Фантазии и сънища

„ФАНТАЗИИ И СЪНИЩА” ЗИГМУНД ФРОЙД

„ГРАДИВА” ВИЛХЕЛМ ЙЕНСЕН

Слънчевите дни на Зигмунд Фройд В началото на 1907 г. Фройд публикува като първи том от новосъздадената поредица Schriften zur angewandten Seelenkunde една прелестна книжка, която всъщност е психоанализ на роман - не първият, който е направил, но първият, който публикува. Още през 1898 г. той изпраща на приятеля си флис много точен анализ на Die Richterin от Конрад Фердинанд, в който проследява източника на темата до потиснатия спомен на автора за ранна сексуална връзка със сестра му. Сегашният анализ, наречен „Налудните идеи и сънищата в „Градива" от Йенсен", е изследване на романа на добре известния германски писател Вилхелм Йенсен, излязъл четири години по-рано. Юнг насочва вниманието на Фройд към този роман - той твърди, че Фройд е написал своето есе най-вече с цел да му достави удоволствие. Ако е така, то трябва да е било преди двамата действително да се срещнат. Това съвпада с високото уважение, което Фройд вече изпитва към Юнг по онова време, първата година от познанството им. Книгата е препечатвана два пъти и е превеждана на пет езика, включително руски и японски. Фройд работи върху тази малка книга с голямо удоволствие. Той я написва на открито през лятната ваканция (1906) в периода, който нарича своите „слънчеви дни"; тя се появява на бял свят през май 1907 г.

6

СЛЪНЧЕВИТЕ ДНИ НА ЗИГМУНД ФРОЙД

„Градива" е едно от трите произведения на Фройд, на които най-много подхожда определението „прелестно", като другите две - поне по мое мнение - са книгата за Леонардо и есето за „Трите бъчви". Тя е написана с такава деликатност и красота на езика, че заема високо място и буди възхищение дори само заради литературните си качества. Всъщност някои критици, например Мориц Некер от мюнхенския Allgemeine Zeitung, възхваляват преди всичко майсторската му проза, „на която трябва да завидят много професионални писатели". Романът е за млад археолог, който се влюбва в барелеф, изобразяващ гръцка девойка с особено поразителна походка, фантазиите му за нея добиват налудна форма и той се самоубеждава, че тя е загинала при изригването на Везувий, което погребва Помпей през 79 г. Той се поддава на този импулс, заминава за Помпей и там намира Градива, която може би е дух, а може би живо момиче. Барелефът, в който се влюбва героят на романа, се намира във Ватиканския музей, където Фройд го открива през септември 1907 г. След издаването на тази книга, сред психоаналитиците става модно да държат копие от барелефа на стената. Фройд също има такова в кабинета си. Юнг оценява високо книгата, от което Фройд остава много доволен. Той пише, че възприемането на идеите му от Юнг за него е много по-ценно отколкото цял медицински конгрес и разглежда това като знамение за бъдещото им приемане на такива конгреси. Той признава, че книгата всъщност не съдържа нищо ново, но „ни позволява да се радваме на богатството си", тоест, на способността си да проникваме в същността на нещата.

СЛЪНЧЕВИТЕ ДНИ НА ЗИГМУНД ФРОЙД

7

Фройд проявява естествен интерес към възможността да свърже мотивите, които разкрива в Градива, с личността на автора и веднага изпраща на Йенсен екземпляр от книгата си, несъмнено с придружително писмо. Йенсен отговаря дружелюбно и се съгласява, че анализът съвпада с неговите цели и намерения при написването на книгата. Той го отдава на собствената си интуиция, може би подпомогната от факта, че на младини и той е учил медицина! Йенсен никога не е чувал за работата на Фройд. Окуражен от това, Фройд пак му пише и го моли за информация относно източника на идеите му. Всичко, което обаче успява да измъкне от Йенсен, е, че той никога не е виждал оригиналния барелеф, а само копие в Мюнхенския музей и че идеята за романа му хрумнала, докато работел върху някакво друго произведение, което оставил настрана, за да се заеме с Градива - тя била написана на един дъх. Фройд прочита писмото на Йенсен пред Виенското дружество на 15 май 1907 г. Около шест месеца по-късно Юнг насочва вниманието на Фройд към три други произведения на Йенсен, като и трите имат изключително сходни теми - „Червеният чадър", „В готическата къща" и автобиографичната „Чужденци сред хората". Според Юнг, и трите сочат към ранно емоционално преживяване между брат и сестра. Фройд прочита тези книги и през декември 1907 г. предлага на Виенското дружество хипотетично обяснение за източника на вдъхновение на Йенсен. В детството си Йенсен сигурно е бил много привързан към някакво момиченце, може би негова сестричка и е изживял голямо разочарование, може би поради смъртта й. Вероятно детето е имало някакъв физически недостатък, например деформиран по рождение крак, което в

8

СТ ЬНЧЕВИТЕ ДНИ НА ЗИГМУНД ФРОЙД

романа Йенсен превръща в красива походка. Затова Фройд пак му пише. Йенсен не отговаря на въпроса за физическия недостатък и твърди, че никога не е имал сестра, нито други млади роднини, но първата му любов била едно момиченце, с което израснал и което умряло от туберкулоза на осемнайсетгодишна възраст. Много години след това той обикнал друго момиче, което му напомняло за първата му любов - то също умряло внезапно. Така че част, а може би и цялата хипотеза на Фройд се оказала вярна. ЪРНЕСТДЖОУНС

Съдържание Ърнест Джоунс:

Слънчевите дни на Зигмунд Фройд Зигмунд Фройд: Налудните идеи и сънищата в Градиво, от В. Йенсен ........................... 11 Връзката на поета с фантазирането ......................... 108 Появата на материал от детските приказки в сънищата ............................ 121 Връзката между символ и симптом ......................... 130 Вилхвлм Йенсен: Градива: Помпейска фантазия.................................. 133 Индекс ........................................................................ 219

Налудните идеи и сънищата в Градива от В. Йенсен i В кръга от хора, които приемат, че основната загадка на сънищата е решена чрез усилията на настоящия автор1, един ден се породи любопитство по отношение на онези съновидения, които никой не е сънувал, а са творение на писателя и се приписват на литературни герои в контекста на произведението. Идеята да се пристъпи към изследване на този вид сън сигурно изглежда безплодна и странна, но от определена гледна точка ни се струва оправдана. Защото представата, че сънищата имат смисъл и могат да се тълкуват, съвсем не е широко разпространена. Науката и повечето образовани хора се усмихват, когато им предложите да интерпретират някой сън. Само обикновеният човек, който все още е в плен на суеверието и по този начин продължава традицията на древността, не се колебае да тълкува сънищата, а авторът на Тълкуване на сънищата се осмелява, в противоречие с ортодоксалната наука, да застане на страната на древните и на суеверните. Той, разбира се, далеч не приема тезата, че сънищата предсказват бъдещето, към разгадаването на което човечеството винаги напразно се е стремило с непозволени средства, но не може и напълно да отхвърли връзката им с него, защото след задълбочено изследване стигна до заключение1

Вж Тълкуване на сънищата (1900). 11

12

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В. ЙЕНСЕН

то, че сънят представлява осъществено желание на сънуващия, а кой би могъл да оспори, че желанията са насочени предимно към бъдещето? Току-що споменах, че всеки сън е осъществено желание. Всеки, който не се страхува да чете задълбочено труден текст и не изисква сложните проблеми неискрено и невярно да му бъдат поднесени като лесни и прости, за да му спестят усилия, би могъл да потърси в споменатата книга Тълкуване на сънищата подробни доказателства на това твърдение, като временно остави настрана несъмнено възникналите в него възражения срещу поставянето на равенство между съня и осъщественото желание. Но като че ли доста избързваме. Тук въпросът не е да установим дали смисълът на един сън може при всеки случай да се определи като осъществено желание, или, също толкова често, като тревожно очакване, като намерение, обмисляне и т.н. Първият въпрос no-скоро е дали сънят изобщо има някакъв смисъл, дали трябва да му придаваме стойност на психически процес. Науката отговаря отрицателно. Тя обяснява сънищата като чисто психологически процес, в който човек не търси смисъл, значение или намерение. По време на съня физическите стимули свирят на психическия инструмент и в различни моменти извикват в съзнанието различни идеи, при които няма психическа свързаност. Сънищата са сравними само с конвулсиите, а не със събитията в психическия живот. В спора за същността на сънищата авторите на художествени произведения като че ли са на страната на древните, на суеверните, на автора на Тълкуване на сънищата. Защото, когато кара създадените от въображението си хора да сънуват, писателят се подчинява на

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В. ЙЕНСЕН

13

житейската истина, че човешките мисли и чувства продължават в съня и той има за цел единствено да отрази психическите състояния на героите си чрез техните сънища. Разказвачите са ценни съюзници и техните свидетелски показания имат висока стойност, защото те обикновено знаят много неща между небето и земята, за които нашата философия още не е и сънувала.1 Всъщност по своето психологическо проникновение те са много по-напред от нас, обикновените хора, защото черпят от източници, все още недостъпни за останалите. Жалко, че застъпвайки се за значимостта на съновиденията, творците не са по-недвусмислени! Особено критично настроените биха могли да възразят, че писателите не взимат страна нито за, нито против психическата значимост на определен сън. Те се задоволяват само с това да покажат как спящата психика се задвижва под влиянието на дразнители, действащи в нея като продължение на живота й в будно състояние. Това разумно възражение обаче ни най-малко не отслабва нашия интерес към използването на сънищата от разказвачите. Дори и с изследването си да не научим нищо ново относно същността на сънищата, от този ъгъл все пак бихме могли да получим поглед върху характера на творческия процес. Щом като съновидението се смята за неконтролируемо и неорганизирано явление, какво да кажем тогава за художественото пресъздаване на това съновидение? В психическия живот обаче има много по-малко свобода и произволност, отколкото сме склонни да мислим, а може би изобщо ги няма. Онова, което външният свят нарича случайност, както знаем, се подчинява на закони; по същия начин онова, което наричаме произволност в психическия живот, се осно1

Фройд парафразира известните думи на Хамлет. Пр.

14

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В. ПЕНСЕН

вава на закони, които засега са само предмет на неясни догадки. Но да разгледаме въпроса по-подробно. Има два възможни начина за това изследване. Единият е да се съсредоточим върху конкретен случай, върху създадените от един писател съновидения в някое негово произведение. Другият е.да съберем и сравним всички примери на съновидения, използвани в произведенията на различни писатели. Вторият изглежда далеч по-добър, може би единствения подходящ начин, защото ни освобождава от опасностите, съдържащи се в изкуствено въведеното понятие „писател" като единно цяло. При изследването това единно цяло се разпада на отделни, силно разнородни писатели, някои от които сме свикнали да почитаме като най-задълбочени познавачи на човешката психика. Независимо от това обаче следващите страници ще посветим на изследване от първия вид. Всъщност член на групата, където се зароди тази идея, си спомни, че наскоро с удоволствие прочел малка новела и в нея имало няколко съновидения, чиято физиономия, така да се каже, му се сторила позната и го подканила да приложи към тях метода от Тълкуване на сънищата. Той призна, че материалът и обстановката на новелата вероятно са допринесли най-много за удоволствието от нея, защото действието се развива в Помпей и е свързано с един млад археолог, който изгубва интерес към действителността, замествайки го с интерес към останките от класическото минало, а впоследствие по един странен, но абсолютно точен начин, отново се връща към живота. Докато чете тази наистина поетична творба, читателят често изпитва чувството, че историята и обстоятелствата са му познати. Новелата е Градива на Вилхелм Йенсен, романтичен разказ, който сам авторът нарича „Помпейска фантазия".

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

15

За да мога по-нататък да се позовавам на познати неща, ще помоля читателите да оставят настрана настоящото есе и да го заместят с Градива, която излезе от печат през 1903 година. За онези, които вече са чели книгата, ще резюмирам накратко съдържанието й, като се надявам, че те сами ще възпроизведат в паметта си цялото очарование на разказа, което не бих могъл да предам. Младият археолог Норберт Ханолд открива в една антична колекция в Рим барелеф, който особено силно го привлича и той е щастлив, когато успява да се сдобие с отлично копие от него, държи го на стената на кабинета си в един германски университетски град и го разглежда с интерес. Барелефът изобразява крачеща девойка, много млада, но вече не дете. Тя леко е повдигнала широката си роба, така че разкрива стъпалата на обутите си в сандали крака. Единият крак е стъпил здраво, а другият се кани да го догони и едва докосва земята с върха на пръстите, докато стъпалото е изпънато в почти вертикално положение. Тази необикновена и особено прелестна походка вероятно е привлякла вниманието на скулптора и сега, след толкова много векове, очарова погледа и на наблюдаващия я млад археолог. Интересът на героя към описания no-горе барелеф е основният психологически факт в разказа. Причината за него не става ясна веднага. „Доктор Норберт Ханолд, доцент по археология, всъщност не намираше в барелефа нищо забележително от гледна точка на своята наука... не би могъл да обясни кое негово качество е привлякло вниманието му. Знаеше само, че нещо го бе привлякло и първоначалното въздействие не бе отслабнало." Въображението му обаче е завладяно от барелефа. Той намира в него някакво „усещане за съвременност",

16

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ИЕНСЕН

сякаш скулпторът е запечатал картината на улицата „от натура". Норберт й дава име - Градива, „момичето, прекрасно докато крачи", и изгражда около нея легендата, че сигурно е от видно семейство, може би баща й е „патриций - едил, чийто пост е свързан с култа към Церера" и момичето се е запътило към храма на богинята. Норберт изпитва вътрешно нежелание да постави това момиче със спокойно и ведро държание сред шума и блъсканицата на метрополиса. Той се убеждава, че мястото й no-скоро е в Помпей и там някъде се разхожда тя по онези особени каменни плочи, разкрити неотдавна; те са поставени, за да може в дъждовно време хората да пресичат без да се намокрят, но осигуряват и път за колесниците. Чертите на лицето й му се струват гръцки, а елинският й произход не подлежи на съмнение. Цялото му познание за античността постепенно се поставя в услуга на една или друга фантазия, свързана с барелефа. После обаче му се натрапва един на пръв поглед научен проблем, който настойчиво изисква решение. Въпросът е, че трябва да направи критично заключение „дали художникът е пресъздал походката на Градива от натура". Самият той не успява да я възпроизведе. Търсейки „реално съществуване" на тази походка, Норберт стига само до „наблюдаване на действителността, за да си изясни проблема". Това, разбира се, го тласка към поведение, което му е напълно чуждо. „До този момент жените за него бяха само концепция от мрамор и бронз, а за съвременничките си никога не се бе замислял". Светският живот винаги му се е струвал неизбежно зло, а младите дами, с които се запознава по подобни поводи, до такава степен не забелязва и не слуша, че при следващата среща ги отминава без да ги поздрави -

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В. ПЕНСЕН

17

нещо, което безспорно го поставя в неблагоприятна светлина пред тях. Сега обаче научната задача, с която се заема, го принуждава старателно да наблюдава краката на жените и момичетата по улицата в сухо, и особено в дъждовно време - занимание, което му носи много възмутени, но и много окуражаващи погледи. „Но и едното, и другото будеха у него само недоумение". В резултат на тези внимателни изследвания, Норберт Ханолд се убеждава, че няма доказателства за реалното съществуване на походката на Градива, факт, който го изпълва със съжаление и раздразнение. Скоро след това той сънува тревожен сън, който го пренася в древния Помпей в деня на изригването на Везувий и го прави очевидец на гибелта на града. „Докато стоеше така в покрайнините на форума, близо до храма на Юпитер, той неочаквано видя Градива на няколко крачки пред себе си. До този момент не се бе сетил, че и тя е там, но сега изведнъж това му се стори напълно естествено - нали тя беше помпейка и живееше в родния си град, така че без той да подозира, беше негова съвременничка". Ужасът от предстоящата й съдба изтръгва от него вик на предупреждение. Без да се разтревожи, тя продължава пътя си към портика на храма, там сяда на едно стъпало и бавно полага глава на него, а през това време лицето й започва да избледнява, сякаш се превръща в бял мрамор. Той се затичва към нея и я намира, изтегнала се на високото стъпало със спокойно изражение, сякаш е заспала. Скоро дъжд от пепел скрива очертанията й. Когато се събужда, в ушите му все още звучат паническите викове на търсещите спасение помпейски жители и глухият тътен на бушуващите морски вълни. Но дори и след като възприятията му се възвръщат и раз2. фантазии и сънища

18

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГР АДИВ А ОТ В. ЙЕНСЕН

познава тези звуци като реален израз на живота в шумния метрополис, Норберт още дълго време продължава да вярва в реалността на онова, което е сънувал. А когато накрая се освобождава от мисълта, че наистина е присъствал на гибелта на Помпей преди почти две хиляди години, у него все пак остава като твърдо убеждение идеята, че Градива е живяла в Помпей и е погребана там в пепелта през годината 79. фантазиите му за Градива, основаващи се на ефекта от този сън, продължават, така че той едва сега започва да скърби за смъртта й. Докато наднича през прозореца, зает с тези мисли, вниманието му е привлечено от едно канарче, нижещо песента си в своята клетка на отворения прозорец в отсрещната къща. Изведнъж някакъв трепет пронизва Норберт, който сякаш още не е успял да се освободи от съня си. Струва му се, че вижда на улицата фигура, много приличаща на Градива и дори разпознава характерната й походка. Без да мисли, той се втурва на улицата, за да я настигне и само смехът и подигравките на минувачите поради неподходящото му сутрешно облекло го принуждават да се прибере. Вкъщи пеещото в клетка канарче отново завладява мислите му и го подтиква към сравнение със собствената му личност. Установява, че и той се намира в клетка; но за него е по-лесно да я напусне. Сякаш като допълнително последствие от съня, а може би и под влияние на свежия пролетен въздух, той решава да тръгне на пролетно пътешествие в Италия, за което скоро намира научен повод, макар „поривът за пътуване да бе породен от безименно чувство". За момент ще се спрем на това пътуване с твърде неопределен повод, за да разгледаме по-подробно личността и действията на нашия герой. Той все още ни

НАЛУДНИТЕ ИДИ/1 И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В. ЙЕНСЕН

19

изглежда неразбираем и глупав. Нямаме представа как неговото особено безумие ще ни се стори достатъчно привлекателно, за да прикове интереса ни. Право на автора на Градива е да ни държи в подобно недоумение; с красотата на езика и сполучливия подбор на случки той засега ни възнаграждава за доверието и за дотук незаслужената симпатия, която изпитваме към героя му. За последния научаваме, че по семейна традиция му е предопределено да изучава античността, като по-късно, в уединение и финансова независимост, той напълно се потопява в науката и се оттегля от живота и удоволствията му. Ханолд чувства като наистина живи единствено мрамора и бронза и за него само те изразяват смисъла и стойността на човешкия живот. Все пак, вероятно с добри намерения, природата е заложила в жилите му един напълно ненаучен коректив - изключително живо въображение, което намира израз не само в сънищата му, но и в будния му живот. При такава несъгласуваност между въображението и интелектуалните способности, той е устроен да бъде или поет, или невротик и принадлежи към хората, чието царство не е от този свят. Случва се така, че интересът му е прикован от един барелеф, изобразяващ девойка с необикновена походка, той гради различни фантазии около нея, измисля й име и родословно дърво и пренася сътворената от него личност в покрития с пепел преди повече от хиляда и осемстотин години Помпей. Накрая, след странен тревожен сън, фантазията му за съществуването и гибелта на девойката, наречена Градива, се засилва и се превръща в натраплива идея, която започва да влияе върху действията му. Подобни прояви на въображението биха ни се сторили неразбираеми и странни, ако ги срещнем в реално съществуващо лице. Но тъй като на-

20

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В. ЙЕНСЕН

шият герой Норберт Ханолд е творение на автора, ние изпитваме желание само смирено да попитаме последния дали фантазията му е подвластна на някакви съображения или е напълно произволна. Оставихме героя в момента, когато очевидно е подтикнат от песента на канарчето да предприеме пътуване до Италия, чийто мотив изглежда не му е ясен. Понататък разбираме, че не е определил точно нито мястото, нито целта на пътуването си. Вътрешното безпокойство и неудовлетвореност го отвеждат от Рим в Неапол и още по-нататък. Той се натъква на ята от младоженци, каращи медения си месец, и, принуден да забележи любовните излияния на множеството „Аугустус и Гретхен", е напълно неспособен да разбере поведението на тези двойки. Стига до извода, че „от всички човешки безумия бракът сигурно заема първо място като найголямото и най-необяснимото, а безсмислените сватбени пътешествия до Италия са сякаш върхът на тази комедия". Когато в Рим една любовна двойка от съседната стая смущава съня му, той избягва в Неапол, но там пак попада на други „Аугустус и Гретхен". От разговора им остава с впечатление, че повечето чуруликащи двойки не се канят да свият гнезда в Помпей, а да отлетят за Капри, затова решава да постъпи така, както те няма да постъпят и „противно на всичките си очаквания и намерения" няколко дена след началото на пътуването си се озовава в Помпей, без обаче и там да намери спокойствието, което търси. Ролята, изпълнявана до този момент от новобрачните двойки, които го тормозят и дразнят сетивата му, сега се поема от мухите и той ги разглежда като олицетворение на абсолютното зло и безполезност. Двата вида мъчители се сливат в едно; двойките летящи насекоми

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В. ЙЕНСЕН

21

често му напомнят за сватбените пътешественици, които на своя език вероятно също се обръщат един към друг с „мой единствен Аугустус" и „моя сладка Гретхен". Накрая той е принуден да признае, че „незадоволеността му вероятно не е предизвикана само от заобикалящата го среда, а до известна степен е породена вътре в него". Ханолд усеща, че е в лошо настроение, защото нещо му липсва, макар да не може да си обясни какво. На следващата сутрин той се отправя през ingresso към Помпей и след като успява да се отърве от гида, се скита безцелно из града - колкото и да е странно, без да си спомни обаче, че преди време в съня си е присъствал на гибелта му. В „горещия, свещен" обеден час, който древните са смятали за часа на духовете, когато останалите посетители са избягали на сянка, а той застава пред опустелите, озарени от слънчевата светлина развалини, у него се събужда способността да се пренесе в погребаното под земята минало, макар и не с помощта на науката. „Онова, на което тя го учеше, бяха безжизнени археологически теории, изречени на мъртъв филологически език. Те с нищо не помагаха за разбиране с душа, ум и сърце, или както и да е другояче би желал да го нарече човек. Вместо това всеки, който крие в себе си желание за подобно разбиране, трябва да застане сам сред развалините на миналото, единственият жив човек в знойната обедна тишина, за да не вижда с физическите си очи и да не чува с ушите на тялото. После... мъртвите се пробуждаха и Помпей оживяваше". И така, докато с въображението си съживява миналото, той изведнъж съвсем ясно вижда как неговата Градива от барелефа излиза от една къща и плавно тръгва по вулканичните плочи към отсрещната страна на улицата, точно както я е видял в съня си онази нощ, когато полага

22

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В. ЙЕНСЕН

глава, за да заспи на стъпалата пред храма на Аполон. „Едновременно със спомена, за пръв път осъзна и още нещо - без сам в сърцето си да разбира, това беше причината да замине за Италия и да тръгне от Рим и Неапол направо към Помпей - да провери дали ще намери следи от нея (и то в буквален смисъл), защото с необикновената си походка тя несъмнено трябваше да е оставила в пепелта отпечатъка на крак, различен от всички други". Напрежението, в което досега ни държи авторът на Градива, тук за момент се превръща в неловко объркване. Не само че нашият герой е загубил равновесие, но и самите ние изпадаме в недоумение при появяването на Градива, която първо беше гипсова отливка, а после плод на фантазията. Халюцинация ли е тя на обладания от налудна идея герой, „истински" дух ли е или е реално лице от плът и кръв? Йенсен, който е нарекъл разказа си „фантазия", все още, разбира се, не е намерил случай да ни обясни дали желае да ни остави в нашия свят, признат за скучен и управляван от законите на науката, или да ни отведе в друг, фантастичен свят, където действителността е подвластна на духове и призраци. Както доказват Хамлет и Макбет, ние без колебание сме готови да го последваме на такова място. В този случай към виденията на надарения с въображение археолог трябва да се приложи друг критерий. Всъщност, като помислим колко невероятно би било реалното съществуване на жена, чиято външност точно възпроизвежда античен барелеф, предположенията ни се свеждат до следната алтернатива: халюцинация или дух в обедния час. Един детайл в описанието елиминира първата възможност. Голям гущер се е изтегнал на слънце и лежи неподвижно. При приближаващите стъпки на Градива

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

23

обаче той се размърдва и бързо се скрива сред плочите на вулканичната настилка. Следователно не става въпрос за халюцинация, а за нещо извън сетивата на нашия бленуващ герой. Би ли могла появата на една rediviva да изплаши гущер? Пред къщата на Мелеагър Градива изчезва. Не се учудваме, че Норберт Ханолд не е отхвърлил налудната си идея и вярва, че наоколо Помпей отново живее в обедния час на духовете, а Градива също се е върнала към живота и е отишла в къщата, която е обитавала преди фаталния августовски ден на 79-та година. В главата му се въртят различни уместни предположения относно личността на собственика, чието име къщата вероятно носи, и роднинската връзка на Градива с него; те показват, че сега неговата наука изцяло се е поставила на разположение на фантазията му. Когато влиза вътре, той отново открива привидението, седнало на долните стъпала между две жълти колони. „На коленете си беше разтворила нещо бяло, което той не можа да различи ясно; приличаше на папирус". Като приема за сигурно последното си предположение за произхода й, Норберт се обръща към нея на гръцки и със страх очаква да види дали в съществуването си като призрак Градива е надарена със способността да говори. Тъй като момичето мълчи, той се обръща към нея на латински, а тя се усмихва и казва: „Ако искаш да говориш с мен, говори на немски." Колко засрамени се чувстваме ние, читателите! Значи авторът на Градива се е забавлявал с нас, като си е послужил с ослепителното помпейско слънце, за да ни въведе в една малка измама, така че да бъдем по-снизходителни, когато съдим бедния човек, стоящ под палещите лъчи на истинското слънце; ние обаче вече сме

24

НАЛУДНПТЕ-ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В ЙЕНСЕН

преодолели краткото недоумение и знаем, че Градива е жива млада германка - факт, който за малко не отхвърлихме като напълно неправдоподобен. Но сега отново владеем положението и можем спокойно да изчакаме, докато научим каква връзка има между момичето и каменното й изображение и как нашият млад археолог е развил фантазиите, загатващи истинската й самоличност. Нашият герой обаче не се освобождава от заблудата си така бързо като нас, защото „макар тази вяра да му носеше радост", както твърди авторът, „все пак трябваше да се примири със значителен брой необясними неща". Освен това налудната му идея вероятно има субективни корени, за които ние нищо не знаем и които липсват у нас. Нашият герой вероятно се нуждае от радикално лечение, което да го върне към действителността. За момента обаче не му остава друго, освен да приспособи налудната си идея към прекрасното откритие, което току-що е направил, Градива, загинала при затрупването на Помпей, не би могла да бъде нищо друго освен призрак, завърнал се към живот през краткия обеден час на духовете. Но защо, след като тя му отговаря на немски, от него се изтръгва възклицанието: „Знаех, че гласът ти ще звучи точно така". Не само за нас, но и за момичето се налага един въпрос и Ханолд е принуден да признае, че никога не е чувал гласа й, но е очаквал да го чуе в съня си, когато е извикал след нея, а тя е лягала, за да заспи на стъпалата пред храма. Той я моли да повтори действието, но тя става, поглежда го странно и след няколко крачки изчезва между колоните на портика. Малко преди това една красива пеперуда кръжи за кратко около нея и според неговата интерпретация пеперудата е пратеник на Хадес, който предупреж-

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В. ЙЕНСЕН

25

дава мъртвата, че е време да се прибира, защото обедният час на духовете е изтекъл. Ханолд успява да извика след изчезващата девойка: „Ще дойдеш ли пак утре по обед?" На нас обаче, които сега се осмеляваме да правим по-трезви тълкувания, ни се струва, че младата дама намира нещо нередно в молбата на Ханолд и затова обидено го напуска, тъй като не би могла да знае за неговия сън. Дали с тънкия си усет не е почувствала еротичния характер на поканата, която за Ханолд е продиктувана само от съня му? След изчезването на Градива, Ханолд разглежда всички гости в ресторанта на хотел „Диомед", а после прави същото и в хотел Suisse; така се уверява, че в нито един от двата известни му хотела в Помпей, не е отседнало лице, което да има и най-малка прилика с Градива. Разбира се, той би отхвърлил като абсурдно предположението, че може да срещне Градива в някое от двете заведения. Виното, продукт на сгряваната от знойното слънце земя на Везувий, допринася за увеличаване на опиянението, в което прекарва деня. За следващия ден Норберт е сигурен само в едно - че трябва отново да бъде в къщата на Мелеагър по обед и изчаквайки да мине времето, влиза в Помпей по забранения път през старата стена на града. Един стрък асфодели с бели камбановидни чашки привлича вниманието му, тъй като то е цветето на подземния свят - той го откъсва и го носи със себе си. Докато чака обаче, изучаването на античността му се струва най-безцелното и скучно занимание на света, защото е завладян от интерес към друг проблем, а именно „какво е естеството на физическото проявление на същество като Градива, едновременно мъртва и жива, макар второто да важеше само за обедния час на духовете". Тревожи се също

26

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В ЙЕНСЕН

дали ще срещне очакваната дама днес, защото е възможно дълго време да не й бъде разрешено да се връща на този свят; а когато отново я вижда между колоните, възприема появяването й като плод на въображението си, при което от гърдите му се изтръгва болезнен вик: „О, само да беше жива!" Но този път той явно е прекалено критичен, защото видението притежава глас, с който пита дали за нея носи бялото цвете и въвлича отново загубилия самообладание мъж в дълъг разговор. Тук авторът осведомява нас, читателите, които вече се интересуваме от Градива като жива личност, че раздразнението и резервираността в очите й от предишния ден са отстъпили място на жив интерес и любопитство. Тя настойчиво го разпитва, иска обяснение за забележката му предишния ден, че е стоял близо до нея, като е лягала да заспи, и по този начин научава за съня, в който е загинала, заедно с родния си град, а после за барелефа и положението на стъпалото, привлякло толкова силно младия археолог. Сега вече тя изразява готовност да демонстрира походката си; тук установяваме, че замяната на сандалите с леки, пясъчножълти обувки от фина кожа е единствената разлика с оригинала от барелефа, което момичето обяснява с приспособяването си към настоящето. Тя очевидно поддържа налудната му идея, за която успява да получи пълна картина, без нито един път да му противоречи. Отклонява се от тази роля само веднъж, когато той, имайки предвид барелефа, й казва, че я е познал от пръв поглед. Тъй като на този етап от разговора тя още не знае нищо за барелефа, естествено е да изтълкува неправилно думите му; тя обаче скоро възвръща самообладание, и само за нас много от забележките й звучат двусмислено - те имат реален, свързан с настоящето смисъл, както и значение във връз-

НАЛУДНШЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

27

ка с налудната му идея, например когато изразява съжаление, че Ханолд не е успял да намери на улицата доказателства за походката на Градива. „Колко жалко, възкликва тя, може би щеше да е излишно да правите дългото пътуване дотук". Момичето научава също, че Ханолд е нарекъл барелефа „Градива" и му казва, че истинското й име & Зое. „Името чудесно ти отива, но ми звучи като горчива ирония, защото „Зое" означава „живот". „Човек трябва да се примири с неизбежното", отвръща тя, „а аз отдавна съм свикнала с мисълта, че съм мъртва." С обещанието, че утре сутринта ще бъде на същото място, девойката го напуска, но не преди да е поискала и получила стръка асфодели. „На по-облагодетелстваните от съдбата през пролетта подаряват рози, но за мен цветето на забвението от твоята ръка е подходящо." Предполага се, че жена, която е умряла толкова отдавна и се връща в живота само за броени часове, би трябвало да е изпълнена с печал. Сега ние започваме да разбираме и да се надяваме. Ако младата дама, в чийто форми се е преродила Градива, така изцяло приема налудната идея на Ханолд, тя вероятно го прави, за да го освободи от нея. Друг подход не остава; чрез противопоставяне тази възможност би пропаднала. Дори сериозното лечение на истинско заболяване от този тип не би могло да протече по различен начин, а започва в основата на налудната структура и после я изследва възможно най-задълбочено. Ако Зое е подходящото лице за това, скоро ще научим как се лекува налудна идея като тази на нашия герой. Иска ни се да разберем и как се поражда подобна идея. Би било странно, но все пак има подобни примери и аналогии,

28

НАЛУДШПЕ11ДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В. ЙЕНСЕН

ако лечението и изследването на налудната идея съвпаднат и в процеса на анализиране стигнем до обяснение на произхода й. Изпитваме подозрение, разбира се, че в нашия случай става дума за „обикновена" любовна история, но не трябва да се отнасяме презрително към любовта като лечебно средство за налудна идея. Освен това не е ли привличането на нашия герой от барелефа на Градива всъщност безусловно влюбване, макар и все още насочено, разбира се, към мъртвото минало? След изчезването на Градива пак се чува далечен звук, напомнящ веселата песен на птица, прелитаща над разрушения град. Останалият на мястото си Ханолд вдига нещо бяло, забравено от Градива - не папирус, а скицник, който съдържа рисунки с молив на различни помпейски пейзажи. Според нас обстоятелството, че тя е оставила там скицника си, е залог за връщането й, защото поддържаме схващането, че човек не забравя нищо някъде без тайна причина или скрит мотив. Останалата част от деня носи на нашия герой найразлични странни открития и наблюдения, между които той пропуска да направи връзка. В стената на портика, където изчезва Градива, днес той забелязва тесен процеп, който обаче е достатъчно широк, за да може през него да мине лице с необикновено стройна фигура. Ханолд осъзнава, че тук Зое не непременно пропада в земята - идеята толкова противоречи на здравия разум, че сега той със срам я отхвърля. Очевидно тя използва този път, за да се върне в гроба си. Норберт като че ли забелязва някаква бледа сянка, която се стопява към края на Улицата на гробниците пред така наречената вила на Диомед. Замаян, както предния ден, и погълнат от същите проблеми, той скита из Помпей и се чуди каква ли е физическата структура на Зое-Градива и дали

НАЛУДНЦТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В. ЙЕНСЕН

29

би почувствал нещо, ако докосне ръката й. Някакъв особен импулс го подтиква да проведе този експеримент, но и също толкова силна боязливост го възпира дори да си го представи. На един нажежен от слънцето хълм той среща възрастен мъж - ако се съди по екипировката му, той е зоолог или ботаник, който търси нещо. Човекът се обръща към него и казва: „И вие ли се интересувате от Faraglionensis? He бих предположил, но на мен ми се струва доста вероятно, че той обитава не само Faraglioni на Капри, но ако човек е малко по-упорит, може да го открие и тук, на континента. Методът, разработен от моя колега Аймер, е наистина добър. Неведнъж съм го използвал с голям успех. Моля, не мърдайте." Човекът млъква и застава с примчица от дълъг стрък трева пред една цепнатина в скалата, откъдето се подава лъскава синя гущерска главичка. Ханолд напуска ловеца на гущери, разсъждавайки, че е трудно да се повярва какви странни и налудничави проекти карат хората да предприемат дългото пътуване до Помпей - критично наблюдение, в което, разбира се, не включва себе си и собственото си намерение да търси отпечатък от крака на Градива в пепелта на Помпей. Лицето на господина обаче му се струва познато, сякаш бегло го е зърнал в един от двата хотела, а и човекът се обръща към него като към познат. По-нататък в разходката си Ханолд стига по една странична уличка до къща, която по-рано не е виждал. Тя се оказва Albergo del Sole. Съдържателят, който в момента няма работа, използва случая силно да му препоръча своя хотел и изложените в него съкровища от разкопките. Той твърди, че е присъствал на ичравянето близо до форума на двама млади влюбени, които, раз-

30

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В. ЙЕНСЕН

бирайки неизбежната си гибел, се били вкопчили един в друг в здрава прегръдка и така дочакали смъртта. Ханолд вече неведнъж е чувал тази история и без коментар я е отхвърлял като фантастична измислица на човек, надарен с особено богато въображение, но днес думите на съдържателя му вдъхват доверие и то нараства, когато последният му показва покрита със зелена патина метална брошка и твърди, че е изровена от пепелта заедно с останките на момичето. Без повече да се колебае, Ханолд купува брошката и когато на излизане от хотела забелязва стрък разцъфтели асфодели да му кима от един отворен прозорец, развълнувано възприема присъствието на погребалното цвете като доказателство за автентичността на новата си придобивка. С брошката обаче го обладава нова налудна идея или по-точно старата се доразвива - очевидно недобро предзнаменование за започналата терапия. Двамата млади влюбени, вкопчени в прегръдка, са намерени при разкопките недалече от форум, а в съня си той е видял как Градива ляга, за да заспи точно на това място пред храма на Аполон. Възможно ли е в действителност тя да е отишла малко по-нататък от форума, за да се срещне с някого, с когото после е споделила смъртта? Измъчващото го чувство, което за нас може би не е трудно да определим като ревност, произтича от това предположение. Той се успокоява с мисълта за несигурността на подобно заключение и възвръща разума си дотолкова, че да отиде на вечеря в хотел „Диомед". Вниманието му е привлечено от двама новодошли гости и поради известна прилика помежду им, решава, че са брат и сестра, макар косите им да са с различен цвят. Те са първите двама души през цялото пътуване, за които му се струва, че може би са приятни хора. Червената со-

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

31

рентинска роза, която младата жена носи на ревера си, му напомня нещо, но той не се сеща какво. Накрая Ханолд се прибира да спи и сънува - странни безсмислици, но все пак очевидна смесица от преживяното през деня. „Някъде на слънце седеше Градива и правеше примка от стръкче трева, за да улови един гущер. Моля те не мърдай - моята колежка е права. Методът е наистина добър и тя го използва с голям успех!" Той се съпротивлява срещу този сън, докато все още спи, преценявайки го, разбира се, като абсолютно безумие и успява да се отърве от него с помощта на невидима птица, която издава кратък, весел писък и отнася гущера в човката си. Въпреки появата на тези призраци, той се събужда no-скоро освежен и отпочинал. Един розов храст със цветове като онзи, който вчера е забелязал на младата дама, му напомня нечий думи през нощта, че през пролетта се подаряват рози. Той несъзнателно откъсва дветри рози и това действие сигурно предизвиква някаква асоциация, защото има освобождаващо въздействие върху съзнанието му. Отърсен от мизантропията, Ханолд поема обичайния си път към Помпей, въоръжен~е розите, брошката и скицника и обладан от различни свързани с Градива проблеми. Старата налудна идея се е пропукала; той вече се съмнява дали все пак на нея не й е позволено да бъде в Помпей и по друго време, а не само по обед. Сега обаче ударението се е прехвърлило върху най-новата добавка към налудната му идея, ревността, която го измъчва под най-различни форми. Той едва ли не желае видението да е достъпно само за неговите очи и да е невидимо за другите - по този начин тя би била единствено негово притежание. Докато се скита, очаквайки обедния час, Норберт има неочаквана сре-

32

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА. ОТ В ЙЕНСЕН

ща. В Casa del Fauno попада на двама души, които очевидно вярват, че никой не ги вижда в нишата, където се прегръщат и докосват устни. Ханолд изумено разпознава приятната двойка от предишната вечер. Само че за брат и сестра сегашната поза - прегръдката и целувката - като че ли траят прекалено дълго. Значи и те в края на краищата са любовна двойка, вероятно младоженци на сватбено пътешествие, и следователно още едни Аугустус и Гретхен. Затова смирено, сякаш да не смути някакво ритуално тайнство, той се оттегля незабелязан. У него се възстановява чувството на уважение към това тайнство, от което дълго е бил лишен. Когато стига до къщата на Мелеагър го обзема такъв ужас да не би Градива да е там в компанията на друг мъж, че не му идва наум друг поздрав освен въпросът: „ Сама ли си?" Тя с труд успява да го накара да си спомни, че е откъснал розите за нея. Той й признава последната си налудна идея, според която Градива е момичето, намерено при форума в прегръдките на любимия си и на нея принадлежи зелената брошка. Не без ирония тя го пита дали случайно не е намерил предмета в Слънце, защото хотелът, наричан тук „Соле", предлага много неща от този род. Като лекарство за световъртежа, от който той се оплаква, тя го кани да сподели обеда й и му подава половината от увития в тънка хартия бял хляб, а другата половина изяжда сама с видим апетит. Докато яде, безупречните й зъби проблясват между устните, а като дъвче кората се чува лек, хрупкащ звук. Той не знае как да отговори на забележката й: „Струва ми се, че сме делили така хляба си преди две хиляди години." Но проясняването на съзнанието му от закуската и всички доказателства за настоящето, които тя му дава, не закъсняват с въздействието си. Здравият

НАаУДНИТЕВДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

33

разум се събужда в него и го кара да се усъмни в цялата налудна идея, че Градива е само дух в обедния час. От друга страна обаче възниква току-що изреченото от самата нея възражение, че още преди две хиляди години те вече са делили хляба си. Като средство за разрешаване на конфликта му хрумва един експеримент, който той хитро и с възвърнат кураж изпълнява. Лявата й ръка с тънки пръсти лежи спокойно на коленете й и една от онези мухи, от чието нахалство и безполезност Ханолд така се възмущава, сега каца на нея. Изведнъж ръката на Ханолд се вдига и съвсем не нежно се стоварва върху ръката на Градива. Този смел експеримент му донася двоен успех: първо, радостната сигурност, че определено е докоснал истинска, жива и топла човешка ръка; но после и укора, който го кара да скочи ужасен от стъпалото, където седи. Защото, след като се съвзема от описването си, Градива възкликва: „Ти очевидно си луд, Норберт Ханолд!" Известно е, че най-доброто средство да се разбуди спящ човек или сомнамбул, е да се изрече името му. За съжаление не ни се дава възможност да видим какви са резултатите за Норберт Ханолд от това, че Градива извиква името му, което той не е казал на никого в Помпей. Защото в този критичен момент се появяват приятните влюбени от Casa del Fauno и младата дама извиква с приятна изненада: „Зое! И ти ли си тук? И също на сватбено пътешествие? Нито дума не си ми писала!" При това ново доказателство за живата реалност на Градива, Ханолд побягва. Зое-Градива също не е приятно изненадана от неочакваното посещение, което изглежда я обезпокоява точно когато изпълнява важна задача. Но тя скоро възвръща самообладанието си и с лекота отговаря на въпроса, З фантазии и сънища

1

IIAIIVJIIIIHI IIJll'H IK'МПИЦАТА II I 1'ЛДИВА ОТ В. ЙЕНСЕН

ш. iii-доминайки приятелката си - и най-вече нас - за ситуацията, като по този начин успява да се освободи от младата двойка. Поднася поздравленията си, но обяснява, че самата тя не е на сватбено пътешествие. „Младият човек, който току-що си тръгна, също се измъчва от странна заблуда. Той вярва, струва ми се, че в главата му е влязла муха. Е, може би всеки има някаква муха в главата. Аз по задължение разбирам малко от ентомология, поради което мога да бъда донякъде полезна в такива случаи. Ние с баща ми сме отседнали в Sole. Hero също го споходи внезапно умопомрачение, както и хубавата идея да ме вземе със себе си при условие, че сама ще си осигурявам развлеченията и няма да имам никакви претенции към него. Казах си - какво пък, сигурно и сама ще изровя нещо интересно тук. Разбира се, не очаквах да направя такава находка - имам предвид щастливата случайност да срещна теб, Гиза". Сега Зое се чувства длъжна да си тръгне веднага, за да прави компания на баща си в хотел Sole. И така, след като ни се е представила като дъщерята на зоолога и ловеца на гущери и е признала в различни двусмислени забележки лечителските си и други тайни намерения, тя си отива, Но посоката, в която тръгва, не е към хотел „Слънце", където я чака баща й. На нея също й се струва, че в околностите на вилата на Диомед се мярка някаква търсеща гроба й призрачна фигура и после изчезва под надгробните паметници. Ето защо, като всеки път изправя стъпалото си почти перпендикулярно, тя се насочва към Улицата на гробниците. Именно там, засрамен и объркан, е избягал Ханолд, и сега неспирно обикаля из портика на вътрешния двор и напряга мисълта си, за да реши останалите проблеми. Едно обаче е неоспоримо за него: проявил е абсолютна глупост и

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В. ЙЕНСЕН

35

безумие, като е повярвал, че общува с млада помпейка, оживяла физически в една или друга степен. Това ясно прозрение за собствената му лудост е безспорно съществен напредък по пътя към здравия разум. От друга страна, живото момиче, с което и други хора общуват като със същество, притежаващо същата материална реалност като тяхната, е Градива и тя знае името му. За разрешаването на тази загадка неговият току-що пробудил се разум не е достатъчно силен. Чувствата му също не са се успокоили достатъчно, за да се справи с такава трудна задача, защото като че ли най-много му се иска да е бил затрупан преди две хиляди години във вилата на Диомед, за да е сигурен, че няма да срещне пак ЗоеГрадива. В същото време страстен копнеж да я види отново се бори у него с остатъците от упоритото желание да избяга. Ханолд завива зад ъгъла на колонадата и изведнъж уплашено отскача назад. На полуразрушената стена седи момиче, което е намерило смъртта си тук във вилата на Диомед. Но и този последен опит да потърси убежище в царството на лудостта скоро е преодолян. Не, това е Градива, която е дошла да му даде последната доза от своето лекарство. Тя правилно разгадава инстинктивното му отстъпване назад като опит да се махне от това място и му посочва, че не може да избяга, защото навън вали пороен дъжд. Момичето го подлага на безжалостен разпит, започвайки с въпроса какви са били намеренията му спрямо мухата на ръката й. Той се страхува да й заговори на „ти", но притежава друг вид смелост, за да зададе решителния въпрос. „Бях... както някой каза., сякаш се побъркал и моля за извинение, че аз... ръката ми... не разбирам как можах да постъпя толкова глупаво, но не разбирам и откъ-

36

НА1УДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В ЙЕНСЕН

де притежателката на ръката знае името ми, за да ме укори за моето... безразсъдство". „Значи способността ти да разбираш не е напреднала дотам, Норберт Ханолд. Не се учудвам естествено, защото отдавна си ме принудил да свикна с това. За да изпитам още веднъж същото, нямаше нужда да идвам до Помпей, ти можеше да ми го докажеш на неколкостотин километра по-близо". Неколкостотин километра по-близо! „В къщата на ъгъла по диагонал от твоята. На прозореца има клетка с канарче", разкрива тя тайната на все още озадачения Ханолд. Последната дума предизвиква в слушателя далечен спомен. Това сигурно е същата птичка, чиято песен е подсказала на младия мъж да предприеме пътуването до Италия. „В тази къща живее баща ми Рихард Бертганг, професор по зоология". Значи като негова съседка, тя го познава и знае името му. Заплашва ни разочарование от една толкова повърхностна развръзка, недостойна за очакванията ни. Норберт Ханолд все още не дава признаци за възстановено самостоятелно мислене, защото повтаря: „Тогава вие... госпожица Бертганг ли сте? Но тя изглеждаше съвсем различно..." Отговорът на госпожица Бертганг показва, че между тях е имало и други взаимоотношения освен съседските. Тя знае как да наложи интимното обръщение „ти", което той, разбира се, е използвал при срещата с призрака в обедния час, но отказва на живото момиче. „Ако намираш, че е по-подходящо да си говорим на „вие", аз, разбира се, също бих могла да използвам тази форма, но ми се стори по-естествено да се обръщам към

НА ЕДНИТЕ адрИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВАОТВ ЙЕНСЕН

37

теб на „ти". Не знам дали съм изглеждала различно навремето, когато всеки ден тичахме и играехме заедно, а понякога за разнообразие се удряхме и биехме. Но ако през последните години ме бяхте удостоили само с един поглед, сигурно щяхте да забележите, че отдавна изглеждам така." Следователно между двамата в детството им е съществувало приятелство, може би любов, което обяснява обръщението „ти". Тази развръзка не ни ли се струва също така плитка, както и първото ни предположение? Но тогава ни идва на ум, че връзката от детството по неочакван начин обяснява толкова много подробности от случилото се между тях в настоящото им общуване което доста задълбочава нещата. Не става ли вероятно, че ударът по ръката на Зое-Градива, който Норберт Ханолд така чудесно мотивира с необходимостта да реши по експериментален начин въпроса с физическото съществуване на привидението, от друга гледна точка е подозрително сходен с възродилия се импулс за „удряне и биене", за чиято сила в детството им свидетелстват думите на Зое-Градива? А когато Градива пита археолога дали не му се струва, че вече са делили обеда си някога, преди две хиляди години, не добива ли изведнъж този непонятен въпрос смисъл, ако заменим историческото минало с личното - с детството, спомените от което са ясно запазени от момичето, но изглеждат забравени от младия мъж? Не проблясва ли у нас идеята, че фантазиите на младия човек за неговата Градива може би са ехо от тези забравени детски спомени? В такъв случай те не биха били произволен продукт на въображението му, а обусловени, без той да съзнава, от съществуващия материал от детски впечатления, забравени вече, но все пак активни в съзнанието му. Би

38

НА ЧУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В ЙЕНСЕН

трябвало да сме в състояние да посочим с подробности произхода на тези фантазии, макар и само като предположение. Например, щом Градива трябва непременно да е от гръцки произход, дъщеря на уважаван гражданин, може би жрец на Церера, това би могло да се разглежда като последеиствие на вече известни за него неща - че тя носи гръцкото име Зое и принадлежи към семейството на професор по зоология. Ако обаче тези фантазии на Ханолд са трансформирани спомени, в разкритията на Зое Бертганг можем да очакваме указание за източниците на тези фантазии. Да чуем какво казва; тя вече описа близкото им приятелство от детството; скоро ще научим какво е било по-нататъшното развитие на тази детска връзка за всеки от тях двамата. „По онова време, до възрастта, когато кой знае защо е прието да ни наричат „риби" \ аз наистина странно се бях привързала към теб и си мислех, че никога няма да имам по-близък приятел на този свят. Нямам майка, сестри и братя. За баща ми всеки спиртосан червей беше далеч по-интересен от мен, а хората (към тях аз причислявам и момичетата) несъмнено се нуждаят от нещо, с което да запълват мислите си и прочее. Ти беше това нещо в онези дни. Но когато те облада археологията, открих, че ти - извинявай, че използвам интимната форма, но твоята нова официалност ми се струва смешна, пък и не е подходяща за онова, което искам да изразя оказа се, че ти си станал непоносима личност и вече нямаше - поне за мен - нито очи, нито език, нито спомен в главата - там аз пазя моите спомени от детското ни приятелство. Вероятно наистина съм се променила на вид, защото когато случайно те срещнех някъде 1 Backfisch - буквално „риба за пържене" или „пържена риба" - често употребяван израз за момичета в пубертета

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В ЙЕНСЕН

39

на гости - последният път беше миналата зима - ти нито веднъж не ме погледна и не ми каза нито една дума. В това, разбира се, не се отличавах от останалите, тъй като ти и към тях се отнасяше по същия начин. За теб аз бях празно пространство, а ти, с русите си коси, които някога толкова често бях разрошвала, беше скучен, сух и необщителен като препариран петел и още надут като археоптерикс. Мисля, че така се казваше онази изкопаема допотопна чудовищна птица. Но че в главата ти се е криело такова пищно въображение, за да ме сметнеш тук, в Помпей, за съживена археологическа находка, това не съм допускала. И когато застана пред мен, в началото ми струваше известни усилия, докато разбера каква невероятна фантазия е сътворило въображението ти. После взе да става забавно и колкото и да е безумно, не ми беше съвсем неприятно. Защото, както ти казах, не съм го очаквала от теб." Така тя достатъчно ясно ни описва какво се е случило с детското приятелство при всеки от двамата. За нея то е прераснало в силна влюбеност, защото всяко момиче се нуждае от нещо или някого, на когото да отдаде сърцето си. Госпожица Зое, олицетворение на здравия разум и ясната мисъл, освен това ни показва и душевния си живот. Ако общото правило е, че всяко нормално момиче насочва обичта към баща си, Зое е особено готова за това, тъй като няма други роднини освен него; но този баща изобщо не се интересува от нея; той е изцяло погълнат от своята наука. Затова тя търси наоколо друго лице и с особена пламенност се привързва към приятеля си от детските игри. Когато и той престава да я забелязва, това не разрушава любовта й, а no-скоро я засилва, защото той е станал като баща й, като него е погълнат от науката си и науката го отделя от живота и

40

НА1УДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В ЙЕНСЕН

от Зое. Така че на нея й е предопределено да бъде вярна в изневярата, да намери отново баща си в любимия си, да се отдаде и на двамата със същото чувство, или, бихме могли да кажем, да ги идентифицира в емоциите си. Откъде намираме основание за този малък психологически анализ, който лесно би могъл да изглежда абсолютизиран? Авторът на този романс ни го дава с един-единствен, но изключително характерен детайл. Когато Зое тъжно ни рисува трансформацията на приятеля си от детските игри, тя го обижда, сравнявайки го с археоптерикс, птицата-чудовище от археологията на зоологията. Така тя намира общ конкретен израз, за да идентифицира двамата мъже. Негодуванието й окачествява любимия и бащата с една и съща дума. Археоптериксът е, така да се каже, компромисно, или междинно понятие, при което налудността на любимия съвпада в съзнанието й с аналогичната налудност на бащата. При младия човек нещата се развиват по друг начин. Изучаването на античността го завладява и му оставя интереса единствено към жени от бронз и камък. Детското приятелство умира, вместо да се превърне в любов, а спомените от него са толкова напълно забравени, че той не разпознава своята някогашна приятелка и когато я среща в обществото не й обръща никакво внимание. Разбира се, като преценим последвалите събития, можем да се съмняваме дали „забравени" е правилният психологически термин за съдбата на тези спомени у младия археолог. Има един вид забравяне, който се отличава с трудното събуждане на спомена, дори и чрез силни обективни дразнители, като че ли срещу възпроизвеждането му действа обективна вътрешна съпротива. Такова забравяне в психотерапията се обозначава с

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

41

термина „изтласкване". Случаят, който Йенсен ни представя, е пример за изтласкване. Ние общо взето не знаем дали в психическия живот забравянето на дадено впечатление е свързано с разрушаване на следите от спомена. За изтласкването обаче можем да заявим със сигурност, че не съвпада с изличаването, с изтриването на спомена. Изтласканият материал по принцип не може самостоятелно да си пробие път като спомен, но все пак остава жив и активен. Един ден, под външно влияние, той предизвиква поредица от психични явления, които бихме могли да разглеждаме като трансформирани продукти или производни на забравени спомени. Ако не ги разглеждаме по този начин, те остават неразбираеми. Във фантазиите за Градива на Норберт Ханолд като че ли вече разпознахме производни на изтласканите спомени от приятелството му със Зое Бертганг в детството. Подобен рецидив на изтласкания материал можем да очакваме с определена закономерност, ако еротичните изживявания на лицето са свързани с изтласкани мисли и ако в изтласкването е участвал еротичният му живот. Следователно има истина в старата латинска сентенция, която може би първоначално се е отнасяла до изключване чрез външна намеса, а не чрез вътрешен конфликт: Natura furca expellas, semper redibit (Природата и с вила да я гониш, пак ще се върне). Сентенцията не казва всичко, а само обявява факта, че изтласканият материал се връща, но изобщо не описва особено странния начин на това връщане, което сякаш става чрез коварно предателство. Именно предметът, избран като средство за изтласкването - като „вилата" от сентенцията - става носител на възвръщащия се спомен. В и отвъд правомощията на изтласкването, изтласканият материал енергично предявява правата си. Известният

42

НАПУДНИТЕИДЕИНСЪНИЩАТАВГРАДИВАОТВ ЙЕНСЕН

офорт на фелисиен Ропс1 илюстрира този обикновено пренебрегван и заслужаващ внимание факт много поизразително от множество обяснения, при това той го постига чрез типичния случай на изтласкване при светците и каещите се грешници. Аскетичен монах е потърсил убежище, най-вероятно от светските изкушения, близо до образа на разпънатия Спасител. Тогава кръстът призрачно потъва и на негово място - там, където е било разпятието - сияйно се извисява образът на пищна гола жена. Други художници с по-слабо психологическо прозрение при подобно представяне на изкушението, изобразяват греха като смел и тържествуващ, поставяйки го близо до разпънатия Спасител. Само Ропс му позволява да заеме мястото на Спасителя на кръста. Той сякаш съзнава, че при завръщането си изтласканият елемент изхожда от позицията на самото изтласкване. Заслужава си да разгледаме някои клинични случаи, за да се убедим колко чувствителен става психическият живот на пациента в състояние на изтласкване, когато се появи изтласканият материал. Съвсем леки и неуловими прилики са достатъчни, за да го активират на фона и със съдействието на изтласканото. Веднъж имах възможност да лекувам млад мъж, още почти момче, който при първата неприятна среща със сексуалните процеси бе избягал от всички пораждащи се в него желания, прилагайки различни средства за изтласкването им. Започнал да учи още щьуеърдно, преувеличавал детската привързаност^съм майка си и изобщо се държал като дете. Тук няма да описвам подробно как изтласканата му сексуалност си проби път, особено в отношенията с майка му, но бих искал да се спра на не така разп1 Белгийски художник (1833-98), известен с фантастични и еротични картини

НА ЧУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

43

ространения и по-особен случай на разрушаване на една друга негова крепост поради причина, която едва ли може да бъде сметната за достатъчна. Математиката се радва на най-добра репутация като средство за отвличане от сексуалните въпроси. Жан Жак Русо веднъж получил следния съвет от една дама, която била недоволна от него: „Lascia le dorme е studia le matematiche" („Оставете жените на мира и учете математика"). Ето защо нашият беглец особено ревностно се заел с математиката и геометрията в училище, докато един ден умствените способности му изневерили при някакви безобидни задачи. Успяхме да възпроизведем две от тях дословно: „Две тела се сблъскват. Едното се движи със скорост ..." и „Впишете конус в цилиндър с диаметър m ..." Поради аналогиите с половия акт, които никой друг не би забелязал, младежът почувствал, че математиката също му изневерява, затова избягал и от нея. Ако Норберт Ханолд беше жив човек, който използва археологията, за да изхвърли от живота си любовта и спомените за детското приятелство, тогава би било закономерно и правилно един античен барелеф да събуди у него забравения спомен от момичето, което е обичал в детството си. Би било заслужена съдба да се влюби в каменния образ на Градива, зад който по силата на неосъзнатата прилика започва въздействието на живата и пренебрегната Зое. Самата госпожица Зое изглежда споделя нашето схващане за налудната идея на младия археолог, защото задоволството, което изразява в края на своята „спонтанна, подробна и образователна лекция", може да бъде мотивирано единствено от неговата готовност от самото начало да прехвърли интереса си от Градива към Зое. Именно това не е очаквала от него и именно това раз-

44

НАЧЧДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

познава, въпреки че е прикрито от налудното му поведение. Психологическият подход, който прилага, има оздравителен ефект: той се чувства освободен, защото налудната му идея се замества от нещо, на което е била само изкривено и непълноценно копие. Той веднага си я спомня и познава в нея своята добра, весела и разумна приятелка, която не се е променила съществено. Нещо друго обаче му се струва много странно: „Като си помислиш, че човек трябва първо да умре, за да оживее отново", казва момичето. „Но за археолог това, предполагам, е необходимо". Очевидно тя още не му е простила за отклонението, което е направил от детското им приятелство, минавайки през изучаването на античността, за да стигне до създаващата се нова връзка. „Не, имах предвид името ти... Защото Бертганг има същия смисъл като Градива и означава „човек, който ходи прекрасно". Това дори и нас ни сварва неподготвени. Нашият герой започва да преодолява унижението си и да играе активна роля. Той очевидно е напълно излекуван от налудната идея, издигнал се е над нея и го доказва, като самостоятелно разкъсва и последните нишки от мрежата на фантазията. Пациентите реагират по същия начин, когато се разбие властта на налудната идея чрез разкриване на изтласканото, което е стояло зад нея. Щом разберат това, те сами внезапно проявяват проникновение и предлагат отговор за последните и най-показателни загадки на странното си поведение. Ние, разбира се, вече допуснахме, че гръцкият произход на митичната Градива е неясна последица от гръцкото име Зое, но още не сме се осмелили да тълкуваме самото име Градива. Предполагаме, че то е волно творение на въобра-

НА ЧУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

45

жението на Норберт Ханолд - и изведнъж! Оказва се, че това име произлиза и всъщност е превод на фамилията на считаната за забравена любима от детството. Обяснението и разрешаването на налудната идея вече са завършени. По-нататък авторът ни предлага щастлив край на историята. С оглед на бъдещето, за нас може да бъде единствено приятно, ако възстановяването на човека, който преди това изпълняваше тъжната роля на нуждаещ се от лечение болен, напредва и ако той успее да събуди у момичето някои от емоциите, вече изпитани от самия него. И наистина, той предизвиква ревността й със споменаването на приятната млада дама, обезпокоила уединението им в къщата на Мелеагър и признанието, че това е първото момиче, което му е направило силно впечатление. Тук Зое се кани да си тръгне след хладно довиждане и забележката, че сега всички, и не на последно място самата тя, са се вразумили и той може да потърси Гиза Хартлебен, или както е новото й име по мъж, и да й бъде от полза с научните си познания по време на престоя й в Помпей. Когато казва, че е време да се връща в Albergo del Sole, където баща й вече я чака за обед и прибавя, че може би някой ден ще се срещнат отново на някое гости в Германия или на луната, Норберт пак се възползва от досадната муха като средство за завладяване първо на бузата, а после на устните й и преминава в нападение, което е задължение на мъжа в любовната игра. Само веднъж още щастието им за миг се помрачава, когато Зое му напомня, че сега вече наистина трябва да се върне при баща си, който иначе ще умре от глад в „Sole". „Баща ти... той какво ще... ?" Но умното момиче бързо разсейва тревогите му. „Най-вероятно няма да направи нищо. Аз не съм не-

46

НАЛУДНИТЕИДЕИИСЬНИЩЛТАВГРАДИВАОТВ ЙЕНСЕН

заменим екземпляр от зоологическата му колекция. Ако бях, сърцето ми може би нямаше да се привърже така глупаво към теб". Все пак, в случай че бащата по изключение прояви желание да вземе становище по въпроса, различно от нейното, за това има сигурно средство. Необходимо е единствено Ханолд да отиде до Капри, да хване там една lacerta faraglionensis (за метода на ловене може да се упражнява на малкия й пръст), после да пусне животното на свобода, отново да го улови пред очите на зоолога и да го постави пред дилемата: или намерен на континента faraglionensis, или дъщеря му предложение, в което без затруднение откриваме присмех и горчивина - един вид предупреждение към годеника да не следва прекалено точно модела, по който го е избрала любимата му. Норберт Ханолд ни успокоява по този въпрос, като проявява най-различни, на вид дребни признаци за голямата трансформация, която настъпва в него. Съобщава ни за намерението си да предприеме сватбено пътешествие със Зое до Италия и Помпей, сякаш никога не се е възмущавал от новобрачните пътешественици Аугустус и Гретхен. Негодуванието му от тези щастливи двойки, които ненужно се отдалечават над сто мили от германските си домове, напълно е изчезнало. Несъмнено авторът с право ни представя това отслабване на паметта като най-добрия признак за душевна промяна. Относно избора на Помпей за сватбено пътешествие, който обявява „нейният приятел от детинство, в известен смисъл също изровен от пепелта", Зое отговаря, че все още не се чувства достатъчно жива, за да вземе такова географско решение. Красивата действителност побеждава налудната идея, на която все пак й се полага една последна почест, преди

НАЛУДНИТЕИДЕИИСЬНИЩАТАВГРАДИВАОТВ ЙЕНСЕН

47

двамата да напуснат Помпей. Когато стигат до Херкулесовата порта, където в началото на Strada Consolare древните стъпала пресичат улицата, Норберт Ханолд спира и моли момичето да мине пред него. Тя го разбира и „под замечтания му поглед, леко повдигайки роклята си с лявата ръка, Градива rediviva Зое Бертганг тръгна със спокойната си, плавна походка по сгрените от слънцето плочи към другата страна на улицата". С триумфа на еротизма се отдава заслуженото на онова, което е било красиво и ценно в налудната идея. С последната метафора за „приятеля от детинство, изровен от пепелта", авторът на новелата слага в ръцете ни ключа към символизма, използван в налудната идея на героя за замаскиране на изтласкания спомен. Едва ли би могло да има по-добра аналогия за изтласкването от съдбата на Помпей, погребан под лавата и възроден с помощта на лопатите. Ето защо въображението на младия археолог е трябвало да пренесе в Помпей прототипа на барелефа, който му напомня за забравената любима от детството. С тънкия си усет Йенсен долавя и напълно основателно подчертава същественото сходство между единично психическо явление в индивида и отделно събитие в историята на човечеството. II Намерението ни всъщност беше да изследваме чрез определени аналитични методи две-три съновидения, срещащи се в новелата Градива. Как обаче стана така, че се увлякохме и анализирахме целия разказ, като изследвахме психичните процеси на двамата главни герои? Мисля, че това не беше излишна работа, а необходима подготовка. Дори когато желаем да разберем действи-

48

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

телните сънища на истинска личност, трябва да проявим силен интерес към характера и съдбата на това лице, не само към преживяванията малко преди съня, но и към тези от далечното му минало. Всъщност мисля, че още не сме готови да се заемем със същинската си задача, а трябва да продължим малко работата по литературното произведение и да извършим допълнителна подготовка. Читателите сигурно са забелязали с известно учудване, че дотук разглеждаме Норберт Ханолд и Зое Бертганг с всичките им психични прояви и действия така, сякаш те са действителни личности, а не художествени образи, и сякаш съзнанието на автора е напълно прозрачно, а не капризен и мъгляв медиум. Нашият метод вероятно изглежда още по-учудващ, тъй като самият автор недвусмислено се отказва да описва действителността и нарича разказа си фантазия. Ние обаче откриваме такова правдиво пресъздаване на действителността във всичките му описания, че не бихме имали никакви възражения, ако вместо фантазия, Градива се наричаше психиатрично изследване. Само в два случая Вилхелм Йенсен използва творческа свобода, за да създаде хипотези, които не се коренят в каузалността на реалния живот. При първия младият археолог открива истински античен барелеф, който не само по особеното положение на стъпалото при ходене, но и по всички подробности, черти и осанка възпроизвежда лице от много по-късен период, за да може да разглежда физическото проявление на това лице като оживяла статуя. При втория героят среща живото момиче не другаде, а в Помпей, където фантазията му е пренесла мъртвата Градива, докато той с пътуването си се е отдалечил от живата, която е забелязал на ули-

НАЛУДНИТЕИДЕИИСЬНИЩАТАВГРДДИВАОТВ ЙЕНСЕН

49

цата в родния си град. Вторият случай обаче не е драстично отклонение от възможното в ежедневието. Той просто използва случайността, която несъмнено играе роля в живота на толкова много хора, а освен това го осмисля, защото тази случайност отразява често срещаната съдба чрез бягството си да попаднеш точно на онова, от което бягаш. Много по-фантастична и изцяло продукт на авторско хрумване е първата хипотеза, на която се основават всички по-нататъшни събития, а именно приликата на отливката в най-малки подробности с живото момиче. Тук известна умереност би могла да ограничи съвпадението само с една черта - положението на стъпалото при ходене. Тогава човек би се изкушил да даде свобода на въображението си, за да открие връзката с действителността. Името Бертганг би могло да подскаже, че жените в това семейство, дори и в древността, са се отличавали с необикновено красива походка и германските Бертганг са наследствено свързани с тези гърци1, а някоя жена от този род е вдъхновила античния скулптор да запечата в барелеф особеността на ходенето й. Тъй като индивидуалните различия в човешката физика не са независими едно от друго и тъй като античните типове, които разглеждаме в музеите, често се срещат и сред нас, не би било напълно невъзможно някоя съвременна Бертганг да повтори формите на древната си прародителка, дори и във всички други подробности на тялото си. Все пак вместо да правим предположения, би било по-разумно да попитаме автора на новелата за източниците на творбата му. Това би било добра възможност отново да превърнем част от привидната слу1 Срв последния параграф от допълнението на Фройд към второто издание.

4 фантазии и сънища

11

П ИУДШТМ1 ИДИ1 11('1.11111Ц/\['Л II ГРАДИВА ОТ В. ЙЕНСЕН

ч.ншост в закономерност. Но тъй като нямаме достъп до психичния живот на автора, признаваме неограниченото му право да изгради напълно правдоподобна история върху една невероятна хипотеза - право, от което Шекспир, например, се възползва в Крал Лир. Извън това обаче, нека повторим, че Вилхелм Йенсен ни предлага напълно точно психиатрично изследване, чрез което бихме могли да измерим познанията си за психичния живот - една история на заболяване и лечение, сякаш предназначена да наложи някои фундаментални теории в медицинската психология. Наистина необикновено е, че е предприел такова нещо! А какво ще стане, ако в отговор той отрече, че е имал подобно намерение? Толкова лесно е да се правят сравнения и да се градят хипотези. Но дали тъкмо ние не вплитаме в този красив поетичен разказ скрити значения, които са били далеч от замисъла му? Възможно е и по-късно ще се върнем към това. До този момент обаче се опитахме да се въздържаме от подобно тенденциозно тълкуване, като почти винаги предавахме съдържанието на разказа с думите на писателя. По такъв начин използвахме самия автор да ни дава както текста, така и коментара. Всеки, който сравни нашия текст с този на Градиво., ще трябва да признае това. Вероятно повечето хора ще ни обвинят, че правим лоша услуга на автора, представяйки произведението му като психиатрично изследване. Твърди се, че писателят трябва да избягва всякакви връзки с психиатрията и да остави душевните заболявания на лекарите. В действителност обаче никой истински творец не се съобразява с това предписание. Пресъздаването на човешкия психичен живот е всъщност негов приоритет; той винаги е предвестник на науката и научната психология. Грани-

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В. ЙЕНСЕН

51

цата между нормалното и болезненото психическо състояние е в известен смисъл фиксирана, но в друг смисъл е толкова неуловима, че всеки от нас сигурно ежедневно много пъти я прекрачва. От друга страна психиатрията би сгрешила, ако категорично се ограничи с изучаването само на онези тежки и печални заболявания, произтичащи от сериозни нарушения в крехкия психически апарат. Тя трябва да проявява не по-малък интерес към леките и поправими отклонения от нормалното, причините за които все още не можем да проследим по-далеч от нарушенията във взаимодействието на психичните сили. Всъщност единствено с тяхна помощ психиатрията е в състояние да разбере както душевното здраве, така и проявите на сериозно заболяване. Ето защо нито писателят може да пренебрегне психиатъра, нито психиатърът може да пренебрегне писателя, а поетичната интерпретация на тема от психиатрията може да се окаже точна, без да изгуби от красотата си. Такъв случай е настоящото художествено пресъздаване на историята на едно заболяване и лечението му. След като приключим с историята и сме задоволили любопитството си, ще можем да я разгледаме по-добре. Сега ще я възпроизведем с техническите термини на нашата наука, при което няма да ни се налага да повтаряме вече разказаното. Авторът на новелата доста често нарича състоянието на Норберт Ханолд „налудност" и ние нямаме причини да отхвърлим това определение. Ще посочим две отличителни характеристики на „налудната идея", с което естествено няма да изчерпим определението й, но ще я разграничим ясно от други смущения. Първо, тя принадлежи към групата на заболяванията, които не засягат директно физическото състояние, а се изразя-

52

НА^ДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

ват чрез психически симптоми. И второ, за нея е характерно обстоятелството, че „фантазиите" поемат управлението, тоест лицето вярва в тях и те се отразяват на действията му. Ако си припомним пътуването на героя до Помпей, за да открие в пепелта необикновените отпечатъци от крака на Градива, имаме прекрасен пример за действие, продиктувано от налудна идея. Психиатърът вероятно би причислил налудната идея на Норберт Ханолд към големия раздел параноя и би я определил като „фетишистка еротомания", защото най-силно впечатление ще му направи влюбването в барелеф и защото от негова гледна точка, която преувеличава всичко, интересът на младия археолог към краката и походката на жените непременно ще го насочи към фетишизма. Всички такива определения и класификации на различните видове налудни идеи обаче често се оказват тромави и безполезни1. Освен това, психиатър от старата школа би класифицирал нашия герой като дегенерат, защото е човек, способен да развие налудна идея въз основа на толкова странни предпочитания и би потърсил наследственост, която неизбежно му предопределя такава съдба. В това обаче Йенсен не е на едно мнение с психиатъра, и то съвсем основателно. Йенсен се стреми да приближи героя към нас, за да изпитаме по-лесно съчувствие към него; с диагноза „дегенерат", независимо дали е оправдана от медицинска гледна точка или не, младият археолог моментално се отдалечава от нас, защото ние, читателите, сме нормални хора и мерило за човешкия род. Основните факти за наследственост и органичност, определящи това заболяване, малко занимават автора на ' Счучаят на Н Х. всъщност трябва да се определи като хистерична, а не като параноична налудна идея Тук липсват симптомите на параноята.

НАЛУДНИТЕ ГЩЬИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

5З

Градива. Вместо това той е погълнат от индивидуалното психическо състояние, пораждащо налудната идея. В едно важно отношение Норберт Ханолд се проявява съвсем различно от обикновените хора. Той няма интерес към живи жени. Науката, на която служи, му е отнела този интерес и го е пренесла към жените от камък и бронз. Нека да не смятаме това за маловажна подробност. Всъщност то е основната предпоставка в разказа, защото един ден става така, че някакъв барелеф изисква за себе си целия интерес, полагащ се обикновено на живите жени, резултатът от което е налудна идея. По-нататък действието се развива пред очите ни. Налудната идея бива излекувана поради щастливо стечение на обстоятелствата и интересът му се прехвърля обратно от мъртвата към живата жена. Авторът на новелата не ни дава възможност да проследим факторите, поради които нашият герой е започнал да избягва жените, а само загатва, че подобно отношение не може да бъде обяснено с вродените му наклонности, които поскоро включват необходимост от малко фантазия - еротична фантазия, бихме добавили ние. По-късно научаваме, че в детството си Норберт не се е различавал от другите деца. Бил неразделен приятел с малкото момиченце, делял обеда си с нея, разменяли си плесници и й разрешавал да му разрошва косата. Именно в този вид привързаност и комбинация от нежност и агресивност се изразява неразвитият еротизъм в живота на детето, чийто ефект се проявява едва по-късно, но тогава вече непреодолимо и който при децата само лекарите и писателите разпознават като такъв. Нашият автор ясно ни дава да разберем, че той също вижда нещата в тази светлина, защото при подходящ случай неочаквано предизвиква в героя си жив интерес към походката и поло-

54

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В ЙЕНСЕН

жението на стъпалото при жените - интерес, който би следвало да го компрометира като фиксиран към женските крака фетишист не само сред медиците, но и сред жените от родния му град, но за нас безусловно е предизвикан от спомена за приятелката от детството. Това момиче несъмнено и в детството се е отличавало с красивата си походка, стъпвайки напред с почти перпендикулярно стъпало, а чрез изобразяването на точно такава походка един барелеф по-късно придобива голямо значение за Норберт Ханолд. Между другото, нека веднага да прибавим, че авторът на Градива е в пълно съгласие с науката, що се отнася до произхода на такова особено явление като фетишизма. След изследванията на Бине1 ние наистина се опитваме да проследим фетишизма до еротични впечатления в детството. Състоянието на постоянно отбягване на жените създава личната характеристика, или както казваме, нагласата, за формиране на налудна идея. Развитието на психическото отклонение започва в момент, когато някое случайно възприятие събужда забравени детски преживявания, съдържащи най-малкото белези на еротично съдържание. Но „събуждане" категорично не е подходящият израз от гледна точка на по-нататъшните събития. Трябва да предадем конкретното описание на писателя с подходяща психологическа терминология. При вида на релефа Норберт не си спомня, че вече е виждал такова положение на стъпалото в приятелката си от детството. Той изобщо не си спомня нищо, макар че цялото въздействие на релефа произтича от тази връзка с детското впечатление. Следователно детското впечатление се възбужда, става активно и въздействието 1

Алфред Бине, френски психолог (1857-1911), работил върху произхода и методиката на психическите изследвания.

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

55

му започва да се проявява, но то не присъства в съзнанието, а остава „несъзнавано" - термин, който днес неизбежно използваме в психотерапията. Ще ни се този термин „несъзнавано" изцяло да бъде изхвърлен от всички спорове на философите и натурфилософите, които често имат само етимологично значение. Засега нямаме по-добро определение за психичните процеси, които са активни, но същевременно не стигат до съзнанието на съответното лице и това е единственият смисъл, който влагаме в него. Ако някои мислители разглеждат като абсурдно съществуването на несъзнаваното, то ние считаме, че те никога не са се занимавали с въпросните психични явления и са в плен на общоприетото разбиране, че всичко психическо, щом стане активно и интензивно, става и съзнателно. На тях все още им предстои да научат нещо, което Йенсен много добре знае - че има психически процеси, които, макар да са интензивни и да се проявяват с голяма активност, остават много далеч от съзнанието. Вече посочихме, че спомените на Норберт Ханолд за детската връзка със Зое са в състояние на „изтласкване" и ги нарекохме „несъзнавани" спомени. Тук трябва да отделим малко внимание на взаимоотношението между двата технически термина, които на пръв поглед съвпадат по значение. Не е трудно да изясним това. „Несъзнавано" е по-широкият термин, а „изтласкване" - по-тесният. Всичко, което е изтласкано, е несъзнавано. Но не можем да твърдим, че всичко несъзнавано е изтласкано. Ако при вида на релефа Ханолд си беше спомнил походката на своята приятелка Зое, то несъзнаваният до момента спомен би станал едновременно активен и съзнателен, което щеше да покаже, че не е бил изтласкан. „Несъзнавано" е чисто описателен тер-

56

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В. ЙЕНСЕН

мин, в много отношения неопределен и, така да се каже, статичен. „Изтласкан" е динамичен израз, взимащ предвид взаимодействието между психическите сили и посочващ наличието на стремеж за изразяване на всички психични дейности, включително за осъзнаване, както и противодействащата сила - съпротивата, която е в състояние да предотврати част от тези психични дейности, отново включително осъзнаването. Характерно за изтласкания материал е, че въпреки интензивността си той не може да пробие в съзнанието. Ето защо в случая на Ханолд от появяването на барелефа нататък става въпрос за изтласкано несъзнавано, с една дума, за изтласкване. Изтласканото при Норберт Ханолд са спомените за общуването му през детството с момичето, което ходи красиво, но това все още не е точно виждане за психологическата ситуация. Докато разглеждаме само спомени и идеи, оставаме на повърхността. В психичния живот единственото нещо, което подлежи на оценяване, са емоциите. Всички психически сили са от значение само поради способността си да събуждат емоции. Идеите биват изтласквани единствено защото са свързани с проявата на емоции, които са нежелани. По-правилно би било да кажем, че изтласкването се отразява върху емоциите, но последните са разбираеми за нас само чрез връзката си с идеите. Ето защо у Норберт Ханолд еротичните чувства са изтласкани и тъй като еротизмът му нито познава, нито е познавал друг обект освен Зое Бертганг в детството, спомените за нея са забравени. Античният барелеф събужда дремещия еротизъм и съживява детските му спомени. Поради съпротивата му към еротизма, тези спомени стават активни само като несъзнавани. Сега у него се извършва борба между

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В. ЙЕНСЕН

57

еротичните сили и силите, които ги изтласкват, и тази борба се проявява под формата на налудна идея. Нашият автор е пропуснал да ни посочи мотива, който е предизвикал изтласкването на еротичния живот в героя му. Интересът към науката на последния е, разбира се, само средство, с което си служи изтласкването. Тук лекарят ще трябва да проникне по-дълбоко, и в този случай може и да не открие причината. Но както вече с възхищение подчертахме, авторът шГрадива не се е поколебал да ни опише как въбуждането на изтласкания еротизъм се осъществява именно в кръга на средствата, които служат на изтласкването. Съвсем подходящо тъкмо чрез една антична скулптура, изобразяваща жена, нашият герой бива изтръгнат от отрицанието на любовта и принуден да изпълни задължението, заложено във всички нас по рождение. Първите прояви на този възбуден от барелефа процес са фантазии около изобразеното на него лице. Струва му се, че в модела има „някакво усещане за съвременност" в най-добрия смисъл, сякаш художникът е запечатал момичето на улицата „от натура". Той нарича момичето „Градива", по аналогия с епитета, използван за бога на войната Марс Градивус, когато се отправя на бой. Постепенно придава на личността й все повече и повече определения. Тя сигурно е дъщеря на виден човек, може би патриций, служещ в храма на някоя богиня; струва му се, че чертите й подсказват гръцки произход; накрая се чувства длъжен да я пренесе далеч от кипежа на метрополиса в по-спокойния Помпей, където я вижда да върви по вулканичните плочи, поставени за пресичане на улиците. Тези фантастични изблици изглеждат доста произволни и в същото време безобидни и не будещи подозрения. Дори като пораждат - за пръв

58

НА ЧУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

път - импулс за действие, когато археологът, потиснат от проблема дали подобно положение на стъпалото съответства на действителността, пристъпва към наблюдение на живота и се заглежда в краката на съвременните жени и девойки, това действие е покрито със съзнателни, научни мотиви, сякаш целият му интерес към барелефа на Градива е възникнал в професионалните му занимания по археология. Жените и момичетата по улиците, които използва като обекти на изследванията си, естествено разбират поведението му по различен, грубо еротичен начин, и трябва да признаем, че са прави. За нас няма съмнение, че Ханолд толкова слабо съзнава мотивите си, колкото и произхода на фантазиите си за Градива. Последните, както научаваме по-късно, са отзвук от спомените му за любимата от детството, производни на тези спомени, техни видоизменения и изкривявания, възникващи след като не са успели да достигнат съзнанието му в непроменена форма. Привидно естетическата преценка, че релефът въплъщава „усещане за съвременност" замества знанието, че тази походка всъщност принадлежи на едно момиче, което той познава и което пресича улиците в настоящето. Зад впечатлението, че е създадена „от натура" и фантазията за гръцките й черти се крие споменът за нейното име Зое, което на гръцки означава живот; а Градива, както накрая ни осведомява излекуваният от налудната си идея Норберт, е добър превод на фамилното й име Бертганг, което означава „прекрасен или величествен, когато ходи". Определенията за баща й произтичат от знанието, че Зое Бертганг е дъщеря на виден преподавател в университета, което в античния свят вероятно би отговаряло на службата в храма. И накрая, въображението му я пренася в

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В ЙЕНСЕН

59

Помпей не защото „спокойните й, сдържани маниери" го изискват, а защото не може да открие в своята наука друга, по-подходяща аналогия със странното състояние, в което по някакво неясно внушение усеща, че се намират спомените му за детското приятелство. Веднъж отъждествил детството си с античното минало и с погребването на Помпей - естествено за него поведение, това изчезване и едновременно запазване на миналото, има забележителна прилика с изтласкването, за което той знае посредством така нареченото „ендопсихично" възприятие. Следователно в Ханолд действа същият символизъм, който авторът предоставя на момичето за съзнателна употреба в края на разказа,. „Казах си... сигурно и сама ще изровя нещо интересно тук. Разбира се, не очаквах да направя такава находка". Накрая момичето отговаря на изразеното желание за мястото на пътуването от „приятеля й от детинство, който в известен смисъл също беше изровен от пепелта". Следователно още при първите прояви на фантазиите и действията на Ханолд откриваме двойно детерминиране, произтичащо от два различни източника. Едното детерминиране е онова, което е очевидно за самия Ханолд. Другото ни се разкрива при разглеждане на психичните процеси. Едното - съзнателното - е обвързано с личността на Ханолд. Другото е напълно несъзнавано от него. Едното произхожда изцяло от света на идеите в археологическата наука. Другото обаче произтича от активизиралите се в него изтласкани спомени и свързаните с тях емоционални импулси. Едното е като че ли на повърхността и замаскирва другото, което всъщност се крие зад първото. Бихме могли да кажем, че научната мотивация служи като маска на несъзнавания

60

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

еротизъм, а науката се е поставила изцяло в служба на налудната идея. Но не трябва да забравяме също, че несъзнаваното детерминиране не може да повлияе на нищо, което не е приемливо и за съзнателното научно детерминиране. Симптомите на налудната идея - фантазии и действия - са резултат от компромиса между двата психични потока, а в компромиса участват стремежите на всяка от двете страни. Всяка от тях е принудена да изостави част от онова, което е искала да направи. Там, където е постигнат компромис, е имало борба - в случая приехме, че конфликтът е между потиснатия еротизъм и силите, които го държат в състояние на изтласкване. При формирането на налудна идея тази борба се води непрекъснато. Атаката и съпротивата се възобновяват след осъществяването на компромис, който в известен смисъл никога не е достатъчен. Това нашият автор много добре знае и затова в този стадий на заболяването героят му е обладан от чувство на неудовлетвореност, от смътно безпокойство като предвестник и гаранция за по-нататъшните събития. Тези важни особености в двойното детерминиране на фантазиите и налудната идея, на формирането на съзнателни претексти за действията, на мотивацията, в която най-голям принос има изтласканият материал, при по-нататъшното развитие на разказа ще се изправят пред нас много често и може би по-ясно - съвсем основателно, защото там Йенсен е уловил и възпроизвел винаги присъстващата основна характеристика на болестните психически процеси. Налудната идея на Норберт Ханолд се развива в един сън, предизвикан не от ново събитие и очевидно произтича изцяло от психическия му живот, който е обхванат от противоречия. Но

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

61

преди да продължим, да спрем за малко и да проверим дали авторът на Градиво, отговаря на очакванията ни и показва дълбоко разбиране за формирането на сънищата. Нека първо да попитаме какво твърди психиатрията по повод на неговата теза за произхода на налудната идея, как се отнася тя към въпроса за ролята на изтласкването и несъзнаваното, на конфликта и осъществяването на компромис. Накратко, може ли пресъздаденият от нашия автор генезис на налудната идея да издържи присъдата на науката? Тук се налага да дадем може би неочаквания отговор, че за съжаление е тъкмо обратното: науката не издържа пред постиженията на автора. Между основните наследствени и органични фактори и очевидно цялостното изграждане на налудната идея, науката оставя празнота, за която установяваме, че е запълнена от автора на Градива. Науката все още не признава нито значението на изтласкването, нито факта, че определено се нуждае от несъзнаваното, за да обясни света на психопатологичните явления. Тя не търси основата на налудната идея в психическия конфликт и не разглежда симптомите му като формиране на компромис. Означава ли това, че нашият автор стои сам срещу науката? Не, ако настоящият автор може да счита собствените си трудове за част от науката. Защото самият той от години - и доскоро съвсем сам1 - застъпва всички възгледи, които е избрал от Градива на В. Йенсен и разглежда тук със съответната научна терминология. Той доказа, че по1 Вж. значимия труд на Е. Блойлер Склонност към ефекти, сугестия. параноя (Цюрих, 1906) ^Диагностични студии върху асоциацията на К. Г. Юнг (Цюрих, 1906). Във второто издание (1912) Фройд прибавя: „Днес авторът може да отхвърли посочените по-rope трудове като остарели. „Психоаналитичното движение", ка което постави начало, оттогава досега намери широко разпространение и продължава да се развива." - Б. пр.

62

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В ЙЕНСЕН

тискането на някои импулси, заедно с изтласкването на идеите, от които е съставен импулсът, е предусловие за душевните разстройства, като с най-големи подробности е направил това за заболяванията, известни като хистерия и натраплива идея). Скоро след това той изложи същият възглед и за много други форми на налудността1. Дали импулсите, участващи в тази каузалност, винаги са компоненти на половия нагон, или могат да бъдат и от друго естество, е без значение при анализа на Градива, защото избраният от писателя случай несъмнено е свързан единствено с потискане на еротични чувства. Разбирането за психическия конфликт и формирането на симптомите чрез компромис между борещи се помежду си психически сили настоящият автор установи като валидно при действителни, наблюдавани професионално и лекувани случаи по съвсем същия начин, по който ги наблюдава и при Норберт Ханолд, художествено творение2. П. Жане, ученик на великия Шарко, разгледа невротичната дейност (особено с хистеричен характер) и зараждането й под влияние на несъзнавани мисли пред настоящия автор, който също има подобни публикации в съавторство с Йозеф Бройер във Виена3. Когато настоящият автор се задълбочи в изследвания върху произхода на психическите разстройства през годините след 1893, определено не му дойде на ум да търси потвърждение за резултатите си в художествената литература. Ето защо беше доста изненадан, когато откри в Градива, излязла от печат през 1903, че един писател е изградил своето художествено произведение върху същите идеи, за които настоящият автор мислеше, 1

Срв Фройд, Избрани студии върху хистерията и други психоневрози (1906). Срв Brachstuck, Откъси от един анализ на хистерията (1905). 5 Срв. Бройер и Фройд, Студии върху хистерията (1895). 1

НАЛУДШ1ТЕИДЕИИСЬНПЩАТАВГРАДИВАОТВ ЙЕНСЕН

63

че развива като нещо ново от източниците на медицинската си практика. Как писателят е придобил същото познание като лекаря, или поне какво му е дало способността да се държи така, сякаш го притежава? Вече казахме, че налудната идея на Норберт Ханолд се доразвива чрез един сън, който той сънува по време на опитите си да открие по улиците на своя град походка като тази на Градива. Накратко ще предадем съдържанието на съня. Сънуващият е в Помпей в деня, който донася гибелта на този злощастен град и преживява бедствието, без сам да е изложен на опасност. Неочаквано вижда Градива да върви по улицата и веднага възприема като нещо съвсем естествено, че тя е помпейка и че „без той да подозира, е негова съвременничка". Обхванат от страх за нея, той я вика, при което тя за миг го поглежда, но продължава да върви, без да му обръща никакво внимание, ляга на стъпалата пред храма на Аполон и е засипана с дъжд от пепел. Лицето й променя цвета си и, така да се каже, се превръща в бял мрамор, като накрая съвсем заприличва на барелефа. Когато се събужда, Норберт мисли, че шумът на големия град, който стига до ушите му, са виковете за помощ на обезумелите помпейци и ревът на развълнуваното море. Известно време не може да се освободи от чувството, че наистина е преживял онова, което е сънувал, а убеждението след този сън, че Градива е живяла в Помпей и е умряла в онзи фатален ден, остава като допълнение към налудната му идея. Не е обаче толкова лесно да определим какво е имал за цел авторът на Градива с този сън и какво го е накарало да свърже с него развитието на налудната идея. Усиленото изследване на съновиденията, разбира се, е събрало достатъчно данни в подкрепа на факта, че пси-

64

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В. ЙЕНСЕН

хическите разстройства са свързани със сънищата и произтичат от тях1, а дори и в биографиите на някои известни хора се твърди, че подтикът за важни дела и решения е бил породен от някакъв сън. Тези аналогии обаче не допринасят много за по-задълбоченото ни разбиране, затова нека да се придържаме към нашия случай с археолога Норберт Ханолд, художествено творение. От кой край да подхванем съня му, за да го вплетем в контекста на фабулата, така че да не остане само несъществена художествена украса? Мога да си представя, че на това място читателят сигурно възкликва: „Сънят може лесно да се обясни - обикновен кошмар, предизвикан от шума на големия град, който археологът, запленен от своята помпейка, тълкува по свой начин!" Поради обшоразпространеното презрително отношение към функциите на съня, хорага обикновено ограничават търсенето си до онази част от съдържанието му, която може да се обясни с външен дразнител. В този случай външният дразнител е шумът, който събужда спящия и с това би трябвало да изчерпим интереса си към този сън. Само ако имахме и най-малка причина да смятаме, че през тази нощ шумът в големия град е бил по-силен от друг път! Или ако например нашият автор предвидливо ни бе уведомил, че тази вечер Норберт Ханолд, противно на навика си, е спал на отворен прозорец! Колко жалко, че не си е направил труда! И само ако тревожният сън беше толкова просто нещо! Не, интересът ни не може да бъде преустановен така просто. Връзката с външен сетивен дразнител не е съществена при формирането на съня. Спящият може да пре1 Срв. Sante de Sanctis, I Sogni (оригинал на италиански), преведено на немски от Ото Шмид, Сънища (Хале, 1901).

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В. ЙЕНСЕН

65

небрегне дразнителите от външния свят, може да им позволи да го събудят, без да формира сън или да ги вплете в съня си, какъвто е случаят тук, ако му е потребно поради някакъв друг мотив. Има също така много сънища, в чието съдържание не може да се установи подобна обусловеност от външен дразнител. Не, да опитаме друг начин. Може би трябва да започнем със следите, които сънят оставя в будния живот на Ханолд. До този момент Ханолд си представя, че Градива е помпейка. Сега това предположение се превръща в увереност, като се прибавя и втората увереност, че тя е била затрупана там през 79 г. Процесът на формиране на налудната идея е придружен от скръбни чувства, като отзвук от страха, който е изпитал в съня си. Тази нова печал за Градива ни се струва не съвсем разбираема - Градива би била мъртва от много векове насам, дори и да се е спасила при гибелта на Помпей. Но на нас не ни е разрешено да спорим по въпроса нито с Норберт Ханолд, нито с писателя. Изглежда, че и по този начин няма да стигнем до просветление. Все пак бихме искали да отбележим, че към разраствалата се под влияние на съня налудна идея се прибавя подчертано болезнен емоционален елемент. Недоумението ни обаче не се разсейва. Сънят остава необясним. Трябва да се обърнем към Тълкуване на сънищата от настоящия автор и да приложим някои от правилата, посочени там за изясняване на сънуваното. Едно от тези правила е, че сънят винаги е свързан с действията на сънуващия от предишния ден. Нашият автор като че ли желае да ни внуши, че се е съобразил с това правило, защото пряко е свързал съня с „пешеходните проучвания". А те естествено означават единствено търсене на Градива, която се надява да разпознае по 5. фантазии и сънища

66

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

характерната походка. Следователно сънят трябва да съдържа указание къде може да бъде намерена Градива. И той наистина го съдържа, като ни я показва в Помпей, но това не е нищо ново за нас. Друго правило гласи: Ако след събуждането вярата в реалността на сънуваните образи продължи необикновено дълго, така че да не можем да се освободим от съня, това не е заблуждение поради живото внушение на образите от съня, а самостоятелен психичен акт, уверение, отнасящо се до съдържанието на съня, че нещо в него е точно толкова реално, колкото сме го сънували и имаме пълно право да вярваме в това. Ако се ръководим от тези две правила, трябва да решим, че сънят ни дава информация за местонахождението на търсената Градива, което съвпада с действителността. Сънят на Ханолд ни е известен. Ако приложим към него двете правила, придобива ли той логичен смисъл? Колкото и да е странно, придобива. Но този смисъл е замаскиран по особен начин, така че не го разпознаваме веднага. Ханолд научава от съня си, че момичето, което търси, живее в един и същ град и по едно и също време с него. Това, разбира се, е вярно за Зое Бертганг, само че в съня му градът не е университетски град в Германия, а Помпей, времето не е настоящето, а 79-та година по нашето летоброене. Това е един вид изкривяване на информацията чрез изместване. Не Градива е преместена в настоящето, а сънуващият се премества в миналото. Все пак и по този начин ни се съобщава основният и нов факт, че той живее на едно и също място и по едно и също време с търсеното момиче. Откъде тогава идва тази измамност, която трябва да заблуди и нас, и сънувалия относно истинския смисъл и съдържание на съня? Вече имаме на разпо-

НАЛУДШТГЕИДЕИИСЬНИЩАТАВГРДДИВАОТВ ЙЕНСЕН

67

ложение средствата, с които да дадем задоволителен отговор на този въпрос. Нека си припомним всичко, което сме чували за същността и произхода на фантазиите - тези предвестници на налудната идея. Те са заместители и производни на изтласкани спомени, на които някаква съпротива не позволява да стигнат до съзнанието в непроменена форма, но които успяват да станат съзнателни, като се подчинят на наложената от съпротивата цензура и претърпят трансформации и изкривявания. Щом се осъществи този компромис, предишните спомени се превръщат във фантазии, които могат лесно да бъдат разбрани неправилно от съзнателната личност - тоест могат да бъдат тълкувани в духа на доминиращото психично течение. Сега нека да си представим, че съновиденията са нещо, което бихме могли да наречем физиологични продукти на налудната идея - компромисни резултати от борбата между изтласканото и доминиращото, която вероятно се води във всеки човек, дори и да е напълно нормален в будно състояние. Става ясно, че следва да разглеждаме съновиденията като нещо изкривено, зад което да търсим нещо друго, не изкривено, но в някакъв смисъл неприлично, като изтласканите спомени зад фантазиите на Ханолд. Така установеното противопоставяне бихме могли да изразим, като разграничим онова, което сънуващият си спомня при събуждането си, явното съдържание на съня, от онова, което представлява основата на съня преди цензурното изкривяване, латентните мисли на съня. Следователно, да се изтълкува един сън означава да се преведе явното съдържание на съня в латентните мисли на съня, да се отстрани изкривяването, което последните са претърпели под влияние на наложената от съпротивата цензура. Ако си послужим с

68

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В ЙЕНСЕН

тези идеи в разглеждания случай, ще открием, че латентните мисли на съня трябва да са били следните: „Момичето с красивата походка, което търсиш, живее в този град с теб". Но в тази форма мисълта не може да стане съзнателна, тъй като в резултат от предишния компромис на пътя й се изпречва фантазията, че Градива е помпейка. Ето защо, ако реалният факт, че тя живее на същото място и по същото време трябва да се запази, не остава нищо друго освен да се изкриви: „Ти живееш в Помпей по едно и също време с Градива". И тогава това е идеята, представена в явното съдържание на съня като настояще. Сънищата рядко са изображение - бихме могли да кажем „мизансцен" - на една-единствена мисъл. Те обикновено представят няколко или цяла мрежа от мисли. В съня на Ханолд ясно изпъква и друг компонент на съдържанието му, чието изкривяване лесно можем да отстраним, за да узнаем латентната идея, която представя. Към тази част можем да отнесем и чувството за реалност в края на съня. Момичето с красивата походка Градива се превръща в барелеф. Това, разбира се, не е нищо друго освен остроумно и поетично пресъздаване на действителните събития. Ханолд наистина е прехвърлил интереса си от живото момиче върху барелефа. Любимата се превръща в каменна скулптура. Латентните мисли на съня, които трябва да останат несъзнавани, се стремят да превърнат релефа отново в живо момиче. В този смисъл те му казват нещо подобно: „Ти се интересуваш от барелефа на Градива само защото ти напомня за днешната Зое, която живее тук" Но това прозрение, ако стане съзнателно, би означавало край на налудната идея. Длъжни ли сме да заместваме по този начин всяка

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В. ЙЕНСЕН

69

частица от явното съдържание на съня с несъзнаваните мисли? Строго погледнато, да. При тълкуването на един действителен сън не бихме имали право да пренебрегнем това задължение. След това сънуващият трябва подробно да разкаже съня си. Очевидно е, че не можем да налагаме същото изискване в случая със създадения от автора образ. Все пак няма да пренебрегнем факта, че още не сме подложили основното съдържание на съня на тълкуване или превод. Сънят на Ханолд е, разбира се, тревожен сън. Съдържанието му е страшно. Тревогата се усеща от сънуващия по време на съня, а след събуждането остават болезнени чувства. Това не е от особена полза при нашия опит да го обясним. Отново сме принудени да заимстваме от учението за тълкуване на сънищата, което ни предупреждава да не правим грешката да свързваме изпитания в съня страх с неговото съдържание, да не разглеждаме съдържанието на съня като съдържание на мислите в будно състояние. Нека си припомни?/;, че често сънуваме най-ужасни неща, без да чувстваме нито капка страх. Истинското положение на нещата е no-скоро доста различно и не може лесно да се отгатне, но със сигурност може да се докаже. Страхът в тревожния сън отговаря на определено сексуално чувство, на либидна емоция, като всяко невротично чувство, и чрез процеса на изтласкване произтича от либидото1. Следователно при тълкуването на сънищата следва да заместваме страха със сексуална възбуда. Възникналият по този начин страх упражнява - не винаги, но често - избирателно влияние върху съдържа1 Срв. Фройд, Относно основанието да се разграничи.» от неврастенията комплекс, наречен „страхова невроза" в Sammlung kleiner Schriften zur Neurosenlehre, (1895), срв. още Тълкуване на сънищата.

70

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

нието на съня и вкарва в него мисловни елементи, които при съзнателното и погрешно разбиране на съня изглеждат в съгласие със страха. Както вече споменахме, това в никакъв случай не е винаги така, защото има тревожни сънища, чието съдържание изобщо не е страшно и следователно при тях не можем да обясним логично изпитаната тревога. Знам, че това обяснение на страха в съня звучи странно и е трудно да му се повярва, но единственото, което мога да препоръчам, е да се приеме без предубеждение. Освен това би било доста необикновено, ако сънят на Норберт Ханолд можеше да се свърже с това схващане за страха и да се обясни чрез него. Тогава ще трябва да признаем, че еротичното желание в сънуващия се възбужда нощем, предприема настъпление, за да върне спомените за любимата в съзнанието му и по този начин да го откъсне от налудната идея, отново преживява поражение и се трансформира в страх, който от своя страна сега внася страшните образи от ученическите спомени в съдържанието на съня. По този начин особеното несъзнавано съдържание на съня, любовният копнеж по някога познаваната Зое Бертганг, се преобразува в явното съдържание - гибелта на Помпей и загубата на Градива. Мисля, че казаното дотук звучи доста убедително. Някой може би ще възрази, че щом еротичните желания съставят неизкривеното съдържание на този сън, то би трябвало в преобразувания сън да са останали някакви скрити следи от него, които да можем да разпознаем. Възможно е да постигнем и това с помощта на едно предложение, което срещаме по-нататък в разказа. При първата си среща с предполагаемата Градива Ханолд си спомня този сън и моли привидението пак да легне така,

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРДДИВА ОТ В. ЙЕНСЕН

71

както я е видял в съня си1. На това място младата дама става възмутено и напуска странния си спътник, в чието предложение долавя неприлично еротично желание. Мисля, че можем да възприемем тълкуването на Градива. Дори и в истински сън трудно бихме могли да очакваме по-ясно изразено еротично желание. По този начин прилагането на някои правила за тълкуване на сънища към първия сън на Норберт Ханолд ни помогна да го направим в общи линии разбираем и да го вместим в последователността на разказа. Следва тогава да допуснем, че при създаването му писателят се е съобразил с тези правила. Остава ни да поставим само още един въпрос: защо писателят си е послужил със сън, за да доразвие налудната идея на героя? Смятам, че е използвал много сполучливо средство и отново се е съобразил с действителността. Вече знаем, че при действително заболяване формирането на налудната идея много често е свързано с някой сън и след дадените обяснения за същността на сънищата няма нужда да търсим нови загадки в този факт. Сънищата и налудните идеи произхождат от един и същ източник - изтласканото. Сънят е, така да се каже, физиологичната налудност на нормалния индивид. Преди да е станал достатъчно силен, за да пробие в съзнанието под формата на налудна идея, изтласканият материал вероятно лесно печели първия си успех при по-благоприятните условия на сън, чието въздействие продължава известно време и в будно състояние. По време на сън, с намаляването на психичната дейност се понижава и съпротивата, която доминиращите психични сили противопоставят на изтлас1 „Не, не съм разговарял, но ви извиках, когато лягахте, за да заспите и тогава стоях близо до вас -лицето ви беше толкова спокойно и красиво, сякаш бе от мрамор. Бих искал да ви помоля, сложете пак така глава на стълбите".

72

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В ЙЕНСЕН

кания материал. Именно това понижение дава възможност да се извърши формирането на съня, поради което сънят става за нас най-добрият посредник за опознаване на несъзнаваната психика. Само че сънят бързо избледнява при възвръщане на психичното съдържание на будността и завзетата от несъзнаваното територия отново се освобождава. III В по-нататъшния ход на разказа има друг сън, който може би още повече от първия ни изкушава да се опитаме да го изтълкуваме и да го вместим в психичния живот на героя. Но няма да спечелим много, ако изоставим описанието на писателя и преминем прибързано към втория сън, защото всеки, който желае да тълкува сън на друг човек, трябва да разгледа възможно най-подробно всяко обективно и субективно преживяване на сънуващия. Така че най-добре ще бъде да следваме фабулата, като паралелно с това правим и своя коментар. Новият елемент в налудната идея за смъртта на Градива при гибелта на Помпей през 79-та година не е само последица от съня, който анализирахме. Веднага след това Ханолд решава да замине за Италия и накрая стига до Помпей. Преди това обаче му се случва нещо друго. Той поглежда през прозореца и му се струва, че вижда някаква фигура с осанката и походката на Градива. Втурва се след нея полуоблечен, но подигравките на хората по улицата бързо го връщат вкъщи. Ханолд се прибира в стаята си, където песента на едно канарче, чиято клетка виси на прозореца на отсрещната къща, събужда у него чувството, че и той сякаш иска да избяга

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В ЙЕНСЕН

73

от затвора на свобода. Хрумва му да тръгне на пролетното пътешествие и незабавно осъществява идеята си. Нашият автор хвърля особено ярка светлина върху това пътуване на Ханолд, позволявайки на героя си частично да разбира протичащите в него субективни процеси. Ханолд, разбира се, си измисля научен претекст за пътуването, но това не е съществено. Той много добре знае, че „поривът за пътуване е породен от безименно чувство". Някакво особено неспокойствие го кара да се чувства неудовлетворен от всичко, което го заобикаля и го води от Рим в Неапол, а после в Помпей, като и там настроението му не се подобрява. Той се дразни от глупостта на пътуващите през медения си месец младоженци и се вбесява от досадните мухи, които гъмжат в хотелските стаи на Помпей. Всъщност Ханолд не се заблуждава относно факта, че „незадоволеността му не е предизвикана само от заобикалящата го среда, а до известна степен е породена вътре в него". Той мисли, че е преуморен, съзнава, „че се чувства зле, защото му липсва нещо, но не може да определи какво и пренася лошото настроение навсякъде със себе си." В това настроение той се ядосва дори и на своята повелителка науката. При първата му разходка из Помпей в обедния зной, науката „не само го е изоставила, но Ханолд не изпитваше и най-малко желание да си я възвърне. Спомняше си за нея като за нещо много далечно, като за някаква стара, съсухрена, досадна леля - най-скучното и излишно създание на света". В това мрачно и объркано душевно състояние Ханолд получава отговор на една от загадките около пътуването си, когато за пръв път вижда Градива да крачи из Помпей. Той осъзнава, „че без сам в сърцето си да разбира - това беше причината да замине за Италия, и от

74

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В. ЙЕНСЕН

Рим и Неапол да тръгне направо към Помпей - да провери дали ще намери следи от нея (и то в буквален смисъл), защото с необикновената си походка тя несъмнено трябваше да е оставила в пепелта отпечатъка на крак, различен от всички други". Тъй като нашият автор особено старателно описва пътуването, вероятно си заслужава и ние да положим усилия, за да обясним връзката му с налудната идея на Ханолд и мястото му в последователността на събитията. Пътуването е продиктувано от мотиви, които героят в началото не разбира и едва по-късно признава пред себе си - мотиви, които самият автор определя като „несъзнавани". Това несъмнено е реалистично и човек не трябва да страда от налудна идея, за да се държи по този начин. Всекидневно явление е дори при нормалните хора да се заблуждават за мотивите на постъпките си и да го осъзнават много по-късно, когато противоречието между няколко различни емоционални потока им покаже причинната връзка за грешката. Затова пътуването на Ханолд още от самото начало е предназначено да обслужва налудната му идея и да го отведе в Помпей, където да продължи търсенето на Градива. Нека си припомним, че преди и веднага след съня той е е обладан от тази мисъл, а самият сън е просто отговор на въпроса къде се намира Градива, заглушен от съзнанието му. Някаква неизвестна за нас сила обаче за момента пречи на налудната идея да стане съзнателна, така че за съзнателната мотивация на пътуването са на разположение само незадоволителни претексти, които трябва да бъдат подновявани периодично. Авторът ни поставя още една загадка, като подрежда съня, виждането на предполагаемата Градива на улицата и решението за пътуване до Италия под влияние на пеещото канарче

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В. ЙЕНСЕН

75

по такъв начин, че да следват едно след друго като случайни събития без вътрешна връзка помежду си. С помощта на обясненията, които получаваме от понататъшните реплики на Зое Бертганг, тази мъглява част от историята се изяснява и става разбираема за нас. На улицата Ханолд наистина вижда и почти настига самата госпожица Зое, прототипа на Градива. Съобщението на съня - тя живее в настоящето, в един и същ град с теб - тогава по щастлива случайност би получило неопровержимо потвърждение, пред което вътрешната му съпротива би рухнала. Но канарчето, чиято песен подтиква Ханолд да замине, принадлежи на Зое, а клетката му се намира на нейния прозорец в отсрещната къща малко по-надолу. Ханолд, когото момичето обвинява, че има дарба за „отрицателна халюцинация" и владее изкуството да не вижда и да не познава живи хора, трябва да е знаел, без да го съзнава, нещо, което ние откриваме по-късно. Признаците, че Зое е наблизо, появата й на улицата, песента на птичката толкова близо до неговия прозорец, засилват въздействието на съня и в това състояние, силно застрашаващо съпротивата му към еротизма, той побягва. Заминаването е резултат от възстановяване на съпротивата му след онзи изблик на еротично желание в съня, опит за бягство от действителната и жива любима, фактически то е победа на изтласканото, което този път запазва надмощие върху налудната идея, докато при предишните действия на Ханолд, при „пешеходните изследвания" на жените и момичетата, победата е на страната на еротизма. При този колеблив изход от борбата обаче резултатите навсякъде имат компромисен характер. Заминаването за Помпей, чиято цел е да го отдалечи от живата Зое, го отвежда при нейния заместител Градива. За това пъту-

76

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

ване, предприето като реакция срещу латентните мисли на съня, Ханолд се подчинява на нарежданията на явното съдържание на съня да отиде в Помпей. Така налудната идея побеждава всеки път, когато започва борба между еротизма и съпротивата. Тази концепция за пътуването на Ханолд като бягство от пробуждащото се еротично желание към любимата, която е толкова близо, напълно съответства обаче на душевното му състояние по време на престоя му в Италия. Отхвърлянето на обладалия го еротизъм там се проявява в отвращение към сватбените пътешественици. Краткият сън в римския albergo, предизвикан от близостта на една немска любовна двойка - „Аугустус" и „Гретхен", чиито нощен разговор Ханолд е принуден да подслушва през тънката стена, хвърля още светлина върху еротичните тенденции на първия му дълъг сън. Новият сън повторно го пренася в Помпей, където Везувий отново изригва и това го свързва с действащия и по време на пътуването сън. Но сред застрашените от гибел лица, за разлика отпреди, Ханолд вижда не себе си и Градива, а Аполон Белведерски и Капитолийската Венера - очевидно иронично обожествяване на двойката от съседната стая. Аполон понася Венера на ръце и я поставя върху някакъв предмет в тъмното, напомнящ кола или каруца, защото от там се чува „скърцане". За тълкуването на този сън не са необходими особени умения. Нашият автор, за когото отдавна сме убедени, че не полага в картината нито един щрих случайно или без определена цел, тук ни дава още едно свидетелство за несексуалната сила, управляваща Ханолд по време на пътуването му. Макар че с часове се разхожда из града, „колкото и да е странно, Норберт нито веднъж не си

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

77

спомни как неотдавна е сънувал, че присъства на гибелта на Помпай при изригването на вулкана през 79 година". Само при вида на Градива той изведнъж се сеща за съня си, като в същото време осъзнава и налудния мотив за необяснимото си пътуване. Какво друго значение би могло да има забравянето на съня и тази изградена от изтласкването бариера между съня и психическото състояние по време на пътуването, освен че то е резултат не от прякото внушение на съня, а е бунт срещу него и извира от психичната сила, която не иска да знае за тайното му значение? От друга страна Ханолд не е щастлив от тази победа над еротизма. Потиснатият психичен импулс е достатъчно силен, за да си отмъсти на потискащата сила чрез чувство за неудовлетвореност и безсилие. Копнежът му се е превърнал в безпокойство и недоволство, поради което пътуването му се струва безсмислено. Разбирането му, че мотивите за пътуването са продиктувани от налудната идея, се замъглява. Връзката му с науката, която би трябвало да възбуди интереса му към посещаваните места, е нарушена. Така нашият автор ни показва героя си след бягството му от любовта като човек, изживяващ криза, намиращ се в объркано и нестабилно състояние, в умопомрачение, което често се появява във връхната точка на заболяването, ако никоя от двете борещи се помежду си сили не е много по-мощна от другата, така че превъзходството й да наложи строг психичен режим. Тук авторът взима нещата в ръце и помага за уреждане на положението. Защото в този момент въвежда Градива, която се заема с лечението на налудната идея. Упражнявайки правото си да управлява съдбата на всички свои герои и да я доведе до щастлив край, макар и да трябва да ги подчини на най-различни изис-

78

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В. ЙЕНСЕН

квания, писателят пренася момичето, от което Ханолд е избягал в Помпей, на същото място и по този начин поправя извършената от него под диктата на налудната идея глупост да напусне града на действителната си любима и да отиде там, където във фантазиите му е погребана нейната заместителка. С появяването на Зае Бертганг като Градива, при което напрежението в разказа достига кулминацията си, интересът ни скоро тръгва в обратна посока. Ако дотук изживявахме развитието на една налудна идея, сега ставаме свидетели на лечението й и си задаваме въпроса дали нашият автор просто не си е измислил процедурата на лечение, или следва действително съществуващите възможности. Думите на самата Зое в разговора с приятелката й решително ни дават право да й припишем намерението да излекува героя. Но как подхожда тя към целта си? След като потиска възмущението си, предизвикано от нахалната му молба да легне, за да заспи отново, както „тогава", на другия ден тя се появява на същото място и изтръгва от Ханолд цялата тайна информация, която й липсва, за да разбере поведението му от предишния ден. Тя се осведомява за съня му, за барелефа на Градива и за особеностите в походката, които споделя с този барелеф. Зое приема да играе ролята на съживяващ се за един кратък час дух, която, отбелязва тя, неговото безумие й е отредило, и с двусмислени думи внимателно определя нова роля и за него, като взима надгробното цвете, което той е донесъл без съзнателна цел, и изразява съжаление, че не й подарява рози. Интересът ни към поведението на тази необикновено умна девойка, решила да спечели за съпруг любимия си от детските години, след като е установила, че лю-

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

79

бовта е движещата сила зад безумието му, на това място обаче вероятно ще бъде задържан поради недоумението, което налудната идея предизвиква дори у нас. Най-новото й развитие - че загиналата през 79 година Градива може да води разговор в качеството си на обеден дух за един час, след изтичането на който трябва просто да изчезне от погледа или да търси гроба си тази химера, несмущавана нито от вида на модерните й обувки, нито от обстоятелството, че не знае древните езици, но отлично владее немски, който по онова време не е съществувал, явно оправдава определението на автора „Помпейска фантазия", но изключва всякаква съпоставка с клиничната действителност. И все пак при по-подробно разглеждане според мен по-голямата част от неправдоподобността на тази налудна идея сякаш се стопява. Наистина писателят поема върху себе си част от вината, като в началото на разказа ни осведомява, че Зое във всички детайли е точно подобие на барелефа. Следователно трябва да внимаваме да не прехвърляме невероятността на тази предпоставка върху последицата от нея, а именно, че Ханолд мисли момичето за оживяла Градива. Стойността на това обяснение за налуд-ността става по-голяма и поради факта, че писателят не ни предоставя друго, по-рационално. Под ярките лъчи на слънцето в Кампаня и омайващите магически свойства на виното от гроздовете на Везувий, нашият автор въвежда други фактори, служещи да обяснят и смекчат прегрешенията на героя. Но най-важният от всички обясняващи и оправдаващи доводи си остава лекотата, с която нашият мисловен апарат се решава да приеме едно абсурдно твърдение, ако по този начин се задоволяват импулси със силен емоционален заряд. Изумителено е (макар че това

80

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В. ЙЕНСЕН

мнение рядко се приема) колко лесно и често интелигентни хора при такава психологическа ситуация реагират отчасти като слабоумни. Всеки, който не е прекалено самомнителен, може да наблюдава това в себе си, особено когато някои от засегнатите мисловни процеси са свързани с несъзнавани или изтласкани мотиви. По този повод ще цитирам думите на един философ, който ми писа: „И аз започнах да си записвам фрапиращи грешки от моя собствен опит, безсмислени действия, които човек по-късно си обяснява (по съвсем нелогичен начин). Ужасяващо, но и типично е колко много глупост излиза на бял свят по този начин". Сега нека да прибавим и факта, че вярата в духове, привидения и завръщащи се от отвъдното души (толкова силно подкрепяна от религиите, към които поне като деца всички ние сме принадлежали) в никакъв случай не е унищожена сред всички образовани хора и много иначе здравомислещи лица намират интереса си към спиритизма за съвместим с разума. Дори безпристрастният и невярващ човек може със срам да осъзнае колко лесно за миг се връща към вярата в духовете, ако е развълнуван или объркан. Известен ми е случаят с един лекар, чиято пациентка умряла от базедова болест и той не можел да се освободи от лекото подозрение, че поради непредпазливо медикаментозно лечение може би е допринесъл за злополучния й край. Един ден няколко години по-късно в кабинета му влязло момиче и в него, колкото и да се съпротивлявал, бил принуден да познае починалата пациентка. Единствената му мисъл била: значи е вярно, че мъртвите се връщат. Едва когато посетителката се представила като сестра на починалата от същата болест, страхът му отстъпил място на срама. Известно е, че базедовата болест придава на страдащи-

НАЛУДНИТЕ ИДЕМ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В. ЙЕНСЕН

81

те от нея силно сходство в чертите на лицето, а в конкретния случай тази особеност на заболяването се подсилвала от семейната прилика. Между другото, лекарят, с когото се случи това, бях аз, затова не съм особено склонен да оспорвам на Норберт Ханолд клиничната възможност за краткотрайна налудна идея, отнасяща се до оживяването на Градива. Накрая, всеки психиатър знае, че при тежки случаи на хронична налудна идея (параноя) се наблюдават най-невероятни изкусно съчетани и представени абсурди. След първата среща с Градива Норберт Ханолд пие виното си отначало в единия, после в другия от двата известни му хотела в Помпей, докато другите посетители обядват или вечерят. „Естествено изобщо не би допуснал абсурдната мисъл", че прави това, за да открие в кой хотел живее и се храни Градива, но е трудно да се посочи какво друго значение биха могли да имат действията му. В деня след втората им среща в къщата на Мелеагър му се случват най-различни странни и привидно несвързани неща: открива тесен процеп в стената на портика, където изчезва Градива; среща един глупав ловец на гущери, който се обръща към него сякаш са познати; намира трети, уединен хотел Albergo del Sole, чийто съдържател го убеждава да си купи метална брошка, покрита със зелена патина, намерена според думите му при останките на помпейска девойка; и накрая забелязва в собствения си хотел новопристигнала млада двойка, които определя като брат и сестра и които му се струват приятни. Всички тези впечатления са вплетени в един „странно безсмислен" сън, предаден по следния начин: „Някъде на слънце седеше Градива и правеше примка от стръкче трева, за да улови един гущер. Тя му каза: „Моля 6. фантазии и сънища

82

НАЛ УДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В. ЙЕНСЕН

те не мърдай - моята колежка е права. Методът е наистина добър и тя го използва с голям успех!" На този сън той оказва съпротива още докато спи, определяйки го като „абсолютно безумие" и се мята в леглото, за да се освободи от него. Успява да постигне това с помощта на невидима птичка, която надава кратък, весел писък и отнася гущера в човката си. Дали да не рискуваме и да се опитаме да изтълкуваме и този сън, тоест да го заменим с латентните мисли, от изкривяването на които вероятно е произлязъл? Той е толкова безсмислен, колкото може да бъде само един сън, а именно тази абсурдност е основният довод на схващането, което отрича на сънищата характера на валиден психически акт и ги обяснява като случайно стимулиране на психически елементи. За този сън можем да използваме метод, който се определя като стандартна процедура при тълкуване на сънищата. Това означава да не се съобразяваме с последователността на събитията в явния сън, а да разгледаме поотделно всяка част от съдържанието и да търсим произхода й във впечатленията, спомените и свободните асоциации на сънуващия. Но тъй като не можем да разпитаме Ханолд, трябва да се задоволим с разглеждане на впечатленията му, а после много предпазливо да заменим неговите идеи с нашите. „Някъде на слънце седеше Градива, ловеше гущери и каза..." За кое впечатление от деня ни напомня това? Без съмнение за срещата с възрастния господин, ловеца на гущери, който в съня е заместен с Градива. Той също седи, или лежи на „напечения от горещото слънце" склон и говори на Ханолд. Дори и думите, който употребява Градива в съня, са заимствани от него. Да ги сравним: „Методът, разработен от моя колега Аймер

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В. ЙЕНСЕН

83

наистина е добър. Неведнъж съм го използвал с голям успех. Моля, не мърдайте!" Градива казва нещо много подобно, освен че „колегата Аймер" е заместен с неизвестна колежка; „неведнъж" от репликата на зоолога липсва в съня и редът на изреченията е малко променен. Следователно изглежда, че преживяното през деня се е преобразувало в сън чрез известни промени и изкривявания. Защо е станало така и какво е значението на изкривяванията - заместването на Градива със стария господин и въвеждането на загадъчната „колежка"? В тълкуването на сънищата съществува правило, което гласи: „Реплика, чута в съня, винаги произхожда от реплика, която сънуващият или е чул, или е изрекъл в будно състояние". Изглежда, че това правило тук е спазено. Думите на Градива са само една модификация на думите на стария зоолог, чути през деня. Според друго правило за тълкуване на сънищата, заместването на едно лице с друго или смесването на две лица (например показването на един човек в поза, която е характерна за друг), означава отъждествяване на двама души или съответствие между тях. Нека опитаме да приложим и това правило към нашия сън. То води до следното тълкуване: „Градива лови гущери, също като стария господин, и също като него е обучена в лова на гущери". Резултатът все още не е разбираем, а сме изправени и пред още една загадка. Към кое впечатление от деня да отнесем „колежката", с която в съня е заместен известният зоолог Аймер? За щастие тук нямаме голям избор - само една друга жена може да отговаря на описанието „колежка" - приятната млада дама, за която Ханолд си представя, че пътува с брат си. „На роклята си бе закичила червена сорентинска роза, която събуди някакъв спомен у Норберт, докато я гледаше от масата си в дъ-

84

НАЧУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

ното, макар че не се сещаше за какво". Това наблюдение от страна на автора несъмнено ни дава право да твърдим, че тя е „колежката" от съня. А онова, което Ханолд не може да си спомни, определено е забележката на предполагаемата Градива, когато му иска надгробното цвете - на по-облагодетелстваните от съдбата момичета през пролетта им подаряват рози. В тези думи обаче звучи скрита подкана. Какъв е този лов на гущери, в който по-облагодетелстваните от съдбата колежки са имали такъв успех? На следващия ден Ханолд изненадва предполагаемите брат и сестра, когато нежно се прегръщат. Те всъщност са любовна двойка, младоженци на сватбено пътешествие, както научаваме по-късно, когато двамата толкова неочаквано смущават третата среща на Ханолд със Зое. Ако сега приемем идеята, че Ханолд, който съзнателно ги мисли за брат и сестра, несъзнавано веднага е схванал истинската им връзка, разкрила се недвусмислено на другия ден, думите на Градива ще придобият подходящ смисъл. Червената роза става символ на любовния романс. Ханолд разбира, че двамата са това, което на него и Градива предстои да бъдат. Ловът на гущери придобива смисъл на лов на съпруг, а думите на Градива означават нещо подобно: „Нека аз да уредя нещата. Аз не по-зле от другото момиче зная как да си намеря съпруг". Защо е нужно прозрението в намеренията на Зое да се проявява в съня под формата на думи, изречени от стария зоолог? Защо уменията на Зое да улови мъжа са представени чрез уменията на стария човек да лови гущери? За нас не е трудно да отговорим на този въпрос. Ние отдавна сме отгатнали, че ловецът на гущери не е никой друг освен професорът по зоология Бертганг, ба-

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

85

щата на Зое, който, разбира се, също познава Ханолд и затова съвсем естествено се обръща към него като към познат. Да приемем отново, че в несъзнаваното си Ханолд веднага е разпознал професора: „Имаше неясното чувство, че вече е виждал ловеца на гущери, сигурно в един от двата хотела". Така се обяснява странната форма, под която е прикрита приписваната на Зое цел. Тя е дъщерята на ловеца на гущери. Наследила е уменията си от него. Така заместването на ловеца на гущери с Градива в съдържанието на съня представлява връзката между двамата, която несъзнаваното разпознава. Въвеждането на „колежката" вместо „колегата Аймер" позволява на съня да изрази разбирането за нейното ухажване на мъжа. Дотук сънят е споил в една ситуация две от преживяванията през деня, така да се каже, „кондензирал" ги е, с цел да осигури доста замаскиран израз на две идеи, на които не е позволено да станат съзнателни. Продължавайки нататък, бихме могли да разсеем още от странността на този сън, като посочим влиянието и на другите преживявания през деня при формирането на явното съдържание на съня. Възможно е да не ни задоволяват дадените дотук обяснения на въпроса защо точно сцената с ловеца на гущери е избрана за ядро на съня и да предположим, че и други елементи са влезли в мисълта на съня и са оказали влиянието си „гущерът" да заеме почетно място в явното му съдържание. Много възможно е това да е така. Да си припомним, ча Ханолд открива процеп в стената на мястото, където Градива сякаш изчезва, а той все пак е достатъчно широк, за да може „някоя много стройна фигура да се промъкне" през него. Това откритие през деня го принуждава да внесе промяна в налудната си идея - когато изчезва от погледа, Градива не потъва в

86

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В. ЙЕНСЕН

земята, а по този път се връща в гробницата си. В несъзнаваните си мисли той може би си казва, че сега е намерил естественото обяснение за внезапното изчезване на момичето. Не напомня ли обаче провирането през тесни пролуки и изчезването в тях поведението на гущерите? В тази връзка не се ли държи и самата Градива като малко гъвкаво гущерче? Ето защо смятаме, че откриването на процепа в стената е определящо при избора на елемента „гущер" в явното съдържание на съня. Следователно присъствието на гущера в съня замества това впечатление от деня, както и срещата със зоолога, бащата на Зое. А защо сега, набрали смелост, да не се опитаме да намерим в съдържанието на съня представянето и на едно друго преживяване от деня, с което още не сме се занимавали - откритието на третия хотел, „Del Sole"? Авторът толкова подробно е описал този епизод и е свързал толкова много неща с него, че би било учудващо, ако единствено той не участва във формирането на съня. Ханолд влиза в хотела, който е останал неизвестен за него поради уединеното си местоположение и отдалечеността си от гарата, за да си купи лимонада срещу прилива на кръв в главата. Съдържателят използва възможността да похвали антиките си и му показва една брошка, за която твърди, че е принадлежала на помпейско момиче, изровено в прегръдките на любимия си близо до форума. Ханолд, който никога по-рано не е вярвал на тази често повтаряна трогателна история, сега е принуден под натиска на неизвестна за него сила да я приеме за истина, а изровения предмет за автентичен. Той купува брошката и напуска хотела с покупката си. На излизане забелязва на един прозорец стръкче бели асфодели в чаша вода, което сякаш му кима, и приема

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В ЙЕНСЕН

87

това като знак, че новата му придобивка е автентична. Сега Ханолд е обладан от дълбоко убеждение, че зелената брошка е на Градива и че тя е момичето, умряло в прегъдките на любимия си. За да облекчи обзелата го мъчителна ревност, той решава да провери подозрението си със самата Градива, като й покаже на другия ден брошката. Това странно убеждение несъмнено е малка нова налудна идея. Защо и тя да не остави следа в съня му през тази нощ? Заслужава си да положим усилие, за да разберем какъв е произходът на това допълнение към налудната идея и да потърсим новия момент в несъзнаваното прозрение, което тя заменя. Идеята се поражда под влияние на съдържателя на хотел del Sole, към когото Ханолд се отнася с такава учудваща наивност, сякаш е напълно под негово внушение. Съдържателят му показва малка зелена брошка, която представя за истинска и за притежание на момиче, изровено от пепелта в прегръдките на любимия си. Ханолд, който би трябвало да е достатъчно критичен, за да се съмнява както в достоверността на историята, така и в автентичността на брошката, веднага се хваща на въдицата и купува твърде съмнителната антика. Поведението му е напълно неразбираемо и нищо не подсказва, че личността на съдържателя би могла да разреши загадката. В тази случка обаче има и още една загадка, а понякога две загадки взаимно се разгадават. На излизане от albergo нашият герой забелязва на един прозорец стръкче асфодели, натопено в чаша вода и приема това за доказателство, че брошката е истинска. Как стига до такъв извод? За щастие този последен елемент от загадката лесно може да се реши. Бялото цвете вероятно е същото, което той на обед подарява на Градива и е съвсем вярно, че видът му на про-

88

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

зореца потвърждава нещо - естествено не автентичността на брошката, но нещо друго, което му става ясно веднага щом намира назабелязания до този момент albergo. Още предишния ден Ханолд вече се държи така, сякаш се мъчи да открие в двата помпеиски хотела къде живее лицето, което му се явява като Градива. Сега, когато неочаквано се натъква на трети хотел, в несъзнаваното си той си казва: „Тя сигурно живее тук". А после на излизане: „О, да, ето го бялото цвете, което й дадох. Значи това е нейният прозорец". Ето следователно новата идея, която е заместена с налудната и която не може да стане съзнателна, защото предпоставката й, че Градива е жив човек и някогашна негова позната, не може да стигне до съзнанието. Но как е станало заместването на новото прозрение с налудна идея? Според мен, така - чувството на убеденост, породено от прозрението, е успяло да се затвърди и запази, докато прозрението, неспособно да достигне съзнанието, се е заменило със съдържанието на друга идея, която обаче има мисловна връзка с него. Така чувството на убеденост се свързва с чуждо за него съдържание, а то като налудна идея придобива признание, което не му принадлежи. Ханолд прехвърля убеждението си, че Градива живее в този хотел, върху други впечатления, които е получил в хотела. По този начин той приема лековерно разказа на съдържателя, автентичността на металната брошка и достоверността на историята за изровената в прегръдките си двойка, но само в смисъл, че свързва с Градива онова, което чува в къщата. Зародилата се ревност обработва този материал и в него възниква налудната идея, макар и в противоречие с първия сън, че Градива е момичето, умряло в прегръдките на любовника си и притежавало брошката.

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В ЙЕНСЕН

89

Забелязваме, че разговорът с Градива и нейната нежна подкана с цветето1 вече са предизвикали важни промени в Ханолд. У него се събуждат признаци на мъжко желание, компоненти на либидото - макар че естествено все още не могат да отхвърлят прикритието на съзнателните претексти. Но проблемът с „физическата същност" на Градива, който го преследва през целия ден, очевидно е свързан с еротичното любопитство на младия мъж към женското тяло, дори и когато се прехвърля в сферата на науката, чрез преднамерено подчертаване на особеното колебание на Градива между живота и смъртта. Ревността е допълнителен знак, че в Ханолд се пробужда любовна активност. На другия ден в началото на разговора им той показва тази ревност и с помощта на друг претекст постига целта си да докосне тялото на момичето, а също и да я удари, както някога. Сега обаче е време да попитаме дали ходът на формиране на налудната идея, който сме почерпили от автора, е такъв, какъвто познаваме от други случаи или дори дали е възможен. От медицинската си практика можем да отговорим, че със сигурност това е точният и може би единственият начин, по който налудната идея придобива онова непоколебимо утвърждаване, което е част от клиничната й характеристика. Ако пациентът така твърдо вярва в идеята си, то не е защото са нарушени способностите му за съждение и не се дължи на невярното в налудната идея. По-скоро във всяка налудна идея се съдържа и частица истина; има нещо, действително заслужаващо доверие и то е източникът за убедеността на пациента, който в този смисъл е оправдан да вярва в нея. Елементът истина оба1 Игра на думи: durch die Blume - буквално „чрез цветето", фигуративно „нежно", „тънко", „неуловимо". - Б. пр.

90

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В ЙЕНСЕН

че от дълго време е бил изтласкан и ако накрая успее да проникне в съзнанието (този път в изкривена форма), чувството на убеденост, прикрепено към него, е прекомерно силно, като че ли за компенсация, и сега се свързва с изкривения заместител на изтласкания елемент истина, като не допуска никакво критично възражение. Убеждението сякаш се премества от несъзнавания елемент истина към свързания с него съзнателен неверен заместител и остава фиксирано към него като резултат именно от това изместване, формирането на налудната идея, произтекло от първия сън на Ханолд, не е нищо друго освен подобен, макар и не идентичен пример на такова разместване. Описаният случай, при който убеждението се развива в налудна идея, не е съществено различен от начина, по който такова убеждение се формира в нормалните случаи, където не е намесено изтласкване. Всички ние свързваме убежденията си с мисловни съдържания, при които вярното и невярното се смесват, и позволяваме на тези убеждения да излязат от първото и да се разпрострат върху второто. Те всъщност се разширяват от вярното към свързаното с него невярно и защитават невярното от основателни възражения, макар и не така непоклатимо, както при налудната идея. Това свързване - така да се каже, „притегляне" - може и в нормалната психология да замени истинската стойност. Ще се върна към съня и към един дребен, но не и безинтересен момент, който установява връзката между двете събития в съня. Градина в определен смисъл посочва противоположността между белия асфодел и червената роза. Откритието на асфодела на прозореца в Albergo del Sole става важно доказателство за несъзнаваното прозрение на Ханолд, изразило се в нова на-

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В ЙЕНСЕН

91

лудна идея. Към това се прибавя фактът, че червената роза на роклята на приятната млада жена помага на Ханолд да придобие на несъзнавано ниво вярно виждане за истинската й връзка с придружаващия я мъж, затова я представя в съня си като „колежка". Но къде в явното съдържание на съня може да се намери следа или представяне на това откритие, което прави Ханолд и което установяваме, че е заменено с новата налудна идея - откритието, че Градива живее с баща си в третия, отдалечен помпейски хотел Albergo del Sole? Всъщност идеята е в съня като цяло, и то дори в не много изкривена форма. Все пак се колебая да я посоча, защото знам, че у читателите, чието търпение към мен продължава вече доста дълго, ще се възбуди силна съпротива към моите опити за тълкуване. Ще повторя само, че откритието на Ханолд се съдържа в пълния му вид в съдържанието на съня, но е толкова сполучливо прикрито, че човек няма как да не го пропусне. „Някъде на слънце1 седеше Градива". Това ние правилно свързахме с мястото, където Ханолд среща зоолога, баща й. Но не би ли могло то да означава още и че Градива живее в хотел „Слънце" - Albergo del Sole? А „някъде", което няма нищо общо с мястото на срещата с баща й, не звучи ли лицемерно неопределено именно защото съдържа ясна информация за местонахождението на Градива? От предишния си опит в тълкуването на истински сънища съм убеден, че двусмислеността има подобно значение, но не бих се осмелил да предложа тълкуването си на читателите, ако тук нашият автор не ми беше оказал силна подкрепа. На следващия ден, когато момичето вижда металната брошка, той слага в 1

In der Sonne - означава както ,^m слънце", така и в „Слънцето" - Б. пр.

92

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

устата й същата игра на думи, която вече приехме в тълкуването си, че означава същото място в съдържанието на съня. „Да не би да си я намерил на слънце?" (в „Слънцето")... Die macht hier solche Kunststiicke"1. А когато Ханолд не разбира забележката й, тя обяснява, че има предвид хотел „Слънце", който тук се нарича „Sole" и от където й е позната фалшивата антика. А сега ще опитаме да заместим „особено безмисления" сън на Ханолд с несъзнаваните мисли, които са скрити зад него и са доста различни. Те са приблизително следните: „Тя живее в Слънце с баща си. Защо си играе така с мен? Подиграва ли ми се? А възможно ли е наистина да ме обича и да иска да се омъжи за мен? Последната възможност бива отхвърлена в съня - „Това е пълно безумие", - което очевидно е насочено към цялото му явно съдържание. Критично настроените читатели сега имат правото да запитат какъв е произходът на тази дотук необоснована интерполация, според която Градива му се подиграва. На това Тълкуване на сънищата дава следния отговор: ако в мислите на съня присъстват подигравки, язвителност или ожесточени противоречия, те се изразяват в безсмисления ход на явния сън чрез абсурдността на съня. Последното обаче не означава парализа на психичната дейност, а е средство за изобразяване, използвано в работата на съня. Както винаги при особено трудните пасажи, и тук нашият автор ни се притичва на помощ. Безмисленият сън има кратък епилог, в който някаква птица надава весел вик и отнася гущера в чов1 Играта на думи във втората част на изречението може да се преведе: „То ни играе такива номера тук" Kunststiick обикновено означава „фокус, трик, номер". Но поради съчетанието на Kunst (изкуство) с Stuck (предмет), тези думи може да се тълкуват като намек, че хотел „Слънце" се занимава с производството на фалшиви предмети на изкуството. - Б. пр.

НАЛУДНИТЕВДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

93

ката си. Подобен смях Ханолд чува след изчезването на Градива. Всъщност той идва от Зое, която се отърсва от сериозната си и меланхолична роля на призрак - с него Градива наистина му се подиграва. Картината на птицата, отнасяща гущера в човката си обаче напомня на картината от предишния сън, където Аполон Белведерски отнася Капитолийската Венера. Може би някои читатели все още имат чувството, че обяснението на лова на гущери с идеята за любовна подкана не е достатъчно обоснована. Допълнителна подкрепа за това твърдение намираме в намеците на Зое. В разговора с приятелката си тя сама признава тъкмо онова, което мислите на Ханолд предполагат за нея, заявявайки, че ще „изрови" нещо интересно за себе си в Помпей. Тук тя използва представи от археологията, докато в алегорията за лова на гущери той използва представи от зоологията, и двамата сякаш се мъчат да се приближат един към друг, като всеки се стреми да възприеме характеристиките на другия. С това завършихме тълкуването на втория сън. И двата станаха достъпни за разбиране, след като предварително допуснахме, че в несъзнаваните си мисли сънуващият знае всичко, което е забравил в съзнателните, но в първите той правилно оценява онова, което съвсем погрешно подрежда във вторите. В тълкуването си ние, разбира се, бяхме принудени да използваме много твърдения, които са прозвучали странно на читателя, тъй като са му чужди и вероятно често са предизвиквали подозрението, че приписваме на автора своите собствени мисли. Готови сме да направим всичко, за да разпръснем това подозрение, поради което с удоволствие ще разгледаме по-подробно един от най-деликатните моменти - имам предвид употребата на двусмислени думи

94

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТВ. ЙЕНСЕН

и изречения, например в случая с „на слънце" (в „Слънцето") седеше Градива" Вероятно всеки читател на Градива е забелязал колко често авторът поставя в устата на двамата главни герои двусмислени изрази. За Ханолд те имат само едно значение, но единствената му събеседничка Градива възприема другото им значение. Така след първия й отговор, той възкликва: „Знаех, че гласът ти ще звучи точно така!", а още непосветената Зое е принудена да попита как е възможно това, след като дотогава не я е чувал да говори. При втория разговор момичето за момент се усъмнява в налудността му, когато той я уверява, че веднага я е познал. Тя сигурно разбира думите му в правилното за неговото несъзнавано значение - в смисъл, че я разпознава като приятелката от детството, докато той, разбира се, не съзнава нищо от това значение на думите си и ги обяснява само от гледна точка на налудната идея, която го е обладала. От друга страна, на думите на момичето - в чието лице на налудната идея се противопоставя най-блестяща яснота на ума - преднамерено е придадена двусмисленост. Едното им значение е съзвучно с налудната идея на Ханолд, за да й позволи да проникне в съзнателното му разбиране; другото се издига над налудната идея и по правило ни дава превод на несъзнаваната истина, която представя. Способността й да предаде налудната идея и истината в.една и съща изразна форма е триумф на интелигентността. С подобни двусмислици е изпълнена речта на Зое и когато обяснява положението на приятелката си и в същото време се освобождава от нежеланата компания. Думите й всъщност донякъде не съответстват на ситуацията и са предназначени no-скоро за нас, читателите, отколкото за щастливата „колежка". В разговорите с

НАЛУДНИТЕИДЕИИСЬНИЩАТАВГРАДНВАОТВ ЙЕНСЕН

95

Ханолд двусмислеността е постигната главно чрез употребата на символизъм от страна на Зое, която намираме отразена в първия сън на Ханолд, в приравняването на погребването под пепелта и изтласкването, на Помпей и детството. Така тя успява с думите си от една страна да изпълнява ролята, която налудната идея на Ханолд й отрежда, а от друга - да докосне истинските им взаимоотношения и да събуди в неговото несъзнавано разбиране за тях. „Аз отдавна съм свикнала с мисълта, че съм мъртва". „Цветето на забвението от твоята ръка е подходящо". В тези фрази се долавя лек упрек към Ханолд, който придобива съвсем ясен израз в последната й лекция, когато го сравнява с археоптерикс. „Като си помислиш, че човек трябва първо да умре, за да оживее отново. Но за археолозите това, предполагам, е необходимо", казва тя по-късно, след отстраняването на налудната му идея. Най-изящната употреба на този символизъм обаче се съдържа във въпроса й: „Струва ми се, че сме делили така хляба си преди две хиляди години. Спомняш ли си?" Тук заместването на историческото минало с детството им и усилието да събуди спомена му за второто не подлежат на съмнение. Но откъде идва това явно предпочитание към двусмислени фрази в Градиво, ? Струва ни се, че то не е случайно, а no-скоро е следствие, налагащо се от предпоставката, върху която е изграден сюжетът и не е нищо друго освен съответствието на двойното детерминиране на симптомите и също като тях произтича от компромисите между съзнателното и несъзнаваното. Но този двойствен произход се забелязва по-лесно в думите, отколкото в действията на героите. Тъй като разговорът е податлив материал и често дава такива възможности,

96

НАЛУДНЮТ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДША ОТ В. ЙЕНСЕН

въпросната „двусмисленост" е налице, когато се постигне изразяване на две намерения чрез едни и същи думи По време на терапевтичното лечение на налудни идеи и аналогични заболявания лекарят често изтръгва от пациентите подобни двусмислени изрази като нови симптоми с много преходен характер, а при определени обстоятелства и сам ги използва. Не са редки случаите, когато чрез насочено към съзнанието на пациента значение успяваме да му помогнем да разбере другото значение/валидно за несъзнаваното му. От опит знам, че спед непосветените тази роля на двусмислеността предизвиква най-много недоволство и причинява наи-мно-го недоразумения. Все пак право на нашия автор е да представи в творбата си тази характерна черта на процесите, извършващи се при формирането на сънищата и налудните идеи. IV Споменахме вече, че изпълняваните от Зое функции „а лекар събуждат у нас нов интерес. Любопитни сме да узнаем разбираемо ли е - и дори възможно ли е такова лечение, каквото тя постига с Ханолд и дали нашият автор е пресъздал условията за изчезването на налудната идея така точно, както и условията за развитисто и Несъмнено тук може да срещнем гледна точка, според която описаният от автора случай не представлява голям интерес и липсва проблем, изискващ обяснение. Може да се изтъкне аргументът, че за Ханолд не остава друга възможност, освен да се освободи от налудната идея след като обектът й, предполагаемата Градива, го уличава в неправилността на всичките му твърдения и

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

97

му дава най-естествени обяснения за всичко загадъчно - например откъде знае името му. Така историята би получила логично разрешение. Но тъй като в тази връзка момичето признава любовта си към героя, естествено е нашият автор, за да задоволи читателките си, да даде на тази иначе не безинтересна история щастлив край - женитба. По-последователен и също толкова възможен би бил и друг край, при който младият учен, след изясняване на грешката му, учтиво благодари, сбогува се с младата дама и мотивира отказа си от любовта й с довода, че проявява силен интерес към античните жени от камък и бронз - или към прототипите им, ако се намерят такива - но че не му трябва съвременно момиче от плът и кръв. Би могло още да се изтъкне, че авторът доста произволно е слепил археологическата фантазия с една любовна история. Отхвърляйки тази концепция като невъзможна, ние обаче сме изправени пред факта, че трябва да отдадем извършващата се промяна в Ханолд не само на освобождаването му от налудната идея. Едновременно, и всъщност дори преди избухването на последната, в него безспорно се пробужда нуждата от любов, чийто естествен резултат по-късно е да поиска ръката на момичето, което го е освободило от налудността. Вече показахме под какви претексти и маскировки любопитството му за физическата й същност, ревността му и грубият мъжки нагон за притежание се проявяват в хода на налудната идея, още откакто изтласканото желание залага първия сън в съзнанието му. Нека прибавим и допълнителното доказателство, че вечерта след втория разговор с Градива една жива жена за пръв път му се струва приятна, макар той все пак да отстъпва пред отвращението си към сватбените пътешественици, като не 7 фантазии и сънища

98

НАЛУДНИТЕ ВДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

признава симпатичното момиче за младоженка. На следващия ден по обед обаче случайността го прави свидетел на размяната на нежности между момичето и нейния предполагаем брат и Ханолд се отдръпва плахо назад, сякаш е нарушил свещен ритуал. Презрението към „Аугустус и Гретхен" е забравено и в него се възстановява уважението към еротичния живот. Така нашият автор най-тясно свързва разпукването на налудната идея с изблика на нуждата от любов и подготвя развръзката в една любовна история като необходима. Той просто познава природата на налудната идея по-добре от критиците си, знае, че компонентите на любовния копнеж са се съчетали с компонентите на съпротивата и са формирали налудна идея, затова позволява на момичето, което разбира какво трябва да е лечението, да усети в налудната идея на Ханолд благоприятния за себе си компонент. Само подобно прозрение може да я накара да реши да се заеме с лечението му - само сигурността, че той я обича, може да я подтикне да му признае любовта си. Лечението се състои във възстановяване отвън на изтласканите спомени, които той не може да освободи. То обаче не би било ефикасно, ако терапевтът не беше се съобразил с тези емоции и ако тълкуването на налудната идея накрая не се изразяваше във: „Виж, всичко това означава само, че ме обичаш!" Процедурата, която нашият автор определя на Зое и тя следва при лечението на налудната идея на приятеля си от детството, по същността си забележително напомня - дори напълно съответства - на метода, който доктор Бройер и настоящият автор въведоха в медицината през 1895 г. и на усъвършенстването на който последният се е посветил оттогава насам. Този метод на

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В ЙЕНСЕН

99

лечение, който Бройер в началото нарече „катарзисен", но който настоящият автор предпочете да определи като „аналитичен", се състои в насилствено докарване до съзнанието на пациентите, страдащи от аналогични с налудната идея на Ханолд разстройства, на несъзнаваното, чието изтласкване е предизвикало заболяването им, също както постъпва Градива с изтласканите спомени за детското приятелство. Естествено изпълнението на тази задача е по-лесно за Градива, отколкото за лекаря. В това отношение тя е в позиция, която от много гледни точки може да се разглежда като идеална. Лекарят, който не разбира пациента си предварително и не притежава в себе си като съзнателен спомен действащия в несъзнаваното на пациента материал, трябва да прибегне до помощта на сложни техники, за да преодолее това неблагоприятно положение. От съзнателните идеи и изявления на пациента той трябва да научи и да направи абсолютно сигурен извод какъв е изтласканият материал в него - да отгатне несъзнаваното тогава, когато то се проявява зад съзнателните изрази и действия. После лекарят извършва нещо подобно на онова, което Норберт Ханолд сам прави в края на разказа, като превежда обратно на немски името „Градива" - Бертганг . Като се проследи произходът на разстройството, то изчезва. Анализата постига излекуване в същия момент. Но сходството между процедурата на Градива и аналитичния метод на психотерапията не се ограничава само до тези два момента - достигане на изтласкания материал до съзнанието и съвпадение на обяснението и излекуването. То се простира и до нещо, което се оказва съществена черта на цялата промяна - пробуждането на емоциите. Всички заболявания, сходни с налудната идея на Ханолд, които в медицината обикновено оп-

100

НАЧУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

ределяме като психоневрози, започват с изтласкването на част от емоционалния живот - може уверено да кажем - на сексуалния импулс. При всеки опит за въвеждане на несъзнаваната и изтласкана причина в съзнанието засегнатият емоционален компонент неизменно се събужда и подновява борбата с изтласкващите го сили, за да постигне накрая някакво равновесие с тях, като реакцията често има бурни проявления. При повторното пробуждане на изтласканата любов в съзнанието, процесът на оздравяване е завършен, когато сумираме всички компоненти на сексуалния импулс като „любов" и това пробуждане е необратимо. Симптомите, поради които е предприето лечението, не са нищо друго освен ускоряване на предишни борби на изтласкване и възвръщане, а те могат да бъдат разрешени и изличени само от нов прилив на същите страсти. Всяко психоаналитично лечение е опит да се освободи изтласканата любов, която е намерила лош компромисен отдушник в определен симптом. Наистина съответствието с терапевтичния процес, който е изобразил авторът на Градива, достига още по-голяма висота, като добавим, че дори в аналитичната психотерапия събуждането на страст, било то любов или омраза, всеки път избира за свой обект личността на лекаря. Тогава, разбира се, се появяват и различията, които правят случая на Градива идеален - такъв, какъвто медицинските умения не могат да постигнат. Градива може да отвърне на любовта, която си пробива път от несъзнаваното в съзнанието; лекарят не може. Градива сама е била обектът на изтласканата любов. Личността й предлага веднага желания обект за освободената еротична дейност. Лекарят е бил непознат и след излекуването трябва да се помъчи отново да стане непознат.

НАЧУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИНА ОТ В ЙЕНСЕН

101

Често той не е в състояние да даде съвет на излекувания пациент как да приложи в живота си своята възстановена способност за любов. Да посочваме какви средства използва тогава лекарят, за да постигне с по-голям или по-малък успех описания от нашия автор модел на лечение чрез любов, много ще ни отдалечи от настоящата задача. Сега обаче стигаме до последния въпрос, който вече няколко пъти отбягваме. Нашите възгледи за изтласкването, за формирането на налудна идея и сходни смущения, за формирането и раздробяването на сънищата, за ролята на еротичния живот и начина на лечение на тези страдания в никакъв случай не могат да се разглеждат като общоизвестно научно познание и още помалко като нещо леснодостъпно за образованите хора. Ако прозрението, направило нашия автор способен да създаде своята фантазия по такъв начин, че да можем да я анализираме като истинска история на заболяване, се основава на споменатото no-горе познание, то ние бихме искали да открием източника му. Един от членовете на дружеството, който както обяснихме в началото прояви интерес към сънищата в Градива и възможната им интерпретация, директно попита Вилхелм Йенсен дали има някакви познания за научните теории, които са толкова сходни със съдържащото се в произведението му. Както можеше да се очаква, нашият автор отговори отрицателно, и то дори малко раздразнително. Градива била вдъхновена от въображението му, доставила му удоволствие и на когото не харесва, да не се занимава с нея. Той изобщо не подозирал колко много е харесала тя на читателите. Твърде възможно е отрицанието на нашия автор да не спира дотук. Може би той отрича да знае правилата,

102

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

които му показахме, че следва и отхвърля всички намерения, които разпознахме в произведението му. Не смятам това за невероятно. Тогава обаче остават само две възможности. Едната е, че сме направили истинска карикатура на интерпретация, като сме приписали на една безобидна художествена творба тенденции, за които създателят й няма никаква представа, и още веднъж сме доказали колко е лесно да намериш нещо, което искаш да намериш и от което си погълнат - възможност, за която в историята на литературата се срещат най-странни примери. Сега вече всеки читател може да реши за себе си дали иска да приеме това обяснение - ние естествено се придържаме към другото възможно виждане. Вярваме, че нашият автор няма нужда да знае нищо за тези правила и намерения, затова може искрено да ги отхвърли, а ние не сме открили в неговия романс нищо, което той да не съдържа. Вероятно двамата черпим от един и същ източник, работим над един и същ материал, като всеки от нас си служи с различен метод, а съвпадението на резултатите изглежда потвърждава факта, че и двамата сме работили правилно. Нашият начин на действие се състои в съзнателното наблюдение на анормалните психически процеси у другите, за да можем да открием и изразим техните закони. Нашият автор действа по друг начин. Той насочва вниманието си към несъзнаваното в собствената си психика, разбира възможностите й за развитие и им дава художествен израз, вместо да ги потиска със съзнателна критичност. Така той научава от себе си онова, което ние научаваме от другите - на какви закони се подчинява дейността на несъзнаваното. Но писателят няма нужда да изказва тези закони, дори няма нужда да ги разбира ясно. В резултат от толерантността на неговия интелект, те са

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

103

въплътени в произведенията му. Ние извеждаме тези закони чрез анализ на прозата му, точно така, както ги откриваме и в случаите на истинско заболяване. Струва ни се, можем уверено да заключим, че и двамата - нашият автор и лекарят - или са разбрали неправилно несъзнаваното по един и същ начин, или и двамата са го разбрали правилно. Този извод е много ценен за нас. Заради него си струваше да изследваме описанието на възникването и излекуването на налудната идея, както и на сънищата в новелата на Йенсен Градиво с методите на медицинската психоанализа. Стигнахме до края. Наблюдателният читател може би ще ни припомни нашата забележка в началото, че сънищата са желания, представени като осъществени и че все още дължим обяснение за това. Да, отговаряме ние, нашите доводи може и да покажат колко неоправдано би било да искаме да обхванем обясненията, които трябва да дадем за сънищата с единствената формула, че сънят е неосъществено желание. Но твърдението е в сила, а също така лесно може да се демонстрира със сънищата в Градиво. Латентните мисли на съня - сега знаем какво означава това - могат да бъдат най-различни видове. В Градиво те са „остатъци от деня", мисли, които са останали нечути и не са били изхвърлени от психичната дейност на будния живот. За да произлезе от тях сън обаче е необходимо съдействието на (обикновено несъзнавано) желание. То служи като двигател за формиране на съня, а остатъците от деня предоставят материала. В първия сън на Норберт Ханолд две желания се състезават помежду си, за да произведат съня - едното само по себе си е способно на съзнателност, другото несъмнено принадлежи към несъзнаваното и се задейства от

104

HATVflHITTE ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

изтласканото. Първото е естественото за всеки археолог желание да бъде очевидец на катастрофата през 79 година. Какво ли не би пожертвал изучаващият древността, за да осъществи това желание по друг начин освен насън! Другото желание и създател на съня има еротичен характер: да присъстваш, когато любимата си ляга да спи, ако се изразим грубо и непълно. Именно отхвърлянето на това желание прави този сън тревожен. Може би не така очевидни са двигателните желания на втория сън; но ако си спомним тълкуването им, не бихме се поколебали да ги обявим също за еротични. Желанието да бъде уловен от любимата, да отстъпи пред нея и да й се подчини, както би могъл да се разчете ловът на гущери, всъщност има пасивен, мазохистичен характер. На другия ден сънувалият удря любимата си, като че ли под натиска на противоположната еротична сила - но тук трябва да спрем, защото иначе може да забравим, че Ханолд и Градива са само творения на нашия автор.

Допълнение към второто издание на „Налудните идеи и сънищата" През петте години, изминали от написването на тази студия, психоаналитичното изследване се осмели да подходи към литературни произведения и с други цели. То вече не търси в тези творби само потвърждение на откритията си в непоетични, невротични индивиди, но иска и да узнае от какъв запас впечатления и спомени писателят е създал творбата си и по какъв начин, чрез какви процеси е влязъл този материал в литературната творба. Оказа се, че на тези въпроси много бързо може да се отговори в случаите на онези писатели, които в своята невинна радост от творчеството страстно се подчиняват на подтика на въображението си, какъвто е Вилхелм Йенсен, починал през 1911 година. Скоро след появяването на аналитичната ми оценка за неговата Градиво , се опитах да заинтересувам този възрастен белетрист от новите задачи на психоаналитичното изследване. Той обаче отказа да сътрудничи. По-късно един приятел1 насочи вниманието ми към две други новели от същия автор, вероятно генетично свързани с Градиво, като предварително проучване или по-ранни опити за решаване на същия проблем от еро1

Юнг - Б. ред.

105

106

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДИВА ОТ В ЙЕНСЕН

тичния живот по задоволителен от поетична гледна точка начин. Първият от тези разкази, Derrote Schirm („Червеният чадър"), напомня на Градива с повтарянето на множество малки мотиви - бялото надгробно цвете, забравения предмет (скицника на Градива), носещото значение животинче (пеперудата и гущера в Градива), но особено с повтарянето на основната ситуация - появяването в знойния обеден час през лятото на момиче, което е мъртво или е смятано за мъртво. За фон в Der rote Schirm служи един полуразрушен замък, което е сравнимо с останките на разкрития Помпей в Градива. Другата новела Irn Gotischen Haus („В готическата къща") няма в явното си съдържание такива съответствия нито с Градива, нито с Der rote Schirm. Тя обаче е получила външно единство с последната, защото е публикувана заедно с нея в едно издание, озаглавено Ubermachte: Zwei Novellen von Wilhelm Jensen („Свръхестествени сили: Две новели от Вилхелм Йенсен"), Берлин, 1992. Този факт недвусмислено показва латентната връзка между двата разказа. Лесно е да се види, че и трите новели са посветени на една и съща тема, а именно на развитие на любовна история (в Der rote Schirm става въпрос за потискане на любовта) в резултат на интимно общуване в детството - връзка от типа брат-сестра. В една рецензия, публикувана от виенския ежедневник Die Zeit на 11 февруари 1912 г., графиня Ева Бодисен посочва, че последният роман на Йенсен Fremdlinge unter den Menschen („Чужденци сред хората"), съдържащ много факти от младостта на писателя, разказва за съдбата на един мъж, чиято любима се оказва негова сестра. В двете по-ранни новели, споменати no-горе, няма следи от основния мотив на Градива - необикновено

НАЛУДНИТЕ ИДЕИ И СЪНИЩАТА В ГРАДПВА ОТ В ЙЕНСЕН

107

красивата походка с перпендикулярно изпънато ляво стъпало. Релефът, за който Йенсен твърди, че е римски и в новелата нарича „Градива", всъщност е произведение от златния век на гръцкото изкуство. Намира се под №644 в Museo Chiaramonti във Ватикана. ф.Хаузер го е реставрирал и е публикувал интерпретация за него („Disiecta membra neuattischer Reliefs" в Jahreshefte des osterreichischen archaologischen Instituts, Vol. VI, No.l). Релефът „Градива", в съчетание с други фрагменти от Флоренция и Мюнхен, образува две плочи с три фигури на всяка от тях, които изобразяват Хорите - богини на растителността и свързаните с тях божества на благодатната роса.

Връзката на поета с фантазирането

Ние, непосветените, винаги много се чудим - също като кардинала, който задал този въпрос на Ариосто как това странно същество, поетът, намира своя материал. Какво му дава способността да ни води след себе си по такъв начин и да събужда в нас емоции, за които сме мислили, че може би сме неспособни да изпитаме. Интересът ни към този проблем се засилва и от обстоятелството, че ако запитаме самите поети, те не дават обяснение на въпроса, или поне нямат задоволително обяснение. Сигурността, че дори най-ясното прозрение във факторите, определящи избора на творческия материал или в природата на способността да се оформя този материал, никога няма да ни направи писатели, ни наймалко не намалява интереса ни. Ако само можехме да намерим в себе си или в хора като нас някаква дейност, която е сродна с писането на художествени творби! Изследването й би ни дало надежда, че ще постигнем известно разбиране на творческите способности на писателите. И наистина, има известни изгледи да успеем в това - самите писатели винаги се мъчат да намалят разстоянието между себеподобните си и обикновените хора; те много често ни уверяват, че всеки човек по сърце е поет и че последният поет няма да умре, докато не умре и последният човек. 108

ВРЪЗКАТА НА ПОЕТА С ФАНТАЗИРАНЕТО

109

Разбира се, трябва да потърсим първите следи на творческа дейност в детето. Най-обичаното и най-поглъщащото занимание на детето е играта. Вероятно може да твърдим, че всяко дете, което играе, се държи като писател, доколкото създава свой свят или по-точно пренарежда нещата в своя свят и го устройва по свой начин, който повече му харесва. Би било неправилно да мислим, че то не приема този свят сериозно; напротив, детето приема играта си много сериозно и изразходва в нея голямо количество емоции. Противоположността на играта не е сериозното занимание, а действителността. Въпреки големия афективен катексис1 върху света на игрите, детето съвсем ясно го различава от действителността, само че предпочита да заема обектите и обстоятелствата, които си представя, от осезаемите и видимите неща на действителния свят. Единствено тази връзка с действителността все още отличава детската „игра" от „фантазирането". Писателят прави същото, което прави играещото дете. Той създава свят на фантазията, който приема много сериозно; тоест, влага в него голямо количество афект, като едновременно рязко го отделя от действителността. Езикът запазва тази връзка между детската игра и поетичното творчество. Някои видове художествено творчество, свързани с осезаеми предмети и предназначени да бъдат представяни, той определя като „пиеси"2. Хората, които играят в тях, се наричат „актьори". Нереалността на този поетичен свят на въображението обаче има твърде важни последици за литературната техника. Защото много неща, които, ако биха се случи1 (лат. по гр.) съсредоточаване на психична енергия в предмет или лице. Б. пр. 2 срв. нем. Spiel - игра, но и пиеса, и Spieler - играч, но и актьор. Подобна двузначност съществува п на английски (play, player). - Б. пр.

110

ВРЪЗКАТА НА ПОЕТА с ФАНТАЗИРАНЕТО

ли в действителния живот, нямаше да ни доставят удоволствие, ни носят наслада в една пиеса - много емоции, които са всъщност болезнени, могат да се превърнат в източник на наслада за зрителите и слушателите на творбата на поета. Има и нещо друго, свързано с противоположността между действителността и играта, върху което ще се спрем накратко. Много след като детето порасне и престане да играе, след като в продължение на десетилетия се е стремило напълно сериозно да разбере житейските реалности, един ден може да стигне до психическо състояние, при което разликата между играта и действителността отново отпада. Възрастният може да си спомни колко сериозно се е отнасял към детските си игри; после, сравнявайки предстоящите си сериозни дела с игрите от детството, той успява да отхвърли тежкото бреме на живота и да получи голямото удоволствие на хумора. Като пораснат, хората престават да играят и като че ли се отказват от удоволствието, което са извличали от играта. Но всеки, който знае нещо за психическия живот на хората, разбира, че за тях няма нищо потрудно от това да се откажат от удоволствие, което веднъж са вкусили. Действително, ние никога не можем да се откажем от нищо; ние винаги разменяме едно нещо за друго. Когато привидно се отказваме от нещо, всъщност само възприемаме някакъв заместител. Затова когато порасне и престане да играе, човек се отказва само от връзката с действителните предмети. Вместо да играе, той започва да гради фантазии. Строи въздушни замъци и създава това, което наричаме дневни сънища. Вярвам, че повечето хора фантазират, понякога докато са живи. Това е факт, пренебрегван дъл-

ВРЪЗКАТА НА ПОЕТА С ФАНТАЗИРАНЕТО

111

го време, поради което значението му не е правилно оценено. Да наблюдаваме фантазиите на хората не е така лесно като детската игра. Вярно е, че децата играят сами или заедно с други деца създават затворен свят в умовете си за целите на играта; детето обаче не крие играта си от възрастните, въпреки че тя няма нищо общо с тях. Възрастният, от друга страна, се срамува от фантазиите си и ги крие от другите хора; той ги пази като най-съкровеното си притежание и по правило no-скоро би признал всички свои престъпления, отколкото да разкрие фантазиите си. Поради тази причина възможно е той да вярва, че е единственият човек, който гради такива фантазии, без да има никаква представа, че всеки разказва на себе си подобни истории, фантазирането все пак е продължение на играта и мотивите, скрити зад тези две дейности, съдържат много основателна причина за различното поведение на играещото дете и фантазиращия възрастен. Играта на децата се определя от желанията им всъщност от единственото желание на детето, което е да порасне - желание, помагащо за „отглеждането му". Детето играе винаги „на възрастни"; в играта то имитира онова, което му е известно от живота на възрастните. Ето защо детето няма причина да крие това желание. При възрастния е другояче; от една страна, той знае, че от него се очаква не да играе и да фантазира, а да си пробие път в действителния свят. От друга страна, някои желания, от които произтичат фантазиите му, са такива, че трябва да бъдат напълно скрити; следователно той се срамува от фантазиите си, защото са детски и са нещо забранено. Откъде знаем толкова много за човешката склон-

112

ВРЪЗКАТА НА ПОЕТА С ФАНТАЗИРАНЕТО

ност към създаване на фантазии, ако те са обвити в такава потайност? Съществува известна категория хора, които не бог, а една строга богиня - необходимостта - е натоварила със задачата да разказват от какво страдат и какво им е приятно. Тези хора са невротиците; наред с другото, те трябва да изповядат фантазиите си пред лекаря, при когото отиват с надежда да се възстановят чрез психическо лечение. Това е нашият най-добър източник на познание, а по-късно намерихме и достатъчно основания да допуснем, че пациентите ни разказват за себе си неща, които бихме могли да чуем и от здрави хора. Нека се опитаме да научим някои характеристики на фантазирането. Може да започнем с твърдението, че щастливите хора никога не фантазират, а само недоволните. Незадоволените желания са движещата сила зад фантазиите; всяка отделна фантазия съдържа изпълнението на някакво желание и прави по-добра незадоволителната действителност. Непреодолимите желания се различават според пола, характера и положението на създателя си; те обаче лесно може да се разделят на две основни групи. Те са или амбициозни желания, чиято цел е да извисят лицето, което ги създава, или еротични. При младите жени еротичните желания доминират почти изключително във фантазиите, защото амбицията им обикновено се ограничава с еротичните им копнежи; при младите мъже егоистичните и амбициозните желания се налагат съвсем ясно наред с еротичните желания. Но ние няма да наблягаме върху разликата между тези две тенденции; предпочитаме да подчертаем факта, че те често са обединени. В много олтари намираме портрета на дарителя в някой ъгъл на картината; в повечето амбициозни фантазии също може да отк-

ВРЪЗКАТА НА ПОЕТА С ФАНТАЗИРАНЕТО

113

рием в някой ъгъл жена, заради която фантазьорът извършва всичките си героични дела и в чийто нозе трябва да положи всички свои победи. Виждате, че тук имаме достатъчно силни мотиви за прикриване; на добре възпитаната жена се приписва минимално еротично желание, докато младият мъж трябва да се научи да потиска арогантната самонадеяност, която придобива в благоприятната атмосфера на детството си, за да намери подходящо място в обществото, което е пълно с други лица, предявяващи подобни претенции. Не трябва да си представяме, че различните продукти на този импулс към фантазии, въздушни замъци и дневни сънища, са стереотипни или неизменни. Напротив, те се приспособяват към изменящите се впечатления в живота, променят се при трудностите му; всяко дълбоко ново впечатление им налага нещо, което можем да наречем „печат с дата". Изобщо връзката между фантазиите и времето е от голямо значение. Може да се твърди, че фантазията в един и същ момент се колебае между три периода от време - трите периода на създаването й. Дейността на фантазията в съзнанието е свързана с някакво текущо впечатление, предизвикано от събития в настоящето, което е било достатъчно силно да предизвика интензивно желание. Оттам то се връща към спомена за по-ранно преживяване, обикновено принадлежащо към детството, когато това желание е било задоволено. После си създава ситуация, която ще се появи в бъдеще, и представлява изпълнение на желанието - това е дневният сън, или фантазията, сега носеща в себе си следи както от случая, който я е породил, така и от някакъв спомен от миналото. По този начин миналото, настоящето и бъдещето сякаш се подреждат по нишката на желанието, която преминава през всички тях. 8. фантазии и сънища

114

ВРЪЗКАТА НА ПОЕТА С ФАНТАЗИРАНЕТО

Твърдението ми може би ще стане по-ясно с един много обикновен пример. Да вземем случая на бедното сираче, на което давате адрес на работодател, където може би ще си намери работа. По пътя то потъва в дневен сън, подходящ за ситуацията, от която произтича. Съдържанието на фантазията ще бъде нещо такова: взимат го на работа, новият му работодател го харесва, сирачето става незаменимо, работодателят го приема в семейството си и то се жени за очарователната му дъщеря. После започва да управлява фирмата, първо като съдружник, а после като наследник на тъста си. По този начин фантазьорът си възвръща онова, което е имал през щастливото си детство - сигурността, любящите родители и първите обекти на обичта си. В този пример виждате как желанието се възползва от някое събитие в настоящето, за да планира бъдеще по модела на миналото. За фантазиите би могло да се каже още много, но аз ще спомена само някои точки колкото е възможно пократко. Ако те станат прекалено пищни и прекалено силни, създават се необходимите условия за възникване на невроза или психоза; фантазиите са и първият предварителен стадий в ума на болестните симптоми, от които се оплакват пациентите ни. Оттук се открива широк път към патологията. Не мога да отмина връзката между фантазиите и сънищата. Нощните ни сънища не са нищо друго освен също такива фантазии, както може да си изясним чрез тълкуването им. Езикът с несравнимата си мъдрост отдавна е решил въпроса за основния характер на сънищата, като е нарекъл въздушните творения на фантазията с думата „дневни сънища". Ако значението на нашите сънища обикновено остава неясно въпреки тази улика, то е поради обстоятелството, че през нощта в нас

ВРЪЗКАТА НА ПОЕТА С ФАНТАЗИРАНЕТО

115

се активизират и желания, от които се срамуваме, желания, които трябва да крием от себе си и които поради това се потискат и изтласкват в несъзнаваното. Такива потиснати желания и техните производни могат следователно да се изразят само ако са почти напълно замаскирани. След като науката успя да изясни изкривяването в сънищата, вече не е трудно да разберем, че нощните сънища са осъществени желания точно по същия начин, както и дневните сънища - онези фантазии, които всички ние така добре познаваме. Толкова за фантазирането; сега да видим поета! Ще се осмелим ли наистина да сравним писателя с „човек, който сънува посред бял ден", а творбите му с дневни сънища? Тук, разбира се, се натъкваме на първата разлика. Трябва да разграничим онези поети, които подобно на някогашните създатели на епични произведения и трагедии си служат с готов материал, от други, които сякаш спонтанно създават своя материал. Нека да се придържаме към последните и също така да не избираме за сравнението си онези писатели, които са най-високо ценени от критиците. Ще изберем не толкова претенциозните писатели на романси, романи и разкази, които въпреки това са четени от най-широк кръг мъже и жени. В произведенията на тези писатели има само една силно подчертана особеност, която сигурно всички забелязваме: там винаги има герой, който е в центъра на интереса ни, за когото авторът се мъчи да спечели симпатията ни с всички възможни средства и когото той поставя под покровителството на специално провидение. Ако в края на една глава героят е изпаднал в безсъзнание, а от тежките му рани струи кръв, със сигурност в началото на следващата някой ще се е погрижил за него и той скоро ще оздравее; ако първият том завър-

116

ВРЪЗКАТА НА ПОЕТА С ФАНТАЗИРАНЕТО

шва с корабокрушение в морска буря, сигурен съм, че в началото на следващия ще науча как героят се е спасил на косъм от смъртта - всъщност иначе разказът не би могъл да продължи. Чувството на увереност, с което следя героя през опасните му приключения, е същото като онова, с което героят от живота се хвърля във водата да спаси давещ се човек или се подлага на неприятелски огън, атакувайки артилерийска батарея. Точно това чувство да си герой един от нашите най-добри автори изразява сполучливо с прочутата фраза: „Es kann dir шх g'schehen!"1 Струва ми се обаче, че този многозначителен белег на неуязвимост много ясно издава негово величество Аза, герой на всички фантазии от всички романи. Същата връзка се загатва и в други характеристики на тези егоцентрични разкази. Когато всички жени в романа неизменно се влюбват в героя, това едва ли може да се разглежда като описание на действителността; но лесно се разбира като основна съставка на фантазията. Същото става валидно, когато другите в разказа са рязко разграничени на добри и лоши, като напълно се пренебрегват най-разнородните качества, които притежават истинските хора; „добрите" са онези, които помагат на Аза в образа на героя, докато „лошите" са враговете и съперниците му. Не сме пропуснали да забележим, че много художествени произведения са изминали дълъг път от първоначалния наивен дневен сън, но не мога да потисна подозрението, че и най-отдалечените варианти могат да се отнесат към този модел чрез непрекъсната поредица преходи. В много така наречени психологически романи ме поразява и това, че само едно лице пак героят - е описано отвътре; авторът се намира в 1

"Нищо не може да ми се случи!" (Изразът принадлежи на Анценгрубер.)

ВРЪЗКАТА НА ПОЕТА С ФАНТАЗИРАНЕТО

117

душата му, а другите хора разглежда само отвън. Сигурно психологическият роман изобщо дължи особеностите си на склонността на съвременните писатели чрез самонаблюдение да разделят Аза си на много съставни части и по този начин да персонифицират противоречивите стремежи в собствения си психичен живот в различни герои. Има някои романи, които биха могли да се нарекат „ексцентрични" и като че ли са в подчертано противоречие на типичната фантазия; там лицето, въведено като герой, играе най-малко активна роля от всички и сякаш оставя действията и страданията на другите хора да преминават край него като край зрител. Много от по-късните романи на Зола принадлежат към тази категория. Трябва обаче да кажа, че психологическият анализ на хора, които не са писатели и които се отклоняват по много неща от така наречената норма, ни показва аналогични вариации във фантазиите им, където Азът се задоволява с ролята на зрител. Ако искаме сравнението ни на белетриста с фантазьора и на художествената творба с фантазията да има някаква стойност, трябва да докажем, че то по един или друг начин е полезно. Нека, например, да се помъчим да разгледаме творбите на писателите в светлината на изложената no-rope идея - връзката на фантазията с желанието, което преминава през нея и трите периода от време; и нека с нейна помощ да изследваме връзката между живота на писателя и произведението му. Досега не се знаеше какви предварителни идеи биха предоставили подход към този проблем; много често тази връзка се разглеждаше като много по-проста, отколкото е; но поради наученото от фантазиите може да очакваме следното положение на нещата: някакво действително преживяване, което е направило силно впечатление на

118

ВРЪЗКАТА НА ПОЕТА С ФАНТАЗИРАНЕТО

писателя, събужда спомен за по-ранно преживяване, обикновено принадлежащо към детството, което на свой ред предизвиква желание, осъществяващо се във въпросната творба, в която трябва да личат елементи от скорошното събитие и от стария спомен. Не се тревожете от сложността на тази формула; самият аз очаквам, че в действителност тя ще се окаже твърде схематична, но може евентуално да съдържа първоначално средство за подход към истинското състояние на нещата. От някои опити, които направих, мисля, че този начин за разглеждане на художествени творби може да не е безполезен. Не бива да забравяте, че значението, отдавано на детските спомени на писателя, което може би изглежда толкова странно, в крайна сметка произтича от хипотезата, че художественото творчество, също като фантазирането, е продължение и заместител на игрите от детството. Няма да пропуснем да споменем и онази категория художествени творби, които трябва да се разглеждат не като спонтанно творчество, а като преработване на готов материал. И тук писателят запазва известна независимост, която може да се изрази в избора на материал и в промените на избрания материал, които често са значителни. Доколкото може да се съди, този материал е извлечен от родовата съкровищница на митове, легенди и приказки. Изследването на тези творения на родовата психология в никакъв случай не е пълно, но изглежда много вероятно, че например митовете са деформирани остатъци от желания-фантазии на цели нации - вечните сънища на младото човечество. Ще кажете, че макар писателите да са на първо място в заглавието на тази статия, говоря много по-малко за тях, отколкото за фантазията. Съзнавам това и ще се

ВРЪЗКАТА НА ПОЕТА С ФАНТАЗИРАНЕТО

119

помъча да се извиня, като посоча сегашното състояние на нашите познания. Бих могъл единствено да подхвърлям предположения и да повдигам интересни въпроси, които произтичат от изследването на фантазиите и които излизат извън рамките им и са свързани с избора на литературен материал. Ние изобщо не засегнахме другия проблем - тоест, какви са средствата, използвани от писателите за постигане на онези емоционални реакции, които творбите им предизвикват в нас. Но аз поне бих ви посочил пътя, който води от нашата дискусия за фантазията към проблемите на въздействието на художествените творби върху нас. Сигурно помните, че споменах как фантазьорът грижливо крие фантазиите си от другите хора, защото има причини да се срамува от тях. Сега мога да добавя, че дори да ги сподели с нас, неговите разкрития не биха ни доставили удоволствие. Когато слушаме такива фантазии, те ни отблъскват или най-малкото ни оставят безразлични. Но когато човек с литературен талант представя пиесите си или ни разказва нещо, което приемаме като лични фантазии, ние изпитваме голямо удоволствие, произтичащо вероятно от много източници. Как писателят постига това е негова най-съкровена тайна; истинското ars poetica се крие в техниката, чрез която преодолява чувството ни на отвращение и това сигурно е свързано с онези бариери, издигащи се между отделния индивид и всички останали. Можем да се досетим за два метода, използвани при тази техника. Писателят смекчава егоистичния характер на фантазията, като я променя и замаскирва, и ни подкупва с предложението за чисто формално - естетично - удоволствие от представянето на фантазиите си. Нарастването на удоволствието, което ни се предлага с цел да се получи още по-

120

ВРЪЗКАТА НА ПОЕТА С ФАНТАЗИРАНЕТО

голямо удоволствие, възникващо от по-дълбоки източници в съзнанието, се нарича „стимулираща награда", или технически „предварително удоволствие". Аз съм на мнение, че естетичната наслада, която изпитваме от творбите на писателите, винаги е от същия вид като това „предварително удоволствие" и че истинската наслада от литературата се дължи на освобождаване на напрежения в съзнанието ни. Може би голяма част от причините за този резултат се състои в това, че писателят ни поставя в положение, в което може да се наслаждаваме на собствените си фантазии без укори и срам. Тук стигаме до един път, който води към съвсем нови, интересни и сложни изследвания, но ние също, поне засега, стигаме до края на тази дискусия.

Появата на материал от детските приказки в сънищата Без изненада установяваме, че психоанализата потвърждава представата ни за това колко голямо влияние оказват популярните приказки върху психическия живот на децата. При някои хора споменът за любимите приказки замества спомените от собственото им детство - те превръщат детските приказки в покриващи спомени. В сънищата също така често се срещат елементи и ситуации, извлечени от приказките. При тълкуване на тази част от съня пациентът стига до съответната приказка по асоциация. В тази статия ще разгледам два примера за това много разпространено явление. Няма обаче да е възможно да направя нищо повече освен да посоча най-общо връзката на приказките с историята на детството на пациента и неврозата му, въпреки че подобно ограничение крие опасност да прекъснем нишки, които са били от изключително значение при анализата. I Ето сънят на млада омъжена жена (която е била посетена от съпруга си преди няколко дни): тя се намира в стая, където всичко е боядисано в кафяво. Вратичка води към площадката на стръмни стълби, а по тях се изкачва 121

122

ПОЯВАТА НА МАТЕРИАЛ ОТ ДЕТСКИТЕ ПРИКАЗКИ В СЪНИЩАТА

и влиза в стаята странно човече - дребно, с бяла коса, плешиво теме и червен нос. То танцува из стаята пред нея, държи се по много смешен начин и после пак слиза по стълбите. Облечено е със сива дреха, въпреки че се вижда цялата му фигура. (По-късно пациентката внесе поправка: облечено е с дълго черно палто и сиви панталони). Анализът беше следният. Описанието на външния вид на човечето съвпада със свекъра на сънуващата, без да е нужна каквато и да е промяна1. Непосредствено след това обаче тя се сетила за приказката за Румпелщилцхен2 защото той танцува също така смешно като човечето от съня и с това издава името си пред кралицата. Но заедно с това той загубва и претенциите си върху първото дете на царицата и в яда си се саморазкъсва на две. През деня преди този сън, тя самата се ядосала на съпруга си и си казала: „Бих могла да го разкъсам на две". Кафявата стая отначало предизвика затруднения. Пациентката се сещаше единствено за трапезарията на родителите си, която била облицована в такъв цвят - с кафяво дърво. После разказа няколко истории за легла, в които е неудобно да спят двама души. Няколко дни преди това, когато темата на разговора била леглата в други страни, тя казала нещо много не на място - съв1 Освен дребната подробност, че човечето било късо подстригано, докато свекърът й имал дълга коса. 2 Джудже от немска приказка - кралят накарал дъщерята на мелничаря да превърне сламата в злато и джуджето й помогнало при условие.че ще му даде първото си дете. Девойката се омъжила за краля и тъгувала толкова много при раждането на детето, че джуджето обещало да се смили, ако за три дни успее да познае името му. Първите два дена минали без успех, но на третия една от прислужниците чула особен глас, който пеел: „Господарката ми няма и хабер, че се казвам Румпелщилцхен зер". Детето било спасено, а джуджето така се ядосало, че се саморазкъсало на две. Пр.

ПОЯВА! А НА МАТЕРИАЛ ОТ ДЕТСКИТЕ ПРИКАЗКИ В СЪНИЩАТА

123

сем невинно, както твърдеше - и всички в стаята избухнали в смях. Сега вече сънят беше разбираем. Стаята с кафява дървена ламперия1 е преди всичко легло, а чрез връзката с трапезарията - двойно легло2. Следователно тя се намира в брачното легло. Посетителят трябва да е младият й съпруг, който след неколкомесечно отсъствие идва при нея, за да изпълни ролята си в брачното легло. Но като начало той се явява като бащата на съпруга й, нейния свекър. Зад това тълкуване съзираме по-дълбоко и чисто сексуално съдържание. Стаята, на това ниво, е вагината. (Стаята е в нея - в съня това е точно обратно). Човечето, което гримасничи и се държи толкова смешно, е пенисът. Тясната врата и стръмното стълбище потвърждават становището, че ситуацията представлява коитус. По правило ние сме свикнали да срещаме като символ на пениса дете; но ще се уверим, че за въвеждането на бащата като символ на пениса в този случай има основателна причина. Решаването на останалата част от съня напълно ще потвърди това тълкуване. Самата сънуваща обяснява прозрачната сива дреха като кондом. Можем да допуснем, че желанието да се предотврати зачеване и тревогата дали това посещение на съпруга няма да посее семето за второ дете са една от причините, предизвикали съня. Черното палто. Този вид палта възхитително отиват на съпруга й. Тя много искала да го накара да носи винаги такова палто вместо обичайните му дрехи. Облечен с черно палто, следователно съпругът й бил такъв, какъвто искала да го види. Черното палто и сиви1 Дървото, както е добре известно, често е символ на жената или майката, например, материя, Мадейра и т.н. 2 Буквално, „брачно ложе". Защото масата и леглото символизират бра ка. (Срв. юридическия израз „на масата и в леглото")

124

ПОЯВАТА НА МАТЕРИАЛ ОТ ДЕТСКИТЕ ПРИКАЗКИ В СЪНИЩАТА

те панталони. На две различни нива, едно над друго, това има същото значение: „Искам да се обличаш така. Така те харесвам". Румпелщилцхен е свързан със съвременните мисли зад този сън - с остатъците от деня - чрез елегантна антитеза. В приказката той идва, за да вземе първото дете на кралицата. Човечето в съня се явява като баща, защото вероятно носи второ дете. Но Румпелщилцхен предоставя също така достъп до по-дълбок, инфантилен пласт на мислите в съня. Вълшебното джудже, на което не знаем дори името, чиято тайна е толкова грижливо прикрита, което може да извършва такива изключителни фокуси (в приказката то превръща сламата в злато), гневът срещу него или no-скоро срещу собственика му, на когото завиждат, че го притежава (завистта за пениса, изпитвана от момичетата) - това са все елементи, чиято връзка с основните причини за неврозата на пациентката може, както вече казах, да бъде само бегло спомената в тази статия. Късата коса на човечето в съня несъмнено също е свързана с темата за кастрацията. Ако наблюдаваме внимателно от ясни примери начина, по който сънуващият използва детската приказка и точката, в която я въвежда, ние може би също ще успеем да открием някои намеци, които ще ни помогнат да разтълкуваме всички оставащи неясноти в самата приказка. II Един млад човек1 ми разказа следния сън. Той се ориентираше хронологически в ранните си спомени по обстоятелството, че родителите му се преместили от 1 Подробен анализ на съня на този пациент е даден в „От историята на инфантилните неврози", Събрани съчинения, том 3.

ПОЯВАТА НА МАТЕРНА 1 ОТ ДЕТСКИТЕ ПРИКАЗКИ В СЪНИЩАТА

125

едно имение в друго точно преди да навърши пет години; сънят, за който каза, че е най-ранният, настъпил, когато все още бил в първото имение. „Сънувах, че е нощ и лежа в леглото си. (Леглото беше обърнато към прозореца; навън имаше редица стари орехови дървета. В съня си знаех, че е зима и през нощта.) Изведнъж прозорецът се отвори сам и с ужас видях, че няколко бели вълци седят в големия орех пред прозореца. Бяха шест-седем и съвсем бели; приличаха повече на лисици или овчарски кучета, защото имаха дълги опашки като лисици и бяха наострили уши като кучета, които се ослушват за нещо. Обхванат от силен ужас, очевидно да не ме изядат вълците, изпищях и се събудих. Бавачката бързо дойде до леглото да види какво ми се е случило. Мина дълго време преди да ме убедят,, че всичко е било само сън; бях видял съвсем ясно и р^ау листично картината, при която прозорецът се отваря, а вълците стоят на дървото. Накрая се поуспокоих, почувствах се така сякаш съм избегнал някаква опасност и пик заспах. Единственият елемент на действие в съня беше отварянето на прозореца; защото вълците седяха съвсем неподвижно и без да помръдват на клоните на дървото, отляво и отдясно на ствола, и ме гледаха. Струваше ми се, че са приковали цялото си внимание върху мен. Мисля, че това беше първият ми тревожен сън. Тогава бях на три, четири, най-много на пет години. Оттогава до единайсетата или дванайсетата си година винаги се страхувах, че в сънищата си ще видя нещо ужасно". Пациентът допълни разказа с рисунка на дървото и вълците, която потвърждаваше описанието му. Анализът на съня хвърли светлина върху следния материал. Той винаги свързвал този сън със спомена, че през

126

ПОЯВАТА НА МАТЕРИАЛ ОТ ДЕТСКИТЕ ПРИКАЗКИ В СЪНИЩАТА

онези години от детството си най-много от всичко се страхувал от картинки с вълци в детските книги. По-голямата му сестра, която доста го командвала, обичала да го дразни, като му показвала точно такава картинка по един или друг повод, а той изпадал в ужас и започвал да пищи. На картинката вълкът стоял изправен, замахвал с едната лапа, виждали се ноктите му, а ушите били изпънати нагоре. Според него картинката сигурно е била илюстрация към приказката за Червената шапчица. Защо вълците бяха бели? Това го подсети за овце - в съседство с имението отглеждали големи стада овце. Баща му понякога го водел да разгледа стадата и всеки път той се чувствал много горд и блажено спокоен. Покъсно - според извършените проучвания много възможно е да е било малко преди този сън, - сред овцете избухнала епидемия. Баща му повикал някакъв последовател на Пастьор, който ваксинирал животните, но след ваксинацията измрели още повече овце отколкото преди. Как са се озовали вълците на дървото? Това го подсети за приказката, която разказвал дядо му. Не можеше да си спомни дали е било преди или след съня, но темата на приказката е категоричен аргумент в полза на първото. Приказката е следната. Един шивач седял и работел в стаята си, когато прозорецът се отворил и вътре скочил вълк. Шивачът го ударил с метъра си не (както се поправи сам той), хванал го за опашката и я откъснал, а вълкът ужасен избягал. След известно време шивачът отишъл в гората и изведнъж видял, че към него се приближава глутница вълци, затова се покатерил на едно дърво да се спаси от тях. Отначало вълците не знаели какво да направят; но вълкът с откъснатата опашка, който бил сред тях и искал да си отмъсти на шивача, предложил да се покатерят един върху друг,

ПОЯВАТА НА МАТЕРИАЛ ОТ ДЕТСКИТЕ ПРИКАЗКИ В СЪНИЩАТА

127

така че най-горният да може да го стигне. Самият той силен стар вълк - щял да бъде основата на тази пирамида. Вълците последвали предложението му, но шивачът разпознал госта, който бил наказал и изведнъж се провикнал точно както преди: „Дръж сивия за опашката!" Безопашатият вълк, ужасен от спомена, избягал и другите вълци паднали на земята. В тази приказка се явява дървото, на което вълците стоят в съня. Но тя съдържа и безпогрешна алюзия за кастрационния комплекс. Шивачът откъсва опашката на стария вълк. Лисичите опашки на вълците в съня вероятно са компенсация за тази липса на опашка. Защо вълците са шест-седем? На този въпрос като че ли нямаше отговор,"докато не изразих съмнение дали картинката, от която се е страхувал, наистина е свързана с „Червената шапчица". Приказката дава възможност за само две илюстрации - срещата на Червената шапчица с вълка в гората и сцената, в която вълкът лежи в леглото с нощната шапка на бабата. Зад спомена му за картинката следователно трябваше да се крие някоя друга приказка. Той скоро откри, че това би могло да е единствено приказката за вълка и седемте козлета. Тук се среща числото седем, а също и числото шест, защото вълкът изяжда само шест козлета, а седмото се скрива в кутията на часовника. Белият цвят също присъства в приказката - вълкът избелва лапата си с брашно в пекарницата, защото при първото му посещение козлетата го разпознават по сивата лапа. Освен това двете приказки имат много общо. И в двете има изяждане, разпаряне на корем, изваждане на хората, които са били погълнати и замяната им с тежки камъни, а накрая и в двете лошият вълк загива. Освен всичко това, в приказката за козлетата се явява и дървото. Щом се наяжда, вълкът захърква под едно дърво.

128

ПОЯВАТА НА МАТЕРИАЛ ОТ ДЕТСКИТЕ ПРИКАЗКИ В СЪНИЩАТА

Поради една особена причина ще трябва да се спра пак на този сън на друго място, за да го тълкувам и да разгледам смисъла му с повече подробности. Това е найранният тревожен сън, който пациентът си спомняше от детството си, а съдържанието му, от гледна точка на други сънища, последвали скоро след този и някои събития от най-ранните му години, е от особено голям интерес. Тук трябва да се ограничим с връзката на съня с двете приказки, които имат толкова общо помежду си - „Червената шапчица" и „Вълкът и седемте козлета". Въздействието на тези две приказки се проявява в сънуващото дете като постоянна фобия към животни. Тази фобия се отличава от други подобни случаи по факта, че животното, възбуждащо тревогата, не е лесно поддаващ се на наблюдение обект (например, кон или куче), а му е познато само от приказки и книги с картинки. При друг случай ще обсъдя обяснението на тези фобии към животни и смисъла, свързан с тях. Сега ще отбележа само, че това обяснение напълно съответства на основната характеристика, проявена в неврозата, от която страдаше през втората половина на живота си този пациент. Страхът от баща му беше най-силният мотив за болестта, а двусмисленото му отношение към всеки заместител на бащата - доминантната черта в живота, както и в поведението му по време на лечението. Ахо в случая на моя пациент вълкът беше само първият заместител на бащата, възниква въпросът дали скритото съдържание на приказките за вълка, който изяжда козлетата и за вълка от „Червената шапчица", не е просто страхът на детето от бащата1. Нещо повече, 1 Сравнете сходството между двете приказки и мита за Кронос, посочено от Ранк в статията му „Народопсихологически паралели на теориите за детската сексуалност" (1912).

ПОЯВАТА НА МАТЕРИАЛ ОТ ДЕТСКИТЕ ПРИКАЗКИ В СЪНИЩАТА

129

бащата на моя пациент притежавал качеството, което толкова много хора проявяват по отношение на децата си, да го „измъчва от обич"; възможно е също така през най-ранните години на пациента баща му (въпреки че по-късно той станал по-строг) не веднъж, като галел или си играел с момченцето, да го е заплашвал нашега, че „ще го изяде". Една моя пациентка ми разказа, че двете й деца така и никога не обикнали дядо си, защото в лудориите с тях, обичал да ги плаши, като казвал, че ще им разпори коремчетата.

9. фантазии и сънища

Връзката между символ и симптом

При анализирането на сънищата шапката сполучливо се е установила като символ на гениталните органи, най-често мъжките. Не може обаче да се каже, че този символ е изобщо разбираем. Във фантазиите и в множество симптоми главата също се явява като символ на мъжките гениталии или, ако предпочитаме да се изразим така, като тяхна репрезентация. Много аналитици сигурно са забелязали, че някои страдащи от натраплива идея пациенти изразяват ужас и възмущение по отношение на обезглавяването като присъда и чувствата им са много по-силни, отколкото по отношение на всеки друг вид смъртно наказание, при което аналитикът трябва да им обяснява, че те разглеждат отрязването на главата като заместител на кастрацията. Неведнъж са анализирани и публикувани сънища на млади хора или сънища от ранните години, които се отнасят до кастрацията и в които се споменава топка - тя може да бъде тълкувана само като главата на бащата на сънуващия. Неотдавна успях да разгадая един извършван преди лягане ритуал, при който пациентът поставяше малка възглавничка по диагонал на голямата, така че главата на спящия да попада точно в дългия диаметър на ромба. Ромбът имаше значението, което ни е познато от стенописите. Главата представляваше мъжкия полов орган. Възможно е символичното значение на шапката да

130

ВРЪЗКАТА МЕЖДУ СИМВОЧ И СИМПТОМ

131

произлиза от това на главата дотолкова, доколкото шапката може да бъде разглеждана като продължение на главата, макар и подвижно. В тази връзка си припомням един симптом при невротици с налудна идея, с помощта на който те успяват да си осигурят постоянни терзания. Когато са на улицата, те непрекъснато следят дали някой познат ще ги поздрави със сваляне на шапка или ще чака те да го поздравят. Тези пациенти се лишават от доста свои познати, за които си представят, че вече не отвръщат на поздрава им или не ги поздравяват както трябва. В това отношение недоумението им е непрестанно. Такива хора те откриват навсякъде, в зависимост от настроението и хрумванията си. Поведението им не се влияе, когато им кажем онова, което те всички вече знаят - че поздравът със сваляне на шапка означава принизяване пред поздравеното лице, че един испански гранд, например, се радва на привилегията да стои с покрита глава в присъствието на краля и следователно тяхната чувствителност към поздрава има смисъл на нежелание да се покажат по-незначителни, отколкото се смята другият човек. Съпротивата и чувствителността им към това обяснение предполага действието на мотив, който по-малко присъства в съзнанието, а източникът на силните им чувства лесно може да се открие във връзка с кастрационния комплекс.

ч_*

Вилхелм Иенсен

Градива: Помпейска фантазия

133

Градива: Помпейска фантазия При едно посещение на голяма антична колекция в Рим Норберт Ханолд откри барелеф, който му се стори изключително привлекателен. Затова беше много доволен, когато след завръщането си в Германия успя да се сдобие с чудесна гипсова отливка. Тя вече няколко години висеше на единствената стена в кабинета му, която не беше покрита от горе до долу с книги. Тук разположението й беше приятно, защото стената беше добре осветена и макар за кратко я огряваха лъчите на залязващото слънце. Барелефът беше около една трета от естествения човешки ръст и изобразяваше крачеща женска фигура. Тя беше млада, но вече не дете, макар и очевидно още не жена, а римска девица на около двайсет години. С нищо не напомняше многобройните съществуващи барелефи на Венера, Диана и други олимпийски богини, нито приличаше на Психея или нимфа. В нея беше въплътено нещо човешко и обикновено - не в лошия смисъл - и някакво усещане за съвременност, сякаш скулпторът, вместо да я скицира с молив, бързо е запечатал действителността в глината от натура, докато моделът крачел по улицата - висока, стройна фигура, чиято мека, къдрава коса беше вързана с кърпа. Слабичкото й лице изобщо не беше ослепително, като очевидно не по-малко чуждо й беше и желанието да предизвика такъв ефект. 135

136

ГРАДИНА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

Изящно оформените й черти излъчваха безгрижно равнодушие към живота наоколо. Очите й гледаха уверено напред и издаваха напълно незасегната способност да вижда и мисли вглъбено и спокойно. И така, младата жена имаше неотразим чар не поради красотата на пластичните форми, а защото притежаваше нещо рядко в античната скулптура - земна, проста, девствена грация, която сякаш вдъхваше живот на барелефа. Това въздействие се постигаше главно от движението, в което бе хваната фигурата. Тя леко беше наклонила глава напред и с лявата си ръка - така че да открие обутите в сандали крака - повдигаше дрехата си, която се спускаше на щедри гънки от шията до глезените. Левият й крак беше изнесен напред, а десният се канеше да го последва и се докосваше до земята с върха на пръстите, докато стъпалото бе изпънато в почти вертикално положение. Движението предизвикваше едновременно ефект на изключителна подвижност и уверено спокойствие, а устремната поза, в съчетание с твърдата крачка, й придаваше особена грация. Къде се беше разхождала така и накъде отиваше? Доктор Норберт Ханолд, доцент по археология, всъщност не намираше в барелефа нищо забележително от гледна точка на своята наука. Той не беше пластичен образец на голямото антично изкуство, а по същество римска битова скулптура. Норберт Ханолд не би могъл да обясни кое негово качество е привлякло вниманието му. Знаеше само, че го беше привлякло нещо и първоначалното въздействие не бе отслабнало. За да има момичето име, той я беше нарекъл Градива: „момичето, прекрасно докато крачи". Този епитет античните поети използват единствено за бога на войната Марс Градивус, когато тръгва на бой. Но на Норберт му се струва-

ГРАДИВА • ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

137

ше най-подходящото определение за поведението и походката на младото момиче или както е прието да се казва днес, на младата дама. Защото тя очевидно не принадлежеше към нисшата класа, а беше от благородно, или най-малкото достопочтено семейство. Може би - видът й неволно му подсказваше това, - баща й е патриций - едил, чийто пост е свързан с култа към Церера и момичето се е запътило към храма на богинята с някакво поръчение. Все пак усетът подсказваше на младия археолог, че не може да я смести в схемата на големия, шумен, космополитен Рим. Струваше му се, че спокойните й, сдържани маниери нямат нищо общо с този сложен механизъм, където никой не обръща внимание на никого. Тя no-скоро живееше в малък град, където всеки я познава и, спирайки се да я погледне, казва на спътника си: „Това е Градива - Норберт не знаеше истинското й име, - дъщерята на... Тя крачи по-красиво от всяко друго момиче в нашия град". Норберт сякаш бе чул това със собствените си уши и представата се беше вкоренила дълбоко в съзнанието му, където се беше развило още едно предположение и почти се беше превърнало в сигурност. По време на пътуването си в Италия той бе прекарал няколко седмици в Помпей, за да изучава развалините. В Германия един ден внезапно му хрумна мисълта, че изобразеното на барелефа момиче се разхожда там някъде по онези особени каменни плочи, разкрити при разкопките. Те улеснявали прекосяването на улицата в дъждовно време и давали възможност да минават колесници. Затова я виждаше как вдига крак, за да прекрачи, а другият ей-сега ще го последва, и докато мислено съзерцаваше момичето, във въображението му ярко изникваше непосред-

138

ГРАДИНА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

ствената и по-широка картина на околния свят. Поради познанията му за античността, пред очите му изплуваше дълга улица, с много храмове и портали сред къщите. Представяше си различни работилници и магазини, сергии и кръчми; хлебарите бяха изложили всякакви хлебчета; керамични съдове на мраморни поставки предлагаха всичко необходимо за домакинството и кухнята. На един ъгъл седеше продавачка на плодове и зеленчуци; беше ги наредила в кошници, а няколко ореха бяха обелени наполовина, така че ядките да се виждат и да примамват купувача. Накъдето и да се обърнеше човек, очите му попадаха на силни цветове, на ярко боядисани стени и колони с червени и зелени капители. Всичко отразяваше блясъка и светлината на ослепителното обедно слънце. По-надолу на висок пиедестал стоеше светеща бяла статуя, а в далечината над нея, полузабулен в мараня, се издигаше Везувий, който още не беше придобил днешната си конична форма и кафяв безплоден цвят, а тънеше в зеленина чак до набраздения скалист връх. По улицата се движеха малко хора и търсеха всяка възможност да се скрият на сянка, защото изгарящата обедна жега в този летен ден парализираше обичайното улично оживление. Ето там върви Градива по каменните стъпала и прогонва проблясващ златнозелен гущер. Така картината оживяваше пред очите на Норберт Ханолд; но от ежедневното съзерцание на Градива у него постепенно се разви още едно предположение. Все повече му се струваше, че чертите на лицето й не са римски или латински, а гръцки, затова елинският й произход постепенно се превърна в сигурност за него. Заселването на гърците из цяла Южна Италия в древността му даваше достатъчно основание за това и оттам пое-

ГРАДИНА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

139

ледваха други приятни асоциации. Младата „домина" може би е говорела на гръцки в дома на баща си и е израснала под влиянието на гръцката култура. При позадълбочено разглеждане той намери потвърждение за това в изражението на лицето, защото зад скромността й определено се криеше мъдрост и тънка духовност. Тези предположения и открития обаче не предизвикваха истински археологически интерес към малкия барелеф и Норберт добре съзнаваше, че нещо друго, найвероятно несвързано с науката, го кара често да се замисля за правдоподобността на изображението. Според него проблемът дали художникът е пресъздал походката на Градива от натура беше изкуствоведски. По този въпрос той не беше напълно сигурен, а богатата му колекция от антични скулптури не подсказваше никакъв отговор. Почти вертикалната позиция на десния крак изглеждаше преувеличена. При всички опити да възпроизведе движението той не успяваше да изпъне дясното си стъпало по този начин. Казано с езика на математиката, то все заставаше във въздуха под ъгъл 45 градуса спрямо земята, а това му се струваше естествено от гледна точка на механиката на ходенето, защото беше най-целесъобразно. Веднъж използва посещението на един свой приятел, млад анатом, и повдигна този въпрос. Но анатомът не можа да даде твърдо мнение, тъй като не беше извършвал наблюдения в тази насока. Той потвърди, че собственият му опит съвпада с този на приятеля му, но не знаеше дали женската походка се различава от мъжката и въпросът остана без отговор. Все пак дискусията не беше съвсем без полза, защото му подсказа нещо, което вече му беше хрумнало, а именно да наблюдава действителността, за да си изясни проблема. До този момент жените за него бяха само

140

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

концепция от мрамор и бронз, а за съвременничките си никога не се бе замислял. Но желанието му за знание прерасна в научна страст и той се отдаде на странно изследване, което според него бе наложително. Такова изследване среща много препятствия в многолюдната тълпа на големия град и на успех можеше да се надява само из по-тихите улички. Но дори и там дългите поли обикновено прикриваха начина на ходене, защото почти никой освен домашните прислужници не носеше къси поли, а те с малки изключения, поради тежките си обувки, едва ли биха могли да допринесат за разрешаването на проблема. Независимо от това, той упорито продължи наблюденията си и в сухо, и в дъждовно време. Установи,че последното обещава бързи резултати, защото принуждава дамите да повдигат полите си. Неизбежно за много от тях неговите изпитателни погледи съвсем не оставаха незабелязани. Понякога недоволното изражение по лицето на наблюдаваната дама показваше, че намира поведението му за нахално или признак за лошо възпитание; понякога, тъй като той беше млад мъж с очарователна въшност, се случваше обратното и чифт очи го поглеждаха окуражаващо. Но и едното, и другото будеха у него само недоумение. Постепенно упоритостта му беше възнаградена и той натрупа много наблюдения, които му дадоха представа за разликите в походката на хората. Едни жени ходеха бавно, други бързо, някои замислено, други наперено, много просто плъзгаха стъпалата си по земята, други плавно ги вдигаха до по-елегантно положение. Сред тях обаче нямаше нито една, която по нещо да напомня походката на Градива. Норберт изпита задоволство, че не е сбъркал в археологическата преценка на барелефа. От друга страна наблюденията му причиниха и огорчение,

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

141

защото намираше вертикалната позиция на крачещото стъпало за красива и съжаляваше, че е плод на въображението или каприз на скулптора, а не е почерпена от действителността. Скоро след като „пешеходните проучвания" му донесоха това познание, една нощ Норберт сънува сън, който му причини голямо душевно безпокойство. Сънува, че е в древния Помпей на 24 август 79 г. - деня, в който е изригнал Везувий. Небесата над обречения град бяха покрити с черна мантия дим. Само тук-там се виждаха изливащите се от кратера огнени маси през процеп, облян в кървавочервена светлина. Всички жители, поотделно или на тълпи, обезумели от ужас, търсеха спасение в бягството. Дъжд от камъни и пепел се сипеше и върху Норберт, но както необяснимо става в сънищата, не го нараняваше. По същия начин вдъхваше смъртоносните серни пари от въздуха, но те не пречеха на дишането му. Докато стоеше така в покрайнините на форума, близо до храма на Юпитер, той неочаквано видя Градива на няколко крачки пред себе си. До този момент не се бе сетил, че и тя е там, но сега изведнъж това му се стори съвсем естествено - нали беше помпейка и живееше в родния си град, така че без той да подозира, беше негова съвременничка. Позна я от пръв поглед. Скулптурната фигура чудесно оживя във всичките си подробности, дори и в походката. Норберт неволно я определи като lente festinans1. И така с характерното за нея жизнерадостно спокойствие и невъзмутимо безразличие към околния свят, тя крачеше между колоните на форума към Храма на Аполон. Изглежда не забелязваше надвисналата над града съдба, а беше потънала в собствените си мисли. По тази причина той също 1

лат „бързаща бавно"

142

ГРАДИНА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

забрави ужасяващото бедствие, поне за няколко мига, и поради чувството, че живата действителност скоро пак ще изчезне за него, се опита да запечата образа й в паметта си. Но после изведнъж осъзна, че ако тя бързо не се спаси, ще сподели общата гибел и дълбокият ужас при тази мисъл изтръгна от устата му вик на предупреждение. Тя го чу, защото обърна глава, така че показа цялото си лице, но то изразяваше пълно неразбиране. Без повече да го погледне, продължи да върви в същата посока. Едновременно с това лицето й започна да избледнява, сякаш се превръщаше в бял мрамор. Тя се изкачи до портика на храма и там сред колоните седна на едно стъпало, а после бавно сложи глава на него. Сега падащите камъни толкова се сгъстиха, че образуваха напълно непрозрачна завеса. Норберт ускори ход към мястото, където беше изчезнала от погледа му и я намери там под навеса, легнала на високото стъпало, сякаш се готвеше за сън, но вече не дишаше, очевидно задушена от серните пари. Огнените пламъци на Везувий осветяваха лицето й, което със затворени очи напълно приличаше на красива статуя. По него не се забелязваше нито страх, нито болка, а чертите му изразяваха странна невъзмутимост и спокойно примирение с неизбежното. Те обаче бързо загубиха очертанията си, защото вятърът започна да ги посипва с дъжд от пепел, който ги покри първо като сив воал, после изличи и последната следа от лицето й, а не след дълго цялата й фигура се покри с равна пелена, сякаш довяна от северните снежни виелици. Навън се издигаха колоните на Аполоновия храм, но сега и те бяха полузасипани от сипещата се сива пепел. Когато се събуди, Норберт Ханолд все още чуваше паническите викове на помпейците, които търсеха къде

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

143

да се скрият и глухия тътен на бушуващото море. После дойде на себе си. Златните лъчи на слънцето огряваха леглото му. Беше априлска утрин и отвън долиташе глъчката на града, виковете на продавачите и шумът от преминаващите файтони. Но дори като отвори очи, той все така ясно виждаше картината от съня с най-големи подробности и му трябваше известно време, преди да се освободи от чувството, че е бил свидетел на гибелта, сполетяла Неаполитанския залив през онази вечер преди близо две хиляди години. Чак когато се обличаше, той започна постепенно да се освобождава от видението, но не успя, колкото и да призоваваше здравомислието си, да отхвърли идеята, че Градива е живяла в Помпей и е погребана в пепелищата там през 79 г. Напротив, предишното предположение сега се бе превърнало в установен факт, към който се бе прибавил още един. В кабинета си Норберт съзерцаваше печално стария барелеф, който за него бе придобил ново значение. В известен смисъл той беше надгробна плоча, в която художникът бе запечатал образа на момичето, напуснало живота толкова младо. За погледа на познавача обаче, изражението на цялото й същество не оставяше съмнение, че през онази фатална нощ тя е положила глава, за да умре точно така спокойно, както в съня му, според древната сентенция, че онези, които боговете обичат, напускат този свят в разцвета на младостта си. Без вратовръзка, по чехли и халат, Норберт се наведе през отворения прозорец и огледа обстановката. Пролетта най-после бе пристигнала и тук, на север, и беше навън, но присъствието й в оживлението на каменния град се чувстваше единствено в синьото небе и свежия въздух. Все пак усещането за нея достигаше до сетивата и възбуждаше неясен копнеж по слънчеви зелени

144

ГРАДИВА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

поляни, огласяни от песните на птичките. Уличните продавачки бяха окичили кошниците си с полски цветя, а през един отворен прозорец се виждаше клетка с канарче, което чуруликаше своята песен. На Норберт му стана мъчно за бедното създание, защото зад ясния тон и веселата нотка прозираше копнеж по свободата и простора. Но мислите на младия археолог не се задържаха дълго на тази гледка, защото бяха заети с друго. До този момент не се бе сетил, че в съня си не е обърнал внимание дали живата Градива ходи по същия начин като скулптурното си изображение или поне по-различно от съвременните жени. Чудно, защото въпросът беше в основата на научния му интерес към барелефа. От друга страна, това можеше да се обясни с тревогата му поради опасността за живота й. Той безуспешно се мъчеше да си припомни походката й. После изведнъж го обзе вълнение. Отначало не разбра точно от какво, но чувството му за реалност бързо се възвърна. Долу на улицата с гръб към него една жена - млада жена, ако се съди по фигурата и облеклото вървеше с лека плавна походка. Роклята й достигаше едва до глезените, тя я повдигаше с лявата ръка и Норберт забеляза, че като пристъпваше стройният й крак се изпъна за миг почти вертикално. Така му се стори, но тъй като тя беше далече, а той гледаше отгоре, не можеше да бъде сигурен. Без сам да разбере точно как, Норберт Ханолд в миг се озова на улицата. Светкавично се плъзна по парапета на стълбите като малко момче и затича навън сред кабриолети, каруци и хора. Последните му хвърляха учудени погледи, а някои дори изпускаха насмешливи възгласи. Очите му търсеха младата дама и му се стори, че

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

145

зърна роклята й на десетина крачки пред себе си, но само горната част - от долната част и краката не видя нищо, защото ги скриваше тълпата от минувачи по тротоара. Една добродушна стара зеленчукопродавачка го хвана за ръкава, за да го спре и му каза с лека насмешка: - Чакай, миличък, ти сигурно още не си изтрезнял от снощи и може би си търсиш леглото тук на улицата. Подобре си иди вкъщи и се погледни в огледалото. Смехът на хората около тях го увери, че се е появил в съвсем неподходящ за улицата вид. Норберт осъзна, че без да мисли е излетял от стаята си, което го учуди, защото по отношение на облеклото беше консервативен. Той изостави преследването и се върна вкъщи, но умът му беше донякъде объркан от съня и замъглен от една илюзия - беше забелязал, че при възклицанията и смеха на улицата младата дама за миг обърна глава и му се стори, че вижда не лице на непозната, а лицето на Градива, която го гледа презрително. Тъй като притежаваше значително състояние, доктор Норберт Ханолд се намираше в приятното положение да бъде пълен господар на собствените си действия и желания, а при възникване на необходимост не му се налагаше да търси съвети и да прибягва до по-висш съдник от собствената си преценка. В това отношение той много благоприятно се различаваше от канарчето, което разполагаше само с песента, за да излее вродения си стремеж към слънчевия простор. Извън това обаче младият археолог и канарчето си приличаха по много неща. Той също не се беше появил на този свят и не беше израснал на воля, а още от раждането си бе затворен зад решетките на семейната традиция, възпитанието и пре10. фантазии и сънища

146

ГРАДИНА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

допределената му съдба. От най-ранно детство в дома на родителите му не съществуваше никакво съмнение, че като единствен син на университетски професор и археолог призванието му е да запази и ако е възможно да издигне още по-високо името на баща си в същото поприще. Така че винаги разглеждаше тази приемственост в професията като естествена цел на бъдещето си. Предано се бе придържал към нея дори и след преждевременната смърт на родителите си, когато бе останал съвсем сам. След като блестящо взе изпитите по филология, той предприе препоръчваното за всеки студент пътуване до Италия и видя в оригинал редица творби на старите майстори, които по-рано познаваше само от репродукции. За неговото образование нямаше по-подходящо място от галериите във Флоренция, Рим, Неапол; можеше да представи доказателства, че отлично е използвал престоя там за обогатяване на знанията си и се е завърнал вкъщи въоръжен с нови придобивки, напълно подготвен за научните си занимания. Обстоятелството, че освен тези останки от далечното минало, около него съществува и настояще, Норберт възприемаше крайно мъгливо. За чувствата му мраморът и бронзът не бяха мъртви, а no-скоро единственото истински живо нещо, което изразява смисъла и ценностите на човешкото съществуване. Затова седеше вкъщи сред стените, покрити с книги и картини и не изпитваше потребност от друго общуване, а дори ако е възможно го избягваше като напразно прахосване на време. Много рядко и с нежелание той се подчиняваше на неизбежното и приемаше някоя покана да отиде на гости, където се налагаше да присъства поради общественото положение, което беше наследил от родителите си. Беше известно обаче, че на такива събирания той седи без да

ГРАД1ША: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

147

слуша и гледа какво става наоколо, а в края на обеда или вечерята си тръгва под някакъв претекст веднага щом благоприличието позволява. Това го поставяше в доста неприятна светлина, особено сред младите дами; защото дори да срещнеше някое младо момиче, с което по случайност бе разменил две-три думи, той отминаваше без да го поздрави, сякаш никога не го бе виждал. Археологията бездруго е странна наука и елементите й бяха просмукали личността на Норберт Ханолд, но за останалите тя едва ли е толкова привлекателна, а дори и за самия него не предлагаше много удоволствия според общоприетите изисквания на младостта. Все пак, вероятно с добри намерения, природата бе заложила в жилите, му без той да съзнава, че го притежава, един изцяло ненаучен коректив - много силно въображение, което не само се изразяваше в сънищата му, но и наяве правеше ума му не напълно приспособен за онези строги научни методи, към които нямаше интерес. От тази му заложба обаче произтичаше и едно друго сходство с канарчето. Последното се бе родило в плен и не познаваше нищо друго освен клетката, в която бе затворено, но имаше вътрешно чувство, че нещо му липсва и чрез звуците, изтръгващи се от гърлото му, даваше израз на копнежа си по неизвестното. Затова Норберт Ханолд го разбра и му дожаля за него. После се върна в стаята си, наведе се през прозореца и го обхвана чувството, че на него самия също му липсва нещо безименно. Ето защо разсъжденията по въпроса не му помогнаха. Избликът на неопределеното чувство идваше от свежия пролетен въздух, лъчите на слънцето и аромата на пролетта, които му подсказаха аналогията, че той също се намира в клетка зад решетки, но тази мисъл веднага бе последвана от друга, успокоителна - че е в по-благоприятно

148

ГРАДИНА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

положение от канарчето, защото притежава криле и нищо не би му попречило да излети в простора, когато пожелае. Тази идея назря постепенно. За известно време Норберт се отдаде на обичайните си занимания, но не след дълго започна да прави планове за пролетно пътуване. Тях той осъществи на същия ден. Приготви си малък куфар и преди да тръгне на юг с нощния експрес, на здрачаване хвърли тъжен поглед към Градива, която, обляна в последните слънчеви лъчи, сякаш крачеше по-плавно от всякога по невидимите каменни стъпала. Макар поривът за пътуване да бе породен от безименно чувство, по-нататъшният размисъл естествено затвърди мисълта, че то трябва да служи на научна цел. Хрумна му, че бе пропуснал да се информира точно по важни археологически въпроси във връзка с някои статуи в Рим и без да спира никъде, той стигна там за ден и половина. Не са много хората, които истински изживяват красотата на пътуването от Германия до Италия през пролетта, дори да са млади, богати и независими, защото дарените с тези три необходими качества не винаги притежават подобно чувство за красивото, особено когато са по двойки (за съжаление те са мнозинство) през дните и седмиците след сватбата си. Подобни хора не отминават нищо без въодушевени възгласи и безброй суперлативи, а в края на пътешествието не са се обогатили с нищо повече от онова, което биха открили, почувствали и оценили, ако си бяха останали вкъщи. През пролетта тези „дуалисти" гъмжат из алпийските проходи в посока, точно обратна на прелетните птици. По целия път те си гугукаха сякаш бяха в своите гнезда и за пръв път

ГРАДИНА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

149

в живота си Норберт по неволя трябваше да получи понепосредствени наблюдения за ближните си. Те всички говореха на немски и той ги определи като свои сънародници, но етническата му принадлежност към тази раса съвсем не го изпълни с гордост - напротив, увери го, че е постъпил доста разумно, като е обръщал възможно най-малко внимание на вида Homo sapiens no Линеевата класификация, особено на женската му половина. Пак за пръв път той видя в непосредствена близост хора, събрани по силата на инстинкта за възпроизвеждане на вида и не можеше да схване какво ги свързва. За него остана непонятно защо жените са избрали тъкмо тези мъже и още по-непонятно защо изборът на мъжете е паднал тъкмо върху тези жени. Щом вдигнеше очи, погледът му неизбежно попадаше на такова лице и той не откриваше в него нито външна очарователност, нито някакви признаци за интелект или доброта. Несъмнено в това отношение му липсваше критерий, защото естествено човек не може да сравнява днешните жени с възвишената красота на античните творби, все пак в него се таеше смътно подозрение, че не той е виновен за това неласкаво виждане, а във всички тези проявления липсва нещо, което обикновеният живот по правило би трябвало да предложи. И така, той дълги часове разсъждаваше върху странните пориви на хората и стигна до извода, че от всички човешки безумия бракът сигурно заема първо място като най-голямото и най-необяснимото, а безсмислените сватбени пътешествия до Италия сигурно са върхът на тази комедия. Но той отново си спомняше за канарчето, което беше оставил в плен, защото и той се намираше в клетка, обкръжен от лицата на младите брачни двойки, които бяха колкото възторжени, толкова и блудкави, и зад които

150

ГРАДИНА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

успяваше само от време на време да надникне през прозореца. Това вероятно обясняваше защо сега възприятията му бяха по-различни, отколкото преди години. Листата на маслиновите дървета излъчваха повече сребърно сияние; стройните самотни ели и кипариси имаха по-красиви и по-изящни очертания; селцата по планинските върхове му се струваха по-очарователни, сякаш всяко от тях беше индивид с различно изражение. Езерото Тразимено му се видя по-нежносиньо - цвят, който никога не бе забелязвал по водна повърхност. Имаше чувството, че железопътната линия преминава сред непозната за него природа, сякаш преди бе пътувал през тези места само в мрак и дъжд и сега за пръв път ги виждаше в златния блясък на светлината. Няколко пъти се изненада сам на себе си, защото изпита желание да слезе от влака и да продължи пеш по пътя към едно или друго място, за което изпитваше усещане, че крие нещо особено и тайнствено. Не се поддаде на тези нерационални пориви, а се остави на влака да го отведе diretissimo в Рим, където още от гарата го посрещна древният свят с развалините на Минерва Медика. Когато най-накрая се освободи от клетката с „неразделните", Норберт веднага си резервира стая в един познат хотел, за да може оттам, без да бърза излишно, да си потърси подходяща частна квартира. Следващият ден мина без да намери такава, затова се върна пак в своя albergo1 и легна да спи доста изто1 щен от непривичния италиански въздух, силното слънце, дългото ходене и шума по улиците. Скоро съзнанието му започна да избледнява, но точно когато щеше да заспи, се разсъни, защото стаята му беше свързана със -- .—-—

1

(ит.) хотел

ГРАДИНА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

151

съседната с врата, прикрита само с един гардероб и в нея се върнаха хората, които я бяха наели сутринта. От гласовете, долитащи през тънката преграда, стана ясно, че са мъж и жена и несъмнено принадлежат към онази категория германци, с които предишната сутрин бе пътувал от Флоренция. Разположението на духа им говореше решително в полза на хотелската кухня и вероятно поради доброто качество на виното „Кастели-Романи", двамата доста високо и отчетливо обменяха мисли и чувства на северногермански диалект: - Мой единствен Аугустус! - Моя сладка Гретхен! - Сега пак сме двамата! - Да, най-после сме сами! - Утре трябва ли да разглеждаме още забележител ности? - На закуска ще погледнем в „Бедекер"1 и ще видим какво още има да се прави. - Мой единствен Аугустус, за мен ти си много поприятен от Аполон Белведерски! - А пък аз често си мисля, моя сладка Гретхен, че ти си много по-красива от Капитолийската Венера. - Близо ли е вулканът, на който искаме да се изкачим? - Не, сигурно има още няколко часа път с влак. - Ако започне да бълва огън точно когато стигнем до средата, какво ще направиш? - Тогава единствената ми мисъл ще бъде да те спася и ще те грабна на ръце - ей-така! - Внимавай да не се одраскаш на брошката ми! - Не се сещам за нищо по-красиво от това да пролея кръвта си за теб! 1

Популярен германски пътеводител.

152

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

- Мой единствен Аугустус! - Моя сладка Гретхен! С това разговорът свърши, Норберт чу още някакво неясно скърцане и местене на столове, после всичко утихна и той отново потъна в сън, който го пренесе в Помпей пак точно когато Везувий се канеше да изригва. Погълна го възбудена тълпа от бягащи хора, а сред тях видя Аполон Белведерски, който грабна на ръце Капитолийската Венера, понесе я към безопасно място и я положи върху някакъв предмет, обгърнат в тъмна сянка; приличаше на колесница или каруца, с която трябваше да я отведат, защото скоро от тази посока се чу скърцане. Тази митологична сцена не учуди младият археолог, но му се стори странно, че двамата разговарят помежду си на немски, а не на гръцки, защото след като се посъвзеха ги чу да казват: - Моя сладка Гретхен! - Мой единствен Аугустус! После картината на съня му напълно се смени. Неясните звуци отстъпиха място на абсолютна тишина, а вместо дим и пламъци ярка слънчева светлина заля развалините на затрупания град. Той също постепенно се промени, превърна се в легло, по чийто бели чаршафи заиграха златни лъчи и Норберт се събуди в искрящото пролетно утро на Рим. В него също нещо се бе променило. Не можеше да определи защо, но отново го завладя особена потиснатост - чувстваше се затворен в клетка, която този път се наричаше Рим. Щом отвори прозореца, от улицата нахлуха виковете на десетина търговци, много по-пронизителни за неговия слух, отколкото немските гласове на продавачите в родния му град. Само бе сменил едно шумно стълпотворение с друго и по някакъв странен,

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

153

неестествен начин изпита ужас от античните колекции - срещата с Аполон Белведерски и Капитолийската Венера го плашеше. След кратък размисъл се отказа от намерението си да търси квартира, а бързо си стегна багажа и замина с влака на юг. За да избегне „неразделните", този път се качи във вагон трета класа, като същевременно очакваше да открие там интересни и полезни за науката екземпляри от италианския фолклор някогашните модели на античното изкуство. Но не намери нищо интересно освен обичайната мръсотия, ужасната миризма на пурите „Монопол", жестикулиращи дребни прегърбени мъже, както и представителки на женския пол, в сравнение с които новобрачните му сънароднички изведнъж заприличаха едва ли не на олимпийски богини. Два дена по-късно Норберт Ханолд обитаваше площ, която доста условно се наричаше „стая" в хотел „Диомед" близо до обградения с евкалипти ingresso1, водещ към разкопките на Помпей. Намерението му беше да остане известно време в Неапол, за да изучи по-подробно скулптурите и стенописите в Националния музей, но и там се почувства също така потиснат, както в Рим. В залата, където беше изложена колекцията с предмети от помпейския бит, се озова заобиколен от ултрамодерни дамски пътнически тоалети, които бяха изместили чистия блясък на атлаза, коприната и дантелите. Всяка дама се разхождаше подръка с по-млад или по-възрастен господин, също така безупречно облечен според изискванията на мъжката мода. Новопридобитият опит на Норберт в тази по-рано непозната за него област вече се беше разширил достатъчно и той беше в състояние да ги разпознае от пръв поглед: всички мъже бяха Ау'(ит) вход

154

ГРАДИВА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

густус, всички жени бяха Гретхен. Само че сега това проличаваше в малко по-друг вид разговори, прекроени и попроменени за публично място. - О, погледни колко практично от тяхна страна! Не пременно трябва и ние да си вземем такъв съд за готве не на месо! - Да, само че за ястието, приготвено от моята жена, той трябва да е сребърен. - Откъде знаеш, че готвя хубаво? Въпросът беше придружен от игрив лукав поглед положителният отговор бе изречен със светнали очи. - Всичко, поднесено от теб, не би могло да бъде дру го освен превъзходно. - А това сигурно е напръстник! По онова време има ли ли са игли? - Изглежда почти сигурно, но на теб не би ти свър шил работа - прекалено голям е за твоя пръст. -Наистина ли мислиш така? Значи предпочиташ тънки, а не дебели пръсти? - Твоите пръсти изобщо няма нужда да ги виждам, бих ги разпознал с докосване сред всички други пръсти на света и в най-тъмна нощ. -Това наистина е ужасно интересно. Все още ли трябва да ходим и в Помпей? - Не, едва ли си струва. В Помпей има само стари камъни и боклуци. Според „Бедекер" всичко ценно е пренесено тук. Боя се, че слънцето в Помпей е прекале но силно за твоята нежна кожа, а никога няма да си простя, ако изгори. - Представяш ли си изведнъж да имаш жена негърка? - Не, за щастие въображението ми не се простира дотам, но дори и една луничка по носленцето ти би ме

ГРАДИНА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

155

разтревожила. Мисля, стига да ти е приятно, утре да идем до Капри, скъпа. Казват, че там има всички удобства, а на приказната светлина в Синята пещера още веднъж ще се убедя каква голяма печалба съм изтеглил от лотарията на щастието. - Ах, ти! Ако някой ни чуе, малко ще се засрамя. Но където и да ме заведеш, все ще ми е приятно, защото съм с теб. Други Аугустус и Гретхен, малко по-сдържани и приглушени, тъй като бяха на публично място! На Норберт Ханолд му се струваше, че от всички страни върху него се изливат тънки струйки мед, които трябва да поглъща. Започна да му се повдига, затова бързо напусна Националния музей и отиде в близката osteria1 да изпие един вермут. В главата му продължаваше да се върти въпросът: защо стотици такива двойки пълнят музеите на Флоренция, Рим и Неапол вместо да се посветят на своите съпружески занимания в родната си Германия? От множеството сладки приказки и нежности обаче му се стори, че повечето от тези чуруликащи двойки нямат намерение да свиват гнезда сред развалините на Помпей, а смятат пътуването до Капри за много по-ползотворно. Така възникна внезапното му желание да отиде на място, което те не предпочитат. Там поне щеше да получи възможност да се освободи от основното прелетно ято и да открие онова, което досега напразно търсеше в Италия. То също беше двойка, но не брачна, а две спокойни сестри - тишината и науката, които единствено можеха да му предоставят сигурно убежище. Желанието му да им се отдаде съдържаше нещо ново за него; ако не беше противоречие само по себе си, би нарекъл този импулс с определението „страстен". Час по1

(ит.) кръчма.

156

ГРАДИВА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

късно той вече седеше в една carrozella1, която го носеше през безкрайно дългите Портичи и Резина. Пътят сякаш беше тържествено украсен в чест на някой римски победител. Отляво и отдясно, пред почти всяка къща беше простряно да съхне на слънцето свръхизобилие от pasta di Napoli - най-големият италиански деликатес. Към тези жълти гоблени от дебели и тънки макарони, вермичели, спагети, канелони и фиделини се прибавяше миризмата на пържено от гостилниците, облаци прах, мухи и бълхи, хвърчащи из въздуха рибени люспи, дим от комините, и други дневни и нощни пикантни миризми. После конусът на Везувий изникна съвсем наблизо през полето от кафява лава. Отдясно се простираше кипящият син залив, сякаш пълен с течен малахит и лапис лазули. Малката carrozella летеше като подгонена от вихъра на дива буря орехова черупка, която всеки миг ще се разпадне, премина по ужасния паваж на Tope дел Греко, изтрополя през Tope дел Анунциата, стигна до двамата братя-близнаци хотел „Suisse" и хотел „Диомед", които се състезаваха кой има по-голяма привлекателна сила в безкрайна и безмълвна, но жестока битка и спря пред втория, чието класическо име отново, както и при първото посещение, определи избора на младия археолог. Модерният швейцарски конкурент обаче прие това събитие, разиграло се на две крачки от входа му, с невъзмутимо спокойствие. То се дължеше на факта, че в тенджерите на класическия му съсед вреше същата вода, а изложените за продан там чудесни антики бяха точно толкова излезли изпод земята след две хиляди години престой там, колкото и неговите. И така, противно на всичките си очаквания и наме1

(ит.) двуколка

ГРАДИВА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

157

рения, Норберт Ханолд за няколко дни се пренесе от северна Германия в Помпей. Завари „Диомед" недотам пълен с хора, но затова пък добре заселен с musca domestica communis - тоест, обикновената муха. Макар да не беше склонен към силни емоции, тези двукрили същества разпалиха омраза в него. Разглеждаше ги като най-долна проява на злонамереност от страна на природата и причина човек силно да предпочита зимата пред лятото като единственото подходящо време за живот и неопровержимо доказателство за отсъствието на рационално устройство в света. Тук те го подлагаха на терор няколко месеца по-рано, отколкото в Германия. Десетки от тях веднага се нахвърлиха върху него сякаш беше дългоочаквана жертва, свистяха пред очите му, жужаха в ушите му, кацаха по косата му, гъделичкаха го по носа, челото и дланите. По това приличаха на двойките, прекарващи тук медения си месец - сигурно и мухите си казваха на своя език: „Мой единствен Аугустус!" или „Моя сладка Гретхен!" В съзнанието на измъчения Норберт се зароди копнеж по scacciamosche - прекрасно изработена мухогонка, като онази от разкопките на гробниците, която бе видял в Етруския музей в Болоня. Очевидно и в древността това недостойно същество е било напаст за човечеството, по-противна и по-неизбежна от скорпионите, отровните змии, тигрите и акулите, чиято цел е само да нанесат физически рани, да разкъсат и да погълнат жертвата си. От тях човек може да се предпази чрез обмислени действия. Срещу обикновената муха обаче няма защита, тя парализира, разстройва и накрая разбива психическия живот на човека, способността му да мисли и да работи, всеки полет на въображението, всяко красиво чувство. Тях не ги подтиква глад или кръво-

158

ГР\ДИВА ПОМПЕЙСКАФАНТАЗИЯ

жадност, а дяволското желание да измъчват; това е Ding an sich1, в което е превъплътено абсолютното зло. Етруската scacciaraosche, изработена от тънки кожени лентички, прикрепени към дървена дръжка, доказваше следното - мухите са унищожавали и най-възвишените мисли в гЛавата на Есхил, принуждавали са ръката на фидий да трепне и да направи непоправима грешка, кацали са по челото на Зевс, по гърдите на Афродита, по всички олимпийски богове и богини от главата до петите. Норберт изпита дълбоко убеждение, че полезността на едно човешко същество се измерва с мухите, които е убил, пробол, изгорил или затворил в хекатомби през живота си като отмъщение за страданията на своя род от най-дълбока древност до днес. За такова славно постижение обаче му липсваше необходимото оръжие и подобно на велик античен герой, който е сам и не може да постъпи по друг начин, той напусна бойното поле - стаята си, - поради изразяващото се в стотици превъзходство на многочисления неприятел. Навън му хрумна, че в малък мащаб е направил онова, което на сутринта му предстои в по-голям. Очевидно и Помпей не предлагаше покоя на убежището, от което имаше нужда. Към тази мисъл се прибави, макар и неясно, още една - че незадоволеността му вероятно не бе предизвикана само от заобикалящата го среда, а до известна степен бе породена вътре в него. Естествено мухите винаги го бяха дразнили, но никога по-рано не бяха предизвиквали такъв яростен гняв. Поради пътуването нервите му несъмнено бяха в превъзбудено и раздразнено състояние, за което бяха допринесли затвореният живот и преумората от работата през зимата. Той съзнаваше, че се чувства зле, защото му липсва 1

(нем ) нещо само по себе си

ГРАДИВЛ ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

159

нещо, но не можеше да определи какво и пренасяше лошото настроение навсякъде със себе си; разбира се, гъмжилото от мухи и сватбените пътешественици en masse биха могли да направят живота неприятен навсякъде. Все пак, ако не желаеше да потъне в чувство на самодоволно превъзходство, трябваше да признае, че и неговото пътуване из Италия беше също толкова безцелно, безсмислено, сляпо и глухо като тяхното, само че със значително по-малки възможности за удоволствие. Защото неговата спътничка - науката - несъмнено беше дала обет за мълчание, не си отваряше устата, ако не я заговорят и дори му се струваше, че почти е забравил на какъв език общуваше с нея. Вече беше станало много късно да тръгне към Помпей през ingresso. Норберт си спомни, че веднъж беше обиколил старата градска стена и сега се опита да се изкачи до нея през храсталаците и дивата растителност. Известно време той повървя по стената над града-гробище, който се простираше отдясно, неподвижен и безмълвен. Приличаше на изоставено сметище, върху което вече падаше сянка, защото следобедното слънце се бе изместило на запад към Тиренския залив. От другата страна то все още обливаше хъмовете и полята с омайващ животворен блясък, позлатяваше тесния облак дим над кратера на Везувий и обгръщаше върховете и хребетите на Монте Сантанджело в пурпур. Висок и самотен се издигаше Монте Епомео от искрящото синьо море, облян в златна светлина, а зад него се простираха тъмните очертания на нос Мизено като някаква загадъчна, титанична постройка. Където и да спреше поглед, пред него се разкриваше прекрасна гледка, съчетаваща омайност и възвишеност, далечно минало и безгрижно настояще. Норберт Ханолд очакваше, че ще на-

160

ГРАДИВА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

мери тук онова, за което неясно копнееше. Настроението му обаче не се подобри, макар че на безлюдната стена не бе обезпокояван нито от сватбени пътешественици, нито от мухи. Дори и природата не можеше да му предложи онова, което му липсваше както в околния свят, така и вътре в самия него. Той огледа спокойно, почти безразлично заобикалящата го отвсякъде красота и не изпита никакво съжаление, че тя избледнява и потъва в залеза, а се върна в „Диомед" така неудовлетворен, както беше излязъл. Но тъй като беше стигнал до това място поради собственото си неблагоразумие, Норберт взе решение да извлече от глупавата си постъпка поне един ден полезна научна работа - затова тръгна към Помпей по общоприетия път, веднага щом на сутринта отвориха ingresso. Пред него и зад него, на малки групи, предвождани от официални екскурзоводи и въоръжени с червените томчета „Бедекер" или с чуждестранните му братовчеди, се разхождаха обитателите на двата хотела. Все още прохладният утринен въздух се изпълни с английски и американски гласове. Германските двойки очевидно се ощастливяваха взаимно с германски нежности и вдъхновени приказки в Капри, зад Монте Сантанджело, седнали на масите за закуска в „Пагано", Норберт се сети как може чрез подходящи думи и добра mancia1 бързо да се освободи от нежелания guida2 и успя да продължи разходката си сам, без никой да му пречи. Достави му известно удоволствие да установи, че притежава безпогрешна памет - където и да попаднеше погледът му, всичко си стоеше точно както го бе 1 2

(ит.) оакшиш. (ит.) екскурзовод.

ГРАДИВА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

161

запомнил, като че вчера го бе запечатал в съзнанието си с окото на познавача. Към това постоянно повтарящо се изживяване обаче се прибави и усещането, че присъствието му там всъщност е някак ненужно, и непреодолимо безразличие все повече обземаше сетивата и ума му, също както предишната вечер на стената. Въпреки че като погледнеше нагоре, димящият, подобен на огромна елха конус на Везувий все така се издигаше на фона на синьото небе, колкото и да е странно, Норберт нито веднъж не си спомни как неотдавна е сънувал, че присъства на гибелта на Помпей при изригването на вулкана през 79 година. Разбира се, от броденето с часове се бе изморил и почти дремеше, но нищо нито за миг не му заприлича на сън. Около него се простираха само всевъзможни фрагменти от древни портали, арки, колони и стени, в най-голяма степен значителни за археологията, обаче разглеждани без езотеричната помощ на науката, те не представляваха нищо друго освен купчина боклуци - добре подредени, разбира се, но напълно безинтересни. И макар по правило да стояха на напълно противоположни позиции, в този ден и на това място науката и сънищата очевидно бяха сключили споразумение да оттеглят помощта си за Норберт Ханолд и да го оставят сам да се лута и да се оглежда безцелно. И така, той мина от форума до Амфитеатъра, от Porta di Stabia до Porta del Vesuvio, обходи Улицата на гробниците, както и безброй други улици, а междувременно и слънцето извървя обичайния си утринен път и стигна до точката, откъдето започва да се спуска, вече по-плавно, към морето. Това, за голямо удоволствие на зле разбираните и прегракнали от приказки гидове, подсети англичаните и англичанките, американците и американките, и без това тръгнали на разходка поради задълже11. фантазии и сънища

162

ГРАДИНА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

нието, което изпитва пътешественикът, да се позаинтересуват от доста по-ненапрегнатите удоволствия на обедните маси в двата хотела; пък и те вече бяха видели със собствените си очи всичко необходимо за разговорите, които щяха да водят от другата страна на океана или на Ламанша. Така че отделните групи, наситили се на миналото, поеха вкупом обратния път надолу по Via Marina, за да не пропуснат обеда в настоящето на масите, които, разбира се, малко евфемистично биха могли да се нарекат Лукулови1, в къщите на Диомед и на господин Suisse. Предвид на всички тези външни и вътрешни обстоятелства, изборът без друго беше и най-разумният, защото обедното майско слънце е благоразположено към гущерите, пеперудите и другите крилати жители и гости на обширната площ с руини, но за северната кожа на госпожите и госпожиците неговата перпендикулярна целенасоченост очевидно започваше да става не толкова ласкава. Вероятно в някаква банална връзка с това, възклицанията „Charming!" през последния час значително намаляха, a „Shocking!"2 се увеличиха в същото съотношение, като мъжките „Ах!" излизаха от още пошироко отворени уста и вече съвсем видимо преминаваха в прозявки. Забележителното обаче беше, че едновременно с изчезването им, някогашният град Помпей придоби напълно различен, необитаем вид. Сега той изглеждаше напълно вкаменен в мъртвата си неподвижност. Възцари се усещането, че смъртта ей сега ще проговори, ма1 Луций Лициний Лукул (109-57 г.пр.н.е.), прочут римски пълководец из вестен с голямото си богатство и разкошен живот. Плутарх разказва за един случай, при който Лукулус се хранел сам и слугите поднесли скромен обяд само за 10000 сестерции. Той разгневен ги изгонил с думите, че когато се храни сам, трябва да се стараят още повече. От там води началото си изразът „Лукулов пир". Тук, разбира се, епитетът е употребен иронично. 2 (англ.) „Очарователно!" и „Ужасно!"

ГРАДИНА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

163

кар и по неразбираем за човешкото ухо начин. Несъмнено изпод камъните тук-там се долавяше подобен на шепот звук, предизвикан единствено от нежния порив на южния вятър Атабулус - същият, който и преди две хиляди години е повявал из храмовете, сградите и къщите и който сега закачливо галеше зелените, блещукащи на слънцето подножия на развалините. Атабулус често връхлита от бреговете на Африка с бурни и мощни пориви, но днес само нежно галеше появилите се отново на бял свят свои стари познати, макар че не успяваше да сдържи напълно естествената си склонност да унищожава и обгръщаше с горещ дъх всичко, което срещаше по пътя си. Затова му помагаше и слънцето, неговата вечно млада майка. То засилваше огнения му дъх и постигаше онова, което той не можеше - заливаше всичко с трептяща, бляскава, ослепителена светлина. Сякаш със златна пръчка слънцето изтриваше и най-леките сенки от semitae1 и crepidine viarum, както някога са наричали тротоарите, и заливаше с пълния си блясък вестибюлите, вътрешните дворове, перистилите и балконите, и само тук-там, където някакъв навес спираше прекия достъп, имаше кътчета, покрити със сребристата паяжина на сянката. Древните стени приличаха на дълги редици чаршафи, прострени да съхнат на слънце и всички без изключение бяха еднакво неподвижни и безмълвни, защото и последните остри назални гласове на английските и американските пратеници бяха заглъхнали. Гущерите и пеперудите също бяха престанали да дават признаци на живот и с нищо не издаваха присъствието си, сякаш и те бяха напуснали безмълвния разрушен град. 1

(лат.) пътечки.

164

ГР\ЦИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

Следвайки обичая на предшествениците си, обитавали планинските склонове и стръмните скали преди хилядолетия, за да не пречат на великия бог Пан, който обичал да си поспива тук, гущерите се препичаха неподвижно, а пеперудите бяха свили криле и накацали наоколо, сякаш още по-силно усещаха повелята на горещата свещена обедна тишина. Това е часът на призраците и всичко живо е призвано да замлъкне, защото тогава се събуждат мъртвите и заговарят с беззвучния език на духовете. Настъпилата промяна в нещата наоколо всъщност не действаше толкова на зрението, колкото възбуждаше емоциите, или по-точно някакво безименно шесто чувство; последното обаче толкова се изостряше, че надареният с него човек бе неспособен да се отърси от ефекта му. Без съмнение, сред достопочтените гости, вече хванали супените лъжици в двата alberghi близо до ingresso, едва ли някой се числеше към притежаващите подобна способност. Но след като природата вече беше оказала на Норберт Ханолд това голямо благоволение, сега той трябваше да изпита въздействието му, съвсем не защото искаше така - Норберт не копнееше за нищо друго, освен да седи спокойно в кабинета си с полезна книга в ръка, вместо да предприема това безцелно пътуване. Все пак, когато тръгна обратно по Улицата на гробниците през Херкулесовата порта към центъра на града и при Casa di Sallustio без някаква цел или умисъл зави наляво по тясното vicolo1, в него внезапно се пробуди въпросното шесто чувство. То не го завладя, а просто го пренесе в някакво странно, сънно състояние, нещо средно между будност и пълна загуба на усещане. Всичко наоколо, обляно в светлина, сякаш пазейки някаква 1

(лат ) уличка.

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

165

тайна, бе потънало в мъртва тишина, толкова безмълвна, че самият той едва се осмеляваше да си поеме дъх. Норберт стигна до ъгъла, където Vicolo Mercuric пресича по-широката, простираща се наляво и надясно Strada di Mercuric. По волята на бога на търговията, тук навремето се бяха настанили търговците и занаятчиите. Всеки ъгъл безмълвно свидетелстваше за това - имаше множество магазинчета с изпочупени тезгяхи, облицовани с мрамор - на едно място наредбата сочеше хлебарница, на друго няколко големи, тумбести глинени съдове подсказваха търговия с масло и брашно. Отсреща по-стройните амфори с две дръжки, поставени под тезгяха, показваха, че мястото зад тях е било кръчма. Сигурно вечер робите и слугините от околните къщи са идвали тук с кани, за да купят вино за господарите си. Надписът, вграден в мозайката пред вратата, беше изличен от безброй крака. Вероятно е препоръчвал отличното вино на минувачите. На външната стена, на височина около половин човешки ръст, се виждаше друг надпис, сигурно издълбан в мазилката с нокът или пирон от някой ученик, може би с иронично разяснение, че виното наистина е несравнимо, защото съдържателят не се е скъпил да долива вода. Сред драсканиците пред очите на Норберт Ханолд като че изплува думата саиро1 или това беше илюзия? Определено не можеше да реши. Той притежаваше известни умения в разчитането на трудни графити и вече имаше някои общопризнати постижения в тази област, но в момента способностите му напълно го бяха напуснали. Нещо повече - имаше чувството, че изобщо не знае латински и е смешно от негова страна да иска да прочете надрасканото на стената от помпейско момче преди две хиляди години. 1

(лат) кръчмар.

166

'

ГРАДИНА- ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

Не само че науката го беше изоставила, но Ханолд не изпитваше и най-малко желание да си я възвърне. Спомняше си за нея като за нещо много далечно, като за някаква стара, съсухрена, досадна леля, най-скучното и излишно създание на света. Думите й, произнесени с нацупени устни и дълбокомислено изражение, поднесени като мъдрост, показваха всъщност суетна и празна надутост. Те захапваха само изсушената кора на плода на познанието, без да разкриват нищо от съдържанието, от зародиша на живота и не носеха вътрешно, интелектуално удоволствие. Онова, на което тя го учеше, бяха безжизнени археологически теории, изречени на мъртъв филологически език. Те с нищо не помагаха за разбиране с душа, ум и сърце, или както и да е другояче би желал да го нарече човек. Вместо това всеки, който крие желание за подобно разбиране, трябва да застане сам сред развалините на миналото - единственият жив човек в знойната обедна тишина, за да не вижда с физическите си очи и и да не чува с ушите на тялото. После без никакво движение нещо се появяваше отвсякъде и започваше беззвучно да говори. Слънцето разпръсваше надгробната скованост на старите камъни, през тях преминаваше светла вълна, мъртвите се пробуждаха и Помпей отново оживяваше. Мислите в главата на Норберт Ханолд не бяха всъщност богохулни, но го обзе някакво неопределено чувство, заслужаващо подобен епитет. С това чувство, застанал неподвижен, той погледна надолу по Strada di Mercuric към градската стена. Правоъгълните вулканични плочи на паважа си оставаха все така безупречно поставени, както и преди бедствието и всяка имаше светлосив цвят. Но върху тях се сипеше такъв ослепителен блясък, че те се простираха като посребрена лента, из-

ГРАДИВА. ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

167

лъчваща сияние сред безмълвните останки от стени и колони. Тогава изведнъж... Той се вгледа надолу по улицата с отворени очи, макар да му се струваше, че сънува. Малко вдясно някой излезе от Casa di Castore е Polluce и по вулканичните стъпала на къщата от другата страна на Strada di Mercuric плавно закрачи Градива. Нямаше съмнение, че е тя. Въпреки слънцето, което обгръщаше фигурата й със златист воал, той съвсем ясно и точно разпозна профила от барелефа. Главата й, покрита със спускащ се по врата й шал, бе леко наклонена. Лявата ръка леко повдигаше силно набраната рокля, която стигаше само до глезените и ясно се виждаше как при движението й напред десният крак за миг се изпъва на пръсти почти перпендикулярно. Но сега тя не беше изваяна от камък, при който всичко е еднакво безцветно. Роклята, очевидно направена от много мек, прилепващ плат, не беше студена като белия мрамор, а с топъл, леко жълтеникъв тон; златистокестенявите къдри, падащи по челото й изпод шала и подаващи се край слепоочията, ярко контрастираха с бялата като алабастър кожа. Щом я забеляза, Норберт моментално си спомни, че вече я е виждал веднъж на това място в съня си, през онази нощ, във форума, когато беше положила глава на стъпалата в Храма на Аполон, сякаш за да поспи малко. Едновременно със спомена за пръв път осъзна още нещо - без сам в сърцето си да разбира, това беше причината да замине за Италия и да тръгне от Рим и Неапол направо към Помпей - да провери дали ще намери следи от нея (и то в буквален смисъл), защото с необикновената си походка, тя несъмнено трябваше да

168

ГРАДИВА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

е оставила в пепелта отпечатъка на крак, различен от всички други. Картината пред очите му отново беше като сън посред бял ден и същевременно действителност. Това стана ясно от въздействието, което предизвикваше. На посjieflHOTO стъпало от отсрещната страна лежеше неподвижно на огненото слънце голям гущер, чието тяло, сякаш изваяно от злато и малахит, проблесна пред очите на Норберт. Но при звука на стъпките му, гущерът светкавично се размърда и се скри под белите, светещи вулканични плочи на паважа. Градива прекоси улицата спокойно и плавно, и сега, обърната с гръб към Норберт, тръгна по отсрещния тротоар. Изглежда отиваше към къщата на Адонис. Преди да стигне до нея, тя спря за миг, но като че ли размисли и продължи надолу по Strada di Mercuric. Вляво, сред по-елегантните сгради оставаше само Casa di Apollo, наречена така поради множеството изображения на Аполон, намерени там, и на Норберт, който гледаше след нея, пак му се стори, че Градива несъмнено е избрала портика на Аполоновия храм за вечния си сън. Вероятно беше тясно свързана с култа към бога на слънцето и отиваше там. Скоро обаче тя пак спря пред каменните плочи, водещи към отсрещната страна на улицата, прекоси и се върна на десния тротоар. По този начин сега той виждаше другата страна на лицето й и тя изглеждаше малко по-различна, защото лявата ръка, с която придържаше роклята си, беше скрита, а дясната - отпусната право надолу. Но голямото разстояние и слънцето, което я обгръщаше с още по-дебел воал от златна паяжина, му пречеха да види къде е спряла, защото тя изчезна преди къщата на Мелеагър. Норберт Ханолд остана на мястото си без да помръдне. С очите си - този

ГРАДИВА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

169

път с телесните - той беше проследил изчезналата фигура стъпка по стъпка. Чак сега пое дълбоко въздух, защото до този момент почти беше спрял да диша. В същото време шестото чувство беше изключило другите му сетива и напълно го владееше. Продукт на въображението му ли беше видяното току-що, или действителност? Норберт Ханолд не знаеше, така както не знаеше дали е буден или сънува, и напразно се мъчеше да събере мислите си. После обаче по гърба му премина cfpanна тръпка. Не видя и не чу нищо, но по дълбоките тайнствени вибрации усети, че наоколо Помпей оживява в обедния час на духовете, а Градива също е жива и е влязла в къщата, където е живяла до фаталния августовски ден на 79 година. Познаваше Casa di Meleagro от предишните си посещения. Този път още не бе ходил там, но в Националния музей в Неапол бе спрял пред стенописите с Мелеагър и Аталанта, неговата аркадианска спътница в лова, намерени на Strada di Mercuric в наречената с неговото име къща. Но като си възвърна способността да се движи и тръгна натам, Норберт се усъмни дали къщата наистина носи името на ловеца, убил Каледонския глиган. Спомни си, че има и гръцки поет на име Мелеагър, който, разбира се, бе живял един век преди гибелта на Помпей. Беше възможно обаче някой негов потомък да се е заселил тук и да си е построил къща. Това съвпадаше и с нещо друго, което изплува в паметта му, защото си припомни предположението, или no-скоро дълбокото си убеждение, че Градива е от гръцки произход. Естествено с тази идея се преплете и фигурата на Аталанта, така както я описва Овидий в „Метаморфозите":

170

ГРАДИНА: ПОМПЕИСКА ФАНТАЗИЯ

„...летящата й роба е пристегната с блестяща брошка, а непокорните къдрици - събрани във възел прост..."

Не си спомняше стиховете дума по дума, но знаеше съдържанието им, а от познанията, които беше натрупал в тази област, изплува и фактът, че младата жена на Мелеагър, сина на Еней, се казва Клеопатра. Найвероятно обаче не ставаше въпрос за него, а за гръцкия поет Мелеагър. И така, под палещото слънце на Кампаня, в главата му се преплитаха митологично-литературно-историко-археологични факти. Когато отмина къщата на Кастор и Полукс и къщата на Кентавъра, той застана пред Casa di Meleagro, където от прага го посрещна все още четящият се надпис „Аве". На стената във вестибюла Меркурий подаваше торба с пари на фортуна. Това вероятно подсказваше алегорично богатството и общото благополучие на някогашния собственик. Нататък се виждаше вътрешният двор - в средата имаше мраморна маса, поддържана от три грифона. Като влезе вътре, празното и безмълвно помещение му се стори абсолютно непознато и не събуди никакъв спомен. После се сети, че вече е идвал тук, защото интериорът на къщата се отличаваше от другите сгради, разкрити в града. Перистилът продължаваше към вътрешния двор от другата страна на балкона, но не по обичайния начин, а отляво. По тази причина той беше no-голям и по-красив от всички други в Помпей. Ограждаше го колонада, поддържана от двайсет и четири стълба, в долната половина червени, а нагоре бели. Това придаваше тържественост на голямото, потънало в тишина пространство. Очевидно къщата е била собственост на достопочтен човек с култура и артистично чувство.

ГРАДИВА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

171

Норбърт се огледа и напрегна слух. Нищо наоколо не помръдваше, не се чуваше никакъв звук. Сред студените камъни вече нямаше и полъх. Ако наистина беше влязла в къщата на Мелеагър, Градива се бе изпарила в небитието. В задната част на перистила имаше друга стая, така наречения oecus - някогашната трапезария, също оградена от трите страни с колони, боядисани в жълто, които отдалеч просветваха на слънцето, сякаш бяха покрити със злато. Между тях обаче блестеше нещо червено, много по-ослепително от червеното на стената, с което не антична четка, а младата природа на настоящето беше боядисала земята. Времето и природните стихии изцяло бяха разрушили някогашната декоративна настилка. Тук месец май бе възстановил още по-древното си господство и както някога в много къщи на изгорелия град бе покрил стария oecus с червени, цъфтящи диви макове, чиито семена, донесени от вятъра, бяха поникнали в пепелта. Те образуваха гъста разлюляна покривка от цветове - поне така изглеждаше, маковете всъщност бяха неподвижни, защото Атабулус не можеше да ги достигне, а само леко просвирваше над тях. Но слънцето ги обливаше с такива огнени пламъци, че създаваше впечатление за червени вълни в разлюляно езеро. Норберт Ханолд би отминал без внимание подобна гледка в някоя друга къща, но тук тя странно го развълнува. Омайните цветя, поникнали на брега на Лета, изпълваха пространството, а сред тях се протягаше Хипнос и излъчваше онзи сън, който притъпява сетивата, онази дрямка, която нощта събира в червена чаша. На мъжа, влязъл в трапезарията през портика на перистила, се стори, че древният победител на богове и хора докосва слепоочията му с невидимата палка на дрямката, но не на дълбокия сън; съзнанието му само леко

172

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

потъна в нежна вълшебна мъгла. В същото време обаче той не загуби контрол над краката си и тръгна покрай стената на някогашната трапезария, от която го гледаха древни сцени: Парис подарява ябълката; сатир държи в ръка отровна змия и измъчва с нея млада вакханка. Но изведнъж отново, без предупреждение - само на няколко крачки от него - в тясната сянка на единствената запазена в добро състояние колона в горната част на портика в трапезарията, седнала на стъпалата между два жълти стълба, изникна жена в светла рокля, която сега вдигна глава. По този начин тя показа на незабелязания посетител, чийто стъпки не бе чула, цялото си лице във фас, което предизвика в него двойствено чувство, защото му се стори едновремено непознато и все пак познато, сякаш вече го бе виждал или си го бе представял. Но по спрелия дъх и ускорения си пулс, той безпогрешно разбра на кого принадлежи това лице. Беше намерил онова, заради което бе дошъл в Помпей. Градива продължаваше видимото си съществуване в обедния час на духовете и седеше тук пред него, също както я беше видял в съня си на стъпалата в храма на Аполон. На коленете си беше разтворила нещо бяло, което той не можа да различи ясно; приличаше на папирус, а от него в ярък контраст се подаваше червен маков цвят. По лицето й се изписа изненада. Под буйната кестенява коса и красивото, бяло като алабастър чело, две необикновено светли очи, като звезди, го гледаха въпросително. Необходими му бяха само няколко мига, за да разпознае съвпадението на чертите й с тези от профила. Така би трябвало да изглеждат във фас и затова на пръв поглед му се бяха сторили непознати. Жълтеникавият оттенък на бялата роба засилваше топлотата

ГРАДИВА помпЕйскА ФАНТАЗИЯ

173

на лицето - очевидно беше направена от мек, много тънък вълнен плат, който се спускаше свободно в широк набор, а шалът на главата й беше от същата материя. По-надолу, по врата и раменете, отново се показваше буйната кестенява коса, небрежно събрана с един възел; на врата, точно под изящната брадичка роклята й бе закопчана с малка златна брошка. Норберт Ханолд неясно усети, че несъзнателно е вдигнал ръка към меката си панамска шапка и я е свалил. После попита на гръцки: - Ти Аталанта, дъщерята на Ясон, ли си или си по томка на поета Мелеагър? Без да отговори, дамата го изгледа мълчаливо със спокойно, мъдро изражение в очите и той си помисли две неща - или съживената Градива не може да говори, или не е от гръцки произход и не знае езика. Ето защо премина на латински и попита: - Баща ти виден помпейски гражданин от латински произход ли беше? Тя посрещна и този въпрос с мълчание, само изящните й устни леко потрепнаха, сякаш едва се сдържаше да не избухне в смях. Обхвана го страх - тя седеше пред него като безмълвна статуя, призрак, който не може да говори. Ужасът от това откритие пълно и недвусмислено се изписа на лицето му. В този момент обаче тя не се сдържа и по устните й се появи истинска усмивка, като в същото време се чу и глас: - Ако искаш да говориш с мен, говори на немски. Това бяха наистина необикновени думи от устата на помпейка, умряла преди две хиляди години, или поне така биха прозвучали на човек в друго душевно състояние. Но всички странности убегнаха на Норберт поради

174

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

залелите го две вълни от емоции - едната, че Градива притежава дар слово, и другата, която гласът й изтръгна от най-съкровените кътчета на душата му. Гласът й беше също така ясен, както и очите й. Не остър, а подобен на звънче, той прекоси слънчевата тишина през цъфналите макове и младият археолог изведнъж осъзна, че точно такъв го е чувал във въображението си. Норберт неволно даде изблик на чувствата си. - Знаех, че гласът ти ще звучи точно така. Човек би могъл да прочете по изражението на лицето й, че се мъчи да намери обяснение на нещо, но не успява. На последната му забележка тя отговори: - Как сте могли да знаете? Никога не сте разговаря ли с мен. На него изобщо не му се стори необикновено, че тя говори немски и в съответствие със съвременния език използва учтивата форма на обръщение. Той още в същия миг разбра, че не би могло да бъде иначе и бързо отговори: - Не, не съм разговарял, но ви извиках, когато лягах те, за да заспите и тогава стоях близо до вас - лицето ви беше толкова спокойно и красиво, сякаш бе от мрамор. Бих искал да ви помоля, сложете пак така глава на стъл бите. Докато говореше се случи нещо странно. Една златиста пеперуда с малки червени точици по вътрешните крайчета на горните криле прехвръкна от маковете към колоните, закръжи около главата на Градива и после кацна на кестенявите къдрици. В същия момент тя се изправи, висока и стройна, като направи това преднамерено рязко и мълчаливо му хвърли още един поглед, нещо, в който подсказваше, че го смята за побъркан. После изпъна крак напред по характерния си начин и

ГРАДИНА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

175

тръгна покрай колоните на древния портик, фигурата й се мярна за миг и после сякаш потъна в земята. Той стана, притаил дъх, като в унес, но все пак вътрешно убеден, че е разбрал какво се е случило. Обедният призрачен час беше свършил и под формата на пеперуда се бе явила крилата вестителка от поляните с асфодели на Хадес, за да напомни на безплътната, че е време да се връща. За Норберт това имаше и друга асоциация. Той знаеше, че красивата средиземноморска пеперуда се нарича Клеопатра, също както се е казвала и младата жена на каледонеца Мелеагър, която толкова скърбяла за мъжа си, че се принесла в жертва на духовете от подземното царство. От устата му се изтръгна вик към изчезващата: - Ще дойдеш ли пак утре по пладне? Тя не се обърна, не отговори и след миг изчезна зад ъгъла на портика. Обзе го непреодолим импулс бързо да изтича след нея, но бялата й рокля вече не се виждаше никъде. Под лъчите на палещото слънце Casa di Meleagro беше неподвижна и тиха. Само Клеопатра със своите блестящи, напръскани с червени точици златисти криле кръжеше около цъфтящите макове. Норберт Ханолд не помнеше кога и как се бе върнал до ingresso. Спомняше си само, че апетитът му, макар и с голямо закъснение, настоятелно бе пожелал да бъде задоволен в „Диомед". След това тръгна безцелно по първата улица, която му попадна и се озова на плажа близо до Кастеламаре. Там седна на вулканичните стъпала и морският вятър подухваше в лицето му, докато слънцето измина близо половината път между Монте Сантанджело над Соренто и Монте Епомео на остров Иския. Но въпреки няколкото часа, прекарани

176

ГРАДИНА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

на морския бряг, свежият въздух не му донесе душевен покой. Завари останалите гости на хотела много заети с вечерята си и изпи малка бутилка вино „Везувио", която му поднесоха на маса в дъното на ресторанта, докато разглеждаше лицата на хранещите се и слушаше разговорите им. По лицата и думите им му се стори абсолютно сигурно, че никой от тях нито е срещнал, нито е разговарял с мъртва помпейка, върнала се за малко сред живите в обедния час. Разбира се, това беше логично заключение, защото всички те по това време бяха седнали да обядват. Не знаеше точно защо, но след време се премести в конкурента на „Диомед'', хотел „Suisse", пак си избра маса в дъното и тъй като трябваше да си поръча нещо, пак седна пред малка бутилка „Везувио" и се отдаде на същите изследвания с очи и уши. Те доведоха до същите резултати, както и до допълнителното заключение, че сега познава по физиономия всички живи посетители на Помпей в момента. Така несъмнено увеличи осведомеността си, макар и да не смяташе, че с нещо се е обогатил. Но с известно задоволство установи, че сред гостите на хотелите, по вида и гласовете им, нямаше нито един човек - мъж или жена, с когото да е влизал в лични отношения, пък били те и едностранни. Естествено изобщо не би допуснал абсурдната мисъл, че може да срещне Градива в някой от двата хотела, но сега освен друго можеше да се закълне, че никой от посетителите няма и най-далечна прилика с нея. Докато извършваше наблюденията си, той от време на време си наливаше по малко вино и отпиваше глътка, а когато бутилката свърши, стана и тръгна обратно към „Диомед". Небето вече бе изпъстрено с безброй ярко проблясващи звезди, но не както обикновено неподвиж-

ГРАДИВА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

177

ни, защото Норберт остана с впечатлението, че Персей, Касиопея и Андромеда танцуват и пеят с някои от своите съседи; стори му се, че и долу на земята дърветата и сградите също не стоят на едно място. Разбира се, за земята в тази област - нестабилна още от древността това не беше учудващо, защото подземният огън дебне отвсякъде. Малка част от него се излива и в гроздовете, от които правят „Везувио", а то не беше обичайната вечерна напитка за Норберт. Той обаче все още си спомняше, макар въртеливото движение на нещата може би се дължеше донякъде и на виното, че още от обед всички предмети показваха склонност плавно да се въртят около главата му, поради което не откри в това леко усилване нищо ново, а го прие като продължение на вече съществуващото положение. Норберт се качи в стаята си и постоя малко пред отворения прозорец, загледан към върха на Везувий - стълбчето дим липсваше, а на негово място в здрача потреперваше някаква пурпурна мантия. После младият археолог се съблече без да пали лампата и си легна. Но се обтегна не на леглото си в „Диомед", а на поляна с червени макове, чиито цветове го обгърнаха като мека възглавница, нагряна от слънцето. Неговите врагове мухите, приковани от мрака в летаргична дрямка, бяха накацали на гроздове по стената над главата му и само една, изпълнена дори насън от желанието да измъчва, се раздвижи и забръмча около носа му. Той обаче сега не я прие като абсолютното зло и вековна напаст за човечеството, защото очите му я виждаха като златисточервена Клеопатра. Когато сутринта слънцето, с енергичната помощ на мухите, го събуди, той знаеше, че в леглото му през нощта бяха настъпили странни Овидиеви метаморфози, но 12. фантазии и сънища

178

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

не си спомняше точно какви. Все пак несъмнено някакво мистично същество, седнало на леглото му, беше плело мрежа от съновидения през цялото време, защото се чувстваше омагьосан и завладян от тях, както и напълно неспособен да мисли за друго, освен за едноединствено нещо, изпълващо съзнанието му: трябва пак да отиде в къщата на Мелеагър точно в дванайсет часа. В тази връзка обаче го обзе страх - ако пазачите при ingresso го погледнеха, нямаше да го пуснат. Във всеки случай не беше препоръчително да попада под нечий внимателен поглед. За да избегне това, като човек добре осведомен за Помпей, младият археолог знаеше един начин - в нарушение на разпоредбите, разбира се. Но той не беше настроен да се съобразява с предписанията на закона. Затова, както във вечерта на пристигането си, Норберт се покатери на стената на древния град и измина по нея широк полукръг до неохраняваната Porta di Nola. Тук не беше трудно да се прехвърли в развалините на града и той го стори, без кой знае колко да обременява съзнанието си с факта, че с това своеволие лишава властите от две лири входна такса, които, разбира се, щеше да им даде по-късно под някаква друга форма. Така, незабелязан от никого, той стигна до една безинтересна част от града, която до този момент никой не бе изследвал и почти не бяха правени разкопки; там седна в усамотена сенчеста ниша и зачака. По едно време погледът му попадна на нещо в далечината - нещо блестящо, сребристобяло, което се издигаше от пепелта. Но с несигурното си зрение не можа да различи какво е. Обзе го непреодолим подтик да отиде до него и видя, че е висок, цъфнал асфодел с бели, камбановидни чашки, чийто семена вятърът бе довял отвън. Това беше цветето - символ на подземния свят, и му се стори, че съдба-

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

179

та е предопределила то да поникне тук специално за него. Той прекърши нежното стъбло и се върна на мястото си. Майското слънце ставаше все по-топло и грееше все така безмилостно, както и предишния ден, докато накрая приближи обедната си позиция. Затова сега той тръгна по дългата Strada di Nola. Улицата, както и повечето други, беше замряла и безлюдна. От другата страна, на запад, всички утринни посетители на тълпи се насочваха към Porta Marina и чиниите със супата. Само въздухът потреперваше в зноя и на ослепителната светлина самотната фигура на Норберт Ханолд със стръкче асфодел в ръка приличаше на придружителя на Психея Хермес, облечен с модерни дрехи, повел душата на някой покойник към царството на Хадес. Несъзнателно, следвайки инстинкта си, той избра пътя по Strada della Fortuna, продължи по Strada di Mercuric, а после зави надясно и стигна до къщата на Мелеагър. Вестибюлът, вътрешният двор и перистилът го посрещнаха все така безмълвни като предишния ден и пред очите му се изправиха огнените макове от колонадата на трапезарията. Като влизаше обаче той нямаше ясна представа дали е бил тук вчера, или преди две хиляди години, за да потърси от собственика на къщата някаква важна за археологията информация; обаче каква беше тази информация, Норберт не можеше да каже, а освен това му се струваше, макар и в противоречие с горното, че цялата наука за античноста е най-безцелното и безинтересно нещо на света. Не можеше да разбере как някой изобщо желае да се занимава с нея, защото имаше едно-единствено нещо, към което трябваше да се насочи всяка мисъл и действие: какво е естеството на физическото проявление на същество като Градива, едновременно мъртва и жива - макар второто да ва-

180

ГРАДИВА. ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

жеше само за обедния час на духовете, поне за предишния ден, може би един на сто или хиляда години, защото внезапно му се стори сигурно, че идването му днес е напразно. Нямаше да я види, защото не й е позволено да идва пак до времето, когато и той ще е мъртъв от много години, погребан и забравен. Разбира се, като вървеше сега покрай подаряващия ябълката Парис, пред него изникна Градива, също както вчера, със същата рокля, седнала на същото стъпало между същите два жълти стълба. Но той не позволи на въображението си да го лъже - знаеше със сигурност, че единствено собствената му фантазия рисува пред очите му онова, което е видял вчера. Не можа обаче да се сдържи и спря да се наслади на призрачното творение, създадено от самия него и без да съзнава, от устата му се изтръгна печалното възклицание: - О, само да беше жива! Гласът му проехтя, но после безжизнената тишина отново се възцари в древната трапезария. Не след дълго обаче прозвуча друг глас: - Защо и вие не седнете? Изглеждате ми изтощен. Сърцето на Норберт Ханолд спря за миг. Разумът му обаче събра достатъчно сили, за да заяви: виденията не говорят; или може би го е сполетяла и звукова халюцинация? Без да откъсва поглед от нея, той се облегна на една колона. После отново се чу гласът, и той не можеше да принадлежи на никой друг освен на Градива: - За мен ли е бялото цвете? Зави му се свят; усети, че краката не го държат, а го принуждават да седне. И той седна на стъпалото срещу нея. Светлите й очи бяха насочени към него, но погледът й беше различен от вчера, когато внезапно бе ста-

ГРАДИВА • ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

181

нала и си бе отишла. Тогава лицето й показваше раздразнение и резервираност, които сега бяха изчезнали, сякаш междувременно беше стигнала до някакво друго решение и в изражението й се четеше изпитателност и любопитство. Говореше дружелюбно и непринудено. Понеже той не отвърна нищо на последния й въпрос, тя продължи: - Вчера ми казахте, че веднъж сте ме извикали, кога то съм лягала да спя, че тогава сте стояли близо до мен и лицето ми е било бяло като мрамор. Къде и кога се е случило това? Не си спомням и ви моля да ми обясните по-точно. Норберт вече бе възвърнал достатъчно словесните си способности и успя да отговори: - През нощта, когато седнахте на стъпалата пред хра ма на Аполон във форума и пепелта от Везувий ви засипа. - Значи тогава. Да, естествено, това не ми беше хрум нало, но би трябвало да предположа нещо подобно. Като го споменахте вчера, за мен беше неочаквано и бях аб солютно неподготвена. Все пак това се е случило, ако си спомням правилно, преди две хиляди години. Вие тогава жив ли бяхте? Изглеждате ми по-млад. Тя говореше съвсем сериозно, но при последните думи по устните й заигра лека и много очарователна усмивка. Той смутено се поколеба и после каза, заеквайки: - Не, наистина не вярвам да съм бил жив в годината 79 - това беше, може би... да, това сигурно е психическо състояние, известно като съновидение, което ме прене се назад във времето до гибелта на Помпей - но пак ви познах от пръв поглед. По лицето на момчето, седнало на два-три метра от него, се изписа нескрита изненада и тя изумено попита:

182

ГРАДИНА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

- Пак ме познахте? В съня си? По какво? - Веднага. По походката. - Забелязали сте това? Нещо особено ли има в поход ката ми? Удивлението й видимо нарастна. - Да - отговори той. - Не съзнавате ли? Няма пограциозна походка - поне сред живите днес. Но ви поз нах веднага и по всичко останало - фигурата, лицето, осанката и диплите на роклята, защото всичко съвсем точно съвпадаше с вашия барелеф в Рим. - А, наистина - повтори тя с предишния тон, - с моя барелеф в Рим. Да, това също не ми беше хрумнало и в момента не се сещам... какъв е той? Казвате, че сте го видели в Рим? Сега той й разказа колко го е привлякъл барелефът, колко доволен е останал, като е намерил гипсова отливка в Германия и как тя от години виси на стената в кабинета му. Всеки ден я съзерцавал и му дошла идеята, че барелефът изобразява млада помпейка, вървяща по улицата в родния си град. Сега вече знаел, че това го е подтикнало да предприеме пътуването си и да провери дали може да открие някакви следи от нея. И като седял вчера на ъгъла на Strada di Mercurio, самата тя, съвсем същата като на барелефа, изведнъж се появила по стъпалата на улицата и сякаш тръгнала към къщата на Аполон. По-надолу отново пресякла и изчезнала пред къщата на Мелеагър. Тук тя кимна и каза: - Да, имах намерение да разгледам къщата на Апо лон, но дойдох тук. - Това ме наведе на мисълта за гръцкия поет Мелеа гър - продължи той. - Предположих, че сте негова по томка и се завръщате - в онзи час, когато ви е позволе-

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

183

но - в бащиния дом. Но като ви заговорих на гръцки, не ме разбрахте. - Това гръцки ли беше? Не, не разбирам гръцки, или може би съм го забравила. Но днес щом влязохте, ка захте нещо, което разбрах. Изразихте желание някой тук да е все още жив. Само че не разбрах кого имахте пред вид. Норберт беше принуден да отвърне, че виждайки я, не е повярвал на очите си. Помислил, че въображението му измамно поставя образа й пред очите му на мястото, където е била вчера. Тя се усмихна и се съгласи: - Струва ми се имате основание да се пазите от въоб ражението си, макар че когато съм била с вас, не съм предполагала това. - Тя помълча и после добави: - Как во е особеното в походката ми, за което споменахте? Забележително беше, че интересът й се бе възбудил и се връщаше на тази тема. - Мога ли да ви помоля... - започна Норберт и спря, защото изведнъж със страх си спомни как вчера тя ряз ко стана и си тръгна, щом я помоли да легне и да заспи на стъпалото, както някога в храма на Аполон; заедно с това изникна и споменът за погледа, който му бе отпра вила преди да си тръгне. Но сега изражението й беше спокойно и дружелюбно. И тъй като той продължаваше да мълчи, тя каза: - Приятно беше, че пожеланието някой да е все още жив се отнася до мен. Ако искате да ме попитате нещо в тази връзка, с удоволствие ще ви отговоря. Това разсея опасенията му и той отвърна: - Ще се радвам да погледам отблизо как ходите, като в барелефа. Без да отговори, тя стана с готовност и направи няколко крачки между стената и колоните. Походката

184

.

ГРАДИВА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

беше съвсем същата като тази, която така силно се бе запечатала в главата му - плавна и спокойна, с почти перпендикулярно изпънато стъпало. Но сега за пръв път забеляза, че под повдигнатата рокля, тя носеше не сандали, а леки бежови обувки от мека кожа. Когато се върна и пак седна мълчаливо, той неволно заговори за разликата с обувките на барелефа. На това тя отвърна: - Времето, разбира се, променя всичко и за настояще то сандалите не са подходящи, затова нося обувки, които по-добре предпазват от дъжда и праха. Но защо поже лахте да видите походката ми? Какво особено има в нея? Повторно изразеното желание да получи отговор на този въпрос разкри, че тя не е съвсем лишена от женско любопитство. Сега той й обясни, че става дума за особеното положение на изпънатото стъпало и добави, че със седмици се е опитвал да наблюдава как ходят съвременните жени по улиците на родния му град. Но изглежда тази красива походка им е напълно непозната, освен може би на една от тях, която създала впечатление, че ходи по този начин. За съжаление не успял да установи дали това е факт поради тълпата на улицата, а може би изобщо е страдал от илюзия, тъй като му се сторило, че и чертите й напомнят на Градива. - Колко жалко - отвърна тя. - Защото потвърждени ето на този факт несъмнено би било от голямо научно значение и ако бяхте успели, може би щеше да е излиш но да правите дългото пътуване дотук. Но за кого всъщ ност говорите? Коя е Градива? - Така нарекох барелефа, защото не знаех истинско то ти име. И сега не го знам. Последната забележка той направи с известно колебание. Тя се замисли за миг над този косвен въпрос и после отговори:

ГРАДИНА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

185

- Казвам се Зое. - Името чудесно ти отива - тъжно промълви той, но ми звучи като горчива ирония, защото „Зое" означа ва „живот". - Човек трябва да се примири с неизбежното - отвър на тя. - А аз отдавна съм свикнала с мисълта, че съм мъртва. Но за днес времето ми свърши. Донесли сте задгробното цвете, за да ме придружава по пътя назад. Хайде, дайте ми го. Тя стана и протегна нежната си ръка, а той й подаде асфодела, като внимаваше да не докосне пръстите й. Тя прие цветето и каза: - Благодаря. На по-облагодетелстваните от съдбата през пролетта подаряват рози, но за мен цветето на заб вението от твоята ръка е подходящо. Утре ми е позво лено отново да дойда тук в този час и ако пътят ти пак минава през къщата на Мелеагър, може да поседим до маковете, като днес. На прага е написано „Аве" и аз ти казвам: „Аве"! Тя излезе и изчезна, както вчера, зад ъгъла на портика, сякаш там потъна вдън земя. Къщата отново беше празна и тиха, после от далечината проехтя къс и кратък звук като весел писък на птица, прелитаща над опустошения град и веднага замря. Норберт не си тръгна, а остана загледан в стъпалото, на което тя допреди миг бе седяла. Там прошумоля нещо бяло; приличаше на папируса, който вчера Градива бе държала. Той плахо пристъпи и го вдигна, но се оказа, че това е само скицник, който съдържа рисунки с молив на различни развалини от няколко помпейски къщи. На предпоследната страница имаше рисунка на масата с крака-грифони в централния двор на Casa di Meleagro, а на последната бе започната скица на трапезарията, гледана от лехата

186

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

с маковете през един ред колони на перистила. Че мъртвото момиче рисува в модерен скицник беше не помалко изумителен факт от този, че Градива го бе заговорила на немски. Все пак това бяха дребни чудеса в сравнение с голямото чудо на съживяването й и тя очевидно използваше обедния час на свобода да запечата за себе си, и то със забележителен талант, съвременното състояние на мястото, където някога бе живяла. Рисунките свидетелстваха за тънка и изискана способност за наблюдение, точно както думите й показваха буден ум. Тя сигурно често бе седяла на старата маса с грифоните и споменът й бе особено скъп. Със скицник в ръка, Норберт механично също тръгна покрай портика. На завоя забеляза, че в стената има тесен процеп, но все пак достатъчно широк, за да може някоя много стройна фигура да се промъкне в съседната сграда и дори по-нататък към Vicolo del Fauno от другата страна на къщата. В главата му внезапно проблесна мисълта, че Зое-Градива не потъва вдън земя - това беше съвсем нелогично предположение и той не можеше да си представи как го бе допуснал, - а минава оттам и се връща в гроба си. Той сигурно се намира на Улицата на Гробниците. Норберт се втурна напред и забърза към Strada di Mercuric и Херкулесовата порта. Но когато, задъхан и плувнал в пот, стигна дотам, беше вече късно. Широката Strada di Sepolcri се простираше празна и ослепително бяла; само някъде към края й зад блестящата слънчева завеса една лека сянка като че ли се разтопи малко преди да стигне до вилата на Диомед. Норберт Ханолд прекара втората половина от деня с чувството, че целият Помпей - поне навсякъде, където спираше - е покрит с облаци мъгла. Тя не беше сива,

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

187

мрачна и меланхолична, а весела и забележително многоцветна - синя, червена и кафява, но главно бледожълта или с цвят на алабастър, в който се вплитаха златните нишки на слънчевите лъчи. Това с нищо не нарушаваше зрителните или слуховите му способности, но правеше мисленето невъзможно и пред очите му се издигаше облачна стена, чийто ефект си съперничеше с найгъстата мъгла. Младият археолог имаше чувството, че на всеки час по някакъв невидим и неусетен начин му сервират бутилка „Везувио" и виното постоянно замайва главата му. Той инстинктивно се помъчи да се освободи от това усещане, използвайки противодействащи средства - от една страна пиеше колкото е възможно повече вода, а от друга не спираше да се движи. Познанията му по медицина не бяха големи, но му помогнаха да диагнозира странното си състояние като .причинено от прекомерен прилив на кръв в главата, вероятно свързан с ускорената дейност на сърцето; последното той от време на време - нещо непривично за него - усещаше как бие в гърдите му. Иначе мислите му, които не успяваха да проникнат във външния свят, вътрешно бяха доста активни - по-точно имаше само една мисъл, която го бе обладала и извършваше трескава, макар и безполезна дейност. Тя непрестанно се въртеше около въпроса каква е физическата същност на Градива-Зое и дали през престоя си в къщата на Мелеагър тя е телесно същество или илюзорен образ на онова, което някога е била. В полза на първото говореха физическите, физиологичните и анатомичните факти - тя разполагаше с говорни органи и можеше да държи молив с пръстите си. Но Норберт беше обладан от мисълта, че само ако се опита да докосне ръката й, неговата ще увисне в празно пространство. Някакъв особен вътрешен импулс го

188

ГРАДИНА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

караше да провери това, но също толкова силна нерешителност отхвърляше дори самата мисъл. Защото Норберт чувстваше, че потвърждението и на едната, и на другата възможност ще доведе до нещо страшно. Материалното съществуване на ръката й би го изпълнило с ужас, а отсъствието на материя би му причинило дълбока болка. Зает с този проблем - невъзможно да бъде разрешен научно без експеримент - след дълго скитане следобед Норберт стигна до подножието на планините Монте Сантанджело, които се издигат на юг от Помпей, и тук неочаквано попадна на възрастен човек с вече побеляла брада, който, ако се съдеше по екипировката и различните инструменти, беше зоолог или ботаник и извършваше някакви изследвания на напечения от горещото слънце склон. Човекът обърна глава към приближаващия Норберт, за миг го изгледа с изненада и после каза: - М вие ли се интересувате от Faraglionensis? He бих предположил, но на мен ми се струва доста вероятно, че той обитава не само Faraglioni в Капри, но ако човек е малко по-упорит, може да го открие и тук, на континента. Методът, разработен от моя колега Аймер, е наистина добър. Неведнъж съм го използвал с голям успех. Моля, не мърдайте... Човекът млъкна, пристъпи внимателно няколко крачки напред, простря се на земята и замръзна неподвижно с примчица от дълъг стрък трева пред една цепнатина в скалата, откъдето се подаваше лъскава синя гущерска главичка. Човекът остана да лежи така напълно неподвижно, а Норберт Ханолд се обърна безшумно и се върна оттам, откъдето бе дошъл. Имаше неясното чувство, че вече е виждал ловеца на гущери, сигурно в

ГРАДИВА. ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

189

един от двата хотела. Невероятно беше какви странни и налудничави занимания караха хората да предприемат дългото пътуване до Помпей; добре че бе успял така бързо да се отърве от „трапера". И като насочи отново мислите си към проблема с телесната или безтелесната реалност, Норберт тръгна да се прибира. На едно място обаче той сви в странична уличка и обърка пътя - вместо в западния се озова в източния край на дългата стара градска стена, но потънал в мисли, забеляза грешката си чак когато стигна до прага на някаква сграда, която не беше нито „Диомед", нито хотел „Suisse". Независимо от това, тя изглежда също беше хотел; наблизо разпозна развалините на големия Помпейски амфитеатър и си спомни, че близо до него има друг хотел, наречен „Albergo del Sole", който поради отдалечеността си от гарата се посещаваше от много малко хора и беше останал неизвестен дори за него. Беше се разгорещил от ходенето, а замаяната му глава не се бе избистрила. Вратата беше отворена, той прекрачи прага и си поръча средството, което според него противодейства на нахлуването на кръв в главата - лимонада. Помещението беше празно, ако се изключеха, разбира се, рояците мухи, и самотният съдържател се възползва от случая да похвали хотела и съкровищата, намерени при разкопките. Той наблегна особено на обстоятелството, че около Помпей има заведения, където се предлагат за продан много антики, но сред тях няма нито един истински предмет, а до един са имитации, докато при него има малко неща, но всички са несъмнено истински. Защото самият той никога не взима стока, ако не е присъствал лично на изваждането й на бял свят. И така съдържателят словоохотливо му разказа как при разкопките близо до форума пред очите му са

190

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

намерили младите влюбени, вкопчили се един в друг в прегръдка, когато разбрали, че гибелта е неизбежна и така дочакали смъртта. Норберт вече бе слушал тази история, но я бе отхвърлил като фантастична измислица на човек, надарен с особено богато въображение. И сега реагира по същия начин, когато съдържателят му донесе метална брошка, покрита със зелена патина, за която твърдеше, че в негово присъствие е изровена от пепелта, заедно с останките на девойката. Но когато сложи брошката на дланта си, силата на въображението му взе такова надмощие, че внезапно, без повече да мисли, посетителят на Слънчевия хотел плати определената за англичани цена и заедно с новата си придобивка бързо напусна „Albergo del Sole", където на излизане видя на един отворен прозорец стрък асфодел, натопен във водна чаша. И без да търси някаква логична връзка, Норберт прие присъствието на погребалното цвете като доказателство за автентичността на току-що купеното украшение. Събитието го изпълни със смесени чувства на вълнение и плахост, докато следваше пътя покрай градската стена до Porta Marina. Значи не беше измислица, че близо до форума са намерили прегърната млада двойка, а там при Храма на Аполон той бе видял как Градива ляга да спи, но така беше само в съня му. Това той сега знаеше със сигурност. В действителност обаче тя може да е продължила нататък, да се е срещнала с някого и да е умряла в прегръдките му. От зелената брошка, която стискаше между пръстите си, в него премина усещането, че украшението е принадлежало на Зое-Градива и е закопчавало роклята на врата й. Значи тя е била обичаната годеница, а може би младата съпруга на човека, с когото е пожелала да умре.

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

191

На Норберт Ханолд му се прииска да захвърли брошката. Тя пареше пръстите му, сякаш беше нажежена, или по-точно причиняваше му същата болка, която изпитваше при мисълта, че може да докосне Градива и ръката му да увисне във въздуха. Разумът все пак надделя и той не позволи на въображението си да го завладее против волята му. Колкото и вероятно да изглеждаше, все пак липсваха неопровержими доказателства, че брошката е нейна и че тъкмо тя е младата жена, намерена при разкопките в прегръдките на възлюбения си. Това заключение му позволи да диша по-спокойно и когато на здрачаване стигна до „Диомед", дългото скитане бе предизвикало в здравото му тяло нужда да се подкрепи физически. Норберт погълна не без апетит малко спартанската вечеря, която предлагаше „Диомед" въпреки своя аргоски1 произход. После забеляза двама новодошли. По външността и говора личеше, че са германци: мъж и жена. Имаха приятни младежки черти и интелектуално изражение. Не беше ясно каква е връзката помежду им, но тъй като малко си приличаха, Норберт реши, че са брат и сестра. Разбира се, русата коса на младия човек се различаваше от кестенявите къдри на жената. На роклята си тя бе забола червена сорентинска роза, която събуди някакъв спомен у Норберт, докато я гледаше от масата си в дъното, макар че не се сещаше за какво. През цялото му дълго пътуване тези хора бяха първите двама души, за които му се стори, че може би са приятни. Те си говореха, седнали пред малка бутилка вино, нито много високо, нито със срамежлив шепот, очевидно понякога за сериозни, а понякога за весели неща, 1 Аргос, гръцки полис в Арголида, Южна Гърция Шегата се състои в това, че вечерята е спартанска, а Аргос постоянно воюват срещу Спарта

192

ГРАДИВА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

защото от време на време на лицето й се изписваше сдържан смях, което много й отиваше и събуди у Норберт желание да участва в разговора им, или най-малкото би събудило такова, ако ги беше срещнал преди два дни в трапезарията, иначе пълна с англо-американци. Той обаче усети, че собственото му душевно състояние е в пълен контраст с невинното щастие на двойката, около която безспорно нямаше нищо мрачно, защото те несъмнено не разсъждаваха относно естеството на умряло преди две хиляди години момиче, а с удоволствие разговаряха по някакъв загадъчен свой проблем от настоящето. Неговото настроение не беше в унисон с тях от една страна се чувстваше излишен, а от друга потръпваше при мисълта за запознанство, защото имаше лошото предчувствие, че техните умни, весели очи ще проникнат в главата му, ще прочетат мислите му и ще решат, че е побъркан. Затова Норберт се качи в стаята си, погледа като вчера през прозореца пурпурната мантия на Везувий и после си легна. Тъй като беше изтощен, скоро заспа и започна да сънува странно безсмислени неща. Някъде на слънце седеше Градива и правеше примка от стръкче трева, за да улови един гущер. Тя му каза: „Моля те, не мърдай - моята колежка е права. Методът е наистина добър и тя го използва с голям успех!" В съня си Норберт Ханолд си каза, че това е абсолютно безумие и започна да се върти в леглото, за да се освободи от него. Успя да го стори с помощтта на невидима птица, която нададе кратък, весел писък и отнесе гущера в човката си. После всичко изчезна. Когато се събуди, Норберт си спомни някакъв глас от нощта, който твърдеше, че напролет се подаряват

ГРАДИВА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

193

рози. Всъщност за това го подсетиха очите му, защото като погледна надолу от прозореца, видя храст с цъфнали червени рози. Бяха от същия сорт като розата, която носеше младата дама на ревера си и щом слезе долу, неволно откъсна две-три, за да ги помирише. Сигурно има нещо особено в сорентинските рози - ароматът им му се стори не само прекрасен, но и напълно непознат, като същевременно имаше освобождаващо въздействие върху него. Ако не от друго, цветята го освободиха от вчерашната плахост при вида на пазачите, защото тръгна като всички други към помпейския ingresso, плати двойна входна такса и бързо закрачи по малките улички, които го отдалечаваха от близостта на туристите. Носеше със себе си скицника от къщата на Мелеагър, зелената брошка и червените рози, но уханието на последните го бе накарало да забрави да закуси и мислите му не бяха насочени към настоящето, а изцяло към обедния час, който беше още далеч. Дотогава трябваше някак да убие времето, затова се луташе и влизаше ту в една, ту в друга къща, в резултат на което му хрумна идеята, че Градива също често е обикаляла наоколо, а дори и сега понякога посещава тези места - предположението му, че тя може да прави това само в обедния час, се бе разколебало. Може би имаше право да се разхожда по всяко време през деня, а дори и на лунна светлина през нощта. По странен начин розите затвърдиха предположението му, щом ги поднесе към носа си и ги помириса. Той стигна до тази нова мисъл след грижливи и логични разсъждения - защото беше уверен в себе си и в способността си да не се ръководи от предварително изготвени мнения, а непредубедено да разглежда всички разум13. фантазии п сънища

194

ГРАДИНА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

ни възражения, и сега се бе натъкнал на именно такова - несъмнено логично, и за радост валидно. Само че тогава възникваше въпросът дали при срещата си с нея другите също могат да я виждат като телесно същество или само той притежава тази способност. Първото не можеше да се изключи и изглеждаше дори вероятно, но превръщаше желаното нещо в неговата противоположност - обстоятелство, което го потисна и изнерви. Мисълта, че някой друг също може да седне и да води разговор с нея, го възмути. Само той имаше право на това, защото той беше открил Градива, неизвестна никому до този момент, той я беше съзерцавал всеки ден, той я беше направил част от себе си, беше й вдъхнал от своята жизнена сила и й беше дал живот, който иначе тя едва ли би имала. Затова му се струваше, че притежава право, за което само той може да претендира и основателно не желае да споделя с никой друг. Денят беше no-горещ от предишните два; слънцето изглежда бе решило да покаже пълната си мощ и да накара всички да съжаляват, че водопроводът на Помпей си остава разрушен и пресъхнал вече две хиляди години. Уличните чешми тук-там напомняха за него и свидетелстваха, че жадните минувачи често са го използвали - за да се наведат до чучура, трябвало да се опрат на мраморния парапет и постепенно на това място се беше образувало нещо като улей, също както водните капки дълбаят камъка. Норберт наблюдаваше това на ъгъла на Strada della Fortuna и от там му хрумна мисълта, че Зое-Градива някога също е спирала тук да утоли жаждата си, при което неволно постави ръка върху парапета. После веднага отхвърли идеята и дори се ядоса на себе си, че си е помислил такова нещо, защото то не съответстваше на природата и осанката на младата пом-

ГРАДИВА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

195

пейска благородничка. Имаше нещо вулгарно в представата, че тя би могла да се наведе и да поднесе устни към същата тръба, от която с грубите си устни пият плебеите. Изплаши се, че тя би могла само от един поглед да прочете тази изключително глупава мисъл, защото очите й бяха необикновено проницателни. По време на срещите им Норберт неведнъж бе изпитал усещането, че момичето иска да проникне до най-дълбоките кътчета на душата му и сякаш го пробожда с тънка стоманена игла. Ето защо той реши да внимава и да не допусне Градива да го завари с глупави мисли в главата. Оставаше само час до пладне и за да убие времето, Норберт пресече улицата по диагонал и се отправи към Casa del Fauno, най-просторната и най-красивата от всички разкопани къщи. За разлика от другите, тя имаше двоен вътрешен двор - в средата на по-големия се издигаше празен пиедестал, на който някога бе стояла прочутата статуя на танцуващия фавън, дал името й. Но Норберт Ханолд не изпита никакво съжаление от обстоятелството, че това високо ценено в научните среди произведение на изкуството вече не е там, а заедно с мозайката, изобразяваща битката на Александър, се намира в Националния музей в Неапол. Той нямаше никакви други намерения и желания освен да изчака настъпването на обедния час, затова се заскита безцелно из голямата сграда. От перистила се влизаше в пошироко помещение, оградено с множество колони и предназначено или за втори перистил, или за декоративна градина - поне така изглеждаше в момента, защото също като трапезарията в Casa di Meleagro то беше изцяло покрито с цъфнали макове. Норберт разсеяно тръгна из потъналите в тишина развалини. После обаче спря да си почине до една колона и от"к-

196

ГРАДИВА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

ри, че не е сам. На известно разстояние забеляза две фигури, които на пръв поглед изглеждаха като една, защото силно се притискаха една към друга. Те не го виждаха, тъй като бяха заети изключително със себе си и, седнали в ъгъла, сигурно мислеха, че колоните ги скриват от чужди погледи. За свое най-голямо учудване неволният наблюдател разпозна в прегърнатата целуваща се двойка младия мъж и младата жена, който снощи му се бяха сторили първите приятни хора от началото на пътуването. Сега обаче прегръдката и целувката изглеждаха твърде дълги за брат и сестра. Значи и те бяха двойка влюбени, може би младоженци, още едни Аугустус и Гретхен. Колкото и странно да звучи, в този момент Норберт не се сети за последните двама и гледката не му се видя нито смешна, нито противна. Напротив, младите хора му се сториха още по-приятни, а действията им - съвсем естествени и разбираеми. Той впери очи в живата картина с такова възхищение, с каквото никога не бе разглеждал и най-великите произведения на изкуството, и с радост дълго би останал така, но изпита усещането, че е проникнал в някакъв храм без позволение и има опасност да смути свещения ритуал. Мисълта, че може да го забележат, изпълни сърцето му с ужас и той бързо се обърна, повървя малко на пръсти, а когато се отдалечи достатъчно, побегна с притаен дъх и разтуптяно сърце към Vicolo del Fauno. Когато стигна до къщата на Мелеагър, той не знаеше дали е станало дванайсет и не погледна часовника си, а постоя малко пред вратата, взирайки се нерешително в надписа „Аве", Страхуваше се да влезе. Странно, но изпитваше еднакъв страх както че ще намери Градива вът-

ГРАДИНА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

197

ре, така и че няма да я намери, защото в последния миг на прага, той почувства със сигурност, че в първия случай тя ще е някъде другаде с по-млад мъж, а във втория, че същият ще й прави компания на стъпалата между колоните. Към този мъж той изпитваше омраза, много посилна, отколкото към всички мухи на света, взети заедно. До този ден Норберт не си бе представял, че е способен на такава силна емоционална възбуда. Сега виждаше дуела, който винаги бе смятал за безсмислена глупост, в различна светлина. Тук той ставаше нещо естествено за човек, чийто права са нарушени и чиято гордост е смъртно наранена, единственото възможно средство или да получи удовлетворение, или да се раздели с вече безсмисленото си съществуване. И Норберт уверено прекрачи прага: ще предизвика нахалника на дуел и - тук той се изпълни с още по-голяма решителност - ще й заяви съвсем ясно, че я е мислил за по-издигната, по-благородна и неспособна на такава вулгарност. Обзе го такъв гняв, че го изрази на глас, макар да нямаше никакъв видим повод за това. Защото, когато стремглаво стигна до трапезарията, той възбудено изкрещя: „Сама ли си?", макар да нямаше никакво съмнение, че Градива седи на стъпалата не по-малко сама от друг път. Тя го изгледа изумено и отговори: - Кой друг би останал тук след дванайсет? В този час всички хора са гладни и сядат да обядват. В това отношение съм много облагодетелствана от природата. Той обаче бе така силно възбуден, че не можа бързо да се успокои и без да съзнава и да желае, изрази с дълбока убеденост заключението, до което бе стигнал навън, защото несъмнено малко глупаво прибави, че това наистина е така.

198

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

Докато говореше, светлите й очи останаха вперени в него. После тя посочи с пръст челото си и каза: - Ти... - но след това продължи: - Струва ми се на пълно достатъчно, че не съм си отишла, макар да знам, че идваш тук по това време. Но мястото ми е прият но, пък и виждам, че ми носиш скицника, който вчера забравих. Благодаря ти, че си го прибрал. Би ли ми го дал? Последният въпрос беше съвсем основателен, тъй като той не показа никакво намерение да й го върне, а остана на мястото си без да помръдне. Постепенно Норберт започна да съзнава, че си е въобразил и втълпил чудовищна глупост, която бе изрекъл на глас. За да компенсира това доколкото бе възможно, той бързо пристъпи напред и подаде скицника на Градива, а после механично седна до нея на стъпалото. Тя го погледна в ръцете и каза: - Ти изглежда си любител на розите. При тези думи той изведнъж осъзна защо ги носи и отвърна: - Да... разбира се, аз не за себе си... вие споменахте вчера... снощи някой също ми каза... че през пролетта се подаряват... Тя се замисли за миг, преди да отговори: - Разбирам... да, спомням си. Имах предвид, че на другите не им носят асфодели, а рози. Много любезно от твоя страна, изглежда си подобрил мнението си за мен. Тя протегна ръка, за да вземе червените цветя, а като й ги даваше, той добави: - В началото мислех, че може да идвате тук само по обед, но сега ми се струва вероятно, че и по-друго вре ме... почувствах се много щастлив...

ГРАДИНА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

199

- Защо се почувствахте щастлив? По лицето й се изписа неразбиране - само устните леко, едва забележимо потрепнаха. Той каза объркано: - Прекрасно е човек да е жив. Никога не съм го усе щал толкова силно... Исках да ви попитам - той бръкна във вътрешния си джоб, - тази брошка била ли е някога ваша? Тя се наведе малко да я погледне и поклати глава. - Не, не си я спомням. Хронологически, естествено, това не би било невъзможно, защото вероятно не е съ ществувала допреди миналата година. Да не би да си я намерил на слънце? Красивата зеленикава патина на истина ми се струва позната, като че ли вече съм я виж дала. - Слънце? Какво слънце? - неволно повтори той. - „Соле" на италиански. То ни играе такива номера тук. Не казаха ли, че брошката е принадлежала на ня каква девойка, която са намерили при разкопките бли зо до Форума с приятеля й? - Да, който я бил прегърнал... - Разбирам... - Тази дума сякаш беше любимият ко ментар на Градива, след който тя за миг се замисли и попита: - По този повод ли помисли, че аз съм я носи ла? И ако е така, би ли се почувствал - как се изрази преди малко - нещастен? Норберт явно изпита невероятно облекчение, което пролича и в думите му: - Много съм щастлив сега... защото при мисълта, че брошката е ваша... ми се зави свят... - Очевидно си предразположен към такива състоя ния. Не забрави ли случайно да закусиш сутринта? Това засилва подобни пристъпи. Аз не страдам от тях, но си нося нещо за ядене, защото ми е най-удобно да съм тук

200

ГРАДИВА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

по обед. Може би ще се почувстваш малко по-добре, ако хапнеш с мен... Тя извади от джоба си парче бял хляб, увит в тънка хартия, разчупи го, подаде му половината и с голям апетит започна да яде другата. Докато дъвчеше, изящните й, необикновено правилни зъби не само блестяха между устните й като перли, но хрускаха, така че изобщо не изглеждаха призрачни, а веществено реални. Освен това с коментара си за пропуснатата закуска, тя несъмнено бе улучила точния подход. Норберт механично също започна да яде, в резултат на което несъмнено почувства, че мислите му се проясняват. За известно време двамата не говореха, а мълчаливо се посветиха на едно и също практическо занимание, докато накрая Градива каза: - Струва ми се, че сме делили така хляба си преди две хиляди години. Спомняш ли си? Той не си спомняше, пък и сега му се видя странно, че тя говори за безкрайно далечното минало, защото очевидно закуската го бе подкрепила душевно и бе предизвикала промяна в мозъка му. Представата, че тя се е разхождала из Помпей преди толкова много години, вече не съвпадаше със здравомислието. Всичко в нея изглеждаше изцяло от настоящето, и то не по-старо от двайсет години - овалът и цветът на лицето, прелестните кестеняви къдри, съвършените зъби. Освен това идеята, че бялата рокля, по която нямаше никакво петънце, е лежала заровена във вулканичната пепел безброй години, изглеждаше във висша степен несъстоятелна. Норберт изпита съмнение дали наистина е тук в будно състояние или се намира в кабинета си, където, унесен в мисли за Градива, е заспал и сънува, че е заминал за Помпей и седи до нея в Casa di Meleagro. Защото да вярва че

ГРАДИВА- ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

201

тя е все още жива, или че се е съживила, можеше да се случи само насън - законите на природата отричаха подобно твърдение... Странно защо тя току-що каза, че по същия начин са делили хляба си преди две хиляди години? За това той нищо не знаеше, а и от съня си не си спомняше нищо такова. Нежните пръсти на лявата й ръка бяха до него, отпуснати на коляното й. Те държаха ключа към неразрешимата загадка... Дори и в трапезарията на Casa di Meleagro, нахалството на мухите си оставаше непроменено. Една безсрамно се разхождаше нагоре-надолу по жълтата колона срещу него и ето че сега избръмча под носа му. Той обаче трябваше да отговори нещо на въпроса й дали си спомня как някога са делили хляба си, затова изведнъж попита: - Мухите и тогава ли бяха така досадни и пак ли из мъчваха така хората до смърт? Тя го изгледа с пълно неразбиране и попита учудено: - Мухите ли? Сега мухите ли те тревожат? После изведнъж черното чудовище кацна на ръката й - тя не показа с ни най-малко трепване, че я е усетила. Тъкмо тогава у младия археолог се породиха два силни импулса да изпълни едно и също действие. Ръката му внезапно се повдигна и със съвсем не лек замах се стовари върху ръката на седналото до него момиче. При това действие Норберт изпита едновремено истинско вцепенение и радостен ужас. Защото ударът не беше попаднал в празното пространство, а на определено реална, жива и топла човешка ръка, която от изненада за миг остана напълно неподвижна под неговата. После тя рязко я дръпна, а от устните й се изтръгна:

202

ГРАДИВА. ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

- Ти очевидно си луд, Норберт Ханолд! Произнесе името, което не бе споменавал пред никого в Помпей, толкова естествено, уверено и ясно, че собственикът му скочи от стъпалата още по-ужасен. В същия момент из колонадата се чуха стъпките на хора, влезли незабелязано. Пред объркания му поглед изникнаха лицата на приятната любовна двойка от Casa del Fauno, а младата дама с голямо учудване извика: - Зое! И ти ли си тук? И също на сватбено пътешест вие? Нито дума не си ми писала! Норберт Ханолд отново бе навън пред къщата на Мелеагър на Strada di Mercurio. Как се беше озовал там не му беше ясно. Сигурно бе излязъл инстинктивно и поради споходилото го светкавично просветление това беше единственото, което можеше да направи, за да не стане невероятно смешен в очите на младата двойка и още повече на момичето, което те така любезно бяха поздравили и което току-що се беше обърнало към него със собственото и фамилното му име, но най-вече в собствените си очи. Защото, макар и да не разбираше нищо, едно беше безспорно. Градива, момиче с топла, човешка ръка, не безплътна, а притежаваща реално тяло, беше изказала неоспорима истина: през последните два дни умът му бе обладан от абсолютна лудост, и то не в някакъв глупав сън, а посредством собствените му очи и уши, които природата е дала на човека за разумна употреба. Той нямаше представа как би могло да му се случи подобно нещо, а само смътно усещаше, че в цялата ситуация се бе намесило някакво шесто чувство, бе взело надмощие по някакъв начин и я бе превърнало от ценна и желана в тъкмо обратното. За да успее поне малко да си изясни положението, безусловно необходимо беше да

ГРАДИВА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

203

намери някакво тихо и уединено място за размисъл. Първо обаче трябваше колкото е възможно по-бързо да се оттегли от сферата на очите, ушите и другите сетива, които се възползват от способностите си така, както им е удобно. Що се отнасяше до собственичката на топлата ръка, то тя първоначално показа недотам голямо удоволствие от непредвиденото и неочаквано посещение по обед в Casa di Meleagro. Но в следващия миг по ведрото й лице от него нямаше и следа. Тя бързо пристъпи напред към младата дама, протегна ръка и каза: - Наистина много се радвам, Гиза. Случайността понякога ни поднася приятни изненади. Значи този човек вече две седмици е твой съпруг? Радвам се да се запознаем, а по вида и на двама ви очевидно няма нужда да заменям поздравленията със съболезнования. Съпрузите, за които те биха се отнасяли, по това време в Помпей са на масата и обядват. Вие сигурно сте отседнали близо до ingresso. Ще ви се обадя следобед. Не, не съм ти писала нищо. Не се сърди, но както виждаш, моята ръка не е украсена с пръстен, както твоята. Атмосферата тук има много силно въздействие върху въображението, което забелязвам и в теб. По-хубаво е, разбира се, отколкото да ни прави прекалено прозаични. Младият човек, който току-що си тръгна, също се измъчва от странна заблуда. Той вярва, струва ми се, че в главата му е влязла муха. Е, може би всеки има някаква муха в главата. Аз по задължение разбирам малко от ентомология, поради което мога да бъда донякъде полезна в такива случаи. Ние с баща ми сме отседнали в „Соле". Него също го споходи внезапно умопомрачение, както и хубавата идея да ме вземе със себе си при условие, че сама ще си осигурявам развлеченията и няма да имам

204

ГРЛДИВЛ ПОМПЕЙСКА ФАНТА311Я

никакви претенции към него. Казах си - какво пък, сигурно и сама ще изровя нещо интересно тук. Разбира се, не очаквах да направя такава находка - имам предвид щастливата случайност да срещна теб, Гиза. Но аз ви OTHev много време с приказки, както обикновено постъпват старите приятели. В два часа баща ми се скрива на сянка в „Соле", за да обядва и трябва да му правя компания, за да не загуби апетит. Затова, извинявайте, но сега ще ви напусна. Естествено и без мен ще можете да разгледате Casa di Meleagro. Favorisca, signor! Arrivederci, Gisetta! Толкова италиански съм научила, пък и повече всъщност не ми е необходимо. Другото човек може и да си го измисля... моля ви, не, senza complimenti! Последното беше в отговор на любезния жест от страна на младия човек, който вероятно предлагаше да я изпрати. Тя беше говорила много живо, естествено и по начин, напълно подходящ за обстоятелството, че неочаквано е срещнала близка приятелка, но в същото време с изключителна бързина, подкрепяща неотложността на твърдението, че за момента не може да остане по-дълго. И така, бяха изминали само няколко минути от бягството на Норберт Ханолд, когато тя също излезе от Casa di Meleagro на Strada di Mercuric. На улицата, поради обедния час, само тук-там се мяркаше някой гущер и момичето за миг се поколеба и се замисли. После тръгна по най-краткия път към Херкулесовата порта на ъгъла на Vicolo di Mercuric и Strada di Sallustio, пресече по стъпалата с плавната грациозна походка на Градива и бързо стигна до две разрушени места в страничната стена близо до Porta Ercolanese. Наблизо се простираше Улицата на Гробниците, макар и не така ослепително бяла, нито толкова озарена

ГРАДИВА помпЕПскА ФАНТАЗИЯ

205

от слънчеви лъчи, колкото преди двайсет и четири часа, когато младият археолог стоеше там с търсещ поглед. Днес слънцето изглежда бе решило, че сутринта малко е прекалило и се бе покрило със сивкав воал, чиято плътност видимо се сгъстяваше, поради което тъмните силуети на растящите тук-там по Strada di Sepolcri кипариси се открояваха необикновено рязко на фона на небето. Гледката беше различна от вчера. Нямаше го блясъкът, който тайнствено озаряваше всичко. Улицата също беше придобила някаква мрачна тържественост и съответстващ на името й мъртвешки вид. Единственото раздвижване в далечината не намаляваше това усещане, а no-скоро го засилваше. Там, близо до вилата на Диомед, някакъв призрак, сякаш търсещ гроба си, изчезна под един от паметниците. Това не беше най-краткият път от къщата на Мелеагър до „Albergo del Sole" и дори водеше в обратна посока. Но Зое-Градива сигурно реши, че обедът не е чак толкова неотложен, защото след като спря за малко пред Херкулесовата порта, продължи да върви по вулканичните плочи на Strada di Sepolcri, всеки път изпъвайки почти перпендикулярно стъпалото на вдигнатия си крак. Вилата на Диомед - наречена така за хората от настоящето поради паметника, който един освободен роб, Маркус Ариус Диомед, издигнал се до управител на тази част от града, построил за жена си, а също за себе си и за роднините си - беше голяма сграда и съдържаше доста данни за гибелта на Помпей, които не бяха плод на въображението. Горната й част беше напълно разрушена, но в долната се простираше голяма градина, заградена от добре запазен портик с колони, а в средата имаше останки от фонтан и някакъв храм. По-нататък две

206

ГРАДИВА: ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

стълби водеха надолу към изба, която, далеч от лъчите на слънцето, тънеше в полумрак. Пепелта на Везувий беше проникнала и в избата, където бяха открити скелетите на осемнайсет жени и деца. За да се скрият, те бяха избягали в избата с набързо събрани припаси и измамното убежище се бе превърнало в тяхна гробница. На друго място предполагаемият безименен господар на къщата се бе проснал на земята и бе умрял от задушаване. Той се бе опитал да избяга през заключената врата на градината, защото в пръстите си още стискаше ключа. До него лежеше друг скелет, вероятно на някой слуга, който носел значителен брой златни и сребърни монети. Труповете на нещастниците се бяха запазили във втвърдилата се пепел. В една витрина на Неаполския музей е изложен точен отпечатък от врата, раменете и красивата гръд на младо момиче, облечено в тънка прозрачна рокля. Вилата на Диомед дълго време беше неизменна цел за всеки съвестен посетител на Помпей. Но сега, по обед, никой не проявяваше любопитство към нея, поради което тя се бе сторила на Норберт Ханолд най-подходяща за новите му душевни потребности. Те настойчиво изискваха гробна самота, мъртва тишина и абсолютен покой. Някакво непреодолимо безпокойство в тялото му обаче му пречеше да постигне последното и той се принуди да сключи договор между двете, така че мозъкът да получи своето, но едновременно да позволи на краката да следват своя импулс. Затова още с влизането си, Норберт непрестанно обикаляше из портика. По този начин успя да запази физическо равновесие и се зае с душевното си състояние, за да го върне към нормалното. Това обаче се оказа по-трудно за осъществяване, отколкото предполагаше. Естествено, сега в ума му ня-

ГРАДИВА.-ПОМПЕЙСКЛ ФАНТАЗИЯ

207

маше съмнение колко неописуемо глупав и безразсъден е бил да повярва, че седи до млада помпейка, оживяла малко или повече в някаква физическа форма и тази ясна представа за собствената му лудост несъмнено показваше съществен напредък във възвръщането му към здравия разум. Но Норберт все още не беше напълно нормален, защото, макар да му беше хрумнала мисълта, че Градива е само един мъртъв барелеф, също така несъмнено изглеждаше, че тя е все още жива. За това имаше неоспорими доказателства - не само той, но и други я виждаха, знаеха, че се казва Зое и разговаряха с нея като със същество не по-малко телесно от самите тях. От друга страна обаче, тя знаеше неговото име, а това можеше да се обясни само със свръхестествени способности. Нейната двойственост си оставаше загадка, независимо от проблясъците на разум, които проникваха в съзнанието му. Към този несъвместим дуализъм се прибавяше и подобен вътре в него, защото той най-искрено желаеше да бе загинал тук преди две хиляди години, при което не би съществувал рискът отново някъде да срещне Зое-Градива. В същото време обаче изпитваше необикновено радостно чувство, че е жив и следователно може пак да я види. Ако си послужим с тривиалното, но подходящо сравнение, главата му се въртеше като воденично колело, а и той самият без почивка обикаляше в кръг из портика, което с нищо не му помагаше да си обясни противоречията. Напротив, изпълваше го неопределено усещане, че всичко става все по-мрачно около и вътре в него. Норберт зави зад ъгъла на колонадата и изведнъж уплашено се дръпна назад. На няколко крачки, доста високо на полуразрушената стена, седеше едно от момичетата, намерили смъртта си в пепелищата тук.

208

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

Не, това бяха глупости, които разумът му отхвърляше. Очите му обаче, както и някакво безименно чувство, потвърждаваха факта. Беше Градива. Тя седеше на каменната развалина, също както тогава на стъпалата, само че стената беше доста по-висока, така че стройните й крака с бежови обувки висяха във въздуха и разкриваха изящните й глезени. Отначало Норберт изпита инстинктивно желание да се втурне между колоните и да избяга през вратата. Онова, от което в продължение на половин час се бе страхувал най-много от всичко на света, изведнъж бе изникнало пред него - гледаше го със светлите си очи, а устните й потрепваха така, сякаш всеки миг ще избухне в презрителен смях. Това не стана, но прозвуча познатият му глас, който каза спокойно: - Навън ще се измокриш. Чак сега той за пръв път забеляза, че вали. Затова бе така притъмняло. Дъждът несъмнено беше благотворен за растителността в Помпей и околността, но да се твърди, че ще е от полза и за човека по тези места, би било смешно, а Норберт Ханолд в този момент се страхуваше до смърт, че може да изглежда смешен. Ето защо той неохотно се отказа от опита си за бягство и погледна двата крака на оградата, които сега малко нетърпеливо се поклащаха напред-назад. И тъй като гледката нямаше достатъчно просветляващо въздействие върху мислите му, за да може да ги изрази, притежателката на изящните крака сама поде разговора: - Преди малко ни прекъснаха. Точно се канеше да ми разкажеш нещо за мухите - може би правиш научни изследвания тук - или за муха в главата си. Успя ли да хванеш и убиеш онази на ръката ми? Последното бе изречено с усмивка, но толкова неж-

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

209

на и очарователна, че изобщо не го изплаши. Напротив, възвърна му способността да говори с една малка подробност - сега младият археолог не знаеше как да се обърне към нея. За да избегне тази дилема, той реши да не използва обръщение и отговори: - Бях... както някой каза... сякаш се побъркал и моля за извинение, че аз... ръката ми... не разбирам как мо жах да постъпя толкова глупаво, но не разбирам и как притежателката на ръката ми знае името, за да ме уко ри за моето... безразсъдство. Градива престана да люлее крака и отвърна, като пак му говореше на „ти": - Значи способността ти да разбираш не е напредна ла дотам, Норберт Ханолд. Не се учудвам естествено, защото отдавна си ме принудил да свикна с това. За да изпитам още веднъж същото, нямаше нужда да идвам до Помпей, ти можеше да ми го докажеш на неколкостотин километра по-близо. - Неколкостотин километра по-близо? - попита той с учудване и леко заекване. - Къде е това? - В къщата на ъгъла по диагонал от твоята. На про зореца ми има клетка с канарче. Последната дума събуди далечен спомен и той развълнувано повтори: - Канарче? - После добави с още по-силно заекване: - То... пее ли? - Канарчетата обикновено пеят, особено през про летта, когато стане по-топло. В тази къща живее баща ми Рихард Бертганг, професор по зоология. Норберт Ханолд сам не бе подозирал, че очите му притежават способност толкова широко да се облещят. - Бертганг... тогава вие госпожица Бертганг ли сте? Но... тя изглеждаше съвсем различно... 14 фантазии и съниша

210

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

Висящите крака отново започнаха да се полюляват и госпожица Бертганг каза: - Ако намираш за по-подходящо да си говорим на „вие", аз, разбира се, също бих могла да използвам тази форма, но ми се стори по-естествено да се обръщам към теб на „ти". Не знам дали съм изглеждала различно навремето, когато всеки ден тичахме и играехме заедно, а понякога за разнообразие се удряхме и биехме. Но ако през последните години ме бяхте удостоили само с един поглед, сигурно щяхте да забележите, ме отдавна изглеждам така. Е, не! Вече, както се казва, вали като из ведро. Няма да остане сухо място по гърба ви. Ако се съди по краката на говорещата, нетърпението й се бе възвърнало, а в гласът и се появи някаква дидактична раздразнителност и Норберт изпита силно чувство, че се излага на риск да влезе в ролята на ученик, на когото се карат и удрят шамар. Това отново инстинктивно го накара да потърси изхода между колоните и движението, което направи, за да се подчини на този импулс предизвика последната забележка на госпожица Зое, изречена с безразличие, но разбира се, с изключително въздействие, защото сега вече беше слабо да се каже, че „вали като из ведро". Тропическият порой, който рядко проявява съчувствие към поляните на Кампаня, за да утоли жаждата им, сега се сипеше вертикално с такава сила, сякаш върху вилата на Диомед се изливаха водите на Тиренско море. Беше като плътна стена, състояща се от милиарди, големи колкото лешник капки, които блестяха като перли. Всъщност това правеше бягството невъзможно и Норберт Ханолд беше принуден да остане на мястото си в класната стая на портика, докато младата учителка с изящното умно лице се възползва от това обстоятелство, за да продължи педагогическата си лекция:

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

211

- По онова време, до възрастта, когато кой знае защо е прието да ни наричат „риби", аз наистина странно се бях привързала към теб и си мислех, че никога няма да имам по-близък приятел на този свят. Нямам майка, братя и сестри. За баща ми всеки спиртосан червей беше далеч по-интересен от мен, а хората (към тях аз причислявам и момичетата) се нуждаят от нещо, с което да запълват мислите си и прочее. Ти беше това нещо в онези дни. Но когато те облада археологията, открих, че ти - извинявай, че използвам интимната форма, но твоята нова официалност ми се струва смешна, пък и не е подходяща за онова, което искам да изразя оказа се, че ти си станал непоносима личност и вече нямаш - поне за мен - нито очи, нито език, нито спомен в главата - там е мястото, където аз пазя моите спомени от детското ни приятелство. Вероятно наистина съм се променила на вид, защото когато случайно те срещнех някъде на гости - последният път беше миналата зима - ти нито веднъж не ме погледна и не ми каза нито дума. В това, разбира се, не се отличавах от останалите, тъй като ти и към тях се отнасяше по същия начин. За теб аз бях празно пространство, а ти, с русите си коси, които някога толкова често бях разрошвала, беше скучен, сух и необщителен като препариран петел и още надут като археоптерикс. Мисля, че така се казваше онази изкопаема допотопна чудовищна птица. Но че в главата ти се е криело такова пищно въображение, за да ме сметнеш тук, в Помпей, за съживена археологическа находка, това не съм допускала. И когато застана пред мен, в началото ми струваше известни усилия, докато разбера каква невероятна фантазия е сътворило въображението ти. После взе да става забавно и колкото и да е безумно, не ми беше

212

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

съвсем неприятно. Защото, както ти казах, не съм го очаквала от теб. С това, като към края малко смекчи израза и тона си, госпожица Зое Бертганг завърши своята спонтанна, подробна и образователна лекция. Наистина заслужава да се отбележи колко тя в този момент приличаше на Градива от барелефа не само по чертите, фигурата, мъдрите очи и прелестните къдри, но и по грациозната походка, която той често бе виждал. Облеклото й - роклята и кремавият шал от фин кашмир, които се спускаха свободно надолу - допълваше необикновената прилика. Без съмнение доста глупаво бе човек да повярва, че помпейска девойка, загинала преди две хиляди години при изригването на Везувий, може понякога да оживява и да се разхожда, да рисува и да яде хляб. Макар тази вяра да му носеше радост, все пак трябваше да се примири със значителен брой необясними неща. И като се вземат предвид всички обстоятелства, според Норберт Ханолд определено бяха налице някои смекчаващи вината фактори за обзелата го лудост, при която в продължение на два дена възприемаше Градива като съживена от пепелта. Макар да стоеше на сухо под покрива на портика, би могло да се направи сравнение, недотам несполучливо, между него и мокър пудел, върху когото са изсипали кофа вода. Все пак студеният душ му подейства добре. Без да знае точно защо, той чувстваше, че диша по-леко. Разбира се, промяната в тона към края на проповедта ораторката седеше на нещо като амвон - доста допринесе за това. Ако не друго, в очите му се появи блясък, подобен на онзи, който пробудилата се надежда за спасение на душата поражда в очите на обладаните от религиозна страст богомолци в църквата. И тъй като

ГРАДША ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

213

наставленията бяха свършили и нямаше опасност да започнат отново, той си позволи да каже: - Да, сега наистина те познах... не, ни най-малко не си се променила... това си ти, Зое, моята добра, весела, умна приятелка... толкова странно е... - Като си помислиш, че човек трябва първо да умре, за да оживее отново. Но за археолозите това, предпола гам, е необходимо. - Не, аз имах предвид името ти... - Защо е странно? Младият археолог показа, че е запознат не само с класическите езици, но и с немската етимология: - Защото Бертганг има същия смисъл като Градива и означава „човек, който ходи прекрасно". С движението си двата крака на госпожица Зое Бертганг, обути с подобни на сандали обувки, напомняха нетърпеливо махане на опашка в очакване на нещо. Обаче притежателката на краката, които така прекрасно ходеха, в момента изглежда не се интересуваше от филологически обяснения. Изражението й подсказваше, че обмисля някакъв спешен план, но не успя да го изкаже поради възклицанието на Норберт, което видимо произтичаше от дълбоко убеждение: - Все пак какво щастие, че не си Градива, а си като онази приятна млада дама! По лицето й се изписа учудване и интерес: - Какво означава това? За кого говориш? - За онази, която те заговори в къщата на Мелеагър. - Познаваш ли я? - Да, виждал съм я. Тя беше първата личност, която ми се стори близка. - Така ли? Къде я видя? - Тази сутрин в Къщата на фавъна. Там младата двой ка правеше нещо много странно.

214

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

- Какво правеха? - Не ме видяха и се целуваха. - Това изглежда наистина съвсем разумно. Защо ина че ще идват в Помпей на сватбено пътешествие? Едновременно с изричането на последната дума картината пред очите на Норберт Ханолд се смени и развалините на древната стена останаха празни, защото момичето, което я беше избрало за стол, учителска катедра и амвон, скочи, по-точно прелетя и се приземи на краката на Градива, преди погледът му да успее да я последва. И като продължи речта си от земята, тя каза: - Е, дъждът спря. Могъщите диктатори не управля ват дълго. Това е разумно, нали, и така всичко пак ста на разумно. Същото важи и за мен, а ти можеш да по търсиш Гиза Хартлебен, или както там е новата й фа милия, и да й окажеш научна помощ по време на прес тоя й в Помпей. Трябва вече да се връщам в „Albergo del Sole", защото баща ми ме чака за обед. Може би ще се срещнем пак на някое гости в Германия или на луната. Addio! Зое Бертганг изрече това с изключително учтив и също толкова безразличен тон, както подобава на добре възпитана млада дама, и с обичайния си маниер пристъпи с левия крак, а стъпалото на десния изпъна почти перпендикулярно. Повдигайки леко роклята си с лявата ръка, тъй като навън беше много мокро, приликата с Градива беше съвършена, но мъжът, застанал на две крачки от нея, за пръв път забеляза едно дребно отклонение на живата картина от каменната. На втората липсваше нещо, което първата притежаваше и той в момента много ясно виждаше какво е то - малка трапчинка на бузата, чието въздействие не можеше да определи. Тя се появяваше и изчезваше, което вероятно озна-

ГРАДИНА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

215

чаваше досада или потиснат смях, или и двете. Норберт Ханолд погледна трапчинката и макар току-що да бе получил доказателства, че напълно е възвърнал разума си, очите му отново се подчиниха на оптическа измама. И със странно тържествуващ тон, той извика: - Ето я пак тази муха! Това прозвуча толкова особено, че момичето, което не можеше да я види, попита с неразбиране: - Муха... къде? - Ето я на бузата ти! - отвърна Норберт и в същия миг обгърна с ръка врата й и атакува този път с устни отвратителното насекомо, което му се бе сторило, че вижда в трапчинката. Очевидно безуспешно, защото веднага след това пак извика: - Не, на устните ти е! - и моментално насочи усили ята си натам, като се задържа особено дълго и не оста ви никакво съмнение, че този път е постигнал целта си. Странно беше, но живата Градива не му попречи и ко гато след известно време й се наложи да си поеме дъх и пак можеше да говори, не каза: „Ти явно си луд, Нор берт Ханолд!", а позволи на една още по-очарователна усмивка да заиграе по червените й устни. Беше се уве рила, че той е възвърнал разума си. Преди две хиляди години вилата на Диомед беше станала свидетел на най-ужасни събития, но през последния час на този ден стана свидетел на събития, които ни най-малко не вдъхваха ужас. След това в главата на госпожица Зое Бертганг настойчиво се появи една много разумна идея и тя, макар и с нежелание, заяви: - Вече наистина трябва да тръгвам, защото бедният ми баща ще умре от глад. Струва ми се, че днес на обед можеш да се откажеш от компанията на Гиза Хартле-

216

ГРАДИВЛ ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

бен, защото няма какво повече да научиш от нея, и да се задоволиш с нас в хотел „Слънце". От казаното можеше да се заключи, че през изминалия час е било обсъдено нещо, което пролича в желанието на младата дама да дава полезни напътствия. Все пак той не схвана това, а нещо друго, което изведнъж ужасно го развълнува: - Баща ти... той какво ще..,? Госпожица Зое Бертганг го прекъсна без никакви признаци за тревога: - Най-вероятно няма да направи нищо. Аз не съм не заменим екземпляр от зоологическата му колекция. Ако бях, сърцето ми може би нямаше да се привърже така глупаво към теб. Освен това още от ранно детство съм се уверила, че на този свят жената е ценена само когато снема от мъжа неприятната необходимост да решава домакински въпроси. Аз обикновено върша това за баща си, така че можеш да не се тревожиш за бъдещето си. Ако обаче по този въпрос той случайно бъде на мнение, различно от моето, ще реагираме по съвсем прост на чин. Ти отиваш до Капри за ден-два, там с примка от трева - ето, можеш да се упражняваш как се прави на малкия ми пръст - хващаш гущер faraglionensis. Пускаш го тук и го улавяш пред очите му. После, като му пред ложиш да избира между гущера и мен, толкова е сигур но, че ще ме имаш, че ми става мъчно за теб. Към коле гата му Аймер обаче днес си мисля, че съм била неблагодарна, защото ако не беше неговото гениално изобре тение за лов на гущери, аз вероятно нямаше да дойда в къщата на Мелеагър и щеше да бъде жалко не само за теб, но и за мен. Последното беше изречено пред вилата на Диомед, но уви, там нямаше жив човек, който би могъл да даде

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

217

някакво мнение относно гласа и маниера на говорещата Градива. Ако те наистина са приличали на тези на госпожица Зое Бертганг, както и всичко друго в нея, несъмнено са се отличавали с твърде необикновена красота и дяволски чар. Норберт Ханолд беше толкова очарован, че се вдъхнови до поетични висоти и възкликна: - Зое, живот мой и прелестно настояще - за сватбе ното си пътешествие ще дойдем в Италия и Помпей! Това неоспоримо доказваше как различните обстоятелства могат да променят човека и в същото време да предизвикат отслабване на паметта. Защото изобщо не му хрумна, че ще изложи себе си и спътницата си на опасността някой раздразнителен мизантроп във влака да ги нарече Аугустус и Гретхен. Но в момента той не изпитваше такива тревоги, докато двамата вървяха хванати за ръка по древната Улица на гробниците. Разбира се, този факт също не им направи впечатление, защото безоблачното небе отново се усмихваше и светеше над тях; слънцето застилаше вулканичните плочи със златен килим; конусът на Везувий се извисяваше, обвит в мъгла, а разкопките на древния град изглеждаха покрити не с лава и пепел, а с перлите и диамантите на благотворния дъжд. По блясъка на очите си младата дъщеря на зоолога им съперничеше. Но когато приятелят й от детинство, който в известен смисъл също бе изровен от пепелта, обяви избора си за сватбено пътешествие, тя мъдро отвърна: - Днес няма смисъл да се тревожим по този въпрос. По-добре е да го обмислим по-сериозно и по-зряло и да оставим бъдещето да реши. Аз поне не се чувствам дос татъчно жива, за да взимам такива географски решения.

218

ГРАДИВА ПОМПЕЙСКА ФАНТАЗИЯ

Тези думи издаваха нейната голяма скромност относно проникновението й в неща, за които до този момент не се бе замисляла. Отново стигнаха до Херкулесовата порта, където в началото на Strada Consolare през улицата бяха наредени древни плочи. Норберт Ханолд спря на това място и каза с особен глас: - Моля те, мини напред. По лицето на спътницата му заигра весела, разбираща усмивка и под замечтания му поглед, леко повдигайки роклята си с лявата ръка, Градива rediviva Зое Бертганг1 тръгна със спокойната си, плавна походка по сгрените от слънцето плочи към другата страна на улицата.

1

(лат) Градива, възкръснала като Зое Бертганг.

Индекс

A

Б

В

Аз, 116-7 амбиция, 112 Бине, А., 54 Блойлер, Е., 616 Бройер, Йозеф, 62, 626, 98 връщане към детството, 42-3 въображение:

- в детската игра, 108-11 Г

Д

Градива: - резюмирана от Фройд, 15-47 passim

двусмислие, 93-6 дегенерат, 52 Де Санктис, Санте, 646 дневно фантазиране - връзката на поета с, 108-13,117 219

220

Е

ИНДЕКС

„ендопсихично" възприятие, 59 еротизъм: - водещ до фантазии, 126 - възстановяване на уважението към, 98 - като корен на фетишизма, 54 - непълен, в детството, 54 - отхвърляне на, пример, 75-76

Ж Жане, П., 62 З заместител на игрите, 109-10 И

идентификация, 40, 63-4 - на писателя с психиатъра, 50-1 изместване: - изкривяване чрез, 66 изтласкване: - и несъзнаваното, 55-6 - прикрито със символизъм, 47 - примери за, 42-3, 46 - различно от забравянето, 40-41

Й Йенсен, Вилхелм, 5-8,14,22,48, 100-1,104-5 К „катарзисно" лечение на налудна идея, 99 Л латентни, 67

ИНДЕКС

либидо, 69 М

Н

О

П

мит, 117 мотивация: - несъзнавана, пример за, 72-4 - свободна, пример за, 19 налудна идея: - абсурдност при хроничните случаи, 79-80 - и управлението й от фантазиите, 52 - изразяване в психически симптоми, 51-2 - „катарзисно" лечение на, 98 - кореняща се в изтласкването, 71 - предразположение за формирането на, 53-4 - придружена от някаква степен на истина, 89 - разрушаване чрез приемането й, 27-8 - симптоми като резултат от компромис, 60 невроза: -влияние върху несъзнаваните мисли, 62 несъзнавано - връзката му с изтласканото, 55 - психопатична дефиниция, 55-6 натраплива идея, 62, 130 остатъци от деня, 103, 124 отхвърляне, 41, 103 параноя: - абсурдности при хроничните случаи, 81 - налудната идея на Ханолд като пример за, 52

221

222

ИНДЕКС

поет: - елементи от във всеки човек, 108-9 - характеристика на, 19 потискане, 62 прехвърляне на обичта, 39-40 приказки, 121-129 Ранк, Ото, 1286 роман: като отражение на психичния живот, 51 Ропс, фелисиен, 42 Русо, Жан Жак, 43 С

Т

сетивно стимулиране при формирането на съня, 64 символ: - връзка със симптома, 130-1 - женски или майчински, 1236 - за прикриване на изтласкан спомен, 47 - фаличен, 123,130 спиритизъм, 80 тревожен сън: - като либидна емоция, 69 - отхвърляне на несъзнавано желание, 103-4 - пример с Ханолд, 69 тълкуване на сънищата: - асоциациите на пациента, необходими за, 48,71-2 - метод, 67, 82-4 - основни правила за, 65-6, 83

Ф фантазия:

ИНДЕКС

- в сънищата на възрастните, 109-110 - връзка с времето, 113 - връзка със сънищата, 114 - засилване на, 19 - изразена в игрите на детето, 109-10 - като причина за невроза, психоза, 113 - произход в забравени детски впечатления, 37-8, 66-7 - характерна за незадоволени хора, 112 фетишизъм: и детският еротизъм, 54 ; „фетишистка" еротомания, 52 фиксация: - на интереса, 19 - към бащата, 39 флис, Вилхелм, 5 Х

Ш

хистерия: - налудната идея на Ханолд като пример за, 526 - потискане и изтласкване при, 61-2 шапка - като продължение на главата, 130 Шарко, Жан Мартен, 62

Ю Юнг, 5-7, 105 Я явно съдържание на съня, 82

223