни отношения. 1.7. Юридически актове. 1.8. Юридическа отговорност. 1.1. Характеристика и източници на правото. Правото е голямо постижение на човешката мисъл. То е резултат на желанието на обществото да намери антипод на хаоса и произвола в развитието на отношенията между хората, да въведе определен ред и стабилност в тези отношения, да закрепи и защити редица общочовешки ценности. Древните римляните са казвали: „Правото е изкуство за доброто и справедливото.“ Справедливостта е в основата на правото. Самата дума „право“ на почти всички езици се превежда като справедливо, като правдиво. Правото е дълбоко хуманитарно явление. То се създава заради човека и служи на човека. Правото е един от най-важните социални и обществени, регулатори. То регулира (урежда) поведението на лицата, наречени „правни субекти“, чрез съдържащите се в прав-4-

ните норми предписания за извършване или за неизвършване на определени действия, дейности и постъпки. Правото, въплътено в закона, е система от общозадължителни правила за поведение чрез които се регулират разпределението и обмяната на ценности и се прилага държавната принуда за посегателства срещу тях. Източници на правото в широк смисъл на думата са както писаните закони, правилници, наредби и пр., наречени нормативни актове, така и неписаните правила на морала и обичаите. Те се наричат „източници“ или „извори“ на правото, тъй като в тях се съдържат или от тях могат да се черпят правни норми. В тесен смисъл на думата, източници на правото са нормативните актове, тъй като в тях се съдържат множество правни норми. Нормативните актове биват: - Законови; - Подзаконови. Законови нормативни актове са Конституцията и отделните закони. Някои от тези закони се наричат „кодекси“ (например Кодекс на труда, Семеен кодекс, Наказателен кодекс, Наказателно-процесуален кодекс, Гражданско-процесуален кодекс). Подзаконови нормативни актове са постановленията на Министерския съвет, правилниците, наредбите, заповедите, инструкциите и др. 1.2. Същност и структура на правната норма; видове правни норми. Правните норми са основният съставен елемент на правото. -5-

Правната норма е общо правило за поведение, което се създава от нормотворчески държавни органи за ефективно правно регулиране на обществените отношения. Това регулиране се постига чрез предоставянето на юридически права и възлагането на юридически задължения на лицата. Осъществяването на правната норма (изпълнението на предвиденото в нея) е гарантирано чрез принудителната сила на държавата. Правната норма е общо правило за поведение. Тя има неперсонифициран характер – субектите в правните норми се определят не със своите индивидуални характеристики и особености, а чрез закрепването на техните родови или видови характеристики. Правните норми по принцип се създават да регулират едновременно множество житейски ситуации и по отношение на широк кръг лица. Държановластническата природа на правните норми намира израз и в това, че в крайна сметка те се гарантират от принудителната сила на държавата. Правната норма има сложна структура. Тя се изгражда от три елемента: - хипотеза; - диспозиция; - санкция. Хипотезата е тази част от правната норма, в която се посочват фактическите обстоятелства или условия, при които се реализира предписаното правило за поведение. Диспозицията е тази част от правната норма, в която е формулирано самото правило за поведение (субективно право и юридическо задължение). Диспозицията е централен елемент в структурата на правната норма, тъй като тя посочва конкретното поведение на участниците в правоот-6-

ношението, когато е настъпил юридическият факт, формулиран в хипотезата. Санкцията е тази структурна съставка на правната норма, в която са посочени правните последици, които произтичат от неизпълнението на предписанията на нормата, т. е. от нарушаването на диспозицията. Тя съдържа неблагоприятните правни последици, които ще настъпят за субектите на правото, ако те не изпълнят или ненадлежно изпълнят правната норма. Правните норми биват най-различни видове. Едно от деленията им е на забраняващи, задължаващи и оправомощаващи. Друго важно деление на правните норми е подразделянето им на императивни и диспозитивни. Императивните (повелителните) правни норми ясно, точно и категорично очертават правното поведение. При тях субектите на правото не могат да се отклоняват от онова, което е визирано в правната норма. Диспозитивните правни норми очертават правното поведение, но заедно с това дават възможност на субектите на правото да се отклонят от онова, което е визирано в тях и да уредят по друг начин своите правни отношения. 1.3. Система на правото. Правните норми са систематизирани (групирани) в големи групи, наречени „дялове на правото“. Вътре в дяловете на правото нормите на съответния дял са групирани в по-малки групи, наречени „отрасли на правото“. Вътре в съответния отрасъл правните норми могат да се групират в така наречените „правни институти“. -7-

В основата на това систематизиране на нормите на правото стоят предметът и методът на правно ругулиране. Предмет на регулиране на съответния дял или отрасъл на правото са обществените отношения и отношенията между правните субекти. Методът на регулиране е начинът, по който се регулират обществените отношения в съответния дял или отрасъл. Използват се предимно два метода на регулиране: императивен и диспозитивен метод. Императивният метод се характеризира с неравнопоставеното положение на правните субекти един към друг в правните отношения. Те са разположени във вертикална плоскост, при което единият има положението на властнически, а другият – на подчинен субект. Този метод е характерен главно за отраслите, разположени в публичното право. Диспозитивният метод на правно регулиране (методът на равнопоставеността) се характеризира с разполагането на субектите в една и съща плоскост – правните субекти са равнопоставени. Този метод е характерен главно за отраслите, разположени в частното право. 1.4. Субекти на правото – същност и видове. Субектът на правото е отделният човешки индивид или съответните форми на социална колективност, които въз основа на действащото право могат да бъдат носители на юридически права и задължения. Вписването на човешката личност в правото става посредством едно сложно социално-юридическо качество, наречено „правосубектност“. То се изгражда от три елемента – правоспособност, дееспособност и деликтоспособност. -8-

Правоспособността се изразява в абстрактната, принципната възможност лицето да бъде носител на юридически права и задължения. Дееспособността се изразява вече във възможността субектът на правото сам, със свои лични действия, да реализира принадлежащите му юридически права и задължения. Деликтоспособността изразява възможността лицето да носи юридическа отговорност за извършени от него нарушения на правото. Субектите на правото биват два основни вида: индивидуални и колективни. Индивидуални правни субекти са отделните човешки индивиди – наричат се физически лица. За разлика от физическите лица, не всички човешки колективи се признават за субекти на правото, а само онези, които отговарят на условията, предварително посочени в действащото право. Колективните субекти на правото се наричат юридически лица. 1.5. Юридически факти – обща характеристика и видове. Фактите, които имат значение за правото се наричат значими за правото факти или юридически факти. Това са конкретните обстоятелства от реалната действителност, осъществяването на които действащото право свързва с настъпването на определени правни последици. Юридическите факти биват най-различни. От гледна точка на характера на правните последици, до които те довеждат биват: -9-

- правопораждащи – от тях се пораждат правни последици; - правопроменящи – от тях се изменят настъпили вече прани последици; - правопрекратяващи – от тях се прекратяват правни последици. Важното деление на юридическите факти е подразделянето им на юридически събития и юридически действия Юридическите събития са юридически факти, чието възникване не е резултат на проявена човешка воля и съзнание. Например земетресенията, градушките, наводненията, тайфуните и др. подобни. Юридическите действия са резултат от проявена човешка воля и съзнание. Юридическите действия биват два основни вида: правомерни и неправомерни. Правомерните юридически действия съответстват на правните предписания. Неправомерните юридически действия влизат в разрез с изискванията на действащото право. Неправомерните юридически действия се подразделят на две основни групи: - правни аномалии (обективни противоправни деяния) - при тях липсва вината; - правонарушения – виновно извършени деяния. Правонарушенията биват: - деликти (граждански правонарушения); - административни нарушения (правонарушения в административното право); - 10 -

- дисциплинарни нарушения (правонарушения в трудовото право); - престъпления (правонарушения в наказателното право) Юридическите факти се подразделят на прости (състоят се само от един факт) и сложни (състоят се от повече факти). 1.6. Правни отношения. Правното отношение е правна връзка между конкретни правни субекти. Тя възниква върху основата на правните норми, за да се осъществи правното регулиране на конкретните обществени отношения чрез предоставяне на субективни права и възлагане на субективни задължения на страните в правоотношението. За да възникне правоотношението, е необходимо да са налице две предпоставки – правна норма и юридически факт. От юридическия факт, по силата на правната норма, възниква правното отношение като правна връзка между конкретно правни субекти. 1.7. Юридически актове. Юридическите актове са особена словесно-документална форма на съществуване на правото с цел ефективно регулиране на обществените отношения. В правото, простото изразяване на правната воля не е достатъчно. Затова по отношение на юридическите актове се поставят особени изисквания за тяхната форма. Тази форма на правния акт гарантира, че направеното волеизявление ще се изрази ясно и категорично, така че адресатите на правния акт сигурно и недвусмислено да разберат неговото съдържание. - 11 -

Юридическият акт не е „прост“ писмен текст, а текст който отговаря на определени изисквания по отношение на начина на изразяване, на структура и т.н. Действието на юридическите актове има три основни измерения: 1. Действие във времето. То поставя три основни въпроса: - Кога е началният момент на действие на юридическия акт? - Кога юридическият акт загубва юридическата си сила? - Какъв е характера на самото действие – занапред или обратно действие? 2. Действие в пространството. 3. Действие по отношение на лицата. 1.8. Юридическа отговорност. Юридическата отговорност се изразява в задължението на субекта на правото да претърпи определени мерки на държавно-принудително въздействие, тоест определени санкции, за извършеното от него правонарушение. Най-важното основание на юридическата отговорност е извършеното правонарушение – тоест да има виновно извършено деяние и то от деликтоспособно лице. Вината е една от най-важните характеристики на правонарушението. Тя е субективното отношение на дееца към извършеното от него противоправно деяние (действие или бездействие) и настъпилите от това деяние противоправни последици. Вината има две форми: умисъл и непредпазливост. Умисълът от своя страна бива два вида – пряк и кос- 12 -

вен. Непредпазливостта също е два вида – небрежност и самонадеяност. Освен правонарушението и деликтоспособността, предварително основание за налагане на юридическа отговорност е и наличието на правоприлагащ акт на компетентен държавен орган, тъй като само той може да търси и налага юридическа отговорност.

- 13 -

¬⁄œ–Œ—» «¿ —¿ÃŒœŒƒ√Œ“Œ¬ ¿ 1. Посочете основните характеристики на правото? 2. От кои източници могат да се черпят норми на правото? 3. Какво представлява триелементната структура на правната норма? 4. Каква е разликата между предмет на правно регулиране и метод на правно регулиране? 5. От какво се състои правосубектността? 6. Каква е разликата между юридическите събития и юридическите действия. 7. Избройте различните видове неправомерни юридически действия? 8. Дайте определение за понятието „вина“? 9. Кои са формите на вината и какви са техните подвидове?

“≈—“ «¿ —¿ÃŒœ–Œ¬≈– ¿ 1. Правото, въплътено вече в закона, е система от общозадължителни правила за поведение, чрез които се регулират разпределението и обмяната на ценности и блага и се прилага държавната принуда за посегателства върху тях. a) Вярно е; b) Не е вярно; c) Определението е непълно; d) Определението е неточно. - 14 -

2. Нормативните актове са следните видове: a) Законови и конституционни; b) Подзаконови и международни; c) Законови и подзаконови; d) Всички горепосочени са верни. 3. Правната норма е общо правило за поведение, което се създава от държавата в лицето на нормотворческите органи и органите за ефективно правно регулиране на обществените отношения. Това регулиране се постига чрез предоставянето на юридически права и възлагането на юридически задължения на лицата. a) Вярно е; b) Не е вярно; c) Определението е непълно; d) Определението е неточно. 4. Правната норма се състои от: a) Хипотеза, диспозиция, санкция; b) Хипотеза, диспозиция и презумпция; c) Фикция, диспозиция и презумпция; d) Всички горепосочени са верни. 5. Императивният метод на правно регулиране се характеризира с равнопоставеното положение на правните субекти един към друг в правните отношения. a) Вярно е; b) Не е вярно; c) Определението е непълно; d) Определението е неточно. - 15 -

6. Диспозитивният метод на правно регулиране се характеризира с неравнопоставеното положение на правните субекти един към друг в правните отношения. a) Вярно е; b) Не е вярно; c) Определението е непълно; d) Определението е неточно. 7. Правосубектността се състои от: a) Правоспособност, деликтоспособност и правоотговорност; b) Правоспособност, дееспособност и деликтоспособност; c) Дееспособност, деликтоспособност, добросъвестност; d) Всички горепосочени са верни. 8. Юридическите събития са юридически факти, чието възникване е в резултат на проявена човешка воля и съзнание. a) Вярно е; b) Не е вярно; c) Определението е непълно; d) Определението е неточно. 9. Юридическите актове действат: a) Във времето; b) По отношение на лицата; c) В пространството; d) Всички горепосочени са верни. - 16 -

10. Юридическата отговорност се изразява в това, че деликтоспособният субект на правото не трябва да претърпи определени мерки на държавно-принудително въздействие (санкции) за извършеното от него правонарушение. a) Вярно е; b) Не е вярно; c) Определението е непълно; d) Определението е неточно. 11. Умисълът и непредпазливостта се подразделят на: a) Пряк и евентуален умисъл + ненадежност и небрежност; b) Пряк и целеви умисъл + самонадеяност и небрежност; c) Пряк и косвен умисъл + самонадеяност и небрежност; d) Всички горепосочени са верни. Верни отговори: 1-a); 2-c); 3-a); 4-a); 5-b); 6-b); 7-b); 8-b); 9-d); 10-b); 11-c)

- 17 -

À»“≈–¿“”–¿ Стоилов Я., Държавната власт Ташев Р., Теория на тълкуването Ташев Р., Обща теория на правото. Основни правни понятия Торбов Ц., Обща теория на правото Ганев В., Трудове по обща теория на правото, С., 1998. Обща теория на правото (Юридически факти и Субекти на правото) Сталев Ж., Нормативната сила на фактическото Милкова Д., Юридическа техника Милкова Д., Теория на правото

- 18 -

“≈ÿ 2.  ŒÕ—“»“”÷»ŒÕÕŒ œ–¿¬Œ Тема 2 включва следните основни въпроси: 2.1. Предмет, метод и източници на конституционното право. 2.2. Държава – понятие и форми на държавата. 2.3. Конституция – същност, принципи. 2.4. Народното събрание – парламентът на Република България. 2.5. Президентът на републиката – правно положение, правомощия, актове. 2.6. Министерски съвет – съставяне, правомощия, актове. 2.7. Конституционният съд на Република България. 2.8. Съдебната власт – конституционни основи, принципи, структура, инстанционност. 2.9. Местно самоуправление и местна администрация – обща характеристика, органи. 2.1. Предмет, метод и източници на конституционното право. Конституционното право е част от публичното право – то е самостоятелен правен отрасъл. Фундаменталната значимост на конституцията, като основен закон в държавата е преценена от юридическата теория и практика като силно основание в съвременната държава отрасълът да се наименува „Конституционно право“. Предмет на конституционното право е съвкупността от основополагащите за държавата правни норми, които уреждат създаването, устройството, организацията, функциите и - 19 -

компетенциите на държавата и висшите държавни органи, отношенията „държава - общество“, както и основните права и задължения на гражданите. Конституционното право има няколко основни характеристики: - Фундаментално – то служи като своеобразна жизнена основа за останалите правни отрасли. - Политически ориентирано - то е в най-близък контакт с политиката и показва пътя по който се става носител на политически решаващата власт в държавата. - Рамково – то дава рамката на държавата и предвижда елементите и обхвата на основните и функции и органи. Като отрасъл, спадащ към големия дял на публичното право, конституционното право основно използва властническия (императивния) метод на регулиране на обществените отношения. Източниците на конституционното право са много и разнообразни. Това са Конституцията, законите, актовете на държавния глава, подзаконовите нормативни актове, правилниците за организацията и дейноста на Народното събрание, актовете на Конституционния съд, съдебните решения, обичаите, конституционните конвенции, юриспруденцията, международните договори. 2.2. Държава – понятие и форми на държавата. Терминът „държава“ се употребява с различни значения в различните области на науката. Съществуват множество теории за същността на държавата. Конституционното право си служи с учението на немския юрист Георг Йелинек за същността на държавата – то се нарича още „Учение за три- 20 -

те елемента на държавата“. Според това учение държавата представлява общност от трайно заселили се върху дадена територия хора, която общност притежава власт да се самоуправлява. Тоест формира се държава, чиито елементи са три: хора (народ) на държавата, територия на държавата и власт на държавата. Народът на държавата са нейните граждани – нещо, което е различно от населението, живеещо в държавата. Гражданството обикновено се регламентира в конституцията на държавата и в специални закони. Територията на държавата е отграничена част от земната повърхност, която е пригодена за постоянен престой и служи за жизнена основа на народа на държавата. Територията има следните измерения: земна повърхност, земни недра и въздушно пространство. Властта е третият елемент на държавата, наличието на който вече завършва цялостта на държавата. Едва упражнаването на властта върху определени народ и територия „сглобява“ държавата. Форма на държавата е конституционноправният ред на държавата. Формите на държавата се класифицират по различни показатели: - Според носителите на държавната власт те биват монокрация (господство на един), аристокрация (господство на най-добрите, на отбраните) и демокрация (господство на народа). - Според държавния глава те биват монархия (държавният глава наследява престола) и република (държавният глава се избира от народа). - Според държавното устройство те биват съюзна - 21 -

(федерална) държава и единна държава. Съгласно сега действащата Конституция, България е република с парламентарно управление. Република България е единна държава. Държавните символи са: държавен герб, държавен печат, национално знаме, химн, столица. Те са предмет на конституционна уредба в Глава десета на основния ни закон. 2.3. Конституция – същност, принципи. Конституция, като термин, има латински произход – идва от глагола constituere, който означава „устройвам“, „установявам“. Конституция, най-обобщено, означава организацията на една общност. В случая, конституцията на държавата регламентира основния правов ред в държавата, нейното устройство и органи. Съвременната правна теория разглежда конституцията като инструмент за контролирано управление. Конституцията има двойно битие – тя се разглежда, от една страна, като своеобразен обществен договор между гражданите на държавата за контролирано упражняване на властта, а от друга страна, като основен и върховен закон на държавата, който представлява систематизирана съвкупност от правни норми с най-висок ранг. Синтезирано и обобщено може да се каже, че конституцията: - е систематизирана съвкупност от правни норми, имащи най-висок ранг; - е, по правило, писмен документ; - регулира основния правов ред в държавата относно нейната форма, структура и организация; - установява и урежда отношението „държава-гражданин“; - 22 -

- е създадена на основата на общественото съгласие и по особен ред. Конституцията е правнонормативно произнасяне с най-висока сила по основните ценности и по основните принципи за упражняването на властта в държавата. Основните принципи, които обикновено се залагат в съвременните конституции са: принципът за разделение на властите, принципът за правовата държава и принципът за социалната държава. Принципът за разделение на властите съдържа в себе си разбирането, че държавната власт, макар и единна, се осъществява с различни функции. Функциите по упражняването на държавната власт и органите натоварени с осъществяването на тези функции са конституционно уредени. Принципът за разделение на властите намира израз в делението на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна. Той е залегнал и в сега действащата Конституция на Република България. Член 8 от нея гласи: „Държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна.“. Принципът за правовата държава означава, че властта в държавата трябва да бъде подчинена на правото. Тоест упражняването на държавната власт да става на основата на конституция и на закони. Принципът за правовата държава се съдържа в сега действащата Конституция на Република България. Член 4, алинея 1 от нея гласи: „Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната.“. Принципът за социалната държава изразява необходимостта от ангажираност и социална намеса на държавата в решаването на различни социални въпроси на обществото. Принципът за социалната държава в сега действащата Кон- 23 -

ституция на Република България е залегнал в преамбюла на Конституцията и редица разпоредби на Глава втора на Конституцията. Седмото Велико Народно събрание на 12 юли 1991 г. прие сега действащата Конституция на Република България. Тя се състои от 169 члена, подредени в 10 глави плюс преходни и заключителни разпоредби от 9 параграфа. Конституцията постановява, че България е република с парламентарно управление и е демократична, социална и правова държава. Утвърдени са и принципите на разделение на властите, правата и свободите на гражданите, върховенството на Конституцията. 2.4. Народното събрание – парламентът на Република България. Парламентът е националният представителен орган в съвременната държава, който се състои от народни представители, заели длъжността си посредством преки избори, на основата на всеобщо и равно избирателно право. Народното събрание е висш, държавен, конституционен, колективен орган. Правната уредба на българския парламент е в Глава трета „Народно събрание“ на сега действащата Конституция на Република България. Народното събрание, което се избира на 4 години в състав от 240 избираеми народни представители, осъществява законодателната власт и упражнява парламентарен контрол. Конституцията постановява, че Народното събрание е постоянно действащ орган. Заседанията му са открити, а законите и решенията, които приема, са задължителни за всички държавни органи, организациите и гражданите на Република България. Народните представители пред- 24 -

ставляват не само своите избиратели, но и целия народ, като в действията си се ръководят от Конституцията и законите, в съответствие със своята съвест и убеждения. Конституцията предвижда освен обикновено Народно събрание и избор на Велико Народно събрание. То се свиква в определени случаи - приемане на нова Конституция или промяна във формата на държавно устройство и държавно управление, както и на съществени, изрично посочени разпоредби от действащата Конституция. Сградата, в която заседава сега Народното събрание, има историческо значение и е обявена за паметник на културата. Тя е построена през 1884 - 1886 г. по проект на арх. Константин Йованович - виенски и швейцарски възпитаник, автор и на проекта на Сръбската скупщина (1891 - 1892 г.). Сградата е изградена в неоренесансов стил, като вътрешно е преустройвана многократно, но основният Ӝ изглед е запазен. От 1991 година Народното събрание разполага с още една сграда - това е сградата на площад „Александър Батенберг“ 1. Основните функции на Народното събрание са законодателна и контролна. Парламентът има и конститутивна функция. Законодателната функция заема основния дял от работата на парламента. Тя включва приемане, промяна и отмяна на закони. Законодателният процес в Народното събрание се осъществява въз основа на Конституцията и на Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (ПОДНС). Право да внасят законопроекти имат народните представители и Министерският съвет. Това право се нарича право на законодателна инициатива. - 25 -

- 26 -

Народното събрание заседава и провежда гласувания само при наличието на кворум – повече от половината от всички народни представители – тоест 121 души. Актовете на парламента се приемат с обикновено мнозинство от присъстващите народни представители, освен ако в самата Конституция не е предвидено друго мнозинство. Контролната функция на Народното събрание се състои в контрола, който парламентът упражнява върху изпълнителната власт. Чрез задаване на актуални въпроси и питания, чрез вот на доверие и вот на недоверие и чрез изискване на отчети, народните представители съдействат за ефективната работа на правителството и на държавната администрация.“       Конститутивната функция включва правомощия на парламента да избира по предложение на министър-председателя състава и структурата на Министерския съвет, председателя и членовете на Сметната палата, управителя и подуправителите на Българската народна банка и други висши длъжности в държавата.“       Според Конституцията, Народното събрание е постоянно действащ орган. Парламентът работи на сесии. Сесиите в годината са три, разделени от великденска, лятна и коледна ваканция. Работата на народните представители по време на сесия включва участие в пленарни заседания, заседания на комисии, срещи на парламентарните групи и работа по избирателните райони. По време на пленарни заседания Народното събрание приема закони, решения и декларации и упражнява парламентарен контрол. Пленарните заседания се провеждат три - 27 -

пъти седмично, като всеки петък част от заседанието е посветено на парламентарен контрол. Парламентът осъществява своите функции и чрез система от постоянни (действащи през цялото времетраене на парламента) и временни (създадени за определен период от време с конкретни задачи) комисии. Постоянните комисиите в 39-то Народно събрание са 21. 2.5. Президентът на републиката – правно положение, правомощия, актове. Президентът е висш, държавен, конституционен, едноличен орган. Правната уредба на българския президент е в Глава четвърта „Президент на републиката“ на сега действащата Конституция на Република България. Президентът е държавен глава. Той олицетворява единството на нацията и представлява Република България в международните отношения. Той се подпомага в своята дейност от вицепрезидент. Президентът и вицепрезидентът се избират пряко от народа по ред, определен със закон – Закон за избиране на президент и вицепризидент на републиката. Президентът се избира за срок от 5 години – това е неговият мандат. За президент може да бъде избиран български гражданин по рождение, навършил 40 години, който отговаря на условията за избиране на народен представител и е живял последните пет години в страната. Избран е кандидатът, получил повече от половината действителни гласове, ако в гласуването са участвали повече от половината избиратели. Изборът за нов президент се произвежда не по-рано от - 28 -

три месеца и не по-късно от два месеца преди изтичане на срока на пълномощията на действащия президент. Вицепрезидентът се избира едновременно и в една листа с президента при условията и по реда за избиране на президент. Президентът и вицепрезидентът могат да бъдат преизбрани на същата длъжност само за още един мандат. Пълномощията на президента и на вицепрезидента се прекратяват предсрочно при: - подаване на оставка пред Конституционния съд; - трайна невъзможност да изпълняват правомощията си поради тежко заболяване; - при условията на чл. 103 от Конституцията; - смърт. В случаите когато предсрочно се прекратят пълномощията на президента, вицепрезидентът встъпва в длъжността президент до края на мандата. При невъзможност вицепрезидентът да встъпи в длъжност правомощията на президента се изпълняват от председателя на Народното събрание до избирането на президент и вицепрезидент. В този случай обаче в двумесечен срок се произвеждат избори за президент и вицепрезидент. Правомощията на президента са посочени в чл. 98 от Конституцията. Президентът има право да: - насрочва избори за Народно събрание и органи на местно самоуправление и определя датата за произвеждане на национален референдум, когато за това има решение на Народното събрание. - отправя обръщения към народа и Народното събрание. - сключва международни договори в случаите, определени със закон; - 29 -

- обнародва законите; - утвърждава промени на границите и центровете на административно-териториалните единици по предложение на Министерския съвет; - назначава и освобождава от длъжност ръководителите на дипломатическите представителства и постоянните представители на Република България при международни организации по предложение на Министерския съвет и приема акредитивните и отзователните писма на чуждестранните дипломатически представители в страната; - назначава и освобождава от длъжност и други държавни служители, определени със закон; - награждава с ордени и медали; - дава и възстановява българско гражданство и освобождава и лишава от него; - предоставя убежище; - упражнява право на помилване; - опрощава несъбираеми държавни вземания; - наименува обекти с национално значение и населени места; - информира Народното събрание по основни въпроси в кръга на своите правомощия. Президентът е върховен главнокомандващ на въоръжените сили на Република България. Той назначава и освобождава висшия команден състав на въоръжените сили и удостоява с висши военни звания по предложение на Министерския съвет. Президентът, в 15-дневен срок след приемането на даден закон, може мотивирано да върне закона в Народното събрание за ново обсъждане, което не може да му бъде от- 30 -

казано. Народното събрание приема повторно закона с мнозинство повече от половината от всички народни представители. Повторно приетият от Народното събрание закон се обнародва от президента в 7-дневен срок от получаването му. Президентът изпълнява своите правомощия, като издава специални президентски актове – това са указите на президента. Освен тях, той може да отправя обръщения и послания. 2.6. Министерски съвет – съставяне, правомощия, актове. Правителството на Република България това е Министерският съвет. Правната уредба на правителството е в Глава пета „Министерски съвет“ на сега действащата Конституция на Република България. Министерският съвет е висш, държавен, конституционен орган, който работи колегиално. Функционално Министерският съвет е основна част от изпълнителната власт. Основна негова функция е да ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната в съответствие с Конституцията и законите; да осигурява обществения ред и националната сигурност и да осъществява общото ръководство на държавната администрация и на въоръжените сили. Министерският съвет се състои от министър-председател, заместник министър-председатели и министри. Основен принцип в неговата структура и работа е ресорността – всеки министър ръководи отделен специализиран ресор на държавно управление. - 31 -

Министерският съвет е централен колегиален орган на изпълнителната власт с обща компетентност. Структурата и съставът на Министерския съвет се приемат с решение на Народното събрание по предложение на министърпредседателя. Министър-председателят е централен едноличен орган на изпълнителната власт с обща компетентност. Той представлява Министерския съвет, свиква и председателства заседанията на Министерския съвет. Министър-председателят ръководи общата политика и текущата дейност на Министерския съвет и носи отговорност за тях пред Народното събрание. Той определя правомощията и ресорите на заместник министър-председателите и на министрите и координира работата им. Министърът е централен едноличен орган на изпълнителната власт със специална компетентност и ръководи отделно министерство. Той ръководи, координира и контролира осъществяването на държавната политика според своите правомощия. С решение на Народното събрание, по предложение на министър-председателя, в състава на Министерския съвет могат да бъдат включени и министри, които не ръководят министерства – това е правната фигура на т. нар. „министър без портфейл“. Процедурата по съставяне на правителство е доста сложна. В нея участват президентът и Народното събрание. Президентът след консултации с парламентарните групи възлага на кандидат за министър-председател, посочен от най-голямата по численост парламентарна група, да състави правителство. Когато в 7-дневен срок кандидатът за министър-председател не успее да предложи състав на Мини- 32 -

стерския съвет, президентът възлага това на посочен от втората по численост парламентарна група кандидат за министър-председател. Ако и в този случай не бъде предложен състав на Министерския съвет, президентът в срока по предходната алинея възлага на някоя следваща парламентарна група да посочи кандидат за министър-председател. Когато проучвателният мандат е приключил успешно, президентът предлага на Народното събрание да избере кандидата за министър-председател. Ако не се постигне съгласие за образуване на правителство, президентът назначава служебно правителство, разпуска Народното събрание и насрочва нови избори. Актът, с който президентът разпуска Народното събрание, определя и датата на изборите за ново Народно събрание. Актовете на правителството винаги имат вторичен, подзаконов характер. Въз основа и в изпълнение на законите, Министерският съвет приема постановления, разпореждания и решения. С постановления Министерският съвет приема и правилници, и наредби. Министрите издават правилници, наредби, инструкции и заповеди. 2.7. Конституционият съд на Република България. Конституционният съд е висш, държавен, конституционен, колективен орган. Правната уредба на Конституционния съд е в Глава осма „Конституционен съд“ на сега действащата Конституция на Република България и в Закон за Конституционен съд. Българският Конституционен съд следва европейския, а не американския модел за конституционно правосъдие. Той упражнява не предварителен, а последващ (след обна- 33 -

родване на закона) контрол за съобразност на законите с Конституцията, както преобладаващият брой европейски конституционни съдилища. В сравнение с тях обаче той притежава една непозната им компетентност, а именно дава задължително тълкуване на Конституцията (чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията). Понеже обвързва всички държави органи, включително и Народното събрание, задължителното тълкуване на Конституцията играе важна превантивна роля, защото осуетява издаване на противоконституционни закони. Подобно на другите европейски Конституционни съдилища и българският Конституционен съд е орган, който е независим от Парламента, президента на Републиката и от Министерския съвет. Той е призван, както в другите европейски държави, да обезпечи върховенството на Конституцията спрямо законите и другите актове на парламента, както и спрямо указите на президента на Републиката. Конституционният съд се състои от 12 съдии. Една трета от тях се избират от Народното събрание, една трета се назначават от президента и една трета се избират от общо събрание на съдиите на Върховния касационен и Върховния административен съд. Така определените съдии избират председател на съда с тригодишен мандат. Председателят може да бъде преизбиран. Мандатът на съдиите е 9 години. Те не могат да бъдат избирани повторно. Съставът на съда се обновява през три години от всяка квота. През първия мандат съставът се обновява по жребий след изтичане на 3 и 6 години. При всяко обновяване излизат от съда по 4 съдии (една трета) и постъпват 4 новоизбрани (новоназначени). - 34 -

Мандатът на съдиите в Конституционния съд се прекратява с изтичане на определения срок - 9 години. Предсрочно прекратяване на мандата настъпва при хипотезите, посочени в чл. 147, ал. 5 от Конституцията. Само Конституцията определя правомощията на Конституционния съд. Тя забранява да се дават и отнемат правомощия на съда със закон. В чл. 149, ал. 1 от Конституцията са изброени в 8 точки (във вид на каталог) правомощия на Конституционния съд, но те не са посочени изчерпателно. Други разпоредби на Конституцията допълват компетентността на Конституционния съд. Правомощията са твърде разнообразни и съществени. Член 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията възлага на българския Конституционен съд едно правомощие, с което не всички конституционни съдилища са овластени, а именно задължително тълкуване на Конституцията. Задължителното тълкуване е свързано с извличане на нормативния смисъл на тълкуваните разпоредби на Конституцията, без да има за предмет решаването на конкретен конституционен спор. Второто и съществено правомощие на съда е контролът за конституционност на законите и другите актове на Народното събрание, както и на актовете на президента. Този контрол е на практика основната компетентност на Конституционния съд и във връзка с упражняването му са образувани и решени най-много дела. Касае се за последващ контрол за конституционност, защото чрез него се контролират вече обнародвани в „Държавен вестник“ правни актове. Конституционният съд не действа ex officio тоест по силата на служебното начало. Той трябва да бъде сезиран, - 35 -

за да упражни своите правомощия. Конституцията оправомощава строго определен кръг органи, които могат да сезират съда. Това са: една пета от народните представители, президентът, Министерският съвет, Върховният касационен съд, Върховният административен съд и главният прокурор. Когато в конституционен спор за компетентност участват органи на местно самоуправление, те също могат да сезират Конституционния съд. Заседанията на Конституционния съд са по правило закрити (непублични). Съдът може да заседава, ако присъстват 2/3 от съдиите – тоест 8 души. При разглеждане на дело по обвинение срещу президента или вицепрезидента кворумът е 3/4. Актовете на Конституционния съд се постановяват с мнозинство от повече от половината от всички съдии – тоест 7 гласа. При снемане на имунитета и установяване на фактическа невъзможност на съдия от Конституционния съд да изпълнява задълженията си, решението се взема с мнозинство най-малко 2/3 от всички съдии. Въздържане от гласуване не се допуска. Гласуването е явно. Съдиите, които не са съгласни с взетото решение или определение за отклоняване на искането, го подписват с особено мнение и задължително писмено излагат своите становища. При тайно гласуване не се допуска подписване на акта с особено мнение. Всеки съдия, който е гласувал с мнозинството, може да изложи писмено свое становище в подкрепа на решението. Решенията на Конституциония съд са неатакуеми (окончателни) и задължителни за всички, включително за съдилищата. И те са обвързани от тълкуването на Конституция- 36 -

та, дадено от Конституционния съд не само с тълкувателните му решения, но и с другите негови решения Решенията с мотивите и някои от определенията се обнародват в 15-дневен срок от приемането им в „Държавен вестник“ и влизат в сила три дни след обнародването им. Изключение от това правило са решенията по спорове за законността на избора за президент, вицепрезидент или народен представител, за установяване на неизбираемост или несъвместимост на народен представител, както и за установяване на невъзможност за изпълнение на задълженията и несъвместимост на съдия от Конституционния съд. Тези решения влизат в сила от датата на постановяването им. Актовете на съда, заедно с мотивите, особените мнения и становищата на съдиите се издават в годишник. 2.8. Съдебната власт – конституционни основи, принципи, структура, инстанционност. Съдебната власт е най-самостоятелната в системата на разделените власти. Правната уредба на Съдебната власт е в Глава шеста „Съдебна власт“ на сега действащата Конституция на Република България и в Закона за съдебната власт. Функциите на съдебната власт са няколко: - решаване на спорове; - закрила на съществуващия правов ред; - упражняване на контрол в процеса на прилагане на правото; - защита на правата и свободите на гражданите. Съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. Съдеб- 37 -

ната власт е независима. При осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона. В системата на съдебната власт влизат съдилищата, прокуратурата и следствието. Правораздаването се осъществява от Върховния касационен съд, Върховния административен съд, апелативни, окръжни, военни и районни съдилища. Съдилищата осигуряват равенство и условия за състезателност на страните в съдебния процес. Производството по делата осигурява установяването на истината. Разглеждането на делата във всички съдилища е публично, освен когато законът предвижда друго. Районните, окръжните и военните съдилища разглеждат определените със закон дела като първа инстанция. Окръжните съдилища разглеждат като втора инстанция обжалваните актове по дела на районните съдилища, както и други дела, възложени им със закон. Апелативните съдилища разглеждат обжалваните актове по дела на окръжните съдилища само като втора инстанция, както и други дела, възложени им със закон. Върховният касационен съд осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Той действа като трета инстанция. Върховният административен съд осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване и се произнася по спорове за законосъобразността на подзаконови нормативни актове. Той се произнася по спорове за законността на актовете на Министерския съвет и на министрите, както - 38 -

и на други актове, посочени в закона. Споровете за подсъдност между съдилищата се решават в съответствие с разпоредбите на процесуалните закони. Структурата на прокуратурата е в съответствие с тази на съдилищата. Прокуратурата в Република България се състои от главен прокурор, Върховна касационна прокуратура, Върховна административна прокуратура, апелативни прокуратури, военно-апелативни прокуратури, окръжни прокуратури, военно-окръжни прокуратури и районни прокуратури. Главният прокурор ръководи прокуратурата, подпомаган от заместник-главните прокурори при Върховната касационна прокуратура и Върховната административна прокуратура. Той осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори. Прокуратурата следи за спазване на законността, като: - привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления, и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер; - упражнява надзор при изпълнение на наказателните и други принудителни мерки; - предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове; - в предвидените със закон случаи участва в граждански и административни дела. Следствените органи, като част от системата на съдебната власт осъществяват предварителното производство по наказателни дела. Следствените служби в Република България са Националната следствена служба и окръжните след- 39 -

ствени служби. В София има Столична следствена служба с компетентност на окръжна следствена служба. Съдиите, прокурорите и следователите се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност от Висшия съдебен съвет. Председателят на Върховния касационен съд, председателят на Върховния административен съд и главният прокурор се назначават и освобождават от президента на републиката по предложение на Висшия съдебен съвет за срок от седем години без право на повторно избиране. Президентът не може да откаже назначаването или освобождаването при повторно направено предложение. Висшият съдебен съвет се състои от 25 членове. Председателят на Върховния касационен съд, председателят на Върховния административен съд и главният прокурор са по право негови членове. За членове на Висшия съдебен съвет, които не са негови членове по право, се избират юристи с високи професионални и нравствени качества, които имат най-малко петнадесетгодишен юридически стаж. Единадесет от членовете на Висшия съдебен съвет се избират от Народното събрание и единадесет - от органите на съдебната власт. Мандатът на изборните членове на Висшия съдебен съвет е пет години. Те не могат да бъдат преизбирани веднага след изтичане на този срок. Организацията и дейността на Висшия съдебен съвет, на съдилищата, на прокурорските и на следствените органи, статутът на съдиите, прокурорите и следователите, условията и редът за назначаване и освобождаване от длъжност на съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите, както и за осъществяване на тяхната от- 40 -

говорност, се уреждат със закон – това е Закона за съдебната власт. Адвокатурата е свободна, независима и самоуправляваща се. Тя подпомага гражданите и юридическите лица при защитата на техните права и законни интереси. Организацията и редът на дейността на адвокатурата се уреждат със закон – това е Закона за адвокатурата. 2.9. Местно самоуправление и местна администрация – обща характеристика, органи. Правната уредба на местното самоуправление е в Глава седма „Местно самоуправление и местна администрация“ на сега действащата Конституция на Република България, както и в Закона за Местното самоуправление и местната администрация, Закона за административно-териториалното устройство на Република България, Закона за администрацията и др. Чрез местното самоуправление се постига т. нар. „вертикално разделение на властите“. Конституцията съдържа принципите на местното самоуправление и местната администрация. Член 2, алинея 1 от основния ни закон гласи: „Република България е единна държава с местно самоуправление.“. Местното самоуправление и местната администрация следват очертанията на административно-териториалното устройство на страната. Територията на Република България се дели на общини и области, като други административно-териториални единици и органи на самоуправление в тях могат да бъдат създавани само със закон. - 41 -

Общината е основната административно-териториална единица, в която се осъществява местното самоуправление. Гражданите участват в управлението на общината както чрез избраните от тях органи на местно самоуправление, така и непосредствено чрез местен референдум и общо събрание на населението. Общината е юридическо лице. Орган на местното самоуправление в общината е общинският съвет, който се избира от населението на съответната община за срок от четири години по ред, определен със закон – това е Законът за местните избори. Орган на изпълнителната власт в общината е кметът. Той се избира от населението или от общинския съвет за срок от четири години по ред, определен със закон - това е Законът за местните избори. В своята дейност кметът се ръководи от закона, актовете на общинския съвет и решенията на населението. Областта е административно-териториална единица за провеждане на регионална политика, за осъществяване на държавно управление по места и за осигуряване на съответствие между националните и местните интереси. Управлението в областта се осъществява от областен управител, който е едноличен орган на изпълнителната власт в областта. Той се назначава от Министерския съвет. Областният управител осигурява провеждането на държавната политика, отговаря за защитата на националните интереси, на законността и на обществения ред и осъществява административен контрол. Цялостната организацията и редът на дейност на органите на местното самоуправление и на местната администрация се определят със закон – това е Законът за местното самоуправление и местната администрация. - 42 -

¬⁄œ–Œ—» «¿ —¿ÃŒœŒƒ√Œ“Œ¬ ¿ 1. Посочете основните характеристики на конституционното право? 2. От кои източници могат да се черпят норми на конституционното право? 3. Какво представлява държавата и кои са нейните форми? 4. В какво се изразява двояката същност на конституцията? 5. От колко депутати се състои Народното събрание и за какъв срок се избират те? 6. Какво е представлява законодателният процес. 7. Кой определя структурата и състава на Министерския съвет? 8. Как се съставя правителство? 9. Дайте определение за президент? 10. Как се формира съставът на Конституционния съд? 11. Избройте видовете съдилища? 12. В какво се изразява инстанциоността в съдилищата? 13. Кои са органите на местно самоуправление в общината?

- 43 -

“≈—“ «¿ —¿ÃŒœ–Œ¬≈– ¿ 1. Конституционното право е дял от: a) процесуалното право; b) публичното право; c) гражданското право; d) всички горепосочени са верни; 2. Учението за трите елемента на държавата включва: a) земна повърхност, народна власт, държавни символи; b) териториална власт, суверенитет, гражданство; c) държавна власт, народ, територия на държавата; d) всички горепосочени са верни 3. Формите на държавата според държавното устройство са: a) федерална държава, унитарна държава; b) единна държава, съюзна държава, конфедеративна държава; c) република, монархия; d) всички горепосочени са верни. 4. Разделението на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна е: a) вертикално разделение на властите; b) систематично разделение на властите; c) хоризонтално разделение на властите; d) всички горепосочени са верни. - 44 -

5. Конституцията: a) е систематизирана съвкупност от правни норми, имащи най-висок ранг; b) регулира основния правов ред в държавата относно нейната форма, структура и организация; c) установява и урежда отношението „държава-гражданин“; d) всички горепосочени са верни. 6. Конституцията на България от 1991 год. определя за форма на управление на България: a) президентска република; b) конституционна република; c) парламентарна република; d) всички горепосочени са верни. 7. Какви са легислатурата на Народното събрание и броят на народните представители: a) 4 години и 400 народни представители; b) 5 години и 240 народни представители; c) 4 години и 240 народни представители; d) всички горепосочени са верни. 8. На колко четения и с какво мнозинство се приемат законите в Народното събрание: a) две четения с мнозинство 2/3 от всички народни представители; b) две четения с мнозинство повече от 1/2 от присъстващите народни представители; c) три четения с мнозинство 50% + 1 от присъстващите народни представители; d) всички горепосочени са верни. - 45 -

9. Кои са изискванията за избираемост на президент: a) българско гражданство по рождение, да е живял последните 5 год. в България, навършена възраст 40 години; b) навършена възраст 40 години, българско гражданство, да е семеен; c) да е живял последните 5 год. в България, навършена възраст 45 години, българско гражданство; d) всички горепосочени са верни. 10. Нормативните актове, които приема Министерският съвет са: a) наредби, правилници, заповеди; b) постановления, укази, правилници; c) постановления, правилници, наредби; d) всички горепосочени са верни. 11. Според инстанционността, съдилищата биват: a) първоинстанционни, въззивни, касационни; b) районни, окръжни, касационни; c) апелативни, касационни, върховни; d) всички горепосочени са верни. 12. Конституционният съд заседава при кворум: a) 1/2 от всички съдии и 2/3 от всички съдии b) 2/3 от всички съдии и 3/4 от всички съдии c) 1/2 от присъстващите съдии и 2/3 от всички съдии d) всички горепосочени са верни - 46 -

13. Кметовете биват: a) областен кмет, общински кмет, районен кмет; b) общински кмет, районен кмет, кмет на града; c) кмет на кметство, районен кмет, общински кмет; d) всички горепосочени са верни. Верни отговори: 1-b); 2-c); 3-a); 4-c); 5-d); 6-c); 7-c); 8-b); 9-a); 10-c); 11-a); 12-b); 13-c)

- 47 -

À»“≈–¿“”–¿ Друмева, Ем., Конституционно право. Танчев, Ев., Въведение в Конституционото право Стойчев, Ст., Конституционно право Стойчев, Ст. и авт. колектив, Конституция на Република България. Коментар Спасов, Б., Конституционно право на Република България“ част I, II и III Начева, С., Конституционната цивилизация и българският конституционализъм Неновски, Н., Конституция на Република България анотирана с тълкуванията на Конституционния съд Неновски, Н., Конституцията – актуални въпроси на теорията и практиката Пенев, П., Зартов, Я., Конституционно правосъдие на Република България Баламезов, Ст., Конституционно право“, части I, II и III

- 48 -

“≈ÿ 3. ¿ƒÃ»Õ»—“–¿“»¬ÕŒ œ–¿¬Œ Тема 3 включва следните основни въпроси: 3.1 Предмет, метод и източници на административното право. 3.2 Субекти на административното право – същност и видове. 3.3 Административен акт – същност, видове, действие. 3.4 Административна отговорност – същност, администротивноотговорни лица, административно нарушение, видове административни наказания, етапи на осъществяване на административната отговорност. 3.1. Предмет, метод и източници на административното право. Административното право има за предмет на правно регулиране този кръг от обществени отношения, които възникват между субектите на административното право при организирането и осъществяването на дейността на органите на изпълнителната власт. Правната теория прави разграничение на административното право на материално административно право от процесуално административно право. Материалното административно право е съвкупност от норми, които уреждат обществените отношения в сферата на изпълнителната власт. То регулира: - субектите на административното право; - функциите, структурата и дейността на органите на изпълнителната власт и взаимоотношенията помежду им; - 49 -

- държавната служба,; - различните видове административни актове; - действието на административните актове; - режима на недействителността на административните актове; - видовете административна принуда и др. Процесуалното административно право регулира реда за осъществяване на дейността на органите на изпълнителната власт и реда за разглеждане на жалбите и протестите срещу юридическите актове, в които тя е изразена. Административнопроцесуалното право урежда и различните видове административни производства по: - установяване на административни нарушения; - изпълнение на наказателни постановления; - налагане на административни наказания; - издаване на индивидуални административни актове; - оспорване на индивидуални административни актове по административен ред; - оспорване на индивидуални административни актове пред съда; - изпълнение на административни актове и др. Методът на регулиране на обществените отношения в областта на административното право е властническият метод. Административното право спада към публичноправните отрасли на правото, което определя и специфичният му предмет на правно регулиране. Административноправната норма е общозадължително правило за поведение, което регулира с властнически метод поведението на субектите на административното право в процеса на осъществяването на изпълнителната власт. Административните правоотношения са обществе- 50 -

ните отношения, които възникват, развиват се и си прекратяват въз основа на действието на административноправна норма. Източници на административното право са нормативните актове, в които се съдържат норми на материалното административно право и процесуалното административно право. Това са: - Конституцията на Република България; - Международните договори, които отговарят на условията на чл.5, ал. 4 от Конституцията; - Законите. Особено важни са Законът за административното производство (ЗАП), Законът за административните нарушения и наказания (ЗАНН), Законът за администрацията (ЗА), Законът за Върховния административен съд (ЗВАС) и др. - Подзаконовите нормативни актове – постановления на Министерския съвет, правилници, наредби, инструкции, заповеди и др. - Съдебната практика. 3.2. Субекти на административното право – същност и видове. Субекти на административното право са всички лица и държавни органи, с които е свързано пораждането, изменянето и преустановяването на права и задължения в областта на управление на изпълнителната власт. Физическите лица, като субекти на административното право имат т. нар административноправен статут. Това е правното положение, създадено от административноправните норми. Административноправният статут на гражданите се - 51 -

състои от данните по ЕСГРАОН и гражданското състояние на лицата. ЕСГРАОН е Единна система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението и се проявява в това, че всеки гражданин е регистриран като такъв посредством личен регистрационен картон, който се пази в съответната община по постоянен адрес, и има единен граждански номер (ЕГН). Гражданското състояние представлява съвкупността от правни качества и елементи, които индивидуализират всеки един човек. Тава са: име, пол, рождена дата, гражданство, семейно положение, дата на смъртта и др. За да могат да влязат в административни правоотношения, гражданите трябва да имат административна правоспособност и административна дееспособност. Административната правоспособност е способността на гражданите да са носители на административни права и задължения. Такава правоспособност имат всички български граждани без ограничение на възрастта им. Административната дееспособност е способността на гражданите сами, със свои лични действия, да упражняват правата си и да изпълняват задълженията си. Такава дееспособност притежават всички пълнолетни лица – навършилите 18-годишна възраст, които не са поставени под пълно или частично запрещение. Органите на изпълнителната власт са вид държавни органи, които са функционално предназначени и структурно обособени да осъществяват изпълнителната власт. Всеки орган на изпълнителната власт я осъществява в рамките на нормативно определената му компетентност. Трябва да се прави разлика между органа на из- 52 -

пълнителната власт и подпомагащата го администрация – например министърът е орган на изпълнителната власт, а министерството е администрацията, която го подпомага. Съгласно Закона за администрацията, органите на изпълнителната власт са: централни и териториални. Централни органи на изпълнителната власт са: - Министерският съвет; - министър-председателят; - заместник министър-председателите; - министрите. Териториални органи на изпълнителната власт са: - областните управители; - кметовете на общини. Министерският съвет е централен колегиален орган на изпълнителната власт с обща компетентност. Министерският съвет се състои от министър-председател, заместник министър-председатели и министри. Структурата и съставът на Министерския съвет се приемат с решение на Народното събрание по предложение на министърпредседателя. Министерският съвет формулира, разработва и осъществява държавната политика в съответствие със своите конституционни правомощия и със законите на Република България. Въз основа и в изпълнение на законите, Министерският съвет приема постановления, разпореждания и решения. С постановления Министерският съвет приема и правилници, и наредби. Министерският съвет определя с постановление правомощията на министрите извън тези, определени със закон. Министерският съвет създава съвети, както и работни - 53 -

експертни групи във връзка с осъществяване на свои правомощия или в изпълнение на конкретни задачи, произтичащи от нормативни актове или решения на Народното събрание. Министър-председателят е централен едноличен орган на изпълнителната власт с обща компетентност. Министър-председателят представлява Министерския съвет, свиква и председателства заседанията на Министерския съвет. Той ръководи общата политика и текущата дейност на Министерския съвет и носи отговорност за тях пред Народното събрание. Министър-председателят определя правомощията и ресорите на заместник министър-председателите и координира работата на заместник министър-председателите и на министрите. Той назначава и освобождава от длъжност заместник-министрите. Правомощията на министър-председателя в негово отсъствие от страната или когато ползва законно установен отпуск, за всеки конкретен случай се изпълняват от определен от него с писмена заповед заместник министър-председател. Заместник министър-председателите изпълняват правомощията, които са им възложени от министър-председателя в определените им ресори. Министърът е централен едноличен орган на изпълнителната власт със специална компетентност и ръководи отделно министерство. Министърът ръководи, координира и контролира осъществяването на държавната политика според своите правомощия. С решение на Народното събрание по предложение на министър-председателя в състава на Министерския - 54 -

съвет могат да бъдат включени и министри, които не ръководят министерства. Министрите издават правилници, наредби, инструкции и заповеди. Заместник-министрите подпомагат министъра при осъществяването на политическата програма на правителството, при разработването на проекти за нормативни актове и при изпълнението на неговите правомощия. Със заповед министърът делегира правомощия на своите заместници и определя техните функции. Заместник-министрите не са членове на Министерския съвет. Областният управител е едноличен орган на изпълнителната власт в областта, който осъществява държавното управление по места и осигурява съответствие между националните и местните интереси при провеждане на регионалната политика. При осъществяване на своята дейност областният управител се подпомага от заместник областни управители и от областна администрация. Областният управител се определя с решение на Министерския съвет. Областният управител определя правомощията и ресора на заместник областните управители. В отсъствие на областния управител, той се замества от определен от него с писмена заповед заместник областен управител. Някои от правомощията на областния управител са да: - провежда държавната политика в областта, координира работата на органите на изпълнителната власт и на техните администрации на територията на областта и взаимодействието им с местната власт; - осигурява съответствие между националните и мест- 55 -

ните интереси, осъществява взаимодействие с органите на местното самоуправление и местната администрация; - отговаря за опазването и защитата на държавната собственост на територията на областта; - осъществява административен контрол по изпълнението на административните актове; - упражнява контрол по законосъобразността на актовете и действията на органите на местното самоуправление и местната администрация; - организира отбранително-мобилизационната подготовка на населението, ръководи защитата му при бедствия и аварии и отговаря за спазването на обществения ред; - осъществява международните контакти на областта на регионално ниво. Областният управител издава заповеди в границите на предоставените му правомощия. Областният управител спира изпълнението на незаконосъобразни актове на общинските съвети и ги отнася пред съответния окръжен съд в едномесечен срок от тяхното получаване. Той може да отменя незаконосъобразни актове на кметовете на общините в едномесечен срок от узнаването или сезирането му. Заповедите на областния управител могат да се обжалват пред Върховния административен съд. Кметът на общината е орган на изпълнителната власт в общината. Кметът на община се избира от населението на съответната община по ред, определен със закон, за срок четири години. В своята дейност той се ръководи от закона, от актовете на общинския съвет и от решенията на населението. Правомощията на кмета се определят със закон – това - 56 -

е Законът за местното самоуправление и местната администрация. Кметът на общината определя със заповед заместниккмет, който да изпълнява функциите му при негово отсъствие от общината. Кметът на общината участва в заседанията на общинския съвет с право на съвещателен глас. Общинският съвет може да отмени актове на кмета, издадени в нарушение на решения на общинския съвет. Отмяната се извършва на следващото заседание, но не покъсно от два месеца от издаването на акта. Кметът на общината може да оспори решение на общинския съвет, когато то противоречи на интересите на общината или нарушава законите. Оспорването трябва да се представи писмено в срок от 7 дни от получаване на решението и има отсрочващо действие, и се разглежда от общинския съвет на следващото заседание. Ако общинският съвет при повторното разглеждане потвърди решението си, кметът е длъжен да го изпълни или при противоречие със закона да сезира съда. При повторното разглеждане решението се приема с мнозинство повече от половината от общия брой на съветниците. В изпълнение на своите правомощия, кметът на общината издава заповеди. 3.3. Административен акт – същност, видове, действие. Административният акт е властническо волеизявление на даден орган, издаден въз основа и в изпълнение на закона при осъществяване дейност на изпълнителната власт, който установява подзаконови правни норми или едност- 57 -

ранно предизвиква пораждане, изменяне или прекратяване на административни правоотношения и при нужда може да бъде изпълнен с помощта на държавна принуда. Административният акт е юридически акт – тоест непосредствено поражда правни последици. Той е външната изява на волята на административен орган. Волеизявлението на този орган е властническо, защото той действа от името на държавата и затова административният акт представлява юридическият израз на изпълнителната дейност на държавата. Винаги административният акт се издава въз основа и в изпълнение на закона и затова той винаги има подзаконов характер. Административният акт е задължителен за адресатите си и при нужда може да бъде изпълнен с помощта на държавна принуда. В правната теория се разглеждат различни видове административни актове. Основното им деление е на: нормативни и индивидуални административни актове. Нормативният административен акт съдържа общозадължителни правила за поведение, отнася се до неопределен и неограничен брой адресати. Той регулира повтарящи се обществени отношения и оттук идва възможността за нееднократното му прилагане. Индивидуалният административен акт е конкретно волеизявление, насочено към конкретно определен адресат/ и). Този акт е максимално конкретизиран и обикновено с еднократното му прилагане действието му се изчерпва. Производството по издаване, обжалване и изпълнение на индивидуалните административни актове, доколкото в друг закон или указ не са установени особени правила е регламентирано в Закона за административното производство (ЗАП). - 58 -

По смисъла на ЗАП, индивидуални административни актове са актовете, издавани от ръководители на ведомства, от кметовете на общините, от кметовете на кметства и на райони и от други органи на общинската изпълнителна власт, както и от други овластени за това органи, с които се създават права или задължения, или се засягат права или законни интереси на отделни граждани или организации, както и отказите за издаване на такива актове. Индивидуалният административен акт се издава от овластения за това орган, съобразно предоставената му компетентност. Административният орган осъществява производството самостоятелно. Производството по издаване на административен акт започва по инициатива на компетентния или на по-горестоящия административен орган, по устна или писмена молба на гражданин или организация, или по предложение на прокурора. За започване на производството се уведомяват заинтересуваните граждани и организации. Административният акт се издава, след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая и се обсъдят обясненията и възраженията на заинтересуваните граждани и организации. За установяване на фактите и обстоятелствата могат да се използуват всички начини и средства, които не са забранени от закона, освен ако друг нормативен акт предписва доказването на някои факти или обстоятелства да стане по определен начин или с определени средства. Сроковете за издаването на индивидуални административни актове са посочени в чл. 13 от ЗАП. Непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ да се издаде актът. Когато по административен или съдебен ред бъде отменен - 59 -

мълчалив отказ, смята се за отменен и изричният отказ, който е последвал преди решението за отмяна. Административният орган издава административния акт или отказва издаването му с мотивирано решение. Административният акт се издава в писмена форма и има определени от закона реквизити. Административният акт, съответно отказът да се издаде акт, се съобщава в тридневен срок от издаването му на всички заинтересувани граждани и организации, включително и на тези, които не са участвали в производството. Административните актове могат да бъдат обжалвани по два начина: по административен и по съдебен ред. Административните актове могат да се обжалват по административен ред пред по-горестоящия административен орган. Жалби могат да подават заинтересуваните граждани и организации. С жалбата може да се оспори както законосъобразността, така и правилността на административния акт. Прокурорът може да подава протест само относно законосъобразността на административния акт. Жалбата и протестът се подават в седемдневен срок от съобщението за издаването на административния акт. Жалбата се подава в писмена форма чрез административния орган, чийто акт се обжалва. В седемдневен срок, а когато органът е колективен - в двуседмичен срок от получаването на жалбата или протеста, административният орган може да преразгледа въпроса и да оттегли сам обжалвания акт или да го измени, или да издаде съответен акт или документ, ако е отказал издаването му. В тези случаи той е длъжен да уведоми заинтересуваните. Новият акт подлежи на обжалване по администра- 60 -

тивен ред на общо основание. Когато административният орган не намери основание за пререшаване на въпроса, той изпраща незабавно жалбата или протеста заедно с цялата преписка на компетентния по-горестоящ административен орган. Ако жалбата или протестът не бъдат изпратени на по-горестоящия административен орган, жалбоподателят може да изпрати препис от жалбата, а прокурорът - от протеста направо до по-горестоящия орган или да го уведоми за допуснатото забавяне. Компетентен да разгледа жалбата или протеста е непосредствено по-горестоящият административен орган, на който е подчинен органът, издал обжалвания акт. Административните актове на специализираните изпълнителни органи на общинския съвет се обжалват пред кмета на общината, а административните актове, издавани от кметовете на кметства и на райони - пред кмета на общината. Административните актове на кметовете на общини се обжалват пред областния управител. По-горестоящият орган постановява решението си, след като обсъди обясненията и възраженията на заинтересуваните граждани и организации. Той може да събере и нови доказателства. По-горестоящият административен орган се произнася по жалбата в двуседмичен срок, а когато е колективен - в месечен срок от получаването й. Когато по-горестоящият административен орган не се произнесе в срока по предходната алинея, жалбоподателят може да оспори законосъобразността на административния акт пред съда, ако актът подлежи на обжалване по съдебен ред. По-горестоящият административен орган се произнася с мотивирано решение, с което отменя изцяло или отчасти административния акт като незаконосъобразен или не- 61 -

правилен или отхвърля жалбата или протеста. Когато административният орган противозаконно е отказал да издаде административен акт или документ, по-горестоящият административен орган го задължава да извърши това, като определя и срока. Когато издаденият административен акт е незаконосъобразен или неправилен и вместо него трябва да се издаде друг, по-горестоящият административен орган връща преписката на органа, издал акта, със съответни задължителни указания. Ако въпросът е изяснен от фактическа страна, по-горестоящият орган може сам да издаде акта, ако за това няма законни пречки. В тридневен срок от постановяване на решението, погорестоящият административен орган го съобщава на жалбоподателя, на прокурора, ако е участвувал в производството, и на другите заинтересувани граждани и организации, освен ако преписката се връща за преразглеждане. Административните актове могат да се обжалват по отношение на тяхната законосъобразност и по съдебен ред. Това може да стане само след като е изчерпана възможността или е изтекъл срокът за обжалване по административен ред. Засегнатите граждани и организации подават жалби, а прокурорът - протест. Жалбата и протестът се подават в определени в ЗАП срокове. Те спират изпълнението на административния акт, освен ако съдът разпореди друго. Когато административният орган е допуснал предварително изпълнение на акта, съдът по искане на заинтересуваната страна може да спре изпълнението му. Жалбата и протестът се подават в писмена форма чрез административния орган, издал обжалвания акт. Към тях се прилагат преписи за този орган и за заинтересуваните граж- 62 -

дани и организации, участвуващи в административното производство, както и писмените доказателства. Административният орган е длъжен да изпрати жалбата или протеста на съда заедно с цялата преписка. Ако преписката не бъде изпратена на съда, жалбоподателят може да изпрати препис от жалбата, а прокурорът - от протеста направо до съда. Съдът изисква преписката служебно. Съдът разглежда жалбите и протестите в съдебно заседание в състав от трима съдии с участието на прокурор. При разглеждането на жалбите и протестите се призовават органът, който е издал обжалвания акт, жалбоподателят и другите заинтересувани граждани и организации, участвуващи в административното производство. Съдът преценява законосъобразността на административния акт, като проверява дали е издаден от компетентен орган и в съответната форма, спазени ли са процесуалноправните и материалноправните разпоредби по издаването му и съобразен ли е с целта, която преследва законът. Съдът може да събира всички допустими по Гражданския процесуален кодекс доказателства. Съдът може да отмени изцяло или отчасти административния акт, да го измени или да отхвърли жалбата. Когато въпросът не е предоставен на преценката на административния орган, съдът решава делото по същество. Съдът може да отмени административния акт и да изпрати преписката на съответния компетентен административен орган за решаване на въпроса по същество със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. При незаконен отказ да се издаде документ съдът задължава административния орган да го издаде, без да дава указания по съдържанието му. - 63 -

Решението на съда подлежи на касационно обжалване и на отмяна на влязло в сила решение по Закона за Върховния административен съд. Административните актове действат в няколко направления: - във времето – или за неопределено време, или еднократно, или за точно определено време; - в пространството – или на територията на цялата страна, или на определена част от територията (например на територията на една община или област); - по отношение на лицата – или по отношение на неопределен брой лица, или по отношение на конкретно определени адресати. 3.4. Административна отговорност – същност, администротивноотговорни лица, административно нарушение, видове административни наказания, етапи на осъществяване на административната отговорност. Административната отговорност е вид юридическа отговорност, която възниква при нарушения на нормалното функциониране на органите на администрацията. Общите правила за административните нарушения и наказания, реда за установяване на административните нарушения, за налагане и изпълнение на административните наказания са уредени в Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Административнонаказателната отговорност е лична. Административнонаказателно отговорни са пълнолетните лица, навършили 18 години, които са извършили административни нарушения в състояние на вменяемост. За административни нарушения, извършени при осъществяване дей- 64 -

ността на предприятия, учреждения и организации, отговарят работниците и служителите, които са ги извършили, както и ръководителите, които са наредили или допуснали да бъдат извършени. Административнонаказателно отговорни са и непълнолетните, които са навършили 16 години, но не са навършили 18 години, когато са могли да разбират свойството и значението на извършеното нарушение и да ръководят постъпките си. За административни нарушения, извършени от малолетни, непълнолетни на възраст от 14 до 16 години и поставени под пълно запрещение, отговарят съответно родителите, попечителите или настойниците, които съзнателно са допуснали извършването им. Административно нарушение, съгласно ЗАНН, е това деяние (действие или бездействие), което нарушава установения ред на държавното управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред. Деянието, обявено за административно нарушение, е виновно, когато е извършено умишлено или непредпазливо. За административни нарушения могат да се предвиждат и налагат административни наказания. Те се налагат с цел да се предупреди и превъзпита нарушителят към спазване на установения правен ред и се въздействува възпитателно и предупредително върху останалите граждани. Съгласно ЗАНН, административните наказания са: обществено порицание, глоба и временно лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност. Общественото порицание за извършеното нарушение се изразява в публично порицание на нарушителя пред трудовия колектив, където работи, или пред организацията, в която членува. - 65 -

Глобата е наказание, което се изразява в заплащане на определена парична сума. По отношение на непълнолетните, административното наказание глоба се заменя с обществено порицание. Лишаването от право да се упражнява определена професия или дейност се изразява във временна забрана за нарушителя да упражнява професия или дейност, във връзка с която е извършил нарушението. Продължителността на това наказание не може да бъде по-малка от един месец и повече от две години, а за нарушения, свързани с безопасността на движението при употреба на алкохол или друго силно упойващо вещество - до пет години. При определяне на административното наказание се вземат предвид тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя. Смекчаващите обстоятелства обуславят налагането на по-леко наказание, а отегчаващите - на по-тежко наказание. Административната отговорност се осъществява на няколко етапа. Административнонаказателно производство започва със съставяне на акт за установяване на извършеното административно нарушение. Актове могат да съставят длъжностните лица, опредени в ЗАНН: Актът за установяване на административното нарушение се съставя в присъствието на нарушителя и свидетелите, които са присъствали при извършване или установяване на нарушението. Когато нарушителят е известен, но не може да се намери или след покана не се яви за съставяне на акта, актът се съставя и в негово отсъствие. При липса - 66 -

на свидетели, присъствували при извършването или установяването на нарушението, или при невъзможност да се състави акт в тяхно присъствие, той се съставя в присъствието на двама други свидетели, като това изрично се отбелязва в него. Когато нарушението е установено въз основа на официални документи, актът може да се състави и в отсъствие на свидетели. Актът за установяване на административното нарушение трябва да съдържа определи реквизити, предвидени в ЗАНН. Актът се подписва от съставителя и поне от един от свидетелите, посочени в него, и се предявява на нарушителя да се запознае със съдържанието му и го подпише със задължение да уведоми наказващия орган, когато промени адреса си. Когато нарушителят откаже да подпише акта, това се удостоверява чрез подписа на един свидетел, името и точният адрес на който се отбелязват в акта. Когато не може да се установи самоличността на нарушителя от актосъставителя, тя се установява от най-близката общинска администрация или поделение на Министерството на вътрешните работи. Когато актът е съставен в отсъствие на нарушителя, той се изпраща на съответната служба, а ако няма такава - на общинската администрация по местоживеенето на нарушителя за предявяване и подписване. Актът се предявява и подписва не по-късно от седем дни от получаването и се връща незабавно. При подписване на акта на нарушителя се връчва препис от него срещу разписка, а в акта се отбелязва датата на неговото подписване. Освен възраженията при съставяне на акта в тридневен срок от подписването му нарушителят може да направи и писмени възражения по него. - 67 -

В двуседмичен срок от подписването на акта, той се изпраща на наказващия орган заедно с възраженията, събраните доказателства и другите приложения към преписката. Административни наказания могат да налагат определени в ЗАНН административнонаказващи органи. Наказващият орган е длъжен да се произнесе по административнонаказателната преписка в месечен срок от получаването й. Преди да се произнесе по преписката, наказващият орган проверява акта с оглед на неговата законосъобразност и обоснованост и преценява възраженията и събраните доказателства, а когато е необходимо, извършва и разследване на спорните обстоятелства. Когато се установи, че нарушителят е извършил деянието виновно, наказващият орган издава наказателно постановление, с което налага на нарушителя съответно административно наказание. Наказателното постановление трябва да съдържа определени от ЗАНН реквизити. То се подписва от длъжностното лице, което го е издало. Препис от наказателното постановление се връчва срещу подпис на нарушителя и на поискалия обезщетение. Когато нарушителят или поискалият обезщетение не се намери на посочения от него адрес, а новият му адрес е неизвестен, наказващият орган отбелязва това върху наказателното постановление и то се счита за връчено от деня на отбелязването. Наказателното постановление подлежи на обжалване пред районния съд, в района на който е извършено или довършено нарушението, а за нарушенията, извършени в чужбина - пред Софийския районен съд. Нарушителят и поискалият обезщетение могат да обжалват постановлението в седемдневен срок от връчването - 68 -

му, а прокурорът може да подаде протест срещу него в двуседмичен срок от издаването му. Обжалването на наказателното постановление става чрез наказващия орган, който го е издал. В жалбата се посочват всички доказателства, на които жалбоподателят се позовава. В седемдневен срок от получаване на жалбата наказващият орган я изпраща заедно с цялата преписка на съответния районен съд, като в съпроводителното писмо посочва и доказателствата в подкрепа на обжалваното постановление. Прокурорът може да участва в производството пред съда, ако намери това за необходимо. Районният съд в състав само от съдия разглежда делото по същество и се произнася с решение, с което може да потвърди, да измени или отмени наказателното постановление. Решението подлежи на касационно обжалване пред окръжния съд по реда на Закона за Върховния административен съд. В предвидените от закона случаи съдът може да прекрати производството с определение, което не подлежи на обжалване. Наказателните постановления влизат в сила, когато: - не подлежат на обжалване; - не са били обжалвани в законния срок; - са били обжалвани, но са били потвърдени или изменени от съда. В тридневен срок от влизане в сила на наказателното постановление административнонаказващият орган, съответно съдът, предприема действие за привеждането му в изпълнение. Когато е наложено наказанието обществено порицание, препис от наказателното постановление или решението на - 69 -

съда се изпраща на съответната обществена организация, в която наказаният членува, или на ръководството на предприятието, учреждението или организацията, където той работи, съобразно указаното в наказателното постановление или решението на съда. Изпълнението на наказанието обществено порицание става чрез прочитане на наказателното постановление или решението на съда пред събрание на обществената организация или трудовия колектив, на което се поканва да присъства и нарушителят. Наказателните постановления и решения на съда, с които са наложени глоби или са присъдени парични обезщетения в полза на държавата, се изпълняват по реда за събиране на държавните вземания. Наказателното постановление или решението на съда, с което е постановено временно лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност, се изпълнява от органите, които признават това право и контролират упражняването му, и от ръководителя на предприятието, учреждението или организацията, където наказаният работи. Ако наказаният заема длъжност по професия или дейност, от правото за упражняването на която е лишен, ръководителят на предприятието, учреждението или организацията го освобождава незабавно от тази длъжност. Административното наказание не се изпълнява, ако е изтекла определена в ЗАНН давност, а именно, ако са изтекли: - две години, когато наложеното наказание е глоба; - шест месеца, когато наложеното наказание е временно лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност; - три месеца, когато наложеното наказание е обществено порицание. - 70 -

Давността започва да тече от влизане в сила на акта, с който е наложено наказанието, и се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето спрямо наказания за изпълнение на наказанието. След завършване на действието, с което е прекъсната давността, започва да тече нова давност.

¬⁄œ–Œ—» «¿ —¿ÃŒœŒƒ√Œ“Œ¬ ¿ 1. Посочете основният предмет на административното право? 2. От кои източници могат да се черпят норми на административното право? 3. Какво представлява административноправният статут на гражданите? 4. Кои са централните и териториалните органи на изпълнителната власт? 5. Дайте определение за индивидуален административен акт? 6. Кога индивидуален административен акт може да се обжалва по административен ред и кога по съдебен ред? 7. Дайте определение за административно нарушение? 8. Кои са видовете административни наказания? 9. Каква е процедурата по налагане на административните наказания?

“≈—“ «¿ —¿ÃŒœ–Œ¬≈– ¿ 1. Административното право се подразделя на: a) материално административно право; b) процесуално административно право; c) всички горепосочени са верни. - 71 -

2. Субекти на административното право са: a) физическите и юридическите лица; b) държавните органи; c) физическите и юридическите лица и държавните органи; d) всички горепосочени са верни. 3. Административната правоспособност е способността на гражданите да са носители на административни права и задължения. a) вярно е; b) не е вярно; c) определението е неточно; d) определението е непълно. 4. Органите на изпълнителната власт са: a) централни и регионални; b) регионални и местни; c) териториални и централни; d) всички горепосочени са верни. 5. Министерският съвет се състои от: a) министър-председател; b) заместник министър-председатели; c) министри; d) всички горепосочени са верни. - 72 -

6. Заместник министър-председателите изпълняват правомощията, които са им възложени от министър-председателя в определените им ресори. a) вярно е; b) не е вярно; c) определението е неточно; d) определението е непълно. 7. Нормативните актове, които приема Министерският съвет са: a) постановления, правилници, наредби; b) постановления, укази, правилници; c) наредби, правилници, заповеди; d) всички горепосочени са верни. 8. Областният управител: a) е едноличен орган на изпълнителната власт в областта; b) осъществява държавното управление по места; c) осигурява съответствие между националните и местните интереси; d) всички горепосочени са верни. 9. Административните актове биват: a) законови и индивидуални; b) нормативни и индивидуални; c) нормативни и подзаконови; d) всички горепосочени са верни. - 73 -

10. Индивидуални административни актове са актовете, издавани от ръководители на ведомства, от кметовете на общините, от кметовете на кметства и на райони и от други органи на общинската изпълнителна власт, както и от други овластени за това органи, с които се създават права или задължения или се засягат права или законни интереси на отделни граждани или организации, както и отказите за издаване на такива актове. a) вярно е; b) не е вярно; c) определението е неточно; d) определението е непълно. 11. Административните актове могат да бъдат обжалвани: a) по административен и по нормативен ред; b) по съдебен и по нормативен ред; c) по съдебен и по административен ред; d) всички горепосочени са верни. 12. Административните актове действат: a) във времето; b) в пространството; c) по отношение на лицата; d) всички горепосочени са верни. 13. Административно нарушение е това деяние, което нарушава установения ред на държавното управление, извършено е невиновно и е обявено за наказуемо с присъда, налагана по административен ред. a) вярно е; b) не е вярно; c) определението е неточно; d) определението е непълно. - 74 -

14. Административните наказания са: a) глоба и лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност; b) обществено порицание, глоба и временно лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност; c) обществено порицание и временно лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност; d) всички горепосочени са верни. 15. Когато се установи, че нарушителят е извършил деянието невиновно, наказващият орган издава наказателно постановление, с което не налага на нарушителя съответното административно наказание. a) вярно е; b) не е вярно; c) определението е неточно; d) определението е непълно. 16. Наказателните постановления влизат в сила, когато: a) не подлежат на обжалване; b) не са били обжалвани в законния срок; c) са били обжалвани, но са били потвърдени или изменени от съда; d) всички горепосочени са верни. Верни отговори: 1-c); 2-c); 3-a); 4-c); 5-d); 6-a); 7-a); 8-d); 9-b); 10-a); 11-c); 12-d); 13-b); 14-b); 15-b); 16-d)

- 75 -

À»“≈–¿“”–¿ Лазаров, К., Административно право Лазаров, К., Административен процес Зиновиева. Д., Ръководство по административно право и административен процес Лазаров, К., Недействителност на административните актове Лазаров, К., Изисквания за законосъобразност на административните актове Костов, Д., Хрусанов, Д., Административно право на Република България. Обща част

- 76 -

“≈ÿ 4. ‘»Õ¿Õ—Œ¬Œ » ƒ¿Õ⁄◊ÕŒ œ–¿¬Œ Тема 4. Включва следните основни въпроси: 1.Финансово право - обща характеристика. 2.Подотрасли: Данъчно и Бюджетно право 3.Организация на банковото дело. 4.Валутно законодателство Въпрос 1. Финансово право - обща характеристика. Предмет. Финансовото право регулира обществените отношения по натрупване, разпределение и преразпределение на националния доход (брутния вътрешен продукт). Възникването, развитието и погасяването на финансовите правоотношения по вертикала, както и контролът върху тази изключително държавна дейност се осъществява чрез властническия (командно-административен) метод на регулация на обществените отношения. Във финансовото правоотношение (ФПО) единият субект винаги е Държавата. Другият субект са лицата, носители на финансови права и задължения (граждани, фирми, сдружения). Това са публични правоотношения, в които се проявява националния суверенитет поради регулацията на обществените парични средства. Субектите на финансовото право участват в няколко големи групи ФПО: бюджетни, данъчни, банкови, застрахователни и валутни правоотношения. Източник на финансовото право (ФП) са нормативните актове (законови и подзаконови), в които се съдържат финансови правни норми. - 77 -

Въпрос 2. Подотрасли: Бюджетно право и Данъчно право. Финансовото право има два основни дяла – бюджетно право и данъчно право. Бюджетното право е съвкупност от правни норми, които регулират публичните обществени отношения по съставянето и изпълнението на държавния бюджет, който се изгражда от: 1. Републикански бюджет по приходите и разходите. 2. Бюджет (субсидиите) за общините. 3. Бюджета на фонд „Обществено осигуряване“. 4. Бюджета на независимата Съдебна власт. Източници на подотрасъла Бюджетно право са: - Конституцията на република България, - Закон за устройството на държавния бюджет, - Закон за Сметната палата, - Закон за бюджета на общините, - Закон за вътрешния финансов контрол, - Закон за местното самоуправление и местната власт, - Закона за паричния съвет (валутен борд), - Закон за деноминацията на българския лев и др. Държавният бюджет е закон – едногодишен, календарен финансов план по приходите и разходите на държавата с начало 1 януари и край 31 декември на съответната година. Началото на бюджетния процес се поставя със съставяне на обобщена справка (прогноза) от заявките на ведомствата за финансови средства и изготвяне на проект от Министерството на финансите, което внася окончателен вариант за бюджет от съгласувателните процедури в Министерския съвет (МС). МС е единственият орган, който има законодателната инициатива (правото и задължението) да внася проектозакона за обсъждане от Народното събрание (чл.84 - 78 -

във вр. с чл.87 от Конституцията на РБ). Проектозаконът се разпределя за обсъждане между всички постоянни комисии преди внасянето му за гласуване от пленарната зала. След одобряването на Закона за бюджета от Парламента, следва най-важният етап от развитието на бюджетния процес, а именно неговото изпълнение. Държавният бюджет се изпълнява от Министерския съвет, който упражнява контролните си функции чрез Министерството на финансите. В качеството на първостепенни разпоредители с бюджетни средства са министерства и агенции, Националният осигурителен институт, Общинските съвети и др. Висшият съдебен съвет организира изпълнението на бюджета на независимата съдебна власт. Текущ контрол по изпълнение на бюджета осъществяват Сметната палата, органите на Данъчната администрация, митническите служби и др. Срокът за приключване на годишния държавен бюджет е 31 януари на следващата календарна година. Последният етап на бюджетния процес завършва с отчет на Правителството пред Парламента за изпълнение на бюджета. Решението за отчета се гласува от Парламента не по-късно от края на следващата календарна година. Данъчното право е подотрасъл на финансовото право, който регулира значителни като обем и съдържание обществени отношения, свързани с натрупване на значителни парични фондове, събирането на държавните вземания и установяване конкретния размер на дължимите данъци и такси. Захранването на тези фондове е свързано с принципа на съизмеримост на размера на данъците и таксите с имуществата и доходите на гражданите (арг. от чл. 60 от Конституцията на Република България). Данъкът е невъзвращаемо, безвъзмездно и само парично плащане в полза на държавата, установено със закон - 79 -

в тежест на физическите и юридически лица, носители на данъчни задължения. Държавата няма задължение да връща събраните по надлежния ред данъци, няма задължението да направи или да даде нещо конкретно срещу получения от нея данък. Тя не е задължена да връща внесения данък на платилите го субекти. По този белег данъкът се различава от таксата, която предполага срещу платена цена да се извърши и получи съответна услуга. Данъците са парични плащания, които постъпват в републиканския бюджет по силата на правните данъчни норми. В правомощията на държавата е да ги разпределя за най-належащите Ӝ нужди. Субектите не могат да влияят или да изискват от държавата конкретните приходи от различните видове данъци да бъдат насочвани точно и само за покриване разходите за такива нужди. Пример: не може средствата от винетките за движение по първокласните пътища да се използват само за изкърпване на дупки по улиците или само за поддръжка на магистралите или други елементи от пътната мрежа. Източници на Данъчното право: - Конституция на Република България от 1991г, - Закон за местните данъци и такси (ЗМДТ), - Закон за облагане доходите на физическите лица (ЗОДФЛ), - Закон за данъка върху добавената стойност (ЗДДС), - Закон за акцизите (ЗА), - Закон държавните такси (ЗДТ), - Закон за счетоводството (ЗСч) и мн.др. Субект на данъчно облагане e местно физическо или юридическо лице, което по силата на данъчната норма има задължение към бюджета да внася данък. Законодателството прави разлика между данъчно задължено лице (което - 80 -

внася в бюджета собствени данъци от свое имущество или доходи) и носител на данъчната тежест (което внася в бюджета данъци, които тежат върху трето лице) Обект на данъчно облагане е доходът/имуществото (юридически факт от правната норма), която вменява задължението да се плащат данъци. Този юридически факт е доход или новополучено имущество. Пример: данък върху общия доход, данък върху недвижимите имоти и др. Облагаема основа е резултативната стойност на обекта на облагането – разликата от общата сума на всички доходи, намалена със законно установените и признати от законодателя намаления. Данъчна ставка е стойност/процент, който се съотнася аритметично към облагаемата основа, за да може да се определи точния размер на конкретно данъчно задължение. Видове данъци. 1. Преки-косвени. При преките носителят на данъчната тежест и данъчно задълженото лице са един и същи субект. Преките са данъците: данък върху общия доход, данък печалба и др. За косвените данъци е характерно, че субектът на данъчната тежест не е носител на данъчното задължение. Пример - данък върху добавената стойност, акцизите, митата и др. Преките данъци от своя страна се делят на две големи групи: А) данъци върху доходите (подоходни данъци): данък „общ доход“, данък печалба и др. Б) данъци върху имуществата (имуществени данъци) – данък върху сградите, данък върху наследствата и др. - 81 -

2. Пропорционални-прогресивни. Разделителният критерий е в системата на облагане. При пропорционалните данъци данъчната ставка е в определен процент и е константна (постоянна) величина спрямо облагаемата основа. При прогресивните данъци данъчната ставка (процент) нараства с нарастване (увеличаване) на облагаемата основа. 3. Според критерия в кой бюджет се отнасят/постъпват данъчните приходи, данъците се делят на местни (общински) и републикански. 4. Данък „Общ доход“- пряк, прогресивен, подоходен, с който по системата на индивидуалния подход се облагат доходите на българските и чуждестранни лица – физически и юридически. Облагат се доходите получени на територията на страната ни, както и внесените от чужбина доходи на физически лица, български граждани. Облагат се заплатите от трудови правоотношения, възнагражденията от служебни правоотношения, доходите при упражняване на свободни професии - журналисти, нотариуси, адвокати, артисти и др. 5. Данък върху недвижимите имоти (данък сгради и такса смет) – пряк , имуществен, пропорционален данък, с който се облагат сгради (къщи, вили, апартаменти, магазини, ателиета, гаражи), празни дворни места и парцели. Облагат се и застроените площи заедно с технологично прилежащия им терен на сгради, построени в горския и земеделски фонд. Данъкът върху недвижимите имоти се заплаща едновременно и заедно с таксата за битови отпадъци (т.нар.такса „смет“). Ставката на таксата „смет“ се определя в промили (хилядни от %) и се гласува ежегодно от съот- 82 -

ветния Общински съвет. В таксата за битови отпадъци се включват следните елементи: 1) събиране, 2) извозване на боклука и 3) разкриване на депа (сметища) за складиране и унищожаване на битовите отпадъци. 6. Данък върху наследствата – пряк, прогресивен и имуществен данък, с който се облагат движими и недвижими вещи, които преминават в собственост по наследство на наследниците по закон или завещание – физически или юридически лица. В субектите на наследствения данък попадат и чуждестранни граждани и чужди юридически лица, които са получили наследство на територията на България. Очаква се значително намаляване на размера на данъка през 2005 г. 7. Данък върху добавената стойност - косвен, многофазен, пропорционален данък, който е установен в Закона за данъка върху добавената стойност в размер на 20 %. Субекти на този данък са специално регистрираните за тази цел търговци при 50 000 лева годишен оборот, отчетен за последните 12 месеца. Обект на ДДС са сделките със стоки и услуги и вносът на стоки, стриктно описани в ЗДДС. Не се облагат освободените от закона стоки. Методът на облагане с данък върху добавената стойност е методът на данъчния кредит, който се възстановява на задълженото лице от данъчното подразделение, а крайният потребител понася ДДС като го заплаща в окончателната цена на стоката/услугата. 8. Акциз – специфичен, еднофазен, косвен данък, с който се облагат стоки и услуги от местно производство и от внос – петрол, цигари, алкохол, хазарт. Акциз се начислява заедно и независимо от ДДС. 9. Мита - бюджетни приходи с данъчен произход, ко- 83 -

гато стоки и услуги преминават държавната граница. Източник на митническото право и основание за събиране на митническите сборове са Закона за митниците и Правилник за прилагането му, Митническа тарифа и др. Обжалването на данъците става по реда и условията на Данъчния процесуален кодекс (ДПК) – първо, данъчните ревизионни актове (ДРР) се атакуват по административен ред чрез Териториалната данъчна дирекция до Регионалната данъчна дирекция. Нейните решения се атакуват пред Окръжния съд в 14-дневен срок. Съдебният акт на Окръжния съд може да се обжалва в 14-дневен срок пред Върховния административен съд, чието решение е окончателно. Структура на Данъчната администрация. Данъчната администрация е юридическо лице със седалище в гр.София и с правомощия, подробно описани в Данъчния процесуален кодекс. Начело на Данъчната администрация е министърът на финансите. Като звено на централно подчинение на министъра, е Главната данъчна дирекция (ГДД), оглавявана от Главен данъчен директор. ГДД има методически и управленски функции по отношение на подчинените си служби в йерархията. ГДД е този орган, който изготвя проектите на спогодби за избягване на двойното данъчно облагане и осигурява данъчната статистика, като въвежда единна информационна мрежа за връзка между различните структури в данъчната администрация. Издава писмени тълкувателни (задължителни) указания по спорни случаи за еднаквото прилагане на данъчните закони. Следващ по степен орган е Регионалната данъчна дирекция (РДД), която се ръководи от Регионален - 84 -

данъчен директор. Под нея е Териториалната данъчна дирекция, която методически ръководи най-близко стоящите до населението Данъчни подразделения. В най-отдалечените населени места, махали, квартали микрорайони за улеснение на гражданите при събирането на данъците мога да се разкриват временно или за постоянно Данъчни бюра. Въпрос 3. Организация на банковото дело. Банковото дело у нас е с история от преди Освобождението. Банките са само търговски акционерни дружества, които по силата на лиценз от Българската народна банка (БНБ) изпълняват двете си основни функции – кредитната и влогонабираща. Източник на банковото право е Законът за банките и наредбите на БНБ. По-особен е статутът на БНБ, която по силата на устройствения си Закона за БНБ е търговски субект, но и лицензиращ орган, който може да отнема разрешително за дейности на търговските банки при капиталова неадекватност. Решенията на БНБ по даване на лизенцз за търговска банка и за неговото отнемане не подлежат на обжалване. БНБ не е банка на Правителството. Тя е самостоятелна финансова администрация, която два пъти годишно се отчита пред Парламента, който избира Управителя и подуправителя на банката. Въпрос 4. Валутно законодателство Понятието валута има различни значения, но най-разпространеното Ӝ съдържание е на национални пари, които преминават държавната граница. Второто разбиране за валута са чуждестранните парични средства, спрямо които може да се обменя българският лев. - 85 -

Източници на валутната материя: - Валутен закон в сила от 1.I.2000г., - Закон за Паричния съвет - Наредби на БНБ относно размерите на свободно движение на пари, ценни книжа, стоки и капитали в страната и през граница.

¬⁄œ–Œ—» «¿ —¿ÃŒœŒƒ√Œ“Œ¬ ¿ 1. Кои са държавните органите, участващи в процеса по подготовка и изпълнение на държавния бюджет? 2. Що е данък? 3. Има ли разлика между данъци и такси?

“≈—“ «¿ —¿ÃŒœ–Œ¬≈– ¿ I. Данъкът е: А) натурална замяна Б) парично плащане В) еднократна такса II.Бюджетът се приема: А) със заповед на министъра на финансите, Б) като едногодишен финансов план, В) с постановление на Министерския съвет, Г) със закон, приет от Народното събрание, Д) с решение на Народното събрание Отговори на тест I.Б, II. Б), Г) - 86 -

“≈ÿ 5. √–¿∆ƒ¿Õ— Œ œ–¿¬Œ - Œ¡Ÿ¿ ◊¿—“ Тема „Гражданско право – обща част“ Включва следните основни въпроси: 1. Предмет. Метод. Източници. 2. Обща характеристика на гражданското правоотношение. 3. Субекти на гражданското право – същност и видове. 4. Гражданско представителство. 5. Погасителна давност. 6. Защита на граждански права. Въпрос 1: Предмет. Метод. Източници. Според римския юрист Улпиан - „Publicum ius est quod ad statum rei Romanae spectat, privatum-quod ad singulorum utilitatem“ („Публичното право е това, което се отнася до положението на римската държава, а частно-което (се отнася) до ползата на отделните лица.“) така за пръв път е направено разграничение на правото на публично и частно. Идеята е била възприета в епохата след френската революция и е получила по-нататъшно развитие, за да се превърне във водеща по отношение на делението на правото в континентална Европа. Частното право включва преди всичко най-обширния отрасъл на правото - гражданското право. В редица държави развитието на обществените отношения и необходимостта от точната им правна регламентация е довело до формирането на отделен правен отрасъл, а именно търговско право. Хронологически то е възникнало като постепенно се е обособило от гражданското право, разбира се без да губи връзката си с него. Терминът „гражданско - 87 -

право“ основно се употребява в три значения. Преди всичко под гражданско право се разбира клон на правото. От тази гледна точка гражданското право съставлява част от обективното право и се състои от съвкупност от правни норми. С термина „гражданско право“ се обозначават още научната правна дисциплина, която има за свой предмет на изследване гражданското право като обективно право, взето в неговата статика или динамика и на трето место учебната дисциплина, която се преподава в съответните учебни заведения. Гражданското право е съвкупност от правни норми, т.е. правила за поведение, установени от съответния компетентен държавен орган. То е част от действащото право. Правните норми, които образуват неговото съдържание уреждат две групи отношения: положението на гражданско-правните субекти и равнопоставените отношения между тях. Извън обсега на гражданското право остават съвкупността от норми, които уреждат статута на търговците и търговскоправните отношения между тях, както и отношенията между субекти, които имат търговско качество и субекти, които нямат такова. Извън обсега на гражданското право са и правните норми които уреждат трудовите правоотношения. Те са обособени в самостоятелен правен отрасъл – трудово право. При това положение предмет на гражданското право се явяват правното положение на гражданско-правните субекти и равнопоставените отношенията между тях с изключение на търговските и трудовите правоотношения. В исторически аспект като критерий за делението на правото на публично и частно дълго време е служил интересът. Частното право охранява интересите на частните лица, а съответно публичното право охранява интересите - 88 -

на държавата. Процесите на социализация на държавата обаче довеждат до хармонизиране на тези интереси, без те да могат да се съгласуват до край. Държавата сама се явява заинтересована от защитата на частната собственост и интереси. Затова интересът като критерий за делението на правото на публично и частно бива заместен от метода на правно регулиране. Публичното право се характеризира с властнически метод на регулиране. Отношенията между страните са на субординация - на власт и подчинение. Обратно, частното право използва метода на равнопоставеност. Тук отношенията са на координация. Равнопоставеността на гражданско-правните субекти намира израз в тяхната еднаква възможност да придобиват права и задължения. Между тях няма правна зависимост, няма задължение за подчинение или право за упражняване на власт. Системата на гражданското право представлява разпределение на гражданско-правните норми по правни институти и тяхното логично подреждане. Групирането и подреждането е в две части - обща и специална. Общата част обхваща институтите приложими за всички граждански правоотношения. Специалната част на гражданското право обхваща пет дяла – вещно право; облигационно право; авторско право; семейно право; наследствено право. Източниците на гражданското право са твърде разнообразни по вид и ранг. Те могат да се подредят по следния начин: - Конституция на Република България. Според чл.5 ал.2 от основния закон – разпоредбите на конституцията имат непосредствено действие. Ето защо тя се явява пряк източник на гражданското право. - Закони. В тесен смисъл на думата, закона е акт на - 89 -

Народното събрание. Някои от по-важните граждански закони са: Закона за лицата и семейството; Закон за юридическите лица с нестопанска цел; Закон за българското гражданство; Закон за собствеността; Закон за задълженията и договорите; Семейният кодекс; Закона за наследството; Закон за авторското право и сродните му права; - Подзаконови гражданско-правни нормативни актове. Те се издават въз основа на закона и заемат следващото място в йерархията на правните източници. Това са актове на изпълнителната власт и на местните органи на самоуправление. - Международни договори. Според чл.5 ал.4 от Конституцията международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България са част от вътрешното право на страната. Нещо повече, те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. - Правни обичаи и обичаи в практиката. Правния обичай е трайно прилагано със съзнание за необходимост правило за поведение, което се признава и чието изпълнение се гарантира от държавата. Обичаите в практиката не са правни норми, а факти които служат като средство за тълкуване волята на страните по едно гражданско правоотношение. Така например според чл.20 от ЗЗД отделните уговорки в договорите трябва да се тълкуват „…с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността…“. - Съдебна практика. Отделният съдебен акт постановен в конкретно производство не е източник на правото. Ако му се придаде задължителна сила, то ще се превърне в - 90 -

съдебен прецедент. Източници на правото обаче са тълкувателните решения на Върховния касационен съд, Върховния административен съд и Конституционния съд. Според чл.86 ал.2, чл.97 ал.2 и чл.149 от Конституцията те са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт. Тези решения не създават правни норми, а тълкуват, изясняват смисъла на правните норми. - Моралът и добрите нрави. Това са нравствени правила, с които гражданското право свързва определени правни последици. Например, според чл.26 ал.1 от ЗЗД нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави, съответно според чл.12 от ЗЗД при воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно. Значението на въпросните нравствени правила се проявява и при тълкуването на нормативните актове (чл.46 ал.1 от ЗНА) и при попълването на празноти в правото (чл.46 ал.2 от ЗНА), - Справедливост. Като правило за поведение справедливостта е адресирана до правоприлагащия орган. Невъзможността претърпените от пострадалия неимуществени вреди да бъдат претеглени и премерени и по този начин да им бъде дадена точна парична оценка, е принудила законодателя да приеме разрешението дадено в чл.52 от ЗЗД според което обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Въпрос 2: Обща характеристика на гражданското правоотношение А. Понятие. Терминът „гражданско правоотношение“ е по-скоро доктринален. В действащото законодателство за - 91 -

гражданско правоотношение се говори в чл. 97 ал.1 и ал.4 от Гражданския процесуален кодекс; в чл. 109 ал.1 от Кодекса за социално осигуряване; в чл. 20 ал.3 т.5 от Закона за Комисията за финансов надзор и в чл. 8 ал. 3 от Наредбата за критериите, условията и правилата за включване на лекарствени продукти в позитивния лекарствен списък в Република България (обн., ДВ, бр. 34 от 15.04.2003 г.), Общественото отношение е обективно съществуваща, волева връзка между отделни лица или групи от лица. Взаимодействието между хората се извършва съзнателно и е израз на тяхната воля. Такива са отношенията при създаването на блага и тяхната размяна, отношенията между мъжа и жената, между родителите и децата. Една част от тях възникват, развиват се и приключват без да бъдат повлиявани по какъвто и да е начин от правото. Такова обществено отношение е например приятелството. Друга част от тях обаче, биват регулирани от правните норми, като на участниците в тях се определят права и задължения, осъществяването на които е обезпечено и гарантирано от държавата.. Затова правното отношение може да бъде определено като обществено отношение уредено от правната норма.. Съпоставката между общественото отношение и правоотношението показва, че при последното страните са субекти на правото, а при общественото отношение – социални дадености, като индивиди и групи от индивиди (например приятелска компания). Освен това съдържанието на правоотношението включва нормативно установени права и задължения, а на обществените отношения – поведение на социалните субекти. Към елементите на гражданското правоотношение се - 92 -

отнасят страните и съдържанието, което пък се състои от предмета правата и задълженията. Б. Съдържание на гражданското правоотношение. Гражданското правоотношение има за съдържание субективни права и правни задължения. Субективно право. Този термин е също доктринален. Законодателството не го използва макар, че гражданскоправните норми уреждат основно субективни права. Единствено в чл. 2 ал. 1 от Закона за вероизповеданията (Обн., ДВ, бр. 120 от 29.12.2002 г.) е посочено, че правото на вероизповедание е основно, абсолютно, субективно, лично и ненакърнимо. Субективното право се черпи от правната норма, то се създава по силата на правната норма, тя определя съдържанието му, признава го и гарантира неговото осъществяване. Законът позволява и гарантира на носителя на субективното право възможността, както сам да предприеме определени действия или да има определено поведение, така и да иска от друго правно задължено лице или лица да извършат определени действия или да имат определено поведение. Това е така, защото в гражданското правоотношение срещу субективното право стои определено задължение за другата страна – да извърши или не извърши нещо, да даде или направи нещо. Субективното право се признава за удовлетворяване на определен интерес. Той е рамката в която може да се упражнява субективното право. Това е изрично закрепено в нормата на чл. 8 ал.2 от ЗЗД, според която - лицата се ползуват от правата си, за да задоволяват своите интереси. Те не могат да упражняват тези права в противоречие с интересите на обществото. Изложеното - 93 -

предполага да се определи, че субективното право е установена в правната норма възможност, едно лице да осъществи определено действие или бездействие, да иска друго лице да осъществи определено действие или бездействие за задоволяване на определен, признат от закона интерес. Правно задължение. Уреденото в правната норма субективно право очевидно не би било осъществимо, ако нему не съответства задължение на друго или други лица да спазват определено поведение. При правното задължение обаче, не става въпрос за възможност определено действие или бездействие да бъде осъществено, а за необходимост, наложителност определено поведение да бъде предприето от правно задълженото лице. Задължението е правно, защото законът определя какво точно трябва да се извърши или какво не трябва да се извършва. Определеното поведение се дължи не абстрактно, а спрямо точно определено лице – носителя на субективното право. Неговото осъществяване ще има за краен резултат задоволяването на определен нормативно признат на носителя на субективното право интерес. Връзката между субективното право и правното задължение се определя като корелативна. В. Обекти на гражданското правоотношение. Гражданското правоотношение освен със своите субекти се характеризира и със своя обект. От правна гледна точка, обекта е онова благо, добиването на което би задоволило признатия от закона интерес на носителя на субективното право. Без обект, гражданското правоотношение е немислимо. Само по себе си, то не би задоволило какъв да е правен интерес или потребност. Обектите на гражданското правоотношение могат да - 94 -

бъдат: материални блага (вещи, добиви, плодове), нематериални блага, действия и имущества. Материални блага. Веща е телесен, материален предмет със самостоятелно съществуване. Добивът е благото, което може да се получи от или по повод на една вещ без да се променя нейната цялост. “Добив“ е легално употребеното понятие – така чл. 71, чл. 73 и чл. 93 от ЗС. Според последно посочения нормативен текст - добивът от вещта, като плодове, прираст от добитък, наем и други такива, принадлежи на собственика й. Наемната цена е доходът, който може да се получи от една вещ въз основа на установено правоотношение във връзка с ползването й. Този доход бива наричан още граждански плод. Ценната книга е писмен акт и следователно съставлява вещ. Тя обаче материализира права, упражняването на които става чрез предявяването на писмения акт. По това, ценната книга се различава от останалите писмени документи. Разписката и писмения договор служат за установяване сключването на една сделка или извършването на определено действие, докато предявяването на ценната книга е достатъчно за да осъществят материализираните в нея права. Ценните книги могат да бъдат: на приносител; поименни; на заповед. Парите са издавани от държавата ценни книги на приносител, които материализират в себе си права. Нематериални блага. Макар и да нямат телесен характер, тези блага имат обективно съществуване, така щото да бъдат възприемани от човека. Те са плод на интелектуалната дейност на хората - 95 -

– произведения на литературата, изкуството, науката. Такива са още откритията, изобретенията, рационализациите. Действия. Обект на гражданското правоотношение може да бъде и едно правомерно поведение (действие или бездействие) , което единият от субектите по правоотношението дължи на другия. Имущество. Имуществото не е вещ или съвкупност от вещи. Като обект на гражданските правоотношения то съставлява съвкупност от правата или правата и задълженията на едно лице, които имат определена стойност (вещни, облигационни, наследствени, авторски и др.). Въпрос 3: Субекти на гражданското право – същност и видове. Правилото за поведение формулирано в правната норма не съществува само за себе си. Проявлението на юридическия факт, очертан в хипотезата на правната норма има за последица възникването на конкретни субективни права и конкретни правни задължения. Носителят на субективното право и носителят на правното задължение са правни субекти. Те са адресатите на правната норма. Действащото право свързва правата и задълженията с два основни вида субекти – хората и определени социални дадености (обединения на хора или имущество). Гражданското право познава три вида субекти: физически лица; юридически лица и държавата. Физически лица. Терминът „физическо лице“ е легален. Така е озагла- 96 -

вен Раздел I от Закона за лицата и семейството (ЗЛС). Според чл. 1 от цитирания закон - Всяко лице, от момента на раждането си, придобива способността да бъде носител на права и задължения. След като иде реч за „момента на раждането“, то очевидно е че физически лица се наричат хората като субекти на правото. Те от този момент придобиват способността да бъдат носители на права и задължения. В това се състои правоспособността им. Освен нея, физическите лица като субекти на правото имат още две качества. Те са дееспособност и деликтоспособност. Правоспособност. Тя е абстрактно предвидената възможност, едно лице да бъде носител на права и задължения. С оглед гражданското право, това е възможността, способността едно лице да бъде носител на граждански права и задължения. За да възникне тази способност, достатъчно е едно физическо лице да е родено живо или както е посочено във фикцията съставляваща чл. 2 от Закона за наследството способен да живее. За да възникне правоспособността е без значение физическото и психическото състояние на родения. Родените с физически недъзи не са лишени от правоспособност. Правопораждащия правоспособността юридически факт е раждането, а правопрекратяващият същата юридически факт е смъртта. Тук е необходимо да се отбележи помената фикция закрепена в чл. 2 от Закона за наследството. Въпросния нормативен текст обявява за наследник заченатия при откриване на наследството, ако се роди жив. Това не означава, че заченатия е правен субект. В този случай, с раждането се придобиват наследствени права възникнали преди проявлението на това - 97 -

юридическо събитие. Правоспособността обаче, възниква от момента на раждането. Относим към правоспособността на физическото лице е институтът на безвестното отсъствие и обявяването на смърт. Уредбата се съдържа в чл. 8 до чл. 19 включително от ЗЛС. Когато някой изчезне и няма сведения за него, районният съд, по молба на заинтересованите или по искане на прокурора, назначава лице, което да го представлява, да извършва всякакви действия на управление и да взема всички други мерки за запазване на неговите интереси. Ако отсъствието продължи повече от една година, съдът, по искане на заинтересованите или на прокурора, обявява лицето за отсъствуващо. Лицата, които се явяват наследници на обявения за отсъствуващ по времето, за което се отнася последното известие за него, могат да искат от съда да бъдат въведени във временно владение на имотите му. След като изтекат пет години от деня, за който се отнася последното известие за отсъствуващия, съдът по искане на прокурора или на всеки заинтересован, обявява неговата смърт. Обявената с решението на съда смърт поражда същите правни последици, които произтичат от действителната смърт на лицето. Дееспособност. Възможно ли е едно правоспособно физическо лице безусловно, във всеки един момент само да придобива и упражнява права и задължения? Явно не. Физическото лице, което все още не е добило способността да говори, несъмнено нито може да формира сериозна психическа воля, още по-малко да я изрази. Едва при достигането на определена възраст, лицата стигат до такава степен на зрялост, която им позволява според терминологията на - 98 -

закона „...да се грижат за своите работи...“ (чл. 5 ал.1 от ЗЛС). В тази насока, наказателното право борави със сравнително по-подробна формулировка – лице, което може да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си (чл. 33 ал.1 от НК). Казано с други думи, ако от момента на раждането си всяко физическо лице има абстрактната възможност да придобива права и поема задължения, то наличието на зряла правна воля и съзнание е необходимостта тези права и задължения да бъдат добити и съответно поети с лични, персонални правомерни действия. Правоспособността е възможността да се придобиват права и поемат задължения – дееспособността е възможността тези субективни права да се упражняват и съответно задълженията да се изпълняват. Образно казано, правоспособност означава – способен в правото, дееспособността – способност да се действа правновалидно. Според критерия възраст, в гражданската дееспособност се различават три степени: 1. Малолетие. Според чл.3 от ЗЛС - Лицата, които не са навършили 14-годишна възраст, са малолетни. Вместо тях и от тяхно име правни действия извършват техните законни представители - родители или настойници. Тази категория лица са напълно недееспособни. Правилото е ясно и точно. Тези лица не могат да участват в гражданския оборот. 2. Непълнолетие. Според чл. 4 от ЗЛС - Лицата от 14 години до навършване на 18-годишна възраст са непълнолетни. Те извършват правни действия със съгласието на техните родители или попечители, но те могат сами да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди и да разполагат с това, което са придобили със - 99 -

своя труд. Тук е налице не пълна, а ограничена дееспособност. Разполагащите с нея лица, на първо място могат да сключват всякакви правни сделки или да извършват всякакви правни действия, като сами определят съдържанието им. За правната им валидност обаче е необходимо да е налице още съгласие на родителите или попечителите. То съставлява едностранно волеизявление, което се добавя към изявлението. на непълнолетния. Второ, непълнолетните могат сами, без съгласието или одобрението на своите представители да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите си нужди. Легално определение на въпросните сделки няма. Преценката за всяка една сделка от категорията на обсъжданите е казуистично конкретна. Освен това, непълнолетните, могат самостоятелно да се разпореждат със средствата които са придобили от възмездното предоставяне на своята трудова сила. 3. Пълнолетие. Според чл. 2 от ЗЛС - С навършване на 18-годишна възраст лицата стават пълнолетни и напълно способни чрез своите действия да придобиват права и да се задължават. Навършването на поменатата възраст е юридическо събитие с проявлението на което, правото свързва добиването на пълна дееспособност. Естествено става въпрос, за пълна гражданска дееспособност. При определени условия в отделни случаи, дееспособността в пълен обем може да бъде придобита и преди навършване на 18 годишна възраст. Според чл. 12 ал.2 от Семейния кодекс – По изключение, ако важни причини налагат това, брак може да сключи и лице, навършило шестнадесет години, с разрешение на председателя на районния съд. При това положение според нормата на чл.12 ал.3 от СК, непълнолетния с - 100 -

встъпването в брак става дееспособен. В този случай е налице еманципиране на непълнолетния, което е последица от сключването на брака. Все в тази насока е необходимо да се отбележи, че трудовата дееспособност според чл.301 ал.1 от Кодекса на труда, настъпва с навършването на 16 годишна възраст. Поради тази именно причина разпоредбата на чл.4 ал.2 предложение последно от ЗЛС предвижда, че непълнолетните могат да разполагат с това, което са придобили със своя труд. 4. Поставяне под запрещение. При наличието на определени предпоставки и в резултат на приключило нормативно уредено производство е възможно придобитата от физическото лице пълна дееспособност да бъде ограничена или отнета. Според чл.5 от ЗЛС непълнолетните и пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни. Пълнолетните с такива страдания, чието състояние не е така тежко, за да бъдат поставени под пълно запрещение, се поставят под ограничено запрещение. Поставеният под пълно запрещение е приравнен на малолетен. Нему се назначава настойник, който извършва вместо него и от негово име правни действия. Поставеният под ограничено запрещение се приравнява на непълнолетен. В този случай се назначава попечител, който дава съгласие за извършване на правни действия от ограничено запретения. Процедурата по ограничаване или отнемане на дееспособността на физическото лице представлява особено исково производство, което е уредено в част трета, глава двадесет и седма (чл.275-277 включително) от ГПК. Според чл.80, ал.1 буква „а“ от ГПК компетентен да разгледа искането за - 101 -

поставяне под запрещение като първа инстанция е съответния окръжен съд. Съдебното производство протича при задължителното участие на прокурор. Деликтоспособност. Тя се изразява в правно установената способност да се носи юридическа отговорност за извършеното от физическото лице правонарушение. В този случай възможността да се отговаря за собствените противоправни действия също е свързана с достигането на определена степен на умствена и духовна зрялост. Действащото право регламентира четири вида юридическа отговорност: гражданска, дисциплинарна, административна и наказателна. По отношение на гражданската отговорност в чл.47 ал.1 от Закона за задълженията и договорите, законодателят е посочил, че неспособният да разбира или ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него. Критерият тук очевидно не е навършването на определена възраст, а конкретно установимото обстоятелство дали едно физическо лице е способно да разбира и да ръководи постъпките си. Правна индивидуализация на физическите лица. Според чл.1 ал.3 от Закона за гражданската регистрация, тя включва съвкупност от данни за едно лице, които го отличават от другите лица в обществото и в семейството му в качеството на носител на субективни права, като име, гражданство, семейно положение, родство, постоянен адрес и други. Гражданската регистрация на физическите лица в Република България се основава на данните в актовете за тяхното гражданско състояние и на данните в други актове, посочени в закона. - 102 -

Име. Собственото име на всяко физическо лице се избира от родителите му и се съобщава писмено на длъжностното лице по гражданското състояние при съставяне на акта за раждане. Бащиното име се образува от собственото име на бащата и се вписва с наставка -ов или -ев и окончание съобразно пола на детето, освен когато собственото име на бащата не позволява поставянето на тези окончания или те противоречат на семейните, етническите или религиозни традиции на родителите. Фамилното име на всяко лице е фамилното или бащиното име на бащата. Бащиното име на дете, което няма установен произход от бащата се образува от собственото име на майката или неговият корен. В случаите на осиновяване собственото име на детето се определя от съда според желанието на осиновителите. Ако детето е навършило 14 години се иска неговото съгласие. Промяна на собственото, бащино или фамилно име се допуска от съда, въз основа на писмена молба на заинтересувания, когато то е осмиващо, опозоряващо или обществено неприемливо, както и в случаите когато важни обстоятелства налагат това. Местожителство. То е необходим индивидуализиращ белег на физическите лица, защото им придава териториална определеност. Значението на местожителството се разкрива в различни посоки включително с оглед мястото на изпълнение на задължението (чл.68 от ЗЗД). мястото на откриване на наследството (чл.1 от ЗН) и други. Според чл.89 от ЗГР, адресът е еднозначното описание на мястото, където лицето живее или където получава кореспонденцията си. Адресът в Република България се състои задължително от името на областта, общината и населеното място, - 103 -

като факултативно включва и наименованието на улица площад, булевард, жилищен комплекс, квартал, номер, вход, етаж, апартамент. Императивното изискване на закона е всяко лице подлежащо на гражданска регистрация да заяви писмено своя постоянен и настоящ адрес. Адресната регистрация се извършва от общините и кметствата при заявяване от лицето. Гражданска регистрация в Република България. Според чл.8 от ЗГР основните данни за гражданската регистрация на лицата са техните: име; дата– ден, месец, година и място на раждане; пол; гражданство; единен граждански номер. Доколкото гражданско-правни субекти са не само гражданите на Република България, а и пребиваващите на нейната територия чужденци, към гражданско- правната регистрация на последните се добавя и личния номер на чужденеца. Изясняването на основната част от преждепосочените правни белези не представлява особен проблем. Необходимо обаче е да се посочи, че единния граждански номер съставлява административен индентификатор на подлежащите на идентификация физически лица, той е уникален номер, чрез който физическите лица се определят еднозначно. Според Приложение №1 към Постановление №15 на МС от 11.03.1977г. за внедряване на единната система за гражданската регистрация и административно обслужване на населението, единния граждански номер съдържа в цифри следните реквизити: година, месец и ден на раждане; поредност на ЕГН и пол като контролна цифра; година, месец и ден на раждане в областта; поредност на ЕГН и пол като контролна цифра в областта; код на съответната принадлежност. - 104 -

Актове за гражданско състояние. Акта за гражданско състояние е официален писмен документ. Закона за гражданската регистрация предвижда съставянето на три акта, свързани с индивидуализацията на физическото лице: акт за раждане; акт за сключване на граждански брак и акт за смърт. Тези актове съставени по установения в закона ред имат доказателствена сила за отразените в тях данни до доказване на тяхната неистинност. Те се съставят от длъжностното лице по гражданско състояние в общината или кметството, на чиято територия са станали въпросните събития. Длъжностното лице по гражданско състояние на територията на общината е кметът. Тази своя функция той може да възлага с писмена заповед на друго лице или лица от общинската администрация. Когато акта за гражданско състояние не е бил съставен; не може да бъде съставен; съставен е и е бил унищожен или изгубен без да има възможност да бъде възстановен лицето може да иска от районния съд да установи факта и съответно да разпореди съставянето на съответния документ по реда на глава четиридесет и седма от ГПК. Според чл.441 от ГПК, по същия ред и със същите последици може да се иска поправяне на допуснати грешки в акта. Юридически лица. Присъщи на хората са наличието на общи цели и необходимостта от обединение за тяхното постигане. Развитието на техниката и стопанския оборот, налагат сдружаването на физическите лица, за да е възможно с общи действия да задоволят личният си интерес и нужда. При осъществяването на общата дейност (стопанска или социална), хората могат да обединят както усилията си - техния труд, така и - 105 -

или средствата си. Достига се до необходимостта, тази обща дейност да се обособи и отдели от участниците в нея за да е възможно постигането на крайната цел на обединението – задоволяване на признатия от правото интерес на физическите лица. Съответно, обособяването на дейността изисква създаването на правна конструкция, която да Ӝ придаде статут на самостоятелен субект на правото, наред с физическите лица. Понятието за юридическо лице се утвърждава едва през ХIХ век. За древните римски юристи то е било непознато. Терминът юридическо лице е използван последователно в действащото законодателство, макар да липсва конкретно легално определение. Правната уредба на юридическите лица също не е кодифицирана. Според общите разпоредби на чл. 131 и чл. 132 от Закона за лицата и семейството - Юридическите лица са носители на права и задължения. Те придобиват права и задължения чрез своите органи, като имат своето седалище там, където се намира управлението им. Съществените белези на всяко юридическо лице се свеждат до следното: - То е създадено по силата на правната норма. ЮЛ не е обективно явление, естествена даденост. То е правно явление. Само законът определя кога и по какъв ред може да възникне едно ЮЛ като субект на правото. - ЮЛ е организационна структура със свои органи за управление и представителство. То е правна даденост и не може да има собствена психологическа воля. - ЮЛ се създава за да бъде носител на граждански права и задължение, които по силата на закона то може - 106 -

да придобива и упражнява самостоятелно. Смисълът и целта на създаването на ЮЛ е то да стане отделен, самостоятелен субект на правото и участник в гражданския оборот. Възможността ЮЛ да придобива и упражнява самостоятелно граждански права и задължения, позволява то да се отдели от лицата които го образуват или участват в него при осъществяване на дейността му. ЮЛ се явява паралелен на ФЛ субект на правото, който в юридически аспект има същите качества както ФЛ. Поради тази причина ЮЛ отговаря самостоятелно за своите задължения. Изложеното налага извода, че ЮЛ като материално съдържание винаги включва едно обособено имущество, доколкото участието в гражданския оборот без имущество е немислимо. Освен материален субстрат, ЮЛ има и личен състав - физически лица, които образуват ЮЛ или изразяват неговата вола, доколкото самото то не може да формира такава. Видове юридически лица: - Публичноправни и частноправни. Първите се създават със закон или административен акт и осъществяват дейността си в обществен интерес. В тази категория се включват общините, държавните учреждения, държавните висши учебни заведения и др. Юридическите лица на частното право се създават доброволно и осъществяват дейността си за задоволяване на законно признатите интереси на своите учредители или на лицата които образуват персоналния състав на юридическото лице. Такива могат да бъдат търговски дружества, сдружения с нестопанска цел, фондации. - Юридически лица със стопанска цел и юридически - 107 -

лица с нестопанска цел. Целта на първите е осъществяване на стопанска /търговска дейност. Целта при осъществяване дейността на втората категория ЮЛ е нестопанска (идеална). Те се създават за задоволяване на нематериални интереси – културни, политически, спортни и др. Закона за юридическите лица с нестопанска цел разграничава такива, които осъществяват дейността си в частна полза и такива които са определени да извършват обществено полезна дейност. - Корпоративни и некорпоративни ЮЛ. Първите са организирани на принципа на членствените отношения (търговски дружества, сдружения с нестопанска цел, кооперации). При втория тип членска маса липсва и съответно няма членствени правоотношения. Такива са държавните учреждения, държавните висши учебни заведения, фондациите. Образуване на юридическите лица. Какви, от кого и за каква цел и дейност юридически лица могат да бъдат създавани определя само и единствено закона. Действащото право урежда три начина за образуване на ЮЛ. Те са: - С акт на разпореждане на държавен орган. Правния субект – юридическото лице възниква по силата на властнически акт на държавен орган. Разпоредителния акт може да бъде на орган на изпълнителната власт – Министерски съвет, но може да бъде и на органа на законодателната власт – Народно събрание. Във втория случай, юридическото лице ще възникне по силата на самия закон приет от Народното събрание. - По общо съгласие на учредителите. В този случай, закона отнапред определя само изискванията, които трябва - 108 -

да се осъществят за да възникне юридическото лице. Принципа е на свобода и доброволност. Фактическия състав обхваща – съгласие на учредителите и съдебна регистрация. - С разрешение на държавен орган. При тази система образуването на юридическо лице обема фактически състав, който включва и съответно разрешение на държавен орган. Според чл. 6 ал.1 от Закона за висшето образование, висшето училище е юридическо лице.Според чл.33 ал.7 от Закона за вероизповеданията - висши духовни училища се откриват по предложение на ръководствата на регистрираните вероизповедания с разрешение на Министерския съвет. Правоспособност и дееспособност на юридическите лица. Юридическите лица придобиват едновременно правоспособност и дееспособност. Те се образуват именно за да придобиват права и поемат задължения като самостоятелни правни субекти. За разлика от физическите лица обаче, те не могат да имат права които са свързани с личността на първите – например активно и пасивно избирателно право, брачни права и задължения. Индивидуализация на юридическите лица. - Наименование на юридическото лице. Най-често срещания синоним на наименование е фирма. Това е словесното обозначение на юридическото лице с което то съществува в правния мир. По отношение наименованията на юридическите лица които възникват по общо съгласие на учредителите, закона въвежда определени изисквания – за уникалност в определен регион, за определено съдържание което е необходимо или съответно недопустимо да съществува в наименованието. - 109 -

- Седалище. Според чл.132. от Закона за лицата и семейството, юридическите лица имат своето седалище там, където се намира управлението им. Значението му е аналогично с местожителството на физическите лица. Седалището на юридическото лице се определя с акта на образуването му. То може да бъде променяно по установения в закона ред, но всяко юридическо лице може да има само едно седалище. - Предмет на дейност. Той е указание за дейността която ще осъществява юридическото лице, съответно за отрасъла, територията и други специфики с които тази дейност е свързана. - Управление и представителство. Юридическото лице не може само да формира воля. Носители на такава са само физическите лица. Поради тази причина ЮЛ се управлява и представлява от съответните негови органи. В този смисъл чл. 131 от Закона за лицата и семейството сочи, че юридическите лица придобиват права и задължения чрез своите органи. Последните могат да бъдат еднолични или колегиални. Държавата. По правило, като страна в гражданските правоотношения, държавата е равнопоставена на останалите гражданскоправни субекти. Тя може да сключва всякакви сделки, да има право на собственост и др. За разлика от останалите правни субекти обаче, държавата сама е властна и то неограничено да решава кога и какви права и задължения да придобива и поема, включително да определи, че някои права или задължения могат да принадлежат само на нея. Например според чл. 18 ал.1 от Конституцията, подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските - 110 -

пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон, са изключителна държавна собственост. Въпрос 4: Гражданско представителство. Понятие. Както се посочи според чл.2 от ЗЛС, с навършване на 18 годишна възраст лицата стават пълнолетни напълно способни чрез своите действия да придобиват права и да се задължават. Казано с други думи правилото е всеки правоспособен и дееспособен субект на гражданското право да участва в оборота сам, като с личните си действия придобива права и поема задължения. Това обаче не винаги е възможно или целесъобразно. Личното придобиване на права и поемане на задължение може да бъде възпрепятствано от времето, разстоянието или знанието, то може да се окаже икономически необосновано и нецелесъобразно. Сключването на определена сделка или предприемането на определени гражданско правни действия е възможно да бъдат ограничени с изтичането на определен срок в който правоспособния и дееспособен гражданскоправен субект обективно не би могъл да ги извърши. Възможно е в други случаи гражданскоправния субект да разполага с възможността и времето да сключи сделката или да извърши действията, но да не разполага с достатъчни умения (знания), за да ги осъществи така щото неговите законноустановени интереси да бъдат охранени в максимална степен. Понякога разстоянието също не позволява гражданскоправния субект да сключи лично сделката или сам да извърши съответното - 111 -

действие, като в някои случаи това би се оказало икономически неизгодно за него. Все в тази насока следва да се отбележи обстоятелството, че недееспособните гражданскоправни субекти не могат сами, чрез собственото си волеизявление да извършват гражданскоправни действия. Те обаче са правоспособни, т.е. имат възможността да придобиват права и поемат задължения. Разрешението на въпроса в този случай както и в предходните е възможността вместо тях, от тяхно име и за тяхна сметка други гражданскоправни субекти да могат да извършват конкретните правни действия. В това се състои уредения в общата част на гражданското право институт на представителството (чл.36 до чл.43 включително от ЗЗД). Според чл.36 от ЗЗД, едно лице може да представлява друго по разпоредбата на закона или по волята на представлявания, като последиците от правните действия, които представителят извършва, възникват направо за представлявания. Този легален текст изчерпва във възможната пълнота характерните белези на представителството. Анализът на същия на първо място показва, че представителят при осъществяване на правните действия изразява своята собствена воля. Това волеизявление обаче е сторено с ясното съзнание, че е от чуждо име и с цел правното действие от неговото обективиране да настъпи в патримониума на друго лице. Дали това друго лице знае и съзнава, че волеизявлението е извършено от негово име и за негова сметка е без значение. Достатъчно е третото лице адресат на волеизявлението да съзнава това. Казано с други думи, достатъчно е третото лице да съзнава, че волеизявленията отправени към него не са от името и за сметка на лицето, което ги обективира, а те са - 112 -

извършени от чуждо име и с действие в правната сфера на друго лице. Представителството е налице когато имаме представител, т.е. лице, което може да извършва правни действия от чуждо име за чужда сметка; действия които последният е извършил с правни последици за друго лице; представителят несъмнено е манифестирал обстоятелството, че извършва действията именно от името и за сметка на представлявания. Същественото в обсъждания правен институт е че правните последици от съответното действие възникват не в правната сфера на лицето, което ги е осъществило, а в правната сфера на друго лице – представляван. Представително правоотношение. Изложеното до тук показва, че при представителството има най-малко три страни: представляван, представител и трето лице, които очертават и две правоотношения – между представлявания и представителя от една страна, както и между представителя и третото лице от друга страна. Представителното правоотношение е само това, страни по което са представляван и представител. Представителство следователно не може да има без представително правоотношение. Последното възниква от самостоятелен юридически факт посочен в правната норма. Както се посочи, според чл.36 ал.1 от ЗЗД, едно лице може да представлява друго по разпоредбата на закона (например: назначаване на длъжност, която включва представителни функции уредени в нормативния акт; административен акт, с който се назначава едно лице за настойник – чл. 111 във връзка с чл.110 от СК; раждане на дете с проявление на което юридическо събитие родителите по силата на зако- 113 -

на стават негови представители – чл.3 ал.2 от ЗЛС). Представителното правоотношение има овластителен характер. Правната последица от него е създаване на представителна власт за едно лице. Тази представителна власт е правната възможност, по силата на която едно лице може да извършва правни действия от името на друго и да създава за него правни последици – субективни права и правни задължения. Отграничения. Представителството е нещо различно от посредничеството. При посредничеството се осъществява връзка между две лица, които иска да сключат правна сделка. В нея посредникът не участва. Представителството е различно и от пратеничеството. При последното пратеникът изразява не своя воля, както е при представителството, а съобщава на адресата чужда воля. Различни институти са представителството и договорът в полза на трето лице – чл.22 от ЗЗД. По силата на последнопосочения договор в полза на третото лице – бенефициер се поражда само една част от правното действие на съглашението. В този случай третото лице получава само право на вземане от длъжника по договора. Различни правни институти са представителството и воденето на чужда работа без пълномощие (чл.60 до чл.62 вкл. от ЗЗД). При гестията действията не се извършват от чуждо име. Освен това при воденето на чужда работа без пълномощия могат да бъдат извършени както правни, така и материални действия. - 114 -

Възникване и прекратяване на представителството. Представляван може да бъде всеки гражданскоправен субект. Това може да е лице, което е дееспособно, но може да бъде лице което е недееспособно– малолетен, непълнолетен, ограничено или пълно запретен. Представител може да бъде също както физическо, така и юридическо лице. Само дееспособното физическо лице обаче може да бъде представител. Допустимо е едно лице да има няколко представители, както и един представител да извършва правни действия от името и за сметка на няколко представлявани. Представителството възниква като правна последица с проявлението на конкретни юридически факти, които са предвидени в хипотезата на съответната правна норма. В тази насока чл.36 ал.1 от ЗЗД сочи, че едно лице може да представлява друго по разпоредба на закона или по волята на представлявания. Според действащото право представителството може да възникне от следните юридически факти: - по волята на представлявания. Представителната власт в този случай възниква автоматично въз основа на волеизявлението на представлявания, извършено по установения в закона ред; - назначаване на длъжност, която включва представителни функции (ръководител на държавно учреждение, кмет на община); - избор на длъжност, която включва представителни функции (избор на управител на етажна собственост – чл.14 ПУРНЕС); - административен акт. Например избор на едно лице за настойник. - 115 -

- съдебен акт. Например назначаване на едно лице за управител на съсобствена вещ – чл.32 от ЗС, респективно назначаване на управител на описан недвижим имот, който се изнася на публична продан; - раждане на дете. Основанията за прекратяване на представителството могат да бъдат общи за всички видове представителство и особени за някои видове представителство. Общи са смъртта на една от страните по правоотношението представляван или представител; поставяне на представителя под запрещение; също така и погиване на вещта, по повод на която е учредено представителството; заличаване в търговския регистър на юридическото лице, което е страна по представителното правоотношение. Особените основания за прекратяване на представителството са: оттегляне на упълномощаването; отказ от представителна власт; освобождаване на ръководител от длъжност, която обема представителна власт; освобождаване от длъжност на избрано лице, която включва представителна власт; издаване на административен акт за освобождаване от настойничество; съдебен акт; придобиване на ограничена или пълна дееспособност от представляваното лице. Видове представителство. - Доброволно. При този вид представителство, представлявания сам посочва представителя и по своя воля определя обема на представителната власт, който делегира. То възниква по силата на едностранна упълномощителна сделка. - Задължително. В този случай, представлявания е лишен от възможността сам да определи представителя и обема на представителната му власт. То възниква при про- 116 -

явлението на юридически факт, който стои извън волята на представлявания. Такива могат да бъдат раждане на дете, административен или съдебен акт и др. - Според вида на правните действия, които представителя може да извършва, представителството бива - активно (представителя извършва от чуждо име волеизявления); пасивно (представителя има възможността само да приема волеизявления от чуждо име) и смесено. -Според обема на делегираната представителна власт, представителството може да бъде такова с пълна представителна власт (например, родителите и настойниците) и такова с ограничена представителна власт (например учредената посредством уполномощителна сделка власт). Според чл. 39 от Закона за задълженията и договорите, обемът на представителната власт на пълномощника спрямо третите лица се определя според това, което упълномощителят е изявил. Защита на представлявания. Предоставената на пълномощника възможност да извършва правни действия, последиците от които настъпват в правната сфера на друго лице налага необходимостта да се предвиди способ за защита на представлявания при недобросъвестно упражняване на учредената представителна власт. Според чл. 40 от ЗЗД, ако представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за представлявания, т.е. той е нищожен. Все в тази насока е и уредената в закона хипотеза на тъй нареченото „договаряне сам със себе си“. Според чл. 38 от ЗЗД, пред- 117 -

ставителят не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако представляваният е дал съгласието си за това. Упълномощаване. Упълномощаването е едностранна сделка насочена към учредяване на представителна власт. Тази сделка е юридическия факт въз основа на който се създава представително правоотношение между упълномощителя и пълномощника. Най-често в основата на упълномощаването стои някакво друго правоотношение между упълномощителя и пълномощника. Например, при необходимост от процесуална защита в съдебно производство, гражданскоправния субект сключва договор за правна защита с адвокат, но за да може последния да извършва правни действия в съдебното производство от името и за сметка на клиента си, необходимо е той да бъде надлежно упълномощен от него. Двете правоотношения – договора за адвокатски услуги и упълномощаването са напълно самостоятелни. Страни при упълномощаването са упълномощител и пълномощник. Те могат да бъдат както физически лица, така и юридически лица. Доколкото упълномощоването е сделка, то за да е тя валидна необходимо е да бъде извършена от дееспособно физическо лице упълномощител. - Извършване на уполномощаването. То се извършва с едностранно волеизявление на упълномощителя. То може да бъде изрично, мълчаливо или предполагаемо. Изричното упълномощаване може да бъде адресирано да пълномощника (вътрешно упълномощаване); до конкрет- 118 -

но трето лице (външно упълномощаване) или до неограничен кръг лица (чрез публикация в медиите). Мълчаливо упълномощаване е налице, когато от конкретните обстоятелства следва, че волята на уполномощителя е друго лице да извърши правни действия от негово име и за негова сметка. Например, двама студенти са решили да пътуват заедно, но на ж.п. касата само единият от тях закупува билети за двамата. Предполагаемо е упълномощаването, когато според обстановката е явно, че на едно лице е дадено съгласие да извършва действия последиците от които се пораждат в патримониума на друго. Такъв е случая с продавача в магазин. - Форма на упълномощаването. Според чл. 37 от ЗЗД, упълномощаването за сключване на договори, за които законът изисква особена форма, трябва да бъде дадено в същата форма; но ако договорът трябва да бъде сключен в нотариална форма, упълномощаването може да бъде направено и писмено с нотариално заверен подпис. - Видове упълномощаване. Според обхвата на представителната власт упълномощаването може да бъде общо (генерално), което дава право на пълномощника да извършва неограничен брой и вид правни действия или специално, което дава възможност, пълномощника да извършва само определен вид правни действия. Според броя на действията за които е учредена представителната власт, упълномощаването може да бъде еднократно (за извършване на определено действие от пълномощника) и многократно (за извършване на неопределен брой и вид действия). Според действието във времето, упълномощаването може да бъде срочно или безсрочно. - 119 -

Преупълномощаване. Обстоятелствата които са наложили правната регламентация на упълномощаването, са същите които пораждат необходимостта от съответната правна уредба и на преупълномощаването. Според чл. 43 от ЗЗД, пълномощникът може да преупълномощи друго лице, ако е овластен за това или ако преупълномощаването е станало необходимо за запазване интересите на упълномощителя. Преупълномощаването може да бъде оттеглено както от упълномощителя, така и от преупълномощителя. Пълномощникът е длъжен незабавно да извести упълномощителя за преупълномощаването и да му даде необходимите сведения за преупълномощения. Ако пълномощникът не изпълни това задължение, той отговаря за действията на това лице като за свои действия. Въпрос 5: Погасителна давност. Понятие. Легално определение на погасителната давност няма. Основните правила на този правен институт се съдържат в Закона за задълженията и договорите – чл. 110 до чл. 120 включително. Според чл. 110 от ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Съответно в чл. 111 от ЗЗД са установени по-кратки срокове за някои отделни вземания. В чл. 118 от ЗЗД е установено правилото, според което ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Давността не се прилага служебно, гласи императивната разпоредба на чл. 120 от ЗЗД. Съвкупната преценка на цитираните нормативни текстове показва, че - 120 -

погасителната давност е преди всичко определен срок на бездействие на носителя на едно субективно право. Правният интерес да упражни субективното право принадлежи на неговия носител. При положение, че носителят на субективното право не го упражни в конкретен период от време чиято продължителност е определена от закона, то тогава според разпоредбата на чл.110 ЗЗД това право се погасява. Според чл.118 от ЗЗД обаче длъжника може да изпълни задължението си след изтичане на давността, като в последствие няма право да иска обратно платеното. Платеното след изтичане на давностния срок очевидно не е недължимо платено. Щом длъжникът не може да иска обратно платеното следва, че той изпълнява един валиден дълг и следователно неговия кредитор има право да получи плащането. Изводът, който се налага при това положение е че с изтичането на определения от закона срок субективното право не се е погасило, то продължава да съществува, погасило се е обаче правото на кредитора на принудително осъществяване на своето право. Погасено е правото да се търси защита на нарушеното субективно материално право. Погасено е правото на иск, което се упражнява от кредитора срещу съда като държавен орган и с което се търси защита на субективното материално право. Изтичането на определения в закона срок и бездействието на носителя на субективното право сами по себе си нямат като последица погасително действие. Възведената в чл.120 от ЗЗД забрана давността да се прилага служебно, означава, че е необходимо още волеизявление на длъжника, който се позовава на изтекъл давностен срок като това волеизявление следва да бъде отправено до съответния орган за правна защита. Едва тогава този - 121 -

орган може да провери фактическата обстановка и съответно да констатира, че кредитора е загубил вече правото на защита на материалното си право. Погасителната давност следователно е определен в закона период от време с изтичането на който за длъжника се поражда възможността посредством волеизявление пред компетентен орган за защита да погаси правото на иск или правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че то не е упражнено в този същия срок. Институтът на погасителната давност служи за гарантиране на правната сигурност. Неупражняването на едно субективно право в продължителен период от време създава фактическо положение, което не може да бъде пренебрегнато. Това състояние предполага извод, че правния интерес от осъществяване на субективното право е отпаднал. Ето защо законодателят е предвидил, че ако в отнапред установен период от време носителят на едно субективно право не прояви активност и не го упражни, то той губи възможността да получи гарантираната от държавата защита на своето накърнено право. Давността погасява правото на искова защита на всички субективни права. Не се погасяват обаче: искът за собственост уреден в чл.108 от Закона за собствеността; искът за делба – чл. 34 ал.3 от ЗС. Не се погасяват исковете произтичащи от семейните отношения (развод; разваляне на осиновяване). Видове давностни срокове. Гражданското законодателство установява общ и специални давностни срокове. Общият давностен срок е пет годишен – чл.110 от ЗЗД. Специалните давностни срокове са изрично предвидени в гражданското законодателство. Според чл.111 от ЗЗД с изтича- 122 -

нето на три годишна давност се погасяват: вземанията за възнагражденията за труд, за които не е предвидена друга давност; вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор; вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Исковете произтичащи от продажба на вещ с недостатъци се погасяват с изтичане на една година при продажбата на недвижими имоти и на шест месеца при продажбата на движими вещи – чл. 197 от ЗЗД. Начало, спиране и прекъсване на давността. Според чл.114 от ЗЗД давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. От този именно момент възниква правото на иск. В чл.114 ал.3 от ЗЗД е установено едно отклонение от общото правило, според което за вземания от непозволено увреждане давността започва да тече от откриването на дееца. Това законодателно разрешение отчита обстоятелството, че от този момент е вече известен длъжника по облигаторното задължение възникнало от непозволено увреждане.. Възможно е при определени условия кредиторът да бъде поставен в невъзможност да упражни правото си на иск. В тези случаи законодателят е предвидил възможността за спиране на давността. Случаите, в които давността не тече са посочени изчерпателно в чл.115 от ЗЗД. След отпадането на юридическия факт предизвикал спирането, давностния срок продължава да тече. Изтеклият до този момент давностен срок се зачита и се прибавя към давностния срок, който продължава да тече след спирането на давността. За разлика от спирането, правната последица при прекъсването на давността е заличаване от правна гледна - 123 -

точка на изтеклия период от време от възникването на правото на иск до осъществяването на юридическият факт, който има за последица прекъсване на давността. Казано с други думи, след прекъсване на давността, започва да тече нов давностен срок. Основанията за прекъсване на погасителната давност се съдържат в чл.116 от ЗЗД и те са: признаване на вземането от длъжника; предявяване на иск или възражение или на искане за започване на помирително производство (например рекламационно производство – чл.358 ал.3 от Кодекса на търговското корабоплаване), като ако искът или възражението или искането за започване на помирителното производство не бъдат уважени давността не се смята за прекъсната; с предприемане на действия по принудително изпълнение. С оглед правните последици от прекъсване на давността изричната разпоредба на чл.117 ал.1 от ЗЗД е следната – от прекъсването на давността почва да тече нова давност. В ал.2 на същия нормативен текст е установено правилото, че ако вземането е установено със съдебно решение, срока на новата давност е всякога пет години. Погасителна и придобивна давност. Изтичането на определен, установен в закона период от време може да бъде обстоятелство, което да има за последица не погасяването, а възникване или придобиване на права. Така например според чл.79 от Закона за собствеността, правото на собственост по давност върху недвижими имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на десет години, ако владението е добросъвестно правото на собственост се придобива с непрекъснато владение в продължение на пет години. - 124 -

Преклузивни срокове. Изтичането на преклузивния срок погасява не правото на иск за защита на субективното материално право, а самото субективно право. Различието между давностния и преклузивния срок се състои в това, че последния има за начален момент възникването на субективното право, а не пораждането на право на иск. Преклузивния срок тече по отношение на всички правни субекти, никога не спира и не може да бъде прекъсван. За разлика от давностния срок преклузивния се прилага служебно от компетентния орган за защита, като този орган е длъжен да следи за спазването на преклузивния срок. Преклузивния срок може да бъде установен с нормативен акт, с административен акт или с договор (например гаранционни срокове). Преклузивен е например срока по чл.227 ал.3 от ЗЗД. Ако иска за отмяна на дарението не бъде предявен в едногодишен срок от узнаване на основанията за отмяна на дарението, то този иск е недопустим, а не неоснователен. Това е така, защото срока за неговото предявяване е преклузивен, а не давностен. Рекламационен срок. Рекламационния срок е период от време през който кредиторът е длъжен да предяви своето право за доброволно уреждане на спорните във връзка с гражданското правоотношение въпроси пред длъжника. Предявяването на рекламация в този срок може да бъде въздигнато в условия на възникване на правото на иск. Така чл.354 ал.1 от Кодекса за търговското корабоплаване. Обратното разрешение е дадено в чл.75 от Закона за автомобилните превози - 125 -

Въпрос 6: Защита на гражданските права. Възможният най-добър способ за осъществяване на субективни права и правни задължения е доброволния. По начало гражданските правоотношения се развиват при добросъвестно изпълнение на правата и задълженията от страните по тях. Това разбира се, не винаги е така. Понякога правните задължения не се изпълняват изцяло или отчасти; субективните права се оспорват или пък се упражняват от техните носители, така щото накърняват субективните права на други лица. Правната норма обаче не само признава, но и гарантира осъществяването на субективните права. В този смисъл защитата на субективните права включва нормативно установените способи за принудително осъществяване на правните задължения и респективно за предотвратяване нарушаването на субективни права. Според органите от които се извършва защитата бива два вида: Защита организирана от държавата. Тя се осъществява от юрисдикционни органи. Според чл.6 ал.1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) на съдилищата са подведомствени всички граждански дела с изключение на онези, които по силата на специални закони са предоставени за решаване от други органи. Според чл.9 ал. 1 от ГПК, страните по имуществен спор могат да уговарят той да бъде решен от арбитражен съд, освен ако спорът има за предмет вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка или право по трудово правоотношение. Съдебната защита се осъществява чрез: - исков процес, в хода на който един правен спор се разглежда и разрешава със силата на пресъдено нещо. Възможните искове, които могат да бъдат предявени пред - 126 -

съда са: установителен иск, т.е. да се установи дали съществува или не съществува дадено правоотношение или факт (чл.97 от ГПК); осъдителетен иск, т.е. да се установи, че определен правен субект е носител на субективно право, което е неудовлетворено и се осъди длъжника да изпълни насрещното си правно задължение; конститутивен иск, с който се защитават преобразуващи потестативни права, като с конститутивното съдебно решение се постановява дължимата промяна; - изпълнителен процес – той е продължение на исковия процес, като влиза в действие когато принудително трябва да се осъществи притежателно право, признато в осъдителен исков процес; - обезпечителен процес – исковия и изпълнителния процес могат да продължат дълго, поради тази причина обезпечителния процес се използва ако има опасност да се осуети защитата на гражданското право, която се търси - има опасност да се окаже невъзможно или да се затрудни осъществяването на правата (чл.310 от ГПК). Обезпечението се извършва: с налагане на възбрана върху недвижим имот; със запор на движими вещи и вземания на длъжника или чрез други подходящи мерки, определени от съда включително и чрез спиране на принудителното изпълнение. Самозащита. Принципното положение е че защитата на субективните права се осъществява от компетентните за това държавни органи. Физическите лица не могат самоволно, не по установения от закона ред да осъществяват оспорвани от другиго свои или чужди действителни или предполагаеми права. В противен случай те биха осъществили някои от престъпните състави предвидени в чл.323 - 127 -

от Наказателния кодекс. Те обаче могат да се защитават срещу нападения или непосредствени опасности застрашаващи личността или имуществото на физическото лице или пък на други правни субекти. Самозащитата е допустима само в предвидените от закона случаи, те са: - неизбежна отбрана. Според чл.12 ал.1 от НК не е обществено опасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана - за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели. Според чл.46 ал.1 от ЗЗД при неизбежна отбрана няма отговорност за вреди. - крайна необходимост. Според чл.13 ал.1 от НК не е общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост - за да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените. Според чл.46 ал.2 от ЗЗД при крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди. Задължението за обезвреда е на: лицето което е причинило състоянието на крайна необходимост; ако това състояние е причинено от вещ или животно – техния собственик; съответно от този, чийто поценни блага са спасени.

- 128 -

¬⁄œ–Œ—» «¿ —¿ÃŒœŒƒ√Œ“Œ¬ ¿ 1. Гражданското право регулира правното положение на гражданско-правните субекти и равнопоставените отношенията между тях с изключение на търговските и трудовите правоотношения посредством метода на равнопоставеността. Защо гражданското право използва този именно метод на правно регулиране, а не метода на власт и подчинение? 2. В кои случаи моралът и добрите нрави са източник на гражданското право? 3. Каква е разликата между обективното гражданско право и субективното гражданско право? 4. Парите са издавани от държавата ценни книги на приносител, които материализират в себе си права. От гледна точка на гражданското право, могат ли парите да бъдат квалифицирани като вещи? 5. Възможно ли е едно физическо лице да е дееспособно, а да не е правоспособно? 6. Висшето училище, в което учите субект ли е на гражданското право? Ако отговора е положителен, то какъв точно субект на гражданското право е? 7. Посочете юридически лица които могат да се образуват по общо съгласие на учредителите (нормативен способ)? 8.Недееспособните гражданскоправни субекти не могат сами, чрез собственото си волеизявление да извършват гражданскоправни действия.По какъв начин едно малолетно лице ще придобие собствеността върху една вещ, след като чрез собственото си волеизявление то не може да из- 129 -

вършва валидни правни действия? А едно непълнолетно лице? 9. Каква е разликата между представителството и посредничеството? 10. Възможно ли е длъжника да изпълни едно погасено по давност задължение? Ще получи ли в този случай кредитора плащане без правно основание? 11. В какво се състои разликата между спиране и прекъсване на давността? 12. С изтичането на погасителния давностен срок се погасява правото на иск, което се упражнява от кредитора срещу съда като държавен орган и с което се търси защита на субективното материално право. Какво се погасява с изтичането на преклузивния срок? 13. В кои случаи законът допуска самозащита на субективни права?

“≈—“ «¿ —¿ÃŒœ–Œ¬≈– ¿ 1. Гражданското право е клон на: а) публичното право; б) административното право; в) частното право. 2. Предмет на гражданското право се явяват: а) правното положение на гражданско-правните субекти и равнопоставените отношенията между тях; б) правоотношенията между гражданско-правните субекти и органите на държавно управление, уредени по метода на власт и подчинение. - 130 -

3. Ако правна норма от вътрешното законодателство противоречи на международен договор, ратифициран по конституционен ред, обнародван и влезнал в сила за Република България: а) прилага се нормата от вътрешното законодателство – тя има предимство пред международния договор; б) прилага се международния договор – той има предимство пред нормата от вътрешното законодателство, която му противоречи; в) преценката за приложимата норма в този случай принадлежи на съда. 4. Субективното гражданско право се упражнява: а) в рамките на установения и защитен от закона интерес на правния субект; б) неограничено, според желанията на правният субект който е негов титуляр. 5. Наемната цена която получава наемодателят на една вещ е: а) доход, който може да се получи от една вещ въз основа на установено правоотношение във връзка с ползването й. б) не е доход, защото наемната цена сама по себе си не е вещ – тя не е биологичен плод. 6. Правоспособността е абстрактно предвидената възможност, едно лице да бъде носител на права и задължения. Тя се придобива от физическото лице при: а) навършване на 21 годишна възраст; б) навършване на 18 годишна възраст; в) навършване на 14 годишна възраст; г) от момента на раждането. - 131 -

7. Местожителство е: а) необходим индивидуализиращ белег на физическите лица, защото им придава териториална определеност; б) не е правно индивидуализиращ белег на физическите лица, защото всеки свободно може да избира и променя местожителството си. 8. Юридически лица с нестопанска цел са: а) субекти на правото, които осъществяват стопанска дейност без да е необходимо да се регистрират в регистъра на съответния окръжен съд; б) субекти на правото, които се създават за задоволяване на нематериални интереси – културни, политически, спортни; в) не са субекти на правото, защото не осъществяват стопанска дейност. 9. Страни по представителното правоотношение са: а) представител и представляван; б) представител, представляван и трето лице с което представителя сключва сделка; в) представляван и трето лице с което представителя сключва сделка; г) представител и трето лице с което представителя сключва сделка 10. Упълномощаването е: а) многостранна правна сделка, обвързваща повече от две лица – представляван, представител и трето лице; б) двустранна правна сделка; в) едностранна сделка насочена към учредяване на представителна власт. - 132 -

11. Общият давностен срок, с изтичането на който се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок е: а) 1 година; б) 3 години; в) 5 години; г) 10 години 12. Давността: а) не се прилага служебно от съда; б) съдът е длъжен да приложи служебно давността, винаги щом констатира, че давностния срок е изтекъл. 13. Самозащитата на субективни права е допустима: а) само при състояние на неизбежна отбрана; б) само при състояние на крайна необходимост; в) както при състояние на неизбежна отбрана, така и в случаите на крайна необходимост; г) в нито един от посочените случаи.

- 133 -

»«œ»“≈Õ “≈—“ œŒ ì√–¿∆ƒ¿Õ— Œ œ–¿¬Œ - Œ¡Ÿ¿ ◊¿—“î 1. Предмет на гражданското право се явяват: а) правното положение на гражданско-правните субекти и равнопоставените отношенията между тях; б) правоотношенията между гражданско-правните субекти и органите на държавно управление, уредени по метода на власт и подчинение. 2. Методът на правно регулиране, който се прилага от гражданското право за уреждане на обществените отношения е: а) на субординация – власт и подчинение; б) на координация – равнопоставеност; в) прилагат се и двата метода; г) не се прилага нито един от тях. 3. Ратифицираните по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България международни договори източник ли са на гражданското право? а) Да – те са част от вътрешното право на страната; б) Не – те засягат само междудържавните отношения; 4. Отношението между субективното право и обективното право е следното: а) субективното и обективното право са едно и също нещо; б) субективното право се черпи от обективното право, то се създава по силата на правната норма, тя определя съдържанието му, признава го и гарантира неговото осъществяване; в) субективното право съществува независимо от правната норма – обективното право. - 134 -

5. Имуществото като обект на гражданско право, представлява: а) съвкупност от вещи; б) съвкупност от правата или правата и задълженията на едно лице, които имат определена стойност; в) отделна, конкретна вещ. 6. Правоспособността е: а) абстрактно предвидената възможност, едно лице да бъде носител на права и задължения; б) предвидената в закона възможност, едно лице да придобива права и задължения с лични действия; в) предвидената в закона възможност, едно лице да носи отговорност за собственото си противоправно поведение. 7. Компетентен да разгледа и разреши искането за поставяне под запрещение е: а) Органа по настойничество и попечителство към съответната община; б) Медицинска комисия към съответното лечебно заведение – диспансер; в) съответния окръжен съд, действащ като първа съдебна инстанция. 8. Местожителството е: а) необходим индивидуализиращ белег на физическите лица, защото им придава териториална определеност; б) не е правно индивидуализиращ белег на физическите лица, защото всеки свободно може да избира и променя местожителството си. - 135 -

9. Актовете за гражданско състояние са следните: а) лична карта; паспорт б) акт за раждане; акт за сключване на граждански брак и акт за смърт; в) съдебни решения за поставяне под запрещение. 10. Юридическото лице: а) не е самостоятелен правен субект , такива са само физическите лица, които го образуват или участват в него при осъществяване на дейността му; б) е самостоятелен правен субект, различен от физическите лица, които го образуват или участват в него при осъществяване на дейността му; в) може да бъде самостоятелен правен субект, различен от физическите лица, които го образуват или участват в него при осъществяване на дейността му, но може и да не бъде самостоятелен правен субект, различен от физическите лица, които го образуват или участват в него при осъществяване на дейността му. 11. Юридическите лица: а) първоначално придобиват правоспособност, а след регистрацията в съответния окръжен съд и дееспособност; б) придобиват едновременно правоспособност и дееспособност; в) нямат качествата правоспособност и дееспособност, защото не са физически лица; - 136 -

12. Последиците от правните действия предприети от едно лице в качеството му на представител на друго лице – представляван се пораждат: а) в правната сфера на представителя, като в по-късен момент той е длъжен да прехвърли правата и задълженията на представлявания; б) в правната сфера на представлявания, ако представителя се съгласи да му ги прехвърли; в) направо в правната сфера на представлявания. 13. Представителят: а) не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако представляваният е дал съгласието си за това. б) представителят в никакъв случай не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява. в) представителят винаги може да договаря от името на представлявания както лично със себе си, така и с друго лице, което той също представлява. 14. Страни по представителното правоотношение са: а) представител и представляван; б) представител, представляван и трето лице с което представителя сключва сделка; в) представляван и трето лице с което представителя сключва сделка; г) представител и трето лице с което представителя сключва сделка - 137 -

15. Форма на упълномощаването: а) вербалното (устно) упълномощаване е достатъчно за да породи действие във всички случаи; б) за да породи действие, упълномощаването във всички случаи трябва да е писмено с нотариално заверени подписи; в) упълномощаването за сключване на договори, за които законът изисква особена форма, трябва да бъде дадено в същата форма, но ако договорът трябва да бъде сключен в нотариална форма, упълномощаването може да бъде направено и писмено с нотариално заверен подпис. 16. С изтичането на погасителната давност се погасява: а) самото материално субективно право; б) правото на иск, което се упражнява от кредитора срещу съда като държавен орган и с което се търси защита на субективното материално право; в) погасяват се както самото субективно материално право, така и правото на иск за неговата защита. 17. Общият давностен срок, с изтичането на който се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок е: а) 1 година; б) 3 години; в) 5 години; г) 10 години - 138 -

18. Началото на давностния срок започва да тече: а) от деня в който кредитора покани длъжника да изпълни задължението си; б) от деня в който длъжника откаже да изпълни задължението си; в) от деня в който длъжника бъде осъден да изпълни задължението си; г) от деня в който вземането е станало изискуемо. 19. Давността: а) не се прилага служебно от съда; б) съдът е длъжен да приложи служебно давността, винаги щом констатира, че давностния срок е изтекъл. 20. При самозащита на субективни права, отговорност за причинените вреди се носи: а) при неизбежна отбрана; б) при крайна необходимост; в) при неизбежна отбрана и при крайна необходимост; г) в нито един от горните случаи. Отговори на тестовете Тест за самоподготовка: 1 – в; 2 – а; 3 – б; 4 – а; 5 – а; 6 – г; 7 – а; 8 – б; 9 – а; 10 – в; 11 – в; 12 – а; 13 - в Изпитен тест: 1 – а; 2 – б; 3 – а; 4 – б; 5 – б; 6 – а; 7 – в; 8 – а; 9 – б; 10 – б; 11 – б; 12 – в; 13 – а; 14 – а; 15 – в; 16 – б; 17 – в; 18 – г; 19 – а; 20 – б - 139 -

À»“≈–¿“”–¿ 1. Боянов, Георги – Основи на гражданското право, издателство „АВАЛОН“ 2. Павлова, Мария – Гражданско право – обща част, издателство „СОФИ – Р“ 3. Таджер, Витали – Гражданско право на НРБ – обща част, издателство „СОФИ – Р“ 4. Златарев, Емил; Боянов, Георги; Василев, Атанас; Мулешкова, Ирина – Основи на правото, издателство „Сиела“

- 140 -

“≈ÿ 6. ¬≈ŸÕŒ œ–¿¬Œ Тема 6 включва следните основни въпроси: 6.1. Предмет и източници на вещното право. 6.2. Вещи – обща характеристика. Видове вещи. 6.3. Право на собственост - обща характеристика. Съсобственост. 6.4. Ограничени вещни права. 6.5. Владение и държане. 6.1. Предмет и източници на вещното право. Вещното право е съвкупност от правни норми, които регулират отношенията между правните субекти и вещите, както и отношенията между субектите по повод на вещите. Вещното право е самостоятелен клон от гражданското право. Вещното право има няколко основни характеристики: - Има за предмет вещ, тоест обект, притежаващ признака телесност. Няма вещно право, което да има друг обект освен вещ. - То е абсолютно – тоест вещните права проявяват действието си спрямо всички. Носителят на едно вещно право може да иска от всеки един субект на правото да се въздържа от действие по отношение на вещта. Носителят на едно вещно право може да го защитава по съответния, предвиден в закона ред. - Вещните права са предварително определени в закона. Могат да съществуват само толкова вещни права, колкото са изрично уредени в законодателството. Вещните права са два основни вида: неограничени и ограничени. Неограниченото вещно право е само едно – това е правото на собственост. - 141 -

Ограничените вещни права се наричат още вещни права върху чужда вещ. Източници на вещното право са нормативните актове, в които се съдържат правни норми в областта на вещното право. Това са: - Конституцията на Република България; - Законът за собственоста (ЗС); - Законът за държавната собственост; - Законът за общинската собственост; - Закон за устройство на територията; - Закон за кадастъра и имотния регистър; - Отделни норми от Закона за задълженията и договорите, Закона за наследството,Закон за нотариусите и нотариалната дейност, Гражданския процесуален кодекс и др. - Подзаконовите нормативни актове – постановления на Министерския съвет, правилници, наредби и др. - Съдебната практика. 6.2. Вещи – обща характеристика. Видове вещи. Вещите са материални предмети със самостоятелно съществуване, които са предвидени за обекти на вещното право в правните норми. Вещта е материален предмет, който съществува независимо и има признака телесност. Вещите се делят на различни видове, според различни критерии. Най-голямо практическо значение има делението на вещите на недвижими и движими с оглед на критерия дали съществува възможността вещта да може да бъде придвижена в пространството. Според член 110 от Закона за собствеността недвижими вещи са: земята, растенията, сградите и другите постройки и въобще всичко, което по естествен начин или от - 142 -

действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката. Всички други вещи, включително и енергията, са движими вещи. Разпоредбите на Закона за собствеността за правото на собственост относно недвижимите вещи се прилагат и спрямо вещните права върху недвижимите имоти, ако законът не постановява друго. Относно всички други права се прилагат разпоредбите, които се отнасят до движимите вещи. От гледна точка на критерия делимост, вещите биват: делими и неделими. Делими са онези вещи, които по своето естество могат да се делят, без да загубват част от своята стойност. Неделими са вещите, които не могат да се делят поради своето естество или по силата на закона. С оглед на родовите и индивидуалните си признаци, вещите се делят на: родово и индивидуално определени. Когато се говори например за ябълки въобще се има предвид родът ябълки. Но когато се говори за 5 килограма ябълки „Златна превъзходна“, то тогава вещта се индивидуализира и конкретизира. От гледна точка на отношението на вещите една към друга, те се делят на: главна вещ и принадлежност. Принадлежността обслужва главната вещ. Клавиатурата, например, има обслужващо значение спрямо компютъра. 6.3. Право на собственост - обща характеристика. Съсобственост. Правото на собственост е основното и неограничено право във вещното право. Съгласно Конституцията на Република България, пра- 143 -

вото на собственост и се гарантира и защитава от закона. Собствеността е частна и публична, а частната собственост е неприкосновена. Режимът на обектите на държавната и общинската собственост се определя със закон. Принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди може да става само въз основа на закон при условие, че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение. Правото на собственост е субективно право, даващо възможност на неговия носител да владее, да ползва и да се разпорежда с определена вещи да изисква от останалите правни субекти да се въздържат от действия спрямо тази вещ. От така направеното определение се вижда, че правото на собственост се състои от три групи правомощия, които има неговия носител – владение, ползване, разпореждане. Правото да се владее вещта означава, че собственикът на вещта упражнява фактическа власт върху нея. Тук влизат цялата съвкупност от фактически действия, които собственика може да извършва спрямо своята вещ. Правото да се ползва вещта означава, че собственикът може да ползва вещта както намери за добре, а също така да получава добивите от нея. Добивите от вещта могат да бъдат естествени (плодове, реколта и др.) или граждански (наеми, лихви и др.). Правото да се разпорежда с вещта означава, че собственикът може да извършва разпоредителни сделки с вещта. Например може да се прехвърля правото на собственост върху друг правен субект или да се установяват в полза на трети лице ограничени вещни права. Трите правомощия взети заедно съставляват неогра- 144 -

ниченото вещно право на собственост. Субекти на правото на собственост, съгласно ЗС, може да са държавата, общините, кооперациите и други юридически лица и граждани. Правото на собственост може да принадлежи на няколко субекта. Когато няколко лица притежават общо една вещ, то те са съсобственици, а вещта е съсобствена. При съсобствеността всеки един от съсобствениците притежава част от вещта, като тази част се нарича „идеална“. Идеалните части обикновено се означават с дробни числа – 1/2 , 2/3, 3/4 и т.н. Съгласно ЗС, частите на съсобствениците се считат равни до доказване на противното. Всеки съсобственик участвува в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си. Всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато общата вещ се използува лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени. Общата вещ се използува и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ. Ако не може да се образува мнозинство или ако решението на мнозинството е вредно за общата вещ, районният съд, по искане на който и да е от съсобствениците, решава въпроса, взема необходимите мерки и ако е нужно, назначава управител на общата вещ. Съсобственикът може да продаде своята част от недвижимия имот на трето лице само след като представи пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на дру- 145 -

гите съсобственици да купят тази част при същите условия и декларира писмено пред него, че никой от тях не е приел това предложение. Всеки съсобственик може да иска делба на общата вещ, освен ако законът разпорежда друго, или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта. Делбата може да бъде доброволна или съдебна. Доброволната делба на движими вещи на стойност над 50 лв., както и на недвижими имоти трябва да бъде извършена писмено с нотариално заверени подписи. Ако съсобствениците не могат да си поделят вещта доброволно, то може да се пристъпи към съдебна делба, която се извършва по разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс. 6.4. Ограничени вещни права. Терминът ограничени вещни права се използва в правото, за да се разграничат една част от вещните права от правото на собственост. Законът за собствеността ги нарича вещни права върху чужда вещ. Това са: Право на ползване Правото на ползване включва правото да се използува вещта съгласно нейното предназначение и правото да се получават добиви от нея без тя да се променя съществено. Ползувателят не може да отчуждава своето право. Правото на ползване се учредява обикновено с оглед на личността на ползвателя и по принцип то е безвъзмездно. Например брат преодстъпва на сестра си ползването на жилище – тоест учредяването става именно заради ползвателя. - 146 -

Ползвателят е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването, включително данъците и другите такси, да поддържа вещта в състоянието, в което я е приел, и да я върне на собственика след прекратяване на правото на ползване. При предаване на имота се съставя опис. При липса на опис предполага се, до доказване на противното, че имотът е предаден в добро състояние. Ползвателят е длъжен да съобщава на собственика за всяко посегателство върху собствеността. Правото на ползуване се погасява със смъртта на ползвателя, ако то не е учредено за по-кратък срок. Правото на ползване, учредено в полза на юридическо лице, се погасява с прекратяването му, ако не е установен по-кратък срок. Правото на ползване се погасява и с погиването на вещта, а също и ако не се упражнява в продължение на 5 години. Собственикът може да иска от съда да прекрати правото на ползване, ако ползвателят, въпреки отправеното му предупреждение, продължава да си служи с вещта по начин, който застрашава същата с разрушаване или със значително повреждане, ако нарушава своите съществени задължения или ако съществено променя вещта. Право на строеж Правото на строеж е ограничено вещно право, което дава възможност на едно лице да бъде собственик на сграда, а друго лице да е собственик на земята върху която е построена сградата. Законът за собствеността разглежда две основни хипотези: - 147 -

Първата хипотеза е, че собственикът може да отстъпи на друго лице правото да построи сграда върху неговата земя, като това друго лице стане собственик на постройката. Втората хипотеза е, че собственикът на земята може да прехвърли отделно от земята собствеността върху вече съществуваща постройка. И при двете хипотези собственикът на постройката може да се ползува от земята само доколкото това е необходимо за използуването на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго. Когато правото на собственост върху постройката е установено със срок, след изтичането на срока собствеността върху сградата преминава безвъзмездно върху собственика на земята. Правото на строеж не се погасява, ако постройката или част от нея погине, освен ако в акта за учредяването е предвидено друго. Предмет на правото на строеж може да бъде и строеж под повърхността на земята. Право на надстрояване и пристрояване Правото на надстрояване и пристрояване също е ограничено вещно право, което предполага наличието на строителна дейност, изразяваща се в пристрояване и надстрояване на съществуваща сграда. С отстъпване на правото, лицето, което ще извършва строителната дейност ще стане собственик на построеното. Сред обществото много често се използва понятието „продажба на въздух“. При надстрояването строителната дейност се развива - 148 -

във вертикална посока, а при пристрояването – в хоризонтална посока. За да може надстроителят или пристроителят да станат собственици на надстроеното или пристроеното, то те трябва да притежават право на собственост или право на строеж върху терена. 6.5. Владение и държане. Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Владението не е право – то е само фактическа власт. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. Добросъвестността се предполага до доказване на противното. Добросъвестният владелец се ползува от вещта и получава добивите, които тя е дала, до предявяването на иска за връщането й. Добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения. Той може да иска да му се заплатят необходимите разноски, които е направил за запазване на вещта. До заплащане на подобре- 149 -

нията и на разноските той има право да задържи вещта. Недобросъвестният владелец дължи на собственика добивите, които е получил и които е могъл да получи, както и обезщетение за ползите, от които го е лишил, като се приспаднат направените за това разноски. Той може да иска да му се заплатят и направените от него необходими за запазването на вещта разноски. Недобросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, само по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения. Владението на недвижим имот или на вещно право върху такъв имот, което е продължило непрекъснато повече от шест месеца, може да бъде защищавано срещу всяко нарушение. Искът може да се предяви в шестмесечен срок. Владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в шестмесечен срок да иска връщането Ӝ от лицето, което я е отнело. Това не изключва правото на лицето, което е отнело вещта, да предяви иска по предходния член.

¬⁄œ–Œ—» «¿ —¿ÃŒœŒƒ√Œ“Œ¬ ¿ 1. Посочете основният предмет на вещното право? 2. От кои източници могат да се черпят норми на вещното право? 3. Кои са характеристиките на вещното право? 4. Какво представлява вещта? 5. Кои са видовете вещи? 6. Какво представлява правото на собственост? - 150 -

7. Кога има съсобственост върху една вещ? 8. Каква е разликата между право на ползване и право на строеж? 9. Какво представлява правото на пристрояване и надстрояване? 10. Какво е владение и какво е държане?

“≈—“ «¿ —¿ÃŒœ–Œ¬≈– ¿ 1. Вещното право: a) има за предмет вещите; b) то е абсолютно; c) вещните права са предварително определени в закона; d) всички горепосочени са верни. 2. Вещните права са: a) ограничени и сервитутни; b) неограничени и субективни; c) неограничени и ограничени; d) всички горепосочени са верни. 3. Вещите са материални предмети със самостоятелно съществуване, които са предвидени за обекти на вещното право в правните норми. Вещта е материален предмет, който съществува независимо и има признака телесност. a) вярно е b) не е вярно; c) определението е неточно; d) определението е непълно. - 151 -

4. Видовете вещи са: a) недвижими и движими; b) делими и неделими; c) родово и индивидуално определени; d) всички горепосочени са верни. 5. Правото на собственост е обективно право, даващо възможност на неговия носител да продава определена вещ и да изисква от останалите правни субекти да не се въздържат от действия спрямо тази вещ. a) вярно е b) не е вярно; c) определението е неточно; d) определението е непълно. 6. Правото на собственост се състои от три групи правомощия, които са: a) владение, разпореждане и продаване; b) разпореждане, владение и държане; c) разпореждане, ползване и владение; d) всички горепосочени са верни. 7. При съсобствеността всеки един от съсобствениците притежава част от вещта, като тази част се нарича: a) процентна част; b) идеална част; c) пропорционална част; d) всички горепосочени са верни. - 152 -

8. Делбата на съсобствена вещ може да се направи: a) по съдебен и по доброволен ред; b) по съдебен и по административен ред; c) по административен и по нормативен ред; d) всички горепосочени са верни. 9. Правото на ползване включва правото да се използува вещта съгласно нейното предназначение и правото да се получават наеми от нея. a) вярно е b) не е вярно; c) определението е неточно; d) определението е непълно. 10. Правото на строеж е ограничено вещно право, което дава възможност на едно лице да бъде собственик на сграда, а друго лице да е собственик на земята върху която е построена сградата. a) вярно е b) не е вярно; c) определението е неточно; d) определението е непълно. 11. Правото на надстрояване и пристрояване също е ограничено вещно право, което предполага наличието на строителна дейност, изразяваща се в строеж на нова сграда. a) вярно е b) не е вярно; c) определението е неточно; d) определението е непълно. - 153 -

12. Владението е: a) субективно право; b) държане на лична вещ като чужда; c) упражняване на фактическа власт върху вещ; d) всички горепосочени са верни. 13. Държането е: a) упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя; b) субективно право; c) владеене на лична вещ като чужда; d) всички горепосочени са верни. Верни отговори: 1-d); 2-c); 3-a); 4-d); 5-b); 6-c); 7-b); 8-a); 9-c); 10-a); 11-b); 12-c); 13-a)

À»“≈–¿“”–¿ Стоянов, В., Вещно право Боянов, Г., Вещно право Венедиков, П., Ново вещно право Венедиков, П., Система на българското вещно право Василев, Л., Българско вещно право Таджер, В., Владението

- 154 -

“≈ÿ 7. Œ¡À»√¿÷»ŒÕÕŒ œ–¿¬Œ Тема „Облигационно право“ включва следните основни въпроси: 7. Предмет, метод и източници на облигационното право. 8. Облигационно правоотношение. 9. Договор – същност и видове. 10. Други източници на облигационни задължения. Въпрос 1: Предмет, метод и източници на облигационното право. Понятие. Метод. С термина „облигационно право“ се означават няколко неща: - „облигационно право“, като съвкупност от правни норми, клон на обективното гражданско право. По обем това е най-големият дял на гражданското право. Облигационното право е право на гражданския оборот, тъй като регулира основно отношенията в сферата на размяната. Системата на облигационното право включва обща част (източниците на облигационни отношения, изпълнението, неизпълнението, прехвърлянето, погасяването, както и обезпечаването на облигационните задължения) и особена част (различните източници на облигационни отношения). Облигационното право е в тясна връзка с останалите клонове на гражданското право – вещно, наследствено, семейно и авторско право. Проявлението на един и същ юридически факт по правило има за последица пораждане както на облигационни права, така и на права регламентирани от другите клонове на гражданското право; - 155 -

- освен за означаване на обективното право терминът „облигационно право“ се използва и за означаване на субективното облигационно право. Последното е елемент от облигационното отношение; - с термина облигационно право се обозначава още научната правна дисциплина, която има за свой предмет изследване на облигационното право като обективно право взето в неговата статика или динамика; - „облигационно право“ се нарича и учебната дисциплина, която се преподава в юридическите факултети на юридическите заведения; В исторически аспект като критерий за делението на правото на публично и частно дълго време е служил интересът. Частното право охранява интересите на частните лица, а съответно публичното право охранява интересите на държавата. Процесите на социализация на държавата обаче довеждат до хармонизиране на тези интереси, без те да могат да се съгласуват до край. Държавата сама се явява заинтересована от защитата на частната собственост и интереси. Затова интересът като критерий за делението на правото на публично и частно бива заместен от метода на правно регулиране. Публичното право се характеризира с властнически метод на регулиране. Отношенията между страните са на субординация - на власт и подчинение. Обратно, частното право използва метода на равнопоставеност. Тук отношенията са на координация. Равнопоставеността на гражданско-правните субекти намира израз в тяхната еднаква възможност да придобиват права и задължения. Между тях няма правна зависимост, няма задължение за подчинение или право за упражняване на власт. - 156 -

Източници. Източниците на облигационното право са твърде разнообразни по вид и ранг. Основен измежду тях е Законът за задълженията и договорите (Обн., ДВ, бр. 275 от 22.11.1950 г., в сила от 1.01.1951 г.). Източниците на облигационното право могат да се подредят по следния начин: - Конституция на Република България. Според чл.5 ал.2 от основния закон – разпоредбите на конституцията имат непосредствено действие. Ето защо тя се явява пряк източник на гражданското право. - Закони. В тесен смисъл на думата, закона е акт на Народното събрание. Някои от по-важните граждански закони са: Закона за лицата и семейството; Закон за юридическите лица с нестопанска цел; Закон за българското гражданство; Закон за собствеността; Закон за задълженията и договорите; Семейният кодекс; Закона за наследството; Закон за авторското право и сродните му права; - Подзаконови гражданско-правни нормативни актове. Те се издават въз основа на закона и заемат следващото място в йерархията на правните източници. Това са актове на изпълнителната власт и на местните органи на самоуправление. - Международни договори. Според чл.5 ал.4 от Конституцията международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България са част от вътрешното право на страната. Нещо повече, те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. - Правни обичаи и обичаи в практиката. Правния обичай е трайно прилагано със съзнание за необходимост правило за поведение, което се признава и чието изпълнение се гарантира от държавата. Обичаите в практиката не са - 157 -

правни норми, а факти които служат като средство за тълкуване волята на страните по едно гражданско правоотношение. Така например според чл.20 от ЗЗД отделните уговорки в договорите трябва да се тълкуват „…с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността…“. - Съдебна практика. Отделният съдебен акт постановен в конкретно производство не е източник на правото. Ако му се придаде задължителна сила, то ще се превърне в съдебен прецедент. Източници на правото обаче са тълкувателните решения на Върховния касационен съд, Върховния административен съд и Конституционния съд. Според чл.86 ал.2, чл.97 ал.2 и чл.149 от Конституцията те са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт. Тези решения не създават правни норми, а тълкуват, изясняват смисъла на правните норми. - Моралът и добрите нрави. Това са нравствени правила, с които гражданското право свързва определени правни последици. Например, според чл.26 ал.1 от ЗЗД нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави, съответно според чл.12 от ЗЗД при воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно. Значението на въпросните нравствени правила се проявява и при тълкуването на нормативните актове (чл.46 ал.1 от ЗНА) и при попълването на празноти в правото (чл.46 ал.2 от ЗНА). - Справедливост. Като правило за поведение справедливостта е адресирана до правоприлагащия орган. Невъзможността претърпените от пострадалия неимуществени вреди да бъдат претеглени и премерени и по този начин да им бъде дадена точна парична оценка, е принудила законодателя да приеме разрешението дадено в чл.52 от - 158 -

ЗЗД според което обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Въпрос 2: Облигационно правоотношение. Понятие. „Obligatio“ означава свързаност, обвързване, съответно „ob-ligo“ има значението обвързвам, задължавам, привързвам към себе си (М.Войнов, А.Милев – Латинско-български речник, София, 1990г.). Параграф 241 на Германския граждански законник (Издание Съюз на българските юристи, София 1974г.) е озаглавен „Същност на облигационното отношение“ и според него – по силата на облигационното отношение кредиторът има право да иска престация от длъжника. Престацията може да се състои и в бездействие. В българската правна литература се срещат различни дефиниции на понятието облигационно отношение. Облигационното отношение е правна връзка между две страни – кредитор и длъжник, по силата на която кредитора има право да иска определена престация (резултат) от другата страна наречена длъжник. Облигационното отношение включва в съдържанието си субективно право – вземане и насрещно задължение. Облигационното отношение има относителен характер. То не съдържа права и задължения за трети лица. Според чл.21 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) - договорът поражда действия между страните, а спрямо трети лица, само в предвидени в закона случаи. Този принцип е бил изведен още в римското право. За разлика от вземането, вещното право на собственост има абсолютен характер, то е противопоставимо на всички правни субекти, които трябва да се въздържат от въздействия върху вещта. - 159 -

Вземането е субективно материално право, което може да бъде упражнено принудително. Принудителното осъществяване на вземането е опосредено от намесата на съответния правозащитен орган. Това разграничава вземането от правото на иск, което е публично преобразуващо право, насочено към правозащитния орган. Дълг и отговорност. Кредиторът има право да иска от длъжника осъществяването на дължимия резултат. Ако длъжникът не удовлетвори искането на кредитора, кредитора може да посегне (чрез съдебно-изпълнителния орган) върху имуществото на длъжника, за да получи реално дължимия резултат. Очевидно е, че отговорността се състои в задължението на длъжника да понася изпълнителния процес насочен срещу имуществото му. По принцип задължение без насрещно право не възниква, така също дълг без отговорност и отговорност без дълг няма. Изключение се констатира при естествените задължения. Според чл.118 от ЗЗД, ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. В случая е налице дълг без отговорност. Отговорност без дълг е налице например при поръчителя – той не дължи, но отговаря. Предмет на облигационното отношение е конкретно благо, което кредиторът цели да придобие. Интересът на кредитора е неговото отношение към това благо. Според чл.8 ал.2 от ЗЗД – лицата се ползват от благата си за да задоволяват своите интереси. Те не могат да упражняват тези права в противоречие с интересите на обществото. Казано с други думи интересът е границата за вземането. - 160 -

Неспазването Ӝ води до злоупотреба с право. Най-често облигационното отношение е насочено към определен имуществен интерес. Гарантирани и защитени обаче могат да бъдат и неимуществените права, доколкото разбира се с тях не се извършва злоупотреба. Облигационно задължение. Облигационното отношение обвързва длъжника спрямо кредитора за определена престация. Престацията е предметът на неговото задължение – облигационния резултат. Задълженията могат да бъдат с еднократно (едно действие) или трайно изпълнение. Задължението може да е за „действие“ или за „бездействие“. Задължението за действие, може да бъде за „заместимо действие“, когато е допустимо то да бъде осъществено не само от длъжника, но и от всяко трето лице. В този смисъл чл. 80 ал.1 от ЗЗД предвижда, че когато задължението е за действие, което може да бъде извършено от друго лице, кредиторът има право да иска да му се разреши да извърши това действие за сметка на длъжника. Задълженията за „незаместими действия“ не могат да се изпълняват от трети лица. В този случай, личността на длъжника е съществен елемент от задължението. Според чл. 24 ал.1 от ЗЗД, при договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта. В този случай, става въпрос за така наречените задължения за „dare“ – „да се даде“. Облигационното задължение може да бъде индивидуално или родово определено. Родово определени са задълженията които са посочени по-широко или по-подробно само с белезите които ги приобщават към оп- 161 -

ределена категория – например десет студентски книжки. Съгласно чл. 24 ал.2 от ЗЗД, при договори за прехвърляне на собственост върху вещи, определени по своя род, собствеността се прехвърля, щом вещите бъдат определени по съгласие на страните, а при липса на такова, когато бъдат предадени. Едни от на-разпространените облигаторни задължения са паричните. Те имат за предмет плащане. Специфичното при паричните задължения е че при тях родът не погива. Това е така, защото при паричните задължения е съществена стойността, а не банкнотите или монетите които я обективират. Обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност чл. 81 ал.2 от ЗЗД. Особен вид парично задължение е това за лихва. То може да бъде „договорно“ или „законно“. Задължението за лихва от втория тип не е уговорено между страните по договора, то се поражда при проявлението на юридически факт посочен в хипотезата на конкретна правна норма (напр. чл. 86 от ЗЗД). Задължението за лихва е акцесорно (зависимо) от главния дълг. Изпълнение. Облигационното праовоотношение приключва с изпълнение на задължението (задълженията), които то е породило. Изпълнението е осъществяване на дължимият резултат, като по този начин се задоволява интереса на кредитора. Основните принципи, съдържащи се в нормативната уредба на изпълнението са следните: - принцип на точното изпълнение – да се осигури такова изпълнение, което да отговаря в пълнота на съдържанието на задължението, т.е. на изискванията качество, количество и т.н. В този смисъл разпоредбата на чл.79 ал.1 от ЗЗД. - 162 -

- принцип на реалното изпълнение. Реалното изпълнение е мислимо само при непарични престации. Реалното изпълнение предполага осъществяване на първоначално дължимата престация натурално. В стадия на нормалното развитие на облигационното отношение този принцип се инкорпорира в принципа за точно изпълнение. Според чл.79 ал.2 от ЗЗД, когато се иска обезщетение вместо изпълнение, длъжникът може да предложи първоначално дължимото заедно с обезщетение за забавата, ако кредиторът има още интерес от изпълнението. - принцип на взаимно съдействие и сътрудничество между страните. Израз на този принцип е разпоредбата на чл.95 от ЗЗД според която, кредиторът е в забава, когато неоправдано не приеме предложеното му от длъжника изпълнение или не даде необходимото съдействие, без което длъжника не би могъл да изпълни задължението си. Лица, които могат да осъществят изпълнение на задължението. Според чл.73 от ЗЗД, задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника.От този законов текст следва, че задължението може винаги да бъде изпълнено лично от длъжника, доколкото облигационното отношение поражда задължение само за страните. Правилото за лично изпълнение се спазва безусловно ако предмет на задължението е лична незаместима престация (intuitu personae). Задълженията, които не са intuitu personae, могат да бъдат изпълнявани от всяко трето лице, като кредиторът е длъжен да приеме това изпълнение. Лица, на които трябва да се извърши изпълнението. - 163 -

Според чл.75 ал.1 от ЗЗД, изпълнението на задължението трябва да бъде направено на кредитора или на овластено от него, от съда или от закона лице. В противен случай то е действително само ако кредиторът го е потвърдил или се е възползувал от него. Максимата „Който плаща лошо, плаща два пъти“ изисква от длъжника да търси несъмнени данни при изпълнението за наличието на овластяване от кредитора на третото лице, то именно да получи изпълнението. В този смисъл чл.75 ал.2 от ЗЗД предвижда, че длъжникът се освобождава, ако добросъвестно е изпълнил задължението си към лице, което, въз основа на недвусмислени обстоятелства, се явява овластено да получи изпълнението. Начин, място и време на изпълнението. Кредиторът не може да бъде принуден да приеме в изпълнение нещо различно от дължимото. Кредиторът обаче може да се съгласи да приеме подобна престация. При това положение се сключва нов договор наречен даване вместо изпълнение (datio in solutum). Кредитора не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части макар задължението да е делимо. Длъжникът трябва да изпълни точно – чл. 79 ал. 1 от ЗЗД. Качествените характеристики на престацията се уговарят от страните, ако такава уговорка липсва се прилага правилото закрепено в чл.64 от ЗЗД, когато се дължи вещ, определена само по своя род, длъжникът трябва да даде вещ поне от средно качество. За да бъде изпълнението точно длъжника трябва да престира навреме. Точния момент в който задължението трябва да бъде осъществено се нарича „падеж“, настъпването му прави задължението изискуемо. Падежът може да бъде определен по различен начин. Обикновено това става по общо съгласие на страните. Според чл.69 ал.1 от ЗЗД ако - 164 -

задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Ако изпълнението е предоставено на волята или на възможностите на длъжника, кредиторът може да поиска от районния съд да даде на длъжника достатъчен срок. Точното изпълнение изисква не само то да бъде осъществено навреме, но и с оглед мястото на изпълнение. Ако местоизпълнението не е определено от закона, от договора или от естеството на задължението, изпълнението трябва да се извърши: при паричните задължения – в местожителството на кредитора, по време на изпълнение на задължението; при задължение да се даде определена вещ – в местонахождението на вещта по време на пораждане на задължението; във всички други случаи – в местожителството на длъжника, по време на пораждане на задължението. Неизпълнение. Изпълнението е осъществяване на дължимия резултат, следователно неизпълнението е не осъществяване на този дължим резултат. След като изпълнението трябва да е „точно“, то неизпълнението може да има следните форми: пълно неизпълнение; частично изпълнение в количествено отношение; предсрочно или забавено изпълнение във времево отношение; лошо изпълнение в качествено или друго някакво отношение (например с оглед мястото на изпълнение). Неизпълнение в коя да е от четирите форми означава ненормално развитие на облигационното отношение, което поражда определени неблагоприятни последици. Уреждането на отношенията между страните при неизпълнение се подчинява на два принципа: - ако неизпълнението е последица от виновното поведение на длъжника, то очевидно той трябва да понесе неговите последици, - 165 -

- ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да се вмени във вина на длъжника, то той не отговаря за последиците. Когато неизпълнението се дължи на виновното поведение на длъжника кредитора разполага с някоя от следните възможности: да предяви иск за реално изпълнение, с който да осъди длъжника да изпълни – чл.79 ал.1 от ЗЗД; да иска овластяване да извърши престацията за сметка на длъжника ако тя е заместима; да иска обезщетяване на вредите – претърпяната загуба и пропуснатата полза, като те бъдат възложени в тяжест на длъжника; да развали договора и да иска обезщетение за вредите от неизпълнението на договора – чл.87 и чл.88 от ЗЗД. Ако изпълнението е станало невъзможно по вина на длъжника, то кредитора може да иска обезщетение вместо изпълнение (компенсация) - чл.79 ал.1 от ЗЗД; да се удовлетвори от заместваща облага; ако договора е двустранен да откаже да престира. Когато изпълнението на длъжника не е виновно, последиците от него се разпределят съобразно принципа на икономическа целесъобразност. При пълна невиновна невъзможност за изпълнение, задължението се погасява по право, като длъжника не носи отговорност за вредите, които кредитора е понесъл. Гражданска отговорност. Последица от пълното или частично неизпълнение е възникването на право за кредитора и съответно корелативно задължение за длъжника да обезщети претърпените от кредитора в резултат на неизпълнението вреди. Основание за възникване на отговорност за вреди е неизпълнението на един съществуващ дълг, който може да има различен произход. В този смисъл отговор- 166 -

ността за вреди може да бъде договорна или извън договорна (деликтна). За договорна отговорност става въпрос когато неизпълнения дълг произтича от облигационно правоотношение. При деликтната отговорност страните не са отнапред свързани в едно облигационно отношение. Отговорността в този случай произтича от неизпълнение на общото, принципно задължение „Да не се вреди другиму“, което е уредено в чл.45 ал.1 от ЗЗД. Фактическия състав от който се поражда гражданската отговорност по правило включва осъществяване на едно противоправно поведение; причиняване на вреди; причинна връзка между противоправното поведение и вредите; вина. Противоправното поведение е това, което накърнява правилото закрепено в императивна правна норма. Вредата е всяко едно неблагоприятно отражение в сферата на едно лице. Вредите могат да бъдат имуществени и неимуществени. В първата група се включват тези които засягат имуществото на едно лице. Имуществените вреди са оценими в пари. Според чл. 82 от ЗЗД те биват – претърпени загуби (damnum emergens) и пропуснати ползи (lucrum cessans). Претърпяната загуба е това с което имуществото на увреденото лице е намаляло, а пропуснатите ползи са неосъщественото увеличение на това имущество. Неимуществени вреди са тези които не засягат имуществото на лицето. Те не са оценими в пари. Изразяват се в причиняване на негативни психически изживявания (чувство за накърнена част, психическа и физическа болка и т.н.). Според чл. 52 от ЗЗД - Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Отговорността има за цел да поправи причинените вре- 167 -

ди – следователно максималния размер на дължимото обезщетение е размера на причинените вреди. Осъщественото виновно, противоправно поведение може да има множество различни неблагоприятни последици. Поставя се въпроса – за кои от тях ще се носи отговорност. Според правилата закрепени в чл. 82 и чл. 51 от ЗЗД, деликвента (лицето причинило увреждането) и недобросъвестния длъжник отговарят за всички преки и непосредствени вреди. Границите на гражданската отговорност обхваща вредите, които са в пряка, непрекъсната причинна връзка с противоправния резултат и са адекватна последица от противоправното поведение. Вината представлява психичното отношение на дееца към извършеното деяние, предизвиканите от него общественоопасни последици и към общественоопасния му характер. Това определение се извлича от разпоредбите на Наказателния кодекс (чл. 11 от НК), доколкото гражданското законодателство не съдържа легална дефиниция за вината или нейните форми. Наказателното право разграничава две форми на вината – умисъл и непредпазливост. Според чл. 11 ал.2 от НК - Деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал (пряк умисъл) или допускал (евентуален умисъл) настъпването на тези последици. Съответно, според чл. 11 ал.3 от НК Деянието е непредпазливо, когато деецът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди (небрежност), или когато е предвиждал настъпването на тези последици, но е мислил да ги предотврати (самонадеяност). За разлика от наказателното право, в гражданското право наличието на вина се - 168 -

предполага до доказване на противното. Тази оборима презумпция е установена в чл. 45 ал.2 от ЗЗД. Гражданското право също така, урежда и случаи на отговорност без вина. Тя може да бъде както договорна (например отговорността на длъжника при липса на пари – чл. 81 ал.2 от ЗЗД), така и деликтна (напр. солидарната отговорност на собственика и лицето под чийто надзор се намират вещите (респективно - животните) причинили противоправния резултат – чл. 50 от ЗЗД. Според чл. 49 от ЗЗД – отговорност може да се носи и за чуждо поведение - Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Поправянето на вредите може да бъде сторено по два начина – чрез заместващи блага, т.е. в натура или чрез заплащане на парично обезщетение. Обезщетението в натура няма легална уредба. Поради тази причина то може да бъде осъществено само по обща воля на страните. Според чл. 86 ал.1 от ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, като за действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила. Неизпълнеието на парично задължение е винаги забавено. Поради тази причина кредитора може да търси само мораторно обезщетение. Той винаги има право на това мораторно обезщетение, независимо дали е уговорено в договора или не. Размерът на законната лихва се определя от Министерския съвет. Неустойка. Тя е форма на договорна отговорност. Найчесто представлява определена в договора парична сума, която длъжника трябва да заплати на кредитора, ако не из- 169 -

пълни или изпълни неточно задълженията си. Според чл. 92 ал.1 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Нормативния текст посочва две функции на неустойката – обезпечителна и обезщетителна. Кредиторът може да иска обезщетение и за поголеми вреди. Правилото на чл. 92 ал.1 от ЗЗД е диспозитивно. Допустимо е неустойката да се уговори като алтернативна на обезщетението за вреди – ако кредитора предпочете неустойката, не ще може да търси обезщетение за вреди, дори те да превишават като размер неустойката. Възможно е също така, неустойката да се уговори като комулативна, т.е. да се дължи заедно с обезщетението за вреди. Според правилото на чл. 92 ал.2 от ЗЗД, ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния размер. Прехвърляне на вземания и задължения. Прехвърлянето на вземания (цесия) е договор с който кредиторът на едно вземане го прехвърля на трето лице. Според чл. 99 ал.1 от ЗЗД - Кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Страни по цесията са цедента (стария кредитор) и цесионера (новия кредитор). Длъжника по вземането не е страна по цесията. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които уста- 170 -

новяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Ако прехвърлянето е възмездно, кредиторът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето. Той обаче, не отговаря за платежоспособността на длъжника, освен ако се е задължил за това, и то само до размера на онова, което е получил срещу прехвърленото вземане. Поемане на дълг. Нормативната уредба, допуска едно трето лице да се задължи да изпълни вместо длъжника или солидарно заедно с него. В първия случай имаме заместване в дълг. Това е договор, въз основа на който едно задължение се поема от трето лице, като предходния длъжник се освобождава от задължението. Третото лице може да замести длъжника само с изрично съгласие на кредитора. Обезпеченията, дадени от трети лица, се погасяват, ако те не се съгласят тези обезпечения да служат за новия длъжник. Залогът и ипотеката, дадени от първоначалния длъжник, остават в сила. Новият длъжник може да противопостави на кредитора възраженията, които е имал старият длъжник, произтичащи от прехвърленото правоотношение. Встъпването в дълг е също договор. Според чл. 101 от ЗЗД - Трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Ако кредиторът е одобрил съглашението за встъпване, то не може да бъде отменено или изменено без негово съгласие. Първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като солидарни длъжници. Множество на длъжниците и на кредиторите. Допу- 171 -

стимо е едно право да се добие от няколко кредитори и съответно едно задължение да се поеме от няколко длъжника. Когато един длъжник, дължи една и съща престация на няколко кредитори така, че всеки от тях може да иска изпълнението и от длъжника говорим за активна солидарност. В този случай, изпълнението на длъжника в полза на един от всички кредитори го освобождава изцяло от задължението. Този тип солидарност няма нормативна уредба. Активната солидарност трябва да се разграничава от неделимото задължение. Според чл. 129 ал.1 от ЗЗД - предметът на неделимото задължение трябва да се предаде на всички кредитори общо. Само тогава длъжника се освобождава от задължението. В чл. 121 до чл. 127 от ЗЗД е регламентирана пасивната солидарност. Според чл. 121 от ЗЗД - Освен в определените от закона случаи солидарност между двама или повече длъжници възниква само когато е уговорена. Нормативния текст предвижда два вида солидарност – законна и договорна. При двата вида, солидарността в задължението трябва да е изрично посочена. Същността на солидарността се състои в единство на дълга при множество на правоотношенията. Действието на пасивната солидарност се изразява в това, че кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците (чл. 122 ал.1 от ЗЗД). Последните нямат възражение за поредност. Според чл. 122 ал.3 от ЗЗД, солидарният длъжник не може да противопостави на кредитора личните възражения на своите съдлъжници. Следователно той може и трябва да противопостави на кредитора всички общи за съдлъжниците възражения (чл. 127 ал.3 от ЗЗД). Изпълнението от стра- 172 -

на на един солидарен длъжник освобождава всички съдлъжници. Получаването на нещо вместо изпълнение от страна на един солидарен длъжник, прихващането с един солидарен длъжник, както и изпадането на кредитора в забава по отношение на един солидарен длъжник също имат действие спрямо всички солидарни длъжници. Пасивната солидарност обаче има и относително действие. Ако изпълнението стане невъзможно и само някой от длъжниците е отговорен за това, кредиторът може да иска от него пълно обезщетение за вредите. Останалите длъжници отговарят солидарно само за стойността на първоначално дължимото. Забавата на един солидарен длъжник не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници. Относително спрямо съдлъжниците е и действието на давността. Според чл. 125 от ЗЗД, прекъсването и спирането на давността срещу един солидарен длъжник не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници. Такова действие няма и предявяването на иск срещу един солидарен длъжник (чл.122 ал.2 от ЗЗД). Вътрешните отношения между длъжниците обаче не са солидарни. Ако един от солидарните длъжници удовлетвори кредитора, той придобива регресни права срещу останалите дори техните задължения да са погасени по давност (чл.125 ал.1 от ЗЗД). Доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно. Всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата. Ако някой от последните се окаже неплатежоспособен, загубата се разпределя съразмерно между другите съдлъжници, включително и този, който е изпълнил. - 173 -

Обезпечаване на вземанията. Правната уредба се съдържа в глава VII от ЗЗД. Според чл.133 от ЗЗД, цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитане. Установените в общата част на ЗЗД обезпечения са следните: - Сурогационен иск. Тъй като вземанията на длъжника от трети лица са част от неговото имущество и следователно служат за обезпечение на неговите кредитори, то длъжника може да загуби интерес да ги събира. Когато поради едни или други причини длъжникът бездейства и не упражнява субективните си права, създава се опасност неговото имущество да намалее. Това очевидно има за последица възможността, удовлетворението на неговите кредитори да се затрудни или да стане невъзможно. За да защити интересите си кредиторът може да упражни имуществените права на длъжника, когато неговото бездействие заплашва удовлетворението на кредитора, освен ако се касае за такива права, упражнението на които зависи от чисто личната преценка на длъжника (чл. 134 ал.1 от ЗЗД). Този иск е непряк, тъй като кредитора защитава чужди (на длъжника) права. Кредиторът обаче разполага със самостоятелното право на иск по чл.134 от ЗЗД. Кредиторът може да упражни имуществените права на длъжника по два начина – като предяви иск срещу третото лице (в този случай призовава се като страна и длъжника) или като иска овластяване от съда, ако упражняване на правото не се състои в предявяване на иск да извърши съответното действие (чл.134 ал.3 от ЗЗД). - Ревокаторен (Павлов) иск. Според чл.135 ал.1 от ЗЗД, кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействи- 174 -

телни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Ако с иска по чл.134 от ЗЗД кредиторът се защитава срещу бездействието на длъжника, то с иска по чл.135 от ЗЗД той се защитава срещу действията и то правните действия на длъжника, които правят несигурно неговото, на кредитора удовлетворяване. Извършвайки правни действия длъжника може да намалява актива си или да трансформира едно вещно право в пари, например да продаде автомобила си. Длъжника може да увеличи пасива си. По принцип може да се иска отмяна на всякакви правни сделки. Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. Недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността. Знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. Когато действието е извършено преди възникване на вземането, то е недействително само ако е било предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора. Кредиторите, в чиято полза е обявена недействителността, се удовлетворяват от сумата, получена от публичната продан преди третото лице, тогава, когато то участвува в разпределението с вземане, произтичащо от обявяване на недействителността. - Поръчителство. С договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Това е легалното определение дадено в чл.138 ал.1 от ЗЗД. Страни - 175 -

по договора са кредиторът и поръчителят, длъжникът не е страна. Може да се поръчителства без неговото знание и дори против волята му. Предметът на задължението на поръчителя е същия както и на главния длъжник. Поръчителят е задължен солидарно с главния длъжник. Поръчителството може да съществува само за действително задължение. То може да се поеме и за бъдещо и за условно задължение. Поръчителството може да е за цялото или за част от задължението на длъжника. Може да се договори поръчителят да отговоря при по-леки условия от длъжника. Поръчителството се простира върху всички последици от неизпълнението на главното задължение, включително и разноските по събиране на вземането. Поръчителят може да противопостави на кредитора всички възражения, принадлежащи на длъжника, както и да направи прихващане с вземане на длъжника към кредитора. Той не губи тия права и когато длъжникът се е отказал от тях или е признал своето задължение. Правилата които уреждат отношенията между поръчителя и главния длъжник са следните: Поръчителят, който е изпълнил задължението, може да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е направил, след като го е уведомил за предявения срещу него иск. Той има право и на законни лихви върху заплатените суми от деня на плащането. Длъжникът не отговаря към поръчителя, ако е изпълнил задължението, преди да е бил уведомен за направеното от поръчителя плащане. Ако поръчителят е изпълнил задължението, без да уведоми за това длъжника, последният може да му противопостави възраженията, които е могъл да направи на кредитора при изпълнението. И в двата случая поръчителят може да иска връщането на онова, - 176 -

което кредиторът недължимо е получил. Длъжникът, който е изпълнил задължението, е длъжен незабавно да уведоми поръчителя. Поръчителят, който е изпълнил задължението, встъпва в правата, които кредиторът има срещу длъжника, макар и длъжникът да не е знаел за даденото поръчителство. Поръчителят встъпва и в правата на кредитора срещу третите лица, които са учредили залог или ипотека за задължението, но само до размера, в който би имал иск срещу тях, ако те биха били поръчители. Поръчителството се погасява, когато поради действията на кредитора поръчителят не може да встъпи в правата му. Договорът за поръчителство трябва да бъде извършен в писмена форма. - Залог. Според чл.149 от ЗЗД, за обезпечение на едно вземане може да се учреди залог върху движима вещ или върху вземане и ипотека върху недвижим имот. Общия правен режим на залога се съдържа в чл.149 до чл.165 от ЗЗД включително. В различни други нормативни актове се съдържат особени правила за залога. Той може да бъде договорен, законен и съдебен. Според вида на имуществото са възможни залог върху вещи, залог върху вземания, залог върху други права и залог върху съвкупности. - Залог върху вещи. Според чл.156 ал.1 от ЗЗД, договорът за залог е действителен, само ако заложената вещ бъде предадена на кредитора или на друго лице, избрано от него и от залогодателя. Съответно според чл. 159 от ЗЗД, кредиторът има право да се удовлетвори предпочтително от цената на заложената вещ чрез принудително изпълнение върху нея, само ако не я е върнал на длъжника. Предполага се, че вещта е върната, ако се намира у длъжника. Цитираните нормативни тек- 177 -

стове регламентират залога като способ за обезпечение на задължението посредством който определена движима вещ се предоставя във фактическата власт на кредитора, за да може в случай на неизпълнение той да се удовлетвори предпочтително пред други кредитори от цената на вещта. Страни по договора са залогодателят и залогоприемателят. Залогодател може да бъде както длъжника, така и всяко трето лице (чл.149 ал.2 от ЗЗД). Договора за залог е реален, а не консенсуален. Необходимо е реално предаване на вещта във фактическата власт на кредитора или на друго лице избрано от него и от залогодателя (чл.156 ал.1 от ЗЗД). Договорът за залог е едностранен. От него възникват задължения само за едната страна – заложния кредитор. За залогодателя задължения не възникват, той има само правото да иска да му се върне заложената вещ при погасяване на обезпеченото вземане. Кредиторът има право да се удовлетвори предпочтително от цената на заложената вещ чрез принудително изпълнение върху нея, само ако не я е върнал на длъжника. Предполага се, че вещта е върната, ако се намира у длъжника. Залогът има за предмет само движими вещи. Недвижими имоти и вещи извън гражданския оборот не могат да бъдат предмет на залог. Най-същественото при договора за залог върху движими вещи е правото на кредитора на предпочтително удовлетворение от цената на вещта. То може да се осъществи след като заложния кредитор осъди длъжника за обезпеченото със залог вземане, снабди се с изпълнителен лист и въз основа на него започне принудително изпълнение срещу заложената вещ. При определени условия договора за залог може да бъде извън съдебно изпълнително основание (чл.160 от ЗЗД). - 178 -

В отклонение на правилата за реалния залог по ЗЗД и Търговския закон специална правна уредба е създадена със Закона за особените залози (Обн. В ДВ бр.100 от 22.11.1996г.) - Залог върху вземания. Заложното право върху вземане може да се породи само въз основа на договор. Страни по него са залогодателят и заложният кредитор. Длъжника по вземането не е страна по договора. Могат да се залагат само вземания, които могат да се прехвърлят. Когато главното вземане е в размер по-висок от пет лева формата на договора трябва да е писмена с достоверна дата. В него трябва да са описани заложеното вземане и обезпеченото вземане. Залогодателят е длъжен да предаде на заложния кредитор документите, с които се доказва заложеното вземане, ако има такива. Залога поражда действие за длъжника по вземането и за третите лица след като на длъжника бъде съобщено за залога (чл.162 от ЗЗД). Кредиторът, който има залог върху вземане, е длъжен да извършва всички действия, които са нужни, за да се запази то. Той е длъжен да събира лихвите на заложеното вземане, а ако то стане изискуемо и главницата. Заложния кредитор придобива възможността да се удовлетвори принудително от заложеното право. След като главното му вземане стане изискуемо заложния кредитор може да се снабди с изпълнителен лист въз основа на договора за залог. - Ипотека. Ипотеката е способ за обезпечаване на изпълнението чрез конкретен недвижим имот, който дава право на кредитора в случай на неизпълнение да се удовлетвори предпочтително от цената на имота независимо в чия собственост той се намира. Ипотеката се учредява чрез - 179 -

вписване в имотния регистър което се извършва въз основа на договор или на закона, т.е. ипотеката може да бъде договорна или законна. - Договорна ипотека. Формата за договорна ипотека е нотариален акт. Страни по него са кредиторът и собственика на имота (длъжника или трето лице). Предмет на ипотеката е конкретен недвижим имот. Могат да се ипотекират всякакви недвижими имоти, но не могат например да се ипотекират ограничените вещни права, които имат строго личен характер, например вещното право на ползване. Ипотечния договор е акцесорен. Той предполага наличието на друг главен договор и главно вземане. В чл.167 ал.2 от ЗЗД изрично са изброени задължителните елементи, които ипотечния договор трябва да съдържа. Ако някой от тях липсва или не е конкретизиран ипотеката е недействителна (чл.170 от ЗЗД). Ипотеката обезпечава вземането независимо от промените, които са станали в него, но само до размера на сумата, за която е извършено вписването. Ако обаче е вписано, че вземането е лихвоносно, тя обезпечава и лихвите за двете години, които предшествуват годината на връчването призовка за доброволно изпълнение на собственика, за текущата година и за всички следващи, до деня на продажбата на имота. Освен това ипотеката обезпечава вземането на кредитора за разноските за учредяването и за подновяването й, съдебните разноски и разноските по изпълнението. - Законна ипотека. Според чл.168 от ЗЗД, законна ипотека се учредява: 1. в полза на отчуждителя на недвижим имот - върху отчуждения имот, за обезпечение на вземанията му по договора, и - 180 -

2. в полза на съделителя, комуто се дължи допълване на дела - върху недвижимите имоти, оставени в дела на онзи съделител, който дължи допълване. Законната ипотека се вписва по молба на кредитора, към която се прилага препис от акта за отчуждението или за делбата. - Ипотека, която се дава като обезпечение пред съд. Според чл.180 ал.1 от ЗЗД, когато законът постановява да се представи обезпечение пред съд, обезпечението може да бъде залог на парична сума или на държавни ценни книжа или ипотека. Ипотеката се учредява чрез вписване на нотариално завереното съгласие на собственика на недвижимия имот за учредяването й. Вписване. Ипотечния договор, законната ипотека и ипотеката която се дава като обезпечение пред съд пораждат действие ако бъдат вписани – чл.166 ал.1 от ЗЗД. Вписването се извършва в имотния регистър, който според чл.3 от Закона за кадастъра и имотния регистър (обнародван ДВ бр.34 от 25.04.2000г.) се състои от партидите на недвижимите имоти. Вписването е елемент от фактическия състав като последица от който се поражда ипотечното право. Въз основа на вписването самото ипотечно право е противопоставимо на всички трети лица, които в по-късен момент са вписали правата, които са придобили върху същия имот. Според изричната разпоредба на чл.169 от ЗЗД – ипотеката има ред от вписването. Според чл.172 от ЗЗД, действието на вписването трае 10 години от деня, в който е извършено. То може да бъде продължено, ако вписването се поднови, преди този срок да е изтекъл. Ако срокът изтече, без да се извърши подновяване, ипотеката може да се впише наново. - 181 -

В такъв случай тя има ред от новото вписване. Вписването се подновява по молба, която трябва да бъде придружена от препис от договора или от молбата за учредяване на ипотеката. Вписването на ипотеката се заличава въз основа на съгласието на кредитора, което трябва да бъде дадено в нотариално заверена форма или въз основа на влязло в законна сила съдебно решение. Заличаването става по молба, към която се прилага актът за съгласието или препис от влязлото в законна сила решение. То се извършва чрез отбелязване в партидата на ипотекирания имот. Заличаването погасява ипотеката. Но ако актът, въз основа на който е станало заличаването, се обяви за недействителен, ипотеката може да се впише наново. В такъв случай тя има ред от новото вписване. Съдържание на ипотечното право. Според чл.177 ал.2 от ЗЗД, собственика на ипотекирания имот отговаря на ипотекарните кредитори за повредите причинени на имота от неговата груба небрежност. От това правило следва, че ипотекарния кредитор има право да иска от всяко трето лице да се въздържа от въздействие върху имота, които могат да имат за последица влошаване на състоянието му. Най-съществено обаче е правото на ипотекарния кредитор на предпочтително удовлетворяване от цената на имота. Реда за осъществяването му е същия както при залога на движими вещи. Правото на предпочтително удовлетворение се простира и върху доходите от имота от деня, в който при принудителното изпълнение собственикът дължи сметка за тях съгласно Гражданския процесуален кодекс. Ако вземането е за определена парична сума или ако за него е уговорена па- 182 -

рична неустойка, кредиторът може да иска да му се издаде изпълнителен лист въз основа на акта за вписването на ипотеката. Източници на облигационни отношения. Източници или основания за възникване на облигационни правоотношения са юридическите факти предвидени в хипотезата на съответната правна норма, последица от проявлението на които е пораждане, изменение или прекратяване на облигационни отношения. Видове: - Сделки. Източници на облигационни отношения са едностранните, двустранните (договорите) и многостранните сделки. - Източници на облигационни отношения, които не са сделки. В тази група се включват – непозволеното увреждане (чл.45 до чл.54 вкл. от ЗЗД); неоснователното обогатяване (чл. 55 до чл. 59 вкл. от ЗЗД) и воденето на чужда работа без пълномощие (чл. 60 до чл.62 вкл. от ЗЗД). Извън договорни източници на облигационни отношения могат да бъдат още – административни актове (чл.45 от Закона за общинската собственост); съдебни решения (бракоразводно съдебно решение с което собственото на съпруга семейно жилище се предоставя на съпругата-несобственик, поради това, че на нея е възложено упражняването на родителските права); юридически събития – раждане на дете (за родителите възниква задължение за издръжка) - Източници обемащи както сделки, така и извъндоговорни източници – например съдебната спогодба – включва договор между страните и съдебен акт. - 183 -

Въпрос 3: Договор – същност и видове. Понятие. Според чл.8 ал.1 от ЗЗД - Договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях. Той е юридически факт от който се пораждат облигационни отношения. Сключването на договора се основава на автономия на волята на страните и свободата на договаряне. Според чл. 9 от ЗЗД - Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Веднъж сключен, договорът става задължителен за страните. Нещо повече, според чл. 20а от ЗЗД - Договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили. Сключване на договора. Това означава да бъде постигнато съвпадение на две противоположни волеизявления, които съвпадат по предмет. Обичайно, преди сключването на договора се провеждат преговори. В този случай, според чл. 12 от ЗЗД, при воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действуват добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение. При сключване на договора, една от страните отправя продложение – оферта. Тя може да има конкретен адресет, но може да е отправена и към неограничен брой лица. Офертата трябва да съдържа всички съществени елементи на бъдещия договор. Според чл.13 от ЗЗД, предложителят е обвързан с предложението до изтичането на срока, който е определен в него или е обикновено нужен според обстоятелствата, за - 184 -

да пристигне приемането. Приемането е волеизявление на адресата на офертата, с което той обективира своето съгласие с предложението. Според, чл. 14 от ЗЗД – Договорът се смята сключен в момента, в който приемането достигне у предложителя. Когато двете стани присъстват, това е момента на постигане на съгласието, т.е. обективирането на волеизявлението за приемане на предложението. Според, чл. 14 ал.3 от ЗЗД, договорът се смята сключен в мястото, където е направено предложението. Класификация на договорите. - В замисимост от това, дали договора поражда задължения само за едната страна или и за двете, договорите биват едностранни и двустранни. Едностранните договори по правило са безвъзмездни. Такива са дарението, заемът за послужване. Двустранните договори са винаги възмездни. Типичен двустранен договор е покупко – прадажбата. - Договорите при които има еквивалентно разместване на блага са възмездни, а тези при които еквивалентноста при разместването на блага липсва са безвъзмездни. - Договорите при които обикновенното постигане на съгласие е достатъчно за да бъдат сключени се наричат консенсуални. Когато съгласието трябва да бъде обективирано във форма за действителност (писменна, писменна с нотариално удостоверени подписи, нотариален акт) , договорите се наричат формални. Реалните договори са тези които имат сила едва след фактическото предавене на веща – такъв е заемът за послужване - Когато насрещните престации на двете страни са конкретно определени при сключване на договора, то той е комутативен. Ако е налице неопределеност на едната - 185 -

или и на двете имуществени престации, то договорът е алеаторен. - Предварителен договор. С предварителния договор, страните се задължават да сключат друг „окончателен“ договор. Предварителният договор за сключване на определен окончателен договор, за който се изисква нотариална или нотариално заверена форма, трябва да се сключи в писмена форма.Предварителният договор трябва да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор. Всяка от страните по предварителния договор може да предяви иск за сключване на окончателния договор. В такъв случай договорът се счита сключен в момента, в който решението влезе в законна сила. Съдебното производство е особено исково, уредено в чл. 297 и чл. 298 от Гражданския процесуален кодекс. Отделни видове договори. Договор за продажба. Легалната дефиниция на договора за продажба се съдържа в чл. 183 ал.1 от ЗЗД - С договора за продажба продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността на една вещ или друго право срещу цена, която купувачът се задължава да му заплати. Основната нормативна уредба е в ЗЗД. Правила за продажбата се съдържат също така в Гражданския процесуален кодекс, в Закона за собствеността и др. Договора за продажба е – двустранен (възникват задължения и за двете страни); възмезден (налице е еквивалентно разместване на блага); комутативен (облагата от договора е известна към момента на сключването му); консен- 186 -

суален (за сключването му е достатъчно постигане на съгласие между страните). Договора за продажба е неформален по принцип. За някои видове продажби обаче, законът въвежда изискване за спазване на определена форма: писмена – например за продажбата на моторни превозни средства (чл. 144 ал.1 от Закона за движението по пътищата); писмена с нотариално удостоверени подписи – например за продажба на наследство (чл. 212 ал.2 от ЗЗД) или за продажбата на моторони превозни средства които представляват регистрирани автомобили, регистрирани ремаркета с товароносимост над 10 тона, регистрирани колесни трактори, регистрирани мотоциклети с работен обем на двигателя над 350 куб. см. (чл. 144 ал.2 от ЗДП); нотариален акт – когато предмет на продажбата е право на собственост или друго ограничено вещно право върху недвижим имот (чл. 18 от ЗЗД) Страни. Страните по договора за продажба могат да бъдат както физически, така и юридически лица. Предмет. Според чл.183 от ЗЗД предмет на продажбата могат да бъдат както вещи, така и права. Всякакви вещи могат да бъдат предмет на продажбата – движими, недвижими, потребими и непотребими, индивидуално и родово определени, както и бъдещи вещи. Освен вещи, предмет на продажбата могат да бъдат всякакви права. Това може да бъдат ограничени вещни права (продажба право на строеж), облигационни права (възмездно прехвърляне на вземане -цесия) и други имуществени права (право върху открито наследство, отстъпване на отделни авторски права, патентни права и др.). Действие на договора за продажба. Договорът за про- 187 -

дажба е двустранен, от него възникват задължения и за продавача и за купувача. Задължения на продавача. Продавачът има две основни задължения: да прехвърли собствеността (чл.183 от ЗЗД) и да предаде продадената вещ (чл.187 от ЗЗД). Продажбата има не само облигаторно действие. Съгласно чл.24 от ЗЗД при договори за прехвърляне на собственост или за учредяване, или за прехвърляне на други вещни права върху определена вещ, прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта. Това е така нареченото вещноправно действие на продажбата. От този момент продавачът е изпълнил своето задължение да прехвърли собствеността. Тя е преминала върху купувача, заедно с риска от случайното погиване на вещта. Установения в чл. 24 ал.1 от ЗЗД принцип има изключения. Собствеността не преминава автоматично по силата на сключения договор в случаите на продажба на: родово определени вещи (чл. 24 ал.2 от ЗЗД); бъдещи вещи; алтернативно определени вещи; при уговорено отлагателно условие; при продажба на чужда вещ (никой не може да прехвърли права които сам не притежава). Със сключването на договора, ако продажбата има за предмет индивидуално определена вещ, собствеността автоматично преминава върху купувача. Продавачът вече държи чужда вещ и е длъжен да я предаде на купувача. Това означава последния да е направил всичко необходимо за да може купувача да бъде поставен във възможността фактически да владее и ползва веща. Самото предаване може да бъде осъществено ефективно „физически“, но е възможно и да няма физическо предаване (продавача остава да живее - 188 -

като наемател в продадения имот). Предаването следва да бъде осъществено на определениея ден за изпълнение, за да се приеме, че продавачът е изпълнил „точно“ своето задължение (чл.84 ал.1 от ЗЗД). Ако не е уговорен срок, купувачът може да иска да му се предаде вещта веднага, при условие, че е готов да изпълни своето задължение – да плати цената. Продавачът не е длъжен да предаде продадената вещ, ако едновременно купувачът не му предлага плащане на цената (чл.200 от ЗЗД). Ако местоизпълнението не е определено от закона, от договора или от естеството на задължението, предаваното на индивидуално определена вещ следва да стане в местонахождението на вещта по време на пораждане на задължението й. Продавача е длъжен да предаде цялото количество родово определени вещи. Когато се дължат вещи определени по своя род, продавачът е длъжен да предаде вещи от уговореното качество. Ако такава уговорка няма, предадените вещи трябва да бъдат поне от „средно качество“ – чл. 64 от ЗЗД. Основните задължения на купувача са: - да заплати цената. Тя е съществен елемент на договора за продажба.Цената трябва да е определена в пари. Според чл. 200 ал.2 от ЗЗД, плащането трябва да стане едновременно с предаването на вещта и на мястото, където то се извършва. - да получи веща. Всъщност „да получи веща“ е и право и задължение. Получаването на веща, означава върху нея да се установи фактическа власт. Купувача може да получи веща, но не е длъжен да я „приема“. Приемането означава одобряване на предадената вещ. Предадената вещ обаче, може да не отговаря на уговореното количество или качество. - 189 -

- да понесе разноските по продажбата. Според чл. 186 от ЗЗД, разноските за договора и другите разходи във връзка с прехвърляне на собствеността са за сметка на купувача освен при продажбата на недвижими имоти, при които разноските се заплащат от страните по равно. Разноските по предаването, включително по меренето и тегленето, са за сметка на продавача, а разноските по приемането - за сметка на купувача. Договор за замяна. С договора за замяна страните се задължават да си прехвърлят взаимно собствеността върху вещи или други права. Сходствата с договора за продажба са очевидни. Поради тази причина, чл. 223 от ЗЗД предвижда, че правилата за продажбата се прилагат съответно и при замяната, като всеки от заменителите се смята за продавач на това, което дава, и за купувач на това, което получава. Договор за дарение. Легалната дефиниция се съдържа в чл. 225 ал. 1 от ЗЗД - С договора за дарение дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема. Договора за дарение е – едностранен (задължение възниква само за дарителя); безвъзмезден (такъв е по дефиниция - няма еквивалентно разместване на блага); комутативен (облагата от договора е известна към момента на сключването му); консенсуален (за сключването му е достатъчно постигане на съгласие между страните). Договора за дарение е неформален по принцип. За някои видове дарения обаче, законът въвежда изискване за спазване на определена форма: писмена; писмена с нотариално удостове- 190 -

рени подписи или форма на нотариален акт. Правилата в тази насока са идентични с тези при договора за продажба. Обещанието за дарение не произвежда действие. Страни. Страните по договора за продажба могат да бъдат както физически, така и юридически лица. Дарителят – физическо лице трябва да е дееспособен. Чл.73 ал. 3 от Семейният кодекс забранява извършването на дарение от ненавършило пълнолетие лице. Предмет. Според чл.225 от ЗЗД, дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно „нещо“. Употребената в закона дума „нещо“ е удобна и практична, защото дава възможност да се осъществи дарение чрез много и различни способи. Предмет на дарението могат да бъдат както вещи, така и права. Дарението, доколкото се отнася до бъдещо имущество, е нищожно. Отмяна на дарението. Според чл. 227 ал.1 от ЗЗД Дарението може да бъде отменено, когато дареният: а) умишлено убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете, или е съучастник в такова престъпление, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта; б) набеди дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от три години, освен ако набедяването се преследва по тъжба на пострадалия и такава не е подадена, и в) отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае. Тези разпоредби не се отнасят до обичайните и възнаградителните дарове. Искът може да се предяви в едногодишен срок откакто на дарителя са станали известни основанията за отменяване на дарението. До изтичането на този срок - 191 -

искът може да бъде предявен и от наследниците на дарителя, ако той е починал преди това. Предварителният отказ от този иск е нищожен. Отменението на дарението не засяга правата, които трети лица са придобили върху подарените имоти преди отбелязването на исковата молба, но дареният дължи на дарителя обезщетение за онова, с което се е обогатил. Договор за изработка. Легалната дефиниция се съдържа в чл. 258 от ЗЗД - С договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната – да заплати възнаграждение. Договора за изработка е – двустранен (задължения възникват за двете страни); възмезден (налице е еквивалентно разместване на блага); комутативен (облагата от договора е известна към момента на сключването му); консенсуален (за сключването му е достатъчно постигане на съгласие между страните); неформален. Страни. Страни по договора за изработка са възложителят и изпълнителят. Предмет.Договора за изработка е за facere. С него изпълнителят се задължава да „изработи нещо“ – един предмет на труда, един трудов резултат. Другото съществено условие от съдържанието на договора е възнаграждението. То е основно задължение на поръчващия. Права и задължения на страните. Основни задължени на изпълнителя – да постигне трудовия резултат и да предаде този резултат на възложителя. Ако друго не е уговорено, изпълнителя е длъжен да постиг- 192 -

не резултата със свои средства. При положение, че договора е intuitu personae длъжника трябва да изпълни лично. Ако договора не е сключен с оглед личността на изпълнителя, то тогава това не е необходимо. Длъжника трябва да съхранява с грижата на добър стопанин дадените му от възложителя материали. Той е длъжен да изработи това което му е възложено съобразно поръчката исканията и указанията на поръчващия. Изпълнителят е длъжен да предупреди веднага другата страна, ако даденият му проект или доставеният му материал е неподходящ за правилното изпълнение на работата, и да иска извършване на нужните промени в проекта или доставяне на подходящ материал. Ако другата страна не стори това, изпълнителят може да се откаже от договора. Ако изпълнителят не направи това предупреждение, той отговаря пред другата страна за причинените Ӝ вреди. Изпълнителят е длъжен да изпълни работата така, че тя да бъде годна за обикновеното или предвиденото в договора предназначение. Изпълнителят, който извършва работата със свой материал, отговаря за доброто качество. Когато няколко лица са се задължили да извършат общо една работа, те отговарят солидарно, ако не е уговорено противното. Възложителя има право да иска от изпълнителя да изработи нещо съобразно поръчката и да му се предаде изработеното.Акцесорно във връзка с изпълнението на длъжника, право за кредитора е да проверява изпълнението на договора във всяко време. Ако стане явно, че изпълнителят няма да може да изпълни в срок работата или че няма да я изпълни по уговорения или надлежен начин, поръчващият може да развали договора, като има право на обезщетение по общите правила. Задължения за възложителя са да оказ- 193 -

ва необходимото съдействие на изпълнителя за осъществяване на работата; да приеме резултата и да заплати договореното възнараждение. Договор за наем. Легалната дефиниция се съдържа в чл.228 от ЗЗД - С договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползуване, а наемателят - да му плати определена цена. Договора за наем е – двустранен (задължения възникват за двете страни); възмезден (налице е еквивалентно разместване на блага); консенсуален (за сключването му е достатъчно постигане на съгласие между страните); неформален. Страни. Страни по договора за наем са наемодател и наемател. Предмет. Предмет на договора за наем е ползването на определена вещ. Срок. Договорът за наем не може да бъде сключен за повече от десет години. Лицата, които могат да вършат само действия по обикновено управление, не могат да сключват договор за наем за повече от три години. Ако договорът бъде сключен за по-дълъг срок, той има сила за десет, съответно за три години. Права и задължения на страните. Наемодателя е задължен да предаде веща в състояние, което отговаря на ползването, за което е наета. Ако вещта не е предадена в надлежно състояние, наемателят може да иска поправянето Ӝ или съразмерно намаление на наемната цена или да развали договора, както и да иска обез- 194 -

щетение във всички случаи. Наемодателят не отговаря за недостатъците на наетата вещ, които наемателят е знаел или при обикновено внимание е могъл да узнае при сключването на договора, освен ако недостатъците са опасни за неговото здраве или за здравето на лицата от неговото домакинство. Наемодателят дължи обезщетение на наемателя, ако последният бъде лишен от ползуването на наетия имот преди изтичане на наемния срок поради прехвърляне на имота. Наемодателят има право да получава в уговорения срок съответната наемна цена. Наемателят е длъжен да заплаща в срок договорената наемна цена. Той е длъжен да си служи с вещта за определеното в договора ползуване, а при липса на такова - съгласно предназначението й. Наемателят е длъжен да върне вещта. Той дължи обезщетение за вредите, причинени през време на ползуването от вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря. Той дължи обезщетение и за вредите, причинени от лица от неговото домакинство или от неговите пренаематели. До доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро състояние. Наемателят е длъжен да съобщава незабавно на наемодателя за повредите и посегателствата, извършени върху наетата вещ. Ако не е уговорено противното, наемателят може да пренаеме части от наетата вещ без съгласието на наемодателя. Но и в този случай той не се освобождава от задълженията си по договора за наем. Наемателят на помещение в етажна собственост е длъжен да изпълнява наредбите по реда и управлението на етажната собственост. В противен случай той може да бъде изваден от наетото помещение и по искане на управата на етажната собственост. - 195 -

Договор за дружество. Определението за този договор се съдържа в чл. 357 от ЗЗД - С договора за дружество две или повече лица се съгласяват да обединят своята дейност за постигане на една обща стопанска цел. Независимо дали договора е сключен между две или повече лица, той е винаги многостранен. Всеки от съдружниците се задължава по отношение на всички останали за постигането на един и същ резултат. Задълженията по този договор не са насрещни, а взаимни. Договора е комутативен, неформален, консенсуален. Страни по договора за гражданско дружество могат да бъдат както физически, така и юридически лица. Взаимните задължения на страните по договора са причина те да се обозначават като съдружници. Предмет на договора е постигането на общата стопанска цел. Общият резултат трябва да бъде постигнат с общите усилия на всички съдружници. Задължения и права на съдружниците. За постигане на общата цел съдружниците могат да уговарят и вноски в пари или в други имоти. Внесените пари, заместими вещи и вещи, които се унищожават чрез употреба, са обща собственост на съдружниците. Всяка друга вещ се счита внесена за общо ползуване, ако не е уговорено друго.Относно отговорността на съдружника за недостатъци на внесената вещ и за съдебното отстранение се прилагат съответно правилата на договора за наем на вещи, когато е внесена вещта за ползуване, и правилата на договора за продажба, когато е внесена вещта в собственост. За постигане на общата цел съдружниците могат да уговарят и - 196 -

вноски в пари или в други имоти. Внесените пари, заместими вещи и вещи, които се унищожават чрез употреба, са обща собственост на съдружниците. Всяка друга вещ се счита внесена за общо ползуване, ако не е уговорено друго. Относно отговорността на съдружника за недостатъци на внесената вещ и за съдебното отстранение се прилагат съответно правилата на договора за наем на вещи, когато е внесена вещ за ползуване, и правилата на договора за продажба, когато е внесена вещ в собственост. Всеки от съдружниците има право да управлява, освен ако не е уговорено друго. При разногласие, решението принадлежи на мнозинството от съдружниците Ако не е уговорено нещо различно, печалбите и загубите от дейността се разпределят между съдружниците съобразно техния дял. Членственото правоотношение не може да бъде прехвърлено без съгласието на останалите съдружници. Прекратяване. Дружеството се прекратява: а) с постигане целта на дружеството или ако постигането Ӝ е станало невъзможно; б) с изтичането на времето, за което дружеството е било образувано; в) със смъртта или запрещението на един от съдружниците, ако не е уговорено друго; г) с предизвестие на един от съдружниците, направено добросъвестно и в подходящо време, когато дружеството е било образувано за неопределен срок, ако не е уговорено дружеството да продължи с останалите съдружници, и д) по решение на съда, ако за това има основателни причини, когато дружеството е образувано за определен срок. - 197 -

Въпрос 4: Други източници на облигационни задължения. Непозволено увреждане. От законодателно систематична гледна точка, това е първия извън договорен източник на облигаторни задължения. Общата правна уредба се съдържа в чл.45 до чл. 54 от ЗЗД. Наред с нея съществуват рeдица специални деликтни състави – чл. 12 от ЗЗД, чл. 200 от Кодекса на труда, Закона за отговорноста на държавата за вреди причинени на граждани. Отговорността за вреди по гражданското право въобще е това гражданско правоотношение, което обема в съдържанието си задължението да бъдат поправени вредите от едно гражданско правонарушение. Правонарушението е състояние на нарушеност на правната норма, което има връзка с човешко поведение. Договорното правонарушение е неизпълнение на задължения по облигационно отношение. При него се прилагат правилата за договорната отговорност. Извъндоговорното правонарушение е гражданско правонарушение, което причинява вреди и не представлява нарушение на облигационни отношения. Това, което бе отбелязано по отношение на гражданската отговорност е впълнота относимо за непозволеното увреждане, като основание за носене на гражданска отговорност. Отговорност за вреди причинени от другиго. Съдебната практика е безпротиворечива за това, че отговорността по чл. 45 от ЗЗД може да се носи само от физическите лица, които са причинили вредата със своите действия или бездействия. Според чл. 47 ал.1 от ЗЗД - Неспособният да - 198 -

разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него. В случая, неспособността да се разбират и ръководят постъпките, не следва да се бърка с липсата на дееспособност. Според втората алинея на чл. 47 от ЗЗД - За вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им. Отговорността на третото лице е виновна. То не е изпълнило задължението си да упражнява надзор върху лицето, което фактически с действията си е причинило вредата. Трето лице може да се освободи от тази отговорност ако докаже, че не е било в състояние да предотврати настъпването на вредата. Идентична е отговорността на родителите, осиновителите и настойниците по чл. 48 от ЗЗД. Според чл. 49 от ЗЗД - Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. В този случай, отговорността може да се носи както от физически така и от юридически лица. Отговорността на работодателя е обективна. Отговорност за вреди причинени от вещи. Според чл. 50 от ЗЗД - За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило. В този случай, отговорността е изцяло обективна – не почива на виновно поведение на лицето. Отговорност на държавата. Правната уредба се съдържа в Закона за отговорността на държавата за вре- 199 -

ди, причинени на граждани (Обн., ДВ, бр. 60 от 5.08.1988 г., в сила от 1.01.1989 г.). Предвидени са две групи увреждания: - Според чл. 1 ал.1 от ЗОДВПГ - Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. - Според чл. 2 ал.1 от ЗОДВПГ - Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции от незаконно: 1. задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законно основание; 2. обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано; 3. осъждане на наказание по Наказателния кодекс или налагане на административно наказание, когато лицето бъде оправдано или административното наказание отменено; 4. прилагане от съда на принудително лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание; 5. прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно; - 200 -

6. изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер. Отговорността на държавата е изцяло обективна. Неоснователно обогатяване. Неоснователното обогатяване е вторият значителен правен институт след непозволеното увреждане, който е основа за възникване на извъндоговорни задължения. Правната уредба се съдържа в чл. 55 до чл. 59 включително от ЗЗД. В чл. 55 от ЗЗД се уреждат три основни хипотези на неоснователно обогатяване: когато нещо е получено без основание; когато полученото е с оглед на неосъществено основание; когато полученото е на отпаднало основание. В първия случай, получената престация е при начална липса на основание – при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго (например договора между страните е нищожен). При втората хипотеза полученото благо е с оглед едно очаквано бъдещо основание, което обаче, не се е осъществило (например договор сключен при отлагателно условие, което не се осъществило – дарение с оглед сключване на брак). В третия случай е налице получаване на благо на едно годно правно основание, което по-късно е отпаднало с обратна сила (например договор сключен при прекратително условие, което в по-късен момент е настъпило). Според чл. 56 от ЗЗД - Който поради грешка е изпълнил чуждо задължение, може да иска връщане от кредитора, освен ако последният се е лишил добросъвестно от документа или от обезпечението на задължението. В последния - 201 -

случай този, който е изпълнил задължението, встъпва в правата на кредитора. В чл. 59 от ЗЗД е предвиден един субсидиарен иск – той може да се предяви само когато липсва възможност исковата претенция да бъде предявена на друго правно основание. В този смисъл законодателят е посочил, че - Вън от горните случаи, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити.

- 202 -

¬⁄œ–Œ—» «¿ —¿ÃŒœŒƒ√Œ“Œ¬ ¿. 1. Методът на правно регулиране – на власт и подчинение приложим ли е при облигационните отношение? Кое налага тези отношения да се регулират посредством метода на равнопоставеност? 2. В кои случаи справедливостта е източник на облигационното право? 3. В какво се изразява относителния характер на облигационното отношение? 4. В кой момент се прехвърля собствеността при договори които имат за предмет родово определени вещи? 5. Пред Вас се представя лице, което заявява, че с Вашия колега – състудент са сключили договор по силата на който въпросното лице е продало учебник по „Основи на правото“ на Вашият състудент за определена сума пари. Тъй като вашият колега отсъства, имате ли право Вие да заплатите на продавача дължимата сума пари? А въпросното лице – продавач има ли право да откаже да приеме от Вас дължимата за учебника сума пари? 6. Мъж обещава на една жена, че ще се ожени за нея. Това обстоятелство се разгласява сред роднините, близките и колегите на двамата и след това мъжът се отказва от обещанието, т.е. не се стига до сключване на граждански брак. Възможно ли е в този случай, мъжът да носи гражданска отговорност за поведението си и при какви условия? Какви са възможните вреди от такова едно поведение? 7. Две лица се договарят с продавача на лек автомобил, че го закупуват от него, като всеки един от тях се задължава да заплати половината от стойността на автомобила. Налице ли е солидарна отговорност между купувачите? - 203 -

8. Ако две лица сключат предварителен договор за покупко-продажба на конкретен апартамент и купувача заплати изцяло цената за жилището, то придобива ли той правото на собственост върху апартамента въз основа на този предварителен договор? 9. Ако искате да закупите регистриран лек автомобил – в каква форма трябва да сключите договора за покупкопродажба за да породи той правно действие? 10. Поражда ли действие договора за дарение извършен от ненавършило пълнолетие лице? 11. В кои случаи изпълнителят по договор за изработка трябва да изпълни лично задължението си? 12. След изтичане на срока на наемния договор, наемателят е длъжен да предаде на наемодателя жилището в което е живял под наем. Наемателят обаче, отказва да изпълни това свое задължение след изтичане на срока на договора. Наемодателят, твърдейки, че срока на договора е изтекъл против волята на наемателя, принудително изважда от жилището вещите на наемателя и също така принудително отстранява наемателя от държането на въпросното жилище. Правомерно ли е поведението на наемодателя? 13. Защо договора за гражданско дружество е многостранен? 14. В кои случаи юридическо лице може да носи отговорност за вреди от непозволено увреждане?

- 204 -

“≈—“ «¿ —¿ÃŒœ–Œ¬≈– ¿ 1. Облигационното право е клон на: а) административното право; б) гражданското право; в) наказателното право; 2. Ратифицираните по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България международни договори източник ли са на облигационното право? а) Да – те са част от вътрешното право на страната; б) Не – те засягат само междудържавните отношения; 3. Договорът: а) поражда действие само и единствено за страните по него; б) поражда действия между страните, а спрямо трети лица, само в предвидени в закона случаи. в) поражда действие за страните и по отношение на всяко трето лице. 4. Облигационното задължение: а) трябва да бъде точно индивидуално определено; б) може да бъде както индивидуално, така и родово определено. 5. Ако предмет на задължението е лична незаместима престация (intuitu personae): а) това задължения трябва да бъде изпълнено лично от задълженото лице; б) може да бъде изпълнено от всяко трето лице, като кредитора не може да откаже за приеме изпълнението. - 205 -

6. Вредите от неизпълнено задължение могат да бъдат: а) само имуществени б) само неимуществени в) имуществени и неимуществени 7. Възможно ли е неустойката да се уговори като алтернативна и какво означава това?................................. 8. Поръчителят е задължен пред кредитора: а) солидарно с главния длъжник; б) задълженията на поръчителя и главния длъжник не са солидарни 9. За обезпечение на едно вземане може да се учреди залог: а) върху недвижими вещи; б) върху движими вещи; в) върху движими и недвижими вещи. 10. Договора за продажба е: а) едностранен; б) двустранен; в) многостранен. 11. Дарението е: а) възмезден договор; б) безвъзмезден договор 12. Договора за наем е: а) реален договор; б) консенсуален договор. 13. В кои случаи се носи гражданска отговорност за вреди причинени от другиго?...................... - 206 -

»«œ»“≈Õ “≈—“ œŒ 쌡À»√¿÷»ŒÕÕŒ œ–¿¬Œî 1. Облигационното право регулира обществените отношения посредством: а) метода на равнопоставеност; б) метода на власт и подчинение; в) използват се и двата метода. 2. Ако правна норма от вътрешното законодателство противоречи на международен договор, ратифициран по конституционен ред, обнародван и влезнал в сила за Република България: а) прилага се нормата от вътрешното законодателство – тя има предимство пред международния договор; б) прилага се международния договор – той има предимство пред нормата от вътрешното законодателство, която му противоречи; в) преценката за приложимата норма в този случай принадлежи на съда. 3. Източници на облигационното право са: а) осъдителните съдебни решения; б) всички съдебни решения; в) само тълкувателните решения на Върховния касационен съд, Върховния административен съд и решенията на Конституционния съд. - 207 -

4. Облигационното отношение е: а) правна връзка между две страни – кредитор и длъжник, по силата на която кредитора има право да иска определена престация (резултат) от другата страна наречена длъжник. б) правна връзка между кредитора и останалите правни субекти, по силата на която кредитора има право да иска останалите правни субекти да спазват спрямо него определено поведение – действие или бездействие. 5. Облигационното задължение: а) трябва да бъде точно индивидуално определено; б) може да бъде както индивидуално, така и родово определено. 6. Според чл. 81 от ЗЗД - Длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Ако длъжника не разполага с парични средства за да изпълни паричното задължение което е поел то: а) той се освобождава от отговорността по силата на чл. 81 от ЗЗД; б) независимо, че не разполага с парични средства, длъжника не се освобождава от отговорността за поетото парично задължение. 7. Поетото облигационно задължение: а) може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника; б) може да бъде изпълнено само и единствено от лицето което се е задължило. - 208 -

8. Ако едно облигационно задължение е делимо то: а) длъжника може да го изпълни на части, независимо от волята на кредитора; б) кредитора не може да бъде задължен да приеме изпълнение на задължението на части. 9. Фактическия състав от който се поражда гражданската отговорност по правило включва: а) осъществяване на едно противоправно поведение; причиняване на вреди; причинна връзка между противоправното поведение и вредите; вина. б) осъществяване на едно противоправно поведение; причиняване на вреди независимо дали е налице причинна връзка между противоправното поведение и вредите; вина. 10. В гражданското право: а) наличието на вина се предполага до даказване на противното; б) лицето причинило вредите се счита за невинно до доказване на противното. 11. Ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти: а) съдът може да намали нейния размер само ако страната която има право на неустойка е съгласна; б) нейния размер не може да бъде намаляван, той остава такъв, какъвто е уговорен между страните; в) съдът може да намали нейния размер. - 209 -

12. Страни по договора за поръчителство са: а) поръчителя и длъжника; б) кредитора и длъжника; в) кредитора и поръчителя; г) кредитора, длъжника и поръчителя. 13. Солидарни задължения могат да се породят: а) само в предвидените в закона случаи; б) освен в предвидените в закона случаи, само ако е изрично договорена между страните; в) във всички случаи, когато няколко лица са длъжници на един и същ кредитор. 14. За обезпечаване на едно вземане може да се учреди залог върху: а) движими и недвижими вещи; б) движими, недвижими вещи и вземания; в) движими вещи и вземания; г) недвижими вещи и вземания; 15. Договорната ипотека трябва да бъде извършена в: а) писмена форма; б) писмена форма с нотариално удостоверени подписи; в) нотариален акт. 16. Лицето направило предложение за сключване на договор: а) не е обвързано от направената оферта и може да се откаже във всеки един момент от нея; б) обвързано е с предложението до изтичането на срока, който е определен в офертата или е обикновено нужен според обстоятелствата, за да пристигне приемането. - 210 -

17. Възмездните договори са тези при които: а) едната от страните е задължена да заплати определена парична сума; б) е налице насрещно еквивалентно разместване на блага; в) едната от страните е задължена да предаде определена вещ. 18. Ако две лица сключат предварителен договор за покупко-продажба на конкретен апартамент и купувача заплати изцяло цената на жилището, то ще придобие ли той правото на собственост върху апартамента въз основа на този предварителен договор: а) да, купувача ще придобие собствеността върху жилището във връзка с което е сключен предварителния договор, защото е заплатил изцяло цената му. б) не, няма да придобие собствеността върху жилището, защото с предварителния договор, страните се задължават само да сключат друг „окончателен“ договор. 19. Договора за продажба е: а) едностранен; б) двустранен; в) многостранен. 20. Поражда ли действие договора за дарение извършен от непълнолетно лице? а) не, не поражда действие – договора е нищожен; б) да, поражда действие със съгласието на родителите. - 211 -

21. С договора за изработка: а) изпълнителят се задължава да престира своята работна сила на възложителя, като изпълнява определена трудова функция, на определено работно място, в определено работно време и срещу заплащане на определено трудово възнаграждение. б) изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната – да заплати възнаграждение. 22. Договора за наем е: а) едностранен; б) реален; в) възмезден. 23. За вреди причинени от вещи: а) отговорност носи само собственика; б) за вреди причинени от вещи не се носи гражданско отговорност; в) само лицето под чийто надзор се намират вещите; г) отговорност носят собственика и лицето под чийто надзор те се намират. 24. Неоснователно обогатяване е налице когато: а) купувача е получил продадената вещ и отказва да заплати дължимата цена на продавача; б) някой е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание; в) на някого е учредено право на ползване върху чужда вещ; г) някой открадне чужда вещ. - 212 -

Отговори на тестовете. Тест за самоподготовка: 1 – б; 2 – а; 3 – б; 4 – б; 5 – а; 6 – в; 7 –да; 8 – а; 9 – а; 10 – б; 11 – б; 12 – б Изпитен тест: 1 – а; 2 – б; 3 – в; 4 – а; 5 – б; 6 – б; 7 – а; 8 – б; 9 – а; 10 – а; 11 – в; 12 - в; 13 – б; 14 – в; 15 – в; 16 – б; 17 – б; 18 – б; 19 – б; 20 – а; 21 – б; 22 – в; 23 – г; 24 - б

- 213 -

À»“≈–¿“”–¿ 1. Кожухаров, Александър - Облигационно право, нова редакция – Огнян Герджиков, издателство „Софи-Р“ 2. Василев, Божидар – Облигационно право – специална част, издателство „Софи – Р“ 3. Калайджиев, Ангел – Облигационно право – обща част, издателство „Сиби“ 4. Златарев, Емил; Боянов, Георги; Василев, Атанас; Мулешкова, Ирина – Основи на правото, издателство „Сиела“

- 214 -

“≈ÿ 8. “–”ƒŒ¬Œ œ–¿¬Œ Тема 8 включва следните основни въпроси: 1. Предмет, метод и източници на трудовото право. 2. Трудово правоотношение – същност, основания за възникване, изменение, прекратяване. 3. Работно време, почивки и отпуски. 4. Трудово дисциплина и дисциплинарна отговорност. Имуществена отговорност на работника и служителя. 5. Трудови спорове. Контрол за спазване на трудовото законодателство. Въпрос 1. Предмет, метод и източници на трудовото право. Трудовото право регулира обществените отношения по наемане на работната сила и непосредствено свързаните с това отношения на социално и здравно осигуряване, безработица и др. Работната сила е съвкупност от физически и психически възможности на личността да осъществява определен вид работа. Тя е особен вид стока, която притежателят Ӝ отдава (под наем) на работодателя. Методът на регулация на трудовите правоотношения е комбиниран. Равнопоставеност на субектите - работник/служител и работодател е налице преди сключване на трудов договор, по време на преговорите. Веднага след възникване на трудовото правоотношение – методът е на власт и подчинение. Източници на трудовото право: Кодекс на труда от 1986 г., Кодекс за социално осигуряване, Закона за уреждане на колективните трудови спорове и др. - 215 -

Въпрос 2. Трудово правоотношение – същност, основания за възникване, изменение, прекратяване. Трудовото правоотношение е съвкупността от правата и задълженията на работодателя и работника или служителя, които се уреждат по договорен път. ТПО е лично, възмездно, двустранно и продължаващо се при преотстъпване на работната сила. Субекти на ТПО са работодател (всяко физическо или юридическо лице , поделение, учреждение или организация които самостоятелно наемат работна сила) и работник или служител (навършил 16 години) с необходимите качества и ценз за да работи. Основания за възникване на трудово правоотношение. Основанията са три: 1. От трудов договор (само в писмена форма, със съдържание – длъжностна характеристика, място на работа, възнаграждение, отпуски, обезщетения и др.) Трудовите договори са за неопределено време и срочни. 2. От конкурс - може да се провежда за всяка длъжност по преценка на работодателя. Провежда се от две комисиипърво,по допускане на кандидатите и втора по класиране на спечелилите след оценка на техните качества. 3. От избор – прилага се за заемане на длъжности, определени със закон, акт на МС или в устав. Работодателят не участва, вместо него гласува избирателно тяло – съвкупност от лица, които формират волята му. Въпрос 3. Работно време, почивки и отпуски. Работно време е период, през който работникът престира знания, квалификация и умения. Работното време бива: нормално (8 часа), намалено (непълно), удължено, дневно, нощно, ненормиран работен ден. Почивката е времето, през - 216 -

което работникът или служителят не е длъжен да работи, а да се възстановява в рамките на работния ден. Времето не влиза в работните часове – обедната почивка е не по-малко от 30 минути, междудневна е времето между два работни дни не по-малко от 12 часа, седмична е в размер от 48 часа. Отпуски: видове - платени (не по-малко от 20 работни дни при 8 месеца трудов стаж), неплатени, удължен платен годишен отпуск. Трудова дисциплина съвкупността от задължения на работника или служителя, които указват начина на изпълнение на задълженията по трудовата функция се обхваща от общото понятие “трудова дисциплина“. Нарушаването на трудовата дисциплина води до прилагане на мерките за въздействие. Наказанията по КТ са три: 1. Забележка - (обжалва се пред районния съд в 1-месечен срок само на една инстанция,) 2. Предупреждение за уволнение и 3. Уволнение (дисциплинарно). Последните две се обжалват пред Районния съд в 2месечен срок от връчване на заповедта. Преди това работодателят е длъжен да приеме писмените или да изслуша устните обяснения на провинилия се работник или служител. Неспазването на това изискване води до отмяна на заповедта за наказание, без съда да навлиза в подробности по съществото на спора. Прекратяване на трудовото правоотношение Общи основания за прекратяване на трудовия договор. Трудовият договор се прекратява без която и да е от страните да дължи предизвестие: - 217 -

1. По взаимно съгласие на страните, изразено писмено. Страната, към която е отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието; 2. Когато уволнението на работника или служителя бъде признато за незаконно или бъде възстановен на предишната му работа от съда и същия не се яви да я заеме в 2седмичния срок по чл. 345, ал. 1 КТ; 3. С изтичане на уговорения срок; 4. Със завършване на определената работа; 5. Със завръщане на замествания на работа; 6. Когато длъжността е определена за заемане, от бременна или от трудоустроен и се яви кандидат, който има право да я заеме; 7. С постъпване на работа на работника или служителя, който е избран или е спечелил конкурса; 8. При невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайна неработоспособност (инвалидност), или по здравни противопоказания въз основа на заключение на трудовоекспертната лекарска комисия. В този случай прекратяването не се допуска, ако при работодателя има друга работа, подходяща за здравното състояние на работника и той е съгласен да я заеме; 9. Със смъртта на лицето, с което работникът или служителят е сключил трудовия договор с оглед на личността му; 10. Със смъртта на работника или служителя; 11. Поради определянето на длъжността за заемане от държавен служител. - 218 -

Прекратяване на трудовия договор от работника или служителя с предизвестие Работникът или служителят може да прекрати трудовия договор като отправи писмено предизвестие до работодателя. Срокът на предизвестието при прекратяване на безсрочен трудов договор е 30 дни, доколкото страните не са уговорили по-дълъг срок, но не повече от 3 месеца. Срокът на предизвестието при прекратяване на срочен трудов договор е 3 месеца, но не повече от остатъка от срока на договора. За работниците и служителите, които заемат материално-отчетнически длъжности, в случай че предаването на повереното имущество не може да се извърши в 30дневния срок, времето за предаване може да се удължи, но не повече от 2 месеца общо с предизвестието. Срокът на предизвестието започва да тече от следващия ден на получаването му. Предизвестието може да се оттегли, ако работникът или служителят съобщи за това преди или едновременно с получаването му. То може да се оттегли и до изтичането на срока му със съгласието на работодателя. Прекратяване на трудовия договор от работника или служителя без предизвестие Работникът или служителят може да прекрати трудовия договор писмено, без предизвестие, когато: 1. Не може да изпълнява възложената му работа поради заболяване и работодателят не му осигури друга подходяща работа съобразно предписанието на здравните органи; 2. Работодателят забави изплащането на трудовото възнаграждение или на обезщетение по този кодекс или по общественото осигуряване; - 219 -

3. Работодателят промени мястото или характера на работата или уговореното трудово възнаграждение освен в случаите, когато има право да извърши такива промени, както и когато не изпълни други задължения, уговорени с трудовия договор или с колективния трудов договор, или установени с нормативен акт; 4. В резултат на извършена промяна по чл. 123, ал. 1 от КТ (сливане, вливан, уедряване, присъединяване и др.п.) значително се влошат условията на труд при новия работодател; 5. Преминава на платена изборна работа или постъпва на научна работа въз основа на конкурс; 6. Постъпва за отбиване на редовната си военна служба. Когато повиканият бъде отложен или освободен от редовна военна служба, трудовият му договор по негово искане се смята за непрекратен, ако в 1-месечен срок за отлагането или освобождаването му, но не по-късно от 3 месеца от напускането на работата се яви, за да я заеме отново; 7. Продължава образованието си в учебно заведение на редовно обучение или постъпва на редовна докторантура; 8. Работи като заместник на отсъствуващ работник или служител и премине на друга работа за неопределено време; 9. Е възстановен на работа по съответния ред поради признаване на уволнението за незаконно, за да заеме работата, на която е възстановен; 10. Постъпва на държавна служба. - 220 -

Прекратяване на трудовия договор от работодателя с предизвестие Работодателят може да прекрати трудовия договор, като отправи писмено предизвестие до работника или служителя в сроковете по чл. 326, ал. 2 в следните случаи: 1. При закриване на предприятието; 2. При закриване на част от предприятието или съкращаване на щата; 3. При намаляване на обема на работата; 4. При спиране на работа за повече от 15 работни дни; 5. При липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата; 6. Когато работникът или служителят не притежава необходимото образование или професионална квалификация за изпълняваната работа; 7. При отказ на работника или служителя да последва предприятието или неговото поделение, в което работи, когато то се премества в друго населено място или местност; 8. Когато заеманата от работника или служителя длъжност трябва да бъде освободена за възстановяване на незаконно уволнен работник или служител, заемал преди това същата длъжност; 9. За освобождаване на заеманата длъжност поради завръщане на работник или служител, който е предсрочно освободен или отложен от редовна военна служба и е заемал преди това същата длъжност; 10. При придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, а за професори, доценти и старши научни сътрудници I и II степен и доктори на науките - при навършване на 65-годишна възраст; - 221 -

11. При промяна на изискванията за изпълнение на длъжността, ако работникът или служителят не отговаря на тях; 12. При обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. Освен в горните случаи служителите от ръководството на предприятието могат да бъдат уволнени с предизвестие и поради сключването на договор за управление на предприятието. Уволнението може да бъде извършено след започване на изпълнението по договора за управление, но не по-късно от 9 месеца. Право на подбор При закриване на част от предприятието, както и при съкращаване в щата или намаляване на обема на работата, работодателят има право на подбор и може в интерес на производството или службата да уволни работници и служители, длъжностите на които не се съкращават, за да останат на работа тези, които имат по-висока квалификация и работят по-добре. Прекратяване на трудовия договор от работодателя без предизвестие. Работодателят може да прекрати трудовия договор без предизвестие, когато работникът или служителят бъде задържан за изпълнение на присъда. Работодателят прекратява трудовия договор без предизвестие, когато: 1. Работникът или служителят бъде лишен с присъда или по административен ред от право да упражнява профе- 222 -

сия или да заема длъжността, на която е назначен; 2. На работника или служителят бъде отнето научното звание или научната степен, ако сключването на трудовия договор е станало с оглед на придобитото звание или степен; 3. Служителят е заличен от регистрите на Българския Лекарски Съюз или на Съюза на Стоматолозите в България по Закона за съсловните организации на лекарите и стоматолозите; 4. Работникът или служителят откаже да заеме предложената му подходяща работа при трудоустрояване; 5. Работникът или служителят бъде дисциплинарно уволнен; 6. Работникът или служителят не изпълни задължението за уведомяване и е налице несъвместимост в случаите по чл. 107а, ал. 1 от Кодекса на труда, а именно: Не може да бъде сключван трудов договор за работа в държавната администрация с лице, което: 6.1. би се оказало в йерархическа връзка на ръководство и контрол със съпруг или съпруга, с роднина по права линия без ограничения, по съребрена линия до четвърта степен включително или по сватовство до четвърта степен включително; 6.2. е едноличен търговец, неограничено отговорен съдружник в търговско дружество, управител или изпълнителен член на търговско дружество, търговски пълномощник, търговски представител (прокурист), ликвидатор или синдик; 6.3. е народен представител; 6.4. е съветник в общински съвет - само за съответната общинска администрация; - 223 -

6.5. заема ръководна или контролна длъжност на национално равнище в политическа партия; тази забрана не се отнася за експертните сътрудници и членовете на политическите кабинети. Прекратяване на трудовия договор по инициатива на работодателя срещу уговорено обезщетение Работодателят може да предложи по своя инициатива на работника или служителя прекратяване на трудовия договор срещу обезщетение. Ако работникът или служителят не се произнесе писмено по предложението в 7дневен срок, се смята, че то не е прието. Ако работникът или служителят приеме предложението, работодателят му дължи обезщетение в размер на не по-малко от четирикратния размер на последното получено месечно брутно трудово възнаграждение, освен ако страните са уговорили по-голям размер на обезщетението. Ако обезщетението не бъде платено в едномесечен срок от датата на прекратяване на трудовия договор, основанието за неговото прекратяване се смята за отпаднало. Прекратяване на трудовото правоотношение срещу заплащане на обезщетение е модел, взаимстван от скандинавските страни и като начин за прекратяване се квалифицира „по взаимно съгласие“. Независимо от това и въпреки плащане на обезщетение по чл.331 от КТ, лицето има право да се регистрира като безработен в Бюрото по труда и да получава определеното му с Кодекса за социално осигуряване обезщетение при безработица - 224 -

Закрила при уволнение При съкращаване в щата, при частична ликвидация, при намаляване обема на работата, при липса на качества на работника и служителя да изпълнява заеманата длъжност и при промяна на изискванията за заемане на длъжността, както и при дисциплинарно уволнение работодателят може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай: 1. Работничка или служителка, която е майка на дете до 3-годишна възраст или съпруга на лице, което отбива редовната си военна служба; 2. Трудоустроен работник или служител; 3. Работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването; 4. Работник или служител, който е започнал ползуването на разрешения му отпуск. В случаите по т. 2 и т. 3 преди уволнението се взема мнението и на трудово-експертната лекарска комисия. При горните хипотези работодателят може да уволни работник или служител, който е член на синдикално ръководство в предприятието, на териториален, отраслов или национален ръководен изборен синдикален орган, през времето, докато заема съответната синдикална длъжност и до 6 месеца след освобождаването му, само с предварителното съгласие на синдикален орган, определен с решение на централното ръководство на съответната синдикална организация. Когато това е предвидено в колективния трудов договор, работодателят може да уволни работник или служител - 225 -

поради съкращаване на щата или при намаляване на обема на работата след предварителното съгласие на съответния синдикален орган в предприятието. Бременна работничка или служителка може да бъде уволнена с предизвестие само на основание: - пълна ликвидация, - при отказ на работничката или служителката да последва предприятието или неговото поделение, в което работи, когато то се премества в друго населено място или местност; - когато заеманата от работника или служителя длъжност трябва да бъде освободена за възстановяване на незаконно уволнен работник или служител, заемал преди това същата длъжност; - за освобождаване на заеманата длъжност поради завръщане на работник или служител, който е предсрочно освободен или отложен от редовна военна служба и е заемал преди това същата длъжност; - при обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. Бременна може да бъде уволнена и без предизвестие на основание чл. 330, ал. 1 и ал. 2, т. 6 КТ (дисциплинарно уволнение). В последния случай уволнението може да стане само чрез предварително разрешение на инспекцията по труда. Работничка или служителка, която ползва отпуск за бременност и раждане, може да бъде уволнена само на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ т.е. при пълното закриване/ преустановяване на дейността на предприятието. Закрилата се отнася към момента на връчването на заповедта за уволнение. - 226 -

Трудовият договор се прекратява задължително писмено: 1. При прекратяване с предизвестие - с изтичането на срока на предизвестието; 2. При неспазване на срока на предизвестието - с изтичането на съответната част от срока на предизвестието; 3. При прекратяване без предизвестие - от момента на получаването на писменото изявление за прекратяването на договора.

¬⁄œ–Œ—» «¿ —¿ÃŒœŒƒ√Œ“Œ¬ ¿ 1. Какви са основанията за възникване на трудови правоотношения? 2. Посочете видовете трудови договори? 3. Кои са наказанията по Кодекса на труда? Ред за налагане и начин за обжалване“

- 227 -

“≈—“ «¿ —¿ÃŒœ–Œ¬≈– ¿ 1. Основанията за възникване на трудово правоотношения са: а) граждански договор б) трудов договор в) решение на Апелативния съд г) устно споразумение д) конкурс е) разпореждане на Бюрото по труда ж) избор. 2. Наказанията по Кодекса на труда са: а) мъмрене б) строго мъмрене в) намаляване на заплатата г) забележка д) намаляване обема на работата е) предупреждение за уволнение ж) уволнение (дисциплинарно) з) временно отстраняване от работното място. Отговори: тест 1. б), д), ж), тест 2. г), е), ж).

- 228 -

“≈ÿ 9. —≈Ã≈…ÕŒ œ–¿¬Œ Тема 9 включва следните основни въпроси: 9.1. Предмет и обща характеристика на семейното право. 9.2. Брак. 9.3. Отношения между съпрузите. 9.4. Прекратяване на брака. 9.5. Произход, родство, осиновяване. 9.1. Предмет и обща характеристика на семейното право. Семейното право е клон от единната правна система на Република България. То урежда отношенията, основани на брак, родство и осиновяване, настойничество и попечителство (чл.1 от Семейния кодекс - СК). Юридическите факти, от които възникват отношенията, уредeни от семейното право са: брак, родство и осиновяване. Семейното право регулира както имуществени, така и неимуществени отношения. Семейството може да се определи като съвкупност от лица, свързани помежду си с установени от закона права и задължения, произтичащи от брак, родство и осиновяване. В широк смисъл семейството обхваща всички лица, между които съществува семейноправна връзка на брак, родство и осиновяване. В тесен смисъл семейството обхваща лицата, обвързани с такава връзка, живеещи в едно домакинство. Според основния смисъл, който се влага в понятието семейство, то е общност от съпрузи, родители и деца. - 229 -

Отношенията между членовете на семейството се основават на брак и родство. Родството може да възникне по силата на кръвен произход или чрез осиновяване. Правото установява специфична, особена система от форми и средства за целенасочено правно въздействие върху семейните отношения, чрез правила, които наричаме правна уредба. Нормативни източници на семейното право: - Конституцията – установява основните начала на семейноправната уредба (чл.46 и чл.47): (1) Бракът е доброволен съюз между мъж и жена. Законен е само гражданският брак. (2) Съпрузите имат равни права и задължения в брака и семейството. (3) Формата на брака, условията и реда за неговото сключване и прекратяване, личните и имуществените отношения между съпрузите се уреждат със закон. В чл.47 изключително важно е определянето на родителската грижа за отглеждане и възпитание на децата не само като задължение, но и като основно право на родителите, лишаването и ограничаването на което може да стане само при условията и реда, посочени в закон. - Семеен кодекс Поради особено важната роля на семейните отношения, правната им уредба е кодифицирана. Сега действащият СК е приет през 1985 год. Принципи на семейното право – Те отразяват конституционните начала и определят облика на българското семейно право. 1) Закрила на брака и семейството от държавата и обществото – тази закрила намира израз в многобройни гру- 230 -

пи и правила. Някои от тях гарантират стабилността на брака (например условия и пречки за брак), други са насочени към предотвратяване на развода (например по-строг режим и по-утежнена процедура за развод), трети целят улесняване на осиновяваването, което укрепва семейството. 2) Равноправие между мъжа и жената – проявление на конституционното начало за равенство между мъжа и жената. Този принцип пронизва цялото семейно право и се проявява във всички негови области – в личните и имуществени отношения между съпрузите, в отношенията между родителите и децата и т.н. 3) Доброволност и трайност на брачния съюз – бракът е нормална основа на семейството. По нашето право той е доброволен съюз. Встъпването в брак зависи изключително от личната воля. Принудата за сключване на брак го прави унищожаем. Доброволността на брака се съчетава с началото за неговата трайност. 4) Всестранна закрила на децата – тяхната защита е основен смисъл на всички правила, отнасящи се до положението им в семейството (установяване на техния произход, задължения на родителите, лишаване от родителски права, устройване на децата при развод, осиновяване). Интересът на децата е основен критерий при решаване на всички спорове и въпроси. 5) Равенство на родените в брака и извън брака и на осиновените деца.Равноправието е проявление на конституционния принцип, че децата родени извън брака имат еднакви права с родените в брака. Равноправието се отнася до всички права – за издръжка, за наследяване, за връзки с роднините и т.н. - 231 -

6) Зачитане на личността – намира израз в нравствените изисквания към членовете на семейството, а също и в различни правни форми за защита на техните морални интереси и съобразяване с техните воля и чувства. 7) Грижа и подкрепа между членовете на семейството - принципът лежи в основата на многобройни права и задължения. Негов израз са съпружеските задължения за взаимна помощ, разбирателство и вярност, както и за съдействието в грижите за децата. Негов израз са задълженията на родителите и осиновителите да се грижат за децата, както и задълженията на децата да уважават своите родители, да се грижат за тях при определени условия. Характерно проявление на принципа са задълженията за издръжка между членовете на семейството. 9.2. Брак – същност и сключване Бракът е доброволен и равноправен съюз между мъж и жена, сключен с цел създаване на семейство при спазване на условията и реда, установени от закона, и пораждащ взаимни права и задължения на съпрузите. Изразът „между мъж и жена“ сочи допустимостта на брака само между лица от различен пол. Форма на брака – граждански брак е светски брак, който се сключва пред държавен орган. Формата на граждански брак е задължителна за действителността на брака. Съгласие за брак – чл.7 СК. „Бракът се сключва по взаимно съгласие на мъж и жена, дадено лично и едновременно пред длъжностното лице по гражданското състояние“. Личното изразяване на съгласието означава, че то не може да бъде изразено чрез писмо, декларация, чрез пълномощник. При зат- 232 -

руднения на лицата лично да изразят волята си единственото изключение, което допуска нашия закон е възможността, предвидена в чл.9 ал.2 СК – когато някой от встъпващите в брак не може да се яви в канцеларията на длъжностното лице, самото длъжностно лице да отиде на друго място, за да приеме лично изразеното от него изявление. Изискването за лично изявление е гаранция, че съгласието за брак съществува в момента, че лицето разбира свойството и значението на своите действия и че волята му е сериозна. Съгласието за встъпване в брак трябва да е едновременно изявено. С други думи – волите на встъпващите в брак не трябва да бъдат изразени в различно време и на различни места. Т.е. поставя се изискването за две насрещни волеизявления. Ред за сключване на брака – пред длъжностното лице по гражданското състояние - кмета. Той може да възложи с писмена заповед изпълнението на длъжността по гражданското състояние на други служители в кметството. В особени случаи, при които е недостъпно участието на длъжностно лице по гражданското състояние, други лица изпълняват тази функция: бракове на военни лица, които се намират вън от територията или са вътре в страната, но са лишени от възможността за съобщение с гражданските лица вследствие на военни действия - от определени военнослужещи; бракове на кораб в открито море – пред капитана на кораба; бракове на български граждани в чужбина – пред българските дипломатически и консулски представителства или пред чуждестранните местни органи по гражданското състояние. Процедура по сключване на брак: - 233 -

1) заявление за брак – в общинския съвет, направено не по-късно от 30 дни преди сключване на брака; с разрешение на длъжностното лице по гражданското състояние бракът може да се сключи и преди да са изтекли 30 дни, ако важни причини налагат това. Към заявлението се прилагат следните документи: - декларации за липса на брачни пречки. Не може да сключи брак лице, което е свързано с друг брак; което е поставено под пълно запрещение или страда от душевна болест или слабоумие, които са основание за поставянето му под пълно запрещение; което страда от болест, представляваща сериозна опасност за живота и здравето на поколението или на другия съпруг, освен ако болестта е опасна само за другия съпруг и той знае за нея. Не могат да сключат брак помежду си и роднините по права линия, братя, сестри и техните деца и други роднини по съребрена линия до четвърта степен включително; лица, между които осиновяването създава отношения на роднини по права линия, братя и сестри; - медицински свидетелства – съгласно Инструкция №1 за медицинското освидетелствуване на встъпващите в брак 2) Проверка на документите; 3) Изявяване на съгласие; 4) Подписване на акта за брак. Бракът се счита сключен в момента на подписване на акта за брак от встъпващите в брака и от длъжностното лице по гражданското състояние. Следователно от гледна точка на семейното право ако акт за брак не е съставен или той не е подписан от посочените по-горе лица, счита се че няма сключен граждански брак. - 234 -

Условия за сключване на брак: Възраст – Брачното пълнолетие настъпва на 18 годишна възраст, което съвпада с политическото и гражданското пълнолетие; преди навършване на пълнолетие – изключение чл.12 ал.2 СК – По изключение, ако важни причини налагат това, брак може да се сключи и от лице навършило 16 години, с разрешение на председателя на РС. Непълнолетният с встъпване в брак става дееспособен. Това е принципът на еманципацията на непълнолетния съпруг. Необвързаност с друг брак. Липса на определени болести. Инструкция №1 за реда на медицинско освидетелствуване на встъпващите в брак визира три групи болести – 1) обосноваващи пълно запрещение – те са основание за поставяне на едно лице под пълно запрещение, тъй като поради душевна болест или слабоумие го лишават от психичната възможност да се грижи за своите работи: вродено или придобито слабоумие (тежка или дълбока олигофрения или деменция), психотично състояние (до преминаването му), тежка деградация на личността в резултат на налично (прекарано) психично заболяване. 2) Приложение 2 на инструкцията – списък на заболяванията, представляващи опасност за здравето на поколението: наследствени заболявания, сифилис. 3) Списък на заболяванията, представляващи опасност само за здравето на другия съпруг. Бракът може да бъде сключен ако той знае това: серорезистентен сифилис, късни форми на сифилис, гонококция – до излекуването, лепра – до излекуването, активни форми на туберкулоза. Липса на кръвно или осиновително родство. - 235 -

9.3. Отношения между съпрузите Сключването на брака е източник на отношенията между съпрузите, състоящи се от съпружеските права и задължения; Лични (система от права и задължения носещи личен, неимуществен характер, лишени от икономическо съдържание и значение – задължението за вярност, за уважение и взаимопомощ); правата и задълженията са запълнени от нравствено съдържание; взаимност между съпрузите чл.15 СК; съвместно живеене на съпрузите – чл.16 СК – Съпрузите живеят съвместно, освен ако важни причини налагат да живеят разделени. Това е нормалният модел на отношенията от гледище на семейното право, но иначе всеки съпруг има безспорната гражданска свобода да избира сам и свободно местожителството си. Ако обаче, съпругът се отклони неоправдано от съвместното съпружеско съжителство, той нарушава брачните си задължения. „Важни причини“, са тези които оправдават от обществена и морална гледна точка отделното живеене на съпрузите – необходимост от продължително лечение, отбиване на военна служба, изпълнение на служебни и обществени задължения.; Професия на съпрузите – чл.17 СК – свобода на избор на професия; фамилно име на съпрузите – съществена страна на техните лични отношения. Имуществени (система от права и задължения, изпълнени с икономическо съдържание и значение, отнасящи се до имуществото на съпрузите – притежаване на вещи и друго имущество). Съпружеските имуществени отношения имат разнообразно съдържание – притежаване на имуществени права, разпореждане с вещи, отговорност за задъл- 236 -

жения, издръжка. Центърът, върху който са концентрирани, е притежаването на придобитото от съпрузите имущество. Съществуват две вида имущества на съпрузите – лични (индивидуални) и общи. В нашето семейно право е възприет принципа на комбинирания режим имуществени съпружески отношения. Този режим е императивен – не е предвидена възможност за отклоняване от него по общо съгласие на съпрузите. Те не могат предварително да уговорят нещо различно в брачен договор. Съпружеската имуществена общност (СИО) – чл.19 ал.1 СК – се състои от вещи, права върху вещи, както и парични влогове, придобити от съпрузите по време на брака в резултат на съвместен принос. Те принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо на чие име са придобити. Съвместният принос е основата на СИО - чл.19 ал.2 СК. Съвместният принос на съпрузите може да се изрази във влагането на средства и труд, грижи за децата и работа в домакинството. СК съдържа презумпция (законово предположение) за съвместен принос. Съвместният принос се предполага до доказване на противното. СИО възниква по силата на закона, тя е особена бездялова съсобственост. Притежатели са едновременно двамата съпрузи,те нямат изразени дялове, обособени лични части в съпритежанието. Дяловете се обособяват едва при прекратяване на общността. Прекратяването на СИО става при прекратяване на брака, през време на брака по съдебен ред, при принудително изпълнение върху вещи СИО или върху паричен влог за личен дълг на единия съпруг. Принцип на равенството на дяловете при прекратяване на СИО. По-голям дял може да се получи само в случаите на прекратяване на общността поради развод и уни- 237 -

щожаване на брака и при прекратяване на СИО по време на брака, когато важни причини налагат това. Не може да се иска по-голям дял при прекратяване на СИО поради смърт. Основанията за определяне на по-голям дял са грижи за децата и преобладаващ принос. Управление и разпореждане с общи имущества. Първите са действията по запазването, поддържането и използването на имуществата, а действията по разпореждането са действия по прехвърляне, изменение, ограничаване и прекратяване на правото върху имуществото. Действия по управление на общите вещи може да извършва всеки от съпрузите.За извършването им не е необходимо знанието или изричното съгласие на другия съпруг. Разпореждането с общи вещи става съвместно от двамата съпрузи. Разпореждането с вещи – лично имущество на всеки съпруг става еднолично и свободно. Съществува ограничение в тази посока само за личното семейно жилище. Когато семейното жилище е лична собственост на единия съпруг, той може да се разпорежда с него само със съгласието на другия съпруг. Налице е своеобразно ограничение на личната собственост в интерес на семейството. Ако липсва такова съгласие, разпореждането може да се извърши с разрешение на районнния съд само ако се установи, че не е във вреда на децата и семейството. Особено съчетание на личните и имуществените отношения между съпрузите е съвместната им грижа за семейството, задълженията им по осигуряване на неговото развитие и благополучие. Основни принципи: 1) равенство на правата и задълженията на съпрузите; 2) Грижа на съпрузите за семейството - 238 -

– чл.18 СК. Съпрузите са длъжни чрез взаимно разбирателство и общи усилия и съобразно своите възможности, имущество и доходи да осигуряват благополучието на семейството и да се грижат за отглеждането, възпитанието и издръжката на децата. 9.4. Прекратяване на брака Основанията за прекратяване на брака са: 1) Поради смърт на единия съпруг – прекратяването настъпва автоматично без да е необходимо предприемане на някакви правни действия.; 2) Прекратяване на брака поради обявена смърт – Когато смъртта на някой от съпрузите е обявена от съда, бракът се прекратява с влизането на решението в сила. Ако се окаже, че обявеният за умрял е жив, прекратеният брак не се възстановява по съображения за правна сигурност; 3) Унищожаване на брака – бракът може да бъде унищожен от съда, когато при сключването му са били нарушени условията и пречките за брак, т.е. при непълнолетие, наличие на друг брак, на болест, на родство, на осиновяване, а също и когато бракът е бил сключен под влияние на принуда (заплашване с тежка предстояща опасност за неговия или негови близки живот, здраве, чест). Такъв брак на общо основание поражда правно действие. То се преустановява едва с унищожаването му, ако такова се извърши. Унищожаването на брака прилича много на развода. И в двата случая се касае до съдебно прекратяване на брачната връзка.Но разводът се основава на дълбокото и непоправимо разстройство на брачната връзка, настъпило след сключването на брак, а унищожаването се основава на пороци при учредяването на брачната връзка. 4) Развод – - 239 -

съдебно прекратяване на брака приживе на съпрузите въз основа на настъпили след неговото сключване обстоятелства. Различаваме две форми на развод – поради разстройство на брака и по взаимно съгласие. Последиците на развода са: лични последици, касаещи фамилното име „след развода съпругът не може да носи името на другия съпруг, когато последният се противопоставя на това“; имуществени – прекратяване на СИО, отпадане на наследяването и на разпорежданията в случай на смърт – завещанията, отмяна на даренията, ползването на семейното жилище. Положение на децата при развод –чл.106 СК. 9.5. Произход, родство, осиновяване 9.5.1. Произход Произходът е биологична връзка на детето с родителите му, въздигната от правото в юридически факт, с който законът свързва определени правни последици. Основните начала при уреждане на произхода са: 1) Кръвната връзка на произход – най-същественото начало, което е с важно морално-етично значение. Меродавен е биологичният произход, без оглед на това дали между родителите съществува брак. Това начало съвпада и с възприетия в нашето право хуманен принцип за равноправие на брачни и извънбрачни деца. Разграничението, което в правото се прави по отношение на тези деца е единствено в начина на определяне на произхода по баща; 2) Истинност на произхода – стремеж на закона за установяване на обективната истина относно биологичната връзка на произход. Основните правни средства са принципната възможност за дирене и оспорване на бащинство - 240 -

и майчинство и възможността за използване на всички доказателствени средства за това. Възможността за свободно дирене на обективната истина за произхода е ограничена единствено от някои законови предпоставки, срокове, определени лица, имащи право да предявяват такива искове. 3) Стабилност на произхода – това начало се свежда към стремежа за ограничаване и спешно приключване на споровете, за бързо превръщане на отношенията в устойчиви. Смисълът е свързан с правната сигурност на личността и семейството. Основните правни средства са ограниченият кръг на оправомощените лица, сроковете, недопустимостта при необорен наличен произход да се търси друг; 4) Овластеност на ограничен брой лица за установяване и оспорване на произход; 5) Всеобща важимост на установения произход – установеният по надлежния ред произход има действие по отношение на всички; 6) Изчерпателност на способите за установяване и оспорване на произход – тези способи са точно определени от закона. Само чрез тях може да се установява или оспорва произход.Способите за установяване и оспорване на произход могат да се разделят на: 1) специфични – т.е. отнасящи се само до майчинството или само до бащинството и 2) общи- отнасящи се до произхода и от двамата родители. Произход от майката – чл.31 ал.1 СК – Произходът от майката се определя от раждането; Майчинството от гледна точка на семейното право е биологична връзка между детето и жената, която го е родила. Това правило важи и когато детето е заченато с генетичен материал от друга жена. Правни способи за установяване на май- 241 -

чинство – акт за раждане, иск за установяване на майчинство – от детето, майката или от бащата, припознаване. Иск за оспорване на майчинство – искът може да се предяви от детето, майката и нейния съпруг. Произход от бащата – бащинството е биологична връзка между детето и мъжа, от когото е заченато. Презумпцията (законово предположение) за бащинство гласи, че съпругът на майката се счита за баща на детето, родено от брака или до изтичане на триста дни от неговото прекратяване. Ако детето се роди по време на следващ брак на майката, но преди да са изтекли 300 дни от прекратяване на предходния брак за баща на детето се счита съпругът на майката от новия брак. Презумпцията за бащинство е оборима чрез иск за оспорване на бащинство– чл.33 СК. Активно легитимирани да водят делото са майката на детето и съпругът на майката. Срок – 1 година от узнаването за бащата и една година от раждането за майката. Иск за установяване на бащинство по чл.41 СК – активно легитимирани да го предявят са само майката и детето. Срок до 3 години от раждането за майката и 3 години от навършване на пълнолетие от детето. Припознаването е заявление на едно лице, че дадено дете произхожда от него. Припознаващият не е длъжен да доказва качеството си на родител. Това е способ за установяване на произход и от двамата родители. Припознаването е едностранен акт. За неговата действителност не се изисква нито съгласието на припознавания, нито на другия родител. Автор на припознаването – всеки дееспособен родител. Адресат – дете с неустановен произход. - 242 -

Припознаването е формален акт – за да произведе действие трябва да се извърши в предвидената от закона форма – лично, с писмено заявление на припознаващия пред длъжностното лице по гражданското състояние или с декларация с нотариално заверен подпис, подадена до длъжностното лице по гражданското състояние. Заявлението може да се подаде и чрез управителя на заведението, в което се е родило детето. Припознаването е декларативен акт. То не създава майчинство или бащинство, а само ги обявява. Обявяването на произхода има обратно действие – от момента на раждането. При припознаването е допуснато от законодателя оспорване по съдебен ред от трети лица, които имат правен интерес. Това е единствения случай в материята на установяване и оспорване на произход за допустимост на атакуването на установения произход от трети лица. 9.5.2. Родство Родството е връзка, основана на произход. То е връзка между две лица, от които едното пряко или непряко произхожда от другото или които имат общ родоначалник, без едното да произхожда от другото. Видове родство:1) Родство по права линия – връзката между две лица, от които едното произхожда пряко или непряко от другото (чл.46 ал.1 СК). Низходяща линия на родство – от предшествениците към потомците и възходяща от потомците към предшествениците. В зависимост от това говорим за низходящи и възходящи роднини. Така за едно лице неговите син, внук, правнук са низходящи роднини, а баща му, дядо му , прадядо му са възходящи роднини; 2) Родство - 243 -

по съребрена линия – връзката между две лица, които имат общ родоначалник, без едното да произхожда от другото – брат и сестра, чичо и племенник. Степените на родство (чл.47 СК) са законното разстояние между двама роднини. То се изчислява според броя на свързващите ги поколения (броя на ражданията). При роднини по права линия – степените са колкото са поколенията (ражданията); при роднини по съребрена линия има толкова степени колкото са поколенията от единия от тях до общия родоначалник и от последния до другия роднина. Родството има значение в редица области на правото – в наследственото право (наследяването по закон), в семейното право (при пречките за брак), в облигационното право (родството- основание за отговорност по чл.45 ЗЗД). 9.5.3. Осиновяване Произходът е нормалният източник на отношения между родители и деца. Но подобни отношения могат да възникнат и по юридически път, посредством осиновяване. Осиновяването е правен акт, по силата на който между две лица се създава правна връзка, подобна на връзката между родител и дете. Както и кръвният произход, осиновяването създава първичната връзка родител – дете , която се разраства в производна система от родствени връзки, чийто мащаб зависи от вида осиновяване – пълно или непълно. Основната социална цел на осиновяването и на правното му уреждане е грижата за децата. Основен принцип на СК (чл.3 СК) равенство на родените в брака, извън брака и на осиновените деца. Възраст на осиновявания (чл.49 СК) - Може да бъде - 244 -

осиновено само лице, което при подаване на молбата за осиновяване не е навършило 18 години. Следователно осиновяването на пълнолетни лица е забранено. Защото целта на осиновяването е отглеждането и възпитаването на детето. Моментът, към който осиновяваният не трябва да е навършил пълнолетие, е подаването на молбата за осиновяване. Навършването на 18 години по време на производството и достигнатото пълнолетие при постановяване на решението не са пречка за осиновяването. Осиновител (чл.50 СК) - Може да осиновява само дееспособно лице, което не е лишено от родителски права – дееспособен – навършил 18 години, който не е поставен под пълно или ограничено запрещение. Разликата във възрастта между осиновяващия и осиновявания (чл.51 СК) е необходима за доближаване на осиновяването до естествения произход и за осигуряване на нормални отношения родител – дете. Осиновяващият трябва да е с най-малко 15 години по-възрастен от осиновявания. Разлика във възрастта не се изисква, когато съпруг осиновява рожденото дете на своя съпруг. Забрана за осиновяване между роднини (чл.52 ал.1 СК). Не се допуска осиновяване между роднини по права линия, братя и сестри. Осиновяването е акт, който засяга значителен кръг лица. За да бъде то извършено, законът изисква да се вземе становището на пряко заинтересуваните: осиновяващия – той е инициаторът на осиновяването, той подава молбата; родителите – несъгласието дори на единия родител е пречка за извършване на осиновяването. Такова съгласие по изключение не се изисква, ако родителят трайно не полага - 245 -

грижи за детето, не дава издръжка или го отглежда и възпитава по вреден за развитието му начин, или когато го е оставил за отглеждане в обществено заведение и не го е потърсил в едногодишен срок от деня, когато е трябвало да го вземе. В този случай съгласие дава управителят на заведението; съпрузи на осиновяващия и на осиновявания; съгласие на осиновявания – ако е навършил 14 години. Когато детето е оставено за отглеждане в обществено заведение и родителите му предварително са дали съгласие за неговото осиновяване, съгласие за осиновяването дава управителят на заведението. Молбата за осиновяване се разглежда пред Районния съд.Районният съд събира сведения за осиновявания и осиновяващия от общинските съвети по местожителството им и взема мнение от тях дали осиновяването е в интерес на осиновявания. Видове осиновяване: Пълно осиновяване (чл.61 СК). Основният принцип е пълно приравняване на осиновения към статута на родно дете спрямо осиновителя и неговите роднини. Прекратяват се правата и задълженията между осиновения и роднините му по произход. Непълно осиновяване – поставяне на осиновения и низходящите му в правни отношения само с осиновителя, съчетано със запазване на правните отношения към родителите и другите роднини по произход. При този тип осиновяване не е необходима промяна в името, родителските права и задължения преминават у осиновителя,

- 246 -

¬⁄œ–Œ—» «¿ —¿ÃŒœŒƒ√Œ“Œ¬ ¿ 1. По какъв начин принципите, заложени в нормите на семейното право, защитават личността, семейството като основна социална единица и децата? 2. Формата и редът за сключването на гражданския брак са строго установени в СК. Защо е предприел такъв подход законодателят и какво гарантира той? Считате ли, че съжителството между двама души на семейни начала, без брак, дава достатъчно гаранции и предимства за родените от връзката деца и личните им и имуществени интереси? 3. Коя форма на развод бихте предпочели, ако Ви се наложи това, и защо? 4. Защо казваме, че произходът от майката е винаги сигурен, а от бащата не? 5. Направете разлика в последиците от пълното и непълното осиновяване?

- 247 -

“≈—“ «¿ —¿ÃŒœ–Œ¬≈– ¿ 1. Какво гласи презумпцията за бащинство по нашия Семеен кодекс? ................................................................................................... ................................................................................................... ................................................................................................... 2. Произходът от майката се определя от факта на ................................................................................................... ................................................................................................... ................................................................................................... 3. Припознаването е акт от страна на......................... , с който............................................................................................ 4. Брачното пълнолетие по нашето законодателство настъпва на: А) 14 години Б) 16 години В) 18 години По изключение разрешение за сключване на граждански брак може да бъде дадено на лица, навършили ..............години от.................................. 5. Семейна имуществена общност са движимите и недвижимите вещи, .................................................................... ................................................................................................... Изключение от това правило са вещите, придобити от съпрузите по време на брака, чрез......................................... ................................................................................................... ................................................................................................... - 248 -

6. Колко форми на развод по нашето законодателство познавате? ................................................................................................... ................................................................................................... ................................................................................................... ................................................................................................... ................................................................................................... ................................................................................................... 7. Направете разлика между пълното и непълното осиновяване. ................................................................................................... ................................................................................................... ................................................................................................... ................................................................................................... ................................................................................................... ...................................................................................................

- 249 -

Отговори: 1. Съпругът на майката се счита за баща на детето, родено по време на брака или до изтичането на 300 дни от неговото прекратяване. 2. Произходът от майката се определя от факта на раждането на детето. 3. Припознаването е акт от страна на едно физическо лице, с който това лице едностранно заявява, че дадено дете произхожда от него. 4. т. В) 18 години. По изключение разрешение за сключване на граждански брак може да бъде дадено на лица, навършили 16 от председателя на Районния съд. 5. Семейна имуществена общност са движимите и недвижимите вещи, придобити от съпрузите по време на брака в резултат на съвместни усилия и принос. Изключение от това правило са вещите, придобити от съпрузите по време на брака по наследство или чрез дарение. 6. По нашето семейно право са допустими две форми на развода: а) Развод поради дълбоко и непоправимо разстройство на брака б) Развод по взаимно съгласие. 7. Разликата е в правните последици на осиновяването. При пълното осиновяване се прекратяват правата и задължениата на детето с роднините по произход и на тяхно място се пораждат права и задължения между осиновения и осиновителя и всички негови роднини, както това би било при кръвно родство между тях. При непълното осиновяване родителските права и задължения преминават у осиновителя, като се запазва правната връзка и с роднините по произход. Осиновеното дете наследява както роднините си по произход, така и своя осиновител. - 250 -

“≈ÿ 10. Õ¿—À≈ƒ—“¬≈ÕŒ œ–¿¬Œ Тема 10 включва следните основни въпроси: 10.1. Предмет и източници на наследственото право. 10.2. Наследяване по закон. Наследяване по завещание. 10.3. Приемане и отказ от наследство. 10.1. Предмет и източници на наследственото право. Наследственото право е система от правни норми, уреждащи имуществените отношения, които се пораждат по повод смъртта на физическите лица, във връзка с преминаването на тяхното имущество към други лица. Източници – Конституцията, Закон за наследството-ЗН (приет 1949г., който действа и до сега), отделни разпоредби на Семейния кодекс, Търговския закон, Закона за авторското право и сродните му права. Принципи – защита личността и зачитане на нейните интереси, закрила на семейството, защита на частната собственост, равенство на лицата от двата пола, равенство на брачни, извънбрачни и осиновени деца, свобода на завещаването, недопустимост на неоснователното обогатяване, право на реален дял от наследството. Преминаването на имуществото на починалия (наследодател) към други – едно или повече лица (негови наследници), се нарича наследяване или наследствено правоприемство. Наследяването е правоприемство с оглед на смъртта. ЗН урежда два вида наследяване – по закон, т.е. по предписание на правната норма, и по завещание, т.е. на основание волята на наследодателя. - 251 -

Наследниците придобиват наследството непосредствено от починалия без посредничеството на други лица. Като съвкупност от права и задължения на починалия наследството преминава към наследниците цялостно и едновременно. Наследниците не могат да приемат част от наследството и да се откажат от другата част. Това правоприемство е универсално или общо. Частно правоприемство с оглед на смърт възниква на основание извършен приживе от починалия завет в полза на едно лице. Частният правоприемник получава от починалия конкретно определено имущество. Това имущество се получава чрез наследниците, спрямо които заветникът разполага със съдебен иск за предаване на владението върху посоченото имущество. Универсалното правоприемство може да настъпи по закон или по завещание, а частното правоприество – само по завещание. Наследството е съвкупност от права и задължения на наследодателя. В законите и в практиката се използват термините наследство, наследствена маса или наследствено имущество. Съдържание на наследството: Права – имуществени: право на собственост, право на строеж,облигационни права, и неимуществени – авторски и сродни права. Другите лични неимуществени права се прекратяват със смъртта на лицето (право на име, право на научно звание); Задължения – всички, с които е обременено наследството. По своя състав и обем наследствената маса не съвпада с имуществото на наследодателя към момента на смъртта, - 252 -

доколкото някои от правата са лични и ненаследими, напр. правото на ползване, договор за поръчка, трудов договор. Юридическите факти, при наличието на които възниква правото на наследяване са смъртта на физическото лице или съдебното решение за обявяване смъртта на безвестно изчезнало лице по правилата на Закона за лицата и семейството. Починалите лица, чието имущество преминава по реда на наследяването към други лица, се наричат наследодатели, а лицата, които получават наследственото имущество – наследници. Само физическите лица (ФЛ) могат да бъдат наследодатели, но наследници могат да бъдат както физически, така и юридически лица (ЮЛ). ФЛ могат да наследяват по закон и по завещание, а ЮЛ наследяват само по завещание. Наследството се открива в момента на смъртта в последното местожителство на наследодателя, т.е. там, където е неговият постоянен адрес. Времето и мястото на откриване на наследството имат важно практическо значение. С оглед момента на смъртта се определя кой закон ще уреди отношенията, кръга на наследниците, наследствената маса, наследствените права на всеки наследник, кога започва да тече срокът за приемане на наследството. Местооткриването на наследството има значение за определяне на държавните органи, пред които следва да се извършат определени действия във връзка с наследяването. ЗН определя по негативен начин кой може да бъде наследник – чл.2, ал.1: „Не може да наследява нито по закон, нито по завещание: а) който не е заченат при откриване на наследството и б) който е роден неспособен да живее.“ - 253 -

Има отклонение от общите правила за правоспособността в гражданското право. ЮЛ могат да наследяват, ако към момента на откриване на наследството съществуват, т.е. да са били учредени и да не са прекратени. Изключение от възможността за наследяване прави недостойнството. Случаите на недостойнство са изброени изчерпателно в закона – чл.3 ЗН: а) който умишлено е убил или се е опитал да убие наследодателя, неговия съпруг или негово дете, както и съучастникът в тия престъпления, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта, или ако е амнистирано; б) който е набедил наследодателя в престъпление, наказуемо със строг тъмничен затвор или с по-тежко наказание, освен ако набедяването се преследва с тъжба на пострадалия и такава не е била подадена; в) който е склонил или възпрепяствал наследодателя чрез насилие или измама да направи, да измени или отмени завещанието или който е унищожил, скрил или поправил негово завещание или съзнателно си е служил с неистинско завещание. Недостойството настъпва със самия факт на извършване на посочените в закона деяния. Но този факт трябва да бъде констатиран от съда по делото във връзка с наказателната отговорност на наследника или по гражданското дело във връзка с уреждане на правоотношенията между наследниците. Констатирането на недостойнството може да се иска не само от наследниците, но и от всяко друго заинтересовано от отстраняването на недостойния лице. Недостойнството се отнася лично до недостойния, който е извършил някое от деянията по чл.3 ЗН. То не се разпростира върху неговите наследници. - 254 -

Недостойнството към един наследодател не води до недостойнство към друг. Недостойнството може да бъде опростено само от наследодателя. Опрощаването може да бъде изрично (акт с нотариално заверено съдържание или чрез завещание – чл.4, ал.1) и мълчаливо (чрез завещание – чл.4, ал.2). 10.2. Наследяване по закон. Наследяване по завещание. Правото за наследяване по закон се поражда за определени от закона лица. За да придобие едно лице качеството на наследник, той трябва да има определена връзка на брак, родство или осиновяване с наследодателя. Наследниците по закон са низходящи, възходящи по права линия, братя и сестри и техните деца и внуци. Не всички роднини обаче наследяват едновременно.Принципът при наследяването по закон е, че по-близките по степен роднини изключват по-далечните.По този начин се образуват три реда законни наследници (чл.5-8 ЗН). Само тези от тях, които имат право да получат наследството, се призовават към наследяване. Наследник по закон е и преживелият съпруг (чл.9 ЗН). Роднините са наследници по закон, ако отговарят на изискванията на закона – по права линия без ограничение и по съребрена линия до VI степен включително. Законът определя поредността на наследниците, като ги подрежда в редове, в зависимост от близостта им с наследодателя: I ред – децата, респ. другите низходящи на наследодателя. Като деца на наследодателя се смятат и осинове- 255 -

ните от него. Видът на осиновяването е без значение, но при непълно осиновяване осиновените и техните низходящи не наследяват роднините на осиновителя. Извънбрачните деца, на които е установен произходът, са приравнени във всяко отношение към родените в брака. Доведените и заварени деца, т.е. децата на двамата съпрузи от различни бракове, наследяват съответно само своя родител, но не и неговия последващ съпруг. II ред – роднини по права възходяща линия – родителите, респ.осиновителите, или оня от тях, който е жив (чл.6 ЗН). III ред – братя и сестри на починалия или техните деца и внуци, както и роднините по права възходяща линия от втора или по-горна степен (чл.7-8 ЗН). Заварените и доведените деца не са братя и сестри и те не се наследяват помежду си. Когато наследяват едновременно братя и сестри на починалия, законът определя за първите 2/3 от наследството, а за вторите – 1/3. Когато няма братя и сестри или техни низходящи, наследяват роднините по съребрена линия до 6 степен включително. Преживелият съпруг е наследник по закон, но той не влиза в редовете на роднините – наследници по закон (той не е роднина), а наследява заедно с този ред наследници, който е призован към наследяване.Неговото право се основава на брачната връзка с наследодателя. Трябва да съществува валиден брак, който да не е прекратен или унищожен към момента на откриване на наследството. Наследствените права на преживелия съпруг зависят от това с кой ред наследява, както и от продължителността на брака (чл.9 ЗН). - 256 -

Размерът на наследствените дялове е определен от ЗН. Принципът е, че роднините от един и същи ред имат равни дялове. Дяловете на децата са равни. Делът на съпруга е равен на дела на всяко дете. Когато наследява заедно с наследници от II или III ред има значение времетраенето на брака. 1/2 ако бракът е продължил до 10 години и 2/3, ако е продължил повече от 10 години; когато наследява с наследници от II и III ред – 1/3 или 1/2 от наследството. Ако няма други наследници, съпругът получава цялото наследство. Важен принцип в наследственото право е, че поблизкият ред наследници изключват по-далечния, както и по-близките по степен роднини от един и същи ред изключват по-далечните. Този принцип търпи изключение, когато най-близкият по степен роднина от даден ред е починал преди наследодателя или е недостоен да наследи. Той се замества от неговите низходящи. Под право на заместване се разбира правото на наследника да заеме мястото и встъпи в степента и правата на своя наследодател и да получи частта, която би се паднала на последния, ако той беше жив в момента на откриване на наследството на неговия наследодател или ако беше достоен да наследява. Т.е. правото на заместване е възможността децата на един починал или недостоен наследник да го заместят и да получат наследството, което би получил той самият, ако беше жив или имаше право да наследява. Това е самостоятелно право на заместващия. Той не упражнява право на замествания, защото последният вече не притежава правото да наследява. - 257 -

Наследяването по право на заместване е допустимо по права низходяща линия на наследодателя без ограничения и по съребрена линия когато починалите преди наследодателя или недостойни негови братя и сестри се заместват само от своите деца и внуци. Държавата като наследник. Държавата също може да наследява – чл.11 ЗН. Тя е особен род наследник. Призовава се към наследяване, когато няма други наследници или когато всички наследници се откажат от наследството. Държавата не може да се откаже от наследството. Държавата винаги приема наследството по опис, т.е. отговаря за задълженията на наследодателя ограничено, до размера на активите от полученото наследство. Движимите вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, поземлените имоти, предназначени предимно за жилищно застрояване стават собственост на общината, на чиято територия се намират. Наследодателят може да измени реда на наследяването по закон, да измени наследствените части на наследниците или да се разпореди с имуществото си в полза на лица, които не са наследници по закон. Това той може да направи чрез завещание. Завещанието е вид сделка, едностранен акт, който съдържа волеизявлението само на завещателя, произвежда действие след смъртта на завещателя и трябва да изразява последната негова воля. То е личен, едностранен, отменим, формален акт на разпореждане за след смъртта в полза на едно или няколко лица. 1. Личен акт – завещанието не може да се прави чрез законен представител, пълномощник или друго лице; не - 258 -

може завещателните разпореждания да бъдат одобрявани, изменяни, допълвани или отменяни от друго лице; 2. Едностранен характер – изразява единствено и само волята на завещателя. Чл.15 ЗН: две или повече лица не могат да завещават с един и същ акт в полза едно на друго, нито в полза на трети лица. Законът забранява съвместните завещания; 3. Формален акт – изисква се особена форма за действителност на акта. Установени са две форми от закона, саморъчно (написано на ръка от завещателя, датирано и подписано, като подписът следва завещателните разпореждания) и нотариално (нотариусът записва в специална книга устно изразената воля на завещателя) завещание. Спазването на реквизитите е абсолютно задължително. Липсата или нарушаването им води до нищожност на завещанието. Двете форми на завещанието имат еднаква правна сила. 4. Отменим акт – завещателят винаги може да отмени изцяло или измени завещанието си, тъй като до смъртта му то не може да породи действие. Завещанието съдържа по принцип безвъзмездни имуществени разпореждания. Те могат да бъдат направени обаче и под условие или тежест. Неизпълнението на тежестите не води до недействителност на завещанието, но поражда право за всеки заинтересован да иска изпълнение на наложените тежести. Принцип е, че завещателят може да се разпорежда чрез завещанието с цялото си имущество. Във всички случаи обаче завещателните разпореждания не могат да накърняват запазената част от наследството (чл.28 и 29 ЗН). Запазена част имат децата, родителите и съпругът (на- 259 -

ричани още необходими наследници). Размер на запазената част – само за низходящи: при едно дете или низходящи от него – 1/2, при 2 и повече деца или низходящи от тях – 2/3; запазената част на родителите или на преживелия от тях – 1/3; запазената част на съпруга е 1/2, когато наследява сам, и 1/3, когато наследява с родители, когато наследява с деца запазената част е равна на запазената част на всяко дете. Завещание, което накърнява запазената част, поражда действие, но то дава право на наследниците със запазена част да искат възстановяването Ӝ чрез предявяване на иск по чл.30 ЗН пред съответния съд. Когато запазената част е нарушена с няколко завещателни разпореждания, те се намаляват съразмерно. Ако запазената част е накърнена с дарения, намалението се прави от последните дарения и се върви последователно към предшестващите. Недействителност на завещанието – нищожност (чл.42 ЗН) и унищожаемост (чл.43 ЗН). Основанията за нищожност и унищожаемост са изброени изчерпателно в закона. Нищожни са завещателните разпореждания, при извършване на които не е била спазена формата или липсва някой друг от необходимите за действителността им елементи. Унищожаемите завещателни разпореждания притежават всички елементи, но те са засегнати от някакъв порок, който дава основание на заинтересования да иска тяхното унищожаване. Завещанието може да бъде изцяло недействително или само в отделни свои части. Действителната част от завещанието може да породи действие, ако от обстоятелствата може да се направи извод, че завещанието би било извършено и без тази част. Особености на нищожните и унищожаемите завещания: - 260 -

1) нищожното завещание не поражда действие; унищожаемото завещание поражда действие, поради което е необходимо съдът да постанови унищожаването му; тригодишна погасителна давност за предявяване на иска, но не повече от 10 години от откриване на наследството. С постановяването на решението с обратна сила отпада правният ефект на унищожаемото завещание; 2) нищожното завещание не може да бъде потвърдено; унищожаемите завещателни разпореждания могат да бъдат потвърждавани от наследниците, които имат правото да искат унищожаването им, чрез писмен акт или чрез изпълнението им. 10.3. Приемане и отказ от наследство. По нашето право придобиването на наследство не става автоматично. То трябва да бъде прието. Приемането на наследство представлява упражняване на правото на наследяване и неговото изпълнение. Извършва се след откриване на наследството. Представлява едностранен акт на наследника. Може да се извърши изрично чрез писмено заявление до Районния съд, в района на който е открито наследството и се вписва в особена за това книга, или мълчаливо чрез действия, които разкриват намерението за приемане на наследството. Действията по управление и защита на правата от наследствената маса не представляват мълчаливо приемане на наследство. Укриване на имущество мълчаливо приемане на наследство. Санкцията за укриване – няма да получи дял от укритото наследство. Приемането може да се извърши направо или по - 261 -

опис. Това зависи от волята на наследника. Законът предвижда случаи, при които задължително се приема по опис – чл.30, ал.2 (наследник с право на запазена част, която е накърнена, при упражняване на правото на възстановяване на запазената част), чл.61, ал.2 (недееспособните, държавата и обществените организации приемат винаги по опис). Основната последица на приемането по опис е отговорността за задълженията – наследникът отговаря за тях само до размера на полученото наследство. Приемането е неоттеглим акт. То не може да се извършва с модалитети (условия). Не може да се приема само част от наследството. Отказът от наследство е едностранен формален акт, при който писменото волеизявление за отказ се заверява нотариално. Вписва се в специална книга в Районния съд по местооткриване на наследството. Подобно на приемането не може да бъде с модалитети или за част от наследството. Не може да се иска унищожаването му поради грешка. Отказ може да се извърши само ако наследството не е било прието. Наследствената трансмисия представлява наследяване на правото на наследяване; наследяване на субективното наследствено право, което се е породило за един наследник, но той не е могъл да го упражни. Допустима както при наследяването по закон, така и по завещание. Отнася се до всички призовани към наследяване наследници. За да се наследи субективното право, трябва да се приеме междинното наследство, в което то се съдържа. Наследствена субституция (заместване) е условно назначаване на наследник или заветник в едно завещание в - 262 -

случай, че лицето, в полза на което е направено това завещание, почине преди завещателя или се откаже от наследството или от завета, или е недостоен да наследява. Заместването става по волята на наследодателя само от посоченото от него лице. Дерогират се (прехвърлят се) общите правила на наследяване по право на заместване. Това е обикновена субституция. Тя може да бъде в няколко степени – да са посочени няколко лица последователни субституенти.

- 263 -

¬⁄œ–Œ—» «¿ —¿ÃŒœŒƒ√Œ“Œ¬ ¿ 1. Какво е съдържанието на наследствената маса? 2. Може ли отказът от наследство да уголеми дяловете само на някои от останалите наследници? 3. Има ли разлика в правната сила на саморъчното и нотариалното завещание? 4. Наследяването по закон е уредено в Закона за наследството. Може ли чрез завещателни разпоредби да се изключат изцяло законовите наследници от наследяване?

“≈—“ «¿ —¿ÃŒœ–Œ¬≈– ¿ 1. Наследствената маса включва: ................................................................................................... ................................................................................................... ................................................................................................... ................................................................................................... 2. Наследниците по завещание изключват изцяло наследниците по закон. а) Да б) Не 3. Саморъчното завещание има същата юридическа сила, както и нотариалното завещание. а) Да б) Не 4. Отказът от наследство може да се направи само за конкретната вещ, за която се отнася. а) Да б) Не - 264 -

5. Моментът на откриване на наследството съвпада с момента на: а) смъртта на наследодателя б) влизане в сила на решението за обявяване на безвестното отсъствие на наследодателя в) отварянето на завещанието, оставено от наследодателя 6. Братът на едно лице е негов: а) роднина по права линия от втора степен; б) роднина по съребрена линия от първа степен; в) роднина по права линия от трета степен; г) роднина по съребрена линия от втора степен. 7. Преживелият съпруг е наследник по закон, който: а) наследява заедно с този ред наследници, който е призован към наследяване; б) не наследява, ако има родени от брака деца; в) единствен наследява и изключва останалите наследници по закон; г) наследява заедно със заветници, ако има такива. 8. Починал е Димитър Иванов. Към момента на смъртта си той е бил вдовец. Имал е майка, две сестри, син, две дъщери и четири внука. Посочете кои лица ще наследят починалия и какви ще са частите на наследниците.

- 265 -

Отговори: 1. Наследствената маса включва имуществените и личните неимуществени права на наследосателя, както и всички негови задължения, с които е обременено наследството в момента на неговото откриване. 2. б) Не. 3. а) Да 4. б) Не. 5. а) и б). 6. г). 7. а) 8. Димитър Иванов ще бъде наследен от наследниците от първи ред - неговият син и двете дъщери. Техните дялове от наследството ще бъдат равни - по 1/3 за всеки един от тях.

- 266 -

—⁄ƒ⁄–∆¿Õ»≈ ”◊≈¡Õ¿ œ–Œ√–¿Ã¿ ............................................................................ 3 “Âχ 1. Œ·˘Ó Û˜ÂÌË Á‡ Ô‡‚ÓÚÓ ..................................................... 4 ¬˙ÔÓÒË Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‰„ÓÚӂ͇.............................................. 14 “ÂÒÚ Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‚Â͇ ....................................................... 14 ÀËÚÂ‡ÚÛ‡ ....................................................................... 18 “Âχ 2.  ÓÌÒÚËÚÛˆËÓÌÌÓ Ô‡‚Ó ...................................................... 19 ¬˙ÔÓÒË Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‰„ÓÚӂ͇.............................................. 43 “ÂÒÚ Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‚Â͇ ....................................................... 44 ÀËÚÂ‡ÚÛ‡ ....................................................................... 48 “Âχ 3. ¿‰ÏËÌËÒÚ‡ÚË‚ÌÓ Ô‡‚Ó ................................................... 49 ¬˙ÔÓÒË Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‰„ÓÚӂ͇.............................................. 71 “ÂÒÚ Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‚Â͇ ....................................................... 71 ÀËÚÂ‡ÚÛ‡ ....................................................................... 76 “Âχ 4. ‘Ë̇ÌÒÓ‚Ó Ë ƒ‡Ì˙˜ÌÓ Ô‡‚Ó ............................................ 77 ¬˙ÔÓÒË Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‰„ÓÚӂ͇.............................................. 86 “ÂÒÚ Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‚Â͇ ....................................................... 86 “Âχ 5. ì√‡Ê‰‡ÌÒÍÓ Ô‡‚Ó - Œ·˘‡ ˜‡ÒÚî ...................................... 87 ¬˙ÔÓÒË Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‰„ÓÚӂ͇............................................ 129 “ÂÒÚ Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‚Â͇ ..................................................... 130 »ÁÔËÚÂÌ ÚÂÒÚ ÔÓ ì√‡Ê‰‡ÌÒÍÓ Ô‡‚Ó - Ó·˘‡ ˜‡ÒÚî .......... 134 ÀËÚÂ‡ÚÛ‡ ..................................................................... 140 “Âχ 6. ¬Â˘ÌÓ Ô‡‚Ó................................................................... 141 ¬˙ÔÓÒË Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‰„ÓÚӂ͇............................................ 150 “ÂÒÚ Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‚Â͇ ..................................................... 151 ÀËÚÂ‡ÚÛ‡ ..................................................................... 154 “Âχ 7. 쌷ÎË„‡ˆËÓÌÌÓ Ô‡‚Óî.................................................... 155 ¬˙ÔÓÒË Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‰„ÓÚӂ͇. ........................................... 203 “ÂÒÚ Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‚Â͇ ..................................................... 205 »ÁÔËÚÂÌ ÚÂÒÚ ÔÓ ìŒ·ÎË„‡ˆËÓÌÌÓ Ô‡‚Óî .......................... 207 ÀËÚÂ‡ÚÛ‡ ..................................................................... 214 “Âχ 8. “Û‰Ó‚Ó Ô‡‚Ó ................................................................ 215 ¬˙ÔÓÒË Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‰„ÓÚӂ͇............................................ 227 “ÂÒÚ Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‚Â͇ ..................................................... 228 “Âχ 9. —ÂÏÂÈÌÓ Ô‡‚Ó ............................................................... 229 ¬˙ÔÓÒË Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‰„ÓÚӂ͇............................................ 247 “ÂÒÚ Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‚Â͇ ..................................................... 248 “Âχ 10. Õ‡ÒΉÒÚ‚ÂÌÓ Ô‡‚Ó ....................................................... 251 ¬˙ÔÓÒË Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‰„ÓÚӂ͇............................................ 264 “ÂÒÚ Á‡ Ò‡ÏÓÔÓ‚Â͇ ..................................................... 264

- 267 -

Програма дистанционно обучение

Предпечатна подготовка: инж. Георги Ташков Издател: ИМН - Пловдив